На 5 октомври е починал музикантът Ицо Петрофф. Тъжната новина бе съобщена чрез неговия профил в социалната мрежа Facebook.

"Днес ни напусна един прекрасен човек, творец, музикант и певец, Ицо Петрофф - Ицака! Скърбим за него! Почивай в мир, Ице!", пише в съобщението, което неговите близки са публикували.

Ицо Петрофф (Христо Петров) е роден на 9 януари 1952 г. в София. Започва да се занимава с музика още като тийнейджър, а по-късно завършва Естрадния отдел на Българската държавна консерватория. През годините работи като певец, композитор, продуцент и организатор, а сред важните етапи в кариерата му е работата с оркестъра на Никола Чалашканов. През 1991 г. създава рок групата "Татко Кристофър".

Петрофф остава известен със своя ексцентричен и провокативен образ и с откровеното си говорене за музикалния и шоубизнес елит. През 2008 г. участва с "Ицо Петрофф и приятели" в националната селекция за "Евровизия 2009". Автор е и на шест книги, сред които "Кралят Рок е гол" и "Тайните на гей елита".

Той остава едно от колоритните имена на българската рок сцена, посветило повече от пет десетилетия на музиката.

Български учени ще изследват останките на цар Самуил и на двама души, определяни като членове на семейството му. Целта е да се установи родствената връзка между тях и да се провери дали сред останките са тези на Гаврил Радомир – син на Самуил, и на Иван Владислав – негов племенник.

На 3 октомври от Гърция в България бяха пренесени три ковчега. По-големият съдържа останките, идентифицирани като принадлежащи на цар Самуил. Костите са подредени в анатомичен ред и са запазени в целия му ръст. В другите два ковчега се намират останки на хора, които се свързват със семейството на владетеля.

„Говорим за химически анализ, изотопни и други изследвания, за да разберем колкото може повече за тези хора“, заяви проф. Людмил Вагалински от Националния археологически институт с музей при БАН. Той ръководи екипа, в който участват доц. Виктория Русева и докторантът Доника Йорданова.

Изследването няма да се ограничи само до ДНК анализ. Предвидени са физико-антропологични, химически, изотопни и други проучвания, които трябва да дадат информация за произхода, начина на живот и родствените връзки между изследваните лица.

За останките на цар Самуил вече са направени два интердисциплинарни анализа. По думите на проф. Вагалински работата е продължителна и включва не само костите, но и други детайли, свързани със съхранението и изследването на тленните останки.

Гробът на цар Самуил е открит през 1969 г. в базиликата „Св. Ахилий“ в Малкото Преспанско езеро от гръцкия археолог проф. Николаос Муцопулос. Оттогава останките са съхранявани в Музея на византийската култура в Солун.

След официалното предаване от Гърция останките на цар Самуил пристигнаха в България с военнотранспортен самолет „Спартан“. Ковчегът беше поставен в специално изработен мраморен саркофаг в базиликата „Света София – Божия премъдрост“ в София. По споразумението между двете държави България предава на Гърция 48 църковни реликви.

Новите резултати от изследванията ще бъдат представени на 8 октомври от 10:00 часа на пресконференция в Националния пресклуб на БТА в София. В нея ще участват проф. Людмил Вагалински, доц. Виктория Русева, докторантът Доника Йорданова и директорът на Националния археологически институт с музей при БАН доц. Христо Попов.

Източници: btvnovinite.bg, bta.bg

Победителите бяха обявени на 3 октомври в Астана. Конкурсът получи 8067 предложения от 125 държави, а 25 произведения стигнаха до финалната програма. Сред тях беше и филмът на Жумахан, създаден с помощта на изкуствен интелект.

Историята се фокусира върху куче и брата на стопанина му. Всичко започва с обикновена шега, но конфликтът постепенно ескалира и се превръща в пълномащабна война.

„Моят жанр е комедия. Филмът разказва историята за това как куче и братът на стопанина му започват да се карат заради обикновена шега, която в крайна сметка се превръща в пълномащабна война“, каза Мирзахан Жумахан.

Според режисьора той е искал да направи лека комедия. Историята до голяма степен отразява неговата собствена личност и любовта му към шегите.

Филмът донесе на казахстанския режисьор наградата за най-добър герой. Фестивалът обяви победители в пет специални категории: герой, история, визуален език, режисура и концепция. Други награди в тази програма отидоха при режисьори от Китай, Италия и Съединените щати. 8000 участия и 450 000 долара за победителя: победителите в първия филмов фестивал за изкуствен интелект бяха обявени в Астана.

Въпреки комедийния жанр на филма си, Жумахан беше сериозно притеснен за състезанието. Финалистите събраха творци с разнообразни идеи, стилове и подходи към използването на изкуствен интелект.

„Честно казано, бях наистина притеснен за състезанието, защото тук има толкова много талантливи и готини хора. Всички участници вложиха много труд и отделиха много време за своите филми, така че според мен всеки от тях беше достоен претендент“, отбеляза Жумахан.

Работата на участниците беше оценена от представители на международната култура, филмовата индустрия и технологичната индустрия. Журито включваше:

Одри Азуле, бивш генерален директор на ЮНЕСКО и бивш министър на културата на Франция; Ма Пинг, декан на Изследователския институт за изкуствен интелект към Китайската филмова група; Уанг Хао, заместник-декан на катедрата по анимация на Пекинската филмова академия; Баладжи Сринивасан е предприемач и инвеститор;

Ли Лонг е генерален мениджър на BytePlus за Близкия изток, Африка, Индия, Турция и ОНД.

По този начин комедията на Жумахан получи признание от жури, което съчетава експертиза в културната политика, филмовото образование, изкуствения интелект и инвестициите. Организаторите на фестивала отбелязват, че ключът към киното с изкуствен интелект са идеите, които творците вдъхват живот, използвайки нови инструменти.

„Най-интересното нещо за киното с изкуствен интелект днес не е самата технология, а това, което творците започват да правят с нея. Видяхме някои много силни и разнообразни произведения на фестивала – от необичайни визуални решения до нови начини за разказване на истории“, казва Айзат Кусаинов, съосновател на фестивала и креативен директор на AAIFF.

Първият филмов фестивал с изкуствен интелект в Астана се проведе от 1 до 3 октомври като част от Месеца на изкуствения интелект. В допълнение към конкурсната програма, той включваше бизнес срещи и панелни дискусии с участието на творци и представители на творческите индустрии. Творбите на финалистите бяха показани на големия екран на киното на 2 и 3 октомври. Общият фонд на фестивала беше 2 милиона долара, от които 1 милион долара бяха отпуснати за награди на победителите. Друг 1 милион долара бяха предназначени за инвестиции в обещаващи екипи, занимаващи се с изкуствен интелект, и за развитие на продукцията в Казахстан.

Победата на Мирзахан Жумахан беше един от резултатите от участието на казахстански автори в международния конкурс. Неговата история, замислена като лека комедия, беше избрана измежду хиляди предложения и донесе на създателя си наградата за най-добър герой.

По-рано беше съобщено, че резултатите от първия филмов фестивал за изкуствен интелект в Астана бяха обявени в Астана. За конкурса бяха подадени 8067 заявления от 125 държави.

Новината е публикувана на база споразумение за обмен на информация между Fakti.bg и Kazinform

Когато го питат какво е красотата, Жан-Батист Андреа не започва с картина или стихотворение. Говори за кучето си, разходката в планината, звездното небе, мириса на гората, музиката и една хубава вечер с приятел. „Красотата е навсякъде“, казва френският писател, сценарист и режисьор в разговор за литературата, детството и вярата.

Андреа е в София, за да представи българското издание на дебютния си роман „Моята кралица“ по покана на издателство Orange Books. Авторът е носител на наградата „Гонкур“ за романа „Да бди над нея“, но разказва за успеха без самочувствието на човек, който смята, че е пристигнал на крайна спирка.

Още като дете Андреа е знаел, че иска да бъде писател. „Исках да стана писател още на девет години, а целият свят около мен ми повтаряше, че това не е истинска професия“, разказва той. По думите му никога не се е отказал от тази мечта и никога не е имал друга професия – винаги е писал или превеждал.

Разказването на истории е било част от него още от детството. „Обичам да разказвам истории на приятели. Правех го още като дете и мисля, че именно затова исках да стана писател“, казва Андреа. За него писането носи преди всичко радост, а книгата трябва да създава емоционална връзка с читателя.

Андреа не приема литературата като назидание или политическа програма. Според него писателят може да изразява собственото си мнение, но книгата не бива да се превръща в урок към читателя.

Той не се стреми да възпроизвежда постигнатото. Напротив – всяка следваща книга трябва да бъде различна. „Не се опитвам да дам на хората това, което очакват. Опитвам се да им дам това, което не очакват“, казва Андреа.

В разговора божественото не е абстрактна идея, отделена от всекидневието. Андреа го свързва с хората, които правят нещо значимо за другите, грижат се за животните и природата или създават изкуство.

За писателя киното и литературата също са по-близки, отколкото изглежда. Той не мисли за кино, когато пише, но думите му пораждат образи. Именно това усещане за сливане между образ и език е умението, което е запазил от работата си като сценарист и режисьор.

„Моята кралица“ е риск за Андреа, защото главният герой е наивно дете – онази част от човека, за която, според него, рядко се говори. Самият автор определя себе си с една дума – оптимист. А на въпроса какво обича най-много, отговаря без колебание: „Живота“.

Източник: bTV Новините

Тленните останки на цар Самуил вече са положени в базиликата „Света София“ в София, а гражданите могат да отдадат почит пред средновековния български владетел. Те са поставени в специално изработен мраморен саркофаг, който тежи близо три тона и се намира в южната част на напречния кораб на храма.

