Неизвестни детайли около депортацията на евреите

Месец март 1943 г. е един от най-трагичните в българската история. На 20 и 21 март 1943 г. през пристанище Лом са депортирани евреите гръцки поданици от Беломорието, а на 22, 25 и 29 март на гара Скопие същата съдба споделят евреите югославски поданици от Вардарска Македония. Общо 11343 души, родени в тези две администрирани от България територии намират смъртта си в нацистките концентрационни лагери.

През последните няколко години в българското общество се водят остри дебати за наличието или не на вина на българската държава за трагичната съдба на това население. Като член на Националния комитет за отбелязване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи, бих желал да изнеса някои неизвестни детайли, които разкрихме през 2013 г., но все още не са станали широко обществено достояние.

Както е известно, на 6 април 1941 г. нацистка Германия атакува Югославия, която за броени дни капитулира. Във водените битки български войски не участват, поради което капитулацията е подписана само пред представители на германското военно командване. Съгласно международното право, по силата на тази капитулация Германия става върховен военновременен суверен над всички Югославски земи и в тях започва да се въвежда нацисткото законодателство. Малко по-късно нещо подобно се случва и с Гърция. Впоследствие и най-вече поради необходимостта от изпращане на германски войски на изток във връзка с подготовката за нападението над СССР, Германия изтегля по-голямата част от своите войски и отстъпва на България под формата на цесия правото да администрира въпросните територии. В същото време върховната власт и отговорност остава в ръцете на Германия, като Берлин си запазва правото да се разпорежда с югославското и гръцкото държавно имущество в двата региона.

Едва през 2015 г. стана известна служебната бележка на главният секретар на българското Министерство на външните работи и изповеданията Димитър Шишманов, в която е записал: “На 11 август 1942 г. ме посети съветникът при Германската легация Морман. Той ми предаде съдържанието на една телеграма на Германското командване “Югоизток”, с която се протестира против постановленията на наредбата за поданство в новоосвободените земи от 5 юни т.г. В телеграмата се казва преди всичко, че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи… Германското военно командване “Югоизток” настоява да се отмени наредбата за поданство в новоосвободените земи.” Документът е парафиран от министър-председателя Богдан Филов на 12 август 1942 г.

Този документ показва, че Наредбата за поданството в новоосвободените земи е един смел и самостоятелен акт на българското правителство. В случая трябва да се има предвид, че по силата на наредбата еврейското население в „новоосвободените земи“ остава с югославско и гръцко поданство, чийто временен суверен е Германия. От германската позиция е ясно, че България не е имала възможност да предостави българско поданство на еврейското население и с неговата съдба продължават да се разпореждат нацистите. Именно поради тази причина, когато в германската легация в София пристига съветникът Теодор Данекер, той се представя като пълномощник на германското правителство именно по изселването на евреите от Вардарска Македония и Беломорието, но не и на българските евреи. Това обяснява защо подписаният на 22 февруари 1943 г. от Данекер и комисаря на КЕВ Александър Белев документ носи названието „Споразумение по изселването най-първо на 20 000 евреи от новите български земи Тракия и Македония“. Александър Белев е реализирал пъклената идеята чрез задраскването на текста „от новите български земи Тракия и Македония“ да започне подготовката за депортация и на българските евреи.

В наши дни на България се вменява вината, че тя е депортирала македонските и беломорските евреи, а пък спасението на българските евреи било дело на „гражданското общество“. Звучи хубаво и модерно, но документите показват друго.

Депортацията като процес представлява насилствено изселване под конвой на население от една територия в друга. Видно е, че и идеята, и инициативата за депортацията са германско дело. Първите действия по реализацията й са предприети от Германия чрез изпращането в България на Теодор Данекер. Лично за мен е загадка защо у нас не е направен задълбочен анализ и оценка на поведението на комисаря на КЕВ Белев през този трагичен период. От данните е видно, че той се стреми винаги да е една крачка пред събитията и по този начин да им влияе. В конкретния случай Александър Белев на следващия ден след подписването на споразумението - 23 февруари 1943 г., той предприема пътуване из „новите земи”, по време на което нарежда на местната българска администрация да се включи в организирането на депортирането на беломорските и македонските евреи. За това си пътуване той няма санкцията на българското правителство. Чрез тези си действия обаче Белев подпомага германския натиск и така се стига до приемането на 2 март 1943 г. на Постановление № 127 на МС за изселване „до 20 000 евреи“ от „новоосвободените земи”. В него изрично е посочено, че това става „в споразумение с германските власти”.

