83-годишен мъж е загинал, след като дрон е паднал върху имота му. В Московска област има и няколко ранени. Отново е бил ударен склад на логистичния концерн Wildberries. Избухнал е пожар, който междувременно е бил потушен. Украйна обвинява Wildberries, че доставя оборудване на руската армия – включително и компоненти за дронове.

Освен това са били повредени жилищни сгради, магазини и електроцентрала, съобщи в Телеграм губернаторът на столичния регион Андрей Воробьов. В Домодедово, където се намира и едно от московските летища, е пламнал склад с лекарства. Там са повредени и няколко жилищни сгради.

В други населени места също има щети по гражданската инфраструктура, включително и по едно училище. В град Подолск, на около 40 километра от Москва, трима души са били ранени. А в Ростовска област, Южна Русия, най-малко трима души са загинали, по информация на местните власти.

Междувременно една информация на вестник „Сънди Таймс“ предизвика напрежение между правителствата в Москва и Лондон. Британското издание твърди, че два дрона, произведени от британски компании и доставени на Украйна, са били използвани при нападението срещу военни и промишлени цели в Русия.

В отговор руското посолство в Лондон заплаши с „последствия“. Обединеното кралство ще трябва да „понесе отговорност“ за военното сътрудничество с Украйна и да "плати съответната цена“, цитира АРД съобщението на руското представителство.

Говорител на британското правителство отхвърли заплахите и подчерта, че страната му ще продължи да подкрепя Украйна. От началото на руската агресивна война Обединеното кралство стои твърдо на страната на Украйна, припомня още германската обществена медия.

Според информация от Киев, през нощта Русия отново е нанесла удари по Украйна с балистични ракети, планиращи бомби и дронове. Целите са били, наред с другото, столицата Киев, както и индустриалните градове Кременчук и Криви Риг. По данни на украинските власти, при руска ракетна атака в област Харков са загинали най-малко десет души. Русия напоследък засили атаките си с ракети, включително крилати, тъй като украинската армия не разполага с достатъчно съвременни противовъздушни ракети.

От повече от четири години Украйна се защитава с помощта на Запада срещу руската агресивна война. За контраатаки на руска територия Киев използва предимно дронове, но все по-често и крилати ракети, припомня другата голяма обществена медия в Германия ZDF.

Бившият унгарски премиер Виктор Орбан обиколи няколко държави след поражението си на произведените през пролетта парламентарни избори в страната, след които загуби властта и премина в опозиция. Първоначално той замина за САЩ, за да гледа мачовете от Световното първенство по футбол, след това пристигна в Сърбия на фестивал за духова музика, а наскоро беше сниман в Хърватия със съпартийци. В унгарското общество се питат дали бившият премиер наистина е просто на почивка, или е зает с политическа дейност.

Световен футбол и световна организация

Унгарският разследващ журналист Саболч Пани от унгарската разследваща медия „Директ 36“ и базирания във Варшава разследващ уебсайт „Vsquare.org“, който през март т.г. публикува материал за връзките между правителството на Орбан и Русия, заяви на личната си интернет страница, че вече като бивш премиер Орбан може би си търси нова работа в международните организации, а посещението му в САЩ преди няколко седмици е положило основите за това. „През последните месеци бившият премиер прецени, че кариерата му във вътрешната политика на Унгария е приключила, така че сега проучва възможните варианти да напусне страната“, заяви разследващият журналист. Според един от източниците на Пани Орбан е обсъждал евентуална позиция във ФИФА с ръководството на организацията, а от друг източник журналистът е научил, че Обран се стреми да получи подкрепата на идеологическите си съюзници – президентите на Аржентина и на САЩ – Хавиер Милей и Доналд Тръмп, за да стане заместник-генерален секретар на ООН.

По-късно в ефира на „Клубрадио“ Пани заяви, че „американските приятели на Виктор Орбан, близки до Тръмп, си блъскат главата как могат да хвърлят спасителен пояс на бившия унгарски премиер“. „Изглежда съвсем ясно, че ако в Унгария започне търсене на отговорност, с бившия премиер ще се свържат представители на прокуратурата. Оттук дойде планът, че трябва да му бъде предоставен някакъв вид дипломатически имунитет. Висока позиция в ООН би била напълно подходяща за целта“, допълни той. Журналистът отбеляза, че мандатът на генералния секретар на ООН изтича в края на годината и има значителни шансове Антонио Гутериш да бъде заменен на поста от аржентинеца Рафаел Гроси (в момента генерален директор на Международната агенция за атомна енергия). „Това е фигура, близка до аржентинския президент Милей, който пристигна тук, за да подкрепи предизборната кампания на ФИДЕС. Така че той би могъл да отвори вратата за Орбан. Разбира се, важно е и членовете на Съвета за сигурност на ООН и големите сили – Китай, Русия, САЩ – да го подкрепят, но както видяхме в кампанията, това вече се е случвало“, напомни Пани.

На свой ред унгарският интернет портал „Портфолио“ обръща внимание, че при всяко положение висок пост във ФИФА би бил значително по-трудна цел за Орбан. На първо място, бившият премиер ще трябва да стане президент или вицепрезидент на Унгарската футболна федерация, за да може да се кандидатира за съвета на ФИФА като унгарски кандидат за заместник на Шандор Чани, а след това ще трябва да получи подкрепата на асоциациите, членки на УЕФА. Чани в момента заема вицепрезидентска позиция в Съвета на ФИФА, а мандатът му изтича през 2027 г.

„Фейк Нюз“ („Фалшиви новини“), или „Патица“, казано на унгарски език!“, така директорът по комуникациите на ФИДЕС Берталан Хаваши започна коментара си по темата за международните назначения на Орбан, предаде унгарското издание „Хети Вилаггаздашаг“.

Сръбска ракия и музика по време на енергийна криза у дома

Въпроси предизвика и посещението на бившия унгарски премиер в Сърбия, където присъства на Фестивала на тромпетистите в Гуча. Фурор предизвика публикувано в социалните мрежи видео с негово участие, на което пие сливова ракия с една от най-емблематичните фигури в сръбската музика – Бобан Маркович.

„В Сърбия има поговорка, че безплатно сиренце има само в капана за мишки, а пътуването до Гуча включва и един по-малко фолклорен финансов детайл“, коментира унгарската разследваща медия „Балк.ху“. Бобан Маркович е един от най-известните тромпетисти на Балканите и е особено популярен в Унгария. Миналата година, когато Орбан беше министър-председател, Националният филмов институт на Унгария подкрепи с близо четвърт милиард форинта (около 700 хил. евро) документален филм за живота на музиканта и връзките му с Унгария. Документалният филм разказва историята на музиката, приятелството и специалната връзка – как Унгария се e превърнала в негов втори дом след Сърбия.

А унгарското англоезично издание „Дейли Нюз Хънгъри“ обръща внимание на компанията на бившия премиер на Унгария. Един от мъжете, придружаващи Орбан, е идентифициран като Оскар Вилаги, словашко-унгарски милиардер и заместник-главен изпълнителен директор на унгарската петролна и газова компания МОЛ („Мадяр Олай“). Вилаги е бивш ръководител на „Словнафт“, словашката рафинерия, собственост на МОЛ, и е мажоритарен собственик на словашкия футболен клуб „ДАК 1904“, базиран в обитавания предимно от етнически унгарци град Дунайска Стреда (Дунасердахез – унг.ез.). Според репортажа Орбан и Вилаги явно са останали свързани въпреки последните политически промени в Унгария. Другият мъж, който върви с Орбан, е идентифициран като архитекта Даниел Тарачки. Тарачки е свързан с изграждането на имението в Хатванпуста на семейство Орбан – имот, който е привлякъл значително политическо и обществено внимание в Унгария, както и с получаването на обществени поръчки, свързани с редица строителни проекти, финансирани с публични средства по време на управлението на Орбан.

Снимките от ваканцията бяха приети негативно в Унгария, отбелязва англоезичното издание „Хунгериън Консърватив“. На фона на рекордните жеги, падналото до исторически нива равнище на Дунав, което спира дейността на АЕЦ „Пакш“, и обявената в цялата страна енергийна извънредна ситуация бившият премиер пие ракия и слуша тромпети в чужбина. Настоящият премиер Петер Мадяр също атакува отсъствието на Орбан по време на национална криза. Той заяви, че лидерът на ФИДЕС не е коментирал пряко кризата, а вместо това „изпраща лакеите си да говорят“, твърдейки, че един лидер на голяма партия би трябвало да призове за национално единство. Междувременно представителите на ФИДЕС атакуват новото правителство за начина, по който се справя с кризата, но аргументите им са очевидно отслабени в отсъствието на Орбан, отбелязва изданието.

Дистанционно стягане на редиците пряко от Хърватия?

През последните години почти не е минавало лято, без поне един унгарски турист да е направил снимка на Виктор Орбан в Хърватия, и тази година не е по-различна, коментира на свой ред унгарският интернет портал „444.ху“. Читатели на изданието са изпратили снимки на Орбан, докато се разхожда в Опатия със съпартийците си от Антал Роган, (nриеман за ръководител на пропагандния апарат на ФИДЕС) и с генералния директор на музея „Дом на терора“ Мария Шмит. Други снимки показват как бившият премиер слиза от черен мерцедес и влиза в ресторант заедно с Роган и Шмит.

Орбан се радваше в Хърватия на гостоприемството на семейство Шмит във вила, чийто едноличен собственик е нейната дъщеря Анна Унгар, отбелязва онлайн изданието „Телекс.ху“. Медията припомня, че Унгар е главен изпълнителен директор на компания за недвижими имоти, която според предишни журналистически разследвания е имала съмнителни връзки с Министерството на земеделието по време на правителството на Орбан.

Мария Шмит беше един от лидерите на вътрешната опозиция на Виктор Орбан след втората му изборна загуба през 2006 г., която настояваше сваленият премиер да предаде ръководството на ФИДЕС, защото партията не можела да спечели избори с него. След завръщането на Орбан на власт няколко години по-късно позицията на Шмит отслабна, но в крайна сметка след време Орбан ѝ прости публично и Шмит, официално историк, стана един от най-големите защитници на режима на Орбан, припомня „Хало Мадяр“.

На свой ред таблоидът „Блик“ отбелязва, че не може да се каже нищо със сигурност за срещата между Орбан, Роган и Шмид, но е напълно вероятно или заедно да са подготвяли новата стратегия на ФИДЕС за есенния политически сезон, или пък Орбан да се е опитвал да стяга редиците в партията след пролетното поражение.

„В съответствие с предишната практика не можем да предоставим информация за частните програми на Виктор Орбан“, отбеляза прессекретарят на ФИДЕС Берталан Хаваши, цитиран от „24.ху“.

Допълнително и премиерът Мадяр остро атакува лидера на ФИДЕС за летните му обиколки. „Виктор Орбан сам и напълно се извади от списъка с релевантни фигури в политическия живот“, заяви министър-председателят, цитиран от „Ориго“.

Изкуственият интелект обещава по-ефективни електрически мрежи, повече производство от възобновяеми източници и по-ниско енергийно потребление. Но същата технология прави по-ефективен и добива на петрол, газ и въглища. Ново изследване в npj Climate Action показва, че вторият ефект може да се окаже значително по-силен от първия.

Когато се обсъжда климатичният отпечатък на изкуствения интелект, разговорът обикновено започва от центровете за данни. Обучението и работата на AI моделите изискват огромни количества електроенергия, но срещу това се поставят потенциалните ползи: AI може да управлява по-ефективно електрическите мрежи, да прогнозира производството на соларни и вятърни централи и да намалява потреблението.

Изследователи в npj Climate Action предлагат много по-широк поглед. В статията „AI-driven productivity gains enable more CO₂ emissions than they avoid in a global energy–economy model“, публикувана на 4 август 2026 г., те задават различен въпрос:

Какво става, ако AI направи по-производителна не само зелената енергетика, но и индустрията на изкопаемите горива?

Авторите разглеждат изкуствения интелект като „двупосочен усилвател на производителността“. Технологията няма собствено предпочитание към нисковъглеродната икономика.

При възобновяемите източници AI може да подобрява прогнозите за производство, превантивната поддръжка, ефективността на генерацията и интегрирането на мощности в мрежата. Но приложенията му вече обхващат и цялата верига при изкопаемите горива. Алгоритмите могат да увеличават ефективността на добива и да намаляват пределните производствени разходи и оперативния риск. Резултатът е, че ресурси, които иначе биха били икономически неизгодни, могат да станат рентабилни за експлоатация.

AI може например да подобрява решенията при upstream добива на петрол, така че от същите капитал, труд и енергия да се извлича повече продукция. Авторите дават и обратен пример: алгоритмичното откриване на течове на метан може да намалява емисиите от петролните и газовите операции. Тоест дори вътре във фосилната индустрия AI има два противоположни ефекта – може да направи единица производство по-чиста, но едновременно да направи производството като цяло по-евтино и да увеличи количеството добити горива.

Goldman Sachs например оценява, че подобренията благодарение на AI могат да увеличат запасите от шистов петрол в САЩ с 8–20%, да намалят разходите за сондиране с около 30% и да свалят пределните производствени разходи с приблизително 5 долара на барел. Това потенциално може да направи икономически жизнеспособни проекти, които преди са били на границата на рентабилността.

Данните от самите оператори потвърждават този ефект по два начина. От една страна, AI позволява включването в производство на ресурси, които преди са били икономически неизгодни – т.нар. екстензивен марж. От друга, технологията увеличава добива и намалява разходите в находища, които вече се експлоатират – т.нар. интензивен марж.

Накрая се получава, че по-ефективният добив може да означава повече, а не по-малко емисии - между 470 млн. и 1,8 млрд. тона повече CO₂ на година.

За да измерят този ефект, учените използват глобален модел на общото икономическо равновесие, който отчита промени в производството, цените, потреблението и заместването между секторите. Резултатите са сценарии за посоката и приблизителния мащаб на ефекта, а не прогноза за конкретна бъдеща година.

А резултатът е значителен. Ако AI навлиза паралелно във възобновяемата и изкопаемата енергетика, моделът показва увеличение на глобалните годишни емисии с 0,47–1,8 гигатона CO₂, или 1,2–4,8% от свързаните с енергетиката глобални емисии през 2024 г.

Още по-интересно е сравнението с центровете за данни. Моделираните допълнителни емисии вследствие на по-високата производителност при изкопаемите горива са 0,6–2,4 гигатона годишно – 3,3 до 13,3 пъти оценката на Международната агенция по енергетика за емисиите от центровете за данни през 2025 г. Двете величини не могат просто да се събират, предупреждават авторите, но сравнението показва мащаба на пренебрегвания досега ефект.

Така най-големият климатичен проблем на AI може да не бъде електричеството, което консумира самият AI, а икономическата дейност, която той прави по-евтина и по-продуктивна.

Изследването открива силна асиметрия между двата енергийни свята. За всеки 1% увеличение на производителността при изкопаемите горива са необходими приблизително 4–5% при възобновяемите източници, за да се стигне до нулев нетен ефект върху емисиите. И причината е важна: основният проблем не идва от това AI да направи една газова или въглищна електроцентрала по-ефективна. Моделът показва, че решаващият фактор е добивът на петрол, газ и въглища. Когато AI понижи разходите и увеличи производителността там, икономически достъпното предлагане на изкопаеми горива се разширява.

Авторите проверяват зависимостта в 64 сценария. При паралелно внедряване на AI емисиите се увеличават във всички тях. Дори 15–20% подобрение на производителността при основните възобновяеми технологии, комбинирано само с 2–5% подобрение при добива на изкопаеми горива, продължава да води до увеличение на емисиите. Това е класически икономически rebound ефект в огромен мащаб: технологията позволява нещо да се произвежда по-ефективно, то става по-конкурентно и в крайна сметка икономиката използва повече от него.

Учените тестват и сценарии с цена на въглеродните емисии.

При 80 долара за тон CO₂ допълнителните емисии все още са около три пъти повече от избегнатите и нетният резултат остава плюс 0,7 гигатона. Дори при 308 долара за тон моделът продължава да показва около 0,1 гигатона нетно увеличение.

Подобренията на електрическите мрежи и ефективността в индустрията и транспорта смекчават ефекта, но също не обръщат тенденцията. При паралелното внедряване на AI емисиите в модела дори растат по-бързо от БВП – вместо технологичният прогрес да отделя икономическия растеж от въглеродните емисии, той увеличава въглеродната интензивност.

Изкуственият интелект сам по себе си не е нито „зелен“, нито „мръсен“. Той е технология за увеличаване на производителността. А когато бъде внедрен в световна икономика, в която над 80% от първичната енергия все още идва от изкопаеми горива, има голяма вероятност да направи именно тази система по-ефективна.

Изследването има важни ограничения. Моделът е статичен и резултатите не са детерминистична прогноза. Реалната икономика ще се променя заедно с технологиите, политиките и енергийния микс.

Но основният сигнал остава ясен: Технологичният прогрес не гарантира декарбонизация. AI може едновременно да открива теч на метан и да направи следващия барел петрол по-евтин за добив. И ако вторият ефект надделее, климатичният баланс става отрицателен.

Това измества дебата към много по-труден въпрос. Не само колко електричество ще консумира AI, а каква икономика ще направи по-производителна.

Вече четвърт век не преставам да се връщам отново и отново към една репортерска снимка. Правя го всяка година около 13 август, датата, на която край водите на Охридското езеро бе подписан Договорът, с който бе сложен край на въоръжения конфликт между силите на бунтовническата Армия за национално освобождение (АНО) с командир Али Ахмети и силите на армията и полицията на правителството на Любчо Георгиевски, лидер на ВМРО-ДПМНЕ. Документът върна мира в държавата и я запази в нейната териториална цялост.

Това припомня за "Труд" Костадин Филипов.

Снимката, за която става дума, е позната. Изкушавам се да поговоря за хората, които виждаме на нея, въпреки опасенията си, че някои от нещата вече съм изприказвал или написал и бих могъл да се повторя. Какво пък, така да бъде! Събитието си заслужава да се напомня за него и не само сега, когато миналата седмица, в четвъртък, на 13 август се навършиха двадесет и пет години от него. Една четвърт от века си е срок, в който доста неща, ако не и всичко, около причините и мотивите за подписването на Договора би трябвало да е ясно. Но нямаше да става дума за днешна Република Северна Македония, нямаше да става дума за нейните политици и държавници, ако това беше наистина така.

Защото и този път в „юбилейната“ дискусия около кризата през пролетта и лятото на 2001 г. стана пределно ясно, че няма единно и общовалидно мнение какъв бе нейният характер. И различията в становищата идват не по етническа линия, както някой би предположил и както често се случва при оценката и на най-дребното политическо събитие. Край Вардар има такава виртуална координатна система, в която мерилото е етническо и означава, че ако нещо е добро за македонците, то е лошо за албанците. И обратно. Колкото да е остаряла и опасна, тя все още съществува и продължава да изкривява оценката за събитията от пред четвърт век. За съжаление.

На въпросната фотография, направена от умел фоторепортер, личат доста познати физиономии. И местни, от Република Македония, и чужди, но достатъчно популярни, за да не им се обърне внимание. Едните стоят прави, другите, най-важните, с писалки в ръка са седнали зад масата. Впрочем, въпросът за важността е условен, щом като познатият добре и у нас проф. Владо Бучковски, бивш военен министър и премиер на Република Македония днес ще каже, че мирът в страната през 2001 г. е заслуга преди всичко на международния фактор. Ако персонифицираме този „международен фактор“ ще видим британеца Джорд Робертсън като шеф тогава на НАТО, или испанеца Хавиер Солана от ЕС, или пък посредниците в уреждането на конфликта - американеца Джеймс Пардю и французина Франсоа Леотар.

Все отбор юнаци от онова време, някои от тях вече покойници. Като Джеймс Пардю, който в Скопие стана известен, че в Школата за полицаи край затвора Идризово беше хвърлял чиниите с храна в столовата заради оплакването на курсантите албанци, че не се съобразяват с техните религиозни чувства на мюсюлмани и им сервират ястия със свинско месо. А въпросната школа трябваше да покаже, че равенството между етноси и по-точно между македонци и албанци в подготовката им за обща полицейска работа в изпълнение на Договора от Охрид вече е в ход и върви добре. По този начин Пардю, който после стана посланик на САЩ у нас, беше дал своеобразен знак, че колебания при изпълнението на Договора от която и да е от страните няма да се толерират. Ама било прекалено, ама било драматично и недипломатично, съвсем по американски. Ето, че двадесет и пет години оттогава това се помни.

Около масата седят петима мъже. В средата е президентът на Република Македония Борис Трайковски, човекът и политикът, който има една от най-важните заслуги за убеждаване на обществото за нуждата от прекратяване на конфликта. Мнозина от патриотично настроените македонци и досега не могат да му простят тази му роля, лепейки му посмъртно етикета „предател“.

Две години и половина от онзи 13 август, в една мъглива утрин на 24 февруари 2004 г. самолетът, с който Трайковски и хора от неговия президентски екип пътуваха за международен форум в Босна и Херцеговина, се разби в един от ридовете край Мостар. И днес от време на време се появяват писания, че катастрофата не е била случайно натрупване на негативни метеорологични обстоятелства и че има външна преднамереност за нея. Но кое край Вардар е изчистено и изяснено докрай, та и гибелта на Борис Трайковски? Все в тази мъглявина на конспирации се пробутва и фактът, че един от неговите съветници по международната политика и сигурността в последния момент е отказал да се качи на самолета.

Аха, значи е знаел нещо, а може би е и част от заговор? Този съветник на Трайковски години след неговата смърт спечели президентските избори на 5 май 2019 г. и влезе в неговия кабинет в резиденцията под хълма Водно над Скопие. Казваше се Стево Пендаровски.

Вдясно от Трайковски с мрачен израз на лицето седи Любчо Георгиевски - и той с писалка в ръка. И до днес тогавашният лидер на управляващата ВМРО-ДПМНЕ и премиер не може да се примири с подписването на Договора, въпреки че съзнаваше неговата неизбежност. А може би още тогава си е давал ясна сметка, че със същата неизбежност неговото излизане от властта, а и от политиката изобщо, предстои. Както и се случи. На следващата 2002 г. въпреки яростната кампания, която Любчо направи, неговата партия и той лично загубиха катастрофално от социалдемократите на Бранко Цървенковски.

Към сметката на управлението му в рамките на четиригодишния мандат избирателите сложиха не само кризата през 2001 г. и нейното разрешаване, а и последиците за цялата република и обществото от бежанската криза от Косово две години по-рано. Слободан Милошевич, диктаторът от Белград си беше отмъстил на младия премиер в Скопие за публичните изказвания, че ще намали сръбското влияние в Република Македония, стоварвайки хиляди косовари край границата и задължавайки властите в Скопие да се грижат за тях. През есента на 2003 г. на конгреса на ВМРО-ДПМНЕ в Охрид Георгиевски излезе от политиката. Сега е бизнесмен и анализатор.

Вляво от Трайковски е лидерът на СДСМ Бранко Цървенковски. Искал или не (а защо да не е искал?) той лично и неговата партия са големите печеливши от края на конфликта и подписването на Договора. Съдбата му поднесе властта на тепсия, не, на поднос със сребърни инкрустации. На редовните парламентарни избори на 15 септември 2002 г. СДСМ спечели убедително и пое управлението на държавата. В записките си от онова време съм отбелязал, че дори не е било нужно Цървенковски и екипът му да хвърлят пари за кампанията, защото загубата на Георгиевски и ВМРО-ДПМНЕ беше предизвестена.

Имаше и българска намеса - Иван Кръстев, поканен да помага на СДСМ за изборите, бе дал идеята, взаимствана от опита на СДС у нас, когато на последния митинг преди вота хората да бъдат разположени така, както по дължината на Цариградско шосе, тогава още булевард „Ленин“. Впечатлението бе многократно по-силно. После, през 2004 г. след гибелта на Трайковски, Цървенковски спечели президентския пост и отвори вратата в ръководството на СДСМ на кмета на Струмица Зоран Заев, който влезе там с парите си.