Саркофагът е монтиран ден преди полагането на останките. Мястото е определено в столичната базилика, след като на 3 октомври тленните останки бяха официално предадени на българската държава в Солун.

Церемонията по предаването се състоя в Музея на византийската култура в Солун. След това останките бяха транспортирани до София и посрещнати с държавна церемония. От столичния площад „Княз Александър I“ те бяха изпратени в шествие до базиликата „Света София“.

Още преди церемонията Министерският съвет обяви, че гражданите ще могат да отдадат почит пред останките в храма. Премиерът Румен Радев отправи покана към българите с думите: „Каня всички сънародници на площад „Батенберг“ пред Княжеския дворец в София да посрещнем заедно тленните останки и да се поклоним пред паметта на великия български владетел цар Самуил.“

Самуил е управлявал България от 997 до 1014 г. Тленните му останки са открити в базиликата „Свети Ахилий“ на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. За годината на откриването са посочени две различни сведения. В публикацията на „Фокус“ е записано, че това се е случило през 1969 г., докато в съобщение на Министерството на културата се посочва 1965 г.

След полагането им в „Света София“ тленните останки на цар Самуил вече се намират в България, където гражданите могат да се поклонят пред владетеля.

Източници: Фокус, БТА, БНР

На 17 август 1969 г., под светлините на сцената край Бетел, Ню Йорк, Джанис Джоплин излиза пред публиката на „Уудсток“ с Kozmic Blues Band. Тя не е най-шумният символ на фестивала, но изпълнението ѝ показва защо гласът ѝ трудно може да бъде сбъркан с друг. В него има блус, соул, рок и усещане за човек, който пее така, сякаш всяка песен е последна.

Днес се навършват 56 години от смъртта на Джоплин. Тя умира на 4 октомври 1970 г. в Лос Анджелис, едва на 27 години. Причината е определена като случайно предозиране с хероин и алкохол. Така приключва животът на певица, която за по-малко от десетилетие успява да промени представата за това как може да звучи и изглежда една рок вокалистка.

Джанис Лин Джоплин е родена на 19 януари 1943 г. в Порт Артър, Тексас. В средата на 60-те години тя напуска родния си град и се отправя към Сан Франциско. Там става вокалистка на Big Brother and the Holding Company, групата, с която се превръща в една от фигурите на психеделичния рок.

Албумът Cheap Thrills от 1968 г. съдържа изпълненията на „Piece of My Heart“ и „Ball and Chain“ и превръща Джоплин в звезда. Тя не разчита на изгладена вокална техника. Силата ѝ е в контраста – от почти шепот до дрезгав вик, от нежност до ярост в рамките на един куплет. Залата на славата на рокендрола описва този стил като смес от блус, кънтри и ритъм енд блус, с която Джоплин разширява границите на рок сцената.

След Big Brother and the Holding Company Джоплин създава Kozmic Blues Band, а през 1969 г. издава първия си самостоятелен албум I Got Dem Ol’ Kozmic Blues Again Mama!. По-късно започва работа с Full Tilt Boogie Band и записва песните за Pearl – албума, който излиза посмъртно през януари 1971 г.

В него е „Me and Bobby McGee“ – песента, която се превръща в най-големия ѝ хит след смъртта ѝ. Тя е въведена в Залата на славата „Грами“ през 2002 г., а самият албум Pearl получава същото признание през 2010 г. Джоплин е приета в Залата на славата на рокендрола през 1995 г., а през 2005 г. получава посмъртно наградата „Грами“ за цялостно творчество.

Джанис Джоплин остава в историята не просто като певица с разпознаваем дрезгав глас. Тя превръща уязвимостта в сценична сила и показва, че блусът може да бъде едновременно лична изповед и рок химн. Влиянието ѝ продължава да се усеща в музиката на изпълнители като Ейми Уайнхаус, Стиви Никс, Пинк и Британи Хауърд. Пет десетилетия след последния ѝ концерт песните ѝ все още звучат така, сякаш са изпети не пред публика, а на един човек, който има нужда да ги чуе.

Източници: janisjoplin.com, tshaonline.org, rockhall.com, grammy.com

Григорианският календар е въведен в употреба на 4 октомври 1582 г. в съответствие с була от 24 февруари 1582 г. на папа Григорий XIII, чието име носи и днес.

Той поправя древноримския Юлиански календар, като в него са нанесени някои корекции, за да се отчете по-точно дължината на тропическата година. В Юлианския календар се приема, че времето между две последователни пролетни равноденствия е 365,25 дни и дробната част се компенсира, като една на всеки четири години има с един ден повече (високосна година). При Григорианския календар годините, кратни на 100 не са високосни (с изключение на годините, кратни на 400, т.е. на всеки четири века се пропускат три високосни години, като например 1700, 1800 и 1900 година), което дава средна продължителност на годината от 365,2425 дни. Тази стойност се доближава значително до продължителността на тропическата година – например времето между пролетните равноденствия през 2000 година е 365,242374 дни.

Григорианският календар е възприет в различните страни по различно време, като този процес продължава почти три века и половина. Въведен е в България със закон, гласуван от Народното събрание на 14 март 1916 г., като отчитането на времето единствено по нов стил започва от 1 април 1916 г. според юлианския календар (14 април според григорианския календар).

Това се налага заради включването на родината ни в Първата световна война.

Саудитска Арабия премина от 2 октомври 2016 г. на Григорианския календар като основа за плащанията на възнагражденията на държавните служители.

При основаването на кралството през 1932 година е възприет ислямският лунен календар. Ислямската година е средно с 11 дни по-къса от григорианската.

Църковните предмети, предоставени на Гърция във връзка с връщането на тленните останки на цар Самуил, не са отписани от Националния исторически музей. Това каза за БТА доц. д-р Петранка Неделчева, ръководител на отдел „Експозиционна и международна дейност“ в НИМ.

Става дума за 53 предмета, заведени в музея под 48 инвентарни номера. Разликата се дължи на това, че под един номер могат да бъдат вписани повече от един предмет. Като пример Неделчева посочи две рипиди, регистрирани под един инвентарен номер.

Предметите са датирани от XVIII-XIX век и имат художествена и религиозна стойност. Сред тях има кръстове, дарохранителници, врата и рипиди, свързани с катедралата в Серес. Те произхождат от манастирите „Света Богородица Икосифиниса“ и „Свети Йоан Предтеча“, както и от катедралата в Серес.

По думите на доц. Неделчева предметите са дадени за „послужване“. Това означава, че не са дарени и собствеността върху тях не е прехвърлена, а са предоставени, за да бъдат показвани в Гърция. За конкретните предмети няма определена дата, до която трябва да бъдат върнати, като не е ясно и дали срокът ще бъде продължен.

Тя подчерта, че сред предоставените ценности няма корони. Те не са извадени от настоящата експозиция на НИМ и не са част от основните съкровища, представени в музея.

Историята им е свързана със събитията от 1917 г., когато българското правителство разпорежда на намиращите се в района войски да бъдат иззети предмети, свързани с българите, българската история и културното наследство. Те са пренесени в България, но дълго време са били засекретени.

Сред тях няма манускрипти. „Един лист не е излязъл“, каза Неделчева, цитирайки директора на НИМ доц. Бони Петрунова. Предоставените предмети са участвали в изложби през годините, но нито един от тях не е част от настоящата експозиция на музея.

Останките на цар Самуил са открити през 1969 г. в базиликата „Св. Ахилий“ в Малкото Преспанско езеро от гръцкия археолог проф. Николаос Муцопулос. Самуил е български владетел от династията на Комитопулите и царува от 997 до 1014 г.

Според доц. Неделчева в научните среди има различни мнения за идентификацията на останките. Тя обаче определи като исторически значим факта, че гръцката страна ги предоставя на България като останките на българския цар.

Тя определи като спекулации твърденията, че България е предоставила на Гърция най-ценните си национални съкровища. По думите ѝ НИМ съхранява 22 съкровища с установен археологически контекст от българските земи, сред които Панагюрското и Боровското съкровище.

Източници: БТА

Няма съмнение, че откритите през 1969 г. в базиликата „Св. Ахилий“ кости са на цар Самуил, заяви акад. Васил Гюзелев. По думите му научните изследвания датират останките към XI век – времето, в което е живял българският владетел.

„Доказано е категорично, че тези кости принадлежат на личности, които са от XI век“, каза историкът. Той уточни, че връзката с цар Самуил се основава не само на датировката, а и на археологическите артефакти и писмените извори.

Костите са намерени в саркофази в базиликата на остров Ахил в Малкото Преспанско езеро. Проучването е извършено от гръцкия архитект и археолог проф. Николаос Муцопулос, който първоначално изследвал храма като архитект, а по-късно продължил работата си като археолог.

Муцопулос е изразил предположението, че саркофазите принадлежат на цар Самуил и на негови родственици – сина му Гаврил Радомир и Иван Владислав, син на Самуиловия брат Аарон.

Според акад. Гюзелев допълнителна опора за това са надписите по стените на базиликата в Преспа. Те посочват основни митрополитски средища на България от периода, чиито имена в голяма степен съвпадат с данните в първата грамота на Василий II Българоубиец, издадена през 1019 г. в полза на Охридската архиепископия.

Акад. Гюзелев определя цар Самуил като една от най-значимите фигури в средновековната история на България. Управлението му е свързано с борбата за запазване на независимостта на държавата срещу византийската експанзия.

Самуил е син на комит Никола, управител на областта с център Средец, днешна София, и на Рипсимия. Данните за семейството му се свързват с надгробен надпис, открит край село Герман до Преспанското езеро. На него са отбелязани родителите на владетеля и брат му Давид.