В хода на представяне на германското искане за депортация, в свой доклад от 4 февруари 1943 г. Белев изрично посочва, че това ще стане със „специални влакове, които ще дойдат от Райха“. Въпреки този факт, едно от най-големите обвинения днес срещу България е, че тя е депортирала македонските и беломорските евреи с БДЖ. За да се подсилят тези твърдения, в музея на Холокоста в Скопие бе сложен като експонат товарен вагон, претендиращ, че е оригинален. Вагонът обаче носеше логото на БДЖ във вид на стилизирано крило, което е създадено едва през 1964 г. След изнасянето на този уличаващ факт, управата на музея пребоядиса вагона, но до този момент официална България не е протестирала срещу въпросната фалшификация.

В хода на мероприятията през 2013 г. във връзка с отбелязване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи, по моя инициатива проведох няколко срещи с ръководството на БДЖ във връзка с изясняване на някои неясни детайли около депортацията. Така се срещнах със Стефан Стоичков, вероятно най-добрият специалист в България по история на БДЖ. Може би бе игра на съдбата, но по същото време, когато се провеждаха консултациите, срещу 2 лева Стефан Стоичков успя да се сдобие от антикварен магазин с автентична фотография от депортацията в Скопие. Всъщност екземпляр от снимката е известен и тя фигурира в архива на Яд Вашем под № 1817 от албум FA213/48. Фотографията е предадена на Яд Вашем от Ализа и Яков Зарчи и за нея е записано, че е направена в Скопие, Югославия и показва запечатан депортационен влак през март 1943 г. Върху влака от снимката се чете надпис Hannover, но останалите надписи по вагона са неясни.

След като ми бе предоставен оригинала, стана ясно, че при изследване с лупа могат да бъдат разчетени и част от другите надписи. Установи се, че върху вагонът от пломбирания депортационен влак е изписан надписът на германските железници Deutsche Reichsbahn. Част от първата дума е изрязана на снимката, но втората дума Reichsbahn е цяла и се разчита много добре. Същият ефект се получава и при сканиране на фотографията и изправянето на образа със сканираща програма. Въпросната снимка е много ценна, защото тя доказва, че депортацията е извършена от нацистка Германия с германските железници.

Всъщност именно поради извършването на депортацията от германските железници, България е била принудена да заплати на Германия чрез Международното пътническо бюро „Балкан“ над 16 млн. лева. Тук се натъкваме на още един интересен факт. Германия не желае да допусне български полицаи да заминат като придружители на депортационните влакове и поради тази причина охраната им е изцяло от нацисти. Последицата от това е, че от българска страна са направени постъпки да бъдат върнати изплатените суми за пътни разходи на българските полицаи. Този факт показва, че и охраната на депортацията е германско дело.

Именно прякото участие на Германия в тези събития е основната причина депортацията на македонските и беломорските евреи да не може да бъде отменена от българските власти, каквато е щастливата развръзка с българските евреи. Във връзка с дейността си около депортацията, Белев пише на 23 март 1943 г., че „вдигането от старите предели беше отменено“. Тази констатация също е изключително важна, защото говори за отмяна, а не за отлагане на депортацията. В йерархично отношение над комисаря на КЕВ Белев са министърът на вътрешните работи Габровски, премиерът Филов и цар Борис III и само те могат да отменят неговите заповеди. Именно поради тази причина германският пълномощен министър в София информира в Берлин, че депортацияте е отменена от най-високо място.

Дано в нашето все още политически разделено общество най-накрая се погледне обективно на фактите около спасяването на българските евреи и се отдаде заслуженото на всички спасители. Само така ще успеем да представим пред света истинската история на чудото на спасението и ще бъдем горди, че сме българи.