Вдясно от Любчо Георгиевки е Арбен Джафери, лидер на Демократичната партия на албанците и коалиционен партньор на Георгиевски. И днес много македонци, както и тогава, съжаляват, че са нямали политик като албанеца Джафери. Кризата намали влиянието на неговата ДПА, но идеята му за „консенсуална демокрация“ до голяма степен се вписа в Договора от Охрид. Смееха му се, подиграваха му се за тази идея за институционално споделяне на политическа мощ между етническите общности в държавата така че нито една голяма общност да не се страхува, че другата може политически да я съкруши. В Договора бе вкаран и защитен механизъм за това - Бадентеровото правило, което сега, четвърт век след онзи 13 август, днешните управляващи искат да „ревизират“. Джафери плати цената - лична и партийна, за стремежа си всичко да бъде договорено чрез консенсус и по мирен път. Той вече не е между живите, а ДПА е в клинична смърт.

Петият човек крайно вляво е Имер Имери, лидер на Партията на демократичния просперитет, която се роди като конформистка и клиентелистка формация, и като такава замина в историята. Тогава имах чувстото, имам го и сега, че е на масата само заради баланса. Двама на двама, две на две. Имери също отдавна е покойник. Прибирам снимката. До догодина, около 13 август.

Надуха ни главите с дрона "нарушител" - може би с надеждата Народът да забрави за Безмер.

Но хайде да не ги правим толкова хитри. Просто дронът е в тяхната категория - "муха" - имаше такава в бокса, не знам дали още съществува. Но е много подходяща за политиканите ни - досадни са като мухи, особено когато се захванат с някоя дреболия, могат да я опяват до второ пришествие.

Но за резила със самолетите Ф-16 мълчат. Не си спомням някой да е издевателствал с нас така, както го прави с очевидно удоволствие "Локхийд Мартин".

Разбира се, сделката тръгна с благословията на Конгреса на САЩ, но, в края на краищата, нашите власти си имат работа с една фирма и няма защо да ѝ се плашат толкова.

Но не се намери дори един храбрец, който да каже две ядни думи, за да залъже някак Народа, че не сме най-послушната рая на този свят.

И сега гоним Михаля/дрона...

Интересът към дреболиите е в природата на нашите властници, те с настървение ги чоплят и могат да умуват безкрайно върху нещо съвършено банално, дори обидно елементарно.

А и по начало не правят разлика между дребно и важно и усърдно вдигат пушилка по всеки незначителен повод.

Те нямат нищо против да ги приемат като сръчни разпоредители с досадата на дребнотемието.

Спокойно понасят и упреците, че изоставят - омаломощени от непрекъснато зверене в незначителното - дори съдбоносните точки от дневния ред на държавата. Ако зависеше само от тях, те незабавно биха ги зачертали.

В крайна сметка, превърнали сме се в държава, която изостава във всичко - и само един идиот ще отрече това.

Не просто закъсняваме, а фатално изоставаме - а това е катастрофа, която не може да бъде компенсирана по никакъв начин...

Дори семплата ни представа за просперираща държава отдавна е изпаднала някъде по биволарските ни пътища и изобщо не сме забелязали това.

Ето само два факта, повече не са ви нужни: 75% от учениците не са в състояние да усвоят учебния материал, който им преподават.

И другият смразяващ факт: държавата имала запаси от основните храни за

по-малко от месец!

Няма нужда Нострадамус да ни отстъпи за ден-два провидческата си дарба - двата факта са съвсем лесни за разчитане от всеки, който някак е опазил разсъдъка си. Затова без особени усилия ще стигнем до един извод, труден за преглъщане, но пък неизбежен: съвсем скоро ще съжителстваме с хиляди младоци, готови на всичко, за да заситят глада си - а неграмотният и незадоволен човек е по-свиреп и от гладния вълк.

Мнозина от по-възрастните поколения пък вече са били принудени да живеят през годините на Прехода с една незаслужена обида: много пъти животът им е бил подценяван от собствените им деца, които не могат да се примирят, че родителите им са живели и живеят в една нормална почтеност - а те пък, от своя страна, я смятат за ненужна и дори за унизителна.

Защото тъкмо това непрекъснато им натяква днешният Български Живот - докато един страховит въпрос тегне над всички: какво се случи, какво проспахме, че трябва сега да се примирим с някои отвратителни истини.

Ето една, която може би отдавна сте забравили: според проучване на БАН от преди пет години близо една трета от младите "бунтари" са нямали нищо против да забогатеят по незаконен начин - днес вероятно те са далеч повече.

Нито един от българските политици не коментира това проучване, защото дори и най-повърхностните случайници измежду тях са схванали, че това е Некрологът Български...

Затворени и изолирани в битката с живота, която става все по-непосилна, мнозина обикновени българи са пропуснали момента, в който децата им са решили, че са изоставени от всички - включително и от училището.

И сякаш това вече не може да се промени, сякаш няма сила, поне в Българската Несрета, която да се пребори за това - колкото яловите уроци по История ще преборят вакханалията на ТикТок...

"Бунтарите" са наясно с това, те се усещат изоставени и от Миналото, защото липсват безкористни посредници, които да ги приближат до неговите поуки.

В същото време, вече изобщо не говорим и за Бъдещето - и самата дума сякаш не съществува в езика ни, изхвърлили са я на някакво сметище.

Докарахме я дотам, да не знаем, на кой Господ се моли българинът днес.

Това е и една от причините, може би най-важната, всичко, с което се захване Властта, да изглежда незначително, бутафорно - като нещо, на което е смешно да се отделя внимание.

Властта обаче все още е убедена, че ако се закачи за някакъв случай, трябва да го направи с въодушевлението, което едно време се срещаше най-вече в художествената самодейност.

Ето и сега, историйката с един заблуден дрон придоби размах и монументалност, каквито съвсем не заслужава.

Но, за нещастие на политиците, изтика пред очите ни и един друг, несравнимо по-важен проблем.

Стана очевидно, че без никакви притеснения властниците ни са готови да изоставят и последните остатъци от и без друго отдавна залинялото достойнство на държавата.

Захвърлили са го някъде - неизвестно къде, каквато е съдбата на всичките ни герои - а в случая си имаме работа с истински герой, чиито патила и страдания трудно могат да бъдат изброени, а и проумени.

И нека попитаме сега ония, които стопанисват като крадливи бакали достойнството на държавата: Проявихте ли поне накрая някаква любезност към него, с какви думи го изпратихте, изпуснахте ли отново - уж случайно - онази отблъскваща фраза, съчинена сякаш на пияна глава, с която толкова сме свикнали: "Кучета го яли!"

Докато врякат - и дори се героизират около някакво дронче - властниците ни отдавна са забравили, как "обмениха" и, всъщност, поругаха, с една безподобно срамна сделка, достойнството на държавата, която си въобразяват, че управляват.

Те си въобразяват и друго - че просто рутинно са измамени в една сделка, че нищо особено не се е случило - просто едни балами са станали кредитори или може би донори - използвайте думата, която ви се вижда по-благоприлична - на най-могъщата световна сила.

В края на краищата, всичко ще бъде наред, след още десетина години ще посрещнем и последните щедро предплатени, но иначе сакати Ф-16.

А до тогава властниците ни - сякаш измислени и подхвърлени ни от някой Бог, който ни ненавижда - може най-сетне и да схванат, че не бива така да се отнасят към достойнството на собствената си държава.

Дори американците се държаха по-вежливо с онзи Мадуро, докато го отвличаха.

Нашите първенци пък отново показаха, че са предани на онази отровна клетва - "Кучета го яли!" - и това изглежда ще бъде така, докато свят-светува.

А достойнството ни ще остане в неизвестния си гроб - захвърлено като ненужна дрипа...

Войната Русия-Украйна навлиза в нов етап – война на дронове. Какво се случва в Украйна, как живеят, как работят, как воюват… Пред ФАКТИ говори проф. Игор Жалоба, който е ветеран от войната в Украйна. – Господин Жалоба, на какъв етап се намира сега войната между Русия и Украйна? Има ли реален шанс за прекратяване на бойните действия или, според вас, Русия все още смята, че може да постигне целите си по военен път? – Благодаря за въпроса. Много интересен въпрос. По време на моите пътувания сега – и в Германия, и в Босна, и във Франция, през юни бях там – постоянно питам за това. И на този въпрос, който си задаваме, търсим какъв отговор да дадем. Вижте, войната продължава. Войната продължава сега, в момента. Ако гледате новините, виждате тези изменения, които се случиха през първата половина на тази година. Първо, преустанови се това успешно настъпление на руските войски, което те имаха през 2025 година. То продължава, но не с тези темпове, които имаше преди година. Виждате, че милиметър за милиметър продължават бойните действия. И всеки милиметър струва много големи човешки и материални жертви. Това доведе до определено отслабване на руския натиск с жива сила. Практически няма използване на тези мобилни устройства, тоест голямо използване на техника и т.н. Тези редки случаи, които са били, практически завършваха много лошо за руснаците – с големи загуби в жива сила и техника. Така продължават тактиката им, която са изработили от края на 2024 г. и после през 2025 г. – инфилтрация. С малки групи, на определени места продължават да атакуват. Те правят точно това.

– А защо президентът Зеленски смени министъра на отбраната Фьодоров? Как гледате на тази стъпка? – Ще отговоря, но да довърша нещо. За Русия тези ходове бяха предпочитани, защото това беше някак режим на тяхна тишина. Но какво става. В последните дни и на Александровското направление в Запорожие, в Днепропетровска област, в Запорожие ни се удаде да освободим значително количество наши населени места. Тоест, за първи път, след голямо прекъсване, ние – като украинци, успяхме да си върнем част от своите територии. Това е вторият момент. Третият момент е, че ние израснахме не толкова в ударите по непосредствените линии на фронта, тоест с FPV дронове на малка дистанция. Ние израснахме благодарение и на усилията на министъра на отбраната Фьодоров и правим успешни удари на средна дистанция – т.нар. middle strike. Видяхте и как вече можем да нанасяме удари на голяма дистанция – deep strikes. Тоест, тази година, практически за първи път след Курската операция, която беше ограничена и на територията на Русия, ние фактически пренесохме удари навътре в Русия. И знаете, че удряме не само в европейската част на Русия, но и зад Урал, в Сибир, което изобщо не е било в историята на войната досега – ударите да достигат до тези дълбоки територии. От своя страна руснаците направиха стъпка на по-нататъшното движение на армията чрез местни щурмове на места. Тоест, те продължават с такива действия на фронта, но от друга страна те използват много ракетното въоръжение и преминаха към обичайната тактика – унищожение на всичко и всякак. Ако по-рано унищожаваха и продължават да унищожават фронтовите населени места и градове, сега тези масирани ракетни удари в значително по-големи обеми се използват по цялата територия на Украйна. Опитват се по този начин да предизвикат паника сред населението, да унищожат всякаква икономическа жизнеспособност и да направят невъзможен живота на украинците във вътрешността на страната, а не само там, но и в граничните територии. Така бих оценил ситуацията към днешния ден по отношение на войната. И към днешния ден, ако говорим за Путин, който взема решенията, няма никакви индикатори, по които бихме казали, че е готов да се откаже от нещо и да замрази конфликта или да не продължи войната. В момента те постоянно заявяват, че няма да тръгнат на мирни преговори, докато Украйна фактически не капитулира, а войната ще продължи. Затова трябва да изходим от това, че войната продължава. Тя става все по-жестока и от двете страни. И това е реалността, която имаме към днешния ден. – А каква е ситуацията в Одеса? Има ли фокус на Русия за по-интензивни удари към града? – Да, Одеса. До момента не беше така агресивно поведението на Русия в тази част. Сега е интензивно. Ако гледате какво става, продължават интензивните атаки по фронтовите градове – Запорожие, Харков, Суми, но основният масив от ударите е насочен към Одеса и Киев. Просто Одеса е по-близо и там постоянно, особено в последно време, има масирани удари. А относно Киев, Русия набира необходимо количество ракети и бомби, след което правят тези балистични, комбинирани удари по Киев. От друга страна, даже когато няма масирани нападения, балистичната заплаха за Киев е ежедневна. Това е така, защото са разположили дивизиони в приграничните области – Курска, Брянска и други. Ракетите оттам долитат за секунди до Киев. Разбирате, че това е много бързо. - И да се върнем на въпроса за смяната на военния министър Фьодоров. Зеленски го смени, имаше протести, а обяснение… - Това е най-голямата загадка за мен. Съжалявам за това решение. За тези вече пет години от началото на войната не съм бил в такова лошо настроение, както когато отстраниха Фьодоров. В Украйна имаме демократично общество. Това, че президентът Зеленски и правителството са в Киев, е заслуга на гражданите на Украйна – на тези, които са доброволци, които жертват пари, които се борят, които понасят всички тежести и несгоди на войната. И всеки от нас, няма значение дали е професор, водач, студент, войник, офицер или генерал, иска да бъде уважаван за това, което прави. А уважението се проявява в това да му кажеш защо се прави това, защо се предприема тази или онази стъпка. Няма комуникация. Няма комуникация от президента, който да каже: „Правя това, направил съм това, направил съм онова, защото… “ Не трябва много да се говори, но трябва да се опитаме да общуваме. Обърнете внимание – никой не е казал, че министърът е бил неефективен. Всички казаха, че е най-ефективният министър на отбраната в историята на Украйна. Въпросът е: защо го отстраниха? Отговор няма. Това, което виждам, но ми е и тежко на днешния ден да кажа, че нямаше публична част, в която да има отговор и обяснение. - Как оценявате отношенията между президента Зеленски и европейските лидери? Има ли единство в Европа около Украйна, или вече се появяват сериозни различия за това как трябва да приключи войната? - В публичната част имаме подкрепа. И авторитетът на президента Зеленски на международната арена остава. Това е факт. Разбираме, че голяма заслуга на президента Зеленски е това, че имаме към днешния ден тези страни, тези правителства, които подкрепят Украйна. И в последно време участието на Европа в подкрепата на Украйна значително се увеличи. Защото Европа разбира значимостта на Украйна, а Украйна разбира значимостта на Европа. Може би в някои преговори тет-а-тет президентът Зеленски обяснява на лидерите на другите страни защо прави това и това. Не знам това. Но към днешния ден подкрепата се запазва. Защото другите страни виждат успехите на Украйна, които тя постигна в тази война. Давам ви един пример. Аз четох данни за януари тази година относно нашето въоръжение – това, което е необходимо на нашата армия като въоръжение и техника, украинското отбранително производство го осигурява до 80%. Тоест можем да кажем, че за четири години сме увеличили собственото си производство в пъти. Виждате също тези удари на украинските ракети на далечина от 1000 км по заводите в Руската федерация. Това са наши ракети. Министър Фьодоров в деня на оставката си каза, че в партньорство с Министерството на отбраната е било проведено изпитание на украинска балистична ракета. - Но скоро и президентът Зеленски каза, че до няколко месеца Украйна ще има собствена балистична ракета? - Да, това е напълно реално. Защото именно в Украйна се намират заводи, които са произвеждали балистични ракети за СССР. Разбира се, у нас така или иначе е останал инженерен потенциал, научни кадри и така или иначе Украйна по времето на Кучма продължаваше да разработва балистични ракети – известната система „Гром“ и т.н., които са били успешни. Така че напълно допускам, че това може да бъде реално. От друга страна, представителят на Fire Point Щилман каза, че е получил чертежи от съветските времена – на тези или други ракети, които могат да използват в своята работа сега, като ги модернизират и адаптират за съвременните потребности. Въпросът е, че не всичко можем да имаме като части в Украйна. Искаме и търсим партньори, но се опитваме да направим производството у нас. Въпреки това трябва да разберете, че по тези предприятия руснаците нанасят удари. При тези обстоятелства произвеждаме ракети – както „Дълъг Нептун“, така и Fire Point F5, F7. Не знам какво е състоянието на FP-9. Това, което каза Фьодоров, че ние може да имаме своя балистична ракета. Допускам, че това може би ще е „Сапсан“. Тоест всичко това, което казва президентът Зеленски, е абсолютно реално. Също така, скъпи колега, виждате, че това, за което се казваше, че е нереално да направи Украйна за тези четири години, ние го направихме всичко реално. Сега произвеждаме милиони дронове. Бившият командващ Сирски през февруари в интервю за френското издание „Le Monde“ каза, че на ден използваме 6–8 хиляди FPV дрона. Тоест тези дронове, които се използват непосредствено на линията на бойното съприкосновение, са наши - украински. Говорим за тази зона от 20–30 км, каквато е горещата линия на фронта. И 99% от тези FPV дронове, които използваме, произвеждаме сами. Вече имаме и далекобойни дронове – също такива като „Лютий“, Fire Point, които летят на 500–600 километра, до 2000 км. Това също е украинско производство. Имаме Middle Strike дронове – значителна част от тях също са наши дронове. Сега използваме американски „Хорнети“ и т.н. Но аз говоря за това, че повече от 90% от всичко това Украйна произвежда сама. И това, че практически сме създали всичко от нулата по време на война. За нас сега няма нищо нереално и нищо невъзможно. ----------------------------------------------- Проф. Игор Жалоба е завършил Историческия факултет на Чернивския държавен университет. Защитава кандидатска дисертация по исторически науки в Ужгородския държавен университет (1991 г.), докторска дисертация по исторически науки в Чернивския национален университет „Юрий Федкович“ (2005). Преподавал е в Чернивския национален университет „Юрий Федкович“, Киевски международен университет, Национален авиационен университет, Дипломатическа академия на Украйна към Министерството на външните работи на Украйна, Киевски университет „Борис Гринченко“ (1990-2021), гост-професор в Европейския хуманитарен университет (2007-2014). От 2021 г. е старши научен сътрудник в Института по история на Украйна към Националната академия на науките. Проф. Жалоба е член на борда на Международната асоциация за изследване на историята на железниците, заместник-председател на Австрийско-украинската комисия на историците, председател на Паневропейския съюз на Украйна (ПанЕвропа Украйна), член на Президиума на Международното паневропейско движение, Заместник-председател на Научното дружество по история на дипломацията и международните отношения, член на Германо-украинското дружество “За нашата и вашата свобода”. Неговите научни интереси са в сферата на историята на комуникациите и търговските пътища, и история на дипломацията. Проф. Жалоба е ветеран от войната в Украйна.

Навремето Украйна е участвала активно в съветската ракетна програма и разполага с достатъчно научен потенциал в тази област. Защо тогава тя все още не разполага със собствена балистична ракета?

Балистичните ракети са един от малкото видове оръжие, с каквото Украйна не разполага и досега, въпреки съветското ракетно наследство. По време на войната работата по създаване на собствена балистична ракета напредна, но резултат още няма.

Технология, която вече е на десетки години

В исторически план балистичните ракети не са нов вид оръжие. За техен праобраз се смята ракетата V2 ("Фау 2"), създадена в нацистка Германия и използвана за първи път през 1944 година. Първата успешна междуконтинентална балистична ракета пък става съветската Р-7, тествана през 1957 година.

„Украйна е участвала в разработките на базовите проекти за ракети със стратегическо назначение, използвани от СССР. Техническите решения са се изпълнявали от украинската страна, а реализацията е ставала в руските заводи", казва пред ДВ украинският оръжеен експерт Серхий Згурец.

Той обаче допълва, че натрупаната научна база не е била предадена изцяло на днешните украински учени. Междувременно ракетният отрасъл е продължил да се развива и на новите конструкторски бюра на моменти им се е налагало да започват от нулата.

Държавно и частно балистично оръжие

Първият проект, над който започва да работи Украйна, е за балистична ракета със среден обсег от 500 км, който в началото се нарича „Борисфен", но е закрит и тогава се взима решението за комплекса „Сапсан".

Украйна работи над него от 2026 година. „Някои елементи от този оперативен ракетен комплекс вече бяха демонстрирани на парадите. Определени елементи дори са тествани", казва пред ДВ бившият заместник-началник на Генералния щаб на украинската армия генерал-лейтенант Ихор Романенко, отговарял навремето за програмата „Сапсан". Но той се оплаква, че „заради агентите на Кремъл всичко пропадна".

Началото на войната на Русия срещу Украйна прави отново много актуален въпросът за разработването на ракетата "Сапсан". През 2023 година бившият министър на отбраната Алексий Резников споменава, че има „много реалистичен шанс" за използването на този комплекс срещу руските войски. През 2025 президентът Зеленски потвърждава, че са извършени успешни изпитания на ракетата „Сапсан" и дори заявява, че се готви пускането ѝ в серийно производство. Но повече подробности за изпитанията така и не са разкрити официално от Украйна.

Наред с държавния сектор, с разработването на балистично оръжие се занимава и частната компания Fire Point. Нейната генерална директорка Ирина Терех казва в интервю за агенция „Ройтерс", че до момента са проведени около 15 изпитателни пуска на балистичната ракета FP-7 с обсег 300 км. Терех разчита първото бойно използване на ракетата да се състои още в началото на есента, а в края на есента Fire Point планира да започне и бойното използване на ракетата FP-9 с обсег до 850 км.

Препятствията пред украинските балистични ракети

„Обещанието е едно, а реалното изпълнение на програмата - съвсем друго", коментира по този повод пред ДВ авиационният експерт Валерий Романенко. Той дава пример с ракетата „Фламинго", от която производителите бяха обещали от началото на годината да произвеждат по три броя дневно, а в момента пускат по три броя месечно.

Серхий Згурец също казва, че изявленията за „Сапсан" и Fire Point тепърва предстои да бъдат потвърдени на практика. Експертът не гледа с добро око на компании, които се залавят с няколко неща едновременно, какъвто е случаят с Fire Point, занимаваща се с дронове, балистика и антибалистика. Според него това намалява възможностите им да се концентрират върху един проект.

Експертът посочва и това, че създаването на украинска балистична ракета изисква решението на редица сложни задачи. „Един от насъщните проблеми, който още не е решен докрай от украинската страна, е ракетното гориво. Освен това ни е нужна система за насочване."

Fire Point се опитва да реши тези задачи в завод в Дания, където - по данни на компанията - се планира да започне производството на ракетно гориво, корпуси на двигателите, части за други компоненти на ракетата, както и сглобяването на двигателите. По план откриването на първата фаза на завода трябва да се състои още през тази година, а на основната - през 2027-а.

При това Украйна ще трябва да решава сама много от проблемите в развитието на балистичните технологии, тъй като не всички партньори бързат да споделят с нея опита си. Така например по време на президентството на Джо Байдън Украйна е поискала от американците да споделят рецептурата на горивото си от по-старите ATACMS за „Сапсан", но е получила отказ. Президентът Зеленски се е случвало да се оплаква, че редица страни в света не са заинтересовани от развитието на украински балистични и антибалистични технологии заради конкуренцията на глобалния оръжеен пазар.

Ударите на Русия и възможностите на нейната ПВО

Валерий Романенко отбелязва, че освен всичко това важен фактор, който спира развитието на украинската балистика, са руските удари по ключови за ракетната техника предприятия в района на Днипро, Павлоград и Житомир.

От своя страна Згурец посочва, че с балистични ракети с обсег от 300 км биха позволили на Украйна да унищожи руските системи за противовъздушна отбрана и могат да ѝ помогнат да се защитава по-успешно от руските ракети „Искандер". „Те вече не биха могли безнаказано да изстрелват ракети към Украйна. Обсегът на „Искандер" е максимум 500 км. Знаем къде са зоните, от които ги изстрелват. Затова унищожаването на пусковите пунктове и зарядните установки на ракетите „Искандер" ще стане по-лесно при наличието на балистични ракети. Руската ПВО не представлява съществено препятствие за изпълнението на нашите задачи."