„Тук става дума за едно археологическо откритие, което пряко потвърждава писмените свидетелства“, каза акад. Гюзелев.

Изказването на историка прозвуча в деня, в който тленните останки, идентифицирани като принадлежащи на цар Самуил, бяха предадени от Гърция на България. По силата на споразумението между София и Атина България предаде на Гърция 48 църковни реликви.

След държавна церемония в София останките бяха положени в базиликата „Света София“. За акад. Гюзелев връщането им има свещено историческо значение, тъй като те са свързани с владетел и личности, оставили траен отпечатък в българската история.

Източници: БНТ

За румънските ученици Добруджа не е отделен задължителен учебен предмет, а тема, която се появява в различни уроци по история. Тя е включена в разказа за древните цивилизации, средновековните държави в румънското пространство и изграждането на модерната румънска държава.

В началото на хронологията стоят гръцките колонии по западния бряг на Черно море – Хистрия, Томис и Калатис. Учениците ги изучават като центрове на търговията и градския живот от античността. След това Добруджа е разглеждана като част от римската провинция Долна Мизия, а по-късно и като територия, през която преминават различни държави и политически влияния. Националният музей за история на Румъния определя древните градове по крайбрежието като важен елемент от културното развитие на региона.

В програмата за VIII клас е посочено изучаването на средновековните държави в румънското пространство, сред които е включена и Добруджа. В тази част учениците се запознават с Добруджанското деспотство, с политическите му връзки със съседните държави и с управлението на Мирча Стари, владетел на Влашко, чието влияние достига до района между Дунав и Черно море.

Този период обикновено не се представя като непрекъсната история на една и съща държава, а като поредица от политически промени, свързани с Влашко, Византия, Второто българско царство и Османската империя. Така румънските деца научават, че регионът има многослойно минало, в което се преплитат румънски, български, гръцки, византийски, османски и татарски влияния.

Най-силен акцент получава Руско-турската война от 1877-1878 г. и последвалото международно уреждане на границите. В румънската учебна рамка темата е формулирана като „завладяване на държавната независимост и обединяване на Добруджа“. Берлинският договор от 1 юли 1878 г. признава независимостта на Румъния и поставя Северна Добруджа, делтата на Дунав и Змийския остров под румънска власт.

Този епизод е свързан с по-широкия разказ за създаването на модерната румънска държава. В него Добруджа е представена като територия, придобита след война и международен договор, а не като част от административните граници на Румъния още от обединението на Влашко и Молдова през 1859 г.

В по-горните класове се изучава и следващата промяна. След Букурещкия договор от 1913 г. Румъния получава Южна Добруджа, известна като Кадрилатер, с градовете Силистра и Добрич. През 1940 г. територията е върната на България с Крайовския договор. Така учебният разказ включва не само разширяването на Румъния, но и загубата на Южна Добруджа.

Колко подробно се разглеждат местните общности, османският период и животът на турци, татари, българи, руснаци, гърци и други групи зависи от конкретния учебник и от учителя. Министерството на образованието посочва, че учебниците се разработват и оценяват въз основа на одобрени учебни програми, а училищата работят с различни утвърдени издания.

Още през 2010 г. историкът Георге Думитрашку формулира критика, че „в учебниците по история Добруджа е отразена само в няколко изречения“. Тя показва разликата между националния учебен разказ, в който Добруджа е важна заради 1878 и 1913 г., и местната история, която включва много повече теми – етническото многообразие, религиите, градовете, преселенията и ежедневието на населението.

В крайна сметка румънските деца учат за Добруджа най-вече като за кръстопът на цивилизации и като за територия, свързана с независимостта и териториалното изграждане на Румъния. Пълната история на региона обаче остава по-широка от рамките на националната програма.

Източници: Куегет Либер

Когато Томи Лий сяда зад барабаните, сцената рядко остава неподвижна. В най-известния му сценичен номер барабанният комплект се издига над публиката, завърта се и преминава през залата като влакче на ужасите. Така барабанистът на Мотли Крю превръща традиционното соло в самостоятелно рок шоу.

Томи Лий е роден на 3 октомври 1962 г. в Атина, Гърция, като Томас Лий Бас. Днес той навършва 64 години. Израства в Съединените щати, а през 1981 г. заедно с басиста Ники Сикс основава Мотли Крю. Към тях се присъединяват вокалистът Винс Нийл и китаристът Мик Марс.

Мотли Крю се утвърждава през 80-те години с комбинация от хеви метъл, глем рок, сценична екстравагантност и песни, които стигат до широка публика. След дебютния Too Fast for Love идват Shout at the Devil, Theatre of Pain, Girls, Girls, Girls и Dr. Feelgood. Последният, издаден през 1989 г., става първият албум на групата, достигнал номер едно в американската класация.

Сред най-разпознаваемите песни, в които барабаните на Лий са част от характерния звук на групата, са Kickstart My Heart, Dr. Feelgood, Girls, Girls, Girls и баладата Home Sweet Home. По данни на Мотли Крю групата е продала над 100 милиона албума по света и има звезда на Алеята на славата в Холивуд.

Лий рано разбира, че барабанистът не трябва да остава в сянката на останалите музиканти. Още през 1986 г. той разказва пред Metal Edge за амбицията си да стигне до най-големите сцени: „Винаги съм казвал, че до 25 години ще свиря във „Форум“ и ще разпродам „Гардън“.

По-късно тази амбиция се пренася и във визуалната страна на концертите. Конструкцията „Crüecifly“ позволява на Лий да изпълнява барабанното си соло, докато се движи над главите на зрителите, върти се и за кратко остава с главата надолу. Идеята се превръща в един от символите на концертите на Мотли Крю.

Томи Лий не ограничава работата си до Мотли Крю. През 2001 г. създава Methods of Mayhem, където смесва метъл, рап и електронни елементи. Следват самостоятелните албуми Never a Dull Moment, Tommyland: The Ride и Andro, издаден през 2020 г.

Личната му история и годините с Мотли Крю получават нова публика чрез филма „Мръсотията“, който „Нетфликс“ пусна през 2019 г. Лентата е базирана на мемоарите на групата и връща вниманието към времето, когато четирима музиканти от Лос Анджелис превръщат рокендролния излишък в собствена естетика.

Днес Томи Лий остава барабанистът, който не просто свири ритъма, а го изнася във въздуха. На рождения му ден най-точният поздрав е музиката, която продължава да звучи силно, шумно и без страх от височината.

Източници: Metal Edge, Лос Анджелис Таймс

На 3 октомври 1954 г. в Далас, Тексас, се ражда Стивън Рей Вон – музикантът, който по-късно ще стане известен като Стиви Рей Вон. Само 35 години по-късно той ще остави след себе си кратка, но изключително наситена кариера, превърнала го в една от най-разпознаваемите фигури на американския блус.

Вон започва да свири на китара като дете, повлиян от по-големия си брат Джими Вон. Още на 13 или 14 години вече се качва на сцената в клубове в Тексас.

През 1972 г. той се премества в Остин, където постепенно се утвърждава в местната блус сцена. В края на 70-те години групата му Triple Threat се превръща в Double Trouble. В състава са басистът Томи Шанън и барабанистът Крис Лейтън – музиканти, с които Вон ще запише най-важните си албуми.

Големият пробив идва през 1982 г. на джаз фестивала в Монтрьо, Швейцария. Double Trouble свири там без договор с голяма звукозаписна компания, но изпълнението привлича вниманието на Дейвид Бауи и Джаксън Браун. Бауи кани Вон да участва в албума му „Да танцуваме“, а Браун му предоставя студио за демозаписи.

През 1983 г. излиза „Тексаски потоп“ – дебютът на Стиви Рей Вон и Double Trouble. Албумът събира в едно традиционния блус, рок енергията и характерния му плътен китарен звук. Песни като „Pride and Joy“, „Texas Flood“ и „Love Struck Baby“ превръщат Вон в име, познато далеч извън Тексас.

Следват албумите „Couldn’t Stand the Weather“, „Soul to Soul“ и „In Step“. Последният излиза през 1989 г. и носи на Вон награда „Грами“ за най-добър съвременен блус запис. В официалните регистри на наградите „Грами“ той е посочен с шест отличия и 13 номинации, включително за посмъртния албум „The Sky Is Crying“.

Зад успеха обаче стои и труден период. След здравословен срив по време на европейско турне през 1986 г. Вон постъпва в рехабилитационен център и по-късно се връща към музиката с променен начин на живот. Именно след този период се появява „In Step“, един от най-зрелите албуми в кариерата му.

На 27 август 1990 г., след концерт в Алпайн Вали, Уисконсин, Вон загива при катастрофа с хеликоптер. Той е на 35 години. В следващите десетилетия влиянието му продължава да расте, а през 2015 г. Стиви Рей Вон и Double Trouble са приети в Залата на славата на рокендрола.

Днес името му остава свързано с онзи рядък момент, в който китарата не просто акомпанира на песента, а говори вместо човека. За Стиви Рей Вон този език е блусът – свирен с тексаска сила, рокаджийска смелост и усещане, че всяка нота трябва да бъде изживяна.

Източници: Biography.com, MusicRadar

На 3 октомври се навършват 101 години от рождението на Гор Видал – една от най-ярките, противоречиви и интелектуално независими фигури в американската култура на XX век. Романист, есеист, драматург и сценарист, Видал остава в историята не само с книгите си, но и с безпощадното остроумие, с което атакува обществените табута и утвърдените представи за американската история и култура.

