Ах, тези опасни телефонни връзки

А ето какво ми скроиха веднъж. Бях първи курс в СУ. И започна да ми звъни у дома някаква особа - жена. С много младежки глас, общителна, малко безцеремонна. Говори ми, естествено, на “ти”. Държи се, все едно сме някакви приятели. А никога не съм й чувал гласа.

Обаждаше се вечер, след десет. И разговори – дълги, неизчерпаеми. За живота изобщо. Какво съм мислел за това, за онова. Не си спомням подробности, може да е питала всичко, и лични неща. Но не й се сърдех, нито се скарахме за нещо. Не показваше желание да се срещнем. Просто така – общуване. Това написа в профила си във Фейсбук Николай Гочев.

Аз започнах да умувам. Представих си всички по-интересни момичета, с които не бях говорил по телефон. Но всички те, като ги погледнех на живо, не изглеждаха така. Тоест, не като такива, които са си говорили снощи два часа с мен по телефона. Значи, ако е сред тях, тя или е велика актриса, или... не е тя.

Тя беше приятна, макар и по-остроумна от необходимото. Не е добре жената да е депресивна, но толкова приказлива, бърза и подвижна в разговор – това вече е излишно и смущава. Тоест, докато си говориш, добре, но на живо с такива жени нищо не ми се получава. Така че не ми се дощя много да се видим, но все пак... Беше любопитно.

Освен това в поведението й имаше една странна липса на заинтересованост. Говори така, сякаш взима интервю. Сякаш не иска да е с мен. Защо звъни тогава? Всяка вечер?

Аз тогава нямах опит в интригите, пък те и сега малко ме интересуват. Ако искам да знам нещо, то е за душата.

Но това, как да устроя някаква ситуация: да свържа хора, за да се получи ефект, някой нещо да придобие или загуби, с две думи, да своднича или да внасям раздор - да, тези неща ги забелязвам, те са ми интересни и в книгите, но не мога да се заема да ги организирам. Ако опитам да направя нещо, непременно ще се проваля... струва ми се. Аз съм наивен и неудачник в нещата, които правя по моя инициатива.

Тогава не знаех дали мотивът на такова анонимно общуване може да е друг, освен любов. Сега знам – не може. Само от любов един човек – мъж или жена – може да крие името и лицето си с дни и седмици, и повече, и при това непрестанно да следи някого, да го вижда някак, да разговаря.

Но точно тази жена, с която говорех, не звучеше така. Тогава какво?

Очевидно тя помагаше на някоя друга. Това аз не можех да си го представя – беше ми далече от ума. Както казах, аз съм наивен и недалновиден... за тези работи.

И чак след години „момичето“ ми го каза – на една разходка край София. Просто се разбрали с братовчедка й: едната ще говори, а другата ще слуша – от друга слушалка. И така – няколко седмици.

Аз ужасно се възмутих и ядосах, и кой знае как съм изглеждал. А тя се смя и едва не се премята във въздуха от забава, но малко я беше страх. Да не се ядосам твърде много. Да не се обидя прекалено, макар и след години. Несъмнено се е бояла, затова и толкова време мълча.

Спомням си обаче, че веднъж й казах – сигурно точно по време на разговорите: “Обажда ми се една... странна. Чудя се коя е. Да не би да е...” - и казах едно име. А момичето помълча сериозно, гледайки в земята и каза: “Не, не мисля, че е тази. Не може да е тя. Друга е.”

Тъй де, защото както се беше увлякла, можеше да направи услуга на някоя приятелка. И май се беше притеснила, защото след време каза, че ме е сънувала с тази своя приятелка.