Яснота кога ще стане това обаче няма. На шести август Володимир Зеленски заяви, че разчита „да се постигнат нужните резултати" в балистичната и в антибалистичната програма през 2026 и 2027 година.

"Да изкараме политиката от Евровизия", заяви пред ДВ кметът на Бургас Димитър Николов и обяви, че няма да се кандидатира за президент. Бургас ще се справи с домакинството на Евровизия, убеден е той.

ДВ: Г-н Николов, какво според Вас отличи Бургас от другите три града, които бяха кандидати за домакинството на Евровизия?

Николов: Всички градове са с перфектни възможности. Бургас и регионът събират абсолютно всичко: добра транспортна свързаност, огромна леглова база. Ние сме най-големият курортен център на България. Да не забравяме и добрите културни и музикални традиции - имаме изключително много опит в провеждането на масови музикални фестивали. Това също е дало преимущество.

"Всички са много мотивирани да помогнат за провеждането на една прекрасна Евровизия"

ДВ: А какво трябва да се подобри в града, за да бъде истински добре подготвен за домакинството?

Николов: Вече започнахме да подобряваме инфраструктурата и локациите, които ние предварително подадахме в офертното си предложение. Тези дейности, които зависят само от администрацията на общината, вече са стартирали. Оттук нататък в началото на септември очакваме инструкциите и напътствията на EBU и, разбира се, на Българската национална телевизия, за да можем под техния контрол и технически изисквания да изпълним всички свои ангажименти. Но аз съм убеден, че ще се справим, защото знам, че разполагам с изключително подготвен екип. В случая ми помагат и моите съграждани - хората в Бургас и в градовете около Бургас са много мотивирани да помогнат за провеждането на една прекрасна Евровизия.

ДВ: По направление транспорт: знаем какво означава да се излезе от стадион след концерт с 60-70 хиляди души публика. В Бургас няма метро, няма и трамвайна мрежа. Как градът смята да се подготви за толкова голям поток от хора?

Николов: Хубавото е, че имаме опит с обслужването на хиляди туристи, особено през летния сезон. И тяхното предвижване, вътре в града и извън него, ни дава основание да смятаме, че можем да се справим.

Предвидили сме допълнително увеличение на транспортните единици. И имаме прекрасен градски транспорт, който за мащабите на Евровизия абсолютно отговаря по отношение на брой извозени пътници. Така че с допълнително усилване на транспортната логистика и още по-добра свързаност между всички населени места около Бургас аз съм убеден, че ще се справим.

Самата зала се намира на един важен транспортен коридор, с възможност за бързо изнасяне на север и на юг от Бургас, където са основните потоци за леглова база. И вече сме го правили със събития, които са се случвали в Бургас. Все пак градът е домакин на много фестивали, особено през лятото.

"Бургас е отворен европейски град"

ДВ: Как Бургас смята да отправи посланието, че всички хора, независимо от техния пол, възраст или сексуална ориентация, са добре дошли? Задавам този въпрос, защото вчера имах възможност да се разходя из града и чух коментари от хора, които бяха притеснени, че в Бургас ще дойдат посетители, които според тях не отговарят на традиционните ценности.

Николов: Бургас е толерантен град. Ние сме изключително отворен европейски град, морски център и сме имали възможност дълги години да посрещаме националности, народности и всякакви хора от цял свят. Този опит с многобройните туристи, които и в момента са на нашето Черноморие, ми дава основание да мисля, че няма да имаме проблеми в това отношение, защото Бургас по никакъв начин не се отличава от останалите европейски градове. Ние сме хора с комуникация с останалите части на Европа.

Убеден съм, че тези наши контакти допълнително ще ни помогнат. Голяма част от бургазлии, техните близки, деца, роднини живеят и работят в европейски градове. Много европейски граждани имат недвижима собственост в Бургас и в региона.

Хиляди са възрастните хора, особено от скандинавските държави, от Германия, от Англия, от Франция, които предпочитат след пенсионирането си да живеят в нашия регион - заради прекрасния климат и качествената храна. Така че и в момента чужденците са сред нас. С тях провеждаме и сега различни културни събития. Гордея се, че Бургас е многокултурен и многонационален град. Бургас е включително градът с най-голям брой рускоговорящо население. След началото на войната в Украйна голям брой украински и руски граждани живеят постоянно в нашия град.

ДВ: По Ваши сведения Бургас е един от градовете с най-много камери в страната. Как Бургас ще се подготви за сигурността по време на Евровизия?

Николов: Многобройната информация, която ни дава видеонаблюдението - защото това е най-съвременният контрол по отношение на безопасността, ще ни помогне да осигурим по-голяма устойчивост и сигурност по отношение на тази безопасност.

Допълнително сме предвидили да подсилим с нови софтуери. Вече сме се свързали с нашите експерти и консултанти, които ще ни помогнат по отношение на още по-съвременни модели за контрол на безопасността. А и разчитам на нашите колеги от МВР, които в момента работят по цялото Черноморие и имат добре изграден опит и комуникации в това отношение.

"Бургас е приятел със София"

ДВ: Фокусът в момента е към града и градската администрация. Каква ще бъде тежестта на държавата в организацията? С местния бюджет ли ще се финансират дейностите за адаптиране на града - или чрез държавния?

Николов: Тепърва предстоят разговори с държавата. Аз съм убеден, че държавата няма да изостави Бургас в тази мисия за максимално добро провеждане на Евровизия.

В бюджета на община Бургас сме предвидили резерви. Очакваме да уточним какви ще бъдат инициативите на държавата, така че да разпределим отговорностите във финансов и в административен план. Надявам се, че всичко ще бъде наред. Нямам опасения, че институциите няма да си съдействат. Всички са мотивирани да направим така, че България да се справи изключително успешно.

ДВ: Кметът на София Васил Терзиев Ви поздрави, но призова БНТ да даде публична информация за критериите, по които Бургас е бил избран за домакин на Евровизия.

Николов: Познавам кмета Терзиев и съм впечатлен от неговата работа. Като колега кмет мога да дам може би най-обективната оценка как се справя един кмет - и Терзиев се справя блестящо. Убеден съм, че в останалите месеци до края на мандата той ще продължи да се справя по същия начин. Но за мен вече изборът е приключил и оттук нататък аз лично съм съсредоточен върху подготовката. Така че съм сигурен, че община София ще се включи във всички тези съпътстващи събития. Разговаряхме с него и съм сигурен, че той ще направи максималното България да се представи по най-добрия начин.

Бургас е приятел със София и нашето приятелство, както и моето приятелство с кмета на София, никой не може да го развали. И продължавам да призовавам да изкараме политиката от Евровизия, защото това само може да ни пречи. А ние трябва да съсредоточим времето и усилията си в максимално добрата подготовка на Евровизия.

ДВ: На пресконференция преди броени дни лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов каза, че на масата до него има хора, които могат да спечелят президентските избори, ако се кандидатират. Вие обмисляте ли такава стъпка?

Николов: Тази тема за мен отдавна е затворена и ще направя максималното да се съсредоточа върху провеждането на конкурса. Така че темата за президентските избори и въобще за националната политика ще бъде далеч от мен.

ДВ: С какво очаквате да запомнят града хората, които ще дойдат в Бургас?

Николов: Първо си пожелавам на 16 май да направим едно обобщение, че сме се справили успешно - това е най-важно. Дотогава ще съм под стрес и притеснен.

Очаквам хората да останат с едно прекрасно чувство за гостоприемство, за любов, море, дух, приятелство. И да бъдат заредени с позитивни емоции, когато си тръгнат от нашия град.

Путин няма да предаде бившия диктатор Асад на Дамаск, за да запази военните си бази в Сирия. В противен случай той ще загуби доверието на малцината останали му съюзници, смятат наблюдатели.

Когато през 2024 година режимът на Асад рухна, предположенията бяха, че новите сирийски власти вече няма да искат да търпят руско присъствие на своя територия. Но това се оказа заблуда. Неотдавна Русия и Сирия подписаха меморандум за разбирателство, т.е. предварителен договор за запазване на руското присъствие във военно-въздушната база Хмеймим недалеч от сирийското средиземноморско крайбрежие и във военно-морската база в пристанище Тартус. Тя съществува от 1971 година. Някои военни експерти наричат този относително неголям обект не база, а бункерна станция.

Детайлите по договореностите трябва да бъдат съгласувани в следващите три месеца. Предполага се, че гражданските обекти в двете бази, включително един от кейовете в Тартус, ще бъдат предадени под контрола на Дамаск. Другият обаче остава руски и по информация на агенция „Ройтерс" Москва дори възнамерява да построи там „логистичен хъб".

Съдейки по всичко, подготовката на споразумение за бъдещето на руските бази е започнала през октомври 2025 година с лидер на Сирия Ахмед аш Шараа в Москва.

Резервните части - в Сирия, вагнеровците - в Африка

„Още от встъпването си във властта Аш Шараа се изказваше много предпазливо за Русия. Той никога не е твърдял, че изцяло ще сложи край на присъствието ѝ", казва пред ДВ Дени Колесник, експерт в Центъра за близкоизточни изследвания в Париж. „Още повече, че сирийските въоръжени сили и до днес зависят от доставките на резервни части от Русия - те използват техниката, купена още по времето на Асад. Мисля, че и заради това се запазва руският кей в Тартус."

В разгара на гражданската война числеността на руския контингент в Сирия се движеше между 4500 и 7500 бойци, без да се броят наемниците вагнеровци, отбелязва експертът пред ДВ. „Сега в страната има не повече от 1000 руски военни, които основно охраняват базите. Те едва ли ще станат много повече", прогнозира Колесник.

Израелският анализатор Сергей Ауслендер призовава да не се бърза с изводите, докато меморандумът не се е превърнал в окончателен договор. Но ако това стане, основната му функция ще е обезпечаването на руското присъствие в Африка, смята той. „В този случай въздушната база в Хмеймим вероятно ще се окаже по-важна от Тартус - ще стане летище за прехвърляне, транзитен пункт при превоза на наемници и товари към Чад, Централноафриканската република и Нигер", смята Ауслендер. „Освен това Русия засега запазва съюзническите си отношения с маршал Халифа Хафтар в Либия. Тя ще използва и Тартус, и Хмеймим за поддържка на неговата Либийска национална армия (ЛНА)."

В контролираната от Хафтар Източна и Централна Либия е дислоциран неголям руски контингент, който обучава неговите военни и ремонтира руската техника, която е на въоръжение в ЛНА. За Путин Либия е и база за снабдяване на наемниците в Африка.

Москва няма да изпрати Башар Асад на смърт

Какво може да е обещал Путин на Аш Шараа срещу запазването на присъствието в Сирия? „Той може просто да е предложил да плати добра цена. Но теоретично може и да е обещал да помисли за предаването на Башар Асад на новите власти. Това би укрепило много отношенията със Сирия", казва Сергей Ауслендер.

На 11 август съдът в Дамаск осъди бившия диктатор на смърт. Но Дени Колесник категорично не вярва, че Москва може да го предаде. „Изпращането на сигурна смърт на съюзника, който му се е доверил, дори вече да е бивш, би унищожило репутацията на Путин в очите на малцината съюзници, които са му останали в т.нар. постсъветско пространство и в страните от глобалния Юг. Сигурен съм, че Асад е в безопасност, докато Путин е в Кремъл."

Междувременно текат оживени спорове по въпроса кой ще спечели повече от бъдещата сделка за базите - Москва или Дамаск. „Договореностите за базите няма да превърнат Путин и Аш Шараа в съюзници, но ще позволят на Путин да запази достойнството си. В този смисъл договорът е успех за Кремъл", каза в интервю за ДВ дипломат, работещ в региона, пожелал да остане анонимен.

Дени Колесник е съгласен с това, но предполага, че от преговорите повече печели сирийският лидер. „Ахмед аш Шараа демонстрира по този начин, че „неговата" Сирия няма да стане васал на нито една от регионалните държави - нито на Турция, нито на ОАЕ, нито на Саудитска Арабия. При това зависимостта на Сирия от Русия ще намалява все повече. Ако се замислим, практически във всяка сфера, включително доставките на оръжие, емирствата могат да предложат на Сирия много повече от Москва."

Русия продава все повече злато, за да компенсира дефицита в бюджета. Означава ли това, че парите на Москва свършват? Какво става с руските финанси?

През тази година Русия е продала значителни обеми от златните си запаси в стремежа да привлече средства за намаляване на бюджетния дефицит. Наскоро Централната банка на Русия обяви, че в началото на юли златните резерви са възлизали на 2282 тона, откъдето следва, че от януари досега те са намалели с около 43,5 тона.

С други думи, сега те са на най-ниското си ниво от нахлуването в Украйна през февруари 2022 година. В началото на 2026-а цените на златото достигнаха рекордни показатели - 4800 евро за унция, след което паднаха до 4000 евро. Продажбите на злато, предприети от Москва, вероятно са ѝ донесли над пет милиарда долара.

"Продажбите на злато означават, че се изчерпват други, по-ликвидни активи", коментира пред ДВ експертката от Института по международна икономика във Вашингтон Елина Рибакова. "Така възниква двоен проблем: дефицитът оказва натиск на икономиката, а източниците за финансирането му стават все по-малко."

Проблемите на Русия с бюджетния дефицит

През последните години руският бюджет е под сериозен натиск заради рязко нарасналите разходи за отбрана. От 2021 година насам тези разходи са се увеличили повече от четири пъти, достигайки през 2025-а около 16 трилиона рубли (204 милиарда долара).

Финансовият консултант Крис Уифър, който работи в Москва над 20 години, казва, че разпродажбата на златото от страна на Русия е значителна, но не е паническа. "Ситуацията е необичайна, но тенденцията е съвсем закономерна. Това изобщо не означава, че Русия се разорява, че парите ѝ свършват, не ѝ е останало нищо и ѝ се налага да разпродава и последното, с което разполага", коментира Уифър пред ДВ.

Той обяснява и, че златото е било продадено не от Централната банка, а от Фонда за национално благосъстояние. "От началото на 2022 година златото стана един от активите, които фондът можеше да купи, след като американските и германските облигации станаха недостъпни при налагането на санкциите заради нахлуването в Украйна. Златото стана ключов ликвиден актив за фонда и това съответства на неговото предназначение - да продава активи, когато са нужни средства, особено в трудни времена. Поради това може да се каже, че фондът се използва по предназначение."

Целта на продажбата на златото е именно да попълни т.нар. ликвидни активи на Фонда за национално благосъстояние, в който общият обем на средствата се оценява на около 150 милиарда долара. 50 милиарда от тях се отнасят към ликвидните активи. "За властите е важно да демонстрират, че страната е стабилна и силна, и наличието на 50 милиарда долара ликвидни средства играе важна роля в това отношение", подчертава Крис Уифър.

Той посочва още, че трябва да се има предвид как Русия като един от най-големите в света производители на злато може относително бързо да попълни запасите си след продажбите. Русия е на пето място в света по златни запаси (около 2326 тона), намирайки се на сходно равнище с Китай, Франция и Италия и отстъпвайки само на Германия (3350 тона) и САЩ (8133 тона).

Какво ще стане с военните разходи на Русия в обозримо бъдеще?

Големите продажби на злато от страна на Русия предизвикаха у експертите редица въпроси за състоянието на нейния бюджет и общата устойчивост на руската икономика. По последни данни на руското правителство, разходите и дефицитът на бюджета през тази година могат да превишат утвърдените планови показатели с над един трилион рубли (12,85 милиарда долара). В момента дефицитът за годината се прогнозира в размер на 1,6 процента от БВП или 40 милиарда долара, но тази сума може да нарасне.

Ръстът на доходите от износа на нефт и газ, предизвикан от повишените цени на енергоносителите заради войната на САЩ срещу Иран, обаче изглежда е помогнал на Москва да преодолее актуалните си бюджетни затруднения. Според Елина Рибакова в крайна сметка всичко зависи от тези цени и от доходите, които Русия получава от продажбата на нефт и газ. Експертката предполага, че именно те се явяват "реално ограничение" за възможностите на Москва да финансира войната в Украйна, която продължава вече 4,5 години.

"Всичко зависи от това. Високите цени на нефта носят повече доходи на Русия, на ако цените паднат - например до 60 или 40 долара за барел, веднага ще настъпи криза", прогнозира Рибакова. И тя, и Уифър предупреждават, че въпреки очевидните трудности, които руската икономика изпитва в момента, в обозримо бъдеще Москва ще може да продължи да отделя средства за войната, съкращавайки несвързаните с войната разходи.

Българският лекар Валентин Янев е бил спрян на границата и недопуснат да влезе в Сърбия, където е трябвало да участва в екологична кръгла маса в Босилеград, с участието на председателя на постоянния комитет на Бернската конвенция за бъдещето на мина „Караманица“. Според връчения му документ причината е „отрицателна оценка на риска за сигурността“, свързана с националната сигурност на Сърбия. Д-р Янев е подготвил близо 30-страничен доклад за последствията от дейността на мината върху здравето на населението и околната среда. По думите му изследванията показват сериозно замърсяване с тежки метали, а опасенията са, че при възстановяване на рудодобива замърсяването може да има още по-тежки трансгранични последици за България. Какво се случи на границата… Пред ФАКТИ говори д-р Владимир Янев, член на УС на Научен институт Западни покрайнини.

– Д-р Янев, как приехте факта, че не ви допуснаха да влезете в Сърбия и да участвате на една екологична конференция в Босилеград? – След като ни задържаха близо час на границата с Димитър Куманов от сдружение „Балканка“, него го пуснаха, а на мен ми бе връчен един документ, че ми се забранява влизането.

– На какво основание? – На доста основания, доста точки бяха посочени. Точка 8-а в това съдържание означава, че ме представят като човек, който е с „висок риск за националната сигурност на държавата“. Като съдържание ви го предавам. И на това основание ме върнаха обратно.

– Действително ли смятате, че представлявате риск за националната сигурност на Сърбия? – Сега, ако погледнем реално, аз, естествено, не представлявам никакъв риск за националната сигурност на Сърбия. Просто трябваше да се посочи някакво временно основание, заради което да бъда върнат. Нещата са логични, тъй като те знаят за моята и на Димитър Куманов предходна активност по отношение на екологията в Босилеград. Засягаме този район, защото е свързан с рудодобива. И знаят, че ние сме добре запознати с този проблем.

– Вие отивахте на тази конференция, за да изнесете доклад за мината „Караманица“, която е свързана със замърсяването. Фактически това не иска да се чуе в Сърбия, ако трябва да бъдем ясни и конкретни? – Да, в Сърбия не ме пуснаха, защото не искаха да бъда там и да участвам в изнасянето на данни за мина „Караманица“, които са свързани предимно със здравословното състояние на хората там. Имаме много данни по отношение на вредностите. Господин Куманов много по-добре можеше да представи нещата заедно с местните еколози, които са там. Просто целта бе да не участвам в дискусията.

– Значи вие сте риск за сигурността, защото в Сърбия не искат да чуят това, което имате да им кажете на база доклада ви? – Точно така. При това неща, които са свързани не само с българите в Босилеградско и природната среда, а и неща, които са свързани със състоянието на природната среда, здравето и смъртността и на населението по Моравието към вътрешността на Сърбия. Крива фея, Сурдулица, Враня и още по-нататък, тъй като другата мина, която работи малко по-навътре в района на Бесна Кобила, понеже вододелът минава по билото на Бесна Кобила, естествено изхвърлят своите рудни сметища и отпадъци. По-голямата част от тях са в посока по Моравието, а една по-малка част също по хода на река Драговищица към България. Така че това е проблем, който засяга не само българите, а и други хора – сърбите от другата страна.

– Какво съдържа вашият 30-страничен доклад? Можете ли да го обобщите най-сбито? – Докладът всъщност беше преведен и на английски. Той е публикуван, има го в том 4-ти „Съдбата на българите в Западните покрайнини“ и в сборник, издаден от Научния институт „Западни покрайнини“, том 1-ви. И там е разказано всичко. Там е разказан генезисът – какви са капиталите, откъде идват, как се създава фирмата, кои са концесионерите на „Караманица“, как работят.

– За какво замърсяване говорим по-конкретно? – В повърхностните води, в седиментите са изследвани тежки метали – мед, олово, цинк, киселинност на водата, кислородно съдържание. Едната река, тази, която събира отпадъците от мина „Караманица“, или под Вироли, както я наричат, е Караманичка река. Тази Караманичка река събира водите, които изтичат изпод мината и долу се влива в река Драговищица, която влиза в България на граничен контролно-пропускателен пункт Олтоманци. Тоест, там замърсяват тотално река Драговищица и след това влиза с всичките тези тежки метали в България, в Кюстендил. И от Кюстендил се оттича в Струма, след което поема към Гърция.

– Идеята в момента е мина „Караманица“ да се „събуди“, доколкото разбирам? – Точно така. И европейски институции, за които Димитър Куманов сподели, и сръбски институции, и български оказаха съпротива мината да продължи да работи преди време. И в резултат на тази обща акция и съпротива сръбските власти бяха принудени да затворят мината преди около 4 години. Но сега фактът, че в момента там се провеждат сондажни дейности, пак в този район, показва недвусмислено намерение за нов добив.

– А кои са сега фирмите, които искат да добиват и да „събудят“ мината? – Вижте сега, със сигурност мога да ви кажа, че там са руски капитали. За мина „Мина ГРОТ“ не мога да ви кажа. Но източникът, до който стигнах след много внимателно и задълбочено проучване, събирайки данни, включително от сръбски източници, е, че зад мина „Караманица“ стоят руски капитали, маскирани зад много фирми и офшорки.

– Какви са данните за замърсяването и за смъртността в района, които имате? – Искам да кажа, че данните от 2018 година са ужасяващи по отношение на взетите проби от района на река Караманичка. Както по отношение на електропроводимост, на неразтворени вещества, на мед. Също и данните от тежки метали – мед, олово, калций, магнезий, желязо, манган, цинк. Тези резултати са ужасяващи, защото са в пъти над нормата.

– Вие сте лекар и сте анализирали здравословното състояние на населението в района. Каква връзка установявате между дейността на мината и повишената заболеваемост и смъртност от онкологични заболявания? – С еколога Бранко Митов решихме да поискаме официални данни от Здравен дом – Босилеград за един период от време. Той направи искане до директора, за нивото на смъртността. И те бяха принудени да му отговорят. Аз му помогнах и да формулира въпроса, по-точно най-вече като лекар. И се оказа, че при официално преброяване, което е извършено в Босилеград към 2011 година, говорим за период, когато мината е работила с пълна сила, общото население в Босилеград е било 7555 души, от които около 2500 в Босилеград и около 5000 души в селата. И за този период от 2009 до 2019 година, по данни за починалите, смъртните случаи са 1153. Това показва, че смъртностат в Босилеград е доста много, а като проценти е около 15. Но като се вземе предвид и фактът, че през тези 10 години има тенденция за намаляване на населението, тъй като хората по принцип се преместват или слизат към големите градове, или просто отиват някъде другаде, виждате, че този процент вече отива към 24. Говорим за една четвърт от населението, починало в рамките на 10 години? Това е страшно. За 10 години да ви умре една четвърт от населението в Босилеград и в цялата община, това не е нормална работа.

– А как анализирахте смъртността? – В района няма никакви други производства, които да създават вредности, тъй като това е един полупланински район, в който земеделие слабо се развива, повече се разчита на скотовъдство, овощарство. Няма нищо. А няма нищо, защото официално Сърбия не инвестира и пречи и на български инвеститори да влизат, но това е друга тема. Ето така там няма поминък. Единственото производство, което се развива в района, това е рудодобивът . На тези две мини. А като отчетем тези замърсявания, защото говорим за канцерогени, виждате какво става.

