За хибридната дипломатическа война на Турция - част II

 На 3 април публикувахме първа част на анализа "За хибридната дипломатическа война на Турция" с автор Димитър Димитров, който живее и работи във Виена. Днес ви предлагаме втора част на анализа:

„Мека“ и „твърда“ дипломация

Уточнението за съдържанието на понятието „мека сила“ се налага поради три причини. Първо, и днес то се използва масово в ненаучен смисъл като едно независимо от твърдата сила идейно, културно или институционално въздействие с повече или по-малко безобиден ефект. На второ място тази употреба се наблюдава сред почти всички коментатори у нас с претенции за експертни качества и за съжаление много често използването на „мека сила“ се представя като „хибридна война“. Трето, и което е по същество по-важно, в сферата на гореописаните обичайни дипломатически практики формата на меката сила може да се прилага по-безобидно като елемент на хибридна стратегия, т.е. с последователно преследвана подривна цел. Или казано по-ясно: както „меката сила“ не може да се прилага ефективно, т.е. да постигне желаната промяна в поведението на дадена държава, без да въздейства силово върху вътрешната й структура и организация, така и използването на методите на хибридната дипломатическа война, за да постигнат желаните резултати, не може да не са насочени към подривно дестабилизиране на вътрешната организация на приемащата държава.

В този смисъл използването на инструментите на традиционната, т.е. явно „силова“ дипломация чрез обявяване на дипломатически представител за персона нон грата не могат да компенсират или да се използват за ефективна защита на националния суверенитет при прилагане на хибридни дипломатически подходи, пораженията от които не могат да бъдат компенсирани директно чрез контрамерки на дипломатическо равнище.

Съотнесено към настъпилата ситуация през последните месеци у нас това означава, че на практика Турция постигна своите стратегически цели за дестабилизиране на българската политическа система като предварително безпроблемно е компенсирала отзоваването на няколко консула и връчването на протестна дипломатическа нота. Тук трябва да се отчете и несъстоятелността на предлаганите тъкмо в този план решения на бивши и по време на своята работа преди години несъмнено опитни дипломати. Сами по себе си тези решения биха били верни, но тънките дипломатически прийоми, които те изтъкваха и по „тертипа“, на които външно министерство явно действа чрез горепосоченото наложено отзоваване, не могат да компенсират нанесените вътрешнополитически щети на българската държава.

Българската държава понесе стратегическа загуба, защото държавното й ръководство не можа да разбере своевременно, че протоколно Дейвид не е Ахмед, а Ахмед не може да стане Дейвид.

Този твърде неприятен факт изисква много прецизен теоретичен и експертен анализ както и иницииране на публичен дебат с цел изясняване на причините и следствията от подобни явления, т.е. като дискурс, защото, както е видно, няма да остане еднократно събитие.

Главната причина за това е, че турската дипломация доста отдавна прилага методите на хибридната дипломатическа война. Типичен пример в това отношение е дипломатическият скандал, предизвикан с интервюто на турския посланик във Виена Тезчан през месец ноември 2010 г. В него той дава директно негативна оценка за интеграционната политика на Австрия по отношение на турското малцинство от 250 хил. в тази страна като обвинява министърката на вътрешните работи, че била в неправилната партия (консервативната Австрийска народна партия) и че провеждала неправилно интеграционната политика към турците. Наред с това той и изтъква, че предвид на високия процент гласове за ултранационалистическата Партия на свободата ситуацията е до такава степен нетърпима, че ако той бил генералният секретар на ООН, на ОССЕ или на ОПЕК, нямало да остане там. Според него и канцлерът на Германия Меркел също е в неправилната партия, защото твърдяла, че политиката на мултикултурализма се е провалила. Той никъде другаде не бил виждал и такава социалдемократическа партия като тази в Австрия – тя не защитавала правата на човека (т.е. на турците). Според турският посланик положението в Австрия било непоносимо за турците, защото те живеели в гета. Вярно, че не желаели много-много да учат немски език, но проблемът бил в това, че австрийската страна не позволявала на Турция да прати учители по турски. Градската управа на Виена била предоставила на турското малцинство парково място, където те да празнуват своя религиозен празник кермес, но австрийците не ги посещавали – те, австрийците, се интересували от други култури само като ходели в отпуск, а религиозния празник посещавали само политиците, за да привличат избиратели. Главният проблем все пак бил, че турците били мюсюлмани и положението им се влошило особено след 11 септември 2001 г.

