Украйна се сражава срещу Русия най-вероятно и в Сахара. Според разследване на американската медия Си Ен Ен от септември 2026 г., около 15 украински специалисти по дронове оказват съдействие на бунтовници туареги в северната част на Мали. Техният общ противник са военното правителство в Бамако и неговите руски съюзници. Но доколко надеждна е тази информация? И каква цена може да плати Киев за военното си участие в Африка?

Марта Олийник-Д'омочко, координаторка на програмата за африкански изследвания в Националния университет "Киево-Могилянска академия" в украинската столица, съзира ясен стратегически мотив: „Основният интерес на Украйна е да отслаби влиянието на Русия в световен мащаб“, казва тя пред ДВ. Ако руското военно присъствие бъде ограничено, икономическите ползи, които Москва извлича от него, също ще намалеят.

Руската историчка Ирина Филатова, почетен професор в Университета на Квазулу-Натал в Южна Африка, смята за правдоподобно, че Украйна оказва подкрепа на движението на туарегите, макар и да не разполага с независими доказателства за това.

Стари подозрения

Предполагаемите партньори на Киев са доста оспорвани: сепаратисткият "Фронт за освобождение на Азавад“ (Front de libération de l'Azawad - FLA) си сътрудничи с джихадистката групировка JNIM, която е част от мрежата на „Ал Кайда“. Туарегите обосновават съпротивата си с необходимостта да предпазят местното население от репресиите и атаките на правителствените сили и руските наемници.

Още през юли 2024 г. ДВ съобщи за възможно участие на украинското военно разузнаване (ГУР) в засада срещу бойци от руската наемническа група „Вагнер“ в северната част на Мали. По това време говорителят на ГУР Андрий Юсов заяви, че сепаратистките туареги са получили информация, необходима за атаката им. Украйна отрече каквото и да е пряко участие в боевете.

При нападението бойците от свързаната с Кремъл група „Вагнер“ и малийските войници претърпяха тежки загуби. Джихадистка групировка, свързана с „Ал Кайда“, също заяви, че е участвала в операцията. Разследването на Си Ен Ен повдига въпроса дали войната между Русия и Украйна не се води и на африканска земя.

Намеци от Киев, но без потвърждение

Подозрението бе допълнително подсилено от публикация на Кирило Буданов в платформата X. Бившият ръководител на украинското военно разузнаване, който сега е главен съветник на президента Володимир Зеленски, написа на 7 септември, че украинското разузнаване защитава интересите на страната по целия свят - „от Русия до Африка, както сред горещите пясъци на пустинята, така и сред ледовете на Антарктида“.

Буданов не споменава изрично Мали. Си Ен Ен обаче съобщава за украинска група от около 15 души, които според сведенията са подпомагали бунтовниците, включително чрез помощ при използването на дронове. Остава неясно дали тази помощ се е ограничавала до обучение и технически консултации или е включвала и споделяне на разузнавателна информация и координация на атаки.

ДВ изпрати запитване до Главното разузнавателно управление (ГРУ) на Украйна дали в Мали е бил изпращан личен състав, дали политическото ръководство е разрешило подобна мисия и какви мерки са предприети, за да се предотврати възможността бунтовниците там да извлекат косвена полза от украинската подкрепа. Конкретен отговор не получихме - говорител посочи само, че информация ще бъде предоставена на по-късен етап. Затова въпросът за евентуално украинско участие остава открит.

Защо Мали е важна страна за Киев

След военните преврати през 2020 и 2021 г. Мали все повече се отдалечава от западните си партньори и се ориентира към Русия. На мястото на групата „Вагнер“ дойде „Африканският корпус“. Москва се стреми да затвърди влиянието си в Сахел и да се утвърди като надежден партньор в сферата на сигурността. Според Улф Лесинг, ръководител на програмата на фондация „Конрад Аденауер“ за Сирия и Ирак, Русия продължава да разширява дейността си в Африка. „Африканският корпус“ използва Сирия и Либия като междинни спирки за полети от Русия – за презареждане с гориво, товаро-разтоварна дейност и други цели – в подкрепа на операциите си на континента.

От гледна точка на Украйна има смисъл да бъде оказван натиск върху руските сили в Африка. Филатова казва в тази връзка, че „украинците разглеждат руските войски като легитимни цели, където и да се намират по света“. Евентуални неуспехи в Мали биха могли да ангажират руски ресурси и да накърнят репутацията на Москва като партньор в сферата на сигурността, допълва тя. Сътрудничеството с туарегите обаче не е всеобхватен съюз, подчертава Олийник-Д'омочко. Сепаратистите от FLA не желаят да свалят правителството в Бамако, а се стремят към самоопределение или широка автономия в северната част на страната. Експертката описва отношенията на Украйна с тях като съюз по интереси: „Става дума по-скоро за ситуативен съюз срещу общ противник, отколкото за някакъв всеобхватен съюз“.