Роден е на 3 октомври 1925 г. в Уест Пойнт, щата Ню Йорк. Израства в семейство, тясно свързано с обществения живот на САЩ. Особено влияние върху него оказва дядо му по майчина линия – сенаторът Томас Прайър Гор, който е незрящ. Като момче бъдещият писател му чете на глас и така отрано попада едновременно в света на литературата и обществените дебати.

Тази необичайна близост между литература и история впоследствие се превръща в една от отличителните черти на творчеството му.

Гор Видал започва литературната си кариера изключително млад. Първият му роман – „Williwaw“, вдъхновен от преживяванията му по време на военната му служба, е публикуван през 1946 г.

Истинският скандал обаче идва две години по-късно с третия му роман „The City and the Pillar“ („Градът и стълбът“) от 1948 г. Книгата разглежда открито хомосексуална връзка във време, когато подобна тема практически отсъства от масовата американска литература. Романът предизвиква остра реакция, но впоследствие се утвърждава като едно от значимите ранни произведения в американската литература, които открито поставят въпроса за еднополовото желание и идентичността.

Вместо да избягва полемиката, Видал я превръща в естествена среда за своето творчество.

Литературните интереси на Гор Видал са необичайно широки. Той пише исторически романи, политическа сатира, пиеси, сценарии, мемоари и стотици есета.

Сред най-известните му произведения е „Julian“ („Юлиан“) от 1964 г., посветен на римския император Юлиан Отстъпник. Историческият роман се превръща в един от големите успехи на писателя.

Четири години по-късно Видал отново разтърсва литературния свят с „Myra Breckinridge“ („Майра Брекинридж“) – провокативна сатира върху пола, сексуалността и холивудската култура. Романът затвърждава репутацията му на автор, който съзнателно прекрачва границите на допустимото за своето време.

Особено място в творчеството му заема поредицата исторически романи, известна като „Narratives of Empire“, чрез която Видал преразказва повече от два века американска история.

В нея влизат произведения като „Burr“ („Бър“), „1876“, „Lincoln“ („Линкълн“), „Empire“ („Империя“), „Hollywood“ („Холивуд“), „Washington, D.C.“ и „The Golden Age“ („Златният век“).

Вместо да представя американската история като последователност от героични митове, Видал я разглежда през човешките амбиции, конфликтите за власт и противоречията зад публичните образи на политическите фигури.

„Burr“ достига до финала за Националната награда за книга през 1974 г., а историческите му романи остават сред най-разпознаваемите произведения в неговото творчество.

Макар романите да му носят огромна популярност, литературната критика отдава особено значение на есеистиката на Гор Видал.

През десетилетията той пише стотици есета, посветени на литературата, историята, религията, киното и американското общество. Националната фондация за книгата определя наследството му на повече от 20 романа, пет пиеси, два мемоара, множество сценарии и над 200 есета.

През 1993 г. сборникът „United States: Essays 1952–1992“ печели Националната награда за книга на САЩ в категорията за нехудожествена литература.

Монументалният том събира текстове, писани в продължение на четири десетилетия. Сред героите и темите в тях са Хенри Джеймс, Оскар Уайлд, Владимир Набоков, Мишел дьо Монтен, Ейбрахам Линкълн, Елинор Рузвелт, семейство Кенеди и Ричард Никсън.

Тъкмо в есето вероятно най-ясно се разкрива характерният стил на Видал – елегантен, ироничен, ерудиран и често безпощаден.

Гор Видал принадлежи към вече почти изчезнал тип публичен интелектуалец. Той не остава затворен в литературните среди, а се превръща в разпознаваемо лице на американската телевизия.

Един от най-прочутите моменти в кариерата му са телевизионните дебати с консервативния писател и коментатор Уилям Ф. Бъкли-младши през 1968 г. Двамата представляват противоположни възгледи и сблъсъкът им постепенно преминава от интелектуален спор към открита лична конфронтация.

Десетилетия по-късно тези телевизионни срещи стават тема на документалния филм „Best of Enemies“ (2015).

Не по-малко известни са конфликтите на Видал с други литературни знаменитости. Сред хората, с които влиза в остри публични спорове, са Норман Мейлър и Труман Капоти. Именно тези сблъсъци допринасят за образа му на блестящ, но опасен събеседник, способен с една реплика да превърне телевизионно интервю в културно събитие.

Литературата не е единственото поле, в което Видал оставя следа. Той работи активно като сценарист за киното и телевизията.

Кариерата му го среща с Холивуд в епохата на големите студийни продукции. Сред филмите, с които името му е свързано като сценарист, е монументалният „Ben-Hur“ (1959), макар историята около авторството и конкретния му принос към сценария да остава предмет на спорове.

Самият Холивуд по-късно се превръща и в обект на неговата сатира и исторически анализ.

Голяма част от зрелия си живот Гор Видал прекарва извън Съединените щати. Особено важно място за него е Италия. Десетилетия наред той живее със своя партньор Хауърд Остин, с когото споделя повече от половин век.

Домът му край Равело на Амалфийското крайбрежие се превръща в място за срещи с писатели, артисти, актьори и обществени личности. Снимки от годините показват Видал редом до някои от най-разпознаваемите фигури на XX век – от Тенеси Уилямс до представители на семейство Кенеди.

Именно Италия осигурява дистанцията, от която той често наблюдава и описва собствената си страна.

Гор Видал умира на 31 юли 2012 г. в дома си в Холивуд Хилс, Лос Анджелис, на 86-годишна възраст. Зад себе си оставя огромно литературно наследство, създавано в продължение на близо седем десетилетия.

Според Националната фондация за книгата той е автор на 23 романа, пет пиеси, два мемоара, множество сценарии и разкази и повече от 200 есета.

Но количеството е само част от наследството му.

Гор Видал принадлежи към поколение писатели, за които литературата не е изолирана от историята, обществото и културата. В неговите книги древният Рим разговаря със съвременна Америка, политическата история се превръща в роман, а литературното есе може да бъде толкова остро, колкото публичният дебат.

101 години след рождението му Гор Видал остава труден за поставяне в една категория – романист, исторически разказвач, есеист, драматург, сценарист и един от последните големи представители на епохата, в която писателят можеше да бъде и културна знаменитост.

Източници: National Book Foundation; Encyclopaedia Britannica

На 3 октомври 1226 г. умира Франциск от Асизи. На 26 септември 1181 година в заможно семейство в град Асизи се ражда Джовани Франческо ди Пиетро Бернардоне. Още в младостта си Франциск се оказва далеч от средата, в която е роден. Промяната в начина му на мислене и в живот е драстична – Франциск загърбва богатството и се обрича на бедност, изразявайки по този начин своята любов към Бог. Сам той се определя като „обвързан в брак с нищетата“.

На 26 септември 1181 година в заможно семейство в град Асизи се ражда Джовани Франческо ди Пиетро Бернардоне. Още в младостта си Франциск се оказва далеч от средата, в която е роден. Промяната в начина му на мислене и в живот е драстична – Франциск загърбва богатството и се обрича на бедност, изразявайки по този начин своята любов към Бог. Сам той се определя като „обвързан в брак с нищетата“.

Самият Франциск никога не става свещеник; смята се за недостоен за този сан и затова остава до края на дните си дякон. Последователите му наричат себе си „минорити“ от латинската дума за „по-малки", а в техния случай - "нищи", хора без собственост и без привързаност към материалното. Между другото, думата „министър“ е сродна с минорит (в латинския и двете произлизат от minus - малко, а думата министър в Древен Рим се използва изключително за хора, изпълняващи длъжности в услуга на другите) – министри се наричали участниците в мисии, разпространяващи из Европа принципите на св. Франциск от Асизи. Последователите му се опитват да проповядват в Северна Африка. Самият Франциск прекарва известно време като мисионер в Египет и Сирия, където – по негови свидетелства – към проповедите му проявява интерес самия султан, но като цяло мисията му е с малък успех.

В по-късни времена мисионерството се превръща в една от основните дейности на францисканския орден.

През 1209 година Франциск, заедно с дванадесет свои последователи, се явява пред папата в Рим, където моли светият отец да утвърди братството им. Папата приема клетвите им за послушание и така се ражда орденът на братята, наречен по името на водача им – Францискански орден.

Лавинообразното присъединяване на последователи към ордена на св. Франциск обаче довежда до известно противоречие между изначалните замисли на Франциск и реалната ситуация. Броят на миноритите поставя под заплаха възвишеният идеал, заради който орденът е създаден. Малко преди смъртта на Франциск папата преобразува братството в монашески орден.

През 1224 година Франциск се разболява. Страда от силни болки в стомаха. Според биографите му, точно през тези последни години от живота си, след като се оттегля от административните задължения в ордена, отдавайки се отново на пътуване и проповеди, чрез болката Франциск изживява най-щастливите си часове.

Появяват се и знаците Господни – св. Франциск е първият човек, познал стигмата – по чудодеен начин по тялото му се появяват рани, на местата, на които Христос получава раните си на Разпятието. След това чудо, обсебен от образа на Христос, Франциск съчинява малко преди смъртта си Песен за брата Слънце. Почива на 3 октомври 1226 година в родния си град Асизи. Две години по-късно е канонизиран за светец. Смята се за покровител на Италия и животните.

В чест на светеца са наречени няколко големи града в света – Сан Франциско и Санта Фе, са само два примера. След избирането си на 13 март 2013 година за папа, кардинал Хорхе Берголио приема тронното име Франциск I в памет на светията от Асизи.

Израелският актьор и пилот Гай Капулник е загинал на 46 години при катастрофа на лек самолет край летище Хесперия в Калифорния. Заедно с него е загинал 33-годишният пътник Тейлър Ласка. Инцидентът е станал на 24 септември, а причината за него все още не е официално обявена.