Реакцията в Австрия бе следната. Външният министър на Австрия се обадил на колегата си Давутоглу, но той му казал, че не бил запознат с това интервю на неговия дипломатически пратеник – като се запознаел, щял да вземе мерки. На дипломатическо равнище посланик Тезчан бе само извикан във външно министерство за обяснение. Не бе отзован нито бе обявен нон грата. През есента на следващата година бе сменен преди изтичане на мандата му, но в рамките на рутинната смяна на дипломати зад граница, което Турция правела периодично. Междувременно Турция не подкрепи кандидатурата на Австрия за председател на ОССЕ през лятото на същата година, а австрийският външен министър обвини турския си колега в двуличие при поемане на дипломатически ангажименти. Австрийската партия на свободата и отцепилата се от нея още по-радикален Съюз за бъдещето на Австрия настояваха за обявяване на турския посланик нон грата и внесоха предложение за решение в парламента, което не бе прието. При дискусиите по този въпрос всички партии с изключение на Зелените пряко или непряко разкритикуваха дипломатическата постъпка на турския посланик. На практика към момента на напускане на посланик Тезчан обществеността не си спомняше за инцидента. Но по време на публикуване на скандалното интервю имаше доста гласове, които твърдяха, че все пак турският посланик имал отчасти право с критиките си.

Година по-рано по време на дискусия на Световния икономически форум в Давос през месец януари на 2009 г. турският министър-председател Ердоган направи дипломатически скандал, станал известен впоследствие като „едноминутната криза“. На подиумна дискусия той наруши традиционно установения протокол на мероприятието: помоли водещия само за една минута в края на мероприятието на тема „Газа: каузата за мир в Близкия изток“; въпреки че времето бе пресрочено нападна остро министър-председателя на Израел Ицхак Рабин в защита на палестинската кауза и когато модераторът, който поради политическа коректност му беше дал малко извънредно време, се опита да го възпре тъй като репликите, макар и емоционално основателни за обикновен коментар, но не и за дискусия на най-високо равнище, ставаха все по-скандални, а изказването отнемаше много повече от минута, Ердоган скочи и заяви, че напуска и няма повече да участва на форума в Давос, защото не му се давало време да говори.

Видно е от описаните примери, от събитията у нас, а и при уреждането на бежанския проблем на ниво Европейски съюз, че турската дипломация прилага доста успешно години наред анализираните по-горе прийоми на хибридна дипломатическа война на различни йерархични нива и в различни ситуации и места. Предвид на това, че в преведената наскоро у нас книга на сегашния премиер на Турция България със своето турско малцинство фигурира като втория по значимост проблем на турската външна политика, българката страна не може да игнорира наличието на пробойни в защитната линия на нейното дипломатическо позициониране.

Какви мерки трябва да бъдат предприети в това отношение?

Очевидно доктрината Давутоглу ще играе важна роля в българо - турските отношения в идващите години. Не може да се пренебрегва фактът в това отношение, че турският министър - председател започна своята реч „Глобалната роля на Турция“, изнесена на 21 януари 2016 г. пред Световния икономически форум в Давос с позоваване на своя публикуван през 2001 г. труд. Външнополитическата и дипломатическа активност на Турция във връзка с конфликта в Сирия и особено след възникването на конфликта с Русия е изключително висока и очевидно ефективна тъкмо в очертаните в него стратегически зони: близка териториална (особено Балканите и Кавказ), близка акваториална (особено Черно и Каспийско море), близка континентална (особено Европейски съюз и Украйна).

