Възходът и падението на Любослав Пенев

Да се анализира периода на Любослав Пенев като селекционер на националния отбор по футбол на България през последните седмици се превръща в една все по-сложна задача.

Точно преди три години легендата на българския футбол пое треньорския пост на националния отбор, след като се бе утвърдил като един от най-добрите треньори у нас. През 2011 г. той спечели титлата на страната с Литекс, а две години по-рано успя да класира ЦСКА в групите на Лига Европа, след като отстрани руския Динамо Москва. Фактите бяха ясни. Пенев доказа, че има интересни разбирания за футбола, умее да внушава на играчите си болен професионализъм и преди всичко е прекрасен мотиватор. В същото време той се съгласи да поеме националния отбор в може би най-лошия период в неговата история. България бе завършила на последното място в своята квалификационна група за Европейското първенство, футболистите бяха тотално сринати и демотивирани, а бившият селекционер Лотар Матеос се бе постарал да обясни на всички, че този отбор е изключително посредствен и безперспективен.

Пенев започна треньорската си кариера в националния отбор с едно обещание. Той заяви, че ще „отлепи ютията“. И не може да се отрече, че успя да го направи. Пенев успя за пръв път от много години да накара националите да заиграят като отбор. Ясно е, че в този национален отбор качество, както тогава, така и сега няма. Новият селекционер успя да компенсира това, като накара едни футболисти, с качества, гравитиращи около средното ниво, да повярват, че играейки в колектив, биха могли да постигнат реални успехи. Под  ръководството на Пенев националният отбор не игра някакъв феноменален футбол, но успяваше да играе компактно, да стои тактически грамотно на терена и да изглежда наистина стабилно.

Това си пролича най-добре в приятелската среща срещу Холандия през 2012 г., когато България изненадващо успя да победи тогавашните вицесветовни шампиони с 2:1. Малко по-късно националите изтръгнаха и красиво равенство от 2:2 срещу Италия в първия си мач от световните квалификации. За първи път националният отбор изглеждаше стабилен. Футболистите не блестяха по отделно, но чисто колективно успяха да постигнат някаква класа. Класа, подплатена с известно самочувствие, каращо феновете отново да погледнат към този тим с надежда.

Любослав Пенев заяви плановете си за подновяване на отбора и успя да реализира този процес по максимално ефективен начин. Той успя да наложи Георги Миланов като титуляр в този отбор и го превърна в крайъгълен камък за него. Пенев прозря потенциала на доста подценявания до тогава Светослав Дяков, който вкара фактора борбеност, от който България толкова много се нуждаеше. Под неговото ръководство Станислав Манолев показа пълния си потенциал в националния отбор, макар и тогава той почти да не играеше в клубния си такъв. Под ръководството на Пенев Ивелин Попов и Иван Иванов най-сетне придобиха самочувствието да поемат лидерската палка в този тим. В крайна сметка се получи една много здрава сплав, която изглеждаше добре. Този отбор не беше от супер класа, но можеше да се опъне на големите В квалификациите за Световното първенство България изигра 6 мача срещу Италия, Дания и Чехия, от които загуби само два и то с по 1:0. Всички загуби на тима дойдоха след здрава битка и той не изглеждаше жалък в нито един момент. За разлика от квалификациите за Европейското първенство през 2012, където нашият отбор яде бой от всеки, който го хвана, в тези за Мондиала в Бразилия той беше стабилен. България остана на четвърто място в групата, но спечели тройно повече точки от предходните квалификации и беше в борбата за първите две места до последния си мач. Представителният ни тим дори успя да си изгради някакъв стил. Той играеше максимално компактно в защита и се опитваше да разиграва топката по възможно най-бърз начин в нападение. Най-сетне бе изграден някакъв синхрон между защитата и халфовата линия, който даваше някаква сигурност. България играеше компактно и имаше няколко варианта за игра.  Националите успешно успяваха да преливат от 4-2-3-1 в 4-1-4-1, което ги правеше непредвидими дори за най-класните съперници.

Реално до есента на тази година оценката за Любослав Пенев като селекционер на националния отбор по футбол беше изцяло положителна. Той не превърна България в някакво футболно страшилище, но успя да изстиска максимума от наличния си потенциал и накара феновете да вярват, че е възможно този отбор да надскочи себе си. Отборът имаше някакво лице, футболистите най-сетне изглеждаха мотивирани да играят с националната фланелка и дори феновете започнаха да се  връщат на стадиона, вярвайки че най-сетне им предстоят и по-светли дни. И всичко това се срина точно за една седмица.

