На 18 май светът отбелязва годишнината от рождението на Омар Хаям – една от най-ярките фигури на средновековния Изток. Роден през 1048 г. в град Нишапур, днешен Иран, той остава в историята не само като изтънчен поет, но и като учен с изключителен принос в математиката и астрономията.

Приживе той е известен най-вече като астроном и астролог. През 1073 г., вече придобил известност в Иран. В Исфахан ръководи изграждането на голяма обсерватория, заедно с други изтъкнати учени.

Омар Хаям създава карта на звездното небе, която днес е изгубена. Той изчислява дължината на годината на 365,24219858156 дни, което съвпада с голяма точност с тропическата година (365,24218967 дни). На базата на изчисленията на Омар Хаям на 15 март 1079 г. Малик Шах I коригира иранския календар, както през 1582 г. прави папа Григорий XIII с европейския.

Омар Хаям е известен и със създаването на метод за решаване на кубични уравнения, чрез пресичане на парабола с окръжност. Макар подобен подход да е използван и преди това, той го обобщава до всички кубични уравнения. Освен това той открива биномното разлагане и прави някои изследвания на свойствата на фигури в неевклидова геометрия

Днес Омар Хаям е известен не толкова с научните си постижения, колкото с литературните си произведения. Смята се, че той е автор на около хиляда четиристишия (рубаи).

--------

Пийни, защото пак ще бъдеш прах.

Единствено от самотата ме е страх.

Без вино, без любима, без другари – в гроба!

Червени, розите ще пият моя грях.

„Това, което се случи нощес, е една истинска Бангаранга“, каза за bTV министърът на културата Евтим Милошев по повод победата на Дара на 70-ото издание на „Евровизия“ снощи.

„Това е гръм, светкавица, то е нещо феноменално“, отбеляза министърът и се закани, че страната ще направи всичко възможно да посрещне победителката подобаващо.

„Това е изява на български млад творец на една изключителна видима платформа – европейска и световна. И това е една от основните цели, които си поставяме – фокус върху младите изпълнители“, каза министър Милошев.

Оперната легенда Райна Кабаиванска ще представи артисти от „Школата Кабаиванска“ в НБУ на сцената на най-престижната концертна зала в България под съпровод на Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров на 24 май. Галаконцертът е откриващо събитие за Международния фестивал „Софийски музикални седмици“ и част от програмата на „Дни на изкуствата на НБУ“.

На 26-ти септември 1961 г., няколко месеца след дебюта си в Миланската Ла Скала, младото сопрано Райна Кабаиванска излиза за първи път и на сцената на зала „България“ в концерт със симфоничния оркестър на БНР с диригент Васил Стефанов. Изпълнява арии от оперите „Адриана Лекуврьор“ от Чилеа, „Мадам Бътерфлай“ от Пучини и „Таис“ от Масне.

В оперната гала на 24-ти май ще чуем петима изключителни солисти.

Сред тях е световно известното сопрано Витория Йео. Именно тя ще изпълни арията на Адриана Лекуврьор, която нейната учителка е изпяла 65 години по-рано на същата сцена. Един знак за силата на изкуството като носител на вечност. В репертоара на Витория Йео присъстват и други коронни роли на Кабаиванска – Дездемона в „Отело“ и Леонора в „Трубадур“ от Верди, Мадалена в „Андре Шение“ от Джордано и особено Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, която тя изпълнява в Римската опера, Театро Реал в Мадрид, Операта в Каляри, Операта в Токио и в много други оперни театри в Италия и по света. Тази година и от Операта в Сидни поканиха Йео за „Мадам Бътерфлай“. Австралийската критика определи превъплъщението ѝ като „емоционално пътешествие, проникващо право в сърцето“.

Още едно сопрано ще се представи в зала „България“ на 24-ти май. Mладата Александрина Михайлова, в която публиката у нас и по света се влюбва все повече. Тя е шест пъти стипендиант на дарителски фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ с генерален спонсор Фантастико груп. Победител е в много певчески конкурси и е носител на важни награди, сред които „Най-добър млад музикант“ на Алегро Виваче в БНР и „Награда за изключителни постижения в областта на културата“ на Министерството на културата на Р България. За своите крехки 27 години може да се похвали с изяви в почти всички български оперни театри, както и в Ла Скала в Милано, Парижката опера, оперите във Флоренция и Монте Карло. В настоящия сезон тя се завърна на сцената на Ла Скала за световната премиера на модерната опера „Анна А.“ от Коласанти. Последната ѝ забележителна изява в България беше през април в Двореца на културата и спорта във Варна в „Пласидо Доминго Опера Гала“ с диригент Найден Тодоров. Забележително културно събитие, организирано от Държавна Опера Варна, където в момента Александрина репетира „Бал с маски“ от Верди.

Мецосопраното от Грузия Бая Саганалидзе вече трета година се усъвършенства в майсторските класове на Райна Кабаиванска в НБУ и в консерваторията в Модена. Носител е на стипендия на името на голямото българско мецосопрано Христина Ангелакова. В настоящия оперен сезон Бая е финалист в три важни оперни конкурса - „Ottavio Ziino“ (Палермо), „Magda Olivero“ (Милано) и „Le Voci Verdiane“ (Бусето). Участва в концерти в Италия и България. Дебютира в Teatro Павароти-Френи в Модена в оп. „I Quattro Rusteghi“ от Волф – Ферари. След оперната гала в зала „България“ заминава за Сардиния, за да се състезава в първото издание на новия оперен конкурс “Bernardo De Muro”, в чието жури са директорите и кастинг мениджърите на Ковънт Гардън, Метрополитън опера, Виенската опера и други важни театри.

Двама забележителни тенори са кавалерското присъствие в елитния квинтет.

За арменския тенор Арсен Согомонян последните два оперни сезона са повече от силни с престижните сцени на Виенската опера, Римската опера, Театро Сан Карло в Неапол, Баварската Щатсопера, Операта на Монте Карло, Кенеди център в Ню Йорк и т.н., но най-вече с дебютите в Ковънт Гардън като Калаф в „Турандот“ от Пучини и в Метрополитън опера като Герман в „Дама Пика“ от Чайковски. След премиерата американската критика избухна в любимото си клише „Роди се звезда!“ Факт, който в Европа е известен поне от пет години. Това са годините, в които Арсен кръстосва континента с Отело, тази крайъгълна в кариерата на всеки тенор трудна роля. С основание можем да кажем, че в оперната гала в зала „България“ се представя най-търсеният Отело в Европа.

Джузепе Инфантино е определян за най-обещаващия млад италиански тенор. Доказателство за тази оценка е и участието му в грандиозния галаконцерт на Арена ди Верона в чест на 90-та годишнина от рождението на Лучано Павароти, рамо до рамо на сцената с Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Франческо Мели и Андреа Бочели. В настоящият оперен сезон Джузепе се представя още като Родолфо в „Бохеми“ от Пучини и Алфредо в „Травиата“ от Верди в гъста поредица спектакли в Германия, Швейцария и Япония.

Петимата артисти са стипендианти на фонд „Райна Кабаиванска“ в Нов български университет. В своята двадесет и четири годишна история фондът е подпомогнал със стипендии за обучение, със средства за явяване на конкурси и прослушвания, с ангажименти за участие в оперни спектакли и концерти над 120 млади артисти от целия свят.

„ Очакваме г-жа Кабаиванска с голяма радост. Тя също се вълнува да представи тези свои ученици на българската публика. Всъщност те са артисти със световни кариери, но за Райна остават завинаги нейните ученици, нейните деца, които ѝ се обаждат от всички краища на света за съвет и подкрепа.“ споделя д-р Георги Текев, Изпълнителен директор на НБУ, основател и мениджър на майсторския клас, инициатор на Оперната гала на 24-ти май.

„Майсторският клас на Райна Кабаиванска в Нов български университет отдавна надскочи своята първоначална цел да открива млади оперни певци, да развива техните таланти и личностни качества. Майсторският клас изгради артисти, изгради поколения последователи на високата естетика на изключителния артист Райна Кабаиванска и разви школа със световно признание – „Школата Райна Кабаиванска. Щастлив съм, че Райна избра Нов български университет за сърце на нейната дейност в България и, че тази Оперна гала се провежда в годината, в която университетът навършва 35 години.“

Британският актьор Дейвид Бърк, известен с ролята си на д-р Уотсън в телевизионния сериал „Приключенията на Шерлок Холмс“ (1984-1985), почина на 91-годишна възраст, съобщи радио LBC.

Според медията актьорът е починал на 10 май. Причината за смъртта не е съобщена.

Бърк е роден на 25 май 1934 г. в Ливърпул. Учи в Кралската академия за драматично изкуство и впоследствие преследва кариера на сцена, телевизия и радио. През 80-те години на миналия век играе д-р Уотсън в първия сезон на „Приключенията на Шерлок Холмс“, което води до широко признание.

Други забележителни роли на Бърк включват ролята на Йосиф Сталин в британския телевизионен сериал „Райли: Ас на шпионите“ (1983) и главната роля в продукцията на „Крал Лир“ в Националния театър.

Народният театър и актьорът Валери Йорданов, който влезе в конфликт с ръководството на първата ни трупа покрай скандала с уволнението на режисьора Александър Морфов, сега пък влязоха в спор за авторските права на моноспектакъла „Караконджул“. От статус на актьора във Фейсбук от Народния театър са узнали, че той е обявил предстояща премиера на негов авторски спектакъл „Караконджул“ на 24 юни в „Théatro отсам канала“. По този повод от театъра изпратиха до медиите своя официална позиция, в която се казва: „Моноспектакълът „Караконджул“ по творбата „Дервишово семе“ на Николай Хайтов се играе на Сцена „Апостол Карамитев“ в Народен театър „Иван Вазов“ от януари 2020 г., т.е. в продължение на повече от 6 години. Единствената роля в спектакъла се изпълнява от актьора Валери Йорданов, който е на трудово правоотношение с театъра. При създаването на моноспектакъла Народен театър „Иван Вазов“ е уредил всички отношения между заинтересованите страни, свързани с авторски права“. Моноспектакълът „Караконджул“ е създаден, продуциран и се финансира изцяло от Народен театър „Иван Вазов“, изтъкват оттам, предава „Сега“.

„Във връзка с включването на моноспектакъла „Караконджул“ в програмата за месец юни 2026 г. на частния театър „Théatro отсам канала“, обявен като авторски спектакъл на Валери Йорданов, заявяваме, че по никакъв начин актьорът не е потърсил съгласието на театъра, нито е поискал разрешение да представя моноспектакъла „Караконджул“ на друга сцена, извън тази на Народен театър „Иван Вазов“. Валери Йорданов не е носител на авторското право върху текста и режисурата на пиесата „Караконджул“. Подобни действия са в нарушение на трудовия договор на всеки служител на театъра“, категорични са от Народния.

Режисьор на моноспектакъла на Валери Йорданов е Стоян Радев.

От първата ни сцена уточняват, че в Софийски градски съд е образувано производство, в което се води правен спор относно авторството на текста на пиесата „Караконджул“. Към настоящия момент делото все още е висящо на първа съдебна инстанция. Това означава, че докато не бъде постановен окончателен съдебен акт, установяващ авторството, никой друг, освен Народен театър „Иван Вазов“, няма право да поставя пиесата на сцената на други театри, както и дадено лице да се афишира като неин автор.

„Народен театър „Иван Вазов“ категорично не толерира действия, които нарушават установените професионални, етични и правни норми, върху които се гради авторитетът на първата ни театрална сцена. Всяко неправомерно използване на интелектуална собственост, включително реализиране на спектакли и сценични форми в нарушение на авторските и сродните им права, представлява недопустим акт както спрямо институцията, така и спрямо труда на всички творци, участвали в създаването на съответния спектакъл“, пишат в позицията си от ръководството на театъра.

„Народният театър ще защитава правата и репутацията си с всички предвидени от закона средства, като незабавно ще сезира всяка компетентна контролна, административна или съдебна институция при установяване на подобни нарушения", завършват от там.

Не закъсня с отговор и актьорът Валери Йорданов, който се обърна чрез публикация в социалната мрежа към директора на трупата Васил Василев. Представяме я на читателите без редакторска намеса и коментар: „Г-н Василев, чуйте и моята позиция... Колко пъти трябва да Ви убеждавам, че Вие не сте Народния Театър, а сте служител на "Предприатието", както го нарекохте в "Дисциплинарната си Забележка", която обжалвам в Съда? Аз също съм служител на този театър и от 2004 година изпълнявам съвестно актьорските си задължения. В случая "актьрът играе", но авторът на пиесата има неуредени договорни отношения с "ползватела й". За щастие, при нови Съдебни Дела и нови Съдебни Експертизи, които адвокатите Ви постоянно обжалват - мога да представя и нови доказателства над тези, които и до тук сринаха в Съда Вашите плоски или незрели твърдения и аргументи. Юридически казано - няма как да забраните на автор да играе текста, по който работи от 1996 година, играл е през 2002 и 2003 година в Младежки Театър "Николай Бинев" и е донесъл над 1 800 000 лв. на НТ "Иван Вазов", до преди да започнат Делата, провокирани от Вашата странна особа... P.S. Г-н Василев... Вие не сте НТ "Иван Вазов". Моля Ви, обърнете внимание на психичното си здраве... Важно за всички нас е да сте добре. ("... а майка ми в Ловеч, нищо и не подозира!" - цитат, по "Двубой" на Иван Вазоз, който също не сте)“.

