Самоубийството, или какво е да не виждаш друг изход

В малката ни страна, разкъсвана от политическа, социална и прочие нестабилност, все по-често ставаме свидетели на един избор и отчаян акт, до който хората прибягват – самоубийството. За едни това е трагичен, неправилен и ненужен край. За други обаче е единствен и желан изход. Къде е истината? Защо тези хора, както непознати, така и близки, стигат до това решение? Можем ли да им помогнем и как?

Движени от мотива да разберем в дълбочина този проблем, защото „бумът“ на самоубийства в страната определено се превръща в проблем, от Факти.бг потърсихме мнението на клиничния психолог Георги Кирилов, терапевт в областта на конгнитивно-поведенческата психотерапия и преподавател в СУ „Климент Охридски“.

„Един маркер за страничните хора, освен емоционалната промяна на състоянията и преживяванията на хората около тях, може да е и това, че често, когато се мисли за суицид (самоубийство), суицидентът подарява най-ценните си неща на близки за него хора, без повод и причина, за да може именно те да поемат ангажимента към тях“, споделя Георги Кирилов.

Кое кара хората да прибягнат към това крайно решение?

Факторите, които могат да доведат човек до такова крайно решение – да приключи дефинитивно с живота си, биха могли да са много. От една страна това са личностовите предпоставки, които се случват в индивидуалното развитие на всеки от нас. Това са хора, които често пъти не виждат друг изход от трудна или травматична ситуация и за да облекчат специфичното страдание, което преживяват, избират да приключат с житейският си път. Желаят да спрат непосилното страдание, което животът им причинява.

Може да се твърди, че това са хора, които в личностовото си развитие не са успели да интегрират, такива стратегии за справяне, било то поведенчески или чисто психологични, които да ги направят резинстентни (устойчиви) към трудностите в живота, или които да спомогнат за по-лесното адаптивно преживяване на трудностите, които им се случват в житейския път.

Съществува и друг феномен, който напоследък прави силно впечатление. Част от хората, които извършват суицид, го правят по подбуди, които от една страна са свързани с модела на копиране, т.е. когато в социалното пространство се даде гласност на случаи на самоубийство, това подтиква хора, които инак не са разсъждавали върху тази тема, да започнат да мислят дали това не е техният специфичен изход от трудна ситуация.

Начинът, по който го извършват, често пъти се случва да бъде копиран. Т.е когато в медийното пространство попаднат и се анализират случаи на суицид, както напоследък зачестилите самозапалвания, това кара други хора да подходят по същия начин – от една страна като подражание, а от друга и като несъзнаван стремеж да получат признание, зачитане от страна на околните или да ги "накажат".

Когато се даде гласност на един такъв факт, много по-голяма аудитория става съпричастна с личната ти история. Ако актът на суицид цели да накаже някого, било то близки – в най-близкото обкръжение, или значими фигури, каквито са властимащите, това се превръща и в опит, който опосредства по-лесното му случване.

Следователно и медиите играят определена роля - по какъв начин трябва да се отразяват тези трагични случаи?

Ролята на медиите в отразяването на ежедневието и на това, което се случва в него, е изключително деликатна. От една страна, те са призвани да дават гласност и да информират обществото за всички неща, които са факт от ежедневието. От друга, когато тези факти се анализират твърде много и в дълбочина, когато личните истории на тези хора биват анализирани и интерпретирани, и многократно повтаряни, това дава шанс на останалите, които иначе биха останали амбивалентни, да интегрират представата си, че това е добър механизъм за справяне.

Прави впечатление, че има „бум” и периоди, в които подобни случаи зачестяват. На какво се дължи това?

По правило, тези периоди е трудно да се характеризират. Множество изследвания са свързани с периодичността на пролетно-есенните сезони. В тях тревожно-депресивната симптоматика при хората се повишава. Есента и пролетта са периодите, в които депресивните разстройства зачестяват и съответно една много малка, но все пак значима част от хората, решават да преодолеят непосилността на житейския си път посредством суицид. От една страна, това е чисто сезонна обособеност.

От друга страна, колкото по-несигурна е социалната и обществена ситуация, толкова повече зачестяват тези случаи. Любопитен факт е, че в държави, където има силно изразена значима фигура – кралица, патриарх, каквито са монархиите, фигури, които уреждат социалния строй, независимо че има и парламент, самоубийствата процентно са по-малко.

Там има значима фигура или няколко такива, върху които можеш да проектираш несгодите и несъзнаваните идеи за това, че има още някой, който би могъл да ти помогне и на когото можеш да разчиташ. За разлика от тези държави, при нас има административни длъжности, които по конституция се сменят на определен период от време, и това не дава шанс да се проектира значимост в подобни фигури, които да предотвратяват суицидните намерения.

Следователно, и състоянието, в което се намира самата държава, е определящо. Защо тогава страни с висок стандарт на живот, каквито са скандинавските например, са с по-голям процент на самоубийства?

В тези държави суицидните опити са свързани и със слънцегреенето. Биологично е доказано, че в страни, в които слънцегреенето е по-дълго, броят на самоубийствата е по-малък. Това има отношение към специфични биологични процеси, които регулират нивата на допамин и ендорфин, което е предпоставка хората там да са по-малко депресивни, а оттам - и по-рядко да стигат до суицид.

