Защо науката не опровергава Бог

Понякога човек попада на текстове и размисли, които ясно и прецизно  формулират неговите мисли и неговия мироглед, сякаш прочетени от мислите му. Навръх великденските празници пред очите ми попадна тази статия на Амир Д. Азел за списание "Тайм", която стряскащо буквално отговаря на горното описание. 

Сумирането на всичко което четем от Стивън Хокинг, който споменава Бог на почти всяка страница в книгите си, на всичко което гледаме по Дискавъри с великия благ глас на Морган Фрийман, и на всичко което знаем от Библията и от религиозните догми, в една кратка статия, която да попадне пред очите ми навръх нашия Великден, няма как да е случайно. Точно както и възникването на Вселената. И ако авторът вече не беше написал този текст, аз самият бих го написал дума по дума, и бих го подписал с огромно удовлетворение. 

Преведох статията не за да споря с атеистите, и не за да ядосам дълбоко религиозните. Напротив – момента е прекрасен за размисъл по темата, и за опит за постигане на мир и баланс между науката и религията. Едни казваме Бог, други казват енергия, но всички ние сме резултат на вълшебното съзидание и ако споровете помежду ни останат в разумни граници, те градивно допринасят към познанието и към себеосъзнаването. А това е прекрасно.

Георги Харизанов

Автор на текста: Амир Д. Азел за списание "Тайм"

Безброй скорошни книги и статии се опитват да ви накарат да вярвате че /някак си/ науката вече е опровергала съществуването на Бог. Ние вече знаем толкова много за това как Вселената съществува, казват авторите, че Бог просто става ненужен: Ние можем да обясним всички процеси във Вселената без нуждата от велик Създател.

И наистина – науката ни затрупа с несметни количества от разбиране. Тоталната обща сума на човешкото знание се удвоява вече на всеки две години, че и по-малко. Във физиката и космологията ние вече можем уверено да твърдим че знаем точно какво и кога се е случило в нашата Вселена, с точност до малка частица от секундата след Големия Взрив – нещо, което доскоро е звучало безумно. В химията вече разбираме и най-сложните реакции между атомите и молекулите, а в биологията знаем как живее клетката, даваща живот, и човечеството вече има карта на пълния геном. Но дали тази необятна маса знание опровергава съществуването на някаква пред-съществуваща външна сила, която да може да генерира Вселената ни практически от нищото?

Науката печели огромни битки срещу окопалата се религиозна догма още от 19-ти век насам. Малко след 1800-та година намирането на останките на неандерталци в Белгия, Гибралтар и Германия показват че хората не са единствените бозайници с човешка структура, населявали Земята. Фосили и останки от сега изчезнали животни и растения показват как флората и фауната еволюират през хилядолетията, след което умират и отстъпват мястото си на планетата на по-добре приспособили се видове. Тези открития дават силен тласък на още спорната по това време теория за еволюцията, публикувана за пръв път от Чарлз Дарвин през 1859-та година. През 1851-ва Леон Фуко, самообучил се френски физик, доказва категорично че Земята се върти /вместо величествено да стои на едно место, а Слънцето да кръжи около нея/, използвайки специално махало, чието кръгово движение разкрива ротацията на планетата ни.

Геоложки изследвания от същия век също опустошават хипотезата за „младата Земя“. Вече всички знаем че Земята е на милиарди, а не на няколко хиляди години, както някои теолози са си направили труда да изчислят базирайки се на броенето на поколения обратно до началото, дадено от библейския Адам. Всички тези открития безспорно печелят в сблъсъка с литературните интерпретации в Светото Писание.

Но успя ли модерната наука, от началото на 20-ти век, да докаже категорично че няма Бог, както някои коментатори усилено твърдят? Науката е вълшебен свят, изпълнен със зашеметяващи и чудни познания: Тя ни учи за живота, за света и за Вселената. Но тя не е разкрила пред нас защо Вселената е започнала съществуването си, нито пък какво е предшествало раждането й в резултат на Големия Взрив. Биологичната еволюция не ни е дала и най-малкото разбиране как и откъде са се формирали първите живи клетки и микроорганизми на планетата ни, и как развитите клетки – сложно структурираните изграждащи блокчета на съвременните форми на живот, изобщо са произлезли от по-простите едноклетъчни организми.

Нито пък обяснява една от великите мистерии на науката: Как съзнанието се появява в живите същества? Откъде идват символичното мислене и самоосъзнаването? Кое е това, което позволява на хората да разбират загадките на биологията, физиката, математиката, инженерството и медицината? И кое ни дава силата и разума да създаваме велики произведения на изкуството, музиката, архитектурата и литературата? Науката не е дори близо до обяснението на тези дълбоки тайни.

