Пропагандата на насилие е болестта на ХХI век

В родния театрален жаргон понятието „мечка“ стана едва ли не синоним за повърхностна тв звезда, която привлича неориентираната публика. С продуцентската си компания, иронично наречена „Трите мечки“, Владимир Карамазов, Юлиан Вергов и Захари Бахаров са се зарекли да докажат, че да си популярен у нас не означава непременно да правиш евтини халтури. Екипът работи над няколко големи проекта, зад които вече стоят част от най-изявените професионалисти в бранша, а тези дни очаква от Захари прекрасна новина от чужбина, непостижима за българските мащаби.

Факти.бг потърси единия от асовете в триото – Владо Карамазов, не за да говори за мечките и има ли мед в театралното „мечкарство“, а по повод на най-новата му роля в „Солунските съзаклятници“ в Народния театър и за нейните съвременни измерения. Пиесата на Георги Данаилов е за паметните дни в началото на ХХ век, когато група младежи от Солунската гимназия решават със серия атентати да привлекат вниманието на Европа към все още поробената Македония. В спектакъла на режисьора Стоян Радев полемично битуват поне две гледни точки за възможните пътища към свободата. Разумният прагматизъм на учителя Иван Гарванов, в чийто образ е Владо Карамазов, залагащ на стабилната организация, и атентаторите – светли фанатици, обсебени от идеята за смъртта в името на една велика кауза...

Г-н Карамазов, по-голямо ли е предизвикателството, когато сте в роля на реална личност от действителни събития, при това – оценявани нееднозначно в нашата история, отколкото ако играете измислен персонаж?

Аз, естествено, прочетох какъв е бил Иван Гарванов. Но ако тръгнеш да пресъздаваш едно към едно образ на някакъв човек, който е живял преди много години, има голям риск да започнеш да имитираш. И тъй като и той, и всички около тези събития не са кой знае колко популярни, дори историята се е опитала да ги потули, аз се помъчих да си представя какви характери са имали. Тяхната кауза е била толкова значима, че тези млади хора бързо са станали солидни мъже, държали са на думата си, излагали са се постоянно на риск, което малко трудно можем да си представим в нашето ежедневие... Опитах се нещо подобно да уловя – същността на хората от едно време, за които свободата е била цел номер едно. Всичко останало като личен живот, любими, деца и т.н. е било много, много на заден план за тях. Всъщност това ми беше интересното.

Прототипите на героите в пиесата на Георги Данаилов са били много млади – дори по-млади от вас, актьорите, които се превъплъщавате в тях. Намирате ли ги за много различни от вас самите – днешните бунтари или конформисти?

Те са по-различни от нас, защото бремето на техните плещи е било нещо непосилно човек да понесе. Затова според мене те много бързо са съзрявали и са се състарявали: на снимките изглеждат много по-възрастни от нас, а са на нашите години. Самите атентатори – Орце, Коста Кирков, Павел Шатев – пък са били много по-млади от актьорите. Една такава подготовка за въстание и всичко около него – търсенето на пари, постоянните опасности: това е невероятно напрежение, което са носели всекидневно... Ние сме глезеници на XXI век.  Да, имаме своите проблеми, безпаричие и т.н., но те не могат да се сравняват с проблемите на онова време.

Кое за вас беше най-впечатляващото лично откритие, докато изследвахте съдбите на участниците в Солунската епопея от 1903 година?

Всичко започна от Захари Бахаров, който преди няколко години прочете историята за Солунските атентати и се запали по нея. Руси Чанев (като участник във филма „Мера според мера“, включващ същите събития – б.а.) му даде да се запознае с още много документи. Захари, макар че сега не участва в спектакъла поради свои лични ангажименти, често ни разказваше за тези събития и ние започнахме да си мечтаем колко хубав филм би могло да стане от тях. След това аз пък прочетох пиесата на Георги Данаилов. Аз си имам Топ 5 на българските пиеси и „Солунските съзаклятници“ абсолютно попада там. Именно това, че се занимавахме с историята и точно с тая пиеса, за мен беше чудесно.

На вашия герой Иван Гарванов принадлежат думите, че само омразата може да ни обедини нас, българите. Вие бихте ли спорили с него?