Самолетът е бил еднодвигателен „Аеронка Чемпиън“. Разследването се води от Федералното управление на гражданската авиация на САЩ и Националния съвет по безопасност на транспорта. Двете институции все още не са публикували заключения за обстоятелствата, довели до катастрофата.

Преди да започне актьорската си кариера, Капулник е служил като офицер в елитното спасително подразделение 669 на израелската армия. След това е учил в Техниона в Хайфа и в актьорското студио „Нисан Натав“ в Йерусалим.

Той е познат с участията си във филмите „Стая 514“, „Салса Тел Авив“, „Пази ме“ и „Ливан“. Последният е носител на „Златна палма“ в Кан през 2009 г. В последните години Капулник е живял в Лос Анджелис и е работил като инструктор по летене наред с ангажиментите си в киното.

Близките му го описват като актьор и създател, но и като моряк, шкипер и човек, който постоянно е търсел нови посоки между сцената, камерата, морето и небето.

Федералните авиационни власти и Националният съвет по безопасност на транспорта продължават работата по случая. Към момента няма официални данни за техническа повреда, метеорологични условия или друга конкретна причина за падането на самолета.

Погребението на Гай Капулник е насрочено в Кармей Йосеф, Израел. Той оставя след себе си кариера, която преминава от военната спасителна служба и киното до професионалното обучение на пилоти.

Източници: The Times of Israel, Лос Анджелис Таймс

Мъж върви по улиците на малък американски град, но не среща никого. Телефонът звъни, в киносалона свети, в закусвалнята има следи от живот, а около него цари пълна тишина. Така започва „Къде са всички?“ – първият епизод на „Зоната на здрача“, излъчен по CBS на 2 октомври 1959 г.

В ролята на Майк Ферис е Ърл Холиман, а зад историята стои Род Сърлинг – създателят, основен сценарист, продуцент и водещ на поредицата. Още в дебютния епизод сериалът показва своята запазена формула: познат свят, в който постепенно се появява нещо необяснимо, и финал, който кара зрителя да преосмисли видяното.

Гласът на Сърлинг се превръща в една от най-разпознаваемите части на телевизионната история. В началния монолог той обявява: „Вие пътувате през друго измерение – не само на зрението и звука, но и на съзнанието.“ След тези думи зрителят вече знае, че предстои история, в която реалността няма да остане стабилна.

„Зоната на здрача“ не е просто сбор от страшни или фантастични сюжети. Под повърхността на историите Сърлинг говори за расизъм, война, милитаризъм, натиск за подчинение, страх от различието и злоупотреба с власт. Според CBS News научната фантастика му позволява да поставя спорни теми в измислени светове, където те могат да бъдат разглеждани по-свободно.

Всеки епизод разказва отделна история с нови персонажи и различна ситуация. Това дава възможност на поредицата да преминава от психологически трилър към фентъзи, хорър или сатира, без да се обвързва с една сюжетна линия. В някои истории заплахата идва от машина, в други – от тълпата, от собствените страхове или от желанието на човека да получи повече, отколкото може да понесе.

Сърлинг пише 92 от епизодите, а сред авторите са още Ричард Матисън и Чарлз Бомонт. Поредицата се излъчва пет сезона – от 1959 до 1964 г. – и достига 156 епизода. В нея се появяват и актьори, които по-късно се превръщат в големи звезди, сред тях Робърт Редфорд, Робърт Дювал, Уилям Шатнър и Карол Бърнет.

Първоначално сериалът не е безспорен зрителски хит. Той обаче постепенно изгражда публика, а повторните излъчвания го превръщат в трайна част от телевизионната култура. След края на оригиналната поредица „Зоната на здрача“ получава няколко възраждания, филмова адаптация и нови версии за различни поколения.

Най-голямото наследство на сериала е идеята, че фантастиката може да бъде едновременно забавление и форма на обществен разговор. Повече от шест десетилетия след премиерата изразът „зона на здрача“ продължава да описва свят, в който нещо изглежда познато, но правилата му вече не са същите.

Източници: CBS News, History, Смитсъниън Магазин

Пет десетилетия на сцената започват да звучат като концерт в Пловдив. Камелия Тодорова открива юбилейния си тур „50 години на сцената“ с програмата „Най-доброто от Камелия Тодорова“ тази вечер от 19:30 ч. в Дома на културата „Борис Христов“. Специален гост на първата вечер е Орлин Павов.

Двамата отново ще се срещнат на една сцена след съвместното си участие при откриването на Банско джаз фестивал през 2026 г. Публиката ще чуе песни от различни периоди от кариерата на певицата, преминала през джаза, поп музиката и соула.

В програмата са включени песни като „Прошепнати мечти“, „Да е влюбен този свят“, „Не ме гледай така, момче“, „Самота“, „Стая на релси“, „Красив спомен“ и „Отначало“. Ще прозвучат и емблематични дуети като „Думите отлитат“ с Орлин Горанов и „Искаш ли“ с Любо Киров.

Камелия Тодорова отбелязва 50 години творчески път, свързан с българската и международната сцена. През 80-те години тя записва за музикалния лейбъл Virgin Records, а десетки нейни песни се превръщат в част от музикалната памет на поколения слушатели.

На сцената в Пловдив с нея ще бъдат музикантите Калин Жечев, Юлиян Янев, Даниеле Феббо и Атанас Попов. Беквокалите са поверени на Христина Нейкова, Катя Кръстева и Зорница Славова.

Юбилейната година включва и нова музика. През юли певицата представи авторските песни „Нощта ме знае по име“ и „Когато отворя очи“.

На 19 ноември в Литературен клуб „Перото“ в НДК ще бъде представена автобиографичната книга „В надпревара със себе си“. Предстои и юбилейното издание „Камелия Тодорова – The Best Collection“, което събира 94 песни от различни периоди от кариерата ѝ.

Турнето ще продължи през 2027 г. в различни градове на страната. След концерта в Пловдив е предвидено участие в София на 2 декември 2026 г. в РЦСИ „Топлоцентрала“, а големият финал ще бъде на 20 октомври 2027 г. в Зала 1 на НДК. Концертът в Пловдив се реализира с финансовата подкрепа на Фондация „Пловдив 2019“.

Източник: БТА

Филмът „Живот с идиот" (La vie avec un idiot ) на Теодор Ушев намери място в краткия списък за награда „Сезар", съобщи режисьорът на страницата си във Фейсбук. Това е първият филм на Ушев, създаден изцяло във Франция, пояснява БТА.

„Живот с идиот" ще се бори за номинация в категорията за най-добър късометражен анимационен филм.

„Да бъда част от тази селекция от 12 забележителни творби е изключително вълнуващо преживяване", казва Теодор Ушев. „Да видя този „предизвикателен" филм сред 12-те най-добри късометражни филма на годината в изключително конкурентната френска анимационна сцена, с първия си филм, изцяло продуциран във Франция!", пише още режисьорът.

За кандидатстване са били допуснати 48 филми. След гласуване, филмите са били редуцирани до 20, а след това на трети кръг - до финалните 12.

Трите филма, които ще получат номинация, ще бъдат обявени от Академията „Сезар" на 22 януари 2027 г.

На представянето на филма „Живот с идиот" за първи път в България миналата година, Тео Ушев каза, че идиотизмът превзема света, което го е вдъхновило да създаде лентата.

Когато Дон Маклейн навършва 13 години, новината за самолетната катастрофа, отнела живота на Бъди Холи, стига до него като до всеки друг тийнейджър в Ню Рошел. Години по-късно този спомен ще се превърне в „American Pie“ – песен, която започва с „много отдавна“, продължава повече от осем минути и завършва с усещането, че една епоха е приключила.

Маклейн е роден на 2 октомври 1945 г. в Ню Рошел, щата Ню Йорк. Днес той навършва 81 години. Още на петгодишна възраст проявява интерес към музиката, а астмата, заради която често отсъства от училище, му оставя повече време за радиото и плочите у дома. Като тийнейджър купува първата си китара и постепенно се насочва към фолка – музика, в която гласът и текстът са също толкова важни, колкото мелодията.

Преди да стане световноизвестен, Маклейн пее в малки клубове и работи с Пийт Сийгър по кампанията за почистване на река Хъдсън. Първият му албум „Tapestry“ излиза през 1970 г., но истинският пробив идва с втория – „American Pie“ от 1971 г.

Заглавната песен е записана през май 1971 г. и излиза като дълъг сингъл, разделен между двете страни на плочата. В Съединените щати тя прекарва четири седмици на първо място, а албумът остава начело на класацията седем седмици. Във Великобритания сингълът достига второ място, а албумът се задържа на върха седем седмици.

Маклейн многократно е отхвърлял идеята, че песента е просто загадка с еднозначен ключ. В интервю за Библиотеката на Конгреса той казва: „Исках да напиша песен за Америка, но и за живота си“. По думите му първата част се появява внезапно, а след това текстът постепенно се разгръща като разказ за музиката, политиката и личното съзряване.

В същия албум е и „Vincent“, позната с началото „Звездна, звездна нощ“. Песента е вдъхновена от картината „Звездна нощ“ на Винсент ван Гог и показва другата страна на Маклейн – по-тиха, съзерцателна и насочена към самотата на художника. Тя достига 12-о място в Съединените щати и първо място във Великобритания.

Маклейн оставя след себе си и „And I Love Her So“, „Castles in the Air“, „The Grave“ и „Empty Chairs“. Последната песен има особен живот извън неговата дискография – тя вдъхновява „Killing Me Softly with His Song“, превърната по-късно в световен хит от Роберта Флак и „Fugees“.