Очевидно предстои пореден казус, който ще се решава в съда. Дела и контрадела, свързани с все още тлеещия конфликт, избухнал в края на 2022 г. с надрасканата от Морфов врата на бившата близка до ДПС пиарка Велислава Кръстева, вече водиха Камен Донев, Васил Василев, режисьорът Александър Морфов и самият Валери Йорданов.

На днешния ден светът на музиката си спомня за един от най-големите гласове на XX век – Франк Синатра. Легендарният изпълнител си отива на 14 май 1998 г., но почти три десетилетия след смъртта му неговият стил, песни и харизма продължават да вдъхновяват поколения музиканти и почитатели по целия свят.

Роден на 12 декември 1915 г. в Hoboken, Франсис Албърт Синатра израства в семейство на италиански имигранти. Още като млад мечтае за сцена, а пробивът му идва през 40-те години, когато се превръща в истинска сензация сред младата публика. Наричан „The Voice“, Синатра успява да промени начина, по който се изпълняват популярните песни – с повече емоция, интимност и усещане за лична история.

Кариерата му продължава повече от пет десетилетия и включва не само музикални успехи, но и впечатляващо присъствие в киното. През 1954 г. печели „Оскар“ за поддържаща мъжка роля във филма From Here to Eternity.

Сред най-любопитните факти за Синатра е, че той е имал сериозни връзки с представители на американския политически и артистичен елит. Бил е близък с президента Джон Ф. Кенеди, а името му често е свързвано и със слухове за контакти с мафията – тема, която и до днес поражда множество спекулации.

Синатра е известен и с бурния си личен живот. Бракът му с холивудската звезда Ава Гарднър се превръща в една от най-обсъжданите любовни истории на своето време. Самият певец признава, че тя е била голямата любов в живота му.

Освен с гласа си, Франк Синатра остава в историята и като символ на неподражаем стил – елегантни костюми, шапка, чаша уиски и непоколебимо сценично присъствие. Той е сред водещите фигури на прочутата компания „Rat Pack“, в която влизат още Дийн Мартин и Сами Дейвис.

Някои от песните му се превръщат във вечна класика. Сред тях са My Way – своеобразен химн на независимия дух, New York, New York, превърнала се в неофициална музикална емблема на Ню Йорк, както и Strangers in the Night, Fly Me to the Moon и That’s Life.

Любопитен факт е, че „Fly Me to the Moon“ е първата песен, звучала на Луната – астронавтите от мисията Apollo 11 Moon Landing я пускат по време на историческата експедиция.

Новозеландският режисьор сър Питър Джаксън, създател на трилогията „Властелинът на пръстените“, бе удостоен с почетната „Златна палма“ на церемонията по откриването на 79-ия филмов фестивал в Кан.

Церемонията беше излъчена от France Television. Наградата на Джаксън беше връчена от американския актьор Илайджа Ууд, който изигра хобита Фродо в известната му трилогия.

„Никога не съм си представял, че ще спечеля „Златна палма“. Това е прекрасна изненада, защото не правя филми за тази награда. Бил съм в Кан два пъти и тези пътувания бяха важни етапи в кариерата ми“, призна режисьорът.

Той отбеляза с усмивка, че присъствието му на Marché du Film в Кан му е помогнало да промотира първия си филм, научнофантастичния комедиен филм на ужасите „Лош вкус“ (1987). Той си спомни, че преди 25 години, когато медиите предричаха, че адаптацията му по „Властелинът на пръстените“ ще се провали, той донесе на фестивала откъс от филма, който значително промени възприемането му.

79-ият филмов фестивал в Кан беше открит в Двореца на фестивалите и конгресите на Кроазет в Кан. Двадесет и четири филма ще се състезават за главната награда в основната програма. Церемонията по награждаването ще се състои в последния ден на фестивала, 23 май.

Червеният килим е постлан и чака звездите: Кан посрещна днес най-големия филмов фестивал в света, който се опитва да се дистанцира от споровете за изкуствения интелект или недостатъчното участие на жените в надпреварата за наградата „Златна палма“, пише БТА, позовавайки се на АФП.

От вторник, 12 май, в продължение на две седмици френският морски курорт отново ще бъде епицентър на световното кино и ще посрещне редица известни режисьори (Педро Алмодовар, Джеймс Грей, Асгар Фархади...) и плеяда от звезди като Хавиер Бардем, Скарлет Йохансон, Леа Сейду, Кейт Бланшет или Джон Траволта.

Още преди началото на церемонията за откриването на фестивала тази вечер любопитните заемат местата си около стъпалата на Фестивалния и конгресен дворец, които днес ще бъдат застлани легендарния червен килим. Официалният плакат на кинофорума, изобразяващ Телма и Луиз - героините от едноименния филм от 1991 г. в жанра роуд муви на режисьора Ридли Скот, изиграни от Джина Дейвис и Сюзън Сарандън, бе поставен върху сградата още в неделя, припомня АФП.

„Всяка година има големи звезди“, каза пред AФП Джо Морпели, който разчита на малка стълба, за да има хубав изглед към дефилето на звездите. „Обичаме актьорите и си казваме: „Е, защо да не отидем да ги видим на живо, да си поговорим с тях и най-вече да ги снимаме?“.

Тази вечер всички погледи ще бъдат насочени към церемонията по откриването, по време на която новозеландският режисьор на трилогията „Властелинът на пръстените“ Питър Джаксън ще получи почетна „Златна палма“ в знак на признание за цялостната му кариера, припомня АФП.

След това извън конкурсната програма ще бъде показан пълнометражният филм на французина Пиер Салвадори La Vénus électrique, а надпреварата за „Златната палма“ ще започне в сряда, 13 май.

В края на двуседмичния фестивал, на 23 май, журито, председателствано от южнокорейския режисьор Пак Чан-ук, ще трябва да избере победителя сред 22-те филма в конкурсната програма. Миналата година наградата беше присъдена на „Обикновен инцидент“ на иранския режисьор Джафар Панахи.

„Мисля, че наградите трябва да се присъждат на творби, които ще останат актуални 50 или 100 години“, каза пред АФП 62-годишният режисьор, който усеща „особено чувство за отговорност“ при мисълта, че ще председателства жури, в което са включени американската звезда Деми Мур и китайската режисьорка Клое Чжао.

Директорът на фестивала в Кан Тиери Фремо се опита да отговори на критиките, свързани с недостатъчното представителство на жени режисьори, като само пет са включени в надпреварата за „Златна палма“, отбелязва АФП.

„В никакъв случай не трябва да има политика за квоти“, каза Фремо, като увери, че в различите журита и ръководството на фестивала преобладава равенството между половете. Той отхвърли обвиненията, свързани с избора на официалния плакат на фестивала. „Никога не сме избирали Джина Дейвис, Сюзън Сарандън или филма на Ридли Скот за плакат, за да си създадем евтин феминистки имидж“, отговори Фремо.

Дебатът относно използването на изкуствения интелект също е част от фестивала в Кан, който ще посрещне десетки хиляди посетители.

„Едно е сигурно по отношение на изкуствения интелект – ние, в Кан, сме на страната на артистите“, заяви Тиери Фремо. „Ние сме на страната на всички, чиято професия може да бъде засегната негативно от изкуствения интелект“, добави той, въпреки че един от филмите, избрани за селекцията в Кан, документалният филм на Стивън Содърбърг за последното интервю на Джон Ленън, използва тази технология, отбелязва АФП.

В понеделник беше обявено партньорството на фестивала в Кан с корпорацията Meta. Оттам посочиха, че изкуствен интелект е участвал в създаването на този документален филм на режисьора на „Трафик“ и „Бандата на Оушън“. Стойността за многогодишното партньорство засега не е обявена, отбелязва АФП.

Когато е на 15 години, Михаела Маринова се появява на кастингите на X Factor и кара всички да се обърнат след гласа ѝ. Оттогава са минали 11 години, в които от малко изумително пеещо момиче, тя се превърна в един от най-успешните млади артисти на България. След като подписва договор с „Вирджиния Рекърдс“, още първите ѝ песни не просто я въвеждат на сцената, а я поставят директно по средата на разговора за българската поп музика.

Хитовете ѝ започват да се трупат не просто като отделни успехи, а като елементи на разпознаваем стил, който преминава през различни етапи чрез музикални партньорства с редица съ-автори, музикални продуценти и артисти като Любо Киров, Pavell, Ангел Дюлгеров, Тино, Monoir, Alex Parker, JINBYJIN.

На 28 ноември 2026 г., като част от есенното издание на обичания фестивал „Салон на изкуствата“ в Националния дворец на културата, Михаела ще се качи на сцената на Зала 1, за да направи поредната си стъпка напред. След три студийни албума, завиден брой награди, десетки песни, които хората не просто слушат, а носят със себе си, тя е готова да прескочи и тази важна летва и да подари на публиката незабравима среща с музиката.

“Стъпвам в Зала 1 на НДК с благодарност за пътя и с вяра в музиката, която ни събира. Готова съм да изляза на сцената с всичко, което съм събрала по пътя дотук - вдъхновение, сила и любов. Това ще е най-голямата и най-личната ми среща с вас досега, която тихо и търпеливо чакаше времето си. И времето настъпи,” споделя Михаела.

2026 г. е специална за Михаела Маринова. Тя влезе успешно в ролята на Сали Боулс в мюзикъла „Кабаре“ на Музикалния театър, а и за първи път се представи като вокален педагог в предаването „Като две капки вода“, където помага на някои от най-разпознаваемите лица в българския ефир и показва различното лице на своя опит. А между всичко това - непрекъснато движение. Концерти, срещи с публика, нови песни, които добавят нюанси към вече изграденото. Следващият ѝ музикален етап набира скорост - нов кратък албум, който излиза съвсем скоро.

На 28 ноември Михаела Маринова няма просто да излезе на най-голямата сцена в кариерата си. Тя ще застане там с цялата история зад себе си и с много любов към пътя, който е извървяла.

Събитието се организира съвместно от Националния дворец на културата и Вирджиния Рекърдс и ще бъде осъществено с медийната подкрепа на БГ Радио. Билетите вече са в продажба на bilet.bg, tickets.ndk.bg и билетния център на НДК.

От тежкия метълкор до емоционалния алтърнатив метъл на български език – софийската банда Dishonored уверено затвърждава мястото си сред най-интересните имена на родната рок сцена. С новото EP „Из Дълбоки Води“ и актуалния сингъл „Не ми ли стига“, групата навлиза в нов творчески период, белязан от по-зряло звучене, лични текстове и активна концертна дейност.

Създадени в края на 2015 година в София, Dishonored стартират като метълкор формация с агресивен звук и тежки рифове. Ранните им проекти, сред които EP-то „Aminds“ от 2020 година, привличат вниманието на феновете с песни като „Vices“ и „Devil Nation“. Именно тогава групата започва активно участие по фестивални сцени и клубни концерти в България.

През последните години музикантите предприемат сериозна стилова трансформация. Вместо да следват класическите метълкор рамки, те насочват музиката си към алтернативен и ню метъл саунд, а текстовете преминават изцяло на български език. Резултатът е EP-то „Из Дълбоки Води“ – проект, който комбинира тежест, мелодичност и лични послания.

Сред най-силните песни в новия материал се открояват „Траума“ и „Не ми ли стига“ – композиции, които показват по-емоционалната и зряла страна на бандата. Новият видеоклип към „Не ми ли стига“ е в основата на актуалното национално мини турне на групата през май 2026 година.

Предстоящите концерти включват:

14.05 – Пловдив – Бар Fabric

15.05 – Бургас – Клуб Модерен Театър

16.05 – Асеновград – Клуб Кошипрайм

Билети: на място

Към фейсбук ивента:

https://www.facebook.com/share/1EWUhNAmFa/?mibextid=wwXIfr

https://www.facebook.com/share/1CwQEssiyb/?mibextid=wwXIfr

През годините Dishonored натрупват сериозен сценичен опит с участия на фестивали като Hills of Rock, Sea of Black и международния конкурс Wacken Metal Battle Bulgaria. Бандата има участие и на румънския Flex Fest, което затвърждава присъствието ѝ и извън страната.

Зад актуалния звук на Dishonored стоят Мартин Боев – вокали, китара и семпли, Николай Крумов – бас, и Калоян Георгиев – барабани. Заедно тримата изграждат модерно и тежко звучене, което успешно съчетава агресията на метъла с мелодичността на алтернативния рок.

С постоянни участия, нова музика и ясно изградена идентичност, Dishonored продължават уверено напред, доказвайки, че съвременната българска рок и метъл сцена има какво ново да предложи.

