Ангел Игов: Българската литература изглежда в добро здраве

Ако гледаме българската литература през последните 5-6 години, тя изглежда в добро здраве, дори в подем: излязоха стойностни книги, читателите забележимо се увеличават, интересът расте, можем дори да говорим за пробив навън – например „Физика на тъгата“ (на Георги Господинов) беше номинирана за две престижни награди за преводна литература - в Италия и в САЩ. Това посочи в интерва за Факти.бг писателят, преводач и университетски преподавател Ангел Игов. Той добави обаче, че ако насочим поглед в последните две години, виждаме как българските писатели се затрудняват да отговорят на повишения интерес. 

Мина близо месец от 24 май, когато, както всяка година, медиите изведнъж откриват, че у нас има и култура и насочват внимание към хората, които я „произвеждат“, след което бързо ги забравят. Като човек, свързан с „производство“ на култура, как възприемаш подобно отношение? Или то е нормално в днешния пазарен свят?

Да, поради тази причина за всички, които се занимават с подобни неща, май е един много натоварен месец – всичко трябва да се свърши тогава! Не мисля, че е въпрос на пазарни отношения: например през ноември-декември хората купуват повече книги, но медиите по-малко говорят за „книжовност“. По-скоро става дума за условен рефлекс или леко неприятен медиен навик, който пречи да се осветява равномерно това, което се върши през годината. Малко е смешно дори, от определена гледна точка.

Твоят роман „Кротките“ нашумя, получи няколко номинации за награди, спечели Националната награда „Христо Г. Данов“. Две седмици след наградата и девет месеца след издаването му, можеш ли да го погледнеш отстрани, в качеството си на критик?

Честно казано, не. Дори, като че ли ми става все по-трудно да го направя. Струва ми се, че в мига, в който го предадох на издателството, имах по-отстранено, по-спокойно отношение към текста. Може би защото нямах много ясни очаквания за съдбата му, а може би и заради онова, което наричам постродилен стрес на автора – когато най-сетне си завършил своето произведение, искаш да го отделиш от себе си, да не се занимаваш повече с него. После обаче това произведение заживява своя живот и ти се оказваш въвлечен в него, за добро или за зло. Май все пак е повече за добро. Обаче и не ми е работа да гледам критически собствените си текстове. Това би трябвало да правят други хора – и го правят.

Тези дни по телевизията отново повтарят „Ръкописът“. Заслушах се - повече от 200 дебютни романа са участвали. Това епидемия от графомания ли е или сме най-талантливата нация на света?

Аз от самото начало не харесах идеята за подобно предаване, защото подозирах, че ще насърчи графоманията. Сигурно има и стойностни текстове, които са участвали в „Ръкописът“ (още не съм чел романа, който спечели) но не мисля, че в дългосрочен план техните автори ще спечелят сериозно признание с това участие, може би дори напротив. Обаче цялата пушилка около „Ръкописът“ изведнъж ми разкри и в какви различни светове живеят различните публики. Говорих си с мои приятели, доста четящи хора, но работещи в съвсем друга сфера, споменах за това предаване и срещнах само неразбиращи погледи. Изобщо не бяха чували за него! Ами да, казах си, тези хора сигурно от десет години не са гледали телевизия. Обаче книги четат. Това от една страна е симпатично, от друга – показва колко е трудно да достигнеш до тези разнородни публики по традиционните канали.

Как виждаш българската литература към този момент?

“Момент“ е доста обтекаемо понятие, когато говорим за литература. Ако я гледаме в един мащаб от 5-6 години, тя изглежда в добро здраве, дори в подем: излязоха стойностни книги, читателите забележимо се увеличават, интересът расте, можем дори да говорим за пробив навън – например „Физика на тъгата“ беше номинирана за две престижни награди за преводна литература - в Италия и в САЩ. Необичайният интерес към новата българска поезия също е нещо което трябва да отчетем, въпреки всички условности на този малко повърхностен, „хипстърски“ вкус. Обаче, хайде сега да сменим мащаба: ако мислим за последните две години, виждаме как българските писатели се затрудняват да отговорят на повишения интерес. Да не са се уплашили? Иска ми се да виждам повече конкуренция на „Кротките“!

Коя е последната книга, която преведе?

