Коментар на Даниел Смилов:

Управлението на "Прогресивна България" е едновременно и нещо ново, и нещо познато. Новото е безпрецедентното през последните десетилетия мнозинство в парламента, с което то разполага. Познатото е персоналисткият характер на формацията, която почти изцяло разчита на популярността на лидера си Румен Радев. Мандатът на управлението също е познат: да се справи със завладяната държава и практиките от преходния модел "Борисов-Пеевски". Новото е подкрепата, получена от Радев, от проруски или отчасти евроскептични избиратели, които виждат в ПБ изразител на своите възгледи.

Когато ентусиазмът отстъпи пред реалните проблеми

През последната седмица новите управляващи се сблъскаха с конкретиката в различните сектори и ентусиазмът от голямата изборна победа започна бавно да заглъхва. Въпреки тази победа (съвсем естествено) в страната продължават да се случват тежки катастрофи заради гонки по улиците, откриват се цели незаконни градове, издирвани за евентуални тежки престъпления се появяват в Белград и т.н. Двата режима на първоначално действие на новото управление дотук бяха:

- Опозицията е виновна за проблемите;

- Имаме нужда от време, за да ги решим.

И двата режима работят и ще продължат да работят, но със всеки изминал ден и седмица техният коефициент на полезно действие спада. Вярно е, че в казуса край Варна се разкри голям възел от власти, които или са проспали, или направо са узаконявали с удостоверения за търпимост, нотариални актове и други инструменти незаконно строителство. Отново се намеси и ДАНС, която ту е гонила инвеститора като потенциална заплаха за сигурността, ту го е използвала по традиционния начин - за натиск срещу кмета на Варна Коцев, който на всичкото отгоре прекара неоправдано половин година в ареста точно по времето на разгръщането на цялата история. Като добавим и украинската връзка (която някои твърдят, че е по-скоро руска), скандалът има потенциал да хване вниманието на обществото и да го отклони от общата картина на управлението на страната. Каквото и да излезе от Баба Алино обаче, това няма да е краят на корупцията и лошото управление в България, нито дори началото на този край.

Предизвикателствата пред ПБ от тази гледна точка са системни и те не могат да бъдат решени като всеки стар казус се затрупва с нов, по-пресен по модела "всяко чудо за три дни" и ново Баба Алино следващата седмица. На такава борба с корупцията сме се нагледали: шумно начало, много приказки по телевизията и постепенно забравяне на казуса. Или най-многото, както с Петьо Еврото, брокерството му в съдебната власт бе наказано с глоба от 2556 евро.

По тези индикатори ще мерим успеха на "Прогресивна България"

Тъй като медийният шум е много голям, за да се ориентират хората дали наистина има позитивна промяна в управлението, те би трябвало да следят структурно определящи индикатори, като следните:

1) Бюджет: ще успее ли правителството да предложи бюджет за 2026г. и 2027г., който е в рамките на 3% дефицит, без да вдига основни данъци и осигурителни тежести и без да замразява или намалява доходите в обществения сектор. Тази задача не е от най-лесните, но и ситуацията е далеч от "катастрофалното", както някои представители на управлението се опитват да твърдят. Просто фискалната консолидация трябва да се случи плавно, за да не се стигне до внезапно охлаждане на икономиката - която все пак още расте с изпреварващ темп спрямо ЕС;

2) Прокуратура: Оттеглянето на Сарафов от поста му на и.ф. главен прокурор и от други ръководни длъжности в магистратурата е добър сигнал за нова посока в управлението. Този сигнал може да се чете и като покана на досегашното статукво да се договори за "пренареждане" с новата власт. Да не се пипат хората, като за сметка на това наказателните инструменти ще обслужват новите политически силни. Ако това се получи, ще имаме провал на новата власт в най-сериозната част от политическия ѝ мандат;

3) ДАНС и службите: Смяната на ръководството на ДАНС е добра стъпка, но и тук трябва да се види дали няма да бъдат продължени порочните практики. А основно те се изразяват в използване на службите за бухалка срещу едни и чадър срещу други;

4) Нов ВСС, Инспекторат: Новото управление работи по законопроектите за избор на нови висши органи в съдебната власт. Но и тук резултатът ще е важен, а не просто провеждането на процедурата по избор. Дали ще бъде съставен такъв ВСС, който не просто е удобен на новата власт, а действително се бори за върховенство на закона? Много е важно хората, които ще се излъчат, да не са анонимни юристи и магистрати без ясна позиция по въпросите на съдебната власт. Ако кандидатите нямат собствена гравитация, лесно биха били приобщени към някои от съществуващите лобита;

5) Стари корупционни скандали: Един ключов индикатор за успех ще бъде прогрес по тежките казуси, натрупали се дотук. "Джуджетата" и "Нотариуса" са доникъде. Същото може да се каже за делото КТБ, аферата "Божков", чекмеджетата и къщата в Барселона, убийството на Алексей Петров, "атентатът" срещу Гешев и т.н. Ако всичко това остане заметено под килима, а същевременно към него се добавят все по-нови случаи, по които се шуми, това ще означава провал за новата власт. Вярно е, че много от тези дела са в прокуратура и съд, но пък е вярно, че изпълнителната и законодателната власт могат да искат и да настояват за резултати по тези дела. А дисциплинарните органи в съдебната власт могат да разгледат причините за липса на прогрес по тях (или за умишленото им опропастяване). Ако има воля, ще има и прогрес;

6) Отношения с ЕС: Ако България изпадне в изолация в ЕС, това ще е сериозен неуспех. Първите сигнали от Радев и правителството му са по-скоро позитивни: той иска България да е добре интегрирана и с ясни приоритети в ЕС. Индикаторите за това ще са дали успяваме да се възползваме от новите общи инициативи в отбраната и дали в новата бюджетна рамка има достатъчно средства за догонване на останалите чрез кохезия и други фондове. Бюджетните спорове са винаги и навсякъде тежки, затова колкото повече съюзници имаме при тях, в толкова по-силна позиция ще сме. И като цяло не е печеливш подход да твърдим, че няма да участваме в общи инициативи (например отбрана), но ще искаме солидарно финансиране от другите европейци. И лош вкус, и контрапродуктивно в повечето случаи е едно такова поведение;

7) Украйна: За огромната част от европейските държави подкрепата за Украйна е елемент от собствената им отбрана. Най-ясен е казусът с балтийските държави и Полша, но на практика с изключение на една-две страни всички споделят тази позиция. България при управлението на Радев вероятно ще е между споменатите една-две страни като реторика. Ако тази реторика не нарушава постигнатото европейско единство по отношение на помощ (военна и финансова) за Украйна и санкции срещу Русия, тя може да получи и европейско, и национално свидетелство за търпимост. Но ако от реторика се мине и към блокиране на общи инициативи, българската външна политика ще бъде сериозно сменена в грешна посока. Защото това, което е опасност за всички, най-вероятно е опасност и за нас.

Тези ориентири могат да отсеят медийния шум от реалната промяна. Часовникът тиктака и времето за първите съдържателни отчети наближава. Президентските избори през есента ще дадат и първата оценка от гражданите.

Автор: Александър Детев

1976 година: Виетнамската война е приключила катастрофално за САЩ, а американското общество още се опитва да излекува раните, отворени от аферата „Уотъргейт" и скандалите по време на президентството на Никсън. Джералд Форд, който оцелява след опит за убийство през септември 1975 година, така и не успява да пречупи ниския си рейтинг и през ноември губи изборите от кандидата на демократите - Джими Картър.

На този фон, през 1976 година, САЩ отпразнуват 200 години от най-важното събитие в своята история - подписването на Декларацията на независимостта, която поставя основите на американската държава. Напрежението е във въздуха, а големият въпрос тогава гласи: могат ли американците все още да празнуват обединени?

"Раните на нацията бяха зараснали"

Отговорът се оказва положителен. Цялата година е белязана от хиляди събития, концерти, високопоставени държавни посещения. Президентът на Франция Валери Жискар д'Естен организира светлинно шоу в Маунт Върнън, а кралица Елизабет Втора подарява на президента на САЩ реплика на „Камбаната на свободата", която и до днес може да бъде видяна в Националния исторически парк във Филаделфия.

Кулминацията е на 4 юли, когато усещането за единство е толкова силно, че кара президента Форд по-късно да напише: „Рядко в световната история толкова много хора са се събирали така спонтанно, за да изразят любовта, която изпитват към родината си. Нито един инцидент не помрачи празника ни. Раните на нацията бяха зараснали. Възвърнахме гордостта си и отново открихме вярата си, а с това положихме основите на едно бъдеще, което несъмнено щеше да бъде изпълнено с надежда".

250-годишен юбилей на Америка и 80-годишен на Тръмп

2026 година: „Не искаме певци без талант, но с високи хонорари да ви приспиват - казахме им да си стоят вкъщи", пише разяреният Доналд Тръмп, след като редица изпълнители се отказаха да участват в Големия американски щатски фестивал по повод годишнината.

Защо се отказаха? Защото са осъзнали, че той се организира не от Конгреса, където представители и на двете партии от години подготвят тържествата под надслова „Америка 250", а от организацията „Свобода 250", създадена от президента. Общите тържества тази година няма да са общи - събитията ще се въртят около една-единствена личност - тази на Доналд Тръмп. Отбелязването на 80-ия рожден ден на президента е част от празничната програма на 14 юни - Деня на американското знаме, докато известни артисти организират протестен концерт в защита на Първата поправка.

Жива ли е "американската мечта"?

Подготовката за 4 юли е белязана от вътрешнополитическо напрежение, невиждано разделение в американското общество и тежката цена, която страната плаща за войната в Иран. В същото време светът изглежда все по-отдалечен от Вашингтон.

Британският крал Чарлз Трети посети Вашингтон през април и с финес припомни, че „каквито и различия и несъгласия да има между нас, ние сме единни в ангажимента си да запазим демокрацията". Само дни преди това Тръмп нападна вербално НАТО и го обяви за „хартиен тигър", подигра се на френския президент Макрон, обяви, че е разочарован от Великобритания и подчерта, че Киър Стармър „не е Уинстън Чърчил".

Отношенията на САЩ със света са в изключително трудна фаза, но отношенията вътре в Америка са още по-драматични. Проучване на „Политико" от края на миналата година показва, че според 46% от американците „американската мечта не съществува". Едва 26 на сто са на обратното мнение. За 49% най-добрите години на САЩ са зад гърба им, едва 41 на сто смятат, че те предстоят. Цели 59% казват, че поляризацията в тяхното общество се увеличава, а 52% искат радикални промени.

В моменти на вътрешна криза историята, националните символи и най-вече културата винаги са помагали на обществата да се почувстват единни. Но на тазгодишните тържества американците няма да пеят „This Land is Your Land" и „Sweet Caroline" заедно. Половината от тях ще включат телевизорите, за да слушат речта на Тръмп. Но другата половина ще смени канала.

На страница една стоят* вмъкваншци четири, в редове два: „Times“, „Morning Post“, „Spectator“, „Dearborn Independent“. Прави впечатление четирикратната употреба на латински знаци. Не бих вадил на показ случая, ако беше рядък, но е тъкмо напротив, даже рекъл бих, че той е представителен.

Подир славния и героичен 10-и, кога скоротечно, усърдно и възторжено демократясахме, чак демокретенясахме, тукана хлуйна с неподозируеми наглост, размах и подкрепа латиницата. За срам и позор държавата, Институтът за български (?!) език, университетски катедри, творчески сдружения, родолюбиви (тъй де) партии мълчат себеразобличително, като че ли явлението е мижаво, маловажно, па дори съвсем го няма. Предполагам, че въпросните думи оставени са непокътнати с оглед читателят да види по-убедително за какво иде реч. Дето е отсъдил оня: оправданието е като задника: всеки го има, няма защо да го показва. И още: по-важно от изходната точка е къде стигаш; пътят към ада е покрит с с добри намерения. Какво чак пък толкова е по-убедително, че да зарежем родната азбука и да си натресем нечия?

Възползвайки се от всепозволеността, латиницата е напълно недосегаема, даже бива гледана благосклонно – мост, водещ към блажения и бленувван Запад – строго погледнато равнозначи с отбългаряване.

Гордеем се, че сме сътворили две наши писмености, в искрен, основателен и подсилващ додатък питаме: кой друг народ сторил е това? Но за да съм честен ще кажа, че въпросното разнобуквие не се навира, шири самó по него си все по-господарски, а го вършат собственоръчно все по-многобройни българоговорещи, движени от различни подтици. Един от тях е, че вносляшките букви приближават ни (лъжливо) към благоденстващи западняци. Оставена охолно (чети безгрижно = нехайно = безотговорно) латиницата настъпва къде ли не, в какво ли не. Противоречим си яко: тачим светлата памет на Кирил и Методий, отдаваме им презаслужена почит, а на дело работим против тях: защо те не са приспособили към говора ни мил гръцките или пък латинските писмена, защо предпочели да изобретят начин съвършено инакъв за нашата изказност? Самси Божият Син Господ Иисус Христос отсъдил е: „по плодовете им ще ги познаете“ (Матей 7:16), значи по делата. Изхождайки от това висше мерило, какви сме: българолюбци или българомразци, българо-безразличници? Нека всеки сам отговори на питанката.

Оставяйки, по-точно изоставяйки нашата безценна азбука, ние – без да го нарочно целим, вървим към насърчаване и равнопоставяне между кирилица и латиница. Нищо чудно, ако след време, изхождайки от съществуващото положение, от наличната действителност, пръкне кощунствен мерак да въведем успоредно въпросните нам чужди букви: ето как едните и другите кротичко съжителстват в Сърбия. Натам и то бързо вървим, ако ще би непреднамерено. Ще узаконим повсеместно съществуващо положение, кеф ти риба, кеф ти паламуд?

Но да се върна към четирисъставния пример. Изтипосан по чужбински, той с какво и как утвърждава българщината, безсмъртното дело на Светите братя? Не е ли обратно, скверни го? С какво, как улеснява възприемането на осведомеността? Той е дискриминиращ: словата, набрани с латински букви отчетливо се набиват в очи пред останалите, сякаш нашият изказ е втора ръка. Нещата обаче не спират тук: ето, угоднически = раболепно изтъкваме дума западноевропейска (защо натрапчиво римува с гейска?), пък не правим същото с японска или китайска. Прибягващият до латинщини нескромно се изтъква, че той ги поназнайва тях, не простете, може да изпише цяла една дума на чужда реч, па малко ли е, има широк поглед към света.

Тъй като на държавата и съответни учреждения там за някакъв си български език не им пука на дудука и куйрука, нещо повече, той им е грижа следпоследна, искрено обичащите го трябва с повишено внимание и целенасочена прозорливост да следят как използват родната ни реч омайна, сладка. По този начин ограничаваме = намаляваме злото, разбългряването, и ще ни е чиста съвестта.

Случаят "Баба Алино", коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Спас Спасов, кореспондент на "Дневник" във Варна.

"В случая говорим за това, че нещо, което изобщо не е новост в България, нещо, което не е изключение в България, във Варна става видимо, защото експлодира заради арогантността, с която беше направено. А тази арогантност е мотивирана от факта, че Варна е далеч. И се разчита вероятно на това, че във Варна нещата няма да станат толкова бързо и толкова ясно видими, колкото биха станали, да речем, с постройка в чашата на язовир "Искър".

По тази причина в този случай Варна, естествено, е опитно поле в момента и за руската хибридна война, която се води срещу България. Варна е опитно поле и за това как може да бъде обработвано украинското малцинство, за да може то в определен момент да бъде насочвано в една или друга посока, когато дойде време в Украйна да се гласува на свободни парламентарни избори.

Цялата история е страшна, защото разкрива една изключително персистентна подмолност на държавата. Същата тази държава първо не е забелязала какво се случва във Варна, не го е забелязала и местната власт. След това обаче го е описала в ред документи, които са формирали един интензивен документооборот. След това, което е описано, е нанесено в кадастъра.

Тоест – хем не го е забелязала, хем го описва после. Хем го е вкарала в кадастъра. И в този случай се явява една пералня за незаконно строителство. Защото веднъж влязло в кадастъра, това строителство минава през нотариални кантори, минава където си поискате вече. След това държавата започва да начислява данъци. Местната власт започва да начислява данъци, започва да иска данък "сгради" и т.н. Допуснато е съставянето на нотариални актове, допуснато е продажба, допуснато е банките да отпускат ипотеки. Вие представяте ли си банка, която отпуска ипотека за купуването на фалшив имот? Това говори достатъчно за българската банкова система в момента.

След като всичко това се случва, държавата решава да обяви в един момент, че всичко това, което се е случвало до момента, е незаконно. Това е абсурдът, който наблюдавахме със случая "Баба Алино" във Варна. Самата държава се самоосъжда за това, че всичко, което е направила, се оказва незаконно."

Кой как използва случая

"Става въпрос за обслужване на един наратив, който върши идеална работа в момента на "Възраждане" и на "Прогресивна България".

И това е само защото останалите политически сили от така наречената либерална опозиция в България години наред и до този момент не успяват да комуникират с гражданите и с обществото. Не успяват – не знам по каква причина. Те имат целия ресурс да усвоят начина на комуникация. Имат целия ресурс да се научат как да формулират тезите си. И въпреки всичко не могат да го направят. Ние наблюдаваме една изключителна комуникационна немощ през последните седмици.

Достатъчно е да се зададе въпросът: кой има полза от раздухването на цялата тази история? Държавата определено няма, защото става ясно това, което казах преди малко – че сама е свършила всичко, което най-накрая е довело до легализирането на нелегална строителна дейност.

От друга страна, гражданите нямат никаква полза от това, защото им съобщават нещо, което вече е свършен факт. Аз съм от тези, които не вярват, че рано или късно ще се стигне до събарянето на това, което е построено в "Баба Алино".

И така – кой има полза? Полза има единствено "Възраждане" и единствено "Прогресивна България". "Възраждане" – за да може да подпре съсипания си имидж след последните парламентарни избори. И "Прогресивна България" – за да обслужи антиукраинския си наратив за вътрешнополитическо ползване. "Прогресивна България" дойде на власт на вълната на антиукраинските настроения в България.

Толкова хора разчитаха на Радев, че ще изгони украинците. Толкова хора разчитаха, че ще ги лиши от временна закрила. Толкова хора разчитаха, че ще спре помощите за украинците.

След като това не може да се случи на практика, то трябва да бъде непрекъснато изговаряно и подпирано – стимулирано – с подобно говорене, като нашето говорене на министър Шишков или всеки друг, който ще чуем да разказва как Олег Невзоров е украинец."

"Защото и в България има българи и българи, и в Украйна има украинци и украинци. Олег Невзоров не е човек, пострадал от войната. Олег Невзоров не е със семейство, пострадало от войната. Това е един човек, който е изнесъл бизнеса си в България, вероятно защото в един момент се е оказало, че така е по-удобно. Трябва да се каже всичко, което се знае през украинските медии и за миналото на Олег Невзоров – за политическото му минало, за това, че се е опитвал да стане кмет на един град през партия, която е с определено проруско профилиране в Украйна. Трябва да се каже и това, че той е използвал една неправителствена организация, чийто лидер в момента е издирван от украинските власти, защото е водил откровено антиукраинска и проруска политика в Украйна.

И точно този тип човек в момента е дошъл в България, за да свърши всички тези безобразия, които държавата гледа през последните седмици."

Сценаристи

"Не мога да се отърва от неприятното усещане, че сценаристът на цялата тази история е "петроханският". И по тази причина нещата са много сходни и много си приличат – в България този вид истории са планирани стратегически – да се случат в определен политически момент.