<iframe width="560" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/-aKZvdjxSL4?si=Y4PviNJgdAjXxj-d" title="YouTube video player" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" referrerpolicy="strict-origin-when-cross-origin" allowfullscreen></iframe>

<iframe width="560" height="315" src="https://www.youtube.com/embed/6g0n-mIrbTk?si=_iLb_brHoforCX1k" title="YouTube video player" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" referrerpolicy="strict-origin-when-cross-origin" allowfullscreen></iframe>

Има градове, които впечатляват с красота. Има градове, които омагьосват с история. А има и такива, които успяват да съчетаят величие, романтика, култура и живот в едно съвършено цяло. Именно такава е Виена – град, в който всяка улица разказва история, всяка сграда носи духа на империя, а атмосферата сякаш пренася човек в друго време.

Още щом стъпиш на главните улици на Виена, усещаш нейния ритъм – елегантен, спокоен и едновременно жив. По широките булеварди се движат туристи от целия свят, улични музиканти свирят класически мелодии, а от старинните кафенета се носи аромат на кафе и прясно изпечен щрудел.

Виенските кафенета не са просто места за кафе. Те са култура, традиция и начин на живот. В миналото именно тук са се събирали писатели, поети, художници, философи и композитори. На малките мраморни маси са се раждали идеи, книги и музика, които по-късно променят Европа.

Днес кафенетата на Виена пазят същата атмосфера – кристални полилеи, дървени столове, сервитьори с елегантни униформи и усещане за спокойствие, което сякаш липсва в модерния свят. Докато отвън потокът от туристи изпълва улиците, вътре времето тече по-бавно.

Главните улици около Катедралата Свети Стефан са винаги изпълнени с живот. Хора снимат, разговарят на различни езици, купуват сувенири и се спират пред величествените фасади на сградите. И въпреки многолюдността, Виена не губи своята изисканост. Тя остава спокойна, подредена и аристократична.

Катедралата Свети Стефан – сърцето на Виена

Влязох! Видях! Усетих!

Над шумните улици и туристическия поток се извисява символът на града – катедралата „Свети Стефан“. Със своята внушителна готическа кула и цветен покрив тя е не просто храм, а жива история на Виена.

Катедралата впечатлява още от пръв поглед. Огромните каменни стени, високите арки и детайлните орнаменти създават усещането, че човек стои пред нещо вечно. През вековете „Свети Стефан“ е преживяла войни, пожари и исторически промени, но е останала непоклатимият духовен център на града.

Интересното е, че от лявата страна на катедралата е построен макет със специалния шрифта на слепите, за да могат незрящите да прочетат най-важното за този величествен храм, да го пипнат и усетят – прекрасна идея и възможност за тези хора да усетят величието на катедралата.

Беше неделя, запалих свещи и попаднах на величествена неделна служба. Хората седяха тихо и смирено и слушаха пастора и звуците на органа, а аз снимах и също се вслушах в службата на немски от която разбирах само вечната „Алелуя“!

Една от най-интересните истории, свързани с катедралата, е тази за металната дръжка на входа в ляво. В миналото хора, които били преследвани – престъпници, бегълци или хора, търсещи спасение – се опитвали да достигнат до вратите на църквата. Смятало се, че в момента, в който докоснат металната дръжка на катедралата, те попадат под юрисдикцията на църквата и светската власт вече не можела веднага да ги арестува.

Тази традиция превръщала катедралата в място на убежище и закрила. Представата за отчаян човек, който бяга по каменните улици на стара Виена и в последния момент успява да се хване за дръжката на храма, звучи почти като сцена от исторически филм. Но именно такива истории правят Виена толкова магична – тук легендите и реалността вървят ръка за ръка.

Властта над църквата – символиката на кметството

Интересен символ на политическата епоха във Виена е и Кметство на Виена. По времето, когато е построено, то е било замислено като една от най-високите сгради в града. Според историческите разкази това било своеобразен знак, че светската власт започва да се издига над влиянието на църквата.

Така архитектурата се превръща в политическо послание. Във Виена сградите никога не са просто сгради – те говорят за власт, история и амбиции.

Виенски файтони и техните интернационални кочияши

Из старинните улици на Виена и до днес могат да се видят прочутите виенски файтони – една от най-романтичните и емблематични гледки в града. Теглени от красиво поддържани коне, те бавно преминават покрай величествените сгради, катедралите и имперските дворци, сякаш връщат времето назад към епохата на Хабсбургите. Звукът на копитата по паважа, елегантните каляски и спокойният ритъм на разходката създават усещането, че човек е попаднал в сцена от стар европейски филм. А колко чисти и поддържани са конете! Красиви и грациозни, и много добре гледани! За много туристи именно разходката с файтон е един от най-незабравимите начини да усетят аристократичната атмосфера и романтиката на стара Виена.

И до ден днешен прочутите файтони остават една от най-големите атракции на Виена и неизменна част от облика на града. Те бавно преминават покрай катедралите, дворците и старинните улици, носейки романтиката на старата имперска епоха. Интересното е, че днес кочияшите вече са хора от различни краища на света и често говорят на няколко езика, за да общуват с туристите.

Сред тях има и такива, които говорят български, което винаги предизвиква усмивка и приятно усещане за близост у българските посетители, като кочияша от Пазарджик, който чувайки българска реч сам ни заговори. Именно тази смесица между традиция, история и космополитен дух прави виенските файтони толкова специални и обичани.

Градът на великите композитори

Виена неслучайно е наричана световната столица на класическата музика. По нейните улици са вървели едни от най-великите композитори в историята – хора, чиито произведения и днес звучат в концертните зали по целия свят. Във Виена музиката не е просто изкуство – тя е част от самата душа на града.

Моцарт пристига във Виена млад, талантлив и изпълнен с амбиции. Именно тук създава някои от най-великите си произведения и се превръща в музикална легенда. Интересното е, че въпреки славата си, животът му често бил нестабилен финансово. Смята се, че през живота си във Виена той е сменил 19 квартири – нещо, което показва колко променлив и несигурен е бил животът му зад блясъка на гениалността.

И до днес Виена пази духа на Моцарт – от концертите с неговата музика до улиците, по които някога е бързал към поредното представление.

Ако Моцарт е символ на лекотата и изящността, то Бетовен е символ на силата, драмата и борбата. Великият композитор прекарва голяма част от живота си във Виена, но характерът му бил изключително труден. Той бил избухлив, сприхав и често влизал в конфликти с хората около себе си.

Към това се добавяло и тежкото му заболяване – загубата на слуха, която го правела още по-раздразнителен и затворен. Смята се, че именно заради характера си и постоянните напрежения Бетовен е сменил цели 58 квартири във Виена – впечатляващ факт, който и днес се разказва като една от най-интересните истории за живота му.

Въпреки личните си страдания, именно тук той създава музика, която променя света завинаги. Симфониите му носят усещане за битка, надежда и триумф над съдбата.

Хайдн и сърцето на Виена

Йозеф Хайдн е един от творците, които превръщат Виена в музикалната столица на Европа. Роден в Рорау, той прекарва голяма част от живота си в Австрия и дълго работи като придворен композитор при фамилията Естерхази, където има възможност да експериментира и да развие класическата симфонична форма. Заради това често е наричан „бащата на симфонията“ и „бащата на струнния квартет“.

В зрелите си години Хайдн живее и твори във Виена, където се сприятелява и взаимно се вдъхновява с други велики композитори като Моцарт и Бетовен. Неговите симфонии, оратории и камерна музика се отличават с ясна структура, изящен хумор и дълбока емоционалност. Във виенските зали музиката му звучи като хармоничен разказ за човешкия дух — едновременно елегантен и жив, прост и гениален.

Хендел и музикалният дух на Виена

Георг Фридрих Хендел няма дълъг или ясно документиран период на работа във Виена, но музиката му достига града и оказва влияние върху музикалния живот на австрийската столица. В епохата на барока Виена е важен център на императорския двор, където се изпълняват произведения на различни европейски композитори, включително Хендел. Макар той да не е сред композиторите, които живеят и творят активно там, неговият стил и оратории са били познати и ценени от виенската публика и музиканти.

Няма как да се говори за Виена без валс. А човекът, който превръща валса в символ на града, е Йохан Щраус-син. Неговите произведения и до днес звучат по баловете и новогодишните концерти на Виена.

Най-известният му валс – „На хубавия син Дунав“ – е почти музикален портрет на града. Музиката му носи лекота, елегантност и блясъка на имперска Виена.

Шуберт е една от най-нежните и чувствителни фигури в класическата музика. Макар приживе да не получава славата, която заслужава, днес той е смятан за музикален гений. Интересен факт е, че обичал малките приятелски събирания с музика, известни като „Шубертиади“, където хората слушали новите му произведения в уютна атмосфера.

Музиката на Шуберт сякаш носи меланхолията и романтиката на стара Виена – тиха, дълбока и истинска.

Докато човек върви по улиците на Виена, има чувството, че градът все още пази ехото на тези велики композитори. Камбаните на катедралата, цигулките на уличните музиканти и концертите в старинните зали превръщат града в жива сцена на класическата музика.

И може би именно затова Виена остава толкова специална – защото тук историята не просто се помни. Тя продължава да звучи.

Имперското великолепие на Виена

Разхождайки се из центъра на града, човек навсякъде усеща величието на някогашната Хабсбургска империя. Сред най-впечатляващите места е Австрийска национална библиотека – една от най-красивите и големи библиотеки в Европа.

Вътре посетителят попада в свят на огромни рафтове, старинни книги, фрески и куполи, които напомнят повече на дворец, отколкото на библиотека. Тишината там е почти свещена, а усещането е сякаш знанието само по себе си е превърнато в изкуство.

Недалеч се намират и прочутите „музеи близнаци“ – Музей за история на изкуството и Природонаучен музей Виена. Двете величествени сгради са разположени една срещу друга и изглеждат почти идентични – символ на баланса между изкуството и науката.

Техните куполи, фасади и монументално присъствие придават още повече величие на Виена. Те напомнят за времето, когато империята е искала не само политическа сила, но и културно безсмъртие.

"Пратер" и традиционното виенско колело – символи на Виена

"Prater" е най-известният увеселителен парк във Виена и една от емблемите на австрийската столица. Той се намира в голям зелен парк между река Дунав и централната част на града. Мястото е любимо както на туристите, така и на жителите на Виена, защото съчетава атракциони, природа, ресторанти и традиционна атмосфера.

Историята на "Пратера" започва още през XVIII век, когато император Йозеф II отваря района за обществено ползване. Постепенно там започват да се появяват кафенета, театри, стрелбища и различни забавления. С времето Пратер се превръща в един от най-известните увеселителни паркове в Европа.

Най-голямата забележителност е прочутото виенско колело — Wiener Riesenrad. То е построено през 1897 година по повод 50-годишнината от управлението на император Франц Йосиф I. По онова време е било едно от най-високите виенски съоръжения и символ на модерната епоха.

Колелото е високо около 65 метра и предлага невероятна гледка към Виена. Кабинките му са характерни — вместо модерни затворени капсули, то използва класически червени вагони, които придават романтична и старинна атмосфера. Много туристи се качват на него по залез, когато градът се осветява и гледката става особено впечатляваща.

Интересен факт е, че виенското колело оцелява по време на Втората световна война, въпреки сериозните разрушения в района. След войната е възстановено и до днес остава един от символите на Виена. То е участвало и в много филми, най-известният от които е The Third Man.

Днес Пратер предлага както класически атракциони, така и модерни влакчета, къщи на ужасите, аркадни игри и места за хранене. Входът за самия парк е свободен, а посетителите плащат само за отделните атракции. Това го прави приятно място дори за обикновена разходка.

"Пратер" и виенското колело са сред най-разпознаваемите символи на Виена и съчетават история, традиция и забавление в едно място.

Град, който остава в сърцето

Виена не е град, който просто се посещава. Виена е град, който се преживява. От аромата на кафе, ябълков щрудел и телешкия шницел по главните улици до камбаните на „Свети Стефан“, от историите за бегълците до имперските музеи на аристокрацията – всичко тук носи усещане за дълбочина и величие.

Това е място, където миналото не е забравено, напротив - продължава да живее във всяка фасада, във всяка каменна улица и във всяка мелодия, която се носи из въздуха на старата Виена.

Оля АЛ-АХМЕД

Виена, Австрия

Сашка Журков, член на UNCAV, журналистка, писателка и общественичка

Сашка Журков, член на UNCAV, журналистка, писателка и общественичка и българската поетеса Катя Кремзер

През XIX век авторът на „Каста дива” или „Непорочна богиньо”, арията на Норма из едноименната опера / считана за една от най- красивите на всички времена или както казваме днес „истински хит”! /ВИНЧЕНЦО БЕЛИНИ / 1801-1835/ бил известен още и като „Моцарт от Катания”. Подобно на създателя на „Дон Жуан” и „Сватбата на Фигаро”, той дебютирал като дете- чудо, живял кратко, творил интензивно и умрял внезапно при загадъчни обстоятелства.

