"Ал Джазира": БГ, турците и политиката на извинения

По време на Възродителния процес в България почти милион етнически турци бяха унижени и потъпкани. През 1989, когато властта все още бе комунистическа, почти 5% от населението напусна страната в резултат на насилствената асимилационна политика, насочена срещу малцинството. Малко по-късно режимът падна, коментира в днешния си анализ телевизия "Ал Джазира", цитиран от БГНЕС.

Събитията, назовани с циничното "Възродителен процес", не допринесоха за краха на комунизма в България. Те по-скоро бяха сигнал за агонията на изгнилия режим, който прибягна до популисткия национализъм, за да дефибрилира умиращото си сърце. А на българския парламент бяха необходими цели 22 години, за да приеме декларация, с която да се извини на гражданите си за тежките страдания.

Декларацията не бе приета в резултат на дипломатически натиск. Целта й не бе да проправи път за строителството на газов тръбопровод. Нито пък бе инициирана от Европейската комисия или от партията на турците в България. Тя бе резултат от мъчителен вътрешен процес и политическо узряване.

Но защо толкова късно?

Извиненията често идват с голямо закъснение и обикновено не от хората, носещи пряка отговорност за случилото се.

Само през 1990 Източна Германия намери сили да се извини за нацистките си престъпления. Това 45-годишно забавяне обаче е трудно за разбиране, когато човек си спомни, че държавата е била окупирана ефективно от Съветския съюз, който претърпя най-голям брой жертви през ВСВ. През 1993 руският президент Борис Елцин се извини за 600-те хиляди японски военнопленници, изпратени в Сибир.

През същата година папа Йоан Павел II се извини за ролята на Католическата църква в търговията с африкански роби. Британският премиер също го стори, но едва през 2007, а робството бе отменено през 1833. Сенатът на САЩ се извини за робското минало на страната през 2009 – почти 150 години след края на робовладелството през 1865. Следователно извинението, изглежда, никога не е прекалено закъсняло. Това се доказа и през 1992, когато Ватикана помоли за прошка, че поставила под домашен арест Галилео Галилей през 1633.

Колективна амнезия

Въпреки това, понякога навременните извинения водят почти до чудеса. На 29 август 1993 южноафриканският президент Де Клерк се извини за апартейда. Два дни по-късно Нелсън Мандела се извини за зверствата, извършени от Африканския национален конгрес. Тези две решения вероятно спасиха страната.

По същия начин липсата на подходящо извинение може да унищожи отношенията на две страни – случаят на Турция и Израел, например. След нахлуването на борда на турски кораб, опитващ се да пробие блокадата на Газа, при което деветима турци бяха убити, Израел обяви, че "е готов да обмисли извинение за проблемите, възникнали по време на операцията на "Мармара", ако изобщо е имало такива". Но това не бе достатъчно за Анкара и тя прокуди израелския посланик.

След 1989 България потъна в колективна амнезия за Възродителния процес. Появиха се едва няколко книги и документа, които мърмореха, че "сега не е подходящият момент за това" и питаха "защо трябва да разпалваме разгорещените етнически напрежения".

Социалистите, които наследиха Комунистическата партия и конфузията за нейната вина, не взеха инициативата. Антикомунистическият спектър, който започна да остарява и изчезва малко след появата си, пък влезе в тактическа война с турската партия и не прояви инициатива в тази посока.

През 1998, когато президентът Петър Стоянов се извини на турския си колега Сюлейман Демирел за българските зверства, страната стана свидетелка на просветен личен подвиг, но не и на израз на всеобщо осъзната отговорност. Политическите партии също стъпваха внимателно, за да не отчуждят избирателите с националистически сантименти. България възприе поведение от типа "не говорим за това в нашето семейство".

В този смисъл извинението бе изненадващо. Балканите не са място, на което можеш да получиш извинения, защото те са равни на слабост. Ако някой някога открие "балканския ген", то той ще бъде генът на вината. Вторият балкански ген ще бъде този на отричането. Може би тази безпощадна природа на Балканите стои в центъра на безбройните регионални конфликти, малтретирания и кланета.