Вероятно сценаристите не мислят за това, че рано или късно истината ще излезе наяве и ще станат ясни всичките бели конци, с които е съшита цялата драма, тогава вече ще отмине политическият момент и никой няма да си спомня за какво всъщност е ставало дума. Важно е да се свърши работа в момента. Важно е всичко това, което прави "Прогресивна България" – с поставянето на пенсиите на капково напояване, например или с оставянето на непипнати заплатите на депутатите, или с други неща, които обещаваше по време на предизборната кампания – важно е всичко това сега да бъде подпряно в асиметрично говорене, от което да изпадне обещаното."

По време на парламентарните избори в Армения, които ще се проведат в неделя, 7 юни, арменците ще трябва да изберат не просто нов състав на Народното събрание, но и стратегическия курс на страната за следващите години: продължаване на ускорената интеграция с Европейския съюз или връщане в орбитата на неоимперското влияние на Русия.

Основната разделителна линия между кандидатите е по линия на външната политика. Управляващата партия върви към сближаване с Европейския съюз, като постепенно се дистанцира от Русия и ръководената от нея ОДКС. В тази ситуация Москва не прекратява опитите си да поддържа контрол върху политиката за сигурност на Армения чрез военното си присъствие, информационно влияние и блокиране на сътрудничеството на Ереван със западните държави.

Отличителна черта на настоящата предизборна кампания са и дискусиите относно използването на Русия за влияние върху изборите. С наближаването на деня на гласуването икономическите ограничения на Росселхознадзор падаха една след друга. От края на май са въведени ограничения върху вноса на арменски домати, краставици, чушки и ягоди в Руската федерация. От 2 юни бяха забранени продуктите на три големи производители на вино и коняк, цветя, минерална вода, както и жива риба и пъстърва. Официалната причина е нарушение на фитосанитарните стандарти.

Освен това наскоро Министерството на енергетиката на Руската федерация уведоми Ереван за възможното спиране на споразумението от 2013 г. за преференциални доставки на газ и петролни продукти за Армения. Въпреки това експертите смятат, че подобни опити на Русия да принуди Армения към подчинение и положително възприемане на „руския свят“ в настоящите геополитически реалности са подобни на опита на човек, който брутално малтретира момиче, да получи любов от нея.

Историческата зависимост на Армения от руските гаранции за сигурност се превърна в инструмент за хибриден контрол от страна на Кремъл, а основният елемент от руското военно присъствие в тази страна остава 102-та руска военна база в Гюмра, която служи като инструмент за контрол и сдържане на политическата независимост на Ереван.

Руското присъствие е дълбоко интегрирано в критични елементи на инфраструктурата за сигурност, включително съвместната система за противовъздушна отбрана и граничния контрол. В продължение на десетилетия това позволи на Москва напълно да контролира отбранителното планиране на Ереван и да блокира всякакви опити за диверсификация на военните връзки. Едва сега Ереван постепенно възстановява контрола си над контролно-пропускателния пункт на границата с Турция и Иран.

Пълната неефективност на руските гаранции за сигурност и бездействието на ОДКС по време на последните две карабахски войни през 2020 г. и 2023 г. окончателно разрушиха мита за Русия като надежден партньор. Кремъл умишлено използва уязвимостта на Армения, за да постигне целите си в отношенията с други регионални играчи, по-специално Азербайджан и Турция.

Неизпълнението на задълженията на Москва накара Ереван да замрази участието си в ОДКС и да търси алтернативни партньори на Запад. Тази стъпка беше естествена реакция на разбирането, че руското военно присъствие е източник на опасност, а не на стабилност.

Отношението на арменското общество към руското военно присъствие претърпя драматични промени към дълбок скептицизъм и разочарование. След пораженията на Армения в последните две карабахски войни, когато Москва не предостави военна помощ на Ереван, социологическите данни регистрират бърз спад на доверието в Русия като партньор в сигурността и увеличаване на исканията за изтегляне на руските войски.

Резултати от проучването на IRI,. 61% от гражданите на Армения смятат, че страната като цяло се движи в правилната посока и подкрепят споменатия по-горе външнополитически завой във външната политика на Н. Пашинян.

Важен фактор за промяната в обществените настроения бяха нашумелите инциденти с участието на руски военни в Гюмра, включително трагичното убийство на семейство Аветисян през 2015 г. Поведението на руското командване и опитите за укриване на престъпниците години наред нарушаваха суверенитета на Армения и предизвикаха масови протести. Резултатът беше забележимо охлаждане на отношенията с Русия.

Откакто премиерът Никол Пашинян ефективно спря участието на Армения във военния съюз в началото на 2024 г., страната задържа финансовите си вноски. Още преди това Ереван започна да бойкотира срещи на ОДКС, военни учения и други събития.

В предизборната програма на партията на Пашинян отношенията с Русия вече не се наричат ​​„съюзнически“ - сега това са „трансформиращи“ връзки, които Ереван се стреми да изгради на базата на нови реалности. Това се обяснява с диверсификацията на външната политика, формулираща нейната същност като преход от „зависимост от един геополитически център към зависимост от много“.

Администрацията на Пашинян превърна диверсификацията на външната политика на Армения и партньорствата в сигурността далеч от Русия в централна стратегическа цел. Преди две години секретарят на Съвета за сигурност Армен Григорян предположи, че делът на Русия в покупките на оръжия от Армения е спаднал от около 96% до по-малко от 10% от 2 януари насам.

Индия и Франция се превърнаха в ключови доставчици. Оценката на APRI определя покупките от Индия на 1,5 милиарда долара само през 2022-23 г., докато Министерството на отбраната на тази страна е определило покупки от Франция на 278,5 милиона евро през 2023-24 г. Пашинян каза в навечерието на парада, че Армения вече купува оръжия от шест или седем държави. Желанието на Армения да задълбочи сътрудничеството с Франция, САЩ и ЕС предизвика агресивна реакция от страна на руското военно-политическо ръководство. Кремъл възприема суверенните стъпки на Ереван като заплаха за своето господство в Южен Кавказ и се опитва да блокира контактите с НАТО, неговите членове и съюзниците на Алианса.

Успоредно с това Ереван подписа поредица от меморандуми за сигурност, насочени към закрепване в разширяващата се мрежа от европейски и трансатлантически отбранителни партньорства и далеч от Русия. Армения използва двудневната среща на европейските лидери в своята столица, за да популяризира своя основен приоритет - сигурността, ускорявайки отдалечаването от Русия към западните партньори. По време на Срещата на върха за европейската политика в Ереван арменският премиер Никол Пашинян също използва времето си под светлините на европейските прожектори, за да се срещне с генералния секретар на НАТО Марк Рюте, тихо настоявайки за по-дълбоко сътрудничество с трансатлантическия алианс. Двустранните разговори бяха съсредоточени върху регионалната стабилност в Южен Кавказ, текущите реформи и перспективите за разширяване на капацитета и взаимодействието. Дискусията се проведе след предварителен ангажимент с НАТО: На 20-21 април 2026 г. посланик Кевин Хамилтън, специален представител на генералния секретар на НАТО за Кавказ и Централна Азия, посети Армения и се срещна с президента Ваагн Хачатурян, Пашинян и официални лица.

Руски официални лица, държавни медии и прокремълски военни започнаха мащабна информационна кампания за дискредитиране на западната помощ. Руската пропаганда обръща специално внимание на дискредитирането на западните оръжия, опитвайки се да докаже тяхната неефективност в регионални условия, което всъщност изглежда абсурдно както за арменците, така и за експертите от цял ​​свят, които имат възможност да получават независима алтернативна информация. Подобни пропагандни изявления се приемат на сериозно само от руския обикновен човек и от „адептите“ на руския свят, за които изявленията на руските пропагандни канали не подлежат на логично разсъждение. Москва се стреми да запази монопол върху доставките на оборудване, за да запази технологичната зависимост на арменската армия от съветските и руските стандарти.

Въпреки шантажа на Кремъл, през 2024–2026 г. Армения постигна значителен напредък в модернизирането на своя отбранителен сектор благодарение на сътрудничеството с Франция. Договорите за доставка на модерни радари GM200, системи за ПВО "Мистрал" и бронирани машини "Бастион" поставиха началото на създаването на качествено нова система за ПВО и мобилни единици. Френска самоходна гаубица CAESAR на булевард Тигран Мец след парада. 28 май 2026 г.

Институционалната подкрепа от Европейския съюз, по-специално чрез Европейския фонд за мир, осигурява на Ереван достъп до финансиране за несмъртоносна военна помощ и логистика. По-специално през юли 2024 г. Армения получи 10 милиона евро от Европейския фонд за мир. Такава финансова помощ укрепва устойчивостта на арменските държавни институции и демонстрира дългосрочното участие на Европа в процесите на стабилизиране на региона на Южен Кавказ.

Напоследък Ереван задълбочава диалога си с Вашингтон. На 26 май арменският външен министър Арарат Мирзоян и държавният секретар на САЩ Марко Рубио подписаха харта за всеобхватно стратегическо партньорство и меморандум за редкоземните метали. Беше парафирано и споразумение за логистичния проект TRIPP („Пътят на Тръмп“), който Ереван се надява в крайна сметка да превърне Армения в транзитен и инфраструктурен кръстопът за региона.

Важна стъпка в диверсификацията на политиката за сигурност на Армения беше разширяването на сътрудничеството със САЩ чрез съвместни военни учения като EaglePartner, проведени през август 2025 г. Такова обучение позволява да се повиши съвместимостта на арменските части със силите на НАТО и да се въведат напреднали стандарти за командване и контрол.

На 26 май тази година държавният секретар на САЩ Марко Рубио спря в Армения, за да подпише три документа, които приключиха години на преговори и, от гледна точка на Вашингтон, отбелязаха консолидирането на западния завой на Армения. От гледна точка на Ереван, подписването на трите документа засилва парадигматична промяна в сферата на сигурността, тъй като задълбочаването на връзките със САЩ се превърна в един от основните стълбове на нарастващата архитектура на сигурността на страната.

Армения е в повратна точка. Тя се опитва да премине от стратегия на „бавно движение“ към балансирана политика в сектора на сигурността, като предприема конкретни стъпки към диверсификация, включително ученията Eagle Partner през 2023, 2024 и 2025 г. със САЩ.

След броени месеци Исландия ще вземе едно от най-важните решения в историята си: на 29 август гражданите ще гласуват на референдум за това дали преговорите за присъединяване към ЕС да бъдат възобновени. Ако се стигне отново до преговори с Брюксел, ще има и втори референдум – вече за самото присъединяване. Това се случва на фона на дълбоко политическо разделение в страната.

Защо референдумът ще се проведе по-рано?

Всъщност лявоцентристкото правителство на островната държава, което е благосклонно към еврочленството, искаше гражданите да гласуват едва през 2027 година, но последните развития станаха причина за значителното изтегляне на референдума напред във времето.

През последните месеци американският президент Доналд Тръмп нееднократно отправи претенции към Гренландия, най-близкия съсед на Исландия, и по този начин събуди страхове и у исландците. Уж шеговитото изявление на назначения за посланик на САЩ в Рейкявик Били Лонг през януари, че Исландия можела скоро да стане 52-ят американски щат, допълнително възмути исландците.

Проведено тогава проучване показа, че повечето исландци одобряват членството в ЕС. А според друго допитване от началото на 2025 – още в онзи момент три четвърти от анкетираните са виждали в САЩ заплаха.

Колко вероятно е присъединяването към ЕС?

От обявяването на референдума през март насам обаче обществените дебати претърпяха известна промяна. Подкрепата за продължаването на преговорите "действително намаля", казва професорът по евроинтеграция и политическа теория Максимилиан Конрад. "Избирателите искат да знаят какво включва присъединителният пакет, какви ще са ползите за Исландия."

Същевременно последните проучвания регистрират различни данни: според допитване на ежедневника Morgunblaðið 52 процента са "за" продължаване на преговорите, а според анкета на икономическото издание Viðskiptablaðið - 54 на сто са против европейското членство, информира публикация на Euractiv.

И докато управляващата коалиция се застъпва за присъединяването към ЕС като геополитическа необходимост, опонентите предупреждават за загуба на националния суверенитет – особено при риболова, който е ключов за исландската икономика.

Риболовът – основната спорна тема

Исландците традиционно се гордеят със своята независимост и самостоятелност. За това несъмнено е допринесла и географската им изолираност. През 1944 година островната република получи независимост от Дания, оттогава 17 юни се чества като национален празник.

В продължение на десетилетия темата за пълноправното членство в ЕС не беше актуална за исландците. Страната членува в Европейската асоциация за свободна търговия и в Европейското икономическо пространство – така ползва всички предимства на европейския вътрешен пазар и е част от Шенгенската зона.

Пълноправното членство до момента пропадаше най-вече заради политиката на ЕС в сферата на риболова. Той е най-значимият отрасъл в исландската икономика, но като член на Общността Исландия би трябвало да се подчини на общата политика в този сектор. Рейкявик би бил принуден да отвори богатите си на риба води за кораби и от другите държави в ЕС, би загубил националния контрол върху квотите за улов и вероятно би трябвало да се опасява от изчерпване на рибните си запаси.

Отчуждаване от Вашингтон

Освен това въпреки че е от страните основателки на НАТО, Исландия няма собствена армия – макар да заема все по-важно геостратегическо положение в северната част на Атлантическия океан. В продължение на години страната разчиташе на защитата на САЩ, но сега на нея се гледа все по-критично.

И то не само заради Гренландия: наложените от Тръмп наказателни мита в размер на 15% засяга особено тежко зависимата от риболова страна и води до допълнително отчуждаване. В крайна сметка след Европейския съюз САЩ са вторият по значимост търговски партньор на Исландия. Поради това въпреки всички съображения във връзка с риболова, присъединяването към ЕС се обсъжда все по-оживено.

Подкрепата за ЕС расте при кризи

Това не е първото приближаване на Рейкявик към ЕС. През 2008 година островната република бе ударена тежко от световната финансова криза. Страната бе близо до фалит и подаде молба за членство в ЕС – с надеждата, че така ще може да влезе под спасителния чадър на Общността. Но през следващите години Исландия успя да се възстанови икономически.

През 2013 година изборите бяха спечелени от евроскептична дясноцентристка коалиция и преговорите бяха замразени. Въодушевлението към европейското членство спадна и сред населението. През 2015 страната оттегли молбата си изцяло.

В Брюксел имат готовност

В контекста на сегашното променено геополитическо положение изглежда много исландци отново са променили мнението си. А в Брюксел регистрират това със задоволство. Тъй като чрез Европейската асоциация за свободна търговия и Европейското икономическо пространство страната и сега е включена плътно в европейските структури, в Брюксел не смятат, че присъединителните преговори биха били са сложни. А и в битката със САЩ за власт и сфери на влияние присъединяването на Исландия към ЕС би било ясен сигнал към Вашингтон.

Автор: Томас Лачан

По време на Третото българско царство българската войска е имала специфична, но отчетлива политическа роля - преди всичко свързана с нейната позиция на гарант за процеса на национално обединение и за стабилността на държавата. Последното е нож с две остриета - армията участва в три държавни преврата, на 9 юни 1923 г., на 19 май 1934 г. и на 9 септември 1944 г. Последният от тях бе пряк резултат на външна окупация и доведе до унищожаване на независимата българска държава за почти половин век.

В комунистическата концепция за държавно строителство армията принципно играе важна политическа роля. Властовата пирамида на съветския тоталитаризъм се основаваше на т.нар. "три кита" - комунистическата партия, службите за сигурност - КГБ и армията. Между тях има модел на фактическа субординация, както и конкурентна борба за власт. Държавна сигурност има по-мощен властови потенциал от армията и играе важна роля в погрома над съветския генералитет през 1936-1938 г., например. Но в други ключови моменти на криза армията се оказва фактор, чрез който определени политически позиции надделяват над други - например намесата на генерал Жуков (с много силен личен авторитет) в отстраняването на Лаврентий Берия и утвърждаването на триумвирата начело с Хрушчов след смъртта на Сталин.

В българската комунистическа структура на държавата ролята на армията се променя след 1966 г., когато Тодор Живков (след донос на "вътрешен" участник) осуетява преврата на сталинистко-маоистките носталгици начело с партизанския командир Горуня. Живков целенасочено редуцира до възможния минимум политическата роля на армията, поставяйки начело посредствени фигури, отличаващи се с лична преданост към самия него. Така българската армия посрещна 10 ноември 1989 г. с офицерство, възпитано в идеологическа вярност и пряко подчинение на съветската хегемония, но не притежаващо опит в конкретно политическо присъствие по върховете на властта. Това оказва въздействие върху относително ограничения потенциал на наследения армейски връх да влияе върху властовите баланси на формиращата се нова държавна и политическа структура след 1989 г., включително и върху развитието на олигархичната система в българската политика и икономика. Олигархията възникна като пряк продукт на милиционерската ДС инфраструктура на стария режим, без особено присъствие на армията в нея (с изключение на РУМНО и ВКР).

Значителна част от българското офицерство прие с горчивина процесите на реформиране на армията поради две причини. Първо, защото в новите условия 130 хилядна редовна наборна армия бе вече напълно ненужна - икономически, политически, стратегически. До 1989 г. тази армия бе издържана с минимум 12 на сто военни разходи - ако не броим скритите в други бюджетни пера. В новите условия на мъчителна стопанска метаморфоза, подобни разходи бяха абсурдни. Войниците често са осовобождавани за отпуск в петък следобед - и свиквани отново в понеделник сутрин, за предпочитане - закусили. Съкращаването на армията бе неизбежно - нещо, което бе казано на висшето офицерство и от ключови военни съветници от чужбина като американския генерал Кифенаар. По коридорите на военната власт неформално и възмутено го прекръстиха на ... "кенефар"... Съкращаването на армията означаваше и съкращаване на офицерски състав, отразяващо се на личната съдба на много хора, посветили живота си на военната служба като офицери. Това, разбира се, допринесе за формирането на глухо отрицание на "новата епоха" с всичките ѝ изисквания, преимущества и ограничения.

Оттук - второ - идеологическият и миргогледният баланс на офицерството бе повлиян в посока носталгично преживяване на "славните стари времена", на "бойното другарство с руските колеги" и "братя", и в посока подозрение към "новите съюзници", чиято представа за една ефективна българска армия се различаваха съществено от наследената армейска култура на руско-съветското войнско - имперско единоначалие. Българската държава не отдели внимание на социализацията на българското офицерство в посока на интелектуалните, моралните и професионалните стандарти на НАТО - дори и по отношение на младите офицери. Тези, които ходиха на обучение на Запад - закачиха по нещо. Другите - останаха пасивно враждебни към логиката и военната идеология на една нова епоха, която доведе до маргинализиране на значителна част от тях.

В българските военни училища и във всички социализиращи армията институции бе запазен в решаваща степен "теоретичният софтуеър", наследен от миналото. Адаптацията на този софтуеър протичаше по-успешно "в крак" с трансформирането на господстващите руски визии за света, армията и общественото устройство, отколкото в хармония с европейско-атлантическите норми и светогледни принципи, формиращи армейското самосъзнание. (За това допълнително допринесоха и определени утопии за "отпадане" на военната опасност в широки слоеве на западното обществено мнение.) Ако в едно военно училище уроците по геополитика се преподават по Александър Дугин, останалата част от обучението не може да бъде особено силно координирана с принципите на демократичното устройство и отношения между армия и гражданство, между армия и политика. С интензивирането на хибридната пропагандна война на Кремъл срещу Европа, в частност - особено силно, срещу България - тези процеси на интелектуално, морално и светогледно хегемонизиране на мисленето сред българското офицерство в източна посока също набраха динамична скорост.