Предполага се, без да е още напълно доказано, че е бил отровен...

+++++

Историята на Белини може да се изложи съвсем накратко.

Баща му, Розарио Белини, бил органист в катедралата на южноиталианския град Катания. Синът написал първата си композиция под негово ръководство едва шестгодишен. На осемнайсет завършил с пълно отличие Неаполската консерватория „Алесандро Скарлати” – в класа по композиция на прочутия тогава маестро Дзингарели и написал първата си опера „Аделсон и Салвини”. На премиерата присъствал всемогъщият импресарио Джузепе Барбайя и това се оказало големият шанс на начинаещия маестро – дебютантът получил изгоден договор за втората си опера. Тя се казвала „Бианка и Ферандо” и била оценена за голямата тогава сума от 300 златни дуката. През първата половина на XIX век операта е в истински разцвет и е водещо изкуство, тя е в центъра на духовния и обществения живот на европейците, в който за щастие няма телевизия, чалга и футбол.Но шумният успех на „Бианка и Ферандо”, една прекрасна мелодрама, не спасил младия Белини от първото му голямо житейско разочарование, оставило дълбока рана в душата му. Поискал ръката на прелестната Мадалена Фумароли, единствената дъщеря на влиятелен неаполски аристократ. Девойката споделяла чувствата му, но надменният ѝ баща не го приел.

И тогава честолюбивият младеж си дал обет, че ще стане прочут и богат музикант. Започнал трескаво да работи над нова опера – „Капулети и Монтеки” по трагедията на Шекспир „Ромео и Жулиета”, с която пожънал забележителен успех не само в Италия, но и в редица страни на Западна Европа. А след световния успех на „Норма” през 1831 неговите съграждани изсекли медал с образа му, на който написали „На Винченцо Белини от Катания – гордост на музикалното изкуство”. За свой шедьовър Белини считал „Норма” – една висока трагедия с античен сюжет по либрето на поета Феличе Романи. С толкова голямо усърдие той не работил върху никоя друга опера. Прочутата ария „Каста дива”/ „Непорочна богиньо”/ той написал в осем варианта, за да стигне до последната ѝ редакция, която познаваме днес преди всичко от забележителната, ненадмината засега интерпретация на великата гъркиня Мария Калас.

Интересно е, че за първата редакция на тази прекрасна опера тази ария / „Каста дива”/ още не била написана и премиерата претърпяла истинско фиаско. Но след това се превърнала в емблема на цялото творчество на Белини. И до днес „Каста дива” е нещо като вечен „хит”, ако мога да употребя тази малко грозна и непривична за прекрасното изкуство на операта американска дума.

Съвременниците на композитора твърдят в свои спомени за него, че е бил твърде скромен, честолюбив и доста стеснителен. Успехът и славата, настигнали го твърде рано, съвсем не го променили. С голям труд и насточивост големите импресарии от епохата все пак успели да го придумат да отиде в Париж, тогава културна и музикална столица на Европа и света, за да работи там. В града на Сена го посрещнал щедрият и великодушен към младите си колеги Джоакино Росини, който станал негов настойник и учител. Авторът на безсмъртния Фигаро решил да му разкрие някои тайни на композицията и по-специално на оркестрацията, за да го въведе в стила на френската „голяма опера” / Гран опера/, модна тогава. Плод на тези търсения е лебедовата песен на Белини – неговата единадесета, голяма романтична музикална драма „Пуритани”/ 1835/ по едноименния роман на Сър Уолтър Скот. Премиерата ѝ предизвикала истинска сензация в Париж, но въпреки успеха и парите, композиторът решил да се прибере в родната Катания – трудно му било да вирее сред суетата и шума на космополитния град.

Но точно по това време във Франция през пристанището на Тулон нахлула от Турция страшната холера! /тогава почти нелечима, смъртоносна болест като чумата!/ и това му попречило да пътува. И младият маестро приел настойчивата любезна покана на неговия почитател – английския борсов агент от еврейски произход Самуел Леви, да гостува в имението му край Париж. Всъщност Леви бил наел малък замък в градчето Пюто, заедно с метресата си Оливия Корде, бивша парижка куртизанка. Хитрият Леви веднага успял да въвлече в своите борсови машинации неопитния Белини и така той изгубил, при това доста набързо ,почти цялото си състояние, спечелено с упорит творчески труд- 30 000 франка. През есента на 1835 Белини се почувствал доста зле – разболял се от тежка стомашна болест с неизвестен произход. Някои негови приятели и познати, сред които и поетът Хайнрих Хайне, поискали да го посетят, за да го видят и да му помогнат. Но Леви не допуснал никого.

На 23 септември 1835 младият маестро внезапно починал, без да бъде лекуван и прегледан преди това от лекар.

Мнозина решили, че е отровен от непочтения и алчен английски търговец от еврейски произход Самуел Леви заради парите му, но за съжаление, тази версия все още не е напълно доказана.

Авторът на „Норма“ е живял само 34 години. За кратката си, единайсетгодишна кариера Белини създава еди­найсет опери, които получават европейска известност. Сред тях огромен ус­пех имат: „Пиратът (1827), „Чужденката“ (1829), „Капу­лети и Монтеки“ (1830), „Сомнамбула“ (1831), „Норма“ (1831) и последната му парижка творба – „Пуритани“ (1835). Ранната смърт всъщност заварва Белини на върха на славата му.

Светла, изящна лирика, роман­тична развълнуваност, поетично съзерцание, меланхолия, печал и мечти – всичко това откриваме в неповто­римата по своята красота и изрази­телност музика на Белини. Като следва традициите на италианското „белканто“ (красиво пеене), наред Алесандро Скарлати, Доменико Чимароза, Джовани Паизиело, Джоакино Росини и Гаетано Доницети, Винченцо Белини пленява слушателите и днес – в нашето забързано и грубо време със своите бавни, широки и необикновено красиви, вълнуващи мелодии. И може определено да се каже, че тази, несравнима, прелестна музика лекува и извисява душата!

Гробът на Белини в катедралата на родната Катания

Първата българска „Норма”, Варна, 1972 – с елитен състав: Мария Бохачек, Тодор Костов и Мари Крикорян.

След Варна, „Норма” завладя и сцените на: София, Стара Загора, Русе, Плевен, Бургас!

Виенската сладка приказка

Demel не е просто кафе, а истинска културна институция, носеща вековна традиция в изкуството на сладкарството. Още от 1786 година тази прочута K. u. K. Hofzuckerbäckerei в сърцето на Виена създава десерти, достойни за императорския двор, и пази жив духа на една по-бляскава и изискана епоха.

Стъпиш ли вътре, сякаш времето забавя ход. Изящните витрини, пълни с торти и сладкиши, улавят погледа и те канят да прекрачиш прага на една Виена от миналото – град на елегантност, ритуали и малки ежедневни удоволствия, превърнати в изкуство.

Demel винаги е вярвал, че посещението в Kaffeehaus не е просто спиране за кафе, а събитие – място за почивка, разговори и бягство от забързания свят.

„Императорската палачинка“ - великолепието на вкуса

Сред всички изкушения, които се раждат тук, едно име изпъква особено ярко – Kaiserschmarrn. Легендарният десерт, известен като „императорската палачинка“, носи със себе си история и вкус, свързани с австрийската традиция и императорския двор. Пухкав, накъсан на парчета и поръсен с пудра захар, често поднесен със сладко от сливи или плодове, той е повече от десерт – той е преживяване.

В Demel можеш да му се насладиш в уютната атмосфера на кафенето, докато навън Виена бавно се движи в ритъма на своята история. А ако бързаш, можеш да вземеш порция Kaiserschmarrn от уличния щанд и да отнесеш частица от тази сладка традиция със себе си.

Освен него, тук ни посрещат и безброй други специалитети – торти, печива, ароматно кафе и дори солени ястия за онези, които не са почитатели на сладкото. Но независимо какво избираме, всяка хапка в Demel носи едно и също обещание: вкус на история, традиция и Виена, такава каквато е била и такава, каквато все още живее.

Спорът

Изборът между Демел и Захер е дуел на класики: Хотел Захер предлага „Оригинал“ с два слоя мармалад и по-влажна текстура, докато Императорската придворна сладкарница Демел е известна с по-изисканата си, често възприемана като по-малко сладка, „Едуард Захер Торте“ с един слой мармалад. И двете са перфектни и отлични и въпреки това спорят за качество и кой е “по- по- най“! Шоколадовият печат върху тортата на Демел е триъгълен, а този на Захер кръгъл.

Спорът между виенската сладкарница „Демел“ и хотел „Захер“ относно правото да наричат ​​тортата си „Оригинална“, известен като „Седемгодишната сладка война“, продължава от 1934 до 1963 г. Това е правен конфликт относно използването на търговската марка „Оригинална Захер-Торте“. Франц Захер създава тортата през 1832 г., а синът му Едуард, докато е чирак в сладкарницата „Демел“, усъвършенства рецептата. Тортата се е продавала както в хотел „Захер“ (от 1876 г.), така и в „Демел“.

В Demel всяко посещение е повече от обикновено похапване – то е среща с историята, с традицията и с една Виена, която сякаш не е изчезнала, а просто се е запазила във витрините, ароматите и рецептите. Сред шумотевицата на съвременния град това място остава тихо убежище на изяществото и вкуса, където дори една обикновена хапка Kaiserschmarrn може да се превърне в малък празник. И може би точно в това се крие магията на Demel – в способността му да ни напомня, че най-сладките моменти са онези, които съчетават вкус, време и спомени.

Това е моят поглед върху Виена. Докато другите столици бързат, Виена се наслаждава на живота. Това е град, където не е срамно да прекараш два часа в кафене с една-единствена чаша меланж и вестник. Това е начин на живот – уютен, спокоен.

Оля АЛ-АХМЕД

Виена, Австрия

Васил Василев – Зуека се включи на живо от Пловдив в предаването „Тази неделя“ по bTV, където представя новата си изложба „Аз, клоунът“. Художникът и телевизионен водещ говори откровено за вдъхновението зад картините си, живота си в Испания и усещането за все по-дълбоко разделение между хората.

Още в началото Зуека посрещна с типичното си чувство за хумор представянето си като „Пикасото на телевизионния екран“:

„Как така ме представяте? Луди ли сте?“

Той разказа, че лично е транспортирал картините си до България със своя пикап, с който продължава да пътува между Испания и България.

„Аз съм газар, както винаги“, пошегува се Василев, обяснявайки, че предпочита да пътува с фериботи през Барселона и Гърция, вместо да прекосява цяла Европа с кола.

Основен акцент в разговора беше новата му изложба „Аз, клоунът“, чието първоначално заглавие е трябвало да бъде „Аз, човекът“. По думите му картините са отражение на тревогите му за развитието на обществото през последните години.

Зуека обясни, че постепенно е осъзнал как посланията в картините му минават през образа на клоуна – фигура, която едновременно разсмива и казва неудобни истини.

„Клоунът винаги е тъжен, защото той говори много смешни неща, но през смешното излизат едни много сурови истини.“

Художникът призна, че изложбата е създадена в период на сериозни размисли за състоянието на обществото, за разделението между хората и за кризите, през които минава Европа.

По време на интервюто Зуека говори и за живота си в Испания, където живее от няколко години. Той разказа, че около него постепенно се е оформила малка българска общност, в която са и актьорите Ернестина Шинова и Андрей Слабаков, както и Йоанна Темелкова и Мартин Георгиев.

„Направихме една малка компанийка от 4-5 семейства.“

По думите му, макар да живеят в Испания, всички продължават да пазят българския си начин на живот и навици.

Зуека коментира и политическата ситуация в България, като призна, че следи внимателно случващото се у нас и винаги упражнява правото си на глас. Според него обществото става все по-поляризирано не само в България, но и по света.

„Единствено демокрацията е тази, която дава свободата на хората да работят това, което искат, където искат и както искат.“

Той изрази и притеснение от нарастващото влияние на крайните политически течения в Европа и света, както и от процесите, които според него водят до разделение в обществата.

В края на разговора Зуека отново се върна към изкуството – темата, която днес стои в центъра на живота му.

„Изкуството винаги ще оцелее.“

Изложбата „Аз, клоунът“ може да бъде видяна в Пловдив до петък, 15 май, а самият артист и тв водещ призна, че се надява да не се налага да връща нито една картина обратно в Испания.

В дните преди Евровизия Виена живее в особено настроение – смесица от елегантност, очакване и енергия, която сякаш променя ритъма на целия град. По улиците около старинните сгради се чуват десетки езици, кафенетата са пълни с млади хора, музика звучи от открити сцени, а вечер светлините на австрийската столица придават почти театрална атмосфера на всичко наоколо.

И точно тук се случва нещо символично – модерното музикално изкуство на поколението Z започва да съжителства с града на великите класически композитори.

