Странната смърт на турския секуларизъм

Анализът е от Шломо Авинери за „Project Syndicate“.

Шломо Авинери е професор по политически науки в Еврейския университет в Ерусалим. Работил е като генерален директор на израелското външно министерство при управлението на Ицхак Рабин.

Последиците от проваления военен преврат в Турция поставиха фундаментален въпрос: ще продължи ли турският президент Реджеп Ердоган да следва своя авторитарен път, може би с мъст, или ще достигне своите опоненти и ще се опита да преодолее дълбоките пукнатини в турското общество?

Съдейки от предишни исторически примери, сериозни предизвикателства пред авторитарни или полуавторитарни лидери обикновено водят до затвърждаване на режима, а не до умереност. Действията на Ердоган след проваления пуч – масови арести и чистки сред военните, съдиите, полицаите и учителите, които бяха обявени почти мигновено – изглежда по-песимистичния сценарий.

И все пак ще бъде грешно да гледаме на случващото се в Турция през призмата на личността на Ердоган и неговите авторитарни наклонности. Той и неговата Партия на справедливостта и развитието (AKP) символизират тектоничната промяна в турската политика – такава, за която може да се направи паралел с други страни с мюсюлманско мнозинство в Близкия изток.

В опита си да движи пътя на турската история далеч от радикалния секуларизъм на основателят на модерна Турция Кемал Ататюрк, AKP първоначално изглеждаше, че се е отклонила от кемалисткия авторитарен модел. Заради факта, че западните наблюдатели подкрепяха светската натура на кемализма, много пренебрегнаха това, че режимът бе по-подобен на европейския фашизъм през 30-те години на миналия век – националистическа еднопартийна страна с Ататюрк на върха на култа към личността – отколкото на либерална демокрация. Едва през 50-те години на миналия век системата бавно се отпусна.

Кемалисткият секуларизъм не беше израз на всеобхватно народно движение от долните нива. Той бе наложен от малък градски елит – военен и интелектуален – над традиционното общество и най-вече в селските райони. Кемализмът не само представи вариант на латинска азбука, която тотално отряза връзките на турците с тяхната история и култура, но също така забрани традиционните облекла (фесове, мъжки шалвари, женски забрадки) и наложи европейски дрескод на цялото население. Всички фамилии, звучащи арабски и мюсюлмански, трябваше да бъдат сменени с турски такива.

Нито едно европейско общество не преживя толкова рязка културна революция от високите към ниските нива. На Запад секуларизацията вървеше ръка за ръка с просвещенски проект за демократизация и либерализация. В Турция – в по-малко радикална форма от иранския шах (титла) и от военните диктатури в страни като Египет, Тунис, Сирия и Ирак – населението никога не е имало избор.

Изборните победи на AKP от 2002 година насам бяха по някакъв начин завръщането на репресираните. Заради това, че кемалистката система в крайна сметка бе либерализирана политически (но не и културно), появата на многопартийна система упълномощи традиционните консерватори, чиито предпочитания дълго време бяха отхвърляни.

В същото време, икономическата модернизация доведе след себе си социална подвижност на консерваторите, което доведе до появата на нова буржоазия, която се вкопчи в своите традиционни религиозни ценности и погледна на кемалисткия елит – представен в армията, в бюрокрацията, в съдебната система и университетите – като на тирани. Тези избиратели формираха ядрото на изборните победи на AKP и демократичната легитимност. Скорошните усилия на елементи от армията – щитът на кемалисткия секуларизъм – да пренебрегнат желанието на народа (както се случи три пъти за последните 50 години) потвърдиха продължаващия сблъсък между секуларизъм и демокрация в Турция.

В същото време, външната политика на Ердоган през последните години бе всичко друго, но не и успешна. Неговият първоначален ангажимент за „нула конфликти със съседите“ доведе, вместо това, до влошаване отношенията с Армения, Русия, Израел и Египет – да не споменаваме вътрешните непредвидени пречки, както и вълната от терористични атаки, и включване в сирийската война.

Нито едно от тези събития не се отрази негативно на Ердоган вкъщи, докато САЩ и ЕС се оказаха в позиция, в която го подкрепят, заявявайки през зъби, че са срещу опита за военен преврат. Това показва фундаменталните интереси на Запада от стабилна Турция - от която Европа се нуждае, за да се спрат по-нататъшен приток на бежанци, основно от Сирия – и от която САЩ имат интереси за своята война срещу „Ислямска държава“. Съмнително е, че преследването на Ердоган на вътрешни врагове – реални и въображаеми – ще се отрази на сътрудничеството на ЕС и САЩ с Турция.

Но бруталната реакция на Ердоган срещу метежниците – което може да включва показни процеси, в допълнение на „чистката“ в държавните институции и срещу бившите му съюзници от лагера на Гюлен – само ще задълбочи бездните в турското общество. Терористичните атаки бяха осъществени не само от „Ислямска държава“, но също така и от кюрдски бойци, чиито искания за автономия са в противовес с концепцията за единна турска нация – крайъгълният камък в кемалистката държава.

Преди да бъде осъществен опитът за военен преврат Ердоган направи решителни стъпки за намаляването напрежението с Русия и Израел. Усилията едва ли ще „дерайлират“ от неговите репресии след пуча. Сирийската война изглежда, че не е към своя край, а турската имплозия в Сирия ще продължи да бъде предизвикателство за турските политики, на фона на все повече и повече бежанци, които се опитват да преминат през Турция.

В крайна сметка кемалисткият военно-базиран секуларизъм се оказа неустойчив: неговото унищожаване от AKP събра широка подкрепа. Но проваленият преврат е възможно да засили нелибералните аспекти на демокрацията под властта на Ердоган, в която волята на народа противоречи на плурализма, човешките права, и свободата на словото. Стабилността на такава система в Турция – където, въпреки противопоставянето срещу опита, враждебността срещу Ердоган е силна – остава да бъде видяна.

Превод: Денис Джамбазов

Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.