Тези обстоятелства доведоха в голяма степен до успеха на великодържавния план за "завръщане" на българското офицерство във висшия ешелон на националната българска политика като инструмент за засилване на цялостния стратегически и олигархичен контрол на Москва върху българската държава и българския национален живот. Този външен проект - който е отчетливо антибългарски по своя характер - засега се радва на бавен, но устойчив успех. Номинираните представители на този проект вече са в самия върхов ешелон на изпълнителната власт на българската държава и разполагат с необходимите ресурси да променят основните дефиниции и посоки на реализация на нейните дългосрочни интереси и политики. Не е необходимо да очаквате подобни промени да се случат светкавично. Самият факт на този забележителен успех на един външен проект, реализиран в България е свидетелство за дълбок и непростим провал на българската демократична общност да обнови успешно както принципите, така и политиките на една национална стратегия в руслото на европейския и на атлантическия избор на страната.

Нещо повече - съществени части от тази общност неколкократно през последното десетилетие оказват ключова и системна подкрепа на този външен проект и на неговите локални изпълнители в тяхното изкачване по стълбицата на властта. Отговорът на въпроса дали този процес е изобщо обратим поражда все повече песимизъм.

Споразумението, обявено във Вашингтон между Ливан и Израел, за първи път включва идеята за създаване на „пилотни зони“, в които ливанската армия да се разположи в южната част на Ливан, след като частично се беше изтеглила оттам в началото на войната през март, пише БТА, цитирайки АФП.

Прилагането на текста обаче изисква одобрението на проиранската организация „Хизбула“, която отхвърли условията му и настоя за изтегляне на израелските сили от Ливан.

Какви са практическите измерения на тази мярка и доколко е осъществима в район като Южен Ливан, който от десетилетия е изпълнен с напрежение и конфликти?

Безопасен коридор

„Прекратяването на огъня е обвързано с пълно прекратяване на обстрела от страна на „Хизбула“, се казва в текста, обявен след преговори под егидата на Вашингтон между Ливан и Израел, които не поддържат дипломатически отношения.

Документът предвижда „изтегляне на всички членове на „Хизбула“ от района южно от река Литани“, която се намира на около 30 километра от границата с Израел.

Съгласно споразумението за прекратяване на огъня, сложило край на предишната война между „Хизбула“ и Израел през ноември 2024 г., военната инфраструктура на проиранската групировка трябваше да бъде демонтирана от ливанската армия в района между границата и Литани.

Армията обяви през януари, че е изпълнила тази задача. Но представител на „Хизбула“ призна пред Франс прес, че организацията е изпратила „подкрепления“ в тази част на Южен Ливан, когато на 2 март започна войната си в подкрепа на Иран.

Според израелския посланик във Вашингтон Йехиел Лайтер, който е участвал в изготвянето на споразумението, първата стъпка е „бойците на „Хизбула“, пристигнали наскоро в южната част на страната, да се върнат на север“. Той оцени броя им на над 2000 души.

„Ще им гарантираме безопасно преминаване“ в срок, „който няма да бъде много дълъг“, добави той, без да даде повече подробности.

План, осеян с препятствия

Споразумението предвижда „създаването на „пилотни зони“, в които ливанските въоръжени сили ще упражняват изключителен контрол върху територията“ – първа стъпка към „всеобхватно споразумение за мир и сигурност“.

Ливанският премиер Науаф Салам обяви, че войските ще започнат разполагането си в тези зони, големи части от които в момента са окупирани от израелската армия след началото на войната на 2 март.

„Това е план, осеян с препятствия, с множество потенциални проблеми и неясноти“, смята Майкъл Йънг, анализатор в Центъра "Карнеги" за Близкия изток.

„Въпреки това става дума за първия план, който сериозно засяга въпроса за разоръжаването на „Хизбула“, заявява той пред Франс прес.

Без пряка конфронтация

Според анализатора, ако армията поеме контрола върху райони, от които „Хизбула“ се изтегли, двете страни няма да се окажат един срещу друг, което би намалило риска от пряк сблъсък.

Планът „предполага мълчаливо признание от страна на американците, че ливанската армия не е в състояние да разоръжи „Хизбула“ със сила“, допълва той.

Ливанските власти, подложени на натиск от Израел и САЩ да разоръжат групировката, още в началото на конфликта обявиха военната ѝ дейност за незаконна. Тази мярка обаче не доведе до реални резултати.

Правителството не предприе по-нататъшни действия, тъй като в случай на сблъсък с мощната проиранска организация се опасяваше за единството на крехката армия на страната, наброяваща около 80 000 военнослужещи от всякакви вероизповедания.

„Армията няма да воюва срещу никоя ливанска групировка в страната. Тя не иска да предизвика гражданска война“, отбелязва пенсионираният генерал Халил Жмайел, който в миналото е командвал района южно от Литани. „Разоръжаването на „Хизбула“ изисква политическо решение“, както се е случило и при разоръжаването на други милиции в историята на Ливан, допълва той.

Коментар на Евгений Дайнов:

В обществено-политическите дела рядко се срещат непреодолими, неумолими закони от типа на физическите. Но някакви такива закони все пак действат. Знаем за „железния закон на олигархията“ (всяка организация се стреми да се превърне в олигархия), изведен от Робърт Михелс преди повече от век. Тия дни, на примера на Русия, за пореден път наблюдаваме действието на „железния закон за разпад на тираниите“, изведен от наша скромност.

В държави от типа на СССР, Унгария на Орбан или Русия на Путин разпадът е, в крайна сметка, неизбежен – разпад икономически, политически, управленски и доста често обществен. В момента, в който човек прозре, че разпадът е неизбежен, напредването към него започва да изглежда ужасно, безнадеждно, обезкуражаващо бавно.

Но когато разпадът все пак започне, той поразява със своята неочакваност, светкавичност и всеобхватност. Непосредствените причини за старта на разпада са: системата не е способна да се справи с някаква внезапна криза; тя няма крепители и съюзници, тъй като всички отдавна са престанали да вярват в нея.

Разпадът ще бъде като лавина

Още през 2022 година, когато Русия не успя да превземе Украйна за една седмица беше ясно, че в крайна сметка руската икономика, власт, общество и (може би) държавност в крайна сметка ще се разпаднат. Писал съм по този въпрос още тогава. Този разпад започна буквално тия дни и е, както винаги в такива случаи, подобен на лавина.

Вчера окупираният от руснаците Крим внезапно премина, със заповед на губернатора, от ограничена продажба (с купони) на гориво до пълната забрана на подобна продажба. В същия ден в Крим обявиха ограничение на пазаруване в бакалиите (максимум три неща на клиент). Пак вчера 20 руски региона (от 89 възможни) обявиха ограничения в продажбата на горива по бензиностанциите. В столиците Москва и Петербург се подредиха километрични опашки от автомобили, чакащи да заредят поне лимитираните литри на човек.

Свиквайте, другари!

Няколко дни по-рано, напреки на надеждите на руснаците Путин все пак някой ден да им пусне пак интернета (какъвто предимно нямат от началото на годината), руският тиранин реши да направи друго: привика при себе си един файтон министри и други отговорни другари и им постави задачата да се предприемат „мерки за осигуряване на непрекъснат достъп на гражданите до основни медицински, платежни и информационни услуги по време на ограничения на мобилния интернет".

Демек: няма, другари, оттук насетне да имате интернет. Свиквайте.

Седмица по-рано Путин напомни на своите поданици, че техните баби не са се занимавали с интернет, а са плели чорапи за фронта; и призова днешните рускини да се заемат със същото.

Вглеждането в по-мащабната картина на руската икономика разкрива, макар все повече данни и статистики да са засекретени, че дори по официални доклади индустриалното производство спада за 11-и пореден месец. В днешна Русия „индустриално производство“ означава военно производство, тъй като в последните години то изяде всякакви цивилни индустрии. Днес и то пада главоломно. Някои определящи предприятия тихомълком минават на 3-дневна работна седмица, което според руски икономисти означава 40 процента мигновен спад на производството на съответното предприятие.

А задържаната с церберски методи инфлация всеки момент ще избухне, тъй като (пак според официални данни) разходите на всички производители нарастват в пъти, което няма как да не стигне до крайните потребители.

На фронта руснаците продължават да губят по над 30 000 човека на месец (при под 20 000 през всичките 10 години на войната на СССР в Афганистан), а в тила украинците ликвидират пътни артерии, пристанища и нефтени активи. Украинските бойни дронове, произвеждани по седем милиона годишно (!) бомбардират из цяла Русия без абсолютно никаква реална съпротива от страна на руснаците. Особено ясно това се видя при откриването в Петербург на „руския Давос“, по време на което делегатите влизаха в залата на фона на огромен пожар в нефтеното пристанище на втората столица.

Какво може да се направи при такъв разпад? Има два модела, които наблюдаваме в скорошната история. Първият: управляващите си дават сметка, какво се случва, решават да сменят негодния модел на подредба на властта и, за да преодолеят кризата, търсят ресурси и съюзници навсякъде – от вътрешната опозиция, до вчера преследвана, до западните сили, до вчера заклеймявани. Този модел бе приложен в комунистическата част на Европа през 1989-90 година и в крайна сметка разпадът бе спрян и превърнат в реконструкция.

Вторият модел е властовата върхушка да отрича разпада и да се затвори в собствена тенджера под налягане, където да се отдава на самохвалство, кражби и разврат. А междувременно да имитира, „за пред чужденците“, нормалност – „всичко върви по план“. Крайният резултат от прилагането на този модел е пълен разпад на всичко, както вече сме виждали, в миналото на Русия, през 1905 година (след загубата на японската война), през 1917 година (след пораженията в Първата световна война) и през 1991 година (след загубата на афганистанската война).

В режим "показуха": властта вече си измисля

Путинска Русия върви уверено в тази именно посока. В последните дни Путин напълно се отрече от действителността. Според него руската армия в Украйна „напредва навсякъде и непрекъснато“, украинската армия се разпада и фронтът е на парчета, а украинските удари по Петербург не са нищо извънредно: „Е, все някои дронове ще пробият нашата инак непробиваема система на ПВО“, както обясни самият Путин. По повод икономиката Путин потвърди, че руската е четвъртата по мощ в света, доходите на руснаците за две години са се увеличили с една-четвърт, а инфлация и безработица няма. „Всичко върви по план“.

Нито едно от тези твърдения няма никаква основа в реалността. Този път не става дума за манипулация на данни, а за откровена лъжа – за подмяна на реалността с измислица. Това неминуемо води до прословутата руска „показуха“: имитация на нещо, което не съществува. Тази „показуха“ именно се развихри на „руския Давос“ в Петербург. Триумфалните речи на руските „отговорни другари“ (имаше лекция за това, как запаленият от дронове Петербург е световен лидер в разработването именно на дронове) са последвани от разврат и поквара по време на вечерните занимания на делегатите.

Режимът на Путин е обречен

Кризата е налице и системата няма средствата, нито желанието да се справи с нея. Какво става с другото условие (виж горе) за настъпването на разпад: масовата загуба на доверие в системата, водеща до бунтове и липсата на хора и групи хора, готови да защитават тази система?

Разпадът в Русия е факт, но населението още не се е разбунило. То си кротува не, защото продължава да има доверие в системата. Това кротуване е по същата причина, както досегашното кротуване на върхушката (т.е. преди тя да мине в режим „показуха“): руския фатализъм, синтезиран в думата „авось“ (нещо като „ха дано“, но доста по-интензивно като смислово натоварване). „Авось“ се размине. „Авось“ стане чудо. „Авось“ Тръмп се притече на помощ.

Наскоро писах, че обречеността на путинския режим се вижда в неговото занимание с опити за имитационна и заклинателна магия с цел все пак някакво влияние върху събитията. Тия дни дори магическите опити са изоставени. Никакви усилия за влияние върху събитията вече не се наблюдават. Разпадът си тече по неговите си железни закони.

То ли еще будет...

Финансовата политика на новата власт, коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" на БНР Евгений Кънев, макроикономист.

Процедура за свръхдефицит

"Всъщност няма нищо страшно. Дори напротив – това е полезно, защото в контекста на еврозоната се засилва контролът, който Европа упражнява върху нашите финанси, така че да не се харчи повече, отколкото реално се изкарва. Европейският съюз наблюдава тенденциите в бюджета. България вече е била в такава процедура – при първото правителство на Борисов, във връзка с големите проблеми след глобалната икономическа криза от 2008-2009 г. След това страната излезе от процедурата, когато набелязаните мерки дадоха резултат.

Сега ситуацията е следната: дълго време разчитахме на това, че ще имаме постоянно висок икономически растеж. На тази база разходите в бюджета бяха увеличавани неразумно. Допълнително – капиталовата програма е изключително неефективна и натоварена с огромна корупция. Увеличиха се и заплатите в публичния сектор.

Големият проблем в бюджета обаче не дойде от пенсиите. Да, те увеличиха бюджетното бреме, но икономиката все още работеше добре. Проблемът дойде през 2024 г., когато бяха въведени автоматичните формули за растеж на бюджетните заплати. Заплатите в сектор "Сигурност" – най-вече полиция и служби – се увеличиха шоково, от 50% до 75%. След това върху тези вече високи заплати беше наложена и формула за индексация.

Така бюджетът се "счупи" през 2025 г., въпреки че Европейската комисия отчете, че ако се изключат военните разходи, дефицитът все още е в рамките на 3%. Но тенденцията е негативна: огромни заплати, липса на съкращения в държавната администрация, която расте, докато населението намалява – всичко това води до устойчив дефицит.

Европейската комисия казва следното: открива се процедура, която не означава санкции. Това означава, че България трябва да предложи програма за намаляване на разходите така, че дефицитът да бъде удържан до 3%. Ако предложим програма, която бъде одобрена, ще излезем от процедурата и ще бъдем само под мониторинг дали я спазваме. Но програмата трябва да е реалистична и да гарантира ограничаване на дефицита – тоест разходите да не растат по-бързо от приходите. Комисията даде примери какво може да включва такава програма. Една от ключовите мерки е съкращаване на държавната администрация."

"Политиците винаги започват оттам, където техните интереси са защитени."

"Тоест – последно пипат, ако въобще пипат, разходите, които засягат собствените им лобита.

Изборите са ясни: или се пипат социалните разходи, или се пипат разходите за държавната администрация, или се съкращава капиталовата програма.

И точно тук е проблемът на управляващите: те не могат да намерят откъде да съкратят разходи така, че техните лобита да са доволни, държавната администрация да е доволна, и в същото време да няма протести от хората, чиито доходи ще бъдат намалени или чиито данъци ще бъдат увеличени.

"Виновни са предходните"

"Вярно е, че имаше периоди, в които не толкова заради погрешни управленски решения, колкото заради политическа нестабилност и липса на воля, се правеха повече разходи, отколкото е нужно. Когато няма ясно мнозинство, популизмът расте – всеки се опитва да дърпа към себе си, за да се хареса на избирателите преди поредните предсрочни избори. Това води до лоша финансова дисциплина.

Но дори в такава ситуация успявахме да закърпим бюджета в рамките на 3%. Въпросът е: защо сега не може да бъде закърпен бюджетът при положение, че имаме 20% увеличение на приходите? Защо продължават да се трупат огромни дефицити? Това е големият проблем пред управляващите."

"Ако не се спрат схемите за кражба – а парадоксът е, че те трудно могат да бъдат спрени, защото ключовите места в новите назначения са заети от лица, познати от миналото – няма как да има промяна."

"Особено крещящи са назначенията в енергетиката и здравеопазването – най-големите "касички" в държавата. Ще видим какво ще стане в регионалното министерство, което има заявки за по-добро управление на магистралните пари – да няма "магистрални чували", образно казано.

Първото нещо, което правителството трябва да направи – и без което не може – е да въведе електронно управление. То едновременно спира кражбите и позволява съкращаване на хора, които не са необходими, защото работата може да бъде извършена по-качествено по електронен път. Второто е ограничаване на заплатите в някои сектори и съкращаване поне на бордовете. Част от държавните предприятия могат да бъдат приватизирани – така държавата няма да ги храни и финансира. Всичко това ще отнеме време."

От "справедлива цена" до "кошница с грижа"

"Управляващите си представят, че като копират германския закон за прозрачност на цените, ще стане невъзможно да се надуват надценките. Само че не се отчитат няколко фактора.

Първо – големите надценки не са в големите вериги, които работят директно с производители, а в сивата икономика, която е над 30% от БВП. Там има прекупуване, картели, квартални магазини, които не позволяват цената да падне под определено ниво.

Второ – няма как да се проследи цялата хранително-вкусова индустрия. Нямаме система като германската, където сивата икономика е минимална и всичко е дигитализирано.

Това е големият проблем – огромната сива икономика пречи да се приложат нормални правила, които биха работили, ако имахме електронно управление и дигитализирана икономика.

Най-големият ефект от тази "кошница" ще бъде, че с проверките ще натоварят и тормозят бизнеса. Той ще включи цената на пропуснатите ползи и времето, изгубено в бюрокрация, в крайната цена – и тя ще се вдигне още повече.

И още един парадокс: държавата има полза от това, защото колкото по-високи са цените, толкова по-голям ДДС влиза в хазната."

Кирил прибира и последните бутилки шампанско в кашон, в кафенето му вече не е останало почти нищо. След шест години в един от най-скъпите квартали на Москва сега той е принуден да затвори заведението си, а повече от десет други в съседство вече също са фалирали, пише АРД в репортаж от руската столица.

Кирил разказва, че повечето негови клиенти са били млади хора – основно от артистичните среди, на които е предлагал храна и напитки на умерени цени, макар това да е ставало все по-трудно заради поскъпването на виното, сирената и другите западни продукти, дължащо се на санкциите срещу Русия. "Повишават се постоянно и всички останали цени, също както и разходите за труд, а сега новият собственик поиска четири пъти по-висок наем", казва Кирил пред германската медия.

Данъците се увеличават, а доходите не нарастват

"2026 е много лоша година за малките фирми“, казва за АРД Наталия Субаревич, експерт по икономическа география. Тя припомня, че в началото на тази година са влезли в сила нови закони: данъкът върху добавената стойност (ДДС) в Русия беше увеличен от 20 на 22 процента, въведени бяха и допълнителни такси за малките фирми. "Това е голям проблем, защото данъците се увеличават, но търсенето е в застой, а доходите на хората не нарастват почти никак", казва Субаревич. Шефът на Кремъл Владимир Путин се нуждае от средства за войната, отбелязва АРД.

Според данни на руския икономически вестник „Комерсант“ тази година ще бъде много тежка най-вече за ресторантьорския бранш – нещо, което Кирил и колегите му в луксозния квартал на Москва вече са усетили. Но не навсякъде в страната хората страдат от лошата икономическа ситуация, казва Субаревич. По думите ѝ руската икономика в момента се разделя на две части: „За хората, които работят в гражданската икономика, нещата вървят зле. А тези, които работят във военната икономика, живеят добре“.

От друга страна, руските региони страдат от значителен бюджетен дефицит. Те плащат високи суми за войници, които са подписали договори. „През 2025 г. цели 70 региона приключиха годината с бюджетен дефицит – на места до 25 процента, което е много", посочва тя.

"Към стабилно бъдеще"?

Тазгодишният Международен икономически форум в Санкт Петербург се провежда под мотото: „Прагматичен диалог: пътят към стабилно бъдеще“. Русия се хвали, че в него участват представители от над 130 държави: „Форумът попада в много важен момент, когато политиката на глобалистите претърпя пълно поражение“, казва Кирил Дмитриев, икономически съветник на Владимир Путин и едновременно с това един от най-важните пропагандисти на Кремъл.