Когато четете учебници, написани с любов от балкански историци, ще забележите, че повечето от тях са основани на предпоставките, че през годините "всеки е бил срещу нас". Балканската мания да се изкарваш за жертва и вижданията, че "всичките ти съседи са кръвожадни врагове" е дълбоко внедрена в обществения дискурс.

Смъртоносен коктейл

Често е почти невъзможно да изследваш миналото, защото усилията да разбереш събитията може да се окажат в противовес на популярните творби, написани от второкласни поети, но въпреки това се възприемат като безспорен източник на свещена истина. Разпространените схващания за Османската империя са, че тя е символ на петте века мрак и реките от кръв, лята от смели мъже и жени, загинали заради насилствената ислямизация.

След Втората световна война войнствените, светски комунисти запазват тази политика, главно защото Турция оттогава е членка на кръвожадната империя НАТО. През годините терминът за османския период се е променял в зависимост от състоянието на отношенията между Турция и България, които в миналото се влияеха пряко от маниакалните виждания на СССР за НАТО. През годините термините варираха между "турско робство", "османско робство" и "османско владичество".

Българската независимост от Османската империя, която бе резултат от Руско-турската война от 1878, отчасти може да се сравни с българската окупация от Съветския съюз, което пък бе продукт на Втората световна война. Двете събития дори създадоха крилатата фраза "Чичо Ваня – нашият двоен освободител". Преведено на прост език това е нещо като: "Руснаците, които са ни братя славяни, ни освободиха от мюсюлманска Турция и фашистка Германия".

За голямо съжаление, те не успяха да спасят цяла Европа или цяла Германия. По този начин фашистите, турците, Вашингтон, османците, Лондон, мюсюлманите и католиците се събраха в смъртоносен коктейл от минало и съвремие. И нашата земя редовно се пречистваше от елементите на този пропаганден микс.

Това бе миналото, върху което извратеният мозък на комунистическото правителство основа Оруелската теория на Възродителния процес. Промяната на имената бе колективна услуга от държавата, която от учтивост даде български имена на хората, чиито предци са били асимилирани принудително по време на вековното, жестоко турско робство. "Възродяването" се изпълняваше от полицията, униформена и тайна, от партийните служители и армията. Както и от Българската национална телевизия – единственият по онова време канал. Медията показваше целодневно селяни в традиционни носии, ликуващи в компанията на български танцьори, които се радваха, че са преоткрили самоличността си и изказваха благодарности на Комунистическата партия за това, че ги е отвела обратно към истинските им корени. А наред с празненствата страната бе напусната от над 350 000 души.

Неочаквано извинение

Почти милион мюсюлмани бяха унижени, хиляди семейства бяха тероризирани и тези, които се считаха за влиятелни сред малцинството, бяха принудени да напуснат държавата. Хората изоставиха домовете си и избягаха, търсейки спасение в съседна Турция. Медицинските им картони бяха унищожени, а имената им – премахнати от гробовете.

Неочакваното българско извинение е не просто необходим акт за компенсация на позорния епизод от историята на страната. То е необичаен прецедент в отношенията в региона. Ако всички балкански страни решат да се извинят за зверствата, извършили една към друга, ще ни трябва цяла календарна година.

Но способността да признаеш не само грешките си, а и греховете, и да можеш да приемеш колективната отговорност от името на останалите е не само политически и дипломатически жест, а и акт на пречистване, който отваря врати за изграждане на доверие. Това освобождава хората, които в противен случай ще заседнат в миналото, залостени от предразсъдъци и уязвими на политическа манипулация. Извинението дава възможност за продължаване напред.

Ако погледнем по-мащабно, извинението е нещо повече. То трябва да се признае за ключов инструмент за изграждане на безопасно и проспериращо бъдеще, особено на Балканите и в Близкия изток. В случаи, подобни на този с Армения и Турция, Палестина и Израел, Косово и Сърбия, миналото може да бъде изключително объркано. Политиката на извинение обаче може да е по-силна дори и от политиката на възмездие.