На Балканите живеят хора, които някак си преди всичко омразата ги свързва. Странно е, обаче е така. Но ние имаме и добри качества и мисля, че в близко бъдеще те ще се разберат. Защото тоя народ ще търпи, ще търпи и накрая ще тропне с крак... Когато правим такива пиеси, аз наистина се гордея, че съм българин. Човек с годините започва да преоткрива някои неща. Преди не съм си задавал никога въпроса дали се гордея или не – изобщо не е седял на дневен ред. Но в момента – да. Веднъж, на една проява, излязоха гайдарите от Смолян. Не мога да се сетя за нещо по-вълнуващо от тези гайди, като засвирят. И оттам започваш да асоциираш – Балкана, Христо Ботев... Ние имаме много богата, впечатляваща история, с която можем да се гордеем.

Съществува ли кауза, за която Владо Карамазов би се хвърлил презглава?

Мисля, че на 35 години, ако има нещо, в което да вярвам, бих се хвърлил на сто процента. В момента често се замислям, че навсякъде по света, а и в България, има хора, които страшно  много страдат. Мен това започна много да ме занимава с годините. За съжаление, особено в провинцията, има хора, които мизерстват; болни, които дори на лекар не могат да отидат. За нещо подобно – бих се впуснал. Може би още нещо не съм довидял, не са ми предложили, не се е случило, но съм готов да го направя.

От пристрастията ви към моторите и тв формат като „Сървайвър“ може да се предположи, че сте екстремен тип. Новата ви роля в „Солунските съзаклятници“ пък е на доста уравновесена, рационална личност. До кое от двете сте по-близо в живота? Оправдавате ли фанатизма?

Аз съм много по-голям нервак, много по-експресивен човек, отколкото героят ми Иван Гарванов трябва да изглежда. По принцип съм екстремен, но и рационален едновременно с това. Зависи от ситуацията. Но, естествено, не одобрявам такъв тип покушения и атентати, а и кой нормален човек би могъл?! Имам дори подобна реплика в представлението: „С такива покушения доникъде не се стига“. Има много по-нормални начини тези неща да се решават, дори и чрез войни.

Може ли да се прави паралел между „вашите“ атентатори с романтичен ореол и днешните терористи, които заливат света с насилие, също позовавайки се на някаква кауза? Как си обяснявате факта, че много млади хора, дори от западни държави, са привлечени от героизацията на тероризма?

Това е въпрос, над който много разсъждавам. По принцип най-вероятно основата, от която се тръгва, е една и съща. Аз не знам доколко в момента целите на „Ислямска държава“ и нейните ръководители например са единствено и само да освободят от западно влияние всички мюсюлмани и доколко те са свързани с пари. Мисля, че всичко е свързано с много пари. А колкото до момчетата, които влизат в „Ислямска държава“ от Европа и други страни – това е според мен болестта на XXI век: че постоянно се пропагандира насилие. И за по-лабилните психически млади хора това е някаква гордост, нещо, с което ще се отделят от масата и ще станат значими... Някои търсят в какво да вярват и си намират... Нещата в момента са кошмарно изродени. Едно време, ако са правели атентати, те са правени единствено и само с идеална и чиста цел. В случая – да се освободи българското население. А в момента тези атентати според мен се правят под влияние на пари.

Преди няколко години като че ли бяхте лице в кампания на ДСБ. Разочарован ли сте вече от политиката?

Аз просто водех един техен концерт преди няколко години... Политиката в България е област, в която, за да научиш каква е истината, трябва да се занимаваш от сутрин до вечер да разследваш. Мисля, че ще отнеме много време да разбереш каква е истината и, дори и да разбереш, това няма да е добре за теб. В случая – за мене. Аз ако разбера какво е, ще се подтисна много сериозно и това ще ме депресира за дълго време. Защото там, според мен, работите са мътни и кървави. Чувал съм много неща: как всички са едно цяло, как всичко това е „един театър“, как „играят“ пари, как се договарят поотделно, как в миналото всеки е бил на някого някакъв и му е вършел услуги или са били в някакви тъмни организации заедно... И не виждам нещата как биха могли да се оправят, освен ако народът не тропне с крак по земята, ако не приключи с цялата тази търпимост и толерантност и не предприеме нещо, за да влязат съвсем нови млади хора в тая политика.