Но засега най-силен удар претърпя именно самият икономически форум. Малко преди неговото начало украински дронове удариха енергийни и военни съоръжения около Санкт Петербург. Многобройни видеоклипове с последиците от тези атаки можеха да се видят в социалните мрежи, докато държавните телевизионни канали почти не показаха тези кадри. Кремъл често се опитва да премълчи пораженията на енергийната инфраструктура в Русия, а вместо това да насочи вниманието към цивилните жертви след успешни украински атаки, пише АРД.

Украинските атаки с дронове дават резултат

Тези атаки обаче се отразяват пряко на държавния бюджет, казва руският икономист Игор Липсиц. Той е един от основателите на Висшето училище по икономика, престижен университет в Москва. В Русия той е обявен за чуждестранен агент и в момента живее в изгнание.

„Колкото повече се ремонтират руските рафинерии, поразени от украински дронове, толкова по-малки са печалбите на руските петролни компании и толкова по-малко пари влизат в бюджета от данъци“, обяснява той. Бюджетът на Русия понася доста сериозни финансови загуби в резултат на украинските атаки.

Усещане за несигурност

Войната явно вече се усеща и от руснаците. "Икономическата несигурност и войната тревожат много хора в Русия", споделя пред АРД Андрей – руски учен и предприемач. „По телевизията казват, че военните действия и специалната операция ще бъдат прекратени всеки момент. А после го отлагат за неопределено време.“

И това не е само усещане на Андрей – социологическите проучвания в Русия потвърждават тази картина. На въпрос кои са най-належащите проблеми в Русия, които тревожат хората, анкетираните поставят на първо място инфлацията. На второ място – продължаващата специална операция, а на трето – корупцията, казва Денис Волков от независимия Институт за проучване на общественото мнение „Левада Център“, който в Русия също е обявен за чуждестранен агент.

Доскорошният собственик на заведение Кирил събира последните неща от помещението преди да го затвори завинаги. Той също изпитва чувство на несигурност и още не е решил какво ще прави след това. Според него хората в Русия хората са склонни към известен фатализъм: „Каквото има да става, ще стане", казва той пред АРД.

Автор: Зилке Дитрих ARD

Президентът на САЩ Доналд Тръмп изпитва трудности да убеди бизнеса да се върне във Венецуела, след като през януари свали авторитарния ѝ лидер. А Куба може да се окаже още по-трудна задача. Това пишат Даниъл Дерошерс и Нахал Туси за "Политико".

Администрацията на Тръмп продължава да засилва икономическия натиск върху кубинския президент Мигел Диас-Канел чрез санкции и енергийна блокада, като постепенно се приближава и до военни действия в опит да отслаби или дори да свали режима там.

Но за да помогне за "изграждането на по-добро бъдеще" за Куба — както държавният секретар Марко Рубио заяви във видеообръщение към кубинския народ миналата седмица — ще бъдат нужни огромни инвестиции от частния сектор на контролирания от комунистите остров. Американският бизнес обаче е предпазлив. А без неговото участие Куба може да се превърне в опасно обедняла и трудно управляема държава с около 10 милиона души население, разположена на едва 90 мили южно от Флорида.

"Говорим за страна, която трябва да бъде изградена наново абсолютно от нулата", заяви Орасио Гарсия-младши — кубино-американски бизнес лидер от Маями, свързан с Кубинския съвет за свобода - организация, настояваща за демокрация в Куба. "Няма инфраструктура за нищо — вода, електричество, нищо, нищо. Няма истински справедлива банкова система. Всичко трябва да се изгради от основи. Говорим за държава в руини".

За разлика от Венецуела, чийто петролен сектор е основният двигател на икономиката, в Куба няма една доминираща индустрия, на която Тръмп да заложи, макар че американските компании от сферата на земеделието и туризма и преди са проявявали интерес.

Дългогодишното управление на комунистическия режим в Хавана е довело и до много по-закърнял частен сектор, както и до разпадаща се обществена инфраструктура. Всеки опит за отваряне на Куба носи и тежкия товар на историята — от емигрантската общност, която иска да си върне конфискуваното имущество до пластовете американска политика, които трябва да бъдат разградени, за да се насърчи бизнес развитието.

Това включва и премахването на десетилетни американски санкции — процес, който вероятно ще изисква и одобрение от Конгреса. Допълнително усложнение е дело пред Върховния съд относно правото на компании да съдят за имущество, конфискувано от кубинското правителство през 60-те години — нещо, за което Американската търговска камара предупреждава, че може да изложи американските компании на съдебни искове.

"Куба е сложно и многопластово място", посочи Марк Ентуисъл - бивш канадски посланик в Куба. "Всеки аспект от нея има своя дълга предистория и безброй лабиринти".

Човек, запознат с дискусиите в администрацията на Тръмп относно Куба, заяви, че администрацията поддържа контакт с бизнес лидери относно потенциални бъдещи инвестиции на острова. Източникът отказа да даде подробности за разговорите, но настоя, че администрацията "разговаря с хора".

Вече има американски компании — главно в селското стопанство и производството на мотоциклети — които изнасят за острова. Туристически компании, като хотели и круизни оператори, проявиха незабавен интерес към инвестиции по време на временното затопляне на отношенията при дипломатическото отваряне към Куба от страна на бившия президент Барак Обама през 2015 г. Компании от страни като Испания и Канада също са инвестирали на острова, макар и ограничено.

Миналата седмица президентът Доналд Тръмп посочи кубино-американската общност като ключов ресурс за възстановяването на страната. "Те искат да се върнат, искат да инвестират в родината си и да видят дали могат да я възродят", отбеляза той.

Но екипът на Тръмп разбира, че Куба се нуждае от сериозни политически и икономически промени, преди американски компании изобщо да обмислят сериозни инвестиции, заяви източникът, запознат с дискусиите.

"Цял живот съм изграждал бизнеси, цял живот съм инвестирал", изтъкна сенаторът републиканец от Флорида Рик Скот. "Никой няма да инвестира в риск, освен ако не е глупак. Така че ще е нужна ясна демокрация, ясно върховенство на закона. Иначе никой няма да извади пари. Поне не в сериозен размер".

Скот сравни нежеланието за инвестиции в Куба с подобното колебание на американски компании да инвестират във Венецуела, дори след като администрацията на Тръмп успя да залови автократа Николас Мадуро и сложи на поста заместничката му Делси Родригес, която активно работи с администрацията.

Но както отбелязва Ентуисъл: "в Куба няма кубинска Делси".

"Освен ако не се стигне до истинска война, рано или късно ще трябва да се работи с кубинското правителство", посочи той. А според Ентуисъл то се е доказало като много по-сплотено и единно, отколкото във Венецуела, където Родригес сътрудничи на Белия дом.

"Венецуела проработи, защото беше толкова отслабена. Мисля, че Куба също е отслабена, но хората дълбоко не разбират Куба и извънтериториалното влияние на Куба", заяви представител на търговска асоциация, получил анонимност, за да сподели гледната точка на бизнеса. Това включва връзките на Куба със страни като Китай и Русия, страстната емигрантска общност в САЩ и продължаващите съдебни спорове за имущество, конфискувано от кубинското правителство.

Инвестициите на американски компании в Куба носят допълнителен риск например заради американски закон от 1996 г., който позволява на хора и компании, чието имущество е било конфискувано след Кубинската революция, да съдят всяка компания, печелеща от това имущество. Наскоро American Airlines и испанска хотелска верига постигнаха извънсъдебни споразумения по дела, заведени от кубино-американци, наследили конфискувани имоти.

Миналата седмица Върховният съд постанови, че въз основа на този закон американско пристанище край кубинския бряг има право да съди четири круизни компании, използвали доковете между 2016 и 2019 г. В момента съдът разглежда и друго дело, по което енергийната компания Exxon Mobil иска да съди за конфискувани нефтени и газови активи.

Търговските организации твърдят, че бизнесът не обсъжда публично евентуален интерес към инвестиции в Куба, отчасти от страх, че неизпълнени обещания в несигурна икономическа среда могат да предизвикат остър гняв от страна на Тръмп.

"Всички тихомълком изчакват", заяви Джон Кавулич, председател на Икономическия и търговски съвет САЩ-Куба. "Това означава, че компаниите, които вече работят с Куба там, където им е позволено, просто продължават дейността си, но не говорят за нея. А онези, които проявяват интерес и изчакват, събират информация и наблюдават, без да го афишират, защото рискът е прекалено голям".

Докато компаниите изчакват, САЩ засилват натиска. Миналата седмица Министерството на правосъдието повдигна обвинения срещу бившия кубински президент Раул Кастро във връзка с убийството през 1996 г. на четирима души, участвали в граждански спасителни полети — политическа ескалация на фона на продължаващите масови прекъсвания на електрозахранването в страната.

"Това е провалена държава, всички го знаят. Нямат ток, нямат пари, всъщност нямат почти нищо", изтъкна Тръмп в четвъртък. "Ще им помогнем".

Първото, от което Куба се нуждае от САЩ, е храна.

Пол Джонсън - председател на Коалицията на американското земеделие за Куба, заяви, че островът ще има незабавна нужда от хранителна помощ, тъй като стадата свине и птици в страната са драстично намалели и вече се очертава мащабна хранителна криза.

"Надявам се, че поне някой в този кръг около Белия дом говори за земеделие, защото както от индустриална, така и от хуманитарна гледна точка има очевидна хранителна криза, която никой не иска", отбеляза Джонсън.

В момента американски компании изнасят за Куба пилешко месо, ориз и говеждо. Джонсън заяви, че този износ може да нарасне. Ако САЩ премахнат ембаргото срещу острова, американците биха могли също да започнат да купуват повече кубински селскостопански продукти — от кафе и дървени въглища до тропически плодове и зимни зеленчуци, както и прочутите кубински пури.

Ремонтът на разпадащата се инфраструктура на Куба ще бъде друга спешна нужда от инвестиции. Според Ентуисъл ще са нужни милиарди за модернизацията на инфраструктурата на острова — от водоснабдяването и електропреносната мрежа до подобряването на интернет достъпа — след десетилетия на занемаряване.

Въпреки огромните пречки американският бизнес все още вижда потенциал в Куба — поне що се отнася до туристите, желаещи да посетят страна, известна с красивите си плажове и богатата си история.

Кавулич сравни бизнес интереса към Куба с електрокардиограма, която показва върхове и спадове, докато следи сърдечната дейност.

"В момента сме на връх по отношение на интереса, но в долина по отношение на действията", обясни той. "Има огромно количество знания, внимание и интерес към това какво ще се случи с Куба, но понеже въпросът е именно "какво ще се случи?", никой не предприема нищо".

Поредните разочарования за националния отбор по футбол на България са факт. Домакинска загуба от Черна гора и равенство срещу Молдова – тим, който до сега сме побеждавали винаги.

Кой ще поеме отговорност?

Изобщо трябва ли някой да поема отговорност?

От години футболната ни генерация е прекалено ниско ниво. Няма ги вече играчите във водещите първенство – нещо с което сме се примирили отдавна.

Какви са възможностите тогава пред националния ни тим? -Може би сплотен състав, в който всеки ще играе с „две сърца” за своя съотборник?

Само това ли остава за представителния ни тим?

Когато се направи обзор – едно нещо излиза на преден план и то не е решение, а заключение: ВЪПРОСИТЕ СА МНОГО!

Въпроси! А отговори???

Има ли отговори националният селекционер Александър Димитров?

А има ли капацитета да бъде треньор на националния представителен отбор на България?

Има ли визитка?

Има ли протекции?

Има ли бъдеще ?

САЩ разполагат с най-могъщата армия в човешката история. И въпреки това не са спечелили война от повече от 30 години. Това пише за "Политико" Иво Даалдер - бивш посланик на САЩ в НАТО и старши научен сътрудник в Центъра "Белфър" към Харвардския университет.

"От 1945 г. насам САЩ водят големи войни в Корея, Виетнам, Афганистан, Ирак, а сега и в Иран. От всички тях само Войната в Залива през 1991 г. може да се смята за истински успех — и дори тя посади семената на бъдещи катастрофи. Междувременно резултатите от останалите варират от застой и поражение до стратегическа катастрофа, като Иран може би ще се окаже най-тежката стратегическа грешка на САЩ след Втората световна война.

Защо тогава най-силната армия на планетата продължава да губи войните, които започва? Отговорът не е в огневата мощ — а в начина на мислене на Америка.

Великият пруски военен стратег Карл фон Клаузевиц определя войната като продължение на политиката с други средства. Армията е инструмент в служба на политическите цели — един от многото инструменти и винаги подчинен на ясно определена цел.

САЩ обърнаха тази теория с главата надолу. Вашингтон разглежда войната не като продължение, а като провал на политиката — последна мярка, до която се стига, когато дипломацията се срине, често без изобщо да има ясно формулиран политически резултат. И резултатът винаги е един и същ: използване на сила без ясна крайна цел и без отговор на въпроса, който трябва да предхожда всяко решение за война — как всъщност изглежда победата?

Президентът на САЩ Доналд Тръмп е най-крайното проявление на този проблем. В Иран се водеше показна дипломация от пратеници, които не разбираха нито от дипломация, нито от ядрена физика. После дойде масирана бомбардировъчна кампания, основана на магическата вяра, че разрушението води до капитулация — или както самият президент каза миналия уикенд: или ще получим "добра" сделка, или ще ги "върнем в каменната ера". Но крайният резултат няма да е нито едното, нито другото.

Знаем това, защото, макар Тръмп да е най-радикалното проявление на погрешния американски подход, той далеч не е единственият.

Американският начин на водене на война се гради върху три структурни дефекта.

Първо, целите и средствата са разменени: вместо първо да се определи политическата цел, а след това да се избере подходящият инструмент, Вашингтон прави обратното. Първо посяга към армията и после се надява политиката някак да се нареди сама. " Гръмотевичен тътен " във Виетнам, "Шок и ужас" в Ирак, "Епична ярост" в Иран — всеки път САЩ използват смазваща сила с убеждението, че тоталното разрушение ще донесе желания резултат.

Никога не се получава.

Вторият дефект е прекомерният размах. Американските войни се представят чрез възможно най-амбициозните цели: смяна на режими, цивилизационна трансформация, установяване на демокрация, изкореняване на тероризма. Това обаче не са цели, а фантазии; а военната сила е лош инструмент за постигането им.

Войната в Залива успя именно защото тогавашният президент Джордж Х. У. Буш отхвърли тази логика. Неговата цел беше тясна и ясно определена: да обърне иракската инвазия в Кувейт и да възстанови статуквото — нищо повече. Той устоя на огромния натиск да настъпи към Багдад, а тази сдържаност не беше слабост. Тя донесе истинска коалиция, легитимност и победа.

Години по-късно в Близкия изток президентът Джордж У. Буш — повлиян от същите съветници, които бяха настоявали баща му да стигне по-далеч — избра друг път. Резултатът? Десетилетна война, засилен Иран и далеч по-нестабилен регион отпреди.

И накрая идва третият и най-фундаментален дефект: хората, които правят плановете във Вашингтон, вярват, че смазващата военна сила може да компенсира асиметричната мотивация. Не може. Америка може да има силата, но другата страна има волята. Виетконг, талибаните, баасистите, ислямските революционери — те не се пречупват. Нямат къде да отстъпят и нямат какво да губят.

Когато Виетконг започва Офанзивата "Тет" през 1968 г., атакувайки едновременно над 100 града, американската армия я определя като поражение за противника. И макар това да е вярно тактически, стратегически истината е обратната. Офанзивата "Тет" пречупва обществената подкрепа в САЩ и обръща хода на войната. Виетконг знаеше за какво се бори, докато Вашингтон отдавна беше изгубил нишката.

Десетилетия по-късно в Афганистан американските служители се възхищаваха на собствената си изобретателност — специални части на коне, прецизни бомби и режим, свален само за седмици. И все пак едва дни преди началото на бомбардировките Буш задава въпроса: "Кой ще управлява страната", след като талибаните бъдат свалени — напълно логичен въпрос, който никой не се сети да зададе, преди да зареди с гориво бомбардировачите B-52. Хората на конете бяха брилянтни, но нямаше никаква идея какво следва след това. Освен това дългогодишният лидер на "Ал Кайда" Осама бин Ладен остана на свобода.

После дойде Ирак, където архитектите на войната предричаха разходка в парка, при която американските войски щяха да бъдат посрещнати като освободители. Но окупацията разпусна иракската армия и изхвърли стотици хиляди въоръжени и унизени мъже по улиците — без работа и без перспектива. Последвалото въстание не би трябвало да изненадва никого и въпреки това изненада всички.

Логиката се срина още по-бързо в Иран. Стратегията, доколкото изобщо имаше такава, се свеждаше до следното: убий върховния лидер на страната и се надявай на по-умерен наследник. Според "Ню Йорк Таймс" САЩ и Израел са разчитали бившият президент Махмуд Ахмадинеджад — самият той никак не е умерен — да запълни вакуума. Но не са имали план как да го поставят на власт, нито план какво да правят при провал, нито план как да попречат на Техеран да направи онова, което всички знаеха, че ще направи: да затвори Ормузкия проток за всички кораби освен за своите собствени.

На този етап повтарящите се провали на Америка са твърде много, случват се в продължение на твърде много десетилетия и под ръководството на твърде много различни лидери — и републиканци, и демократи — за да бъдат обяснени с лош късмет. Те показват по-дълбок дефект в американския начин на водене на война.

Как тогава изглежда по-добрият подход?

Началото трябва да бъде повече смирение и по-малко високомерие. Да, американската армия е изключителна — както показа залавянето на венецуелския президент Николас Мадуро през януари. Нито една друга разузнавателна служба не би могла да открие бин Ладен, а никоя друга армия не би могла да го измъкне от дълбините на Пакистан, без никой да разбере. Но тези изумителни способности не могат да заместят ясното мислене и здравата стратегия.

Тактическото превъзходство не гарантира стратегически успех, както и тактическата слабост не гарантира провал.

Американските военни лидери разбираха това много преди Вашингтон да го забрави. През 1984 г. тогавашният министър на отбраната Каспар Уайнбъргър — белязан от Виетнам и Ливан — го формулира ясно в своята рамка за определяне кога и как САЩ трябва да използват военна сила: ясни жизненоважни интереси, определени и постижими цели, вътрешна и международна подкрепа, използване на смазваща сила за ограничени цели, ясна стратегия за изтегляне и война само като последно средство.

Бившият председател на Съвместния комитет на началник-щабовете Колин Пауъл, който служи като млад офицер във Виетнам, а по-късно става военен помощник на Уайнбъргър, доразвива и изостря тези принципи десетилетие по-късно. И двамата са видели какво се случва, когато САЩ воюват без стратегия, и са решени да не допуснат повторение.

Доктрината Уайнбъргър-Пауъл и днес остава правилната рамка. Това не е пацифизъм, а стратегическа логика — логика, приложена успешно във Войната в Залива. И точно тази логика отсъства от всеки конфликт след това. Министърът на отбраната Пийт Хегсет може и да се позова на Уайнбъргър като ориентир за използването на сила от Америка в Иран, но след това пренебрегна всеки един от принципите му.

САЩ продължават да губят не защото армията им е слаба, а защото продължават да избират средствата си, преди да са определили целите си. При това положение не е никаква изненада, че най-могъщата армия в човешката история не може да спечели войните, които сама започва.

Съгласно Регистъра на ООН за конвенционалните оръжия (UNROCA) от началото на Руско- Украинския конфликт България е изнесла за Украйна следните въоръжения.