Виена от векове е възприемана като музикалното сърце на Европа. Това е градът, в който са творили Волфганг Амадеус Моцарт, Лудвиг ван Бетовен, Франц Шуберт и Йохан Щраус. Тук музиката не е просто култура – тя е част от архитектурата, атмосферата и ежедневието.

Дори днес човек може да мине покрай величествените концертни зали, старите опери и императорските дворци и да усети онзи аристократичен дух, който превръща Виена в символ на европейската класика.

Но в седмицата преди Евровизия този дух придобива ново измерение.

Младите фенове, артисти и създатели на съдържание превръщат Виена в сцена на модерната поп култура. Социалните мрежи, стрийминг платформите и дигиталната естетика са навсякъде – от импровизираните музикални изпълнения по улиците до цветните фен събития и вечерните партита край Дунав.

Поколението Z възприема музиката по различен начин – без жанрови граници и без страх от експерименти. Именно затова Евровизия изглежда толкова естествено вписана във Виена. Конкурсът обединява електронна музика, поп, етно звучене, визуално изкуство и социални послания – нещо, което младата публика приема като напълно естествен език на съвремието.

Най-интересното е, че между старинната Виена и модерната култура няма сблъсък. Напротив – има диалог.

Докато туристите снимат катедралите и дворците, млади артисти записват TikTok видеа на фона на класическа архитектура. До историческите концертни зали звучат модерни ремикси, а електронните ритми се смесват с атмосферата на града, в който някога са се изпълнявали валсовете на Щраус.

Тази комбинация придава на Виена особена енергия – усещане, че историята и бъдещето могат да съществуват едновременно.

Днес Евровизия е много повече от музикален конкурс. За младото поколение тя е пространство за идентичност, свобода и културно разнообразие. А Виена изглежда като идеалния фон за това послание – град, който пази традицията, но винаги е бил свързан с изкуството и новаторството.

Може би именно затова атмосферата преди конкурса е толкова специална. Защото в тези дни Виена не е само музей на класическата музика. Тя е жив организъм, в който Моцарт и модерният поп сякаш звучат в една и съща мелодия.

Оля АЛ-АХМЕД

Виена, Австрия

Сред величествените улици и имперския блясък на Виена има едно място, което пленява не само с архитектурата си, но и с изкуството, което пази между стените си – Дворецът Белведере. Това не е просто музей или историческа резиденция. Белведере е свят, в който красотата, историята и човешките емоции се преплитат в едно незабравимо преживяване.

Комплексът е построен през XVIII век като лятна резиденция на принц Евгений Савойски – един от най-великите военачалници на Хабсбургската империя. Днес Белведере е сред най-посещаваните културни обекти в Европа и дом на някои от най-ценните произведения на световното изкуство.

Белведере всъщност представлява два великолепни двореца – Горен Белведере и Долен Белведере, свързани чрез впечатляващи барокови градини. Още с първата крачка посетителят усеща аристократичната атмосфера на епохата – пищни фасади, мраморни зали, фонтани и перфектно подредени алеи.

Градините на Белведере са истинско произведение на ландшафтното изкуство. От тях се разкрива една от най-красивите гледки към Виена – комбинация от историческа елегантност и модерна градска енергия.

Но колкото и впечатляваща да е архитектурата, истинската магия на Белведере се крие вътре – в неговата художествена колекция.

С българската поетеса Катя Кремзер

"Целувката" – картината, превърнала се в символ на любовта

Ако има едно произведение, което прави Белведере световноизвестен, това без съмнение е „Целувката“ на Густав Климт.

Картината е създадена между 1907 и 1908 година – период, известен като „златния период“ на Климт. Творбата изобразява влюбена двойка, потънала в целувка, обгърната от сияние, орнаменти и злато. Това не е просто романтична сцена – това е символ на сливането между любовта, страстта и вечността.

Първото нещо, което ме впечатли безусловно беше златният блясък. Климт използва истински златни листове, вдъхновен от византийските мозайки, които вижда по време на пътуванията си. Златото превръща картината в почти свещен образ – сякаш любовта е издигната до нещо божествено.

Мъжът и жената са изобразени като част от едно цяло. Телата им почти се сливат в декоративните форми и орнаменти. Интересен е контрастът между геометричните фигури върху мъжката дреха и меките цветни мотиви върху роклята на жената. Това символизира различията между мъжката и женската енергия, които се допълват в любовта.

Лицето на жената е затворено в момент на пълно отдаване и спокойствие. Очите ѝ са затворени, сякаш светът около нея изчезва. Именно тази емоционална сила прави „Целувката“ толкова въздействаща и до днес.

Много хора са виждали „Целувката“ на снимки, по сувенири или в книги. Но срещата с оригинала в Белведере е напълно различно преживяване. Размерът на платното, златните отблясъци и фините детайли създават усещането, че картината буквално свети.

Пред нея често цари тишина. Посетителите се спират дълго, защото творбата въздейства не само визуално, а и емоционално. Тя напомня колко силна, крехка и вечна може да бъде любовта.

Винсент ван Гог в Белведере – среща с гения на емоцията

Макар Белведере да е най-свързан с Климт, музеят притежава и впечатляващи произведения на Винсент ван Гог – художникът, който променя завинаги историята на модерното изкуство.

Картините на Ван Гог в Белведере разкриват неговия неповторим стил – експресивни цветове, динамични мазки и невероятна емоционална дълбочина. За разлика от класическата живопис, при Ван Гог всяка линия носи чувство – тревога, надежда, самота или възторг.

Ван Гог не рисува света такъв, какъвто е. Той рисува света такъв, какъвто го усеща. Жълтото при него не е просто цвят – то е светлина, живот и енергия. Синьото често носи меланхолия и безкрайност. Контрастите между цветовете създават напрежение и движение, които правят картините му живи.

В Белведере посетителите могат да усетят тази емоционална мощ отблизо. Дебелите мазки боя изглеждат почти релефни, сякаш художникът е оставил частица от душата си върху платното.

Днес Ван Гог е сред най-известните художници в света, но приживе продава едва няколко картини. Животът му е изпълнен с бедност, психически страдания и самота. Именно това прави творбите му толкова човешки и истински.

Когато човек застане пред картина на Ван Гог, усеща не просто техника, а присъствие. Всяка картина изглежда като вътрешен вик, превърнат в цвят и движение.

Белведере – място, където изкуството оживява

Посещението на Белведере не е обикновена музейна разходка. Това е среща с човешкия гений, с красотата и с емоциите, които изкуството може да събуди.

От величествените барокови зали до сиянието на „Целувката“ и драматичната енергия на Ван Гог, Белведере оставя усещането, че човек е докоснал нещо вечно.

Точно затова този дворец е едно от най-ценните културни съкровища на Европа – място, където историята, любовта и изкуството продължават да живеят.

Освен със своите картини и барокова архитектура, Белведере впечатлява и с великолепните си градини – едни от най-красивите в цяла Виена. Те са истинско произведение на изкуството под открито небе и създават усещането, че човек се разхожда в приказка от имперската епоха.

Градините свързват Горен и Долен Белведере чрез няколко терасовидни нива, изпълнени с фонтани, мраморни скулптури, цветни алеи и перфектно оформени живи плетове. Всичко е подредено с невероятна симетрия – характерен белег на бароковия стил, в който природата е превърната в изящна хармония.

Особено впечатляващ е Големият каскаден фонтан, около който са разположени митологични фигури и декоративни елементи. Водата, зеленината и величествените фасади на двореца създават усещане за спокойствие и аристократична красота.

През пролетта и лятото градините оживяват с цветове и аромати, а през зимата придобиват романтична и почти приказна атмосфера. От най-високата част се разкрива спираща дъха гледка към Виена – гледка, която остава завинаги в съзнанието на посетителите.

Разходката ми из градините на Белведере е не по-малко вълнуваща от срещата с картините на Климт и Ван Гог. Това е място, където човек може да усети духа на старата имперска Виена, тишината на природата и красотата на изкуството в едно цяло.

Оля АЛ-АХМЕД

Виена, Австрия

Адаптация на международния бестселър Three Bags Full на Леони Суон Овце детективи ще развълнува и разсмее зрителите със своя необичаен поглед към света и начина, по който животните наблюдават и тълкуват човешкото поведение.

Овце детективи ни запознава с Джордж – овчар, който всяка вечер чете детективски романи на своите овце, убеден, че те не разбират нито дума. Когато трагичен инцидент разтърсва спокойния живот във фермата, овцете осъзнават, че трябва сами да поемат ролята на детективи. Следвайки улики и разследвайки заподозрените хора, те доказват, че дори най-неочакваните герои могат да се окажат блестящи в разкриването на загадки.

Увлекателна криминална история, която се гледа на един дъх. Любопитството и изострената наблюдателност вървят ръка за ръка.

Разкриваме мистерията с Овце детективи от 8 май само в кината.

<iframe width="640" height="360" src="https://www.youtube.com/embed/fONaR3Px4-g" title="Овце Детективи - първи трейлър, озвучен на български" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" referrerpolicy="strict-origin-when-cross-origin" allowfullscreen></iframe>

Днес рожден ден празнува една от големите дами на българския театър и кино – Жоржета Чакърова. Обичаната актриса навършва 85 години и продължава да бъде символ на класа, талант и неподражаемо сценично присъствие.

Родена на 8 май 1941 г. в Шумен, Жоржета Чакърова още от млада показва артистичен талант. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Желчо Мандаджиев през 1964 г., а скоро след това започва впечатляващата ѝ театрална кариера.

Истинската ѝ звездна орбита преминава през Народен театър „Иван Вазов“, където играе повече от три десетилетия. Преди това преминава и през театъра в Толбухин (днешен Добрич) и Сатиричния театър. Публиката я помни с десетки силни драматични роли, но и с фината ѝ женственост и елегантност на сцената.

Сред любопитните факти от биографията ѝ е, че още като студентка се снима във филма Хроника на чувствата, който ѝ носи награда „Златна роза“ за женска роля. Това е едно от ранните признания за огромния ѝ талант.

Много поколения деца я свързват и с култовото телевизионно участие в „Магазинчето на приказките“ заедно с актьора Климент Денчев в предаването "Лека нощ, деца". Нейният топъл глас и приказно присъствие я превръщат в любимка и на най-малките зрители.

Личният ѝ живот също е свързан с изкуството. Жоржета Чакърова е съпруга на режисьора Стефан Харитонов, а тяхна дъщеря е актрисата и телевизионна водеща Александра Гюзелева – Шани.

През годините актрисата получава редица престижни отличия – „Заслужил артист“, „Народен артист“, както и награди за театралните си роли в постановки по Фьодор Достоевски и Димитър Димов.

През последните години актрисата живее по-спокойно и далеч от светлината на прожекторите. Според публикации в българските медии, тя предпочита да празнува рождените си дни в тесен семеен кръг. Миналата година дъщеря ѝ Александра Гюзелева – Шани разкри, че актрисата има здравословни неразположения и отбелязва празника у дома със семейството си.

Въпреки че вече рядко се появява публично, името на Жоржета Чакърова продължава да буди огромно уважение сред театралната общност и публиката. В социалните мрежи и днес почитатели и колеги отправят поздравления към една от емблемите на българската сцена.

На 7 май 1840 година в град Воткинск се ражда човекът, който по-късно ще превърне емоцията в музика и ще остави едни от най-разпознаваемите произведения в световната класическа култура — Пьотър Илич Чайковски. Повече от век и половина след рождението му неговите мелодии продължават да звучат в концертни зали, театри, филми и празнични спектакли по цял свят.

Чайковски е сред най-значимите представители на музикалния романтизъм. Неговото творчество се отличава с изключителна емоционалност, драматизъм и мелодична красота. Макар да живее в епоха, в която руската класическа музика тепърва изгражда своя облик, той успява да съчетае европейските музикални традиции с руската душевност по начин, който го превръща в световен феномен.

Сред най-известните му произведения са балетите "Лебедово езеро", "Лешникотрошачката" и "Спящата красавица" — творби, които и днес са неизменна част от репертоара на водещите оперни и балетни театри. Особено „Лешникотрошачката“ се е превърнала в символ на коледните празници в много страни.

Но геният на Чайковски не се ограничава само до балета. Неговите симфонии, концерти и опери разкриват дълбок вътрешен свят, белязан от колебания, страст и търсене на смисъл. Първият му концерт за пиано и оркестър е сред най-изпълняваните произведения в класическата музика, а операта Евгений Онегин остава връх в музикалния театър.

Животът на композитора обаче далеч не е бил безоблачен. Чайковски често страда от вътрешни конфликти, самота и чувство за неразбраност. Именно тази ранимост вероятно придава на музиката му толкова човешко и универсално звучене. Той не просто композира — той разказва истории чрез чувства.

Днес, 186 години след рождението му, музиката на Чайковски продължава да вълнува поколения слушатели. Неговите произведения доказват, че истинското изкуство е неподвластно на времето. А името му остава завинаги сред безсмъртните фигури на световната култура.