Но много по-важен от тези главоблъсканици е постоянният въпрос за фините настройки на параметрите на нашата Вселена: Защо всичко около нас е така прецизно съшито и изчислено, осигурявайки практически перфектната среда за появата и съществуването на живот? Този въпрос никога не е имал задоволителен научен отговор, и аз вярвам че на него никога няма да бъде намерено научно решение. Защото колкото по-навътре навлизаме с познанията си за тайните на физиката и космологията, толкова многопластова и невероятно сложна ни се вижда тя.

За да обясним квантово-механичните поведения на дори най-малката частица, се изискват страници и страници от изключително напреднала математика. Защо дори най-малките и прости частици от Вселената са толкова побъркващо сложни? 

Изглежда има една обширна, скрита „мъдрост“, или структура, или заплетена чернова за дори наглед най-простите елементи на природата. И ситуацията става все по-обезсърчителна с всяко ново разширяване на мирогледа ни за цялостния Космос.

Знаем че преди 13,7 милиарда години едно гаргантюанско избухване на енергия, чиято природа и източник са напълно непознати за нас и нямат дори подобие на елементарно обяснение от страна на науката,  инициира създаването на нашата Вселена. И тогава изведнъж, като от сцената на някаква магия, „Божествената частица“ – бозонът на Хигс, открит преди две години в мощния ускорител на лементарни частици на ЦЕРН, или Големия Адронен Колайдер, се появява практически отникъде и с по някакво чудо дава на Вселената ни нейната маса. Защо се е случило това? Масата се съставлява от елементарни частици – кварки и електрони, чиито тегло и електрически заряд  е трябвало да съвпаднат до невероятни за ума ни тесни граници, за да се случи това което всъщност се е случило. А именно – от разбърканата взривена супа от елементарни частици, съставляваща младата Вселена, отново като по чудо и като пипнато от вълшебна ръка, всички кварки изведнъж се обединяват в клонове и дървета за да формират протони и неутрони, техните електрически заряди се установяват на точните прецизни нива за да привлекат и задържат електроните, които пък веднага започват да обикалят около ядрото, създадено от протоните и неутроните. Всички маси, заряди и сили на взаимодействие във Вселената е трябвало да съвпаднат до невъобразимо точни нива и баланси, за да се формират ранните атоми на материята. По-големите започват да се формират впоследствие в ядените огньове във вътрешността на звездите, давайки ни въглерода, желязото, азота, кислорода и всички останали елементи, които са незаменими за възникването на живота. И разбира се, по-късно ще бъде формирана и двойната спирала на изключително сложната, животворна ДНК молекула.

Но защо всичко от което имаме нужда за да съществува живота, изобщо се появява? Как е било възможно всичко това без някаква латентна външна сила, която да оркестрира и прецизира танцът на елементарните частици, нужен за първоначалното съставяне на всички незаменими за живота вещества? Великият британски математик Роджър Пенроуз е изчислил, базирано само на стотиците параметри на физическата Вселена, че вероятността за възникването на обитаем Космос е 1 делено на 10 на 10-та на 23-та степен. А това е число толкова близо до пълната нула, колкото никой не може да си представи. 

Възможността е по-малка от тази да печелите джакпота на Мега Милиони във всеки един ден, откакто Вселената съществува. Това може би ви дава някаква представа.

Атестите от научните среди се мъчат да обяснят тази проблемна мистерия с предположението за мултивселените - безкраен низ от Вселени, всяка със свои собствени параметри. Във някои от Вселените условията не са подходящи за възникването на живот, а в другите, поради необятната шир на безбройните Вселени, няма как да няма поне една Вселена в която всичко да е наред. Но ако се иска необяснима сила на природата за да създаде една Вселена, каква мощна енергия би могла да създаде безброй?

Затова и изначално чисто хипотетичното наличие на мултивселени не разрешава проблема пред науката, наречен Бог. Невероятно прецизните фини настройки на Вселената са очевидният и директен аргумент за съществуването на иманентен творчески субект, който можем /или пък не/ да наричаме Бог. 

Липсата на убедителни научни доказателства за противното потвърждават че е абсолютно нужна такава сила, която да форсира и балансира всички съставки и процеси, от които се нуждаем за съществуването ни. Космическите, химичните, биологичните и дори когнитивните параметри трябва да са точно такива, каквито са сега, в този момент.

Науката е религията са просто двете страни на същия дълбок човешки импулс за разбиране на света, за познаване на мястото ни в него, и за възхищение пред чудото на Живота и на необятния Космос, от които сме заобиколени. 

Затова нека ги държим на здравословна дистанция, и да не позволяваме на нито една от двете да узурпира ролята на другата.