- 40 леки бронирани верижни транспортьора МТ-ЛБ; - 22 танка Т-72; - 2 бронирани автомобила HMMWV („Хъмви“); - 1 бойна машина на пехотата БМП-1;

- както и 38 артилерийски системи с калибър 122 мм.

- 18 самоходни артилерийски установки 2С1 „Гвоздика“ с калибър 122 мм; - 3 верижни транспортьора МТ-ЛБ; - 3 противотанкови оръдия БС-3 с калибър 100 мм.

- 50 зенитни установки ЗУ-2; - 100 картечници калибър 7,62 мм; - 100 ръчни гранатомета ATGL-L2; - 3000 еднократни гранатомета Bulspike.

- около една трета от всички боеприпаси, използвани от украинската армия; - близо 40% от необходимите горива за Въоръжените сили на Украйна.

В тази официална информация липсват данните за огромният износ на боеприпаси, през Полша и Румъния с подписа на Корнелия Нинова като министър на икономиката, които са заминавали за Украйна.

С тези въоръжения са убивани руски войници а и гражданско население в Донецката и Луганската отцепили се от Украйна територии.

Отделно България предоставяше на Украйна и друга икономическа и финансова помощ. И ревностно и усърдно прилагаше гласуваните в ЕС санкции срещу Русия. Изгони десетки руски дипломати. И участваше в сухоземни на наша територия и в морски Натовски учения с антируска насоченост.

Българският русофобски политически и управленчески елит с пяна на устата обвиняваше Русия, че ни е обявила за неприятелска държава.

А в светлината на горните факти, нима Русия е нямала основание да ни обяви за нещо друго, освен за неприятелска държава?

Европа е изправена пред редица предизвикателства – войната в Украйна, икономическата конкурентоспособност, споразумението с МЕРКОСУР и разширяването на Европейския съюз към Западните Балкани. Как изглеждат тези процеси през погледа на български евродепутат и какви са според него рисковете пред европейските политики? По тези теми пред ФАКТИ говори евродепутатът от „Възраждане“ Станислав Стоянов, който е и заместник-председател на групата „Европа на суверенните нации“ в Европейския парламент. Стоянов бе сред участниците в пресконференцията на групата „Европа на суверените нации“ в европарламента.

– Г-н Стоянов, накъде върви Европа през погледа на един евродепутат? Договорът с МЕРКОСУР – защо се сключва сега, изпраща се голяма финансова помощ за Украйна. Какви са важните теми пред Европейския съюз и върви ли се в правилната посока? – Европа не върви на добър път, защото проблемите пред европейските граждани се увеличават, а решенията отсъстват. Това е краткият отговор. Разбира се, ще дам и няколко примера. В момента в Европа гледаме спорове за това, което се случва в Украйна, за мерките и за помощта. Това е основна тема. Но Европа не върви на добър път, защото проблемите пред европейските граждани се увеличават, а решения не се търсят. Вижте, не успяваме да намерим решение на конфликта в Украйна вече четвърта година. Виждаме, че Европейският парламент търси решения чрез налагане на санкции и финансово подпомагане на Украйна за сметка на европейските държави и на европейските граждани.

– В случая Съединените щати дават оръжия, а Европа ги плаща. Така ли изглежда ситуацията? – Може и така да се каже. И няма да е грешно, защото ситуацията е такава. Още по-обезпокоителното е, че се изписват общи заеми, взети не на ниво държава членка, а на ниво Европейски съюз – колективни заеми. Взема ги Европейският съюз. Това тръгна като мода по времето на Ковид, но Ковид отмина – а практиката остана. Някак се налага една идея, че се върви към една федерализация на ЕС – да станем Обединени европейски щати. Просто държавите членки не са дали съгласие за определени процеси, които се случват. Никой не е питал българите дали искат да живеят в една обща европейска държава, в която България да бъде само една провинция или щат. Това е част от проблема. Има и много икономически проблеми. Икономиката на европейските държави върви надолу, не е достатъчно конкурентоспособна и все повече се задъхва на фона на глобалната икономика. Делът на Европейския съюз в световния брутен вътрешен продукт намалява устойчиво, защото в края на 80-те години е бил значително по-голям от сегашния - близо два пъти повече, а виждаме как за сравнително кратък период се свива буквално драстично.

– Европейските институции успяват ли да предложат адекватни решения на тези предизвикателства? – Трябва да се намерят решения, а ние не ги виждаме. Проблемите са видими – в земеделието, в транспорта, в геополитиката, а решения липсват. Неуспехите при намирането на решения за Украйна и Иран показват липса на дипломатически инициативи и липса на диалог. Това е крайно притеснително. – Каква трябва да бъде ролята на Европа в международните отношения? – От европейските държави, от ЕС като цяло се очаква много повече. Трябва да бъдем много по-активни на ниво ЕС, защото Европа има много повече какво да даде на световните отношения чрез сериозни дипломатически инициативи. Виждаме как се срещат руският и американският президент, а Европа сякаш няма право да направи същото. Едва ли не всеки, който се срещне с представител на Руската федерация, ще бъде осъден. Без диалог и без дипломация как можем да стигнем до решение? Всичко това е много притеснително.

– От „Европа на суверенните нации“ не харесвате споразумението с МЕРКОСУР, по което се работи от десетилетия, а сега се финализира. Защо точно сега? – Отношенията на Европейския съюз със световните сили се оказаха проблемни. С Русия отношенията са практически в точка на замръзване. С Китай също има много проблеми. Веднъж чуваме как Китай е голям противник на Европейския съюз, после слушаме как трябва да подобряваме отношенията си с него, защото сме зависими. Китай не се разглежда като приятел в Европейския съюз. Проблемите със Съединените щати също рязко се влошиха. И ето така в един момент – разбирайте сега, Европейският съюз започна да подписва споразумения, които отлежаваха с години. По МЕРКОСУР се работи още от края на 80-те години. Сега изведнъж бяха подписани няколко споразумения в много кратък срок и се работи по още няколко. Европейският съюз прибърза да прави споразумения, за да си гарантира търговски отношения и партньорства. Но дали това са добри споразумения – това е много спорен въпрос.

– Какви са основните критики към споразумението с МЕРКОСУР? – Споразумението с МЕРКОСУР предизвика огромно разочарование сред европейските земеделци. – Да, дори в Брюксел имаше протести…. – Точно така. Причината е, че европейските земеделци трябва да спазват множество изисквания и стандарти, което оскъпява тяхната продукция и я прави по-трудно продаваема и по-малко конкурентоспособна. В същото време Европейският съюз широко отваря вратите за продукция от страни и индустрии, които не спазват същите стандарти. Това е сериозен проблем за европейското земеделие. – Поддръжниците на споразумението твърдят, че то ще донесе икономически ползи. Виждате ли такива? – Разбира се, някой ще каже, че може да има ползи за икономиката. Например определени индустрии могат да увеличат износа си – автомобилната индустрия, машиностроенето и други сектори. Но земеделието е изключително важен сектор и изисква специално внимание. Трябва да се намери баланс и да се гарантират сигурността и устойчивостта на европейското земеделие, защото без собствено производство в Европа не можем да разчитаме на дългосрочна стабилност.

– Остро критикувате начина, по който Европейската комисия процедира споразумението с МЕРКОСУР. Какво точно имате предвид? – След като стана ясна сделката с МЕРКОСУР, тя бе изпратена за становище към Съда на Европейския съюз. Европейската комисия обаче, позовавайки се на определени вратички, реши да започне да я прилага веднага. Тоест ЕК пренебрегна възраженията и притесненията, изразени в Европейския парламент. На практика сделката започва да се прилага, докато случаят все още се разглежда от съда. Това е много неприемливо за европейските земеделци, но същевременно е много показателно за начина, по който се случват нещата в Европейския съюз. Вратата остава отворена и ще видим как ще се развива всичко. – Да се пренесем малко и на Балканите. Каква е актуалната ситуация около доклада за Северна Македония в Европейския парламент? – Докладът излезе в работен вариант. Той беше гласуван в комисия и предстои да бъде гласуван в пленарната зала на Европейския парламент. От българска гледна точка можем да кажем, че докладът е добър и в него бяха отчетени някои важни неща за България. Беше коментирано, че не е приемливо фалшифицирането на историята и че тя трябва да стъпва на официални документи и факти. В същото време бяха отбелязани някои много важни елементи – че българите трябва да бъдат вписани в Конституцията на Северна Македония, както и действието на Протокол №2, който е изключително важен, защото разписва много подробно ангажиментите, които Северна Македония е поела в Договора за добросъседство по пътя си към членство в Европейския съюз. – А какви сигнали идват в Европейския парламент от Скопие? – Скоро имаше посещение на делегация на Европейския съвет в Скопие, а министър-председателят на Северна Македония – Християн Мицкоски, отново заяви след срещата, че не приема и няма да поеме по път, който окачестви като „авантюристичен“, и че няма намерение да прави реформи в тази посока. Преведено на по-прост език, това означава, че Северна Македония няма намерение да изпълнява ангажиментите, които предишни правителства в Скопие са поели. Това, разбира се, касае пряко България, защото българската общност там е в много тежко положение. Знаете за атаките срещу българите и срещу българските клубове. Това са сериозни нарушения на човешките права и ние се борим да направим така, че българите в Северна Македония да могат да живеят нормално, защото в момента това е много трудно. Виждаме обаче, че правителството на Северна Македония няма намерение да работи в тази посока. – Очаквате ли пробив по темата на европейско ниво? – Да, според мен такъв процес вече започва. В Европейския парламент хората започват да разбират, че там има сериозен проблем. И този проблем не е само между България и Северна Македония. В Брюксел много ясно разбраха ситуацията. Все повече представители изразяват позицията, която защитаваме и ние – че Северна Македония трябва да извърши своите реформи и че правителството в Скопие е поело ангажименти, които трябва да бъдат изпълнени. Неспазването на тези ангажименти не може да бъде допускано.

Съвременните минимално инвазивни процедури все по-често заменят класическите хирургични интервенции, като щадят пациентите, съкращават престоя им в болница и значително подобряват качеството им на живот. УМБАЛ „Св. Екатерина“ бе домакин на двудневен международен форум, посветен на съвременните минимално инвазивни процедури при пациенти с онкологични, чернодробни, пулмологични, гастроентерологични и други заболявания. Как се развиват минимално инвазивните технологии и как променят съвременната медицина… Пред ФАКТИ говори д-р Красен Иванов, гастроентеролог в УМБАЛ "Св. Екатерина". - Д-р Иванов, какви са най-големите предимства на минимално инвазивните дренажни процедури спрямо традиционните хирургични интервенции при пациенти с онкологични и чернодробни заболявания? - Минимално инвазивните дренажни процедури предоставят значителни предимства както за пациентите, така и за медицинските екипи. Те се извършват под ехографски или рентгенов контрол, без необходимост от големи хирургични разрези, което намалява риска от усложнения, болката и периода на възстановяване. Ехографски насочените процедури заменят все повече хирургични интервенции. При пациенти с онкологични и напреднали чернодробни заболявания това е особено важно, защото често говорим за хора с намален резерв на организма и множество придружаващи заболявания.

- До каква степен България е конкурентоспособна в областта на интервенционалната гастроентерология и ехографски насочените процедури? - През последните години България отбелязва сериозен напредък в тази област. Особено с навлизането на ендоскопския ултразвук. Разполагаме със специалисти с висока квалификация и с модерна апаратура, която позволява прилагането на процедури, съпоставими с тези във водещи европейски центрове. Разбира се, има потенциал за още развитие, особено по отношение на достъпа до високоспециализирани услуги в различните региони на страната.

- Кои са най-честите състояния, при които пациентите се нуждаят от дренажни процедури, и колко бързо настъпва облекчение на симптомите след тяхното прилагане? - Най-често дренажни процедури се налагат при натрупване на течност в коремната кухина (асцит), жлъчни обструкции, чернодробни абсцеси, кисти или други патологични течни колекции . При голяма част от пациентите подобрението настъпва много бързо – понякога още в първите часове след процедурата. Намаляват болката, напрежението в корема, затрудненото дишане и общият дискомфорт, което значително подобрява ежедневното функциониране.

- Вие сте сред пионерите в България при поставянето на перитонеални тунелни катетри за лечение на малигнен асцит. Как тази технология промени живота на пациентите през последните години? - Перитонеалните тунелни катетри представляват важна стъпка напред в палиативната медицина. Преди тях много пациенти трябваше многократно да постъпват в болница за извършване на пункции и евакуация на течността. Сега те могат да контролират състоянието си значително по-лесно, в домашна среда и под наблюдението на медицински специалисти. Това намалява честотата на хоспитализациите и дава повече независимост и комфорт в ежедневието.

- Все повече пациенти с онкологични заболявания се лекуват извън болница. Доколко съвременните дренажни системи позволяват безопасно домашно проследяване и контрол на натрупаните течности? - Съвременните системи са разработени именно с тази цел. Те са лесни за използване, надеждни и позволяват контролирано дрениране при спазване на ясни медицински указания. При правилно обучение на пациента и неговите близки, както и при редовна връзка с лекуващия екип, домашното проследяване е безопасно и значително подобрява качеството на живот.

- Чернодробната биопсия често предизвиква притеснения сред пациентите. Как новите ехографски техники повишават безопасността и точността на процедурата? - Съвременната ехография позволява изключително прецизно насочване на иглата в реално време. Така можем да изберем най-подходящото място за вземане на материал и да избегнем важни съдови структури. Това намалява риска от усложнения и увеличава диагностичната стойност на биопсията. Освен това използването на модерни образни технологии прави процедурата по-кратка и по-комфортна за пациента. Класическата перкутанна (през кожата) чернодробна биопсия остава утвърден и широко използван метод, но съвременната интервенционална гастроентерология предлага значително надграждане чрез чернодробна биопсия под ендоскопски ултразвуков контрол. Тази технология ни позволява да визуализираме черния дроб в реално време и да достигнем до лезии, които са труднодостъпни или невидими за стандартната ехография през коремната стена. Предимството е не само по-високата прецизност при вземането на материал, но и възможността да се изследват различни участъци от черния дроб през минимално инвазивен достъп. Това е особено ценно при малки огнищни изменения, дълбоко разположени лезии или пациенти със специфична анатомия.

- Кои симптоми най-често се подценяват от хората, а всъщност могат да бъдат сигнал за сериозно чернодробно или гастроентерологично заболяване? - Много хора пренебрегват симптоми като продължителна умора, необяснима загуба на тегло, подуване на корема, промени в изхожданията, пожълтяване на кожата и очите, липса на апетит или постоянен дискомфорт в дясното подребрие. Тези оплаквания невинаги означават сериозно заболяване, но когато са продължителни или прогресират, е важно да се потърси консултация със специалист.

- Как виждате развитието на интервенционалната ехография и минимално инвазивните процедури през следващите пет години – ще могат ли още повече пациенти да избегнат тежки операции и продължителни болнични престои? - Убеден съм, че тази тенденция ще се засилва. Развитието на образната диагностика, новите дренажни системи и усъвършенстваните интервенционални техники ще позволят все повече заболявания да бъдат лекувани по щадящ начин. Очаквам значително разширяване на показанията за минимално инвазивни процедури, което ще намали нуждата от тежки хирургични интервенции и ще съкрати болничния престой за много пациенти. Основната ни цел остава не само ефективното лечение, но и запазването на възможно най-добро качество на живот.

Президентът Зеленски отличи една украинска специална част със звание "Героите от УПА". Това предизвика огромно възмущение в Полша, защото събуди спомени за масови престъпления по времето на Втората световна война.

На 26 май 2026 г. президентът на Украйна Володимир Зеленски отличи една специална част на украинските въоръжени сили с почетното звание „Героите от УПА" (Украинската въстаническа армия – бел.ред.). В аргументите се казваше, че е за заслуги по „възстановяване на историческите традиции на националната армия“. Това решение обаче се оказа с тежки последици за отношенията с Полша - един от най-важните съюзници на Украйна в нейната битка срещу руския агресор.

Престъпления по времето на войната

След нападението на нацистка Германия срещу Съветския съюз през 1941 година, Украинската въстаническа армия (УПА) започва борба за независима украинска държава, а в началото е била на страната на германския агресор. За да прогони полското население от територии, които УПА е смятала за украински, тя извършва множество престъпления срещу полски цивилни граждани.

Съответно остър беше коментарът на полския дясноконсервативен държавен глава Карол Навроцки: "За съжаление президентът Зеленски доказа, че що се отнася до манталитета, до прославянето на бандитите и убийците от УПА, Украйна не е готова да бъде част от европейското семейство“, заяви той в петък във Варшава.

"В европейското семейство не може да се възвеличават бандити и убийци, които са избивали жени и деца, поляци", аргументира се държавният глава, който иска да бъде отнет присъденият на Зеленски орден „Бял орел“ – най-високото полско държавно отличие. В понеделник (08.06.2026 г.) отговарящата за това комисия по ордените ще обсъди предложението.

"Навроцки подклажда антиукраинските настроения"

Украинският държавен глава получи ордена преди две години по предложение на тогавашния полски президент Анджей Дуда, който беше превърнал военния съюз с Украйна в приоритет на полската външна политика. Военната и политическата подкрепа от Варшава допринесе съществено за успешното спиране на руската атака в началната фаза на войната през 2022 г.

За разлика от своя предшественик, Навроцки не се поколеба да критикува Украйна още по време на предизборната кампания през 2025 г. Той изразява скептицизъм относно шансовете на съседната страна за присъединяване към ЕС и критикува социалните помощи за украинските бежанци в Полша като прекалено щедри. Една година, след като беше избран за президент, Навроцки още не е посетил Киев. Вместо това през декември 2025 г. той прие Зеленски във Варшава.

"Навроцки се възползва от възможността и подклажда антиукраинските настроения. Той получи претекст и го използва безмилостно", написа по сегашния актуален повод полският вестник „Газета Виборча“.

Туск се опитва да ограничи щетите

Доналд Туск, проевропейският министър-председател на Полша, се опитва да ограничи щетите. Той подчерта, че решението на украинския президент е наранило „полската историческа чувствителност“. Всяка нация има право на собствена интерпретация на миналото. Въпреки това Зеленски и „нашите украински приятели" трябва да са наясно какво означава „мрачното наследство на УПА“ за всеки поляк и всяка полякиня, каза той.

Туск се дистанцира от предложението на Навроцки да бъде отнет орденът на Зеленски. „Ако се караме за миналото, някой друг ще спечели бъдещето“, предупреди той и посочи, че Русия"със сигурност много ще се зарадва".

И други представители на управляващата в Варшава лявоцентристка коалиция изразиха възмущението си от присъждането на почетното звание „Героите на УПА“, но в същото време призоваха да се избягва всяка ескалация. „Не трябва да реагираме враждебно, а твърдо“, заяви на 2 юни 2026 г. пред телевизионния канал TVN заместник-председателят на парламента Пьотр Згожелски от Полската народна партия. Според него Зеленски иска да обедини около себе си националистическите сили в Украйна, като игнорира полските чувства.

Киев: Решението не е насочено срещу Полша

Външното министерство в Киев увери, че действието на Зеленски не е насочено срещу Полша. „За украинската армия борбата на УПА символизира единствено съпротивата срещу имперската политика на Москва“, се посочва в изявление, тиражирано и от полската информационна агенция ПАП.

Спорът за миналото отдавна хвърля сянка върху полско-украинските отношения. След разпадането на Руската империя в края на Първата световна война (1917/18 г.) както Полша, така и Украйна предявиха претенции към територии с предимно украинско население, които обаче до края на 18 век са принадлежали на Полша.

След кървави сражения през 1918 г. Западна Украйна стана част от Полша, а източната част на страната попадна под съветско управление.