На 7 май отбелязваме рождението на Пеньо Пенев — поета, останал в българската литература като „поетът с ватенката“. Макар животът му да продължава едва 28 години, неговата поезия и до днес звучи болезнено искрено, социално ангажирано и дълбоко човешко. Той е символ на едно поколение, което строи, мечтае и страда в следвоенна България.

Роден през 1930 година в село Добромирка, Габровско, Пеньо Пенев израства в бедно семейство. Детството му преминава трудно — белязано от лишения, работа и ранно сблъскване с житейската суровост. Още като ученик проявява интерес към литературата, но съдбата му дълго време е свързана не с кабинетите и университетите, а със строежите и физическия труд.

Именно този живот „сред хората“ превръща поезията му в толкова автентична. През 50-те години той работи на строежа на град Димитровград — тогава символ на социалистическата индустриализация. Там се раждат едни от най-силните му стихове. Пенев не пише за работниците от дистанция — той самият е един от тях.

Сред любопитните факти от биографията му е, че често рецитирал стиховете си директно пред бригадирите и работниците на строежите, а не в литературни салони. Славел се с буен характер, болезнена чувствителност и непримиримост към фалша. Неговите приятели разказват, че можел едновременно да бъде изключително мълчалив и внезапно да избухне в страстни монолози за литература и справедливост.

Пеньо Пенев остава и един от най-трагичните образи в българската литература. Въпреки общественото признание, той трудно намира вътрешен покой. Разочарованията, самотата и конфликтите с литературната среда постепенно го тласкат към тежка депресия. На 27 април 1959 година поетът слага край на живота си в Димитровград.

След смъртта му неговото творчество придобива почти митичен статут. Днес домът-музей на поета в Димитровград пази спомена за човека, който превърна личната си болка в поезия.

Сред най-запомнящите се негови стихове са редове като:

„Аз не живях безсмислено. Аз имам своя малък дял във туй, което днес се вдига.“

Тези думи се превръщат в своеобразна житейска равносметка на човек, който отчаяно търси смисъл и принадлежност.

В друго свое стихотворение той пише:

„Когато си на дъното на ада, когато си нещастен до смъртта — една ръка човешка ти е нужна, една човешка топлота.“

Тъкмо тази човешка уязвимост прави поезията му толкова близка и днес. Зад патоса на епохата в стиховете на Пеньо Пенев винаги стои самотният човек — раним, търсещ обич и разбиране.

Наричан „поетът на младостта“, той всъщност остава поет на неспокойната съвест. И макар времето, в което живее, отдавна да е отминало, стиховете му продължават да звучат актуално със своята жажда за честност, достойнство и човечност.

ЗА АВТОРА:

ЕДНО ГОЛЯМО ИМЕ В ИТАЛИАНСКИЯ И СВЕТОВНИЯ ТЕАТЪР

През годините на соца у нас италианецът Алдо Николай (1920-2004) беше сред немногото разрешени за сцената западни автори. През 60-те името му нашумя особено с комедията „Пеперуди, пеперуди“ с участието на незабравимата Таня Масалитинова. После бяха поставени около десетина от неговите общо 75 пиеси (главно комедии), 50 монолога и 3 адаптации на текстове от класиците Луиджи Пирандело и Лопе де Вега. Той наистина бе плодовит автор и неговият театър се приема и днес с еднакъв интерес и възторг, както от интелектуалния елит, така и от широката публика.

Животът му, особено през първата половина, е труден, изпълнен с превратности. Роден в културно семейство, където театърът е на особена почит, още като съвсем малък, той решава какъв ще бъде пътят му. „Знаех от петгодишен, че ще живея само заради театъра. Бях си направил сам малък куклен театър и по цял ден разигравах куклите-герои, като сам си измислях техните истории и реплики... Беше наистина вълнуващо и бих казал, че детството ми премина безоблачно, щастливо, изцяло под знака на Театъра!“...

По-късно ще сподели в интервю пред в. „Стампа“: „Наистина, невероятно чудо е това да измисляш живот, хора, събития, истории, сблъсъци, конфликти, да представяш характери и чувства, при това единствено чрез думите, само чрез Словото! Тук има една необикновена магия, която, мисля, че не може да се обясни и изтълкува. Наистина, едва ли има по-голямо удоволствие да създаваш герои и характери, да усещаш как те се раждат и формират пред теб, как се изразяват, как придобиват своята индивидуалност, своето поведение, как не могат да изоставят своята съдба... Да, Театърът е наистина нещо уникално, удивително. Висше творение на Човека!“

По пътя към признанието Алдо Николай минава за две години през арести в родината си, лежи дори в два концлагера в Германия, заради категоричния си отказ да влезе в Съюза на младите италиански фашисти. През 1945 е спасен и извозен до родината си от съветски войници. После следва литература в университета на Торино. Завършва с дипломна работа върху драматургията на Джордж Бърнард Шоу. За кратко преподава старогръцки и латински в лицей в град Лигуре. Дебютира през 1947 г. като драматург с кратката комедия „Щедрото синче“, отличена с премията „Сан Ремо“. Не успява да я получи лично, но на следващите церемонии присъства, а те са може би повече от 20. Като за своя връх в кариерата си счита избирането му за председател на Съвета международната конфедерация на авторските съюзи и създаването на спецкурс, посветен на творчеството му в Колумбийския университет, Ню Йорк.

Но в началото на кариерата си преживява още няколко превратности на съдбата. След премиерата на комедията „Войникът Пичико“ с участието на Джан Мария Волонте (постановка на Стрелер в Милано) е обвинен за „обида към италианската армия“. Пиесата е свалена от цензурата, а Николай е заплашен със съд и затвор. Тогава той излиза смело с контраатака срещу своите цензори и военното министерство. Успява да спечели общественото мнение – публиката обгражда театъра и настоява пиесата да се играе. Този скандал увеличава популярността му.

След втората голяма награда за драматургия – „Сипарио“, на престижното издателство от Милано „Бомпиани“, Алдо Николай е вече признат сред културните среди в Италия. Външното министерство го забелязва и го изпраща като културен аташе в Колумбия, а след това и в Гватемала, където става професор по италиански и литература в университета „Сан Карлос“. За четирите години в тази малка латиноамериканска република написва няколко пиеси, които биват поставени с голям успех в Рим и в „Пиколо театро“ на Джорджо Стрелер, Милано.Завърнал се в Италия, започва работа в РАИ като редактор, сценарист и продуцент. Междувременно адаптира за Радиото редица класически опуси на Балзак, Текери, Достоевски, Стендал, Толстой. По това време е вече известен и в Европа, двете Америки, Япония, дори и в СССР, където големият Евгений Товстогонов поставя пиесата му „Синьор Марио твори пиеса“. През 60-те и 70-те (след като е приет официално от Москва като „критик на буржоазните нрави”?!) е вече и у нас, та и до днес, с поредица успешни постановки на: „Махалото“, „Коктейл“, „Госпожа Стихийно бедствие“, „Червени рози“, „Не си ли яздила камила?“, „Непознатата дама и чиновникът“ и още много други. Просто няма професионална, а също и самодейна българска театрална сцена, където негово слово да не е прозвучало.

С тънка ирония и сдържан песимизъм Алдо Николай изгражда своите сюжети, герои и диалози. Майсторството му е не само при изграждането на оригиналните, бих казал типично негови парадоксални интриги, както и в живите, пълнокръвни образи, но в това, че зад комизма често пъти се крие и едно многообразие на плановете, сред които нерядко и трагизъм. Бих казал, че този необуздан, неподвластен на обичайните закони и рамки театър, изпълнен с много фантазия, с жива, пулсираща енергия, съвсем не е моралистичен като театъра на неговите велики учители – Голдони, Лопе де Вега, Шоу. Тук откриваме следи от италианския неореализъм, от Театъра на Абсурда, но всичко е определено негово, лично „ала Алдо Николай“.

ЗА ПИЕСАТА:

"Комедия? Да. За любовта. И за нейните лудости и капани. Понякога чудовищни лудости и капани. От друга страна - епикриза на самотата, която ни подлудява", казва режисьорът Николай Ламбрев-Михайловски. "Сякаш една камера, насочена от автора, се доближава в крупен план до една жена и двама мъже, за да надникне в истината за взаимността и любовта. Срещаш случайно очарователна жена и не подозираш какво те чака под маската на красотата", допълва режисьорът. Преводът е на Огнян Стамболиев, сценичен вариант, постановка и музикална картина - Николай Ламбрев-Михайловски, сценография - Чайка Петрушева, драматург - Богдана Костуркова.

ТРИТЕ РОЛИ СЕ ИЗПЪЛНЯВАТ ОТ ТРИМА ПЪРВОКЛАСНИ АРТИСТИ: СТЕЛА ГАНЧЕВА, КИРИЛ БОЯДЖИЕВ И ПЕТЪР КАЛЧЕВ.

Алдо Николай (1920-2004) е роден в Италия. Дебютира със социално ангажирани произведения, които се противопоставят на цензурата на времето. Нашумява у нас с комедията "Пеперуди, пеперуди", с Таня Масалитинова, през 60-те години на миналия век. Пише 75 пиеси, предимно комедии, 50 монолога и три адаптации на текстовете на Луиджи Пирандело и Лопе де Вега.

Куполът на катедралата Света София в Константинопол се срутва. Император Юстиниан I нарежда реконстукция.

Зад изграждането на църквата стоят двама архитекти – Исидор от Милет и Антимий от Трал. До построяването на катедралата в Севиля през 1520 г. „Света София“ в Константинопол е била най-голямата катедрала в света.

Света София е построена за изключително кратко време - по-малко от шест години. Това е огромно постижение за времето си, имайки предвид мащабността на проекта. За сравнение трябва да се отбележи факта, че например за построяването на „Нотр Дам” в Париж е било необходимо почти цяло столетие, въпреки че парижката катедрала е строена много по-късно. Строежът на колосалната за времето си катедрала, обаче, не минава безпроблемно.

Както пише Прокопий, един от известните хроникьори от епохата, строителите се изправят пред трудната задача с укрепването на огромния купол на сградата, който почти напълно се срутва малко преди катедралата да бъде завършена. За да решат проблема архитектите проектират специална система от мостови опори, които да разпределят равномерно колосалната тежест на конструкцията.

За съжаление този покрив също не издържа и след около две столетия отново се срутва. След проведените основни ремонтни работи новият купол просъществува повече от 1400 г., чак до днешни дни.

В момента на откриването на катедралата декорациите във вътрешността са били доста семпли (предимно изображения на кръстове), като с течение на времето са добавяни сложни и много детайлни мозайки, портрети на имперското семейство и на Исус Христос. За кратък период от време (края на VIII в. до началото на IX в.) поставянето на други декорации освен кръстове е било забранено с имперски указ от страх богомолците да не отвличат вниманието си от молитвите, гледайки стенописите. След средата на IX век декорирането на интериора е възобновено, като всеки от следващите императори добавя своя образ. Една от най-известните мозайки се намира в апсидата на църквата, на 30 м. височина, и представлява 4 метрова фигура на Божията майка, държаща малкия Исус в ръцете си.

Говори се, че след завършването на Света София, император Юстиниан възкликнал „Соломоне, аз те надминах”, визирайки храма на цар Соломон в Йерусалим.

След като през 1453 г. Константинопол пада в ръцете на султан Мехмед II, това слага край на съществуването на Византийската империя. Въпреки това, султанът бил толкова впечатлен от внушителната конструкция, че решава да я превърне в джамия, каквато тя остава до 1931 г. Добавени са четири минарета високи 60 м., които са едни от най-високите строени някога. Промените във вътрешността също са значителни. Строителите покриват всички мозайки с жълта боя, оставяйки само образа на Божията майка в апсидата. Също така върху подпорните колони под апсидата са добавени монограмите на четирите халифа на отоманската империя. През 1934 г. турското правителство одържавява църковният имот и го превръща в музей.

Своя рецитал световноизвестната певица е нарекла „Царицата на операта“. В партньорство с пианиста Ивари Илья тя ще поднесе на българските си почитатели стилна програма съставена от най-популярни песни от белкантовите композитори Гаетано Доницети, Винченцо Белини и Джоакино Росини и прочути романси от Сергей Рахманинов и Пьотър Илич Чайковски.

Мария Гулегина е добре позната на нашата публика от предишни гастроли в едни от най-атрактивните постановки на Националната опера. Тя участва в спектакли на „Парсифал“ от Рихард Вагнер, в „Бас с маски“ и в концертно изпълнение на „Набуко“ от Джузепе Верди, както и в „Тоска“ и „Турандот“ от Джакомо Пучини.

„Софийската опера е театър, в който са пели такива велики гласове и, мога да кажа, те бяха като мои родители – Гена Димитрова и Николай Гяуров. Всеки театър е като храм, поел молитвената атмосфера.“, споделя Гулегина в интервю за БНР.

Мария Гулегина започва професионалната си кариера в Държавната опера в Минск, като дебютира година по-късно в Миланската Скала като Амелия в „Бал с маски“ под диригентството на Джанандреа Гавацени, заедно с Лучано Павароти. Тя участва в 15 нови продукции в „Ла Скала“, включително няколко премиери с Рикардо Мути.

