Яворов и стари дантели...

Уважаваният проф. Красимир Спасов, който в предишната си режисьорска работа в Театър „Българска армия“ напълни с хипита и юпита Арденската гора и двора на княз Фредерик от шекспировата комедия „Както ви харесва“, сега почтително е оставил героите на Яворов от драмата „В полите на Витоша“ в тяхното собствено време. Спектакълът, посветен на 100-годишнината от смъртта на големия поет, чиято премиерна среща с публиката бе снощи, разчита като откровена българска трагедия автобиографичната в основата си историята за любовта на Яворов с Мина Тодорова, смазана от враждебния свят, белязан от груби политически страсти, социални предразсъдъци и екзистенциална самота.

Всъщност, според неговите собствени признания, режисьорът Красимир Спасов е изтеглил всичко това малко по-напред във времето от реалната 1911 година – в родната „бел епок“ от 20-те и 30-те години на ХХ век, когато войните и националните катастрофи са отминали и личността има възможност да се взре в себе си и собствените си желания. Но тази деликатна разлика почти по нищо не може да се улови в преобладаващото усещане за ретро в спектакъла, освен по детайлното психологизиране на образите и техните душевни терзания.

Чрез достойния политик Христо Христофоров – „проекция“ на поета, Яворов е демонизирал с присъщия за твореца нарцисизъм своята несрета, имиджа си на „развратник“, своята рицарска непрактичност... В неговата роля Веселин Анчев разпръсква чар по сцената: нали, макар на моменти да е абстрактен празнодумец, който се увлича по прогресивните обществени идеи, той е и благороден адвокат, който защитава без пари бедняците и не си позволява да погуби своята любима – богатата наследница Мила Драгоданоглу, в мизерното си битие... Но в действителност, точно това се оказва фатално за нея: притискана от близките си да се омъжи за своя безличен братовчед д-р Васко Чепиловски (Тигран Торосян) и оставена за момент без емоционален ориентир от мъжа, когото обожава, тя загива. И тук откриваме малко от модерната навремето теория за пола: мъжът, който има толкова много мисии в света, и жената, която има само любовта си към него...

Никой не е подготвен за такава всеотдайност, коментира режисьорът, който оприличава Мила на неприспособимите героини на Тенеси Уилямс, на „синя роза“, която не може да просъществува в реалността...

В образа на Мила поредна впечатляваща драматична изява има Радина Кърджилова, новата прима на армейската трупа – понякога силното вълнение дори й пречи да артикулира правилно, но в най-екстремните моменти това може и да е още един плюс към психологическата автентичност на образа, кой знае... Атрактивен и жив като шекспиров принц в ролята на другия й братовчед, колоритния Чудомир Чепиловски, е Явор Бахаров, когото обикновено сме виждали по-“обран“ на сцената. Традиционно на ниво са Иван Радоев, Стефка Янорова (братът и снахата на Мила), Мирослав Косев (Марко Петрович), а като неговата съпруга, чужденката Амели, Йоана Буковска прави запомняща се характерна, макар и малка роля след завръщането си от майчинство. Именно на нейната героиня принадлежат думите, обобщаващи визията на страничния наблюдател (в случая – и на автора) към обезкуражаващата българска действителност:

„В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черният прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?... Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – като тук – онова, което изтръгва от нас, пред една трагедия, не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас. Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дървена секира, както тук – в полите на Витоша“. Едно от най-силните обобщения за България някога, сега и изобщо...   

Вече на друго ниво интимната история е рамкирана с образи и детайли, присъщи на обществено-политическата реалност, в която (както впрочем и днес) се коментират всеобщото задължително избирателно право (задължително и право – какъв оксиморон!), покупко-продажбата на гласове и мъртвите души в избирателните списъци... В тази действителност общественото мнение е вездесъщ господар и единствен критерий: персонажите са непрекъснато наблюдавани; актьорите, излизайки от действието, остават да го следят отстрани на сцената като воайори (това е може би единствената волност в постановката). А въпросът какво ще кажат съседите, измества топлотата и близостта в семейните отношения...

Режисьорът проф. Красимир Спасов признава, че освен лекото осъвременяване на някои по-архаични думи и изрази, друга „актуализация“ над написаното от Яворов не се е налагала. Във формата на театралното зрелище той остава прекалено близо до стила на старите дантели, при което спектакълът изглежда леко старомоден, като музеен експонат, архивиран файл за съдбата на едни български Ромео и Жулиета от красивата само външно нашенска бел епок (сценография и костюми - Нина Пашова)... Въпреки музиката – стилизирани фолклорни мотиви и шведско джаз трио на финала...

Не бе много отдавна, когато режисьорката Лилия Абаджиева представи своя версия на драмата „В полите на Витоша“ с балада на „Бийтълс“ за десерт. Но тогава цялото представление бе решено нетрадиционно и зрителят се чувстваше и като на концерт, и като на кино, и като на площадно куклено шоу, и като на балетен спектакъл. Но най-вече като на режисьорски театър от висока класа. Там, за да смирят мелодраматизма на ситуацията, прочутият епизод на гробищата беше разигран като изящна и малко комична балетна миниатюра, а в смъртта си Мила бе като марионетка, на която са прерязали конците... А лееща се вода и топчета за пинг-понг служеха за политически "оплювания". 

Тази версия също бе поклон пред гения на Яворов и пред безсмъртната любов, но не почтителен и смирен, а непокорен и дързък. Гавра с класиката, ще кажат някои – и те няма да са малко. Няма да се съгласим с тях, защото и театралната форма трябва да се развива, да изненадва, ако ще и да шокира понякога. Тогава особено си личи колко универсални и податливи на различни тълкувания са класиците. Иначе е достатъчно учебникарските произведения просто да се прочетат, а прекалено верните на класиката постановки сякаш остават най-вече за улеснение на гимназистите, които гледат да си спестят четенето...