120 000 жертви

Броят на жертвите на кланетата, извършени от УПА по време на Втората световна война и считани в Полша за геноцид, се оценява на над 100 000. При ответни акции на полски партизани са убити до 20 000 украинци. След 1945 г. УПА продължава борбата си срещу съветската експанзия в Украйна чак до 1950-те години, поради което и до днес в Украйна почитат делото ѝ в борбата срещу Русия.

С началото на пълномащабната руска инвазия срещу Украйна през февруари 2022 г. полско-украинските спорове относно миналото останаха на заден план. След първоначалния ентусиазъм за украинската съпротива срещу агресора и приемането на повече от един милион украински бежанци в Полша, днес има сериозна промяна в настроенията. Преди всичко поляците с десни убеждения критикуват социалните помощи за украинците в страната и поставят под въпрос военната подкрепа на Варшава за Киев.

Дилемата на Туск: да подпише или не

С критиките си към Зеленски Навроцки иска да спечели точки и в полската вътрешна политика. Неговата инициатива е насочена и срещу Туск – защото ако полският президент разпореди орденът на украинеца да бъде отнет, премиерът трябва да подпише тази заповед. Ако Туск направи това, той ще навреди на отношенията с източната съседка, от чийто военен успех срещу Русия зависи и сигурността на Полша. Ако обаче откаже да подпише, полската десница ще го обяви за предател на родината, който пренебрегва чувствата на поляците.

В края на юни в Гданск ще се проведе 5-ата конференция за възстановяването на Украйна. И ще бъде фатално, ако конфликтът между Полша и Украйна ескалира в навечерието на тази важна международна конференция.

"Овладейте разходите!" препоръча Европейската комисия (ЕК) на България, след като предложи откриване на процедура за прекомерен дефицит. Това не е санкция за държавните финанси. Посланието е адресирано към политиците, които в последните пет години избираха да харчат днес, а плащането на сметката да оставят за утре.

Бюджетите разказват историята на политическите решения

Дефицитът няма партийна книжка. Не се явява на избори и не обещава по-високи заплати, пенсии или компенсации. Но неизбежно се появява, когато политиците прекаляват с обещанията си. От 2021 година насам това се случи седем пъти.

Причина за тревогата на ЕК е, че дефицитът ще остане над лимита от 3% и през следващите две години - 4.1% през 2026 г. и 4.3% през 2027 г., каквито са прогнозите в Spring 2026 Economic Forecast за България. Това означава, че Брюксел не вижда временен проблем, а тенденция, която се дължи на трайния натиск от социалните разходи и възнагражденията в публичния сектор.

Ръстът на тези разходи не е случаен. След Ковид-пандемията инфлационният шок в глобален план принуди държавата да компенсира изоставането на доходите. А след руската инвазия в Украйна нараснаха и разходите за отбрана и сигурност. Към това се добави и политическата криза, която превърна увеличаването на пенсии, заплати и социални плащания в един от малкото инструменти за печелене на обществена подкрепа.

Повишаването на заплатите и предупрежденията на икономистите

Икономисти и финансови анализатори нееднократно предупреждаваха, че автоматичните механизми за определяне на размера на заплатите в редица сектори, преди всичко в отбраната и сигурността, заплашват да взривят разходите. Но за политиците автоматизмът е и защита, защото увеличенията не изглеждат като политическо решение, а като резултат от заложена формула.

Още миналата есен от Института за пазарна икономика (ИПИ) изчислиха, че разходите за персонал, които плаща бюджетът, ще достигнат 22,8 милиарда лева за 2025 г., като над половината от увеличението е натрупано за последните 3 години. Те достигат 10,6% от БВП, което от организацията определят като исторически максимум. А ръстът на възнагражденията в бюджетния сектор оказа натиск и върху частния, макар и не със същото темпо.

За държава със застаряващо население и остър недостиг на кадри данните са показателни. Между 2019 и 2025 г. възнагражденията в държавното управление и сектор „Сигурност“ са се увеличили със 116%, а учителските заплати - със 122%. Само през 2025 г. разходите за персонал в МВР са скочили с около 40%, в отбраната - с 35%, а в службите за сигурност - с близо 40%.

Сходен процес протече и при пенсиите, увеличили се повече от два пъти от 2021 г. насам. След инфлационния шок увеличенията бяха социално оправдани и трудно можеха да бъдат избегнати. Проблемът е, че нито едно от правителствата не се зае сериозно с въпроса как тези разходи ще бъдат финансирани в дългосрочен план. Политическият стимул беше да се даде повече днес. Фискалният въпрос беше оставен за утре.

Технологията предвижда контрол

България продължава да е сред най-слабо задлъжнелите страни в ЕС, но ЕК отбелязва ръста на дълга, който от 23,8% от БВП в края на 2024 г. ще стигне 32,3% тази година и 35,5% - през 2027 г. Ако Съветът на ЕС одобри предложението на Комисията, страната ще бъде поставена под засилено наблюдение на публичните си финанси за четири години и ще бъде принудена да изпълнява план с коригиращи мерки. Намалението на разходите ще се съгласува с Европейската комисия.

Ако не предприеме действия, предвижда се глоба до 0,05% от БВП, която се натрупва на всеки 6 месеца. На практика обаче няма случай държава да е платила такива санкции заради самия прекомерен дефицит. Механизмът е замислен като възпиращ инструмент, но страните почти винаги получават нови срокове, препоръки и коригиращи пътеки, преди да се стигне до финансово наказание.

България може да се сблъска и с временно спиране на европейски средства, но Брюксел почти никога не стига дотам. Истинската тежест на процедурата е другаде - в политическия сигнал към инвеститорите и в натиска върху правителствата да ограничат разходите. За България тя хвърля сянка върху оптимизма на кредиторите и на рейтинговите агенции, които повишиха оценките си за страната именно заради членството в еврозоната.

Иронията е, че едва шест месеца след присъединяването към валутния съюз, България се оказва под специално наблюдение. И все пак най-горчивото послание е адресирано към българските политици: че периодът, в който всяко управление можеше да прехвърля сметката на следващото, приключи.

Политическата цена

Съветът на ЕС ще реши дали да утвърди процедурата. Но министърът на финансите Гълъб Донев вече обяви, че правителството ще представи конкретни мерки със срокове и няма да чака ЕК да наложи такива при прекомерен дефицит. Разбираема е тази готовност. Ако България не намали дефицита до разрешения лимит, първото правителство с абсолютно мнозинство от десетилетия насам ще бъде лишено от значителна част от свободата си да определя публичните разходи. А това се случва преди президентските избори тази есен и местен вот догодина, когато всяко ограничаване на разходите ще има не само финансова, но и политическа цена. “Прогресивна България” се кани да разбие монопола на ГЕРБ в местната власт.

Според финансовия министър, ако не бъдат предприети действия, бюджетният дефицит би достигнал 7,4% от БВП, а към него трябва да се добавят и над 2 млрд. евро неразплатени задължения към пътната агенция и общински проекти. Обсъжда се премахване на автоматичните механизми за обвързване на бюджетните заплати със средната и минималната работна заплата, преструктуриране на администрацията, мерки срещу сивата икономика…

Изкушението да се търси виновник

Но нищо не е окончателно. Новата власт се страхува, че би избухнало напрежение, а надеждите, които ѝ възложиха избирателите, ще бъдат заменени от гняв и недоволство. Народът бързо разлюбва. И тъкмо тук се появява изкушението виновникът да бъде потърсен другаде. Премиерът Румен Радев побърза да обвърже проблема с присъединяването към еврото и с твърдения, че реалното състояние на публичните финанси е било прикривано, което упорито твърди и “Възраждане”. “Дефицитът за миналата година е бил доста над 3%, както лъжеха, за да постигнат поставената цел за влизане в еврозоната. А тази година дефицитът ще бъде още по-голям. Тоест балонът се спука”, заяви той.

По официални данни дефицитът за 2025 г. е 3,5%, но ЕК приема, че е допустим предвид дерогацията за повишените разходи за отбрана. Според Радев дефицитът е резултат от години на манипулации, източване на държавни дружества и „грабеж“. Подобна теза има политическо предимство. Тя прехвърля разговора от въпроса как да бъдат овладени разходите към въпроса кой е виновен за тях. И най-вече позволява недоволството от неизбежните ограничения да бъде насочено към еврото, вместо към политиките, довели до дефицита.

Меденият месец на властта приключи бързо. Ако България иска да овладее разходите, трябва да върже ръцете на политиците.

"Албания не е за продан", крещят хилядите, събрали се по улиците на Тирана в последните дни. Причината е планираният проект за строеж на луксозен хотелски комплекс на остров Сазани. Проектът е на зетя на Доналд Тръмп - Джаред Къшнър. "Иванка, върви си вкъщи”, пише още на плакатите. Съпругата на Къшнър е най-голямата дъщеря на американския президент Доналд Тръмп.

Според протестиращите проектът на Къшнър за курортно селище на остров Сазани е проблемен - за околната среда и заради корупционни практики при даването на разрешителни за строежа, пише АРД. Специализираната прокуратура за борба с корупцията и организираната престъпност в Албания започна разследване.

Прави ли услуга Албания на Тръмп?

Компанията на Къшнър - Atlantic Incubation Partners LLC - планира да инвестира 1,4 млрд. евро в Албания. Критици обвиняват Къшнър и съпругата му, че се възползват от факта, че бащата на Иванка е президент на САЩ, за да движат собствените си бизнес интереси. През миналата година властите в Албания първоначално дадоха зелена светлина на проекта, като обявиха Джаред Къшнър за "стратегически инвеститор".

Албания отдавна иска да даде тласък на туристическата си индустрия, а остров Сазани в момента е необитаван - на него е имало само военна база. Това обаче не е случайно - регионът около него има защитен статут и е чувствителна крайбрежна влажна зона, която обитават фламингота, тюлени и морски костенурки. Специализираната прокуратура сега проверява как този статут е бил променен през 2024 г., когато Къшнър за пръв път изразява желанието си да работи по такъв проект в района, както и как собствеността на земята е била прехвърлена, за да може да започне строежът.

Албанският премиер Еди Рама продължава да твърди, че заплаха за биоразнообразието няма, пише "Политико". В изказване пред албанските депутати в понеделник Рама отрече, че проектът засяга защитен природен резерват. Той заяви, че окончателното предложение все още не е внесено, а екологичната оценка не е приключила. Във вторник премиерът написа в публикация в социалните мрежи, че проектите са израз на "амбицията да се създаде най-привлекателната дестинация от тази страна на Средиземно море". Той отрича Къшнър да е получил преференциално отношение, за да бъде спечелено благоразположението на тъста му Доналд Тръмп.

Щети върху околната среда и върху демокрацията?

От компанията, която управлява албанските проекти, казват пред "Ню Йорк Таймс", че сред приоритетите им е и "отговорното стопанисване" на околната среда. Много албанци обаче не са съгласни с тази оценка. Американският вестник цитира председателя на Албанската асоциация на орнитолозите Таулант Бино, който е сред организаторите на протестите срещу проекта. Според него един от най-сериозните проблеми е, че досега не е публикуван доклад за въздействието на строежите върху околната среда, каквото по принцип е изискването за подобни проекти в такива региони. Ако инвестиционният проект се реализира, той ще включва 6000 хотелски стаи и вили за настаняване.

Протестите в региона започват, след като Бино и други природозащитници забелязват, че строителните работи изглежда са стартирали. По думите на активиста в региона е имало следи от тежко оборудване и булдозери, които са минавали през пясъчните дюни. След това са издигнати огради с бодлива тел, което вдига напрежението още повече. Според Бино става дума не просто за защитата на природата, но и за прозрачност на процесите в страната изобщо. "Протестите, разбира се, са съсредоточени около защитените територии - но всъщност става въпрос по-скоро за демокрацията като цяло", казва Бино пред "Ню Йорк Таймс".

Миналата година Израел бомбардира столиците на Ливан, Сирия, Йемен и Ирак. Тази година на прицел е Техеран, който пък от своя страна удря съседните държави в Персийския залив. В Северна Африка две големи граждански войни продължават да бушуват, като няма изгледи скоро ситуацията в Судан и в Либия да се успокои.

На този фон една държава остава непокътната от военните действия - Египет, отбелязва АРД.

Заобиколен от конфликти

Заобиколен от конфликтни зони, египетският президент Абдел Фатах ас-Сиси вижда в това доказателство за успеха на своята политика. В продължение на години бившият генерал беше критикуван за това, че инвестира милиарди в армията и сигурността, докато икономиката се сриваше и много хора се бореха с нарастващите разходи за живот. Войните, които заобикалят Египет, обаче променят приоритетите за голяма част от населението. Все пак Египет граничи с Либия, Судан, Израел и ивицата Газа.

На запад е разкъсваната от политически конфликти Либия, а на юг е Судан, откъдето милиони хора бягат от войната и глада. От началото на войната в Египет са пристигнали около милион и половина суданци. На североизток се намират Израел и ивицата Газа, които от почти три години са епицентър на един от най-тежките конфликти в региона.

Ивицата Газа пък е сцена на брутални сцени на насилие и страдание, след като Израел започна офанзивата си в отговор на атаките на Хамас от 7 октомври 2023 година. Десетки, а вероятно и стотици хиляди палестинци също потеглиха към Египет, но трудното преминаване през граничния пункт Рафах и невъзможността да получат статут върна мнозина в разрушените им домове.

Оазис на спокойствието в размирен регион

На фона на всичко това Египет изглежда като оазис на спокойствието. Страната не е разположена между Израел и Иран, съответно и международният въздушен трафик спокойно преминава през нея. Туризмът също печели от това - пирамидите в Гиза, храмовият комплекс Карнак, разположен около Нил, плажовете на Червено море и музеите в Египет привличат много хора от цял свят. - нещо, за което държави като Сирия, Ливан и Ирак могат само да си мечтаят.

Това далеч не означава, че в Египет не се тревожат. Кореспондентът на АРД Рамин Сина разказва, че хората се питат дали конфликтите в региона няма да застигнат и Египет рано и късно - особено предвид израелските офанзиви в Газа, Ливан и Сирия.

Президентът Сиси засега успява да изолира страната от конфликтите. За разлика от други държави като Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия той не се старае и да разшири влиянието си чрез финансова подкрепа за военизирани групировки.

От географска гледна точка Египет е както уязвим, така и стратегически важен. И макар времената, когато страната е определяла курса в целия регион, да са отдавна отминали и днес Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар да имат далеч по-голям политически и финансов ресурс, Египет не е маловажен. Това е особено видно по отношение на войната в Украйна. Заедно с Катар, Египет изпълнява ролята на посредник между Израел и Хамас. Преговорите се провеждат на територията на арабската държава, а за Сиси подобни срещи са признак за значимостта на Египет като дипломатически играч.

Бедност и репресии

Бившият военен обаче редовно е критикуван от неправителствените организации заради тежкото ограничаване на политическите свободи.

Критиците говорят за полицейска държава. Смята се, че политическите затворници са десетки хиляди, а в класацията на „Репортери без граници" Египет е сред страните с най-големи ограничения на свободата на словото в света. Тя е поставена на 169-о място от общо 180 държави.

В последните години държавната валута - египетската лира - сериозно се обезцени, а инфлацията усложни икономическото състояние на много семейства. Колко напрегната е ситуацията се видя през април, когато правителството нареди временни прекъсвания на електрозахранването с цел пестене на енергия. В Кайро светлините угаснаха в 21:00 часа - необичайна гледка за метрополис, който обикновено кипи от живот до късно през нощта, пише Сина от АРД.

В същото време Египет губи важни приходи. Атаките на хутите срещу кораби в Червено море значително намалиха трафика през Суецкия канал, който е основен източник на приходи за Египет. Държавата е сериозно задлъжняла и за нея това е тежък удар.

Бъдещето на Египет е неясно

Египет остава страна в затруднено положение, която е зависима от кредити, инвестиции и финансова подкрепа от държавите от Персийския залив, Международния валутен фонд и Европейския съюз. Кредиторите помагат преди всичко защото Сиси представя Египет като стабилна държава, разположена в сърцето на кризисен регион.

Днес Египет не е нито безспорната водеща сила в арабския свят, нито страна в периферията на регионалните събития, обобщава кореспондентът на АРД. В момент, в който Близкият изток се преструктурира, Кайро се опитва да намери своето място. Все още не е ясно какво ще бъде то.

Автор: Рамин Зина (АРД)

"Путин унищожи абсолютно всичко, което можеше да бъде унищожено. Всичко, което беше останало живо. Но накрая ще загуби тази война", казва пред ДВ Павел Таланкин, който получи Оскар за филма "Г-н Никой срещу Путин".

ДВ: Както в началото, така и в края на филма "Г-н Никой срещу Путин", за който спечелихте Оскар, виждаме как се подготвяте да напуснете родината си. Какво чувства човек, когато си тръгва, знаейки, че вероятно никога няма да се върне?

Павел Таланкин: Същото като много хора, които се оказаха в моето положение. Които не са съгласни да се примирят с това, което се случва в Русия. Които не са съгласни да се примирят с това, което Путин прави в съседната държава. Които не са съгласни да търпят. Точно като тях.

"За такава Русия мечтая"

ДВ: Във филма казвате, че ако човек обича страната си, трябва да знае, да осъзнава, когато в нея има проблеми. Но дори в родния Ви Карабаш не виждате разбиране. Защо повече от сънародниците Ви не осъзнават тези проблеми?

Павел Таланкин: Честно казано, не знам. Нямам отговор на този въпрос. Трябва да се направи някакъв огромен анализ.

ДВ: Игнорират ли повечето хора това, което се случва, или просто живеят в някаква илюзия?

Павел Таланкин: Усещах, че има хора, които разбират какво се случва, но се страхуват да се противопоставят на този режим. Защото всичко, което може да се каже или направи, ще доведе до реални последствия. И има много хора, политически затворници, които са пострадали от режима. Макар те да не са направили нищо престъпно. Абсолютно нищо престъпно. А са получили реални присъди, по-тежки от тези за убийство.

Всичко това е толкова показателно. Човек може да бъде вкаран в затвора за плакат, на който нищо не е написано. А бащата на дете, нарисувало в училище антивоенна рисунка, ще бъде лишен от родителски права и ще бъде вкаран в затвора. Има много подобни случаи. Много, много, много.

ДВ: Обявен сте от режима за "чуждестранен агент", т.е. за враг на Кремъл, въпреки че показвате пропагандните кадри, които властите са Ви накарали да заснемете. Страх ли Ви е?

Павел Таланкин: Мен? Не, не изпитвам страх. Може би е заради моята глупост, но да се страхувам - това е най-лесното нещо на света.

ДВ: За каква Русия мечтаете?

Павел Таланкин: За европейска държава с европейски ценности, където правата и свободите на човека ще са на първо място, където към хората ще се отнасят с уважение и ще се съобразяват с мнението им, където ще има свободни и честни избори.

Бих искал да видя Русия в бъдеще като държава, която е победила корупцията, където съществува свободен бизнес, където той може да се развива, където си сигурен, че държавата няма да ти отнеме бизнеса, в който си вложил сили и душа. Мечтая да е място, където държавата няма да се намесва с пропагандата си в образователния процес, където хората ще могат да получават достойно медицинско обслужване. Такава държава бих искал.

"Вече няма никаква надежда"

ДВ: Отдалечава ли се Русия от тази мечта?

Павел Таланкин: Путин унищожи всичко. Дори когато Съветският съюз се разпадна и Путин по-късно дойде на власт, това беше съвсем друг режим, съвсем друг Путин. Много хора вярваха, че е възможно някакво просветление и имаше надежда, но сега няма никаква надежда. С тази война той унищожи абсолютно всичко, което можеше да бъде унищожено, всичко, което беше останало живо.