– Какво показват последващите изследвания, които имате като данни? – И тогава, както и сега, ръководството на мината и кметът на града изкараха контрарезултати, правени в някаква лаборатория, според които всичко е идеално. Водата е чудна. Рибки плуват, може да се пие и т.н. А казаха, че нашите резултати са манипулирани. Големият удар дойде, когато след тези наши резултати дойдоха хора от Белград, от техния институт за водите. Става въпрос за Института по химия, технология и металургия в Белград. И този екип през месец август 2020 година е взимал проби от различни водни потоци – Караманичка река, Голема река, Оматица, Лисинско езеро и др. Тоест разшириха изследването и обхванаха водите, които са под мина „Мина ГРОТ“. И след няколко месеца тези хора дойдоха в Белград с мултимедия и представиха крайния резултат, който показа тези замърсявания – същите тези вредни фактори, плюс желязо, арсен и т.н.

– Какъв беше крайният резултат от тези изследвания? – Пета категория замърсеност – най-високата. И хората от института казаха, че някои земи просто не подлежат на рекултивация. Така лъсна истината за замърсяването и пропаднаха опитите да изложат нашите лаборатории, да ги покажат като некомпетентни или манипулативни, тъй като имаше пълно съвпадение на резултатите.

– Имате данни за замърсяване на питейната вода? – Давам ви пример със село Горно Тръмино, което се намира под мина „Караманица“. Там документирано се оказа, че в чешмата тече вода, която съдържа 13 пъти повече арсен. За арсена се знае, че той лесно се отделя при рудодобив, прониква много по-лесно и така попада чрез водоизточниците в къщите на село Горно Тръмино. Хората там просто пият вода с арсен.

– А има ли реална опасност при възстановяване на рудодобива в мина „Караманица“ замърсяването да се увеличи и вече да тръгне по-сериозно към българската територия? – Това вече става, вече се случва. Караманичка река, която събира рудните остатъци и реагенти от мина „Караманица“, се влива в Драговищица непосредствено до нашата граница, на контролно-пропускателен пункт Олтоманци. Тя замърсява Драговищица непосредствено преди влизането ѝ в България. Което означава, че тези всичките неща, които ги изброих, влизат в България. Освен това, Димитър Куманов отново добре спомена, че на някои места реката пропада, вероятно поради особеността на почвата, може би варовик и релеф, като така замърсява подпочвените води, които излизат като извори за напояване в Кюстендил, после стигат до река Струма и се носят до преминаването ѝ в Гърция.

Автор: д-р Стефания Клайн, "Климатека"

Черно море вече усеща последиците от климатичните промени. Морските горещи вълни стават все по-чести, а температурите на водата достигат стойности, които доскоро се смятаха за необичайни. Какъв е пределът, отвъд който крайбрежните екосистеми вече не могат да се справят – това е ключово важен въпрос. Лабораторен експеримент на учени от Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания (ИБЕИ) към БАН търси отговор. Резултатите показват, че морските треви действат като естествен буфер при умерено затопляне, но при 30°C и те не успяват да предотвратят резкия спад на биоразнообразието и нарушаването на процесите, които поддържат живота на морското дъно.

Климатичните промени засягат особено силно моретата и океаните, а морските екосистеми са изложени на нарастващ топлинен стрес. Последните години са най-топлите, измервани досега в европейските морета (фиг. 1).

Фиг. 1. Десетилетни средни аномалии на температурата на морската вода в европейските морета. Източник: European Environmental Agency (EEA).

Според климатичните прогнози тази тенденция ще продължи, като песимистичните сценарии предвиждат увеличаване на температурите на морската вода в средиземноморския регион средно с 4-5°C до 2100 г.

Поглед към бъдещето на морските екосистеми

На този фон Черно море е особено уязвимо: то е най-бързо затоплящото се море в Европа, (фиг. 1), а наситеният му с кислород слой намалява. Бързото му затопляне е своеобразен поглед в бъдещето, който ни показва какви биха били глобалните последствия от климатичните промени за морските екосистеми.

Черноморският басейн вече е подложен на множество натрупващи се натоварвания. Неговите екосистеми са преживяли един срив в края на 20-ти век. Причината е натрупването на няколко човешки въздействия: натоварване с азот и фосфор от интензивно земеделие, свръхриболов и инвазивни видове. В момента те са успели – повече или по-малко, да се възстановят, но морето все още е подложено на стрес от замърсяване, урбанизация на крайбрежието и туризъм.

Какво представляват морските горещи вълни?

Зачестяват и се засилват също т.нар. морски горещи вълни – периоди, в които температурата на морската вода остава необичайно висока дни или седмици наред. Обикновено те настъпват в резултат на големи количества топлина, която океаните поемат от атмосферата, или на пренос на по-топли води от морските течения.

Според последните изследвания повечето от съвременните морски горещи вълни могат да се отдадат на човешките климатични изменения, честотата им се е удвоила през периода 1982-2016, а климатичните модели предвиждат и още по-голямо увеличение през 21 век при всички сценарии. Продължителното затопляне стресира морските организми и екосистеми и често води до масови измирания и загуба както на биоразнообразие, така и дори на цели местообитания. Това пък нарушава естествените процеси, чрез които морските екосистеми пречистват водата, съхраняват хранителни вещества и поддържат живота на морското дъно. Ако са достатъчно сериозни, настъпилите промени във функциите на екосистемите могат в крайна сметка да доведат до загуби и за важни човешки дейности като риболов и туризъм.

Според сателитни и сензорни измервания, след 2000 г. в крайбрежната зона на Бургаския залив са регистрирани две горещи вълни – през лятото на 2010 г., с максимални температури от 29.1°C, и през 2014 г., когато температурите достигат 29.25 °C.

Един експеримент за бъдещето на Черно море

За да проследят как крайбрежните местообитания в Черно море реагират на подобен климатичен стрес, учени от ИБЕИ–БАН провеждат лабораторен експеримент по международния проект ACTNOW.

Основният въпрос е как морските горещи вълни влияят върху растенията и животните в крайбрежната зона на Черно море? Променят ли се биоразнообразието, жизнените им функции и естествените процеси, които поддържат екосистемата – като кръговрата на азота, фосфора и въглерода?

В продължение на един месец те подлагат на симулирани морски горещи вълни проби от две типични крайбрежни дънни местообитания – морски треви и пясъци.

Подводните гори на Черно море

Морските треви са растения, които образуват подводни “гори” на морското дъно и осигуряват местообитания, укрития и храна на изключително разнообразни съобщества от микроорганизми, безгръбначни животни и риби. Екосистемите им натрупват и съхраняват големи количества органичен въглерод и участват в кръговрата на азота и фосфора.

Скритият живот в пясъчното дъно

Пясъчното дъно пък заема най-голямата площ от българското черноморско крайбрежие. Макар организмите там да са по-малко на брой, те също играят важна роля за функционирането на морското дъно. Когато се заравят, хранят и се движат в седиментите, те ги размесват и така подпомагат обмена на кислород и хранителни вещества – процес, наречен биотурбация.

Черно море в лабораторията: 30 дни и 3 сценария

За да проследят как морските горещи вълни влияят върху крайбрежните екосистеми на Черно море, учените провеждат 30-дневен лабораторен експеримент с проби от морски треви и пясъчни дъна.

Изследвани са три температурни сценария:

26°C – днешните типични летни температури на черноморското крайбрежие (контролен вариант)

28°C – умерена гореща вълна, съответстваща на по-оптимистичните климатични сценарии за средиземноморския регион

30°C – силна гореща вълна, близка до песимистичните сценарии и свързвана с риск от масова смъртност на дънни организми.

В началото и в края на експеримента учените измерват промените в биоразнообразието, състоянието на морските треви, съдържанието на кислород и хранителни вещества, както и обмена на кислород и хранителни вещества между морското дъно и водата.

Защо разлика от едва 2°C се оказва критична? Какво се случва при 28℃ на черноморското дъно?

При умерената гореща вълна от 28℃, морските треви успяват до известна степен да послужат за буфер на ефектите от затоплянето: биоразнообразието и активността на безгръбначните животни са същите, както и при нормални условия. Рециклирането и запасите на азотните и фосфорните съединения в седиментите също са запазени, както и запасите от органичен въглерод.

В пясъчните седименти обаче дори това увеличение на температурата води до голяма смъртност на животински видове, като с малка численост оцеляват единствено видове, адаптирани към ниски концентрации на кислород. Съответно, биотурбацията е сериозно засегната и потоците на веществата се променят.

Какво се случва при 30°C?

При силната гореща вълна и в двата типа екосистеми загиват както морските треви, така и безгръбначните животни (фиг. 3). В пясъците не остават никакви организми, а в морските треви оцеляват само единични екземпляри на толерантни видове.

Загубата на биоразнообразие води до драстично намаляване на биотурбацията и размесването на седиментите.

Кислородът в седиментите и в двете местообитания е силно намален, а от тях във водата се отделят повече азот и фосфор, които при нормални условия биха се рециклирали. Въпреки това, запасите на въглерод, натрупан в седиментите, не се променят значително дори и при силната топлинна вълна.

Естествената защита има граници

Основният извод е, че при умерено затопляне (28°C) морските треви действат като естествен буфер и помагат на крайбрежните екосистеми да запазят своите функции. При силна гореща вълна (30°C) обаче дори тази естествена защита вече не е достатъчна.

Защо този праг е толкова важен?

Загубата на биоразнообразие вследствие на силен топлинен стрес не означава само по-малко видове. Тя може да наруши и естествените процеси, които поддържат ключови процеси в седиментите.

Когато морските треви и пясъчното дъно са сериозно засегнати в дългосрочен план, има риск запасите от въглерод да започнат да се освобождават във водата и да влошат ефектите от климатичните промени, като намалят способността на океаните да поемат повече въглерод.

Друг сериозен риск е вторичното замърсяване на водата с азот и фосфор с последствия като цъфтежи на планктон и бързо развиващи се водорасли, изчерпване на кислорода и последваща още по-масова смъртност на дънни и придънни организми.

Влошаването на качеството на водата и загубата на крайбрежни местообитания като тревите, в които живеят и нарастват малките на много видове риби, могат в крайна сметка да засегнат и туризма и риболова, от които се прехранват много хора по българското черноморско крайбрежие.

Какво показва – и какво не показва – експериментът?

Това изследване е лабораторен експеримент, който позволява на учените да проследят влиянието само на един фактор – температурата – при строго контролирани условия. В природата обаче върху морските екосистеми едновременно действат множество други фактори като замърсяване, вълнение, течения и взаимодействия между различните организми.

Затова резултатите не означават, че при температура от 30°C същите промени непременно ще настъпят по същия начин навсякъде в Черно море. Те показват къде вероятно се намира прагът, след който рискът за крайбрежните екосистеми значително нараства. За потвърждаването им са необходими и наблюдения в реални условия.

Крайбрежните морски екосистеми могат да смекчат част от последиците от климатичните промени и да помогнат на Черно море да запази своята устойчивост. Морските треви играят ключова роля в този процес – те съхраняват въглерод, поддържат биоразнообразието и подпомагат естествените процеси, които поддържат функционирането на екосистемата .

Тази естествена защита обаче има своите граници. За да могат морските екосистеми да се приспособяват към все по-честите горещи вълни, те трябва да бъдат в добро екологично състояние и да не са допълнително натоварени от замърсяване и други човешки дейности. Опазването им днес е една от най-важните предпоставки Черно море да остане устойчиво и в условията на променящ се климат.

Често говорим за повишаване на глобалната температура с 1–2°C: например във връзка с целите на Парижкото споразумение или с явления като Ел Ниньо. За хората подобна разлика изглежда незначителна, но за редица екосистеми тя може да бъде границата между устойчивостта и срива. Именно това показва и този експеримент – само 2°C разлика между двата сценария са достатъчни, за да се премине от относително запазени функции на екосистемата към масова загуба на организми и нарушаване на ключови процеси. Последиците не остават само на морското дъно, понеже именно тези процеси определят качеството на водата, състоянието на крайбрежните екосистеми и условията за много от рибите и другите морски организми. Всичко в морето е свързано: когато живата система, която непрекъснато пречиства, рециклира и поддържа живота в морето, започне да се разпада, това неизбежно се отразява и на хората, които се издържат и изхранват от морето.

Докато се търси отговор на въпроса чий е Ормуз, анализатори на Запад вече излизат с отговор на въпроса защо не се получи победа на САЩ във войната срещу Иран.

Въпреки убийствата на аятолах Али Хаменей, висши военни ръководители и холивудски заглавия на провежданите атаки над страната на аятоласите като “Епична ярост” и “Ревящ лъв”, ситуацията не е розова за Вашингтон. Противно на множество твърдения, че “Иран не е направил домашното си” и че дори не бива да участва в словесни престрелки с Вашингтон и Тел Авив, Иран с хилядолетната си персийска традиция и петдесет години асиметрична отбранителна подготовка осуети постигането на бърза победа на САЩ и Израел.

Видни са вече т.н. 5 урока за победата, а именно: мозаечна доктрина за отбрана, апокалипсис за боеприпаси при празни складове, блокадата при Ормузкия пролив, дебазификация на американските предни бази и не на последно място съюзът с Русия и Китай. С акцент върху високата цена, която струва тази операция срещу Иран, която вече се определя от повечето страни в света като агресия.

Сигурно има и други подробности, но тези са съществените.

Ако се разгледат в дълбочина тези 5 урока нормално е да се започне с мозаечната доктрина за отбрана. Иран предварително е осъзнал, че участие в пряка фронтова война срещу въздушното и всякакви други превъзходства на САЩ и Израел е самоубийство. Въведена е децентрализация на властта чрез пълно отстраняване на централен механизъм за взимане на решения. Всяка провинция би могла да функционира според този план като независима военна крепост със собствена логистика, арсенал, складове и механизъм за взимане на решения. Тези командвания могат автономно да продължат да се бият, ако връзките с центъра са прекъснати. Опитът от войната в Ирак, когато само за 26 дни САЩ са разпаднали армията на Саддам Хюсеин като прекъсват комуникационните линии с Багдад, явно е бил добре проучен. Същото като с войната на НАТО в Сърбия. Независимо от допуснати грешки там като удари върху посолството на Китай в Белград. Предварително в Техеран са били определени наследниците за всяка позиция и след поредното убийство само за минути следващият е поемал грижите за отбраната на страната. Вътрешната солидарност не е била предвидена от Израел и народът не излезе на улицата след смъртта на аятолах Хаменей.

Кризата с боеприпасите на САЩ явно се е превърнала в проблем, защото Вашингтон е изразходвал боеприпаси повече, отколкото може да ги произведе отново. Дронове за 20 хил. срещу милиони за ракети -прехващачи като “Пейтриът”. Повече от половина си запаси САЩ са изразходвали в тази война. САЩ са изхарчили 15-30 пъти повече, за да прихванат всяка иранска ракета. Част от отбранителните мерки на Иран са скриването на критични военни фабрики, хангари за дронове и ракетни силози дълбоко под земята, в планините. Това е най-обширната програма в Близкия изток за подземни съоръжения, включително за ядрена инфраструктура, ракетни бази, морски зони и складове за боеприпаси.

Блокадата на Ормуз е наречена “ядреното оръжие на Иран”, защото нанесе удар върху световната енергийна система и така постави Вашингтон в ситуация на “абсолютна задънена улица”, както споделя ексзаместник помощник-държавен секретар Уенди Шърман. Блокирана е жизненоважна артерия на световната търговия с енергия и така се достигна до изтегляне от пазара на 20% от световния превозван петрол и 25% от втечнения природен газ. Отделно е превоза на торове. Глобални последици. Цени нагоре, съюзници в паника. САЩ не са допускали, че собствените им сили ще са недостатъчни, за да се отвори отново Ормуз.

Но най-значимото военно постижение на Иран в тази война си остава систематичното парализиране на всички американски предни военни бази в региона. Разузнавателните спътници на Китай и разузнавателната подкрепа на Русия са превърнали тези военни бази в мишена. Сериозни щети над 100 цели на командни центрове, радари, сателитни комуникационни съоръжения и хангари. 5 млрд ще струват разходите за ремонт. Само за първоначалните щети. САЩ са преместили самолетите си в Израел и Йордания, но това е осакатило оперативната ефективност. Удължена е нуждата от зареждане с гориво по време на полет с хиляди километри. А това е гръбнакът на въздушните операции. Нещо за Безмер по този повод? От 20 авиобази в момента са останали 5 и това натъпква стотици самолети на едно място. Лесна цел.

Факт е обаче, че Иран не е успял да елиминира конвенционалното превъзходства на САЩ и Израел. Но е установил модел на “дълга война”, което силно затруднява ползването на превъзходството. Ролята на сътрудничеството в областта на разузнаването, сателитите, технологиите, финансите, военното обучение на Иран с Русия и Китай е повече от съществена за постигнатото от Иран. Казват, че ролята на Китай е дори по-стратегическа от тази на Русия, но и по-малко видима.

Реалността се оказа по-различна. Иран си е бил научил урока. “Оста на съпротивата” срещу Израел в региона, както и борбата срещу САЩ в неизбежната война “срещу дявола” т.е. в защита на държавата, “невидимият” стратегически съюз с Русия и Китай е доказателство, че домашното е написано добре. И докато преговорите за прекратяване на войната със САЩ достигат до задънена улица, Иран информира, че преструктурира военния си апарат, възприема по-агресивен подход към чуждестрdнните операции.

Наричат я “офанзивна доктрина”, в която се посочва, че при дадена заповед ще се започне “операция на вражеска територия”. Един вид от отбранителна доктрина към доктрина за “пренасяне на конфликта на вражеска територия”, ако е необходимо. САЩ отговорят с нова ядрена доктрина, с начини за използване на ядрени оръжия, тактически преди всичко. Да стискаме палци това да са само закани.

И точно в разгара на тази война Турция, Саудитска Арабия и Пакистан подписват Пакт Мека, наречен “Сунитско НАТО”. Първият въпрос е чие творение е този Пакт Мека? Съгласуван ли е с Вашингтон по време на срещата на върха на НАТО в Анкара? Какви са целите? Да се спре влиянието на Иран в Близкия изток? Или е срещу Израел, както се твърди в Турция? Ако се посочва, че нападение над една от трите страни другите две ще атакуват в полза на нападната, това означава ли, че атаките на хутите срещу Саудитска Арабия ще предизвика военна намеса на Турция? С нейната мощна армия и в случая военноморски флот?

Риад явно е забравил враждебните отношения с Анкара във връзка с убийството на Джамал Хашоги в Истанбул. Както и при събитията с блокадата на Катар, традиционен съюзник на Турция, където има турска военна база. Но дали престолонаследникът Мохамед бин Салман е забравил изявления на Тръмп за саудитската династия с “те са крава за доене, ще вземем млякото им, ще вземем месото им и ако не остане нищо, ще ги заколим и изядем”? Казвал е и че “той ближе задника ми” за принц Салман. Което не означава, че Риад не е важен съюзник на Вашингтон в Близкия изток.

Лично чувство за отмъщение с Пакт Мека? Вече бе направено с подобряване на отношенията с Китай, работа с Русия чрез ОПЕК, посещение на Путин в Риад, сближаване с Иран под чадъра на Пекин, военно сътрудничество с Пакистан и определено това е в стил “мога да бъда съюзник на САЩ, но не бива да бъда задължен”. Не е нужно да е враг на САЩ, а просто САЩ да не се възприема за незаменим съюзник. Значи на този етап Пактът Мека си е регионален съюз, с отворена врата, например, за Египет и без вторачване върху Иран. За Израел е ясно. Ердоган го потвърди. Но като цяло този Пакт променя структурата на сигурността в Близкия изток и неминуемо ще се отрази върху геополитиката в световен мащаб.

Възпираща структура! Казват, че е “създаване на алтернативна политика за сигурност”, но без да се изоставя САЩ. Дали ще се получи “куца патица”? Фидан, външен министър на Турция, вече заяви, че “характерът и обхватът на подкрепата, която ще бъде предоставена в случай на нападение, ще бъде определена чрез консултации между страните”. Има ли такива условия при чл.5 от НАТО? Дали е регионален баланс срещу Иран и свързаните с него сили не е ясно. Но в Израел има анализи, че този Пакт Мека е “дългосрочен риск за страната”.

Предстоят избори в Израел през октомври. И се лансират идеи, че има заплаха за сигурността. Но има и мнения, че това е просто оказване на натиск върху американската администрация. Защо ли? Регионът е нестабилен. Сигурността е под заплаха, но сунитски съюз ще осигури ли нормализация? Чака се гласът на големите. И предстои да се наблюдава.

Колкото се може по-далеч! Отдавна пиша, че глобалното затъпяване е по-опасно от глобалното затопляне.

Информацията нараства с колосално бързи темпове, но способностите на човешкия мозък да селектира, възприема, анализира и използва ефективно информацията, която го облъчва са ограничени.

Нашият мозък като обем и устройство отдавна е достигнал своя капацитет.

Още повече, че различните дейности (напр. четене, писане, критично мислене, потребност от себеактуализация - да знаеш днес повече от вчера, утре повече от днес, овладяването на поне минимум знания в математиката, физиката и проч.) развиват различни части от мозъка, но масово се използват все по-малко или въобще не се използват и така закърняват.

Огромен брой хора използват малки части от мозъка си. Това е съществена част от феномена, който аз заради играта с думи наричам Глобално затъпяване.

За жалост, неправилното, консуматорско използване на ИИ също ограничава склонността да се мисли, особено да се мисли креативно.

Напоследък наблюдавам (и чета подобни изследвания) за още една фундаментална причина за осакатяване на капацитета на мозъчната дейност и за продуктивността на когнитивните умения.

Съществена причина за съвършенстване на мозъка през милионите години на човешка еволюция е появата и развитието на способности за емпатия, състрадание, съчувствие, жалост, отличаване на добро от зло, на морално от неморално, на нравствено от безнравствено, на етично от неетично….

Но все повече хора изваждат тези наклонности от своята жизнена стратегия, защото ги смятат за воденични камъни спрямо нея. Това не само им придава ценностна уродливост, но ги оглупява и ги затъпява.

Факт е, че Войната на Русия срещу Украйна няма абсолютно никакви нормални и принципни основания. Тя е най-идиотската и непредизвикана с нищо война. Лишена от всякакъв смисъл, от всякаква причина да продължава.

Но милиони хора дори у нас я подкрепят. Те затварят очите и морала си за зверствата на Русия в тази война, за грамадните разрушения, за убийствата и осакатяванията на невинни украински граждани, на хиляди слънчеви украински деца.

Тази безнравствена и съзнателна слепота, този грозен цинизъм и гаден егоизъм разяждат мозъка на съответния човек и той затъпява, оглупява, изпростява, ребиологизира се и се десоциализира.

Никой не пише толкова просташки, мерзко, идиотски, с псувни и ругатни както прорашистите у нас.

Затова говоря с тревога:

Рашизмът е вреден за мозъка, той води до оглупяване и затъпяване!

Рашизмът убива мозъчни клетки и унищожава човешкото у човека.

Той е патологична мутация на нацизма, с малката разлика, че за разлика от нацизма няма своя идеология и затова отравя не някои отделни нагони и инстинкти у съответния човек, а всичко добро у него, давайки безконтролна воля на всичко лошо у него.

Той, рашизмът сякаш сканира съзнанието на човека и унищожава добрите нагласи в него и освобождава злите установки.

Пример за оглупяването, което рашизмът ескалиращо причинява е самият РР. Вече се вижда неговото оглупяване. Толкова глупав човек на такъв висок пост поне след 1999 г. не сме имали. Всякакви хора са се докопвали до високи постове, имаше илитерат и невъзпитан тип цяло десетилетие на Безвремието да излага страната из Европа и да е обект на вицове в Брюксел, но е реална опасността да имаме глупак, пълен глупак на най-важния пост в държавата!!!!