„American Pie“ е включена в Залата на славата на „Грами“ през 2002 г., а през 2017 г. попада и в Националния регистър на звукозаписите на Библиотеката на Конгреса. Маклейн е приет в Залата на славата на авторите на песни през 2004 г., а през 2021 г. получава звезда на Алеята на славата в Холивуд.

През 2000 г. Мадона записва собствена версия на „American Pie“, която оглавява британската класация. Маклейн обаче остава неин най-разпознаваем глас – човекът, който превърна смъртта на един идол, спомена за Америка и тревогата от промяната в песен, разпознаваема още с първите акорди.

Източници: songhall.org, lcweb2.loc.gov, walkoffame.com

На сцената на Genesis Майк Ръдърфорд рядко е бил най-шумният човек. Неговият подпис е в ритъма, в 12-струнните китари, в басовите линии и в онези мелодии, които превръщат сложния прогресив рок в песни, запомнени от милиони слушатели. На 2 октомври Ръдърфорд навършва 76 години.

Роден е през 1950 г. в Съри, Англия, и учи в училището „Чартърхаус“. Именно там през 1965 г. създава групата Anon заедно с Антъни Филипс. Две години по-късно двамата се присъединяват към Питър Гейбриъл, Тони Банкс и Крис Стюарт, за да поставят началото на Genesis.

В ранния състав Ръдърфорд е басист и беквокалист, но свири и на 12-струнна китара. Този инструмент се превръща в един от отличителните цветове на Genesis. След напускането на Стив Хакет през 1977 г. Ръдърфорд поема по-голяма роля и като водещ китарист.

Той е свързан като автор или съавтор с песни като „Follow You Follow Me“, „Turn It on Again“, „Land of Confusion“ и „Throwing It All Away“. Заедно с Тони Банкс Ръдърфорд е единственият музикант, участвал във всички състави на Genesis от създаването на групата. Genesis е приета в Залата на славата на рокендрола през 2010 г.

Ръдърфорд прави и два самостоятелни албума — „Smallcreep’s Day“ през 1980 г. и „Acting Very Strange“ през 1982 г. Те му дават възможност да работи извън колективния модел на Genesis, но големият му успех като лидер на собствен проект предстои.

През 1985 г. Ръдърфорд създава Mike + The Mechanics. В първия състав участват певците Пол Карак и Пол Йънг, клавиристът Ейдриън Лий и барабанистът Питър ван Хук. Групата бързо се утвърждава с „Silent Running (On Dangerous Ground)“ и „All I Need Is a Miracle“.

Най-силният ѝ момент идва с „The Living Years“. Написана от Ръдърфорд и Би Ей Робъртсън, песента е свързана със смъртта на бащата на Ръдърфорд и раждането на неговия син. Тя достига първо място в американската класация за сингли и получава номинация за „Грами“ за песен на годината.

Това изречение на Ръдърфорд пред Songwriting Magazine добре описва подхода му към музиката: песента трябва да достигне до слушателя, преди той да започне да мисли за техниката зад нея.

Ръдърфорд никога не е изграждал публичния си образ около виртуозни сола. Силата му е в композицията — в краткия мотив, в точната басова линия и в умението да остави място на гласа. Така Genesis преминава от театралния прогресив рок на 70-те към по-достъпното звучене на 80-те, без да губи разпознаваемия си почерк.

През 2014 г. Ръдърфорд разказва историята си в мемоарната книга „Живите години“. В нея Genesis, семейството и песента, дала заглавието на книгата, се срещат в един и същ разказ. Затова и най-трайното наследство на Майк Ръдърфорд не е само в баса или китарата, а в способността му да превръща лични преживявания в песни, които продължават да звучат като част от живота на други хора.

Източници: Гардиън, МюзикРейдър, Songwriting Magazine

В двора на родната къща в Копривщица майка му остава завинаги в камък – седнала на прага и загледана по пътя. Скулптурата на Иван Лазаров се превръща в един от най-разпознаваемите образи на българската литература. Тя пази паметта за Димчо Дебелянов – поета, който умира млад, но оставя стихове, четени от поколения.

На 2 октомври 2026 г. се навършват 110 години от смъртта му. Дебелянов загива през 1916 г. край Демир Хисар, като командир на рота на Македонския фронт. Тогава е на 29 години.

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица с името Динчо. Той е шестото дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина. След смъртта на баща му през 1896 г. семейството се премества в Пловдив, а през 1904 г. младият Дебелянов заминава за София.

Учи право и литература в Софийския университет, но не завършва. Работи като стенограф, репортер, коректор и чиновник. В различни периоди сътрудничи на литературни и хумористични издания, превежда от френски и руски език и се включва активно в столичния литературен живот.

През 1906 г. в списание „Съвременност“ са публикувани първите му стихотворения. По-късно той става един от основателите на литературния кръг „Звено“, в който участват Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Йордан Йовков, Гео Милев и други автори. През 1910 г. Дебелянов и Подвързачов участват и в съставянето на „Българска антология“.

Дебелянов служи в Балканската война, а през 1914 г. е произведен в чин подпоручик. В началото на 1916 г., въпреки че не подлежи на мобилизация, заминава доброволец на фронта.

На 2 октомври 1916 г. Дебелянов загива в сражение на левия бряг на река Струма, между Серес и Демир Хисар. На следващия ден е погребан в двора на българската църква в Демир Хисар.

Военният опит променя и звученето на поезията му. В стихотворения като „Един убит“, „Сиротна песен“ и „Тиха победа“ войната не е само исторически фон, а изпитание за човешкото. В „Един убит“ мъртвият противник вече не е враг, а човек, чиято съдба напомня съдбата на всеки войник.

Дебелянов не успява да издаде книга приживе. Първата му стихосбирка „Стихотворения“ излиза посмъртно през 1920 г. Четири години по-късно тленните му останки са пренесени в родната Копривщица.

Сред най-познатите му творби са „Да се завърнеш в бащината къща“, „Помниш ли, помниш ли тихия двор“, „Скрити вопли“ и „Черна песен“. В тях домът не е просто място, а памет, изгубена близост и копнеж по време, което не може да се върне.

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха —

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

----------------------------------

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Тъкмо затова Димчо Дебелянов остава близък на читателите и 110 години след смъртта си. Неговата поезия говори тихо, но разпознаваемо – за раздялата, самотата, войната и надеждата човек да намери път обратно към своя дом.

Източници: БНР, БНТ

В едно сибирско село, сред разговори, труд и суровия ритъм на всекидневието, започва историята на Василий Шукшин. Роден на 25 юли 1929 г. в Сростки, Алтайски край, той израства без баща си. Макар Шукшин да е още дете, когато Макар Шукшин е арестуван и разстрелян през 1933 г., тази семейна трагедия остава част от паметта, която по-късно ще захрани неговата проза.

Пътят му към литературата и киното не е пряк. Работи като механик и разнорабочий, служи във Военноморския флот, а след това става учител и директор на училище. През 1954 г. постъпва във ВГИК, където учи режисура при Михаил Ром. Докато е студент, започва да изпраща свои разкази в редакции. През 1958 г. е публикуван „Двама на каруцата“ – първият му разказ, който достига до читателите.

Шукшин се появява на екрана още в края на 50-те години. След малки роли в „Тихият Дон“ и други филми идва „Двамата Фьодоровци“ на Марлен Хуциев, където актьорското му присъствие вече трудно остава незабелязано.

През 1964 г. Шукшин режисира „Живее такъв човек“ – историята на обикновен шофьор, разказана с хумор, човечност и внимание към моралния избор. Филмът получава голямата награда на Всесъюзния кинофестивал, а през 1965 г. печели и „Златен лъв“ във Венеция. Така селският герой, който не изглежда като традиционен кинематографичен „герой“, стига до международната сцена.

Разказите му са населени с работници, селяни, самотници, мечтатели и хора, които постъпват нелепо, но често запазват повече съвест от онези, които изглеждат подредени и успешни. В сборниците „Селски жители“, „Характери“ и „Разговори при ясна луна“ Шукшин изгражда език, близък до живата реч. Неговите „чудновати“ герои не са карикатури, а личности, които търсят достойнство в свят на ограничения.

„Логиката на изкуството и логиката на живота – о, това са различни неща“, казва Шукшин. За него литературата не трябва да изглажда човека, а да го покаже с неговите противоречия, слабости и внезапни проблясъци на доброта.

Най-пълно неговият художествен свят се събира във „Калина красная“. Шукшин е едновременно автор на сценария, режисьор и изпълнител на главната роля на Егор Прокудин – рецидивист, който след излизането си от затвора се опитва да започне нов живот. Филмът съчетава суров реализъм, комични сцени и болезненото усещане, че промяната е възможна, но не е гарантирана. По-късно лентата е реставрирана от „Мосфилм“ и е показана в програмата „Венецианска класика“.

Шукшин не успява да осъществи големия си замисъл за филм за Степан Разин. На 2 октомври 1974 г. умира внезапно по време на снимките на „Те се сражаваха за Родината“, където играе Пьотър Лопахин. Филмът излиза след смъртта му, а неговото последно екранно превъплъщение допълва портрета на творец, който никога не разделя литературата от киното и личната памет от съдбата на обикновения човек.

Василий Шукшин е погребан на 7 октомври 1974 г. в Новодевичото гробище в Москва. Десетилетия по-късно неговите разкази продължават да се поставят на сцена, а филмите му да се реставрират и гледат от нови поколения.

Източници: Гардиън, Горки, Московский комсомолец

Във Велинград приключват последните приготовления по саркофага, в който ще бъдат положени тленните останки на цар Самуил. Довършването и монтажът му трябва да приключат днес, преди останките на владетеля да бъдат върнати в България.