ДВ: Във филма майка Ви - библиотекарка в училището, в което преподавате, казва, че руснаците обичат да воюват, особено младите. Вие сте млад руснак, но не обичате войната. Защо?

Павел Таланкин: Смятам, че нейното мнение по този въпрос е едностранчиво - аз съм също руснак, но не искам да воювам. При това да воювам в съседна независима и свободна държава - защо, по дяволите, изобщо трябва да ходя там и да налагам някакви свои правила? Представете си, че имате съсед, а вие сте направили ремонт у дома, например в кухнята, и съседът идва и казва: "Стените са боядисани лошо, не ми харесва какъв цвят са стените ти". Каква е разликата? Какво право имаш просто да нахлуваш в съседна държава и да налагаш там свои правила? Кой си ти?

Не съм готов да подкрепям този режим, още повече това, което прави в съседната държава. Мисля, че моето мнение не е изолирано, защото познавам огромно количество хора, които са съгласни с мен. Едно от първите неща, които направих с този Оскар, беше да го покажа, защото във филма Путин казва, че войните не се печелят от пълководците, а от учителите, като цитира неточно Бисмарк, на когото приписват цитата за учителите и свещениците. Аз познавам много свещеници, познавам още повече учители, които не са съгласни. И този Оскар го потвърждава - потвърждава, че той накрая ще загуби тази война.

ДВ: Не е ли парадоксално, че благодарение на Путин един учител от малкото градче Карабаш, известно с мръсния си въздух и тежките условия за живот, успя да спечели Оскар?

Павел Таланкин: Обстоятелствата се подредиха така, че ги има и този филм, и тази война, и този режим. За съжаление.

ДВ: Ако можехте да кажете едно изречение на Путин, какво щеше да е то?

Павел Таланкин: Остави ни на мира.

***

Павел Таланкин е учител и документален режисьор. До 2024 година работи в училище в руския град Карабаш, където отговаря за заснемането на училищните тържества. Против волята си е задължен да заснема пропагандните уроци след началото на войната в Украйна през 2022 година. Таланкин бяга от Русия и използва кадрите, за да режисира заедно с Дейвид Боренщайн филма "Г-н Никой срещу Путин", за който е отличен с Оскар за най-добър документален филм.

Режисьорът и носител на Оскар представи филма във Френския институт в София на 3 юни, където гостува по покана на фондация Single Step.

България базово е западна държава.

В политически смисъл., а и като битие.

НАТО, ЕС, Еврозона, моделът е западен.

Това коментира във "Фейсбук" Георги Даскалов.

Няма да забравя коментара, който прочетох за Хаити, когато през 74-а се класира за Световното в Германия - Стил на игра: латиноамерикански. Но на прилична дистанция.

Така и за България. Стил на игра - западен. Но на прилична дистанция. Със съветски елементи.

Цялата нова история на България е такава. Баланс между Русия и Запада. И когато Русия сметне, че интересите ѝ са накърнени, следва интервенция, пряка намеса.

Няколко преврата, вкл. срещу Батенберг, опита за преврат, вече комунистически 1923 и после ефективният през 1944.

150 години люш-люш в руска прегръдка.

Костов игра по това въже, преди него Луканов - с летален изход, Виденов се размина относително безболезнено, безобиден, макар че докара доста българи до просешка тояга, Симеон го игра царствено, Борисов - гросмайторски - поклон натам, поклон насам.

Но централата няма да си изостави детето.

Ребьонока.

В точния момент - преврат.

Не.

България по-скоро ще продължи да бъде предимно западна страна.

Но ще продължава да бъде зона на съветско влияние, прокси комунистическа.

Имам някаква надежда за измъкване от тази примка.

Но като гледам какво идва - поколенчески и политически - все по-малка.

И ще трябват нови усилия.

И умни, нормални хора.

Докато международната общност продължава да търси дипломатически решения за деескалация на напрежението в Близкия изток, последните израелски удари в Ливан отново разтърсиха региона и предизвикаха остри реакции по света. В центъра на вниманието този път не са само военните цели или политическите аргументи, а поредната човешка трагедия, превърнала се в символ на безмилостната цена на войната.

Сред най-шокиращите случаи е унищожаването на цяло семейство при израелски удар. Загиват родители и четирите им деца – трагедия, която предизвика вълна от възмущение както в Ливан, така и сред международни правозащитни организации. Цитирано от The Guardian на 2 юни 2026 г., израелски удар край Сайда е убил шестима членове на едно семейство. Семейството не е било на бойното поле, нито е участвало във военни действия. За близките им това не е „съпътстваща щета“, а брутално отнемане на шест човешки живота, включително живота на четири деца, които никога няма да имат шанс да пораснат.

Подобни случаи все по-често поставят под съмнение ефективността и пропорционалността на военните операции. Израелската страна традиционно заявява, че цел на ударите са позиции и структури на „Хизбула“, но критиците отбелязват, че цивилните жертви продължават да се увеличават, а разрушенията в населени райони оставят цели общности в страх и несигурност.

Нарастващото напрежение доведе и до необичайно остри коментари от страна на президента на САЩ Доналд Тръмп. В интервю, излъчено на 3 юни 2026 г., Тръмп потвърди информацията, че по време на телефонен разговор с израелския премиер Бенямин Нетаняху го е нарекъл „f***ng crazy“ – израз, който на български най-близко може да бъде преведен като „ши***на откачалка“.

Тръмп призна, че е бил силно раздразнен от продължаващите военни действия в Ливан и е изразил недоволството си по изключително директен начин. Въпреки това той подчерта, че отношенията му с Нетаняху остават добри.

Фактът, че подобни думи идват от най-влиятелния съюзник на Израел, показва колко сериозни са международните опасения относно развитието на конфликта. Все повече държави предупреждават, че продължаващите удари и растящият брой цивилни жертви могат да доведат до още по-широка регионална криза.

На фона на нарастващия международен натиск все по-често се отправят призиви за незабавно примирие между враждуващите страни. Дипломати и международни организации предупреждават, че без реално прекратяване на огъня рискът от нови цивилни жертви и още по-мащабна ескалация остава изключително висок.

Засега обаче надеждите за трайно примирие продължават да се сблъскват с реалността на ежедневните военни действия и взаимните обвинения.

Израелският министър на националната сигурност Итамар Бен-Гвир критикува споразумението между Израел и Ливан за нов опит за въвеждане на примирие като „сериозна грешка“, предаде ДПА.

В публикация в платформата „Екс“ той го описа като „нереалистични мечти на съветници, които подтикват премиера към погрешни решения“.

Споразумението всъщност само ще засили подкрепяната от Иран ливанска групировка „Хизбула“, заяви Бен-Гвир. „На практика „Хизбула“ само ще стане по-силна и вместо да я победи, Израел се примирява със самото ѝ съществуване“, написа той.

Бен-Гвир добави, че ливанската държава е „партньор на „Хизбула““ и не е в състояние да изтласка пипалата на „Хизбула“ от граничната зона.

Министърът е лидер на крайнодясната израелска партия „Еврейска сила“, която е част от коалицията на премиера Бенямин Нетаняху.

Израел ще продължи сухопътните си операции в Южен Ливан и засега няма да позволи завръщането на ливанските жители, разселени от бойните действия, заяви министърът на отбраната на Израел Израел Кац, цитиран от „Ройтерс“.

Изявлението идва ден след като Израел и Ливан съобщиха, че са постигнали ново споразумение за прекратяване на огъня по време на преговори във Вашингтон с посредничеството на САЩ.

Споразумението обаче е обвързано с прекратяване на нападенията от страна на ливанската шиитска групировка „Хизбула“.

В официално изявление Кац посочи, че израелските войски ще останат в т.нар. зона за сигурност в Южен Ливан, включително в района на крепостта Бофор.

По думите му Израел ще продължи да унищожава „терористична инфраструктура“ в района и ще запази свободата си да нанася удари, включително в Бейрут, при атаки срещу израелска територия или населени места.

Новото примирие е поредният опит за прекратяване на насилието между Израел и „Хизбула“. Двете страни вече постигнаха споразумение за прекратяване на бойните действия през април, което впоследствие беше удължено през май, но въпреки това сблъсъците и взаимните удари продължиха.

Към момента не е ясно кога и при какви условия ще бъде възможно завръщането на разселените жители в районите на Южен Ливан, засегнати от военните действия.

Трагедиите в Ливан не могат да бъдат измерени единствено със статистика. Зад всяка цифра стоят човешки съдби, семейства и деца, чиито животи са прекъснати завинаги. Независимо от политическите аргументи и военните цели, смъртта на невинни цивилни остава тежко морално петно върху всеки конфликт.

Последните израелски удари в Ливан отново показват колко крехка е границата между военната операция и хуманитарната катастрофа. Когато цели семейства загиват под развалините на домовете си, а деца се превръщат в жертви на геополитически сблъсъци, въпросът вече не е само кой е прав и кой е виновен. Въпросът е колко още човешки животи ще бъдат загубени, преди дипломацията да надделее над оръжията и преди Близкият изток да получи шанс за траен мир.

Дали и това примирие ще донесе истински край на насилието, остава въпрос без ясен отговор. Историята на Близкия изток многократно е показвала, че подписаните споразумения често се оказват само кратка пауза между поредните кръвопролития. Парадоксът е болезнен – народи, които ежедневно се поздравяват с думите „Салям алейкум“ и „Шалом алейхем“, чието значение е „Мир вам“, сякаш отдавна са изгубили истинския смисъл на тази дума сред руините, омразата и взаимното недоверие. Докато мирът остава само пожелание в поздрава, а не реалност в живота на хората, Ливан, Израел, Палестина и целият регион ще продължават да плащат цената на един конфликт, който отнема най-ценното – човешкия живот.

Оля АЛ-АХМЕД

Фактите са си факти. Сред първите стъпки на управлението на Румен Радев вече се натрупаха доста смущаващи неща, които говорят или за обикновена безтегловност в политиката и управлението на хора, за които това е нова реалност, или за много по-лоши неща, като откровена недобросъвестност, най-меко казано. За да не се окаже обслужване на олигархията и на доказаната корупция.

Това коментира във "Фейсбук" Христо Христев

Особено интересен факт в новото управление на дълбоко очаквания "прогрес" е назначаването на онзи одиозен персонаж, известен като "Капитан Катамаран" за член на управата на Държавната консолидационна компания. За тези, които по една или друга причина не знаят, това е държавна структура, която управлява милиарди активи, вложени от държавата в различни други копмпании.

Та особено интересно е, какво накара Румен Радев да назначи точно този одиозен персонаж и човек с най-малкото спорна компетентност по въпроси на икономиката и енергетиката в управата на ДКК. Какво? Освен този дълбоко похвален стремеж към "прогрес"...

Ако случайно сте забравили, Капитан Катамаран е пряко отговорен за подписването на неизгодния договор с "Боташ", от който страната ни губи над 500 000 Евро всеки Божи ден. Ние все така очакваме г-н Радев, сега след като реално управлява, а не чрез служебни правителства, в които назначава причудливи персонажи, като посочения по-горе капитан, да направи този договор "печеливш"...ще чакаме, ама надали ще дочакаме, но дано да съм лош пророк...

Та, накратко. С прогреса на г-н Радев, да не се окаже накрая като в онзи стар виц за българския износ към Япония: не били компютри, а били компоти...не били за Япония, а били за СъвеЦкия съюз...

Политическото плиткоумие на новите управляващи е впечатляващо. Идеята да вдигате заплатите на учителите на база резултатите на учениците е нелепа. Ако това стане факт, в България ще се възцари едно масово писане на шестици за щяло и нещяло, а квесторите ще подсказват на зрелостниците по време на матурите.

За това предупреди във "Фейсбук" историкът Александър Стоянов.

Ефектът от тази изкуствена среда на отличие ще се усети чак в университетите, където посредствени ученици ще са влезли с пълни шестици за ужас на преподавателите. Същата изненада ще сполети и работодателите, наели на работа “гимназисти-отличници” с идеални дипломи.

Повишаването на резултатите е свързано с две неща:

1) задаване на адекватни критерии в една адекватна учебна програма;

2) наемане на адекватни, мотивирани кадри, които да преподават на нужното ниво.

Точка две върви с атрактивни заплати и условия, които да накарат млад специалист да предпочете тази работа пред нещо в корпоративния сектор.

Нужно е и съответните училища и университети да започнат търсене на таланти, в които да се инвестира под формата на стипендии, обучение и стажове.

Обученията за учителите следва да имат реално съдържание, а не, както е сега, да са про-форма изцъкване на сертификати.

Но не, нека изберем най-глупавия и безполезен критерий за мерене на ефективност. От тази партия - толкова.

Северна Корея има една от най-странните икономики в света. Въпреки че се смята за една от малкото държави с ядрени оръжия, през 2024 брутният вътрешен продукт (БВП) на страната е едва 22,9 млрд.евро. Това е около 70 пъти по-малко, отколкото БВП на Южна Корея, който достига 1,86 трилиона долара.

Северна Корея е държава с планова икономика, която приоритизира вътрешното производство и почти не разчита на търговия заради наложените на страната международни санкции. Вносът и износът са само миниатюрна част от БВП на Пхенян, докато в Южна Корея международната търговия съставлява около 80 на сто от икономиката на страната, показват изчисленията на Световната банка.

Колко е важна ролята на Китай?

Може да се каже, че Китай е в общи линии единственият търговски партньор на Северна Корея. Според американския мозъчен тръст "Национален комитет за Северна Корея" Пхенян разчита на Китай за до 95 на сто от цялата си търговия и 85 на сто от износа си. Почти всичкият внос също идва от Китай. През 2024 официалният внос на Пхенян е само 2,33 млрд. долара.

Доставките от Китай включват нефт и други горива и са от съществено значение за поддържането на функционирането на икономиката, както и за осигуряването на храни, текстил, машини, електроника и превозни средства. Това дава на Пекин огромно икономическо влияние върху севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Скорошен доклад предполага, че президентът на САЩ Доналд Тръмп сега се опитва да използва този лост, за да върне Пхенян на масата за преговори по спорната му програма за ядрени оръжия.

Южнокорейската новинарска агенция "Йонхап" наскоро съобщи, че китайският президент Си Дзинпин се очаква да посети Пхенян през следващите няколко седмици и да изиграе ключова посредническа роля, за да помогне за преодоляване на разногласията между Тръмп и Ким в продължаващия спор. Пекин все още не е потвърдил посещението.

Какво изнася Северна Корея?

Според Корейската агенция за насърчаване на търговията и инвестициите, износът на Северна Корея достига само 360 милиона долара през 2024 г. Тези външни продажби са изключително скромни, като изкуствената коса и перуките са единственият сериозен експортен продукт на страната, формиращ около 40% от износа, основно за Китай, който след това ги реекспортира към останалия свят. Северна Корея се насочи към производството на перуки като жизненоважен източник на чуждестранни приходи, след като санкциите блокираха традиционните ѝ основни износни стоки като въглища и минерали, докато тази стока не e изрично забранена.

Комунистическата страна разполага и с изобилие от евтина и често принудителна работна ръка, което е идеално за силно трудоемък и нискотехнологичен бизнес като производството на перуки. Други стоки като волфрам и различни руди, замразена риба, желязо и стомана и компоненти за часовници съставляват по-малко от 10% от износа на страната. Откакто бяха наложени санкциите, Пхенян е загубил приблизително 2,2 млрд. долара годишно от приходи от износ според мозъчния тръст "Корейски икономически институт в Америка".

Откъде Пхенян печели пари?

Износът на Северна Корея е оскъден, но страната генерира значително повече твърда валута чрез сива икономика. Пхенян изпраща десетки хиляди работници в чужбина, много от тях в Русия и Китай, за да работят в строителството, дърводобива, фабрики и риболовната индустрия. Тази програма е смятана от правозащитни организации и ООН като една от формите на принудителен труд. Държавата след това конфискува по-голямата част от техните заплати, генерирайки около половин милиард долара годишно, съобщава ООН.

Хиляди севернокорейски компютърни специалисти също работят дистанционно за компании, базирани в САЩ, Южна Корея и Европейския съюз, представяйки се за легитимни фрийлансъри и използвайки фалшиви и често откраднати самоличности. В общия случай те получават високи възнаграждения, които впоследствие се пренасочват обратно към режима. През 2024 г. тези парични преводи са донесли 800 млн. долара на държавата по данни на Министерството на финансите на САЩ.

Северна Корея също така управлява една от най-усъвършенстваните и доходоносни хакерски програми в света, което накара един американски мозъчен тръст да определи нейните киберпрестъпници като "най-опасната държавно подкрепяна заплаха за сектора на финансовите услуги". През 2025 г. севернокорейски хакери са откраднали рекордните 2,02 млрд. долара в криптовалута, което представлява над половината от всички глобални кражби на дигитална валута през тази година, изчислява компанията за блокчейн анализи "Чейнаналисис".

Въпреки това най-големият и най-непрозрачен източник на приходи за комунистическата държава е войната в Украйна и дългогодишните тесни връзки на Пхенян с Москва. Северна Корея е доставила на Русия милиони артилерийски снаряди, ракети и балистични ракети, подпомагайки военната машина на Кремъл. Това е донесло на режима на Ким между 7 и 13,8 милиарда долара от 2023 г. насам според южнокорейския Институт за национална стратегия за сигурност. Според разузнавателни източници в Сеул тези приходи се използват за ускоряване на ядрената програма на Северна Корея, както и за осигуряване на допълнителни доставки на петрол и храни от Китай.

Автор: Ник Мартин

Едно следващо разширяване на ЕС може все повече да зависи не само от това доколко страните кандидатки са подготвени да се присъединят към съюза, но и от политическата и обществената динамика вътре в самия съюз. Това пише Илирияна Гьони от фондацията "Карнеги-Европа".

Войната на Русия срещу Украйна превърна разширяването от далечен стремеж в стратегическа необходимост. Членството на страни като Украйна и Молдова отново се върна в центъра на политическия дебат, докато импулсът за реформи в Западните Балкани се засили, отваряйки отново въпроси, които допреди неотдавна изглеждаха политически замразени. Скорошното изпълнение от Албания на ключови междинни критерии за присъединяване и подготовката на Черна гора за договор за присъединяване показват, че за някои държави разширяването започва да става практическа, а не теоретична перспектива.

В продължение на десетилетия ЕС инвестира значителни средства в подготовката на кандидатите за членство. Той им помагаше да реформират институциите си, да хармонизират законодателството си, да укрепят управлението си и да приемат общите стандарти. Политиката на разширяване все още изхожда от предположението, че ако кандидатите са готови, политическото съгласие в съюза неизбежно ще последва.

Все по-често това предположение вече не е валидно. Присъединяването в крайна сметка зависи от политическо одобрение вътре в държавите членки, където правителствата се формират под влиянието на партийната политика, общественото мнение и по-широките обществени нагласи. Проблемът не е просто, че държавите членки могат да блокират разширяването - това винаги е било така. Проблемът е, че политическата подкрепа става все по-крехка, когато гражданите познават само бегло страните, с които скоро може да споделят общи институции.

Днес разширяването на ЕС вече не се ползва от мълчаливия консенсус, който съпътстваше интеграцията след края на Студената война. Вместо това то често се превръща в удобно обяснение за различни проблеми в държавите членки. Освен това разширяването се случва в условия на геополитическа несигурност, тревоги около миграцията, демократичен регрес, икономическа несигурност и намаляващо доверие в институциите. Обществена подкрепа за разширяването съществува, но тя остава повърхностна, условна и уязвима към вътрешнополитически спорове.