Цяла година превеждах един роман от американската писателка Мег Уолицър, много нюйоркска книга, която сега редактираме и очаквам скоро да излезе. Разказва за една група приятели, които постепенно порастват и остаряват заедно; за това, колко е трудно да живееш с мисълта, че трябва непременно да си специален. Оттук нататък мисля малко да намаля темпото на преводаческата си работа. Чувствам се окуражен от успеха на „Кротките“ и смятам да се съсредоточа върху собственото си писане.

Имаш ли любим автор за превод? Как английското (американско, австралийско, новозеландско...) светоусещане се пресъздава на български?

Знаеш ли, че всъщност има един-единствен автор, когото съм превеждал повече от веднъж? Това е английската писателка Анджела Картър, в чийто стил дълго време бях влюбен, писах и дипломна работа за нея преди години. Това разнообразие ме е устройвало, защото преводачът трябва да умее да влиза в кожата на различни писатели, да се превъплъщава в роля като добър актьор. Колкото до различните светоусещания и културните различия – в тяхното пресъздаване преводачът има един важен съюзник и това е читателят. Аз ще си свърша преводаческата работа, ще направя всичко възможно за качествения езиков пренос, но в крайна сметка читателят е този, който трябва да се потопи в чуждата атмосфера и да усвои този външен поглед. Четенето на преводна литература е свързано с любопитството към света и в това отношение ние в България не сме зле. Наскоро чух, че 15 % от книжния пазар в България се дължи на преводни заглавия. В САЩ този дял е 3 %. Там можеш да чуеш как казват за някого: „О, той много обича преводна литература!“ У нас казват: „Той много обича английска/ френска/ руска литература“. Перспективата е съвсем различна. Да, до голяма степен това е просто защото сме малка страна, но въпреки това е ценно и важно.

Скоро ще станеш на 35. С какви очи гледаш своите студенти? Какви хора са те?

Хора като хора, най-различни. Има разбира се и по-едри, поколенчески разлики, които забелязвам, но се опитвам да не изграждам през това съзнание отношението си към студентите. За съжаление в университетите сме принудени най-напред да оправяме пораженията, нанесени от средното образование или по-скоро от липсата на такова, а не винаги ни стигат силите за тази задача. При мен идват хора безспорно умни, интелигентни, но без навици за учене, без умения за четене на текст – никой никога не им е създавал такива навици и умения, никой никога не ги е изисквал от тях. Някои се запалват, развиват интерес и много бързо израстват като личности. Ще ми се да вярвам, че имам някаква дребна роля в този процес, но може и да се лъжа.

Писател, критик, преводач, преподавател. Кое е най-важно за теб?

Много дини под една мишница, нали? Е, сигурно никого няма да изненадам, ако кажа, че в битието си на писател се чувствам в най-голяма степен себе си. Това е и най-интересното от всичките ми занимания, макар че и останалите притежават много силен творчески елемент и всяко от тях си има своя чар, своето удовлетворение. В англоезичния свят има един модел на университетския преподавател, който същевременно пише литература, в един момент наистина пробива и вече може да си позволи да се отдаде само на писането. За такива хора се говори с уважение и завист. Не съм убеден, че в България е възможно, но дори да беше – аз самият едва ли някога бих зарязал преподаването. То дава контакт с аудиторията и дисциплина на ума, които ми се виждат твърде важни. А и може би просто съм такъв човек – имам нужда да върша разнообразни неща, за да не ми става скучно.

Ангел Игов е писател, литературен критик, преводач и културен журналист. Той е роден на 3 юли 1981 г. в София. Завършва І АЕГ и СУ "Св. Кл. Охридски". Специализира в Университета на Роухемптън, Лондон и в Университета на Калифорния, Бъркли, със стипендия по програма "Фулбрайт".

Автор е на романите „Кратка повест за срама“ (2011) и „Кротките“ (2015) и на два сборника с разкази: „Срещи на пътя“ (2002) и „К.“ (2006). Негови разкази са превеждани на английски, френски, унгарски, сръбски, хърватски и словенски език. Носител е на наградите „Южна пролет“ (за „Срещи на пътя“), „Рашко Сугарев“ (за разказа „Всичко“), „Боян Пенев“ (за литературна критика). „Кратка повест за срама“ печели конкурса на фондация „Елизабет Костова“ за превод на английски език и публикация в американското издателство „Open Letter“.

На 10 юни 2016 г. стана носител на Националната награда „Христо Г. Данов“ в раздел „Българска художествена литература“ за романа „Кротките“.