Не знам какво ще приказва РР (ако още не е свален от масови протести дотогава), когато в Русия започне разправа на улиците и в луксозните кътчета на неронски богатства и страсти, с цялата тази организирана криминална групировка, която властва в Русия. Това ще бъдат дни и нощи на никаква жалост! Русия такива ексцесии я очакват и няма да ѝ се разминат. Нова вакханалия я дебне и точи зъбите и ноктите си под лозунга Граби награбеното!

Единственото здравословно поведение на България е по-далеч, колкото се може по-далеч от Русия!

Но глупостта е обречена и осъдена да не го разбира…

Страшното е, че глупостта днес взе властта в България.

Убийството на Георги Кузев в Пловдив, по което са обвинени петима непълнолетни, поставя редица тежки въпроси – от границата между умишленото убийство и смъртта, причинена при нанесена телесна повреда, до индивидуалната вина на всеки участник и особеностите на наказателната отговорност на децата. Важен остава и въпросът как държавата трябва да балансира между тежестта на престъплението, защитата на обществото и необходимостта непълнолетните извършители да бъдат превъзпитани и реинтегрирани. Пред ФАКТИ по темата говори адвокат Силвия Петкова.

– Адв. Петкова, петима непълнолетни са обвинени в умишлено убийство по особено мъчителен начин за убития, с особена жестокост, по хулигански и свързани със сексуалната ориентация подбуди. Колко тежка е тази правна квалификация и какво трябва да бъде доказано в съдебната зала, за да бъде потвърдена? – Повдигнатото обвинение е за квалифицирано убийство. За това престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Казано иначе, касае се за престъпление, за което законът предвижда най-тежкото по вид наказание сред предвидените в закона – доживотен затвор без замяна, т.е. законодателят го приема като изключително сериозно посегателство. За да се произнесе съдът с осъдителна присъда, е необходимо да се докажат следните елементи: настъпилата смърт на пострадалия, вследствие на точно определени действия на конкретно лице, което умишлено е причинило смъртта с особена жестокост, по особено мъчителен начин за пострадалия, като е действал по хулигански подбуди и по подбуди, свързани със сексуалната ориентация. Необходимо е да се докаже и умисъл за умъртвяването, защото в принципен план при нанасяне на побой е възможно и да се касае за причиняване на смърт по непредпазливост, вследствие на умишлено нанесена телесна повреда. В този случай деецът желае и цели нанасянето на телесна повреда от конкретен вид, но въпреки това настъпва смърт, към която той не се стреми, но е могъл и е бил длъжен да я предвиди или, макар да я е предвиждал, смятал е, че може да я предотврати. Разграничението между умишлено убийство и причиняване на смърт по непредпазливост, вследствие на умишлено нанесена телесна повреда, в практиката се прави чрез преценка на средствата за извършване на престъплението, силата, интензивността и броя на нанесените удари, насочеността на ударите и засегнатите органи, механизма на настъпването на смъртта, поведението на дееца преди, по време и след деянието и др.

– И петимата са непълнолетни, но на възраст между 15 и 17 години. Как се преценява наказателната отговорност на всеки един от тях и доколко съдебно-психологичната и психиатричната експертиза ще бъдат решаващи? – Общото правило в наказателното право е, че непълнолетните, навършили 14-годишна възраст, но ненавършили 18 години, носят наказателна отговорност само ако са могли да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си. Преценката, касаеща тази способност, се прави въз основа на съдебно-психологичната и психиатричната експертиза. Ако съгласно заключението по такава експертиза някой от непълнолетните обвиняеми не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, той няма да носи наказателна отговорност. Ако заключението е в обратния смисъл, предвидените в закона наказания, налагани по отношение на непълнолетни**,** се заменят, респ. редуцират, както следва:

За непълнолетните между 14 и 16-годишна възраст наказанията доживотен затвор без замяна и доживотен затвор се заменят с лишаване от свобода от три до десет години, а наказанието лишаване от свобода за повече от десет години се редуцира на лишаване от свобода от три месеца до пет години;

За непълнолетните между 16 и 18-годишна възраст доживотният затвор без замяна, доживотният затвор и лишаването от свобода за повече от петнадесет години се заменят с лишаване от свобода от пет до дванадесет години, а лишаването от свобода за повече от десет години се редуцира до лишаване от свобода от две до осем години.

– При петима обвиняеми неизбежно възниква въпросът за индивидуалната вина. Кой носи по-тежка отговорност – този, който нанася ударите и причинява телесните повреди, или този, който не участва пряко в побоя, но снима случващото се, присъства и остава съпричастен към деянието? Може ли само фактът, че някой не е нанесъл удар, да го постави в по-различна правна позиция? – Когато става въпрос за съучастие, при определяне на наказанието винаги се взима предвид характерът и степента на индивидуалното участие на всеки. Наказателна отговорност по конкретното обвинение ще носят както физическите извършители на побоя, довел до смъртта на пострадалия, така и помагачите и подбудителите, ако се установят такива. При съучастие наказателната отговорност на всеки се определя индивидуално, като съдът отчита характера и степента на неговото участие. Самото качество на извършител, подбудител или помагач не означава автоматично, че един от тях ще получи по-тежко наказание от останалите. Присъстващите и снимащите могат да имат качество на свидетели, освен ако се съберат доказателства за съучастие. Има и хипотеза, в която могат да бъдат привлечени към наказателна отговорност, ако се установи, че са могли да окажат помощ при наличие на непосредствена опасност за живота на пострадалия и при липса на опасност за тях самите или за други. Казано по-просто, за да понесат присъстващите и снимащите наказателна отговорност, следва да се докаже, че те са възприели и осъзнали непосредствената опасност за живота на пострадалия, не е имало опасност за тях самите или за другиго и въпреки това не са оказали необходимата помощ. Непосредствена опасност ще е налице например при множество агресивни лица, нанасящи побой, които могат да насочат агресията си и към наблюдателя, който е решил да окаже помощ.

– По публично известните данни Георги е бил подложен на изключително жестоко насилие, включително действия, които показват унижаване и изтезание. Как съдът разглежда подобно поведение – като част от самото убийство или като обстоятелство, което допълнително утежнява наказателната отговорност? – Да се разгледа това поведение като част от самото убийство и като обстоятелство, което допълнително утежнява наказателната отговорност е едно и също, защото отегчаващите отговорността обстоятелства не са елемент от състава на престъплението, т.е. не водят до по-тежка правна квалификация, а водят до налагане на по-висок размер наказание в предвидените в закона рамки за конкретния вид престъпление.

– Георги не умира на място, а по-късно в болница вследствие на нанесения му побой. Как се установява причинно-следствената връзка между действията на обвиняемите и настъпилата смърт и има ли значение за правната квалификация фактът, че смъртта е настъпила часове или дни по-късно? – При настъпила смърт след побой една от най-сложните задачи е да се разграничи умисълът за причиняване на смъртта от умисъла за нанасяне на телесна повреда и непредпазливото отношение към настъпването на смъртта. Както посочих по-горе**,** дали се касае за умишлено умъртвяване или за непредпазливо причиняване на смърт, вследствие на умишлено нанесена телесна повреда, се отчитат средствата за извършване на престъплението (напр. дали е с голи ръце или с някакво оръжие), силата, интензивността и броят на нанесените удари, насочеността на ударите и засегнатите органи, механизмът на настъпването на смъртта (напр. дали е пряко следствие от нанесените удари или има някакъв външен фактор, който е допринесъл за настъпването ѝ), поведението на дееца преди, по време и след деянието и др.

– В случая се говори за модел на „ловци на педофили“ – организиране на среща чрез интернет, примамване на набелязан човек, групово нападение, насилие и заснемане. Ако се докаже, че това е било предварително организирано, как би се отразило то върху отговорността на всеки от участниците? И къде според закона приключва евентуалното намерение да бъде разобличен извършител на престъпление и започва саморазправата, изтезанието и убийството? – Предварителната организация има значение за квалификацията на престъплението тогава, когато тя е създадена с цел умишленото умъртвяване на пострадалия. Тогава ще се носи отговорност за предумишлено убийство, извършено при условията на останалите квалифициращи признаци, за които е повдигнато обвинението. Що се отнася до разликата между намерението да бъде разобличен извършител на престъпление и саморазправата, тя е много проста – когато се търси разобличаване, всички събрани доказателства за извършване на престъпление следва да се предадат на прокуратурата, която е единственият държавен орган, притежаващ правомощия да започне наказателно преследване по повод извършено престъпление. Съдът е единственият държавен орган, притежаващ правомощия да накаже установен извършител на престъпление. Предприемането на самостоятелни действия от страна на граждани за наказване на действителен или на субективно възприеман за действителен извършител на престъпление може само по себе си да съставлява престъпление. – При какви условия един непълнолетен, осъден на лишаване от свобода, би могъл да излезе условно предсрочно и как на практика се отразява подобна присъда върху живота му – образованието, социализацията, психиката и възможността му да се върне в обществото? – Осъденият като непълнолетен може да бъде предсрочно освободен след фактическото изтърпяване на поне 1/3 от наложеното наказание. Допълнителна предпоставка е осъденият да е дал доказателства, че се е поправил. Поправянето се преценява въз основа на поведението по време на изтърпяване на наказанието, трудовата/учебната му ангажираност и оценката на риска от повторно извършване на престъпление. Целта на наказанието, налагано по отношение на непълнолетни извършители на престъпления, е непълнолетният да бъде превъзпитан и подготвен за обществено полезен труд. Тук е мястото да се отбележи нещо изключително важно, което като че ли масовото общество не разбира – наказанието не се налага с цел възмездие, а с цел поправяне и превъзпитание на извършителя към спазване на закона и добрите нрави. Що се отнася до непълнолетните, законодателят отчита особеностите на възрастта, като напр. по-голямата склонност както към поддаване на отрицателно повлияване, така и към поправяне и превъзпитание.

Именно с цел максимално осигуряване на поправянето, превъзпитанието и подготовката за обществена полза по отношение на непълнолетните са предвидени особени правила за провеждането на наказателния процес срещу тях, акто и за замяната и редуцирането на наказанията с цел да се минимизира вредата върху образованието, социализацията, психиката и възможностите на непълнолетния да се върне в обществото. Едно от най-съществените правила е ограничаването на публичността на процесите срещу непълнолетни, което е заложено не само в българския Наказателно-процесуален кодекс, но и в множество международни актове, както и в практиката на Европейския съд по правата на човека. Тук е мястото да се спомене, че Европейският съд по правата на човека има две ключови съдебни решения срещу Обединеното кралство, касаещи наказателни процеси срещу деца, извършили изключително тежки престъпления, като е приемал, че правото на справедлив процес е нарушено заради участието на медиите, огромната национална и международна публичност и гледането на делата с процесуалните формалности на наказателните процеси срещу възрастни. В тези случаи е отхвърлян като неоснователен аргументът на британското правителство, че публичността защитава справедливостта. Важно е все пак да се отбележи, че Европейският съд по правата на човека признава легитимния обществен интерес от публичност, но подчертава, че при конфликт между публичността и справедливия процес последният има предимство.

– Тук стигаме до може би най-трудния въпрос – какво се случва с тези деца след едно подобно престъпление? Дори след като изтърпят наказанието си, те ще носят етикета „убийци“, докато животът на Георги вече е прекъснат. Как трябва да изглежда границата между справедливото наказание, отговорността на извършителите и възможността непълнолетните все пак да бъдат реинтегрирани в обществото? – Като за начало, следва да се отграничи моралната оценка на извършеното от въпроса каква е целта на наказанието. Защото смъртта на пострадалия не може да бъде поправена с никакво наказание. Неговият живот е загубен и болката на близките му не може да бъде компенсирана от това колко години лишаване от свобода ще получи един или друг обвиняем. Именно затова наказанието не може да бъде възмездие – най-малкото, защото смъртното наказание е отдавна отменено в България.

Българският Наказателен кодекс е съвсем ясен по отношение на непълнолетните, постановявайки, че наказанието спрямо тях се налага „преди всичко“ с цел тяхното превъзпитание и подготовката им за общественополезен труд. при изпълнение на лишаването от свобода законът отново поставя на първо място превъзпитанието и подготовката за живот на свобода. Това не е проява на снизхождение. Това е философията на наказателното право по отношение на децата. И тя не означава, че при убийство трябва да се търси непременно по-леко наказание. При такова тежко престъпление държавата има задължението да установи истината, да ангажира отговорността на всеки според конкретното му участие и вина и, ако вината бъде доказана, да наложи наказание, което отчита изключителната тежест на последиците. Това е особено важно в случая с убийството в Пловдив. Към момента имаме обвиняеми, а не осъдени лица. По последните публични данни петимата непълнолетни остават в ареста, като съдът е приел, че има достатъчно данни за съпричастността им към престъплението, за което са привлечени към наказателна отговорност, и е отчел опасността да извършат друго престъпление. Но до влизане в сила на присъда никой от тях юридически не е „убиец“. Това е въпрос на презумпцията за невиновност и тя не се отменя от общественото възмущение, колкото и разбираемо да е то. И тук според мен идва най-опасната част от този казус – етикетът. Когато едно 14-, 15-, 16- или 17-годишно дете бъде публично превърнато в „убиец“, „садист“, „изверг“ и т.н., ние не просто описваме настоящото обвинение. Ние започваме да определяме цялата бъдеща идентичност на човека чрез най-тежкото действие, в което е обвинен. А международните стандарти за детско правосъдие тръгват от обратната концепция, като разглеждат детското правосъдие като система, чиято крайна цел включва реинтеграцията на детето и поемането на конструктивна роля в обществото. Подчертава се, че обществената безопасност е легитимна цел, но тя най-добре се постига чрез спазване на принципите на детското правосъдие, а не чрез превръщането му в чисто репресивна система. И това има много практическо измерение. Реинтеграцията не означава забрава. Не означава да кажем на извършителя: „Ти си бил дете, случило се е – продължавай“. Означава нещо много по-трудно: да накараме този човек да разбере какво е извършил, да понесе юридическите последици, да поеме отговорност, да премине през психологическа и социална работа и в крайна сметка да бъде способен да живее, без да представлява опасност за други хора. Това е и най-добрият отговор към обществото. Защото, ако след десет или петнадесет години освободим един човек, който формално е изтърпял наказанието си, но е останал социално изолиран, без образование, без професия, без подкрепа, с трайна криминална идентичност и с усещането, че обществото го е отхвърлило завинаги – ние не сме решили проблема. Просто сме го отложили. Затова в случая с тези деца трябва да има три едновременно преследвани цели: отговорност, защита на обществото и промяна на извършителя. И нито една от трите не трябва да бъде жертвана заради другата.

Девет държави вече притежават ядрени оръжия. Споразуменията за контрол над въоръженията, градени с огромни усилия в продължение на десетилетия, се разпаднаха. Геополитическата конкуренция засилва съперничеството между ядрените държави. Северна Корея продължава да разширява ядрения си арсенал и средствата за неговото доставяне. Китай е на път да увеличи броя на бойните си глави от приблизително 600 днес до около 1500 през 2035 г. Междувременно Русия носи основната отговорност за изтичането на срока на действие на договора Нов СТАРТ и разработва редица нови и необичайни системи за доставяне на ядрено оръжие, предназначени да заобикалят противоракетната отбрана. Сред тях са ядрени крилати ракети с ядрена енергийна установка и ядрено въоръжение, подводни дронове, хиперзвукови планиращи бойни блокове и противосателитно оръжие с ядрен заряд. Това пишат за War on the Rocks Джошуа А. Шварц - асистент-професор по международни отношения и нововъзникващи технологии в Института за стратегия и технологии "Карнеги Мелън", и Майкъл К. Хоровиц - старши експерт по технологии и иновации в Съвета по международни отношения.

"Макар че през последно време основателно се обръща голямо внимание на ядрената програма на Иран и на перспективата за автономни конвенционални оръжейни системи, над дискусиите все по-осезаемо надвисва и възможността в ерата на изкуствения интелект самите решения за изстрелване на ядрени оръжия да бъдат автоматизирани.

Една от особено тревожните възможности е държава като Русия да автоматизира използването на ядрени оръжия. На пръв поглед това звучи като нещо, което би могло да се случи единствено в холивудски филм — например като "машината на Страшния съд" от "Доктор Стрейнджлав" или "Скайнет" от "Терминатор". Но това не е научна фантастика и има исторически прецеденти за полуавтономни системи за изстрелване на ядрени оръжия.

По време на Студената война Москва действително е разполагала със система, известна като "Мъртвата ръка" или "Периметър". Тя е следяла за ядрена атака срещу съветска територия и при невъзможност да бъде осъществена комуникация с висшето съветско ръководство автоматично е можела да делегира правомощията за ядрено изстрелване на по-нископоставен оператор на системата. Целта на "Мъртвата ръка" е била да гарантира, че Съветският съюз ще може да отвърне на евентуален американски първи ядрен удар със собствен контраудар дори ако съветското ръководство бъде унищожено. С други думи, по същество това е била отбранителна система.

По подобен начин Адам Лоутър и Къртис Макгифин твърдят, че Съединените щати се нуждаят от собствена система тип "Мъртва ръка", за да възпират ефективно ядрени атаки срещу Вашингтон.

Възможно е обаче автоматизирани ядрени системи да бъдат използвани и за преследване на фактически настъпателни и ревизионистки цели чрез принуда или възпиране. Какво би станало, ако Русия нахлуе в държава като Естония или Полша и заплаши да използва ядрено оръжие, ако НАТО се намеси? Целта на подобна заплаха би могла да бъде да възпре НАТО от намеса в защита на несправедливо нападната държава или да принуди страните членки на Алианса да се откажат от ангажиментите си по член 5.

Обикновено подобни заплахи не са особено убедителни заради логиката на взаимното гарантирано унищожение и нормата за неизползване на ядрени оръжия. Но ако подобна заплаха бъде реализирана чрез компютъризирана автоматизация, тя може да изглежда по-правдоподобна.

Неотдавнашен експеримент чрез анкета, който проведохме сред членове на британския парламент и широката общественост, показва, че рискът ядрени държави да преследват цели чрез автоматизиране на ядреното изстрелване, заслужава да бъде взет насериозно. В нашето изследване представихме сценарий, при който Русия нахлува в Естония и заплашва държави от НАТО, включително Обединеното кралство, с ядрен удар, ако те се притекат на помощ на Талин.

Тревожното е, че когато ядрените заплахи на Москва бяха представени като реализирани чрез автоматизирана система, те бяха възприемани като по-убедителни и участниците бяха по-склонни да отстъпят. Колкото и опасно да е това, държавите могат да бъдат изкушени да създадат автоматизирани системи за изстрелване на ядрени оръжия, за да оказват по-ефективна принуда върху противниците си.

Защо ядрената принуда е трудна

Принудата включва използването на заплахи срещу други държави с цел постигане на политически цели, без действително да се прибягва до скъпо струваща употреба на сила. Както казва Робърт Пейп, "ядрените оръжия почти винаги могат да причинят повече болка, отколкото която и да е жертва може да понесе", така че на пръв поглед заплахата с ядрено възмездие би изглеждала като ефективна стратегия за принуда. Но има две причини, поради които обикновено това не е така.

Първото ограничение възниква, когато между две ядрени държави съществува взаимно гарантирано унищожение. За да бъдат заплахите убедителни, държавата, към която са отправени, трябва да вярва, че съществува вероятност наказанието действително да бъде изпълнено, ако бъде премината определена "червена линия".

Проблемът е, че ако държавата, към която е отправена заплахата, разполага с ядрени оръжия и надеждна способност за ответен удар, тя може да отвърне със собствен опустошителен ядрен удар. От рационална гледна точка тогава изпълнението на ядрена заплаха би било нелогично и следователно при тези обстоятелства тя би загубила своята достоверност.

Второто ограничение е ядреното табу, или нормата за неизползване на ядрени оръжия, доколкото тя съществува. Предвид стигмата около използването на ядрени оръжия — особено когато съществуват други добри алтернативи — ядрените заплахи могат да бъдат недостоверни, защото държавите биха очаквали политическите, икономическите и обществените разходи от тяхното изпълнение да бъдат прекалено високи.

Как автоматизацията може да промени играта

Компютрите не се интересуват дали изпълнението на една ядрена заплаха е ирационално, защото може да доведе до ядрен ответен удар или до други сериозни последици — освен ако това не е заложено в тяхното програмиране.

Чрез разработването и активирането на автоматизирана система за ядрено оръжие лидерите могат да направят заплахите си за използване на ядрени оръжия по-достоверни, тъй като делегирането на правомощията за изстрелване на компютър позволява на лидерите в буквалния смисъл "да си вържат ръцете".

Както казва прословутият измислен герой д-р Стрейнджлав: "поради автоматизирания и необратим процес на вземане на решения, който изключва човешката намеса, машината на Страшния съд е ужасяваща и напълно достоверна и убедителна".

Разбира се, компютърните системи могат да дадат дефект или да откажат, което означава, че автоматизирането на ядреното командване и управление крие значителни рискове.

По време на Студената война почти на косъм са настъпили няколко инцидента, при които системи за ранно предупреждение погрешно са показвали, че е започнала ядрена атака. Това е можело да доведе до погрешен ядрен ответен удар, ако грешката не е била открита от човек.

Съвременните компютърни системи също не са имунизирани срещу грешки. Например системата за автоматично коригиране на полета MCAS на Boeing 737 MAX е свързана с няколко смъртоносни катастрофи на пътнически самолети през 2018 и 2019 г., а автоматизираните системи за търговия допринесоха за "сривa за секунди" на фондовия пазар през 2010 г., когато пазарна стойност за стотици милиарди долари беше изтрита само за няколко минути.

Компютърните системи са уязвими и към хакерски атаки. Злонамерени държавни или недържавни субекти биха могли да използват тази уязвимост, за да се опитат да предизвикат ядрена война между свои противници или да отслабят способността на дадена държава за ответен удар.

Ако държавите автоматизират процесите по изстрелване на ядрени оръжия чрез сложни и непрозрачни програми за машинно обучение, базирани на изкуствен интелект, вместо чрез предварително кодирани системи, основани на ясни правила като "Мъртвата ръка", това може допълнително да увеличи риска хората да не разбират как системата взема решенията си.

В комбинация с автоматизационната предубеденост — склонността на хората да се доверяват прекомерно на компютрите — това може да доведе до катастрофа.

Предвид тези недостатъци повечето лидери вероятно няма да предприемат крайната стъпка към автоматизиране на използването на ядрени оръжия. Въпреки това ядрен шантаж исторически е използван от държави като Съединените щати по време на кризата в Тайванския проток и от Пакистан по време на войната в Каргил.

Автоматизирането на ядреното изстрелване може да изглежда като рационална стратегия по няколко причини.

Първо, държава, която се страхува от обезглавяващ удар от страна на по-мощна ядрена държава, може да автоматизира ядреното командване и управление, за да ускори способността си да отвърне на удара и да се защити в случай на нападение. Именно поради тази причина Лоутър и Макгифин смятат, че Съединените щати се нуждаят от собствена система тип "Мъртва ръка".

Второ, нарастващата скорост на конвенционалната война в ерата на изкуствения интелект може да накара държавите да се страхуват от бързо конвенционално поражение и да ги подтикне да автоматизират ядреното командване и управление, за да предотвратят евентуален обезглавяващ удар.

Трето, ако дадена държава е в конвенционално неизгодно положение или ситуацията на бойното поле се влошава, тя може да прибегне до ядрена принуда и да предприеме опасната стъпка към автоматизиране на използването на ядрено оръжие, за да постигне стратегическите си цели.

Автоматизацията на ядрените оръжия "работи" — до известна степен

За да проверим доколко автоматизираните ядрени заплахи могат да влияят върху възгледите на политическите лидери и широката общественост, анкетирахме над 100 действащи членове на британския парламент и над 1000 британски граждани.