Саркофагът се изработва в цех за мраморни изделия. Орнаментите върху него включват два лъва с крепост, два пауна с двореца на Самуил, икона на архангел Михаил и христограм. Върху мрамора ще бъде изобразен и гербът, взет от плащеницата, с която е погребан българският цар. Името на Самуил също ще бъде изписано върху саркофага.

Тленните останки ще бъдат посрещнати с официална церемония в София в събота, 3 октомври. Те ще бъдат транспортирани от Гърция със самолет „Спартан“, след което ще бъдат положени в църквата „Света София“, съобщи Нова.

Церемонията ще отбележи връщането на останките на владетеля и полагането им в храма, който ще бъде тяхното място за вечен покой.

Източници: Нова

Огромен пожар в историческиото имение на Милер на Исаакиевския площад в Санкт Петербург избухна тази нощ. Пожарът е локализиран в 00:40 часа на 2 октомври, а в 01:45 часа е обявено, че откритите пламъци са потушени. След това пожарникарите са продължили с проливане на конструкциите и разбор на сградата.

Огънят е обхванал около 2000 квадратни метра в неексплоатираното здание на Исаакиевския площад №3. Пламъците са се прехвърлили и към покрива на съседна сграда, където е горяла дървената покривна конструкция на площ около 250 квадратни метра. При пожара частично се е срутила покривната конструкция.

В гасенето са участвали 165 пожарникари и 37 специализирани автомобила. Данни за пострадали не са постъпвали. „Ранг №3 означава не само туширане, но и защита на близките сгради“, каза Андрей Литовка, началник на Управлението за информация и връзки с обществеността на Главното управление на Министерството на извънредните ситуации на Русия в Санкт Петербург.

Следственият комитет на Санкт Петербург е започнал проверка на обстоятелствата около пожара. Причината за възникването му все още не е установена.

Сградата е известна като особняк и доходен дом на Карл Логинович Милер. Първата каменна постройка на мястото е издигната през втората половина на XVIII век. През 1879 г. имотът е придобит от Карл Милер, инженер-подполковник и бивш военен инженер.

Милер възлага преустройството на своя брат Франц-Фердинанд Логинович Милер. Архитектът, академик по архитектура, променя комплекса през 1879–1880 г. Тогава домът получава трети етаж, а от страната на днешната улица Якубовича е изграден нов лицев корпус. Именно този облик до голяма степен се запазва до наши дни.

Франц-Фердинанд Милер е проектирал повече от 20 сгради в Санкт Петербург, участвал е в изграждането на Петергофската железница и е автор на железопътната гара в Ораниенбаум. Сред неговите работи са и складове на търговската къща „Братя Елисееви“.

Комплексът остава собственост на семейство Милер до национализацията през 1917 г. Днес имението има статут на обект на културното наследство с регионално значение.

Източници: Интерфакс, Фонтанка, Телеканал Санкт-Петербург

Конрад „Кронос“ Лант, вокалистът и басист на британската група Venom, е починал на 63-годишна възраст. Новината беше съобщена от самата група, а причината за смъртта не е обявена.

„Искам да благодаря на всички легиони за подкрепата, която дадохте на баща ми през годините. Знам, че той наистина я ценеше. Той отдаде душата си, а музиката му ще продължи да живее. Легендата за Кронос никога няма да умре“, заяви синът му Нейтън.

Конрад Томас Лант е роден на 15 януари 1963 г. в Лондон. Той се присъединява към Venom в края на 70-те години и се превръща в една от централните фигури в историята на групата, заедно с китариста Джефри „Мантас“ Дън и барабаниста Антъни „Абадън“ Брей.

Venom издава дебютния си албум Добре дошли в ада през 1981 г., последван от Блек метъл през 1982 г. Именно вторият албум дава името на музикалния поджанр, който по-късно се развива основно в Скандинавия. Сред ранните ключови записи на групата е и Във война със Сатаната от 1984 г.

Със суровия звук, агресивното сценично поведение и мрачната си естетика Venom оказва влияние върху развитието на траш метъла и екстремната музика. Групата е посочвана като вдъхновение от формации като Metallica, Slayer, Celtic Frost и редица представители на скандинавския блек метъл.

Кронос напуска Venom през 1988 г. и работи по солов проект, носещ неговия псевдоним. През 90-те години той се връща към групата и остава нейният постоянен вокалист и басист в следващите десетилетия.

С негово участие Venom издава албумите Метал блек през 2006 г., Паднали ангели през 2011 г., От самите дълбини през 2015 г. и Щурмувайте портите през 2018 г. Кронос е последният останал основател в състава на групата.

В съобщението си Venom отдаде почит на музиканта като човек, чийто глас, бас и визия са били в основата на групата повече от четири десетилетия. „Музиката му няма да умре. Гласът му няма да изчезне“, се казва в посланието.

Източници: Блабърмаут, Етнос, Лауд енд Прауд

Сатиричният театър „Алеко Константинов“ открива 70-ия си сезон с премиерата на „Политическо кабаре: Фокус-Мокус-Препаратус“. Представлението започва на голямата сцена в 19:30 часа, а пред билетната каса още през деня се образува опашка за билети.

Новото кабаре е шестото поред издание на спектакъла. То е предназначено за зрители над 14 години и е с продължителност 90 минути, без антракт. От трупата обещават „болезнен смях през сълзи, болезнени истини и смях до сълзи“.

По повод юбилейния сезон театърът обяви специална промоция. На 1 октомври билетите за всички репертоарни заглавия са по 7 евро, като офертата важи само при покупка на касата на Сатирата. Касата работи от 11:00 до 20:00 часа, с обедна почивка между 15:00 и 15:30 часа.

Кадри, публикувани от театъра, показват натрупали се зрители пред касата в деня на откриването. Онлайн продажбите не се включват в промоцията, тъй като намаленията и отстъпките на Сатиричния театър важат при покупка на място.

<iframe src="https://www.facebook.com/plugins/post.php?href=https%3A%2F%2Fwww.facebook.com%2Fsatirata%2Fposts%2Fpfbid0Wu1b3uUxfjWmR1Crhp5zy45t89yg2ZNxXciuJPL4QCAZ337Nnk6Mw7VmvUoYvB14l&show_text=true&width=500" width="500" height="250" style="border:none;overflow:hidden" scrolling="no" frameborder="0" allowfullscreen="true" allow="autoplay; clipboard-write; encrypted-media; picture-in-picture; web-share"></iframe>

Автори на „Политическо кабаре: Фокус-Мокус-Препаратус“ са Калин Сърменов и Богдана Костуркова. Сърменов е режисьор на спектакъла, постановката е на Николай Младенов, сценичната среда е на Теодора Лазарова, а хореограф е Татяна Янева.

В актьорския състав са Александра Сърчаджиева в ролята на дядо Сашо, Калин Сърменов като баба Калина, Силвия Лулчева с дикторския глас, Стела Ганчева като Лая Манолова, Тони Минасян като министър-председател, Рада Кайрякова като журналистка и Албена Михова като национален психолог. Участват още артисти от трупата и студенти от колежа „Любен Гройс“.

Музикален ръководител е Мартин Каров, който е част и от бенда на Сатирата заедно с Кирил Бояджиев, Пламен Великов, Данаил Николов и Румен Караманов. Вокалисти са Явор Борисов, Константин Икономов, Светлозар Начев, Деница Даринова и Екатерина Георгиева.

Сезонът продължава с „Жената пита ChatGPT“ на 9 и 10 октомври. Автор и режисьор на постановката е Къци Вапцаров, а спектакълът ще се играе на сцена „COMEDY BAR Happy Сатира“.

На 13 октомври там ще бъде представен „Суперчовек“ от Иржи Янку и Петр Свойтка, в превод на Николай Гундеров и под режисурата на Явор Борисов. На 26 октомври на голямата сцена предстои премиерата на „Прелюбодейци“ с режисьор Калин Сърменов.

Източник: БНР

Sotheby’s ще предложи на търг 12 картини от частната колекция Blaquier-Arrieta, които се очаква да достигнат обща стойност около 450 милиона долара. Продажбата ще се състои на 18 ноември 2026 г. в Ню Йорк, а сред водещите произведения са картини на Винсент ван Гог, Пол Сезан, Пол Гоген и Пиер-Огюст Реноар.

Колекцията е събрана от аржентинските колекционери Нели Ариета де Блакие и съпруга ѝ Карлос Педро Блакие. Значителна част от творбите са останали извън публичното внимание в продължение на десетилетия, а две от основните картини не са показвани публично повече от 50 години.

Най-висока предварителна оценка има „Цъфнали кестени“ на Ван Гог, рисувана през май 1890 г. в Овер-сюр-Оаз през последните месеци от живота на художника. Sotheby’s очаква картината да достигне около 180 милиона долара, като според аукционната къща тя може да надхвърли и тази сума. Ако прогнозата се сбъдне, произведението ще подобри настоящия аукционен рекорд на Ван Гог от 117 милиона долара, постигнат през 2022 г.

„Това е изключително рядък момент за пазара, защото картина на Ван Гог от 1890 г. почти никога не се появява на търг“, заяви Хелена Нюман, председател на европейското подразделение на Sotheby’s.

Портретът „Арлекин“ на Пол Сезан е оценен на около 120 милиона долара. Картината е част от серия произведения, за които позира синът на художника Пол, облечен като арлекин. Три други версии се намират в големи музейни колекции, а появата на тази работа на публичен търг се очаква да привлече силен интерес.

Сред останалите по-скъпи произведения е „В лодка“ на Реноар, оценена между 25 и 35 милиона долара. В колекцията са включени още картини на Гоген, Моне, Писаро, Дега, Сисле, Тулуз-Лотрек, Дерен и Вламинк. Произведението на Гоген е късен натюрморт, създаден по време на престоя му в Таити.

