24 февруари 1955 г. Багдадският пакт

На 24 февруари 1955 г. Турция и Иран сключват Багдадския пакт, той е известен и като СЕНТО. Организацията просъществува 24 години.

След приключването на Втората световна война САЩ и Великобритания кроят планове за възсъздаване на Близкоизточната Антанта, която формално съществува през 1938—1948 година въз основа на Саадабадския пакт от 1937 година, обединяващ Афганистан, Ирак, Иран и Турция.

Този съюз е доста нестабилен предимно заради това, че обединява страни от различни нации: турци, перси, араби, пущуни. Затова САЩ се надяват да създадат нов близкоизточен съюз, т. н. „Източен блок“, въз основа на една нация от Ирак и други независими арабски държави, обаче Първата арабско-израелска война води до американско - арабски противоречия. В тази ситуация започва да се коментира връщането към първоначалния проект: Турция — Ирак — Иран — Афганистан, макар че по-късно се налага Афганистан да бъде сменен с неотдавна получилия суверенитет Пакистан по ред причини.

Още преди подписването на Багдадския пакт, Турция и Пакистан сключват договор за взаимоизгодно сътрудничество през февруари 1954 г. Началото на дейността на СЕНТО е положено със сключването в Багдад на 24 февруари 1955 година на военен пакт между Ирак и Турция, към който на 4 април се присъединява Великобритания, на 23 септември Пакистан, на 3 ноември Иран. СЕНТО е замислен като военен блок за региона на Юго-Западна Азия и Индийския океан, аналогът му е СЕАТО (1956—1977 години) — военен блок за региона Юго-Източна Азия и Тихия океан. През 1959 година обаче, Ирак излиза от съюза, и СЕНТО губи от състава си представител на Арабския свят, през същата година САЩ подписват с Иран, Пакистан и Турция двустранни съглашения за сътрудничество срещу пряка или косвена „комунистическа агрессия“. Тези съглашения започват да играят определяща роля в дейността на СЕНТО, насочена срещу просъветски, антизападни и други „подривни“ сили в районите на действието на тази организация. Участниците на СЕНТО редовно провеждат военноморски, военновъздушни и сухопътни маневри.

Скоро Великобритания започва постепенно да губи своите владения в региона на Средния и Близкия изток: Кипър (1960), Кувейт (1961), Малдивите (1965), Южен Йемен (1967), а също и южните страни на Персийския залив и Източна Арабия: Оман, Катар, Бахрейн и ОАЕ (1971). В частност, последните изброени страни получават независимост основно заради решението на Лондон в началото на 1970 година за извеждането на британските войски от района "на изток от Суец" (преди всичко се предвижда закриването на британските военни бази в протектората на Персийския залив). През 1971 от Пакистан се отделя Източен Пакистан (Бангладеш). Освен това, през 1960 — началото на 70-те г. между страните, влизащи в СЕНТО, възникват разногласия. Някои от азиатските участници на блока осъждат курса на правителството на Израел (Шестдневна война от 1967 г., Война на Съдния ден от 1973 г. и др.), който се поддържа от САЩ и други западни държави, и предлагат да се подсили икономическото сътрудничество в рамките на блока, считайки го за една от важните задачи на организацията. А през 1974 г. Турция осъществява нахлуване в Кипър, където все още остават британски военни бази, и окупират северната част на острова. Турската агресия, дори и обоснована донякъде, се възприема негативно от редица участници в СЕНТО, които имат добри отношения с Гърция. Ислямската революция в Иран води до излизане от СЕНТО на Иран, а след това и на Пакистан през март 1979 година. Впоследствие в състава на блока остават само страни - членки на НАТО, и същата година правителството на Турция предлага да бъде прекратена дейността на СЕНТО поради фактическо изчерпване на функциите си. Формално СЕНТО функционира до август 1979 година.