От дебюта си през 1991 г. в Метрополитън опера като Мадалена в нова продукция на „Андре Шение“, тя е излизала на тази престижна сцена над 150 пъти. През 1991 г. дебютира и във Виенската държавна опера в „Андре Шение“. Преди сценичния си дебют през 1995 г. в Кралската опера „Ковънт Гардън“, където играе главната роля във „Федора“ заедно с Пласидо Доминго, тя вече е постигнала успех както пред публиката, така и пред критиката в концертната версия на „Ернани“ в Барбикан център с трупата на Кралската опера. През 1996 г. дебютира на Арена ди Верона като Абигаиле в „Набуко“ и получава наградата „Premio Giovanni Zanatello“ за сензационния си дебют. През 1997 г. Мария Гулегина дебютира в Парижката опера като Тоска и след това участва в различни продукции, включително „Макбет“, „Набуко“ и „Атила“.

Мария Гулегина е удостоена с множество награди, включително наградата „Пучини“ за най-добър изпълнител в негови опери; наградата „Белини“ за 2001 г.; наградата „Джовани Занатело“ за дебюта ѝ на Арена ди Верона; златен медал „Мария Замбони“; златен медал на фестивала в Осака през 1999 г. и други.

През февруари 2009 г. Мария е назначена за посланик на добра воля на УНИЦЕФ. „Развълнувана съм да работя с УНИЦЕФ, за да помогна на децата по света, които са засегнати от бедност, глад или са обхванати от конфликти – и чиито гласове трябва да бъдат чути.“, казва Мария Гулегина.

Родена с името Магдалена фон Лош, тя се появява на бял свят на 27 декември 1901 г. в Шьонеберг (днес в Берлин), Германия, и си отива от него на 6 май 1992 г. в Париж, Франция, информира БГНЕС.

Бащата на Дитрих, Лудвиг Дитрих, офицер от пруската кралска полиция, умира, когато тя е съвсем малка, а майка ѝ се омъжва повторно за офицер от кавалерията, Едуард фон Лош. Марлене учи в частно училище и до 12-годишна възраст научава английски и френски. През 1921 г. Дитрих се записва в Deutsche Theaterschule и се присъединява към театралната трупа на Макс Райнхард. През 1923 г. тя привлича вниманието на Рудолф Зибер, кастинг директор във филмовите студия UFA, който започва да я кани за малки филмови роли. През следващата година тя се омъжва за Зибер, а след раждането на дъщеря им Мария Дитрих се връща към работата си на сцената и в киното. Въпреки че не се развеждат в продължение на десетилетия, двойката се разделя през 1929 г. Също през 1929 г. режисьорът Йозеф фон Щернберг за първи път вижда Дитрих и ѝ поверява ролята на Лола-Лола, знойната и уморена от света главна героиня в "Синият ангел" (1930 г.), един от първите говорещи филми в Германия. Успехът на филма изстрелва Дитрих към звездната слава. Следва покоряване на Съединените щати и договор с Paramount Pictures. Дитрих се превъплъщава в образа на фатална жена в няколко филма на фон Щернберг, по-известен сред които е "Шанхайски експрес" (1932 г.)

Но идва времето на Третия райх и въпреки личните молби на Адолф Хитлер, Дитрих отказва да работи в Германия и филмите ѝ са временно забранени там. "Хитлер е идиот", заявява тя в едно интервю по време на войната. Това я заклеймява като предателка в Германия.

След като става гражданин на САЩ през 1937 г., в периода 1943-1946 г. тя прави повече от 500 лични изяви пред съюзническите войски. По-късно тя казва: "Америка ме прие в лоното си, когато вече нямах родина, достойна за това име, но в сърцето си съм германка - германка по душа".

През 1947 г. правителството на Съединените щати ѝ присъжда Медала на свободата, който е най-високата чест, която може да бъде оказана на американец. Франция дава на Дитрих Ордена на Почетния легион за дейността ѝ по време на войната в страната, а Белгия я награждава с Рицарския орден на Леополд.

След войната Дитрих продължава да снима успешни филми. Тя е и популярна изпълнителка в нощни клубове, а последната ѝ сценична изява е през 1974 г. Осем години след смъртта ѝ колекция от нейни филмови костюми, записи, писмени документи, снимки и други лични вещи е изложена за постоянно в Берлинския филмов музей (през 2000 г.).

Незабравимите ѝ изпълнения на песни като "Falling in Love Again", "Lili Marleen", "La Vie en rose" и "Give Me the Man" ги превръщат в класики на една епоха.

Но личният ѝ магнетизъм далеч надхвърля блясъка ѝ. Друг неин почитател, писателят Ърнест Хемингуей, казва: "Тя можеше да ти разбие сърцето с гласа си."

Книгите са едно наистина безценно богатство, което кара въображението ни да работи в хиляди посоки, те са сигурно бягство в моментите, в които искаме да се потопим в друг свят, те са източник на мъдрост и незаменим помощник в обогатяването на общата ни култура и разширяването на познанията ни за заобикалящия ни свят. Всяка прочетена книга е допълнителна тренировка за нашия мозък и определено можем да научим много от всеки един книжен приятел.

Или иначе казано, колкото повече четем, толкова по–добре.

Коя обаче е първата българска печатна книга и кой я е написал? Кога във времето, така да се каже, се раждат книгите на хартия и кой е техният първи предшественик?

Първата българска печатна книга се казва „Абагар“ и е написана през 1651 г. в Рим от Филип Станиславов, чиято история е не по–малко интересна от тази на книгата му. Нейното отпечатване било на 6 май същата година, пише vesti.bg.

Защо точно името „Абагар“?

Първата българска печатна книга е кръстена на едеския цар в Месопотамия – Абагар. Около него има една легенда и поверие, според което царят бил скован от много тежка болест в продължение на шест години. Накрая написал писмо на самия Христос с молба за неговото изцеление. Иисус чул молбата му и изпратил апостол Тадей, който вдигнал цар Абагар на крака. Легендата разказва, че изцелението дошло именно със силата на божието слово, за това и авторът е избрал точно това име за първата българска печатна книга. Той смятал, че неговите думи ще донесат необходимата надежда за изцеление на българския народ.

Какво представлява самата книга и какво точно пише в нея?

Книгата представлява пет големи листа с ширина 44 см и дължина от 34 см. Те съдържат няколко канонични и апокрифни молитви, които авторът е пригодил за разбиране дори от обикновените селяни. Освен тези текстове книгата включва и няколко молитви за различни поводи – молитва за предпазване от черни магии, молитви, които развалят черни магии, молитви за любов и дори молитви за плодородие, както и много други.

На всеки лист текстът е напечатан в четири колони, които са заградени с рамка. Листата са номерирани, но с букви, вместо цифри. Освен текст в книгата има и няколко изображения-икони.

В началото на „Абагар“ има изображение на короноването на Дева Мария, а след него е поместен текст, който възхвалява кръста. Освен това в книгата-молитвеник са изредени имената на множество светии.

Текстът на книгата има 16 откъса, с различни заглавия, подбрани от автора. Три от тях са, така да се каже, основни. Те са свързани с „Всемогъщия бог-творец“.

Различните източници казват различно за това точно колко копия има запазени от тази книга – 15 до 17 бройки. Едно от тях се съхранява в библиотеката на Ватикана, друго в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София, в ръкописния отдел.

Книгата „Абагар” завършва със следния цитат от Филип Станиславов: „Както пчелата събира мед и восък от различни и благоуханни цветя, тъй и Филип Станиславов, епископ на Велика България, събра и нареди от различни книги на светите отци своя сборен Абагар и го дари на своя български народ да го носи при себе си вместо силни мощи. Тоя Абагар бе напечатан през 1651 година на 6 май в светия град, където почиват телата на Петър и Павел”.

Кой е Филип Станиславов?

Филип Саниславов е роден в малкото село Ореше, днешно Ореш, което се намира на около 8 километра от Свищов, съвсем близо до река Дунав. По това време в селото е имало около 80 къщи и 400 жители, т.нар. павликяни. Няма много информация за детството му, но пък се предполага, че то не е било чак толкова интересно.

Филип Станиславов е кандидатствал за епископ в Рим, но е имало доста негативни отзиви срещу него, като някои недоброжелатели го наричат с истинското му име, което се оказва, че е Филип Мехмедов. Въпреки това предпочели него за поста пред другите кандидати.

Няколко години след това се връща в родината си, като се оказва, че в периода 1636–1640 г. той не пребивава само на едно място. Освен в Никопол, Филип Станиславов е бил в Разград, Русе, Каварна и Варна. След това имал пътувания в цялата страна според някои документи.

Книгата „Абагар“ Филип Станиславов отпечатва при едно от многото си пътувания до Рим. Той прави това със собствени средства. През 1651 г. се предполага , че книгата е отпечатана в печатницата на хърватски католици.

Т.нар. молитвениче на Станиславов било прието много радушно от неговите сънародници, а след време и от техните потомци. Тази книга е останала единственият книжовен български паметник от цялата просветна дейност на пропагандата през XVII век.

Книгата „Абагар“ е съставена и написана най-вече за нуждите на католическата пропаганда сред българските павликяни и насочена срещу точно определени елементи от тяхната религиозна доктрина, опитвайки се да ги примири до някаква степен с католицизма.

Според някои източници се предполага, че книгата е била предназначена да се носи като амулет, във вид на свитък, който е навит около кръста или около лявата ръка.

За съжаление малко хора днес знаят кой е Филип Станиславов и какво е направил той за българската книжовност и просвета, а това е един от българите, които трябва да помним с уважение, предвид факта, че на него дължим написването на първата българска печатна книга, без значение какво съдържа тя и дали хората одобряват и приемат текста. Факт е, че го има още от 1651 г.

Високо на дунавския бряг, на един самотен хълм над Никопол стои една надгробна плоча, която показва къде е погребан Станиславов. На нея пише датата на смъртта му и се споменава, че е бил епископ на град Никопол. Безспорно той е един от българите, които имат място в учебниците по история, както и по литература, защото все пак е написал първата българска печатна книга, но уви той не е там.

Родена на 6 май 1941 г. в село Беглеж, тя започва своята певческа кариера още в детството. Талантът ѝ е забелязан от нейния първи учител по музика – Иван Генков, който ѝ предрича бляскаво бъдеще, пише woman.bg. С оперно пеене започва да се занимава в гимназията. С гуменки и почти в носия пристига в София на приемни изпити в Държавната музикална академия. Пее „Хей Балкан, ти роден наш“. И веднага получава „да”.

За да може да се издържа, работи като миячка на съдове в стола на Консерваторията, за което е подигравана от по-заможните си колежки.

„Сега вие ѝ се смеете, че ви мие съдовете, а един ден може би вие ще миете нейните“ – коментира именитата вокална педагожка Лиляна Жабленска.

През 1966 г. е на специализация в известното Оперно музикално училище към миланския театър „Ла Скала“. А големият ѝ успех идва на 27 декември 1967 г. с ролята на Абигайл в „Набуко“ на Джузепе Верди.

През 1970 г. Димитрова е победител в Международния конкурс за млади оперни певци в София, след което заминава на двугодишна специализация в Театралното училище към „Ла Скала“.

Налага се като една от водещите изпълнителки в Италия.

Най-успешният период в кариерата на Димитрова е десетилетието след 7 декември 1983 г., когато е премиерата на постановката на Франко Дзефирели на „Тоска“ в „Ла Скала“, в която участват също Пласидо Доминго и Никола Мартинучи. Води майсторски класове в консерваториите на Атина, Рим, Будапеща, София.

Гена Димитрова е ненадмината в света с изпълненията си на Турандот, Абигагайл, лейди Макбет, Джоконда. Носителка на редица престижни награди и отличия, сред които „Златен Верди” и „Джакомо Пучини”. Напуска този свят на 11 юни 2005 г. в Милано.

„Пошлото ни е заразило. Нещата, които в моето детство само съм чувала, че стават по кафани в циганските махали, ги изнесоха в ефира на националната телевизия. Засипаха ни с чалга, кючеци. Бъдете по-разумни – дайте възможност на българската култура да диша. Наложете не цензура, а чувство за мярка и добър вкус. Всички чалги да вървят по кръчмите!” „Иска ми се да можем да внушим на днешните млади хора, които са само техническа мисъл, да повярват, че има чувства и емоции. Операта по света е в голям възход, има големите си любители. Иска ми се сегашното виртуално поколение да позволи на душата да се обогатява, защото иначе животът е много тъжен.”

Днес една от най-талантливите и обичани български актриси, Мая Новоселска, чества своя 62-ри рожден ден.

Пожелаваме ѝ да продължава да радва българската публика със своите изяви и да запази в душата си тази искра, която я прави толкова специална.

Актрисата е родена на 6 май 1963 г. в София. Завършва актьорско майсторство за куклен театър при Юлия Огнянова и Елена Владова във ВИТИЗ "Кр. Сарафов“ през 1985 г.