За българската външна политика е изключително важно да изгради в течение на две до три години потенциал, който да обезпечава за държавата, политическата система, националната икономика и обществото ресурс за гъвкава устойчивост (resilience) и за проактивни външнополитически мерки и дипломатически действия. В случая е нужно да се осъзнае необходимостта от налагане на една нова парадигма (нов начин) в мисленето, която да е насочена не към абсорбиране на нанесените удари – отзоваването на посланици е типичен пример в това отношение -, а към бързо и адекватно адаптиране към новата външнополитическа ситуация без заплаха за структурните устои на държавата, икономиката и обществото.

Като първа стъпка е необходим анализ и изработване на конкретни методи и стратегии за „филтриране“ на методите на ХДВ срещу България. Те трябва много точно да отделят културната от политическата компонента на подривно въздействие. Българската държава и външната й политика и дипломация трябва да са в състояние по всяко време, по всеки повод и при всяка ситуация да разграничават политическите от неполитическите елементи и да дават твърд отпор при достигане на червените линии в двустранните отношения. За турската държава е много лесно да налага своето влияние у нас и на Балканите чрез смесените претенции за цивилизационност, т.е. толерантност към исляма и небългарската (наследената от османската империя) култура, и права на етническите турци. Първата  – религиозната - компонента е еднозначно мек фактор, но втората, предвид и на доктрината за стратегическа дълбочина, е определено политически и като такъв е проблем за националния суверенитет на България. До момента, т.е. вече четвърт век, България не е намерила решение за квадратурата на този политически (външно и вътрешно) порочен кръг.

Главна роля при неотложната реализация на тези мерки трябва да поеме една бъдеща академично - дипломатическа експертна общност. Тук е нужно да се осъзнае необходимостта, че тя трябва да се изгради с адекватен за актуалните и бъдещи предизвикателства капацитет. Главната й цел трябва да е генериране и разработка на концепции, които да бъдат прилагани по най-бързия начин в практическата област на външната политика и дипломация. За момента т.н. експертен ландшафт е претрупан от организации и институции и коментиращи „експерти“, нито една/един от които не може да предложи необходимия аналитичен и съответно консултантски продукт с гарантирано бърза и ефективна реализация.

Успоредно с това е необходимо да се изградят механизмите за дълбоко ешелониране на външнополитическия процес. Това трябва да е свързано и с изграждане на аналитични звена към различните политически партии, чрез което да се гарантира непрекъсваемост на експертното обезпечаване на процеса на вземане на външнополитически решения независимо от характера и състава на правителственото ръководство.

Публичното обсъждане на външнополитическите въпроси и свързаните с това дискусии трябва да се определят в съответния обем от новосъздадената експертна общност, която обезателно трябва да включва и професионално подготвени журналисти. Наложената у нас традиция на профанизиране на жизненоважни външнополитически проблеми чрез тщеславни коментатори без каквато и да е професионална и експертна подготовка или опит, отговарящи на безсмислено задавани въпроси трябва да бъде преустановена по бърз и радикален начин.

Вместо заключение

Хабилитационният труд на турския министър-председател Давутоглу се базира на един заимстван от нютоновата физика натуралистичния мироглед за динамиката в международните отношения след края на студената война. Като отчита отслабването на международните позиции на Турция в една радикално променяща се среда той вижда опасността за разпадането на своята страна вследствие на огромните й вътрешни социални, политически и културни противоречия. Рецептата му е, Турция да преодолее тези раздиращи я противоречия чрез проактивна външна политика с използване на географските, т.е. геополитическите, предимства и на ролята на исляма в бившите владения на османската империя, което той нарича културно - историческа дълбочина. Възстановяването на външнополитическото влияние на Турция чрез исляма Давутоглу счита, че трябва да стане чрез описаните по-горе методи на т.н. мека сила (този термин той не използва в научния си труд, но прилага за обозначаване на политиката си докато е външен министър). Така турската държава ще проектира своя „съвкупен потенциал“ в „реалполитическа мощ“ като „се стреми да не се отдалечава от „гравитационните полета в регионалния силов баланс“(стр. 359).