Депресията е онази, която провокира подобни актове. В много малка част от случаите се касае за личностни разстройства, които са предпоставка за отключване на суициден акт. По-често тези актове са бутафорни и целящи да предизвикат вниманието на околните, отколкото крайни суицидни актове, на каквито все по-често ставаме свидетели в страната напоследък.

Има ли хора и рискови групи, които са по-склонни към подобни действия, или всички сме еднакво застрашени от това в един момент да вземем подобно решение?

Изключително сложен въпрос. Човешките индивиди сме склонни в определени етапи от живота си да разсъждаваме върху темата живот-смърт. Ние сами сме поставени в тази позиция, че имаме властта да разполагаме със собствения си живот.

Депресиите са онзи емоционален фон, от който много по-лесно се пристъпва към идеята за суициден акт. Евтаназията също е елемент от суицида, който не бива да се пренебрегва. Това са хора в терминален стадий на боледуването си и със сигурност знаят, че пред тях единственото, което стои, е страданието и неизбежната смърт. Те също са по-склонни да прибягват до суицидни опити и имат подобни намерения.

Друга рискова група са тийнейджърите, тъй като при тях психиката все още не е съзряла докрай. Те много по-лесно подхождат към самоубийството като акт на спасение. При тях то може да се асоциира и с романтизма. Това са актовете, които са свързани с отстояване на любовни копнежи и терзания, или тогава, когато двойката, която се е формирала на фона на интензивни любовни преживявания, не бива одобрена от страна на родителите. Тогава те взимат решение и правят суициден акт, включително и в двойка, за да могат да отстоят любовта си.

Рискови са също и хората, които имат предходни суицидни опити. Всеки, извършил такъв опит в миналото, е по-рисков да осъществи следващ; себенаранявания в миналото или доказателства за такива понастоящем, както и самоубийство в семейството или приятелския кръг също са рискови фактори, както и скорошната раздяла със значим обект, липсата на подкрепяща среда, материалната несъответност, затрудненията в училище или работата и т.н.

Може ли да се тълкува начинът, по който човек избира да сложи край на живота си, и за какво можем да съдим по него?

Отново доста труден въпрос. Колкото по-брутален е актът на суицид, толкова по-голямо внимание предизвиква върху себе си и индивида, който го осъществява. Трябва обаче да разделим суицидните опити на минимум два вида. Едните са тези, които  изначало целят отнемането на живот, а другите са онези, които по-скоро целят да предизвикат внимание, съчувствие и са вик за помощ. Вторите се осъществяват така планирано, че да има елемент, в който човек да бъде спасен. Истината е, че ако някой реално е решил да отнеме живота си, то той ще го направи. Начинът, който ще избере, е в зависимост от това какъв тип личност е и какво цели с този акт.

Хората, които се самозапалват, за мен са хора, които целят да предизвикат широк обществен отзвук с този акт. Съответно може да се мисли за някакъв тип личностна непълноценност, която ги подтиква в тази посока. Пък било то и по линията на подражанието.

По правило се наблюдава полова диференциация по отношение на това какъв тип суициден акт ще бъде извършен. Преобладаващото е, че мъжете довършват тези си опити, за разлика от жените, при които в по-голям процент опитите остават недовършени и несполучливи. Мъжете са доста по-крайни и веднъж решили да го направят, приключват с живота. Обикновено това са суицидни актове, свързани със скачане от високо, асфикция (самообесване), прострелване с огнестрелно оръжие и т.н. При жените преобладават опитите с натравяне с медикаменти или други вещества и оттам насетне - всичко останало.

Как могат да се предотвратят тези случаи и за какво да внимават близките? Има ли превенция?

Темата за превенцията е изключително значима, но за съжаление не й се отдава дължимото. Поради ред причини, често икономически, в България сме доста изостанали като цяло по отношение на психичното благополучие на населението. Да говорим в България за превенция е доста трудно. Психотерапията все още не е регулирана професия и това създава допълнителна трудност. Това е препъни-камък и по отношение на опитите да се предотвратят и суицидните намерения на хората.

Симптоми за суицид биха могли да се търсят в промяната на настроението. Наблюдава се смяна на емоционалния фон. Хората стават по-"оттеглени", депресивни и тъжни. Голяма част от тях, преди осъществяването на този акт, минават през няколко етапа.

В първия те планират. В този етап има борба на мотиви и противомотиви – дали да осъществят въпросния акт, или не. След това изграждат фантазна представа за това какво биха направили и как. В третия етап преминават към физическата подготовка. Вече знаят какво и как, и осъществяват подготовката на акта, включително като фиксират дата или като пишат писмо. Едва тогава настъпва последният етап, в който самоубийството се осъществява.

Един маркер за страничните наблюдатели, освен емоционалната промяна на състоянията и преживяванията на хората около тях, може да е и това, когато някой спонтанно подари ценните за него неща. Често, когато се мисли за самоубийство, суицидентът подарява най-ценните си неща на близки за него хора, без повод и причина. Той се стреми ценните за него неща да бъдат съхранени в този свят, като най-близките му хора поемат ангажимент към тях. Това включва подаряването и на домашни любимци и т.н.