С началото на квалификациите за Европейското първенство във Франция Пенев взе няколко решения, които останаха изключително неразбрани от всички любители на футбола. Той обичаше да говори за подмладяване на националния отбор и постоянно демонстрираше, че има планове за младите Симеон Славчев, Тодор Неделев и Ивайло Чочев. Изведнъж обаче тези идеи отидоха в небитието и националният селекционер реши рязко да застари отбора. По незнайни причини в титуляр за представителния тим бе превърнат Апостол Попов, който не успява да намери постоянно място дори в своя ЦСКА. Беше зарязано налагането на младия бранител Илия Миланов, но за сметка на това братята Миневи, които са на по 33 години, бяха наложени като несменяеми  титуляри. Изведнъж се реши, че Николай Михайлов може да бъде титулярен вратар, макар и през последната година да бе изиграл точно 2 мача на клубно ниво. Сред титулярите бе наложен 33-годишният Георги Илиев, който се подвизава във втора дивизия на……. Китай.  В същото време Симеон Славчев и Ивайло Чочев бяха напълно зачеркнати като опции. Да, те не играят редовно за клубните си отбори, но все пак са играчи на клубове като Спортинг Лисабон и Палермо, което автоматично ги прави много класни състезатели за нашите стандарти. Пренебрегнат се оказа и офанзивен халф като Антон Карачанаков, който прави страхотен сезон със своя ЦСКА. Реално селекцията започна да се прави по един наистина неясен начин.

Любослав Пенев навреди още повече на реномето си през лятото, когато изневиделица прие да поеме треньорския пост в Ботев Пловдив, който по онова време беше финансов оазис, благодарение на финансовата подкрепа на Цветан Василев. Пенев обясняваше, че високата заплата не го интересува, а че иска просто да се върне към клубния футбол. Интересно обаче защо напусна работата си в Ботев, веднага след събитията с КТБ и оттеглянето на финансовата подкрепа на Василев? Тогава той се измъкна по терлички, скалъпвайки някакви неясни обяснения за пред медиите, естествено отказвайки да отговаря на всякакви въпроси по случая. Той дори се ядосваше, когато случката с Ботев му се напомняше. В крайна сметка се закле във вечна вярност към националния отбор, за който обещаваше светло бъдеще и класиране за Европейското във Франция. Нещата обаче вече сякаш се бяха сринали.

В мачовете срещу Хърватия и Норвегия националният отбор изгуби всичко онова, което бе постигнал през последните години. Наченките на стил бяха изчезнали. Прокламирания отборен футбол отсъстваше. Футболистите изглеждаха неориентирани и уплашени и в двата мача. Тактическите идеи на треньора сякаш бяха неразбираеми за играчите. Реално всеки футболист играеше някаква своя си игра, несъобразена с тази на неговите съотборници, логично стигайки се до две поредни загуби с по 1:0 и 2:1. Самият Любослав Пенев изпитваше трудности да разбере какво точно се сринало в неговия тим. Просто кулата, която той беше градил изведнъж се срина и сега ще трябва да бъде градена отново.

Сега въпросът е трябва ли да бъде уволнен Пенев и да се потърсят успехи с друг селекционер? Отговорът поне според мен е не. Истината е, че България разполага със страшно ограничени от към качество футболисти. Появяват се някои нови таланти, които поемат към големите европейски първенства, но там изпитват трудности с налагането си. Реалността е, че и да бъде сменен Пенев ползата няма да е никаква.  За съжаление футболният потенциал на България към този момент е толкова, а и ние не разполагаме с треньори, които да превъзхожда сегашния селекционер с нещо. Факт е, че Любо успя да отлепи ютията. Проблемът е, че сякаш на този етап няма как тя да започне да глади. Все пак той показа, че е способен да изстиска някакви резултати от този тим, макар и те да не са колосални. Той изживя своя кратък възход като селекционер на България, а сега беше принуден да преглътне и своето падение. Може би трябва да му дадем шанс да се опита отново да се върне към пътя на горе. Самите ние обаче не трябва да се залъгваме. Истината е, че на този етап и Хърватия и Норвегия разполагат с по-класни отбори от нас. Хърватите имат футболисти, които играят за Реал Мадрид, Барселона, Атлетико Мадрид и Интер. Норвежците пък сега развиват едно младо поколение, което съвсем на скоро спечели бронзовите медали на Европейското първенство за юноши.  Националният отбор ще има нов период на възход, но това ще стане след избистрянето на ясен план за развитие на младите футболисти, който да се следва поне през следващите 10 години. До тогава успехи едва ли ще имаме. Така, че това средняшко ниво, което Пенев постигна не изглежда чак толкова зле на целия този фон.