Резултатът е двойно предизвикателство по отношение на легитимността. В страните кандидатки дългото чакане на напредък отслабва доверието в справедливостта и надеждността на процеса на присъединяване. В държавите членки разширяването рискува да стане политически крехко, когато бъдещите членове остават далечни абстракции.

Европа вече се е сблъсквала с подобни дилеми.

През десетилетията след Втората световна война интеграцията никога не е била разглеждана като чисто институционален процес. Политиците са разбирали, че помирението - най-вече между Франция и Германия - изисква повече от договори. То зависи от общественото опознаване. Побратимяването на градове, младежките обмени, образователните партньорства и постоянните контакти между бъдещите поколения помагат да се създадат навици за съвместно съществуване много преди политическата интеграция да се задълбочи.

Европа не подготвяше само държавите за интеграция. Тя подготвяше обществата да живеят заедно.

Много от тези инструменти съществуват и днес. Програми като "Еразъм+", Европейският корпус за солидарност, общинските партньорства и младежките инициативи вече се стремят да приближат страните кандидатки към съюза, макар и неравномерно. Европейската комисия все по-ясно осъзнава, че докато кандидатите трябва да се подготвят за членство, европейците също трябва да се подготвят да посрещнат по-голямо европейско семейство.

Проблемът не е в липсата на инструменти, а в липсата на стратегия. Съществуващите инициативи остават разпокъсани, слабо координирани и само свободно свързани със самата политика на разширяване. Голям акцент продължава да се поставя върху комуникацията - обясняване защо разширяването е важно, противодействие на дезинформацията или представяне на геополитическите аргументи за присъединяване. Тези усилия са важни. Но да информираш обществата за едно разширяване, което остава до голяма степен абстрактно, не е същото като да ги подготвиш за реалността на членството.

Политическата легитимност изисква познаване. Гражданите са по-склонни да подкрепят това, което разбират и разпознават. Колкото повече страните кандидатки присъстват в обществения дебат и в ежедневието на държавите членки, толкова по-вероятно е те да бъдат възприемани като равноправни партньори.

За щастие този процес вече е започнал. Превръщането на Албания в популярна туристическа дестинация увеличи общественото познаване на страна, която доскоро почти отсъстваше от европейското въображение.

Но ако институционалната готовност дълго време беше единият стълб на разширяването, ЕС може вече да има нужда от втори, допълващ стълб, насочен към обществената готовност вътре в държавите членки. Докато страните кандидатки преминават през етапите на преговорите и изпълняват условията за членство, обществената готовност в самия съюз също трябва да се задълбочава.

Не всички кандидатки се движат по един и същ график. Затова европейският подход към взаимното опознаване трябва да отразява тази реалност. С напредването на преговорите и с увеличаването на вероятността за членство, страните кандидатки трябва да стават все по-видими.

За държавите, които са близо до членство през следващите години, държавите членки и институциите на ЕС трябва да дадат приоритет на партньорствата между обществени медии, сътрудничеството между общини, обмените между журналисти и ученици и културните програми, които въвеждат страните кандидатки в ежедневния обществен живот.

Целта не трябва да бъде заобикаляне на демократичния дебат. Опити, които биха могли да бъдат възприети като изкуствено създаване на съгласие, вероятно ще предизвикат обратна реакция. Целта е по-ограничена и по-демократична - да се гарантира, че политическият дебат се води в условия на познаване, а не на абстракция.

Това е важно, защото предишни разширявания понякога създадоха усещането, че интеграцията се е случила около гражданите, а не заедно с тях. След разширяването през 2004 г. опасенията в някои държави членки допринесоха за по-широки политически тревоги, особено по време на конституционните дебати във Франция и Нидерландия. Бъдещото разширяване трудно ще бъде политически успешно, ако гражданите го възприемат като свършен факт.

За страни, които имат по-дълъг път пред себе си, като Украйна, съществуващите програми за мобилност трябва да поставят по-голям акцент върху взаимния обмен. Разширяването остава до голяма степен еднопосочен процес на социализация - кандидатите се очаква да опознаят Европа, докато европейците познават само в ограничена степен на страните кандидатки. "Еразъм+" може да създаде специални направления, насочени към разширяването, с приоритет върху обучението, стажовете и студентските обмени, а Европейският корпус за солидарност може да разшири доброволческите програми в общини, училища, местни медии и граждански проекти. Политическата легитимност е по-вероятно да се запази, когато опознаването се движи и в двете посоки.

Накрая, това взаимно опознаване трябва все повече да се свързва с възможности, така че експертизата за страните кандидатки да има професионална стойност в различни сфери. Колкото повече гражданите виждат реални образователни и кариерни перспективи, свързани с разширяването, толкова по-естествено страните кандидатки ще бъдат възприемани като част от бъдещето на Европа.

Европа някога разбираше, че политическата интеграция изисква целенасочена обществена подготовка наред с институционалните промени. Днешното разширяване се нуждае от същия инстинкт - не чрез създаване на изцяло нови институции, а чрез по-целенасочено използване на вече съществуващите.

ЕС прекара десетилетия в подготовка на страните кандидатки за присъединяване. Но за да бъде следващото разширяване успешно, съюзът трябва да подготви и самия себе си.

Иранският контрол над Ормузкия проток, през който преминава около една пета от световните доставки на петрол, хвърли световната икономика в смут. Как обаче Иран консолидира контрола над този стратегически проток? На този въпрос отговарят Девджот Гошал, Ахмед Рашид, Париса Хафези, Гавин Финч и Саураб Шарма в анализ за "Ройтерс".

За целта са интервюирани 20 души, запознати с развиващия се механизъм, включително азиатски и европейски източници в областта на корабоплаването, както и ирански и иракски служители, прегледа ирански документи, свързани с процеса на проверка, и анализира движението на корабите.

Всичко това предлага представа за това как функционира иранската схема, като мощният Корпус на гвардейците на ислямската революция играе централна роля.

Според американските военни до началото на май около 1500 кораба с около 22 500 моряци на борда са били блокирани в Персийския залив. Това морско затруднение произтича от способността на Иран да атакува кораби в пролива от крайбрежието. Контролът върху Ормузкия проток превърна конфликта в това, което ръководителят на Международната агенция по енергетика определи като най-тежката енергийна криза в историята на света. Американският флот реагира, като наложи собствена блокада на ирански кораби и товари с кордон извън пролива.

Само малка част от корабите са преминали през водния път. Между 18 април и 6 май са преминали по-малко от 60 кораба, според непубликуван анализ на американската фирма SynMax Intelligence. Преди войната около 120 до 140 кораба са преминавали през пролива в типичен ден, като около половината от тях са били петролни танкери.

На американските граждани е забранено да извършват сделки с иранското правителство съгласно законите за санкции на САЩ. Чуждестранните граждани също могат да се сблъскат с "вторични санкции" за сделки с ирански организации. Освен това много западни правителства поддържат свои собствени санкции и ограничения, свързани с Иран.

Министерството на финансите на САЩ публикува изявление на 1 май, в което предупреждава "за рисковете от санкции, свързани с извършването на тези плащания към иранския режим или получаването на гаранции от него за безопасно преминаване".

"Ройтерс" разговаря с повече от 20 души, за да разбере как Иран консолидира контрола си над Ормузкия проток. Морски служители, участващи в управлението и навигацията по маршрута за товарни кораби и танкери, казват, че пътуването е опасно.

Новият ирански механизъм включва многостепенна система, даваща предимство на кораби, свързани с Русия и Китай, следвани от страни като Индия и Пакистан, които имат тесни връзки с Техеран, и след това споразумения между правителства, които позволяват на кораби да преминават, установи "Ройтерс".

"Министерството е готово да предприеме действия срещу всяка чуждестранна компания, подкрепяща незаконна иранска търговия", заяви Министерството на финансите на САЩ в отговор на въпроси относно системата.

Два европейски източника от корабоплаването съобщиха, че някои кораби, които не са обхванати от междуправителствени споразумения, плащат на иранските власти над 150 000 долара, за да осигурят безопасно преминаване през Ормузкия проток.

Корабите понякога се таксуват със сигурност и навигация, които варират в зависимост от товара, съобщиха двама висши ирански служители. Нито един от служителите не предостави конкретни цифри, но един каза, че "не всички страни са обект на тези такси".

"Ройтерс" не можа независимо да потвърди сумите, начислявани на корабите, или общата сума, която е постъпила в иранската хазна.

Съгласно международното морско право, правителствата не могат да начисляват такси за безопасно преминаване през пролив. Но може да има такси, свързани със сигурността или услугите, стига корабите от всички държави да се третират еднакво.

Тези плащания и имената на корабособствениците, които са платили на иранските власти за извличане на техните кораби, са строго пазени тайни, тъй като подобни плащания биха нарушили икономическите санкции на САЩ срещу иранското правителство. "Ройтерс" не успя да определи как са преведени парите или на коя иранска организация.

В допълнение към евентуалните обвинения, нарушителите биха загубили и застрахователното си покритие за извършване на плащания, които биха могли да бъдат от полза за Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC), тъй като това е международно определена терористична организация, според двама експерти по морско застраховане.

Готовността на корабособствениците да работят директно с Иран въпреки рисковете показва степента, до която проливът е под контрола на Ислямската република, коментира Дани Цитринович, бивш израелски разузнавач, специализиран в изследвания и анализи на Иран.

"Проливите ще бъдат блокирани или отворени само с одобрението на иранския режим", посочи Цитринович, който сега е в израелския мозъчен тръст Институт за изследвания на националната сигурност.

"Някои ще преминат благодарение на политически съюзи, други ще трябва да платят, трети ще бъдат върнати обратно. Това е новата норма", подчерта той.

В отговор на констатациите на "Ройтерс" относно новия механизъм за контрол на Иран, китайското Министерство на външните работи призова за отваряне на Ормузкия проток и заяви, че е загрижено за "бъдещите договорености за пролива".

"Такива договорености трябва да са в съответствие с международното право и практика и да отчитат легитимните опасения за сигурността на крайбрежните държави и легитимните искания на регионалните страни и международната общност", се казва в изявлението на министерството.

Извън правителствените споразумения, процесът за получаване на разрешение за транзит от Иран включва подробна процедура за проверка, провеждана от Корпуса на гвардейците на ислямската революция, елитната бойна сила на Иран, според три ирански източника и европейски източник от корабоплаването.

Корпусът на гвардейците на ислямската революция преглежда така наречения документ за принадлежност, предоставен от собственик или оператор на кораб и подаден чрез посредник, съобщиха източниците.

"Проверката за принадлежност е, за да се установи дали корабът има някаква връзка със САЩ или Израел", каза европейският източник от корабоплаването.

На гвардейците отнема около седмица, за да прегледат документацията, а по време на процеса може да поискат физически да инспектират кораба, каза източникът.

Корпусът на гвардейците на ислямската революция изисква от собствениците на кораби да разкриват подробности, включително стойността на товара на кораба, знамето, неговия произход и местоназначение, регистрирания собственик и управител, както и националността на екипажа, според документи, прегледани от "Ройтерс", които бяха изпратени до източници от корабоплавателната индустрия от иранската администрация за Персийския залив. Органът беше създаден през последните седмици, за да одобрява и облага с данък транзита на кораби.

Проверката се извършва от иранските държавни институции, включително Организацията за пристанища и морско дело, Министерството на промишлеността, минното дело и търговията, националната организация за корабоплаване и надзорника по сигурността на Висшия съвет за национална сигурност, според тримата висши ирански служители.

Корпусът на гвардейците на ислямската революция (IRGC), който има широк надзор върху иранската сигурност, също участва в оценката на корабите, съобщиха служителите.

Двустранните договорености за преминаване включват допълнителна стъпка: Държавите се свързват с външния министър на Иран, за да поискат разрешение. Министърът препраща тези документи до Висшия съвет за национална сигурност, който включва IRGC и представители на върховния лидер Моджтаба Хаменей, отбеляза един от служителите.

"След това се взема решение и се съобщава на съответните органи, включително IRGC", уточни той и добави, че IRGC предоставя координатите и инструкциите, необходими за безопасно преминаване.

За преминаването на кораб през Ормузкия проток - "Агиос Фануриос I", натоварен с иракски суров петрол и пътуващ за Виетнам, иракското правителство е работило съвместно с държавния си петролен търговец SOMO, за да сключи сделка с Иран под ръководството на тогавашния иракски премиер Мохамед Шиа ал-Судани.

Трима служители на иракското министерство на петрола заявиха, че са предали манифеста и информацията за екипажа на "Агиос Фануриос I" на иранците преди преминаването му.

Иракското правителство не отговори на искане за коментар относно споразуменията си с иранските власти или подробности за "Агиос Фануриос".

Други страни са разработили различни споразумения. Сред тях е Индия, която внася около 90% от нуждите си от петрол и около 50% от газа си, голяма част от който преминава през Ормузкия проток.

Ню Делхи използва посолството си в Техеран, за да поддържа връзка с иранските власти, включително Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC) и иранския флот, който проверява корабите, които Индия иска да изплават от Персийския залив, според служител на индийското министерство на корабоплаването.

"След като всичко бъде проверено, на капитана на кораба се дава маршрут, който да следва, и корабът отплава от района с насоки от иранския флот. На капитаните е стриктно наредено да следват дадения маршрут", обясни служителят. На корабите е наредено да изключат транспондерите си за местоположение и да не използват сателитни комуникации, добави той.

След като Иран даде разрешение, индийският флот се свързва директно с капитаните на кораби под индийски флаг в Персийския залив и им дава точки за маршрут, каза източник от индийската корабоплавателна индустрия, пряко запознат с процеса.

"Индийският флот ни каза също, че ако иранците ви помолят да спрете, тогава трябва да спрете. Ако ви помолят да се преместите, трябва да се преместите. И ние следваме тези инструкции", каза източникът.

Досега 13 кораба под индийски флаг са преминали Ормузкия проток, докато 13 остават блокирани на запад от водния път, съобщи индийското министерство на корабоплаването на 14 май.

Индия, Русия, Пакистан и Виетнам не отговориха на исканията за коментар относно контрола на Иран върху пролива.

За много плавателни съдове маршрутът от Персийския залив и през Ормузкия проток включва преминаване през множество ирански контролно-пропускателни пунктове, често обслужвани от въоръжен персонал, според два източника от корабоплавателната индустрия и трима иранци.

"Агиос Фануриос I" е преминал покрай ирански военни контролно-пропускателни пунктове в Абу Муса, Голям Тунб и Ларак. "Ройтерс" провери тези координати от публично достъпните данни за местоположението на кораба и множество източници, запознати с подобни пътувания.

Когато се приближил до остров Ормуз, до устието на пролива, корабът бил спрян за кратко от моторници на Корпуса на гвардейците на ислямската революция, според ирански служител, запознат със случая.

Той каза, че има информация за евентуален контрабанден товар на борда. Информацията се оказала невярна, каза той, и след кратък период на объркване и проверка на кораба, "Агиос Фануриос I" продължил пътуването си.

Подобно хаотична комуникация е била вероятната причина за атака срещу два кораба под индийски флаг, опитващи се да прекосят Ормузкия проток миналия месец, съобщи източник от индийската корабна индустрия. Инцидентите са изплашили индийските моряци, блокирани в Персийския залив.

"Тези кораби нямат броня или нещо подобно", каза източник от индийския корабен сектор. Единствените цели за стрелците, добави той, са помещенията на екипажа: "Те не могат да стрелят по танковете, защото те превозват запалими течности."

Индийски моряк, който е преминал през Ормузкия проток на борда на товарен кораб, каза, че корабът е чакал в Персийския залив, преди корабната му компания да получи разрешение от Корпуса на гвардейците на ислямската революция (IRGC). След това е бил инструктиран да се приближи до остров Ларак и иранският флот е установил контакт. Военноморските служители са наредили на капитана да покаже знамето на кораба и да разкрие подробности за кораба, след което са започнали разговори с корабната компания. Иранците многократно са питали за националността на екипажа, каза морякът.

"След няколко часа капитанът е получил маршрут от IRGC", каза той. Ескортиран от по-малки ирански военноморски лодки, на кораба е било наредено да управлява внимателно заради морски мини.

Скъпи управляващи, щом майчинството е най-големият проблем в държавата в момента, не се тревожете – като го намалите, болничните просто ще се увеличат.

За това предупреди във "Фейсбук" Гергана Койчева.

Защото в детските градини и училищата има едно много досадно изискване – децата да са здрави.

Сополът може да ви изглежда безобиден. Само че при малките деца нещата се усложняват много бързо. Аз съм живият пример. Оп3рация на уши, антиби0тици, пневм0нии и още куп медицински приключения, които никой родител не си пожелава. В един момент бактериите от носа на детето стават постоянни обитатели и си ги отглеждаме, като домашни любимци.

И ако някой си мисли, че е голям кеф да стоиш вкъщи две години с дете, което непрекъснато боледува – жестоко се лъже.

"Голям кеф" беше да броя стотинки до края на месеца, защото майчинството не стига за елементарни неща. "Голям кеф" беше и да гледам как професионалното ми развитие стои на пауза, защото детето не покрива изискванията да посещава градина и няма как да се върна на работа.

Сега също ми е голям кеф.

Да ставам сутрин по тъмно. Да бързам цял ден. Да тичам вечер за детето. Да пазарувам. Да чистя. Да готвя. Да му обърна внимание. Да го изкъпя. Да го нахраня.

Къде е бащата ли?

Ами..бащите станаха р0би. Бачкат на 2-3 места, за да може да покриват по-голямата част от сметките. Понеже ние жените, сме заклеймени да вземаме по-малко пари.

И накрая.. да легна в два през нощта, за да стана отново в шест сутрина.

"Голям кеф" е и да отсъстваш от работа, защото детето е б0лно и постоянно да се чудиш, дали работодателят няма да реши, че вече си неудобен.

А бабите и дядовците?

Те работят.

Създадохте условия хората да работят почти до последно, за да могат някой ден да вземат пенсия, която пак не стига.

Имам предложение.

Нека тези, които излизат в национален ефир, да прекарат две години майчинство. Защото това са мъже, които са достигнали пик в професионалното си развитие. Убедена съм, че зад тези мъже седи по една такава жена.

Тогава много бързо ще им стане ясно, че на работа понякога е по-лесно да си починеш психически.

Защото вкъщи няма работно време. Няма обедна почивка. Няма край на смяната.

На работа поне можеш да изпиеш едно кафе на спокойствие.

И получаваш заплата.

Докато майчинството често не стига дори за най-обикновени неща.

С тези цени скоро ще трябва да работим с бебетата на ръце, за да можем изобщо да си позволим да живеем.

А пенсионерите?

Гледаме ги всеки ден. Хора, работили цял живот, изградили тази държава с труда си, днес избират между лекарства и храна.

После се чудим защо младите семейства се страхуват да имат деца.

Аз много бих искала второ дете.

Но истината е, че ми трябват пари, сигурност и условия.

Имам образование. Имам дипломи. Имам желание да се развивам.

Но когато си жена с дете, което б0ледува често, системата не ти помага. Но и да не б0ледува - има закони и те гласят, че до 12 годишна възраст децата трябва да бъдат придружавани от родител.

Летните ваканции...с мен на работа!

Частно училище, занимания и др.?

Пари нЕма.

Системата просото ми напомня колко съм неудобна. И това е всеки ден. И аз трябва да се чувствам виновна за тези думи, които се носят в национален ефир ли?

Пр0ся ли? Храните ли ме? Милостиня ли е?

Защо тогава се чувствам виновна, че съм майка?