Представихме на участниците хипотетичен сценарий, развиващ се през 2030 г., при който Русия нахлува в Естония и заплашва да използва поне едно ядрено оръжие срещу НАТО, ако Алиансът се намеси.

Този сценарий е обезпокоително правдоподобен. Русия е отправяла ядрени заплахи срещу Украйна и НАТО, а в определен момент американските разузнавателни служби са оценявали вероятността Русия да използва ядрено оръжие на до 50%, ако руските позиции в Южна Украйна се сринат.

Според публикации на "Ню Йорк Таймс" една от симулациите на администрацията на Байдън е включвала искане от Москва Западът да прекрати всякаква военна подкрепа за украинците — без повече танкове, без повече ракети и без повече боеприпаси. Това до голяма степен съответства на сценария, който представихме на участниците в нашите експерименти.

След това на случаен принцип променяхме един елемент: дали руската ядрена заплаха се реализира чрез автоматизирана система за ядрено изстрелване, която автоматично би нанесла удар, ако руските сензори и системи за ранно предупреждение засекат намеса на НАТО, или чрез обичайни средства, контролирани от хора.

На всички участници беше зададен въпросът дали смятат руската заплаха за достоверна и дали са склонни да се съобразят с руската "червена линия".

Резултатите бяха тревожни и показват как ерата на изкуствения интелект може да увеличи ядрения риск — автоматизацията направи руските заплахи по-достоверни и по-ефективни.

Британските граждани бяха с над 13% по-склонни да повярват, че Русия ще използва ядрени оръжия, ако бъде нарушена нейната "червена линия", когато заплахата е представена като автоматизирана, в сравнение с обичайна заплаха.

Британските депутати също бяха с 9% по-склонни да подкрепят отстъпление от защитата на Естония, когато Русия отправя автоматизирана ядрена заплаха.

Показателно е, че автоматизираната ядрена принуда може да носи предимства дори когато самото Обединено кралство разполага с ядрени оръжия, а Естония е член на НАТО и е защитена от гаранцията по член 5.

Въпреки че в сценария изрично посочихме на участниците съществуването на автоматизирана система, резултатите повдигат въпроса как една държава би могла да убеди противниците си, че действително разполага с автоматизирано ядрено изстрелване — и откриват възможност за блъфиране.

Предвид рисковете, за които вече стана дума, и факта, че политическите лидери често не желаят да се отказват от личния си контрол върху критично важни политически решения, правителствата може да бъдат възприемани като малко склонни да делегират средствата за масово унищожение на компютри.

Проверката дали една автоматизирана ядрена система действително съществува, също би била изключително трудна, тъй като държавите едва ли биха споделили програмния код на подобни системи от страх, че противникът може да открие тяхна слабост.

Пречката пред това твърденията за ядрена автоматизация да бъдат достоверни се усложнява допълнително от факта, че ако автоматизацията на ядрените оръжия предоставя предимства при принуда, държавите могат да имат стимул да блъфират относно съществуването на такива системи, за да извлекат ползите, без да поемат рисковете.

Въпреки това, предвид напредъка на най-модерните системи за изкуствен интелект през последните няколко години — ако не и месеци — идеята, че една държава би могла да автоматизира ядреното изстрелване, лесно може да изглежда технически достоверна.

Ако залозите се възприемат като достатъчно високи от държавата, която упражнява принуда — например ако тя губи на бойното поле и лидерите ѝ трябва да "заложат всичко в отчаян опит да се върнат в играта" — тогава може да се възприеме и като готова да опита ядрена автоматизация.

Достоверността може да е по-висока и при авторитарни режими, за които е известно, че не се доверяват на собствените си военни.

Публичните изявления на лидерите, че системи за автоматизация съществуват и са активирани, също биха поставили тяхната репутация на карта по начин, който може да направи твърденията им по-достоверни.

С течение на времето, ако лидерите блъфират и бъдат разобличени в лъжа, бъдещите твърдения за ядрена автоматизация вероятно ще бъдат посрещани с по-голямо подозрение.

Обратно, достоверните заплахи за автоматизация днес могат да повишат достоверността на подобни заплахи в бъдеще.

Накрая, държавите могат да събират разузнавателна информация чрез човешки източници или електронно прехващане, която да им помогне да преценят дали твърденията за автоматизация са верни.

В крайна сметка твърденията за автоматизация на ядрените оръжия не е задължително да бъдат приемани със 100% сигурност, за да бъдат ефективни.

Резултатите от нашето проучване показват, че ако държавите смятат, че съществува разумна, макар и ненулева вероятност противникът им да е предприел рискованата стъпка да намали човешкия контрол върху ядрените оръжия, това може да ги разтревожи достатъчно, за да започнат по-сериозно да обмислят отстъпление.

Необходими са и няколко допълнителни уточнения относно нашите резултати.

Първо, промените в нагласите, които установихме — 9-13%— са значими, но умерени.

Те показват, че автоматизацията на ядрените оръжия може до известна степен да промени нагласите, но също така показват, че тя далеч не е универсално решение за принуда.

Голяма част от британските депутати и граждани не променят мнението си, когато бъдат изправени пред автоматизирана заплаха.

Второ, резултатите съдържаха известни противоречия.

Например, макар британските депутати да са били по-склонни да отстъпят, когато Русия отправя автоматизирани ядрени заплахи, средно те не са ги намирали за по-достоверни от неавтоматизираните заплахи.

Това показва, че описаните по-горе трудности при превръщането на автоматизираните заплахи в достоверни действително могат да са реални.

Дори ако най-добрата оценка на политиците за вероятността от използване на ядрено оръжие е приблизително еднаква при автоматизирани и неавтоматизирани ядрени заплахи, те може да са по-несигурни в оценките си за първия тип поради относителната новост на технологията и невъзможността да се преговаря с компютър по същия начин, по който може да се преговаря и разсъждава с човек.

По-голямата несигурност относно риска от ядрена ескалация може тогава да е убедила някои депутати да подкрепят отстъпление, за да избегнат опустошителен изход.

Все повече страни в света искат собствени ядрени оръжия, а ядрените сили не се боят от конфликт

Предвид принудителното предимство, което автоматизирането на системите за ядрено изстрелване може да осигури, държавите трябва да се подготвят за възможността техни противници да обмислят предприемането на тази опасна стъпка.

За да възпират разработването и използването на такива системи още от самото начало, държавите могат публично да заявят, че ще налагат разходи — например икономически санкции — ако получат разузнавателна информация, че други държави създават подобни системи.

За ядрените държави укрепването на способностите за втори удар би било най-сигурният начин да избегнат попадането в капана на автоматизираната заплаха.

Разработването на автоматизирани системи ще бъде особено изкушаващо за държави, които се страхуват от обезглавяващ удар, както са се страхували съветските лидери, когато са създали "Мъртвата ръка".

Следователно модернизирането на ядрените арсенали с цел укрепване на способностите за втори удар би могло да намали стимулите държавите изобщо да се насочват към автоматизация — поне за отбранителни цели.

Макар че контролът над въоръженията в ерата на изкуствения интелект ще бъде изключително труден, тъй като ИИ е технология с общо предназначение, една възможна област за сътрудничество е многостранно споразумение, забраняващо автоматизираното изстрелване на ядрени оръжия.

Макар че спазването на подобно споразумение вероятно би било изключително трудно, ако не и невъзможно за проверка, официалният публичен ангажимент би увеличил цената на нарушаването му.

Вашингтон и Пекин неофициално са се договорили човешки същества, а не изкуствен интелект, да контролират решенията за използване на ядрени оръжия, но правно обвързващо споразумение с повече ядрени държави би осигурило по-силни гаранции.

Изискването подписалите страни да заложат този ангажимент и в националното си законодателство допълнително би укрепило ограниченията срещу нарушаването му.

Преследването на подобно споразумение би могло да бъде успех за администрацията на Тръмп.

Въпреки тези усилия ревизионистка държава като Русия може да се опита да използва твърдения за ядрена автоматизация, за да анексира бивши членове на съветския блок.

Страните от НАТО трябва да провеждат стратегически и оперативни военни игри, за да разработят план за действие при автоматизирани ядрени заплахи.

Оптималният отговор ще зависи и от това доколко достоверна е заплахата според разузнавателната информация и структурните фактори, както и от значението, което се придава на набелязаната територия.

Дори ако принудителните предимства на автоматизираните ядрени системи направят тяхното приемане изкушаващо за някои държави, поставянето на Армагедон на автопилот е път, който самите страни от НАТО трябва да избягват.

Залогът за предотвратяване на използването на ядрени оръжия е просто твърде висок, за да бъдат приемливи рисковете от технически неизправности, хакерски атаки, автоматизационна предубеденост и ескалация, които автоматизираните системи за ядрено изстрелване биха създали.

Съществува голямо безпокойство относно интегрирането на автоматизацията и изкуствения интелект във военната сфера.

Интегрирането на ИИ във военните системи е неизбежно, особено в епохата на "прецизната масовост", в която държавите вероятно ще инвестират в милиони въздушни, сухопътни и морски дронове, чието ефективно управление ще бъде трудно без изкуствен интелект и автономни системи.

Вграждането на по-голяма автономност в дроновете — при наличие на подходящи предпазни механизми — може да намали уязвимостта им към радиоелектронна борба, като същевременно избегне недостатъците на използването на системи, управлявани чрез кабелна връзка.

Разрушителната сила на дроновете с конвенционално въоръжение, разбира се, е значително по-малка от тази на ядрените оръжия, което прави рисковете от автоматизираните дронове много по-малки от рисковете при автоматизирано изстрелване на ядрени оръжия.

Някои приложения на автоматизацията могат да подобрят стабилността, докато други могат да бъдат опасни и дестабилизиращи.

Що се отнася до ядрените оръжия, нашето изследване показва, че за съжаление автоматизацията може да носи предимства при принуда, което означава, че опасността е реална и тревогата е напълно основателна.

Но е важно да се прави разграничение между нивата на риск при различните видове военни системи.

Поставянето на Армагедон на автопилот би създало огромни и уникални рискове в сравнение с други оръжейни системи, задвижвани от изкуствен интелект.

След излезлите вчера имуществени декларации на българските публични фигури всички медии – съвсем логично – се впрегнаха да показват колко заможни са някои от настоящите министри.

Но това не се случва за пръв път. Богати хора влизат във властта и доста често излизат от нея още по-богати. И децата го виждат.

По-любопитното е друго.

Ако отклоним поглед от очевидните богаташи на върха и слезем един-два етажа надолу в сградата на властта, започват да се виждат далеч по-интересни неща.

Един настоящ и бивш заместник-министър на финансите например може да има над 300 хиляди евро в банков влог. Става дума за Людмила Петкова – човек, чиято професионална биография е почти изцяло свързана с държавната администрация: данъчна служба, Министерство на финансите, заместник-министър, министър, АДФИ, отново заместник-министър.

Това, разбира се, не означава, че парите ѝ са придобити незаконно. Нито че непременно са натрупани само от заплати. Означава единствено, че е любопитно да попитаме как човек с почти изцяло публична кариера в една от най-бедните държави в ЕС стига до подобен размер ликвидни спестявания.

Особено когато погледнем навън.

В проверени публични декларации на хора на сравними позиции в по-богати европейски държави като Литва и Словения може да се видят лични спестявания от порядъка на €20–50 хиляди, а при по-заможни случаи – около €100 хиляди. Може да се намери дори словенски държавен секретар, който преди политиката е управлявал голяма частна компания, бил е министър, вицепремиер и председател на парламента – и въпреки това установимите му финансови активи са значително под тези на българския кариерен държавен служител.

Това е само едно невинно сравнение. Не е доказателство за престъпление.

Но ако започнем да правим същото с членове на бордове на държавни дружества, ръководители на агенции, фондове, комисии, заместник-министри и всякакви други обитатели на втория и третия етаж на властта, може да се окаже, че по-интересният въпрос не е колко богати хора влизат във властта, а колко заможни хора произвежда самата власт.

И тогава вече си струва да се запитаме дали България е на дъното на ЕС не защото не сме достатъчно способни да създадем добре работеща икономика, а защото в продължение на десетилетия сме отглеждали не просто висша държавна администрация, а същинска държавна буржоазия – затворен слой, който се възпроизвежда година след година, преминава от министерство в агенция, от агенция в борд, от борд обратно в министерство и често обслужва не толкова обществения интерес, колкото системата, която го е създала.

И докато ние се чудим защо България все не може да настигне Европа, може би част от отговора през цялото време е била пред очите ни.

Но ние сме гледали само първия етаж.

Управленска дезориентация, остър дефицит на компетентност и липса на адекватна визия за реалните проблеми на България и техните решения. Това демонстрираха управляващите през стоте дни след съставянето на кабинета "Радев".

Въпреки пълния политически и медиен комфорт, в който работят, те не показват потенциал да изпълнят своите предизборни обещания и да оправдаят очакванията, които целенасочено генерираха предизборно.

Напомнят на онази хумореска, в която безсмислено се набива крак по плаца от командира до другото дърво. Представената управленска програма е еклектичен сбироток от фейсбук "съображения" и мерки от типа "на когото, каквото му хрумне".

Потвърждава се и известната политическа аксиома на Цеков-Бернщайнер-Шмит, че колкото по-неспособно е едно управление да решава реалните проблеми на гражданите, толкова по-радикални идеи за промени в Конституцията предлага, за да имитира дейност.

Те не могат една "кошница с грижа" да осигурят по магазините както гръмко обещаваха на наивните избиратели, тръгнали Конституцията да променят.

Пред България се задават тежки кризи заради това управление и за съжаление има вероятност да бъдат съживени мрачните спомени от жанвиденовите времена.

Добре че навремето успяхме да присъединим България към ЕС и НАТО, а пък предните управляващи въведоха единната европейска валута, които сега служат като политически и икономически борд и не позволяват да ни превърнат в евразийско гето.

Но България е обречена да изгуби още историческо време в този застой. Не съм оптимист.

Първите 100 дни на кабинета "Радев“ вече са зад гърба ни. Виждам, че им е трудно. И това не ме изненадва - да управляваш държава е много по-трудно, отколкото да критикуваш управлението ѝ.

Няма да правя генерални заключения. Сто дни са достатъчни, за да се очертаят тенденции, но не и за "окончателна присъда". Затова ще нахвърля няколко бележки от моята камбанария.

На първо място - спокоен съм. Това е първото лято от 2021 г. насам, в което се движа спокойно по улиците и не се чувствам обект на активни мероприятия. За мен това не е маловажен детайл, а една от най-съществените промени. МВР има ръководство, което, поне по моите наблюдения, не използва системата, за да обслужва политически и местни зависимости, самозабравили се кметове и областни партийни координатори. Ако тази промяна се окаже трайна, тя заслужава да бъде отчетена.

На второ място - не съм станал по-богат, но и не се оплаквам. Не очаквам от нито едно правителство да направи отделния човек богат за 100 дни. Държавата е длъжна да създава условия хората да могат сами да постигат благосъстояние - чрез работеща икономика, предвидими правила и справедливи институции. Засега правителството не се справя по тази линия: богатите стават по-богати, а бедните - по-бедни. За останалото съм благодарен на Господ.

На трето място - обещаната или очаквана битка с олигархичния модел засега не се вижда. Фирмите, кръговете и лицата, които години наред са сред основните реципиенти на публичен ресурс и обществени блага, до голяма степен остават същите. Смяната на политическите лица няма особена стойност, ако не води до промяна на механизмите, по които държавата разпределя влияние, ресурси и възможности. Ако моделът остава, промяната на върха е преди всичко кадрова, а не системна.

На четвърто място - административният и организационният капацитет на властта изглежда прекалено концентриран около Николай Копринков. Това е проблем не само персонално, а институционално. Една държава не може да бъде управлявана устойчиво чрез ограничен кръг от хора, неформални канали и персонални зависимости. Силното управление се познава по силните институции, а не по силата на отделния посредник между тях.

На пето място - комуникацията на властта започва да се превръща в неин собствен противник. Иво Христов или е изморен, или преминава през сериозен творчески дефицит, защото част от публичните послания на премиера вместо да затварят политически теми, произвеждат нови скандали и полемики с отрицателен ефект за управлението.

Самият Христов също би следвало да бъде значително по-внимателен в медийните си изяви и публичните оценки по различни теми. Когато си вицепремиер, вече не говориш единствено като интелектуалец, анализатор или гражданин със собствена позиция. Всяка дума се възприема като дума на властта и в определени случаи - на държавата. Свободата да имаш мнение остава, но институционалната тежест на поста променя отговорността, с която това мнение се изразява.

Това са само щрихи. Умишлено не влизам в конкретика, защото тогава разговорът за първите 100 дни ще стане много по-дълъг и далеч по-неудобен.

Има какво да се анализира - назначенията във властта, съмненията и сигналите за търговия с влияние и корупционни зависимости, "Лукойл“, поведението на част от управляващите депутати и очевидния дефицит на юридически, политически и комуникационен капацитет при някои от тях, различните крила във властта, ролята на старите икономически кръгове, влиянието на бившата Държавна сигурност, силното влияние на чужди служби (на не партньорски държави), наличието на активни неонацистки групировки, несправящи се специални служби и въпросът: доколко зад официалната конструкция на управлението съществува далеч по-сложна система от отношения и интереси между кръгове около Копринков, Гергов, Радев, Доган, Орлин Алексиев, ГЕРБ, ДПС и други представители на едрия бизнес и съдебната власт.

Това обаче е отделен и много по-сериозен анализ.

Засега изводът ми за първите 100 дни е по-прост: има промяна в усещането за държавата, но все още не виждам достатъчно доказателства за промяна на самия модел.

А точно там е големият тест пред кабинета "Радев“. Защото властта може да смени имената, кабинетите и говорителите, но истинската промяна започва едва когато смени правилата, зависимостите и начина, по който държавата разпределя власт, влияние и публичен ресурс.

Относно имемната - пак са същите. С извинение към тези лица, които съм прппуснал. Другият път ще се поправя. Не е от незнание.

Когато съдът разпорежда спирането на сайтове, заради извършване на серия от нарушения, често няма кой да следи дали мярката е изпълнена или няма санкции за това, а интернет доставчиците трябва да следят онлайн осем институции, за да разберат, че трябва да я наложат. За това сигнализира Софийската адвокатска колегия (САК) в становище (пълния му текст виж тук) до Народното събрание.

Поводът за него са предложени промени в Закона за защита на потребителите (ЗЗП), с които също се предвижда спиране на сайтове за нарушени потребителски права.

Анализът на САК показва, че немалък брой закони въвеждат тази мярка, а предвид развитието на обществените отношения и дигитализацията, налагането ѝ ще от все по-голямо значение за преустановяването на нарушения. „Затова е от изключително значение прецизното, ясно и прозрачно уреждане на процедурата по налагането на съответната мярка, изпълнението ѝ, както и последващият контрол по начин, който да гарантира в максимална степен правото на защита, ефективността и ефикасността на мярката, нейното своевременно и едновременно прилагане от всички и възможността всеки стопански субект и всеки гражданин да има достъп до информация кога и спрямо кого тя е въведена и как може да защити правата си, засегнати от такава мярка“, изтъкват адвокатите.

Спирането на сайтове заради нарушение е предвидено в Закона за хазарта, Закона за пазарите на финансови инструменти, Закона за пазарите на криптоактиви, Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, Закона за акцизите и данъчните складове, Закона за тютюна, тютюневите и свързаните с тях изделия, Закона за туризма, Закона за противодействие на тероризма и Закона за марките и географските означения.

Всички те уреждат, че мярката се налага по инициатива на съответен контролен орган и в почти всички случаи това става с разпореждане на председателя на Софийския районен съд. Почти навсякъде тя е описана така: „да постанови всички предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, да спрат достъпа до определени интернет страници“. Срокът за произнасяне на председателя на СРС е 72 часа, а срокът за привеждане на мярката в действие от страна на интернет доставчиците е 24 часа.

„Съществено притеснение, обаче, буди разнопосочната правна уредба, засягаща следващите два важни елемента от прилагането на мярката:

Анализът на нормативната уредба показва, че интернет доставчиците следва да следят поне 8 сайта – на НАП, КФН, агенция „Митници“, КЗП, Министерството на туризма, МВР, ДАНС и Патентното ведомство, за публикуване на разпореждания, които трябва да изпълнят в рамките на часове. Публикацията понякога е в машиночетим формат, понякога – не. А неизпълнението на разпореждането понякога не се санкционира, а ако се санкционира, размерът на санкцията е между 500 и 400 000 лева.

В становището си от столичната колегия разясняват обстойно на депутатите рисковете за правната сигурност, за лоялната конкуренция и за правото на защита от този хаос в нормативната уредба.

Затова от САК предлагат да се централизира и обособи един източник на информация (списък) за интернет страниците, до които следва да се спре достъпът и да се въведе единен процесуален механизъм за искане, допускане, контрол и обжалване на наложените мерки.

И посочват, че доколкото секторен регулатор в областта на електронните съобщения е Комисията за регулиране на съобщенията, е логично той да бъде публикуван на нейния сайт.

„Намираме за резонно да бъде създаден един единствен списък, публично достъпен, ползващ се със задължителна доказателствена сила и наличен в машинночетим формат, за да може всяко заинтересовано лице да получи по лесен, достъпен и сигурен начин информация за свое задължение, респективно за изчерпателен списък на сайтовете, от който да е видно какво действие и спрямо коя интернет страница следва да предприемат всички предприятия, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги. Силно препоръчително е също така самите разпореждания на председателя на СРС и мотивите към тях също да бъдат публикувани в машинно четим формат, с цел улесняваме упражняване правото на защита на заинтересованите лица и уеднаквяване на практиката“, посочват адвокатите.

Кризата, в резултат на затварянето на Ормузкия проток за голяма част от търговското корабоплаване, служи като отправна точка за разглеждане на предизвикателствата пред планирането на "зелен" преход от позицията на глобалната периферия.

Ефектът от възпрепятстващите действия както на Иран, така и на САЩ в района на пролива, оказва силно въздействие върху двете най-големи икономики в Магреб. Мароко, чието производство на фосфатни торове зависи от вноса на сяра и амоняк от Персийския залив, се сблъска с прекъсване на доставките в момент, когато стратегията му за "зелена" индустриализация, целяща да преодолее тази зависимост, все още не е реализирана.

Алжир би могъл да спечели от увеличените приходи от въглеводороди вследствие на покачващите се цени на петрола, но именно поради това е изправен пред нов натиск да отложи прехода към "зелена" енергия.

Трудностите, пред които са изправени двете икономически сили на Магреб, показват напрежението между стремежа на развиващите се държави към енергиен суверенитет и глобалните сътресения, които възпрепятстват постигането му.

Кризата в Ормузкия проток нагледно показва, че геополитическите сътресения в района на Персийския залив или Близкия изток, дори в по-голяма степен от войната в Украйна, неминуемо надхвърлят границите на региона, в който са възникнали.

Тази реалност оказва влияние върху начина, по който Алжир и Мароко осъществяват прехода си към "зелена" енергия, и допълнително обтяга и без това крехкия баланс между вътрешната стабилност и външните фактори и в двете държави, пише в анализа си Ясмин Зарлул за "Carnegie middle east center".

Стремежът към възобновяема енергия: Динамика на движещи и привличащи фактори

Зеленият преход навлезе в глобалния политически дневен ред като обещание за трансформация. След Парижкото споразумение от 2015 г., което установи глобална рамка за намаляване на емисиите на парникови газове чрез планове за действие в областта на климата, усилията за декарбонизация се съсредоточиха върху постигането на поредица от цели - от ограничаване на емисиите до изпълнение на ангажиментите за възобновяема енергия.