Седем от 12-те картини са придобити през 1970-те години от лондонската галерия Lefevre, когато семейство Блакие редовно пътувало до Европа и САЩ в търсене на произведения на импресионисти и постимпресионисти. „Това не изглежда като частна колекция, а като малък музей“, каза Саймън Шоу, старши съветник на Sotheby’s.

Преди търга в Ню Йорк картините ще бъдат представени последователно в Лондон, Тайпе, Хонконг и Париж. Sotheby’s определя продажбата като една от най-значимите групи произведения на импресионизма и постимпресионизма, предлагани от частна колекция през последните години.

Източник: The Art Newspaper

Преди да се появи гласът ѝ, „Venus“ започва с акустична китара и пиано. След това Маришка Вереш изпява първите думи и песента на Shocking Blue се превръща в един от разпознаваемите звуци на края на 60-те години. Родена на 1 октомври 1947 г. в Хага като Мария Елизабет Ендер, тя остава в историята на рок музиката като вокалистката, дала лице и характер на световния хит.

Музиката е част от живота ѝ още от дома. Баща ѝ Лайош Вереш е унгарски цигулар и ръководител на оркестър. В началото на 60-те години Маришка започва да пее в различни групи, а през 1968 г. се присъединява към Shocking Blue. В състава вече са китаристът и автор на песни Роби ван Леувен, басистът Клаасе ван дер Вал и барабанистът Кор ван дер Беек.

„Venus“ е написана от Роби ван Леувен и е записана през 1969 г. Песента първоначално привлича внимание в Европа, а през 1970 г. достига първо място в американската класация Billboard Hot 100. Така Shocking Blue става първата нидерландска група с песен номер едно в Съединените щати. В Европа сингълът влиза в челните позиции на редица национални класации, включително във Великобритания.

Успехът променя и образа на Вереш. Черната ѝ коса, силно очертаните очи и сценичните костюми я превръщат в запомняща се фигура от епохата. Косата, с която е известна, всъщност е перука. Самата певица обаче не приема напълно начина, по който пресата я представя. „Това не е начинът, по който се възприемах“, казва тя, цитирана от DutchNews.nl. Вереш обяснява, че кожените дрехи с каишки и връзки, за които пишат списанията, са ушити от майка ѝ.

Shocking Blue не остава без други успешни песни. След „Venus“ групата записва „Mighty Joe“, „Never Marry a Railroad Man“, „Blossom Lady“ и „Inkpot“. В Нидерландия съставът има 13 песни в Топ 40, макар че в международен мащаб най-силно остава свързан с „Venus“. Групата се разпада през 1974 г., но песните ѝ продължават да живеят в нови версии.

През 1986 г. британското трио Bananarama записва кавър на „Venus“, който също достига номер едно в САЩ, Канада и Австралия. Песента получава нов живот и чрез други изпълнители, а през 1988 г. Nirvana включва своя версия на „Love Buzz“ – композиция от репертоара на Shocking Blue.

След края на групата Вереш издава самостоятелни сингли и постепенно се насочва към джаза. През 90-те години създава Shocking Jazz Quintet, с който преосмисля поп песни от 60-те и 70-те години. През 2003 г. излиза албумът „Gipsy Heart“, свързан с ромските ѝ корени. Тя продължава да изпълнява песни под името Shocking Blue и в по-късните години, включително с нови формации около Роби ван Леувен.

Маришка Вереш умира на 2 декември 2006 г. в Хага на 59-годишна възраст след заболяване от рак. Последният ѝ запис на „Venus“ излиза посмъртно през 2007 г. В историята на поп и рок музиката обаче остава преди всичко онзи глас от началото на песента – нисък, уверен и достатъчно силен, за да превърне едно име от древната митология в безсмъртен припев.

Източници: Индипендънт, DutchNews.nl, OOR

На 16 ноември 1959 г. Труман Капоти прочита кратка новина за убийството на четирима членове на семейство Клътър в Холкомб, Канзас. Няколкостотин думи за престъпление в малък земеделски град се превръщат в началото на книга, която променя представата за границата между журналистика и литература.

Капоти заминава за Канзас заедно с приятелката си от детството Харпър Лий. Двамата разговарят с жители, следователи и хора, свързани със случая. Резултатът е „Хладнокръвно“ – книга, публикувана през 1966 г. и представена от автора като „нехудожествен роман“. Тя проследява убийството на семейство Клътър, разследването, съдебния процес и екзекуцията на осъдените.

Библиотеката на Конгреса пази ръкописи, бележници и интервюта, свързани с работата на Капоти по книгата, включително записки от престоя му в Холкомб и разговорите му с осъдения Пери Смит. По-късно изследователи поставят под въпрос доколко всички детайли в „Хладнокръвно“ са възпроизведени документално, а Националният фонд за хуманитарни науки отбелязва, че авторът е променял хронология и е използвал литературни похвати при представянето на реалните събития.

Капоти е роден на 30 септември 1924 г. в Ню Орлиънс с името Труман Стрекфъс Пърсънс. Детството му преминава основно в Монровил, Алабама, където се сприятелява с Нел Харпър Лий – бъдещата авторка на „Да убиеш присмехулник“. Тази връзка по-късно ще остане част от литературната история и на двамата.

На 17 години той започва работа в списание „Ню Йоркър“, а през 1945 г. публикува разказа „Мириам“. Първият му роман, „Други гласове, други стаи“, излиза през 1948 г. и веднага привлича внимание с мрачната си атмосфера и откровеното присъствие на теми, които американската литература рядко поставя в центъра.

През 1958 г. Капоти публикува новелата „Закуска в Тифани“, в която създава Холи Голайтли – свободолюбива, уязвима и неуловима героиня, превърнала се в един от най-разпознаваемите образи на американската проза от XX век. Три години по-късно историята е пренесена на екрана с Одри Хепбърн в главната роля. Филмът става световно известен, макар че образът му се различава от по-мрачната и двусмислена героиня в книгата.

Капоти пише романи, разкази, пиеси, сценарии и документална проза. Сред по-известните му произведения са още „Тревната арфа“, „Коледна памет“ и „Музика за хамелеони“. В писмо до свой приятел той признава: „Толкова съм щастлив, че отново пиша разкази – те са моята голяма любов.“

След успеха на „Хладнокръвно“ писателят се превръща и в светска знаменитост. Той общува с представители на нюйоркския елит и през 1966 г. организира прочутия Черно-бял бал в хотел „Плаза“. Паралелно с публичния му образ обаче работата му започва да се забавя. Дългоочакваният роман „Отговорени молитви“ остава незавършен. Части от него са публикувани приживе, а пълният недовършен текст излиза посмъртно през 1986 г.

Труман Капоти умира на 25 август 1984 г. в Лос Анджелис, малко преди да навърши 60 години. Днес името му остава свързано не само с „Закуска в Тифани“ и „Хладнокръвно“, но и с опита да се разкаже действителността с инструментите на романа – подход, който продължава да определя развитието на литературната журналистика и жанра на истинските престъпления.

Блясък под очите, къдрици до раменете и китара, която звучи едновременно мръсно и леко. Така Марк Болан влиза в историята на рока. Роден като Марк Фелд на 30 септември 1947 г. в Хакни, Лондон, той започва като певец и китарист, но постепенно се превръща и в един от най-разпознаваемите образи на глем рока.

През 1967 г. Болан създава дуета Tyrannosaurus Rex със Стив Перегрин Тук. Началото е далеч от шумните електрически рифове, с които по-късно ще бъде свързвано името му. Двамата изпълняват акустичен психеделичен фолк, а Болан пише песни, изпълнени с приказни образи, фантазия и необичайни словесни съчетания. Под това име са издадени четири албума.

Промяната идва, когато Болан съкращава името на групата до T. Rex и добавя електрически инструменти. Преходът е решаващ. Музиката става по-стегната, по-ритмична и по-достъпна, а сценичният образ на фронтмена съчетава рокендрол, мода, театралност и андрогинност.

През 1971 г. T. Rex издава албума Electric Warrior, който достига първо място в британската класация и остава на върха общо осем седмици. В него са песни като Cosmic Dancer, Mambo Sun и Jeepster. Същата година Get It On оглавява британската класация, а Hot Love прекарва шест седмици на първо място. По-късно към големите хитове се присъединяват Metal Guru, Telegram Sam и 20th Century Boy.

В интервю от 1971 г., публикувано от „Гардиън“, Болан казва: „Аз съм рокендрол поет, който просто танцува наоколо“. Фразата събира в едно самочувствието, играта и самоиронията, с които той изгражда публичния си образ. За него сценичното поведение не е отделно от музиката, а част от самото изпълнение.

Популярността му превръща T. Rex в една от водещите британски групи след края на ерата на „Бийтълс“. Групата има четири сингъла номер едно и три албума, достигнали върха на британската класация. Болан получава и собствено телевизионно предаване, наречено Marc. Сред гостите му са Дейвид Бауи, Сила Блек и The Damned.

Последните години от живота му са белязани от опити за ново начало и завръщане към голямата сцена. На 16 септември 1977 г. Болан загива при автомобилна катастрофа в Барнс, Лондон. Той е на 29 години и умира само две седмици преди 30-ия си рожден ден. Новината идва в момент, когато кариерата му отново набира скорост.

Наследството му обаче не приключва с трагичната катастрофа. През 2020 г. T. Rex е приета в Залата на славата на рокендрола. Песните на Болан продължават да звучат като кратки, блестящи експлозии от началото на 70-те години, а неговият образ остава един от символите на времето, в което рокът не само се слушаше, но и се носеше като костюм.

Източници: Гардиън, Вашингтон пост