Това трябва да стане не чрез самоизолация, а чрез „насочени към външния свят инициативи, предприети с увереност и амбиция“. Оказва се, че, както бе изложено вече, именно увереността и амбицията са базата за водене на хибридна дипломатическа война, а използването на меката сила на исляма в рамките на концепцията за „нулеви проблеми със съседите“ е само проекция на военно - икономическия потенциал на турската държава и обслужва не някакви „добронамерени“, а конкретни стратегически интереси на утвърждаване на власт и влияние в зоната на една исторически отмряла държавоподобно форма, която, според Давутоглу, е носител на уникална ислямска цивилизация.

Тук, разбира се, не трябва и да се пренебрегва както цивилизационно - месианското схващане за „междуконтиненталната геокултурна роля“ на Турция, която като наследник на уникалната османска цивилизация, щяла да се превърне в център на бъдещите цивилизации използвайки възможностите на зоните на геокултурна комуникация и обмяна; така и социалдарвинистката интерпретация за онези държави, които, ако не реализират такава геоцивилизационна стратегия, щели да изпаднат на нивото на „второстепенен и безличен исторически субект“.

Нашата държава трябва да отчита, че турската дипломация очевидно ще зависи за в бъдеще преди всичко от вътрешнополитическата си и социална стабилност при подбора и използването на „меки“ и „твърди“ външнополитически и „хибридни“ и кодифицирани дипломатически методи и средства. А в основата на опитите да се преодолява тази високо динамична нестабилност ключова роля ще се отрежда на човешкия фактор най-вече в неговото популационно измерение. На практиката Турция използва „мекото“ оръжие на масовата миграция (както по линия на бежанците така и свободния визов режим) с много „твърд“ ефект в отношенията си с ЕС, което  поради съседството ни с нея повишава експоненциално опасността за нашата страна.

Ето защо в противовес на заимствания от нютоновата физика динамичен подход в хабилитационния труд на турския министър - председател за България е по-целесъобразно да разработи по-скоро един заимстван от съвременната физическа теория синергетичен подход и визия за изработване и прилагане на външнополитическа стратегия. Така ще се отчитат все още действащите реалности на следвоенната международна архитектура (особено с оглед на ООН и на геостратегическия ядрен баланс) и ще се използват по-ефективно предимствата на бързата адаптация към геополитическата, континентална и регионална конюнктурна динамика. Впрочем един от елементите на този подход и интензивно противодействие на хибридни атака би било избирането на български гражданин за генерален секретар на ООН.

Алтернативната и наложила се в момента нагласа, да се разчита на закрила от членството ни във военно-политическа организация като НАТО, е в съзвучие с мирогледната установка в труда Давутоглу. И тя не отчита факта, че заглавието на книгата му е и военен термин, както и че режимът на вземане на съюзнически решения е според член 4 на Североатлантическия договор, изискващ постигане на консенсус между страните - членки при възникване на „заплаха за териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на която и да е от тях“.

Вместо заключение: към настоящия момент Турция няма капацитет за водене на мрежоцентрична война. Но армията й разполага с подводен флот и по оценка на руски експерти съотношението на военните сили в Черно море между нея и Русия е в съотношение 1,5 към 1. От 2001 г. нашата югоизточна съседка разработва планове за изграждане на собствен космически център. По редица причини, в т.ч. и културно - традиционалистки, тази цел не е реализирана все още. Но страната е в състояние да произвежда собствени сателитни системи, с които ще иска да контролира от космоса ситуацията в кюрдските райони. Напълно вероятно е в интервал от 5 до 7 години да се започне с интегриране на военно - космически модул във военната й структура. След което ще е необходим период за автоматизация и софтуерно апробиране в реални условия на ресурса при реални условия за мрежоцентрична война. Така или иначе през целия този период населението на страната ще се увеличава стабилно. И България трябва още от сега да започне да разработва националната си стратегия за адекватно международно позициониране именно с оглед на такива средно и дългосрочни тенденции.