Първият "Глобален преглед" (Global Stocktake) - механизъм за оценка, одобрен от държавите участнички в Конференцията на ООН по изменението на климата през 2023 г. (COP28) в Дубай - затвърди тази тенденция, като оцени напредъка на отделните страни и призова някои от тях да засилят своите климатични планове. COP28 беляза и приемането на първото официално споразумение на ООН за климата, което изрично призовава за преход към отказ от изкопаемите горива в енергийните системи. И все пак, макар натискът за декарбонизация оттогава да се засилва, светът, в който този преход трябва да се осъществи, все по-малко прилича на подредената последователност от политически стъпки, предвидена в Парижкото споразумение.

Най-скорошната проява на това разминаване се случи в района на Персийския залив. Ударите на САЩ и Израел срещу Иран през февруари 2026 г. предивикаха война, която доведе до многобройни човешки жертви, дестабилизира геополитическата обстановка в региона и причини сериозни щети на инфраструктурата и веригите за доставки. В отговор на атаката Иран затвори Ормузкия проток за повечето плавателни съдове. Последвалата блокада на иранските пристанища от страна на САЩ допълнително задълбочи смущенията. Кризата бързо придоби глобални мащаби.

От месец март насам преминаването на кораби през Ормузкия проток е спаднало с над 95%, което ограничи доставките както на енергийни ресурси, така и на торове.

В резултат на това цените на енергията рязко се повишиха, като цената на суровия петрол сорт "Брент" скочи с повече от 50% на фона на недостиг в дневното производство, оценяван на 14,5 милиона барела. Успоредно с това значително поскъпнаха и торовете, чиито съставки се доставят предимно от региона на Персийския залив.

Световната банка прогнозира, че през 2026 г. цените на уреята ще нараснат с близо 60%. Организацията по прехрана и земеделие предупреди, че през първата половина на годината цените на торовете може да бъдат средно с 15-20% по-високи, което най-вероятно ще доведе до по-ниски добиви при културите, изискващи интензивно торене, като пшеница, ориз и царевица. Тъй като големи производители на храни като Индия и Бразилия разчитат на вносни торове, по-високите разходи могат да повлияят на избора на култури и мащаба на засяване, което в крайна сметка ще се отрази на добивите и продоволствената сигурност.

За двете най-големи икономики в Магреба кризата изостря съществуващите отдавна противоречия - между зависимостта от вътрешни и международни ресурси и прехода към "зелена" енергия. В този контекст Мароко и Алжир поемат в различни посоки.

Като вносител на амоняк, сяра и енергия, Рабат се опитва да овладее сътресенията, породени от недостига, и да намери начини за тяхното компенсиране. Същевременно Алжир се позиционира като един от основните доставчици на петрол и газ за Европа в условията на извънредна ситуация.

Гледната точка на Рабат

За Мароко кризата в Ормузкия проток е нож с две остриета. От една страна, затрудненият достъп до сяра и амоняк от района на Персийския залив заплашва да ограничи производството на фосфати. От друга страна, кризата открива възможност пред Рабат да потърси алтернативи на производителите от Залива, като същевременно морските пристанища на кралството привличат засилен интерес като потенциални транзитни възли за кораби, които преди това са преминавали през района на Залива.

Така кризата подчертава противоречивото положение, в което се намира кралството. Макар фосфатната му индустрия все още да зависи от съединения, доставяни от Залива, страната е в по-добра позиция от останалите производители да поддържа износа си по маршрути в Атлантическия океан. Освен това Мароко вече има допълнителен стимул да реализира плановете си за "зелен" преход - макар те да крият свои собствени рискове, особено ако се осъществяват прибързано.

Въздействието на кризата в Ормузкия пролив върху Мароко - страна, която притежава близо 70% от световните известни запаси на фосфати и е един от най-големите им износители, беше почти незабавно. Превръщането на фосфатната руда в готов тор изисква сяра - суровина, която кралството си набавя почти изцяло от страните в Персийския залив.

На последните се пада дял от около 44% от световната търговия със сяра, като по-голямата част от нея се получава като страничен продукт при рафинирането на нефт и газ. Групата OCP - мароканската компания за фосфати и химикали с преобладаващо държавно участие - внася приблизително 3,7 милиона тона сяра годишно; по-голямата част от това количество се преработва на място в киселина, необходима за превръщането на фосфатната руда в диамониев фосфат (DAP) и моноамониев фосфат (MAP) - продукти, използвани за производството на торове. Пандемията от COVID-19 през 2020 г. вече беше създала трудности за този модел, като разходите за производство на амоняк бяха нараснали до 1000 долара на тон спрямо предпандемичното ниво от 110 долара.

От съществено значение за дискусията е и по-широката енергийна зависимост на Рабат. Мароко задоволява близо 90% от енергийните си нужди чрез внос. Въпреки че към момента на написване на текста цената на петрола се е върнала към нивата отпреди конфликта - след споразумението за прекратяване на огъня между САЩ и Иран - тя все още може да се повиши. От една страна, крехкото примирие вече се е пропуквало неведнъж.

От друга страна, корабоплаването продължава да бъде засегнато от разходите за застраховане и от постоянната несигурност относно преминаването през Ормузкия пролив. Съчетанието от по-високи цени на петрола и затруднени доставки на сяра ограничи покупателната способност на потребителите в момент, настъпил скоро след като мароканските домакинства вече бяха понесли поскъпване на дизела и бензина до около 1,60 долара за литър през април 2026 г. Компаниите в секторите на строителството и недвижимите имоти бяха сред най-силно засегнатите; подобен натиск се усети и в производството на изделия от петролни продукти, като например пластмаси. В отговор на извънредната ситуация правителството възобнови финансовата подкрепа за транспортния сектор, считано от март 2026 г.

Изложеността на Мароко на последиците от кризата надхвърля физическите вериги за доставки и засяга регулаторната среда, в която се формира стратегията на страната за "зелена" индустрия. Докато затварянето на Ормузкия проток свиваше пазарите на торове, Европейският съюз обсъждаше дали да спре временно прилагането на Механизма за корекция на въглеродните емисии на границата (CBAM) за торовете - мярка, влязла в сила на 1 януари 2026 г.

Този въглероден налог бе въведен от блока отчасти с цел да насърчи по-екологичните производители - като например компанията OCP, която е ориентирана към производството на "зелен" амоняк. Още преди войната Франция и Италия настояваха за изключение, изтъквайки натиска, на който са подложени европейските земеделски стопани. До 30 март 2026 г. към този призив се присъединиха и други държави членки, като Хърватия и Ирландия, предупреждавайки за заплахи пред конкурентоспособността на местните фермери. Европейската комисия предложи механизъм за "аварийна спирачка", позволяващ временно спиране на CBAM в случаи на "сериозни смущения на вътрешния пазар на Съюза", и обяви паралелно временно намаляване на митата за определени видове торове.

Макар и да не засяга пряко Мароко в момента, временното спиране показва, че дори правилата, създадени за стимулиране на "зелените" производители, могат да бъдат променени под политически натиск, което внася елемент на несигурност по отношение на очакваните ползи. Междувременно OCP търси възможности извън Европа - според данни през март компанията е продала 90 000 тона фосфатни торове на пазари в Латинска Америка и води преговори с индийски фирми за сключване на допълнителни сделки.

За Мароко настоящата криза напомня за събитията след руската инвазия в Украйна през 2022 г., когато световните пазари на амоняк и торове бяха дестабилизирани. Разликата обаче е, че за разлика от войната между Русия и Украйна, затварянето на Ормузкия проток представлява физическо блокиране на ключов транспортен коридор, което затруднява намирането на алтернативни източници на доставки. Важно е да се отбележи, че след като сътресението от 2022 г. разкри зависимостта на OCP от вносен амоняк (като през въпросната година компанията е похарчила 2 милиарда долара за закупуването му - бел. ред.), Рабат обяви стратегия за "зелен" амоняк, целяща производството на това съединение от водород, добит на местно ниво от възобновяеми източници. Планът предвиждаше изграждането на комплекс за "зелен" амоняк на стойност 7 милиарда долара.

Този обект обаче все още не е въведен в експлоатация. Освен това производството на "зелен" амоняк може и да не успее напълно да компенсира зависимостта от втория важен компонент - сярата. Поради ограничените доставки от района на Персийския залив, OCP се наложи да диверсифицира маршрутите за снабдяване със сяра - по-специално през Казахстан и Черно море - и същевременно да пренасочи производството към торове от типа "троен суперфосфат". Този вид торове изискват значително по-малко сяра в сравнение с DAP и MAP, които досега бяха предпочитаният избор.

Гледната точка на Алжир

Алжир е изправен пред различен набор от предизвикателства. Докато Мароко е уязвимо поради зависимостта си от внос на енергия и торове, международните позиции на Алжир се засилват благодарение на богатството му на въглеводороди. Наблюдатели отбелязват, че това може да бъде подходящ момент Алжир да се възползва от преориентирането на голяма част от света към доставчици на петрол и газ извън района на Персийския залив.

Въпреки това, ограничения в инфраструктурата, както и производствените квоти, определени от Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) - в която Алжир членува - ограничават възможностите на страната да увеличи добива. Освен това страната трябва да се справя с непрекъснато нарастващото вътрешно потребление на газ - въпрос, на който правителството е длъжно да даде приоритет, дори на фона на рязко увеличаващите се нужди на други държави.

В периода 2020-2024 г. секторът на петрола и газа формира около 82% от износа на Алжир и 45% от бюджетните приходи. Алжир е третият по големина доставчик на газ за Европейския съюз и вторият по големина доставчик на тръбопроводен газ след Норвегия. През 2022 г., когато руската инвазия в Украйна прекъсна достъпа на Европа до основния ѝ източник на газ, няколко европейски държави се обърнаха към Алжир за алтернативни доставки.

През април същата година Италия постигна споразумение с Алжир за увеличаване на вноса на газ с около 40%, като алжирската държавна петролна и газова компания "Sonatrach" увеличи обемите, пренасяни по газопровода "TransMed", с до 9 милиарда кубически метра допълнително количество газ годишно. През юли 2022 г. "Sonatrach" подписа тригодишен договор с френската компания "Engie" за доставка на газ - на нова, по-висока цена - на фона на сътресенията на международните пазари. Това позволи на Алжир да си осигури както приходи, така и геополитическо влияние. През 2025 г. износът на газ от "Sonatrach" достигна приблизително 49 милиарда кубически метра, от които 14 милиарда кубически метра бяха доставени под формата на втечнен природен газ (ВПГ).

Тази година затварянето на Ормузкия пролив и иранските удари по съоръженията за втечнен природен газ (LNG) в Рас Лафан (Катар) - които накараха държавната компания Qatar Energy да обяви форсмажорни обстоятелства за доставките към европейски държави на 4 март 2026 г. - отново доведоха европейски лидери в Алжир. Италианският министър-председател Джорджа Мелони посети столицата, последвана от испанския външен министър Хосе Мануел Албарес. Това е от голямо значение, тъй като Италия и Испания - които понастоящем си набавят близо 30 процента от вноса на газ от Алжир - се стремят да увеличат обема на покупките си. Рим задълбочи сътрудничеството между Eni (италианска енергийна компания, в която държавата е най-големият акционер) и Sonatrach, като последните дискусии се фокусираха върху проучванията в офшорни зони и неконвенционалните въглеводороди. Алжирският газ също така съставляваше над 29 процента от общия внос на газ в Испания през първите два месеца на 2026 г., като постъпваше главно чрез газопровода Medgaz, в който испанската мултинационална компания за газ и електроенергия Naturgy участва като миноритарен партньор.

Алжир извлече ползи от ситуацията. Цената на Sahara Blend - алжирския еталонен сорт суров петрол, ценен от европейските рафинерии заради ниското си съдържание на сяра - се движеше под 70 долара за барел през януари 2026 г., но през март надхвърли 100 долара, достигайки най-високото си ниво след сътресенията от 2022 г. В началото на май 2026 г., дори на фона на крехко примирие, цените продължиха да варират между приблизително 95 и 110 долара.

До средата на юни цената на петрола спадна под 80 долара за барел поради очакванията - оказали се верни - че меморандумът за разбирателство между САЩ и Иран ще доведе до повторното отваряне на пролива. Въпреки това тя остана над средната стойност за предходната година, като се очакваше връщането към нивата отпреди войната да отнеме време. Всички признаци сочат, че външното търсене, стимулирано от конфликта, върна въглеводородите в центъра на евро-средиземноморските отношения. Същият феномен гарантира, че въглеводородите остават в основата на икономическия и политическия живот на Алжир.

Въпреки това, тъй като е обвързан с квотите на ОПЕК, Алжир разполага с ограничени възможности за увеличаване на добива на петрол. През април 2026 г. страната обяви съвсем незначително увеличение от 6000 барела на ден, достигайки общо 977 000 барела. Значителни нови обеми за износ - било то по тръбопровод или под формата на втечнен природен газ (LNG) - биха изисквали нови инвестиции в проучване и добив, както и в инфраструктура. Освен това, макар газопроводът "ТрансМед" (TransMed) да има номинален капацитет от около 33,5 милиарда кубични метра, преносът през 2024 г. възлизаше на едва 21 милиарда кубични метра; това подсказва, че основното ограничение не е само капацитетът на тръбопровода, а способността за добив и износ на допълнителни количества газ.

Находището "Хаси Р'мел" (Hassi R'mel), което осигурява близо половината от националния добив на газ, отбелязва дългосрочен спад, което налага многократни мерки за поддържане на нивата на производство: първо през 2017 г. чрез проект на стойност 2 милиарда долара за стабилизиране на добива, а след това - през 2024 г. - чрез допълнителни инвестиции от 2,3 милиарда долара за модернизация на съоръженията. Същевременно вътрешното търсене на газ нараства с 4-5% годишно вследствие на растежа на населението и увеличаващото се потребление на електроенергия.

Липса на лесни решения

Кризата около Ормузкия проток показва, че преходът на страните от Магреб към зелена енергия протича при условия, които засягат по различен начин двата политико-икономически гиганта в региона и провокират у тях различни реакции. Мароко остава силно зависимо от вноса на енергия, както и на сяра и амоняк от Персийския залив, като същевременно е изправено пред променяща се европейска регулаторна среда. Тя може, но и не е задължително да стимулира продуктите с по-нисък въглероден отпечатък, чието производство механизмът CBAM цели да насърчи. За разлика от него, Алжир вижда възможност да задоволи нуждите на въпросните европейски държави.

До момента реакцията на Мароко е двустранна. Страната диверсифицира източниците на суровини и същевременно се насочва към възобновяема енергия, за да намали дългосрочната си зависимост от вносен амоняк. Решителният завой към възобновяема енергия е теоретично разумен ход, но изисква производство с ниски въглеродни емисии, за да се докаже като жизнеспособен в дългосрочен план.

Що се отнася до Алжир, решението му да се намеси и да доставя въглеводороди на европейските страни помага за облекчаване на икономическия натиск върху държавата в краткосрочен план. В дългосрочен план обаче този подход затвърждава съществуващия в Алжир рентиерски модел и отслабва стимулите за диверсификация. Така, дори ако Ормузкият проток бъде трайно отворен и цените се нормализират, Алжир ще остане изправен пред същите предизвикателства, съществували и преди кризата: трайна зависимост от петрол и газ, ограничени фискални възможности и незавършен процес на диверсификация.

И в двата случая е ясно, че криза, възникнала другаде, може да пренареди позициите на двете страни в глобалната йерархия. Както Мароко, така и Алжир са поели ангажименти по дългосрочни планове за климата, изготвили са национални енергийни стратегии и са формулирали визиите си за енергиен суверенитет. Въпреки това, реакцията на държавите при кризи се определя от неотложността на ситуацията - било то чрез възстановяване на субсидии, пренасочване към алтернативни купувачи или увеличаване на добива на изкопаеми горива. Широко рекламираните стратегии за зелена енергия биват прибързано променяни или дори набързо спирани от самите правителства, които първоначално са ги разработили.

В съвкупност тези динамични процеси усложняват представата за енергийния преход като за линейна, планирана последователност. В рамките на политиките декарбонизацията все още се описва като поредица от събития и измерими стъпки: цели, инфраструктурен капацитет, финансови споразумения, пренасочване на веригите за доставки към съюзнически или близки държави ("friend-shoring" и "near-shoring"), сертификации и достъп до пазара.

Този привидно технократски и линеен ход на събитията обаче престава да бъде валиден, когато кризите се натрупват. Условията, пораждащи кризи като тази в Ормузкия проток, не са нито случайни, нито неизбежни. Те са резултат от политически решения на влиятелни държавни субекти, които обричат ​​целия регион на Близкия изток и Северна Африка на "безкрайни войни", с последици, надхвърлящи далеч пределите на региона.

Кризата в протока и нейните последици са както краткосрочни, така и дългосрочни. Те показват, че сътресенията вече не са външен фактор за плановете за "зелен" преход, дори и в отдалечените страни от Магреб. Въпросните последици определят какъв бъдещ сценарий остава възможен. Алжир може да види възможност в ролята си на извънреден световен доставчик на изкопаеми горива, дори това в крайна сметка да не обслужва собствения му планиран преход. Същевременно, докато войната между Русия и Украйна може да е засилила стремежа към "зелена" адаптация от гледна точка на Рабат, настоящата криза представлява много по-тежко изпитание за Мароко. Ситуацията около Ормузкия проток може да постави под въпрос жизнеспособността на прехода на страната към зелена енергия. Най-малкото, една реалност, белязана от глобални кризи с подобен мащаб, ще промени представата за същността и формата на такъв преход.

Заключение

Въпросът пред Мароко и Алжир вече не е дали да се преориентират към зелената енергия. И двете страни са предприели стъпки в тази посока, макар Мароко да го е направило по-решително от Алжир. Въпросът е как и кога да се действа. За Мароко настоящият сътресителен момент показва, че залогът върху производството на зелен амоняк за вътрешния пазар е оправдан - поне засега. Осъществимостта на този планиран завой ще зависи от това дали производството от възобновяеми източници ще бъде увеличено и впоследствие поддържано на необходимото високо ниво; ако това се случи, кралството би могло да се утвърди като водещ доставчик на торове на фосфатна основа.

За Алжир изборът е по-категоричен. Изобилието от петрол и природен газ осигурява незабавно фискално облекчение и засилва дипломатическите лостове за влияние, но същевременно задълбочава зависимостта на страната от ресурси, които са изчерпаеми и чийто потенциал за генериране на приходи ще намалее след преодоляването на настоящата криза. Като алтернатива, Алжир би могъл да се опита да спази графика за своя зелен преход, но в процеса да се откаже от моментните финансови ползи, произтичащи от засиленото световно търсене на петрол и газ от държави, чийто добив не е съществено засегнат от кризата.

<iframe width="818" height="460" src="https://www.youtube.com/embed/xFrGuyw1V8s" title="ABBA - Dancing Queen (Official Music Video)" frameborder="0" allow="accelerometer; autoplay; clipboard-write; encrypted-media; gyroscope; picture-in-picture; web-share" referrerpolicy="strict-origin-when-cross-origin" allowfullscreen></iframe>

На 16 август 1976 г. в Швеция излиза Dancing Queen – песента, която се превръща в най-разпознаваемия хит на ABBA и в един от символите на диско ерата. Пет десетилетия по-късно композицията на Бени Андершон и Бьорн Улвеус продължава да бъде сред най-слушаните песни на шведската група и вече е преминала границата от около 2 млрд. стрийма в Spotify.

Песента е издадена като сингъл от албума Arrival и достига първото място в повече от дузина държави. През април 1977 г. Dancing Queen оглавява и американската класация Billboard Hot 100 – това остава единственият №1 сингъл на ABBA в САЩ.

Агнета Фелтскуг си спомня, че групата невинаги е можела да предвиди коя песен ще се превърне в световен успех. При Dancing Queen обаче усещането било различно – музикантите още в началото били убедени, че композицията има изключителен потенциал.

Ани-Фрид Люнгста описва силната емоция от първото си слушане на инструменталния запис. Според нея мелодията била толкова красива, че я разплакала.

Въпреки че Dancing Queen се превръща в своеобразна емблема на европейския поп, музикалните ѝ корени са силно повлияни от американската сцена.

Бени Андершон и Бьорн Улвеус са посочвали като вдъхновение диско хита Rock Your Baby на Джордж Маккрей от 1974 г., както и музиката от албума Dr. John’s Gumbo, в който се преплитат нюорлиънски R&B и блус.

Зад привидно простия танцувален ритъм стои прецизно изградена композиция. Характерното пиано, басът и ударните движат песента напред, докато вокалите на Агнета Фелтскуг и Ани-Фрид Люнгста създават почти хоров ефект в припева.

Важна част от въздействието идва и от редуването на мажорни и минорни тонове. Именно тази комбинация между еуфория и лека меланхолия е една от причините песента да работи еднакво добре както на дансинга, така и като носталгичен поп химн.

Още преди официалното излизане на сингъла ABBA изпълнява Dancing Queen на една от най-запомнящите се сцени в историята си.

На 18 юни 1976 г., вечерта преди сватбата на крал Карл XVI Густав и Силвия Зомерлат, групата е поканена да участва на гала в Кралската опера в Стокхолм. Четиримата изпълняват песента пред бъдещата кралица, облечени в стилизирани исторически костюми.

Важно е обаче да се уточни, че песента не е написана специално за кралица Силвия, както понякога погрешно се твърди. Тя вече е съществувала и просто е избрана за изпълнение на галата.

Dancing Queen се появява във време, когато диско музиката се превръща в масова култура. Само година по-късно Saturday Night Fever с Джон Траволта и музиката на Bee Gees ще затвърди жанра като световен феномен.

ABBA обаче успява да изведе собствената си европейска версия на диско попа до глобален успех още преди това. В текста 17-годишно момиче се наслаждава на петъчната вечер, танците и усещането за свобода – прост сюжет, който се оказва универсално разбираем за поколения слушатели.

Песента продължава да носи приходи от стрийминг, продажби, лицензиране и права за публично изпълнение. Албумът Arrival, в който тя е включена, беше добавен през 2024 г. и в Националния регистър на звукозаписите на Библиотеката на Конгреса на САЩ заради културното и историческото му значение.

За юбилея Dancing Queen получава и ново винилово издание. Официалният магазин на ABBA пусна на 14 август 2026 г. лимитиран 10-инчов винил, включително версия върху черен блестящ винил. Записът е ремастериран в Abbey Road Studios.

Половин век след премиерата си песента продължава да звучи на сватби, партита, концерти и в стрийминг платформите. Dancing Queen отдавна е повече от диско хит от 70-те – тя е една от композициите, които превърнаха ABBA в глобален поп феномен и останаха разпознаваеми далеч отвъд собствената си епоха.

По всичко личи, че войната в Украйна е навлязла в своя абсолютно критичен етап, в който и двете страни се стремят да си осигурят решаващо предимство преди настъпването на зимата. На първо място, изглежда, че Тръмп отново е изпързалял Украйна.

От една страна, на последната среща на върха на НАТО в Анкара, той обеща на Украйна лиценз за производство на ракети-прехващачи за системите Patriot. Но от друга страна, изглежда, че се е отказал от това свое предложение тази седмица. Това пише британският историк и професор Тимъти Гартън-Аш в профила си в платформата Substack.

Междувременно едва сега започваме да осъзнаваме последствията от катастрофалния провал на Тръмп във войната му с Иран - едно от които е, че запасите от ключови американски боеприпаси, особено ракети Patriot, са изчерпани до критичния минимум.

Това изпраща ясен сигнал към Путин, че:

а) подкрепата на САЩ за Украйна е крайно несигурна

б) Украйна няма да получи нови доставки на ракети-прехващачи за системите Patriot в близко бъдеще.