През периода 1986-1988г. работи в Държавен куклен театър – Добрич и там изиграва дебютната си роля – Мисличка за летене в "Някои могат, други-не“ – композиция на Теди Москов. Продължава работата си в различни театри в страната и чужбина – в Дюселдорф, Хамбург, Бохум. С Театъра на армията е играла в много театрални центрове по света – Москва, Авиньон, Ерусалим, Цюрих, Лайпциг, Дрезден. Участва в постановките “Майстора и Маргарита", “Комедия на слугите", “Фантасмагории" в Театъра на армията и “Мармалад" в “Сълза и смях". Широко известна е с телевизионното шоу "Улицата“. Участва във филма "Рапсодия в бяло“.

Характерни за нейната игра са клоунадно стилизираните жестове, мимики, движения и умението и да използва различни говорни регистри. Нейните герои са малко смешни и малко тъжни, изглеждат невинни, раними и гротескни, без актрисата да ги лишава от одухотвореното им човешко излъчване.

Лауреат е на "Аскеер' 95“ г. за спектакъла "Мармалад“ и е носител на награда на името на Ив Монтан за най-добра актриса 2002 г. за филма "Рапсодия в бяло“.

Печелила е редица национални и международни награди. Носител е на наградата "Икар“ на Съюза на артистите в България "за главна женска роля“, за ролята ѝ в моноспектакъла "Едно малко радио“.

Мая Новоселска е съпруга на режисьора Теди Москов и имат един син на име Иван, пише Edna.bg.

Националната галерия представя изложбата „Джиро д’Италия. Кратка история на Италия на две колела“. Тя ще бъде открита днес от 17:00 ч. в „Квадрат 500“ в София. Експозицията ще може да бъде разгледана до 5 юли, съобщават от екипа на галерията.

Проектът се реализира под патронажа на Италианското посолство в България и е организиран съвместно с Националната галерия и Италианския културен институт в София. Куратори на изложбата са Доминик Лора, Стефания Балдиноти и Маурицио Презути. Медиен партньор на инициативата е Българската телеграфна агенция.

Експозицията е посветена на провеждането на колоездачната обиколка „Джиро д’Италия“ 2026, която тази година ще стартира от Несебър на 8 май и ще завърши в София на 10 май. Изложбата проследява развитието на велосипеда като средство за транспорт и културен символ от края на XIX век до наши дни, с акцент върху ролята му в италианското общество след Втората световна война.

В „Квадрат 500“ ще бъдат представени творби на съвременни италиански художници като Дарио Гибаудо, Франческа Помпей, Гайа Скарамела, Корадо Дзени, Марковиничо и Натино Кирико. Експозицията включва още кинематографични кадри от фондация „Мимо Катаринич“ в Рим, винтидж плакати от музея „Колеционе Салче“ и етнографски фотографии от архива на Палумбо към музея „Сигизмондо Кастромедиано“ в Лече.

Изложбата представя Италия „на две колела“ като образ на модерността, динамиката и социалното възстановяване, превръщайки велосипеда в символ на индивидуално и колективно развитие.

В рамките на съпътстващата програма са предвидени редица събития, организирани от Италианското посолство и партньорски институции. Сред тях са фотографската изложба „Обиколка из Сиена“, концерт на дуото Маджолини–Жури в Пловдив, както и лекция, посветена на велосипедната мобилност в Италия, информира БТА.

На 9 май ще се проведе и велосипедна обиколка в София с участието на представители на дипломатическия корпус по повод Деня на Европа, отбелязват от Националната галерия.

Катя Попова /1924- 1966/ беше родена за оперната сцена – красива, изящна фигура, прекрасен лиричен сопранов глас, одухотворено, изразително лице, вродена музикалност и интелигентност – всичко, за което би могла да мечтае една оперна примадона. И наистина бе такава. От дебюта си през 1947 до края на дните си /1966/ беше звездата на столичната сцена, първата любимка на публиката, при това в обкръжението на немалко талантливи и изявени певци. А през тези години операта, както и театърът, бяха в центъра на българския духовен живот. Нивото бе високо и имаше изобилие от таланти, изявяващи се при една висока конкуренция. Нямаше нито „делегирани бюджети“ , нито Шоуто на Слави…

Родена е на 21 януари 1924 година, под духовния знак на Водолея, в Плевен, града дал немалко големи певци на България / Христо Бръмбаров, Асен Селимски, Гена Димитрова, Нели Карова... /. Родителите ѝ са учители, влюбени в операта. Израства с тази музика, седемгодишна вече свири на пиано, в гимназията е солистка на самодейни оперети, дори изнася концерт с Плевенския симфоничен оркестър. През 1944 година се явява на конкурс в Консерваторията и постъпва в класа на проф. Мара Маринова – Цибулка. Завършва през 1947 година с отличен успех и златна значка. По това време в Операта се обявява конкурс за лирично сопрано. Повече от 70 млади таланти се състезават за мястото – спечелва го Катя Попова. Следва дебют в епизодичната роля на цирковата танцьорка Есмералда от „Продадена невеста” на чешкия класик Сметана / 3 ноември 1947/. Художественият съвет решава, че дебютантката има всички качества да поеме големия лиричен сопранов репертоар. Започва с Микаела от „Кармен” на Бизе, Керубино от „Сватбата на Фигаро” от Моцарт и Адина от „Любовен еликсир” на Доницети. Три, красиви, отговорни роли, които я утвърждават сред групата на лиричните сопрани, а в нея са такива отлични и опитни певици като: Катя Георгиева- Узунова, Нели Карова, Райна Михайлова, Лиляна Барева, Юлия Кираджиева, Людмила Максимова...

През 50-те години, един особено плодотворен, творчески период, в Операта работи диригентът Асен Димитров/ 1894- 1960/. Той отделя специално внимание на певците и работи индивидуално с много тях. Оценил високо таланта на младата Катя Попова / в един момент тя преживява сериозна гласова криза и бъдещето в Операта ѝ е застрашено!/, но маестрото я взема под своето крило и така тя възвръща формата си и изработва музикално под неговото вещо ръководство всяка своя нова роля.

Първият връх в кратката кариера на Катя Попова е ролята на сляпата принцеса Йоланта от едноименната опера на Чайковски, поставена от диригента Асен Димитров и режисьора Михаил Хаджимишев. На 14 февруари 1952 тя очарова публиката на Театър „Балкан” / Софийската опера е в строеж!/. Неин партньор в ролята на принц Водемон е блестящият тенор Димитър Узунов. Този великолепен дует ще спечели възторзите на публиката и критиката и ще се помни за дълго като звезден миг в историята на българския оперен театър.

След Йоланта ѝ поверяват голямата и трагична роля на Маргарита от „Фауст” на Шарл Гуно / 1955/, поставена от диригента Асен Димитров и режисьора Драган Кърджиев. Това е вторият връх в кариерата ѝ. За щастие, във фонда на БНТ е съхранен запис с нейното участие, който може да увери и онези, които не са виждали и чували Катя Попова на сцената, какъв е нейният талант. С изящество и лирична топлота, а и с драматизъм, с вътрешна съсредоточеност и безспорен усет към драматургията на образа и цялата творба, тя изгражда своята героиня. Пее изключително изразително и музикално, с богата, нюансирана фраза, с перфектна дикция.

След Маргарита е Ана Райх от „Веселите уиндзорки” на Ото Николай, роля, решена в лирико- комедиен план. Зареждат се: Памина във „Вълшебната флейта”, Ема в „Хованщина” и Ксения в „Борис Годунов” на Мусоргски, Половецката девойка от „Княз Игор” на Бородин, Лаурета в „Джани Скики” на Пучини, Софи от „Вертер” на Масне...Идва ред и на Мими от „Бохеми”. Роля, която представя пълноценно големия ѝ талант на родена лиричка, като певица и артистка. С Мими гостува на българските оперни театри, а също и на ред чужди сцени в Европа.

1957 е сред най-силните ѝ години. Превъплъщава се в две различни по стил и характер роли в две мащабни постановки: Манон от едноименната опера на Жул Масне и Наташа Ростова във „Война и мир” на Сергей Прокофиев. С първата триумфира в спектакли на Парижката Опера Комик. Изпълнението ѝ е блестящо. За превъплъщението ѝ в тази роля в.”Фигаро” пише: „Това бе Манон, истинската Манон! Претворена от една чудесна българска певица, която ѝ даде втори живот!” Внукът на композитора Масне, споделя пред артистите от Опера комик, че не бил слушал такава Манон на парижка сцена!.. За втората получава голямата благодарност на постановчика – именития руски режисьор от Болшой театър, Борис Покровски. С този импозантен, мащабен спектакъл първата ни оперна сцена гостува с голям успех на редица сцени в Западна Европа. В края на петдесетте години Катя Попова се изяви блестящо с някои от своите роли, а също и с рецитали на редица чужди сцени. След неин солов концерт в Рим критиката я определи като „българската Рената Тебалди”.

През 1960 и 1961 година Катя Попова работи упорито над нов репертоар: Марженка от „Продадена невеста”, Лиу от „Турандот” на Пучини, Татяна от „Евгений Онегин”... И трите роли, при които пеенето и сценичната игра са в пълна хармония и синтез, ѝ носят голям успех и признание. Става лауреат на Държавната / Димитровската/ награда. Преди това е спечелила два трудни певчески конкурса – в Букурещ и Прага.

Двама от нашите водещи композитори – Парашкев Хаджиев и Марин Големинов я избират за първа изпълнителка на главните сопранови роли за първите изпълнения на своите опери: „Луд Гидия” / 1960/ и „Ивайло”/ 1959/. Нейното ярко участие също допринася за успеха на тези абсолютни премиери на двете бъдещи репертоарни, бих казал, класически български творби.

За съжаление, полетът ѝ бива прекършен рано, в началото на апогея ѝ. На 24 ноември 1966 година тя загина, млада, 42- годишна в апогея на кариерата си, при самолетна катастрофа край Братислава, където ѝ предстоят гастроли. За този фатален инцидент, предизвикал сензация на времето, и днес се говори като за акция на ДС. Трябвало да бъде ликвидиран един от големите врагове на Тодор Живков, генерал Иван Бъчваров, началник на генщаба на БНА.

Интересното е, че музикантът Трифон Силяновски, тогава пианист в Операта, известен и като добър астролог, предупредил Катя Попова да не пътува в този период, особено със самолет. Това знам от личен разговор с него, работихме за кратко в Камерната опера на Благоевград с него. За съжаление, тя не му повярвала. Казала му направо: „Това е суеверие и празни приказки!“

Подобно сериозно предсказание Силяновски направи и по повод предстоящо задгранично пътуване на Маестро Асен Найденов. За щастие, големият наш диригентът го послуша и така избегна фаталната катастрофа. Живя дълго - 95 години. Успя да дирижира дори на 90- годишнината си в Операта!

Братовчедката на примата, талантливата музикантка, Драга Мачуганска, която работи суфльор в Софийската опера си спомни, че преди да загине в самолетната катастрофа, Катя Попова е изнесла голям оперен рецитал с Плевенския симфоничен оркестър. Била, в чудесна форма, красива, в светлосиня копринена рокля. След края я обградили десетки приятели, близки, роднини, почитатели на нейния талант. Присъствал и класният ѝ ръководител, вече на достолепна възраст. Щастието на певицата е било пълно. Тя изглежда като принцеса от приказка. Всички млади момичета мечтаели да бъдат като нея - оперни богини...

През 1966 година била сред учредителите на международния музикален фестивал „Лауреатски дни” в родния си град. От следващата година той приел нейното име, та и до днес е един много сериозен форум за изява на младите музикални таланти от цял свят.

На 6 май, сряда, от 14:30 ч. БНТ 1 ще излъчи за първи път новия реставриран формат на „Крадецът на праскови“, реализиран наскоро съвместно от филмотеките на Сърбия, България и Черна гора.

А преди началото на филмовата класика на Въло Радев, от 14:00 ч. по БНТ 1, документалният филм на Бойко Василев „Следи по лентата“ ще разкаже детайли именно около процеса по възстановяването на черно-бялата лента с Невена Коканова и Раде Маркович в главните роли.

В „Следи по лентата“ Бойко Василев използва откъси от неговото интервю с Раде Маркович, заснето в края на 2009 г., малко преди смъртта му. Специално е интервюиран и неговият син, режисьорът Горан Маркович, развълнуван от реставрацията на „Крадецът на праскови“. А семейството историци Оливера и Петар Драгишич правят връзката между филма на Въло Радев, българо-сръбските отношения и мотива за прасковата.

„Винаги съм смятал, че „Крадецът на праскови“ е уникално, неповторимо явление на Балканите“, твърди Бойко Василев. „То не просто приема Другия, а го разбира. И вдига българската култура на такава морална висота, че предизвиква изводи и днес“.

Автори на документалния филм „Следи по лентата“ са Бойко Василев и Албена Колчакова, режисьор е Лъчезар Аврамов, оператор – Михаил Врабчев, видеотехник – Пламен Първанов. Изп. продуцент е Мария Чернева.