С други думи, складовете са празни, което оставя Украйна практически беззащитна срещу руските балистични ракетни удари. Всичко това дава зелена светлина на Путин да нанесе адски удар върху Украйна с балистични ракети и да се опита да ускори унищожаването на критичната ѝ инфраструктура преди да настъпи зимата.

Времето е от решаващо значение и за Украйна, тъй като през следващия месец предстоят избори за Държавната дума на Русия. Ако Киев иска да промени политическата и икономическа динамика на тази война, моментът е именно сега - като върне войната у дома, в Русия, и увеличи икономическата цена за Москва. Това обяснява безмилостните украински атаки с дронове по руски рафинерии и дистрибуторски и логистични центрове като Wildberry.

Украйна също се опитва да спре производството на балистични ракети още в зародиш в Русия. Междувременно и двете страни са въвлечени в брутален сблъсък в Черно море, унищожавайки стотици кораби при атаки, които крият риск от глобални последици - обърнете внимание, че се спира товаренето на петрол по тръбопровода CPC в Новоросийск, а под заплаха са 30% от световните доставки на пшеница.

След изборите за Държавната дума Путин ще трябва да вземе критично решение - дали да обяви нова вълна на принудителна мобилизация. Това изглежда твърде вероятно, предвид огромните загуби в месомелачката на фронтовата линия, които вече не могат да бъдат компенсирани чрез набиране на военнослужещи по договор. Подобна мобилизация би била изключително непопулярна и потенциално политически опасна за Путин, макар рискът за него вероятно да остане ограничен, ако успее да убеди обществото, че Русия все още държи инициативата във войната.

Това обяснява и ходът с увеличаване на ударите с балистични ракети срещу Украйна. Като цяло изглежда, че тази война ще стане още по-жестока, преди да започне да се наблюдава някакво подобрение. Иронията във всичко това е, че както в началото на втория си мандат, така и отново по време на срещата на върха на НАТО в Анкара, Тръмп разполагаше с лостове за влияние върху Путин, които можеха да бъдат използвани за постигане на мир в Украйна от позицията на силата.

Но за пореден път доста хаотичната и непоследователна външна политика на Тръмп предаде този лост на Путин - особено чрез колебанията относно даването на лиценз на Украйна за производство на ракети Patriot.

За съжаление, Украйна гори, докато Тръмп бездейства, сякаш нищо не се случва.

През последните месеци действията и публичните позиции на някои мои колеги (не само ректори) очертават все по-осезаеми разделителни линии в създадената с огромни усилия преди 33 години единна ректорска организация. Стигна се дотам да бъде поставен под съмнение принципът на равнопоставеност между членовете на организацията, включително равният им глас при вземането на решения. Това пише в профила си във фейсбук проф. Миглена Темелкова, председател на Съвета на ректорите. Ето какво още коментира тя:

Висшите училища безспорно се различават по форма на собственост, размер, местоположение, профил и научен капацитет. Не приемам обаче тези различия сами по себе си да бъдат превръщани в критерий за институционална значимост, академично качество или право на равноправно участие, нито да дават основание университетите да бъдат етикетирани като „достойни“ и „недостойни“, „качествени“ и „некачествени“, сравнявани с „Левски и ЦСКА“ или пренебрежително определяни като „малки“. Подобни квалификации и сравнения не просто разделят - те подменят съдържателния разговор за качество, резултати и обществен принос с предварително поставени етикети. Вярвам, че всеки опит за разделение на системата на висшето образование по подобни критерии трябва да среща категорична обществена реакция!

Не приемам действия и публични позиции (независимо дали идват от политици, колеги или обществено ангажирани лица), които създават усещането, че едни висши училища по презумпция са по-значими и по-достойни от други. Убедена съм, че авторитетът и мястото на всеки университет се изграждат чрез неговите академични резултати, качеството на образованието, научните постижения и обществения принос, а доверието на кандидат-студентите и реализираният прием са важна част от оценката за жизнеспособността и значимостта на всяко висше училище! Категорично не приемам административни механизми или критерии, които поставят едни висши училища в привилегирована позиция спрямо други! Конкуренцията е необходима за развитието ни, но тя има смисъл само когато е честна и се основава на справедливи условия, отговорност и академична солидарност!

За да няма съмнение относно принципите, които защитавам и които открито и честно заявих като своя платформа при изборите за председател на Съвета на ректорите през март, ще повторя: време е университетите да имат много по-активна роля в създаването на правилата и политиките, по които се развива висшето образование! Академичната автономия ни дава права, но ни възлага и отговорности. Университетите познават отвътре проблемите и възможностите на системата и затова техният глас трябва да има реална тежест при изработването на политиките за нейното развитие. Това не означава отсъствие на държавата, а пълноценно партньорство между държава и академична общност.

Няма да навлизам в юридическите аргументи около създаването на сдружение, чиито заявени цели и функции се припокриват с тези на съществуващия вече 33 години Съвет на ректорите. За това припокриване и за въпросите, които то поражда, писаха не една и две медии. За мен обаче по-важният въпрос е друг: дали подобна институционална алтернатива укрепва представителството на висшите училища, или създава предпоставки за тяхното разделение? Досега предпочитах да не коментирам публично тези процеси, водена от убеждението, че различията между нас не бива да се превръщат в разделителни линии. И днес продължавам да вярвам, че каквито и различия да имаме, отговорността ни е да запазим способността на академичната общност да говори заедно и да защитава общите си интереси!

Не мога обаче да подмина опитите да се поставят под съмнение ролята и представителността на Съвета на ректорите – организация, която вече 33 години обединява българските висши училища и отстоява общите интереси на академичната общност. Нейната уникалност не произтича просто от наименованието или юридическата ѝ форма, а от способността ѝ да намира баланс между интересите на различните висши училища и същевременно да бъде партньор и коректив на държавата при формирането и провеждането на политиките за висше образование. Притеснява ме, че към вътрешните различия в академичната общност се наслояват и публични институционални тълкувания, които вместо да укрепват утвърденото през десетилетията представителство на университетите, поставят под въпрос неговия статут и роля. Още по-сериозен би бил рискът, ако в резултат от подобен подход независимото представителство на университетите постепенно бъде сведено до консултативна функция спрямо изпълнителната власт. Партньорството между държавата и академичната общност има смисъл именно когато допуска не само съгласие, но и различна, независима и корективна позиция. В този смисъл за мен въпросът не е кой има право да се сдружава, а как съхраняваме единството, независимостта и силата на общия глас на българските университети.

Висшето образование е една от системите, в които академичната автономия продължава да бъде основополагащ принцип на управление и развитие. Затова гледам с тревога на идеи, които търсят повишаване на ефективността чрез засилване на административната централизация. Убедена съм, че устойчивото развитие на висшите училища не може да бъде постигнато чрез прекомерен административен контрол, а чрез съчетаване на автономия, отговорност, прозрачност и ясни критерии за качество. Всяка нормативна промяна, която измества този баланс, трябва да бъде внимателно преоценена с активното участие на академичната общност.

Вярвам, че развитието на висшето образование трябва да върви към по-активно и институционализирано участие на академичната общност при формирането на политиките в сектора. В тази посока са и редица констатации и препоръки на ОИСР в доклада „Education and Skills in Bulgaria“ (2025), който поставя сред принципите на доброто управление участието на заинтересованите страни в разработването и прилагането на политики. В глава 5 „Tertiary education: Enhancing excellence and equity“ ОИСР обръща внимание на необходимостта от междууниверситетско сътрудничество, споделяне на ресурси и укрепване на капацитета на висшите училища, като сред примерите посочва Германската ректорска конференция – самостоятелно организирано представителство на германските висши училища, което не е държавен орган. За мен това е важен пример за разбирането, че академичната автономия не означава изолация от държавата, а трябва да върви заедно със силно и отговорно представителство на университетите в диалога за развитието на висшето образование. В този контекст е трудно да се обясни защо Съветът на ректорите, който повече от три десетилетия обединява българските висши училища и представлява техния общ глас, все още няма ясно разпознато институционално място в процеса на разработване на политиките и нормативните решения за висшето образование. За мен това не е въпрос на привилегия за една организация, а на реално участие на академичната общност в решенията, които определят нейното бъдеще.

Благодаря за подкрепата към каузата на 33-годишния Съвет на ректорите, дадена от всички мои предшественици, ректори доайени, учени и преподаватели, студенти, журналисти, общественици и обикновени хора, милеещи и болеещи за опазването на интегритета и постиженията на академичната общност!

На всички вас казвам – БЛАГОДАРЯ!

Съветът на ректорите е най-вече наш!

Нека заедно да го опазим!

Много хора пишат, че София се е провалила с Евровизия!

И да — **Евровизия 2027 ще се проведе в Бургас!**

Това отбеляза във "Фейсбук" Александър Атанасов.

За мен обаче решението беше почти очевадно. Просто София няма подходяща зала за провеждането на конкурс от мащаба на Евровизия.

Някои ще кажат: „Ами зала 8888 Арена?“

Да, ама не.

Една от причините е свързана с името на залата. Организаторите на Евровизия имат строги изисквания към мястото на провеждане, включително залата да не носи име на търговски спонсор.

И тук идва интересният въпрос — защо София е позволила залата да бъде преименувана по този начин?

Заради един договор и някакви приходи от него София изпуска възможността да бъде домакин на събитие, което би донесло милиони от туризъм, хотели, ресторанти, транспорт и реклама.

А сега тези милиони ще отидат в Бургас.

Така че не бих казал, че Бургас е „спечелил“ Евровизия само заради по-добра кандидатура.

Как мислите — трябваше ли София да направи всичко възможно, за да приеме Евровизия?

Лицата, обвинени за жестокото убийство на младия мъж в Пловдив, при доказване на вината им по несъмнен начин, трябва да понесат наказание, съответстващо на изключителната тежест на извършеното деяние.

И тук държа да подчертая нещо изключително важно - жертвата не е доказан педофил! В правовата държава никой няма право сам да произнася присъди, още по-малко да се превръща едновременно в обвинител, съдия и палач. Вината се установява единствено от съда, с влязла в сила присъда.

Ако бъдат доказани публично огласените обстоятелства за начина на извършване на убийството, за причинените страдания на жертвата, както и за заснемането и разпространяването на видеозапис, тогава обществото има пълното право да постави въпроса - дали действащият Наказателен кодекс предвижда адекватна санкция за подобни престъпления.

В момента българското наказателно право предвижда специален, по-благоприятен режим за непълнолетните извършители, включително задължително редуциране на наказанията, които за пълнолетен извършител биха могли да бъдат доживотен затвор или доживотен затвор без замяна.

Според мен този въпрос вече трябва да бъде поставен пред Народното събрание - сега!

При изключително тежки умишлени престъпления против личността, извършени от непълнолетни, които са били способни да разбират свойството и значението на постъпките си и да ръководят поведението си, законодателят трябва да обсъди възможността съдът да не бъде автоматично обвързан от сегашната редукция на наказанието.

Не призовавам за автоматични присъди. Призовавам съдът да разполага с възможност, при строго определени и изключителни случаи, след индивидуална преценка на личността на извършителя, степента на обществена опасност, начина на извършване и всички доказателства по делото, да може да наложи и най-тежкото предвидено от закона наказание.

Затова призовавам народните представители от управляващата ПП “Прогресивна България” в най-кратък срок да подготвят Закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс и да поискат свикване на извънредно заседание на Народното събрание. Да си прекъснат лятната ваканция, защото става въпрос за отнет човешки живот и защото агресията и насилието от непълнолетни в България продължава и след този случай!

Разполагат с необходимото парламентарно мнозинство и няма причина този въпрос да бъде отлаган. Освен ако толерират този вид престъпление и искат убийците да се разминат с леки наказания! А и съм убеден, че при добре аргументиран и юридически прецизен законопроект подкрепа ще бъде намерена и сред останалите парламентарни групи.

Топката е във Вашите ръце, г-н Румен Радев!

Когато обществото е изправено пред случай на толкова тежко насилие, политическият отговор не трябва да бъде изместван към медийни сензации и спорове за паметници. Той трябва да бъде институционален, законодателен и отговорен. На нужната висота.

За какви паметници говорим, когато пред нас стои въпросът дали законът е достатъчно справедлив, спрямо едни от най-тежките престъпления срещу човешкия живот, и когато непълнолетни зверове убиват?

Политикът трябва да осмисля всяка своя дума и да предвижда обществените последици от нея. Особено когато става дума за убийство, за човешки живот и за чувството за справедливост на цялото общество.

Промени в Наказателния кодекс. Това е дебатът, който трябва да започне. Сега!

И възможност за доживотен затвор и за непълнолетни извършители - само в изключително тежки, изрично определени от закона случаи, при доказана вина и след индивидуална преценка на съда.

Защото възрастта трябва да бъде фактор при определянето на наказанието, но не бива сама по себе си да се превръща в абсолютна преграда пред справедливостта.

На 15 август се навършват годишнината от срещата на върха в Анкъридж. Миналото лято срещата между руския и американския президент породи сериозни надежди за напредък в процеса на уреждане на украинския конфликт и, по-общо, в нормализирането на руско-американските отношения. Днес обаче, както в политическите, така и в експертните среди, фразата „духът на Анкъридж“ се посреща със значителен скептицизъм.

Изгубен ли е импулсът на контактите в Аляска и какво историческо значение придобиват тези разговори на високо ниво година по-късно?

Когато се оценяват реалните резултати от тази среща на върха между руските и американските лидери Владимир Путин и Доналд Тръмп, би било грешка да се подценява фактът, че тя се е състояла. И все пак, само година преди ръкостискането в Анкъридж, отношенията между Москва и Вашингтон бяха може би в най-ниската си точка в историята си.

Администрацията на Байдън направи всичко възможно, за да провокира прекъсване на всички контакти с Кремъл. Дори дипломатическото взаимодействие беше сведено до минимум, докато сътрудничеството в областта на науката, спорта и културата, което продължи дори през най-суровите периоди на Студената война, на практика престана. Белият дом, по същество, открито провъзгласи курс към стратегическо поражение на Русия. Параноичните и русофобски настроения в американското общество, и особено в естаблишмента, бяха изкуствено надути до безпрецедентни нива.

Разбира се, тази криза не възникна от нищото – тя беше резултат от десетилетия западна измама, насочена към установяване на глобалното господство на „златния милиард“. Но именно администрацията на Байдън доведе дългогодишната политика на американските хегемонни елити до нейната кулминация. В резултат на безразсъдството и авантюризма на русофобите във Вашингтон, светът се озова на ръба на глобална катастрофа, когато ядреният апокалипсис вече не се възприемаше като невъзможен.

Само кабинетни анализатори, откъснати от реалния дневен ред, можеха да очакват незабавно решение на всички натрупани проблеми от срещата в Аляска.

Основният резултат беше преминаване към нормализиране на отношенията между двете водещи суперсили, чиито лидери, след дълга пауза, се върнаха към пълноценен диалог. Скоро след това руските и американските дипломати възобновиха редовните, а не спорадичните, преговори. Конструктивно взаимодействие между нашите страни в ООН се появи например по отношение на киберсигурността. Бизнес връзките се засилиха, достигайки своя връх в кулоарите на Международния икономически форум в Санкт Петербург през юни 2026 г. (СПИЕФ, където Белият дом се съгласи да изпрати свои представители в Санкт Петербург за първи път от 2017-2018 г.). И накрая, контактите с Конгреса на САЩ бяха възобновени, като членовете поканиха делегация от Държавната дума на Федералното събрание на Руската федерация във Вашингтон (те посетиха страната през март) и изразиха готовност да отвърнат на посещението (тези планове биха могли да станат реалност още тази есен).

Разбира се, ние разбираме добре: антируското лоби, подхранвано от корпорации от военно-промишления комплекс (ВПК) и чуждестранни правителства, запазва влияние в Държавния департамент, Пентагона и Капитолийския хълм. В момента американските отбранителни гиганти оказват безпрецедентен натиск, борейки се да запазят многомилиардните бюджетни средства за украинския казус в проектобюджета на Пентагона за фискалната 2027 година. Следователно постигането на бързо размразяване е изключително трудно. Но Анкъридж ни позволи да възобновим диалога между Руската федерация и Съединените щати на качествено ново ниво. Наистина успяхме да се отдалечим от ръба.

Срещата на върха в Аляска не реши напълно украинския въпрос по отношение на постигането на устойчив мир. Политическата инерция във Вашингтон се оказа изключително силна, особено в навечерието на изборите за Конгрес (насрочени за 3 ноември 2026 г.). Държавният секретар на САЩ Марко Рубио на практика призна, че настоящата администрация няма достатъчно лостове за влияние, за да „принуди Киев към мир“. Но в действителност това твърдение изглежда остава негова лична позиция – нито Тръмп, нито неговият специален представител Стив Уиткоф са говорили за изоставяне на предишните си подходи, които самите те формулираха. Следователно е преждевременно да се присъединяваме към хора на скептиците.

Нито пък бива да драматизираме ситуация, генерирана от вътрешноамерикански процеси. Така наречената формула от Анкъридж, както многократно е било заявявано, първоначално предполагаше готовност за сериозна дипломатическа работа и компромиси. Русия, по джентълменски начин, продължава да потвърждава ангажимента си към споразуменията за Аляска, както ясно демонстрираха неотдавнашните разговори между руския външен министър Сергей Лавров и Рубио в кулоарите на събитията на Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН) в Манила.

В същото време не може да се отрече, че ситуацията „на място“ се е влошила за Киев през последната година и всеки реален диалог днес е възможен само със задължителното отчитане на тези нови териториални реалности. И ако Тръмп все пак реши (поддавайки се на натиск от ястребите) да повтори линията на Байдън, той ще се опита да запази обречените.

Ако режимът в Киев загуби контрол над САЩ, той неизбежно ще загуби точки вътре в САЩ, разкривайки неспособността си да изпълни предизборните си обещания.

Какъв е крайният резултат? Москва със сигурност дава приоритет на политическия и дипломатически път за прекратяване на конфликта в Украйна. Но не бива и не очакваме никакви „подаръци“ от Вашингтон.

Ние сме заинтересовани от равноправен и честен диалог с американската страна във всички формати, а срещата на върха в Анкъридж даде нов тласък на този процес. Целите на специалната военна операция (СВО) обаче очевидно ще бъдат решени, изхождайки от националните интереси и сигурност на Русия.

Терористичният режим в Украйна трябва да бъде неутрализиран, включително като заплаха за системата на стратегическа стабилност в света.

Има основателни причини Бургас да бъде избран за домакин на „Евровизия 2027“.

Първата е залата - това е най-важното за провеждането на това събитие. Залата в Бургас е нова. Тя има необходимия капацитет като височина, големина и въобще разполага с всичко необходимо. И това е много важно.

Втората причина е, че Бургас е на морето и заради всички курорти около града легловата база е на много високо ниво. Тоест, всички желаещи да посетят България по време на „Евровизия 2027“ ще имат къде да отседнат.

Третата причина е летището. В Бургас има летище.

И четвърто, но не на последно място, кметът на София Васил Терзиев е абсолютен некадърник. Той е некадърен във всяко едно отношение.

И все пак не забравяйте, че решението Бургас да бъде домакин едва ли е взето от Милена Милотинова. Най-вероятно това решение е взето от EBU. За тях е от съществено значение условията им да бъдат изпълнени, за да могат да реализират добър продукт.

Най-важното е, че „Евровизия 2027“ ще бъде в България!

Това е огромна реклама за нашата родина и ние само ще спечелим от многото туристи, които ще дойдат, ще посетят страната ни и със сигурност ще останат доволни.

Заводът в Правец купуваше готови модули от Тайван с долари, сглобяваше компютри и ги продаваше на Съветския съюз за рубли. С рубли не можеш да купиш следващите компоненти. Така сметката не излизаше още преди границите да паднат.

Това припомня във "Фейсбук" Даниел Лорер.

Сещам се за това всеки път, когато чуя за „европейски технологичен суверенитет”.

На 11 август френската Mistral, европейският отговор на OpenAI, обяви, че пуска на своите сървъри първия чужд модел - китайския GLM на Z.AI. В оригинал, без никаква промяна. Техническият им директор го обясни просто: моделът е добър, всички го харесват, отворен е и няма основателна причина да не го правят.

И е прав.

В същото съобщение Оливие Сишел от френската държавна финансова институция Caisse des Dépôts каза: „Иновациите без зависимост от чужди играчи са императив за Европа.”

Два пъти го четох. Така пише.

Днес на върха на изкуствения интелект има само американски и китайски модели. Европейски няма. Дори този на Mistral е трениран от тях, но е базиран на китайския DeepSeek.

Mistral прави точно това, което трябва да прави добра компания. Проблемът е средата около нея.

В Европа имаме отлични инженери и 27 отделни пазара. Международният валутен фонд пресметна, че вътрешните ни бариери тежат колкото мито от 44% при стоките и 110% при услугите.

Чиповете за изкуствен интелект се плащат на световна цена в долари. Приходите се събират на дребно, държава по държава. Същата сметка като при Правец, само че с отворени граници.

И парите не стигат. 1 Gw изчислителна мощност струва около 38 милиарда долара по изчисления на Epoch AI- 1/3 от всичко, произведено в България за 1 година. Mistral е събрала едва 4 милиарда и вече продава капацитет, който още не е построила.

През март Комисията предложи EU Inc. - общи правила, по които една фирма да работи в целия ЕС, вместо да се блъска с 27 правни системи. Лидерите на ЕС поставиха срок до края на 2026 г. На 28 май няколко държави поискаха трудовите правила да си останат национални. България не каза нищо.

На 24 септември в Съвета има нов дебат. Ще отиде ли някой оттам с българска позиция — и каква?

Защото европейски изкуствен интелект без общ европейски пазар е Правец за 38 милиарда.

Още преди месеци, в деня след победата на Дара на Евровизия, ми се прииска да ви разкажа една история. Ще го направя днес - със закъснение, но мисля, че моментът е удачен.

Това коментира европейският депутат Христо Петров - Ицо Хазарта във "Фейсбук".

Миналата есен бях поканен и посетих Кемниц - град в източната част на Германия, по-познат на тези като мен (а и на по-възрастните) със старото си име Карлмарксщат. Градът бе столица на културата за 2025-а, точно както беше и Пловдив преди седем години. Хората бяха инвестирали доста време, усилия и средства, за да получи градът този статут. За двата дни там видях много интересни културни забележителности, както и доста приятни и гостоприемни хора. Най-силно впечатление обаче у мен остави разговорът ми с кмета и по-точно тези негови думи: "Броят нощувки в града се увеличи с 80%, а в района - с 46%.

Държавата, общината и бизнесът имат вече много по-добър синхрон след всичко, което направихме заедно. Най-хубавото според мен обаче е, че самочувствието и животът на хората тук се подобриха значително - те виждаха как чужденците си правят селфита на места, покрай които те самите с години минаваха и не забелязваха, просто защото бяха свикнали с тях. Започнаха много повече да ценят града си и всичко, което имаме."

Питах го и за самия избор на града. Отвърна ми: "Беше трудно, оспорвано, имаше недоволни, имаше много спорове и караници. В някои моменти от подготовката изглеждаше, че няма да се справим. В крайна сметка обаче резултатът е повече от добър.".

Освен галериите и историческите сгради, хората бяха превърнали в атракция буквално всичко - гаражите пред панелните блокове, старото трамвайно депо и какво ли не друго.

Имаше и страхотна изложба за историята на графити-културата в града. Всичко това - с общи усилия.

Защо разказвам тази история?

Една седмица Евровизия не е шест месеца столица на културата, знам... и въпреки това Бургас има всичко необходимо да направи това събитие запомнящо се. Според мен поне половината от посетителите ще дойдат и в София, и на други места в България. Ще видят онова, с което сме свикнали и понякога не ценим... и може би ще ни помогнат да го обикнем малко повече.

Най-трудното го свършиха Дара и нейният екип. Останалото е в ръцете на всеки от нас.