Несигурният съюз с джихадистите

FLA се бори за независимост в населената предимно с туареги северна част на Мали. Джихадистите от JNIM пък следват ислямистка програма и са свързани с „Ал Кайда“. И двете групировки се противопоставят на военното правителство и неговите руски съюзници, но преследват различни цели. Евентуална подкрепа за FLA не би била доказателство, че Украйна подкрепя пряко JNIM. Джихадистите обаче биха могли да извлекат косвена полза, ако провеждат съвместни операции с туарегите или получат достъп до военни знания и оборудване. Това тяхно сътрудничество има исторически корени. След падането на Муамар Кадафи въоръжени бойци туареги започнаха да се борят в Мали за независима държава. В този процес сепаратистките амбиции се преплитат с интересите на ислямистки движения.

За Киев това крие и политически риск. В много африкански държави туарегите се възприемат като сепаратисти. Следователно всяко сътрудничество с тях би могло да създаде впечатлението, че Украйна се меси във вътрешните работи на друга държава.

Сериозни обвинения, но без доказателства

Мали, Нигер и Буркина Фасо обвиняват Украйна, че подкрепя въоръжени групировки и застрашава териториалната цялост на техните държави. Трите страни – всички управлявани от военни правителства – прекъснаха дипломатическите си отношения с Киев и задълбочиха сътрудничеството си с Русия.

През септември в Обединените нации външният министър на Мали Абдулай Диоп обвини Украйна в подкрепа на терористични и престъпни групировки. Тези твърдения се нуждаят от независима проверка, защото въпросните правителства имат политически интерес да легитимират партньорството си с Москва и да представят Киев като дестабилизиращ фактор.

Каква би била цената?

Ангажирането на Украйна в Мали може да ѝ даде сравнително евтин инструмент за отслабване на руските интереси извън Европа. Малък екип от специалисти би могъл да обучава местни бойци и да повиши уменията им за използване на дронове.

Въпреки това едно такова сътрудничество с FLA крие политически рискове. Тъй като сепаратистите туареги си сътрудничат с групировката JNIM, която е част от „Ал Кайда“, Киев може да бъде обвинен, че косвено подкрепя ислямистки бойци. А това няма да укрепи връзките на Украйна с африканските държави.

Автори: Антонио Кашкайш | Игор Бурдиха

За милионите хора, които гласуваха на междинните избори в САЩ, една тема стоеше над всички останали: икономиката. Какво означава за икономиката и икономическата политика фактът, че демократите си осигуриха контрол както над Сената, така и над Камарата на представителите – при положение че на президента Доналд Тръмп му остават още две години от мандата?

Реакцията на пазарите

Световните борсови индекси отбелязаха ръст, тъй като инвеститорите изглежда бяха окуражени от победата на демократите. И понеже те вече разполагат със солидно мнозинство и в двете камари на Конгреса, а Тръмп все още е в Белия дом, това може да доведе до политическа безизходица във Вашингтон. Тръмп вече заяви, че ще се превърне в „г-н Вето“, което означава, че ще блокира всяко законодателно предложение, внесено от демократите.

„Мащабът на успеха за демократите на междинните избори не променя съществено перспективите пред политиката в краткосрочен план, с оглед на факта, че партията все още не разполага в Сената с квалифицирано мнозинство от 60 гласа, а президентът Тръмп притежава правото на вето, с което може да спира законодателни актове“, отбелязва в свой анализ Стивън Браун, главен икономист за Северна Америка в консултантската компания Capital Economics.

„Мисля, че ни предстоят две години на пълна, почти 100-процентова блокада. Нищо няма да се получи", казва за ДВ и Джейкъб Фънк Киркегор, експерт от Института за международна икономика „Петерсън“.

Някои инвеститори изглежда са обезпокоени, че демократите биха могли да наложат регулации върху изкуствения интелект (ИИ), особено ако през 2028 г. спечелят и президентския пост. Нарастващата съпротива сред голяма част от населението на САЩ срещу центровете за данни – ключовата инфраструктура, стояща зад изкуствения интелект – допринесе за победите на много кандидати от Демократическата партия.

Според Киркегор, който е и експерт в европейския мозъчен тръст в областта на икономиката „Брьогел“, резултатът от междинните избори показват мащаба на тази съпротива. Дори демократите да не успеят да наложат регулации, той смята, че местната съпротива ще затрудни изграждането на центрове за данни, което може да се отрази негативно на пазарната оценка на големите технологични компании, извлекли полза от бума в сферата на изкуствения интелект.

„Това не означава, че развитието ще спре или ще бъде поставено извън закона, но динамиката на този процес се променя", допълва Киркегор. Браун на свой ред отбеляза, че ако демократите спечелят президентските избори през 2028 г., те ще имат отлична възможност да внесат сериозни промени в политиката – например в посока повишаване на данъците за корпорациите и хората с високи доходи или въвеждане на регулации, които могат да забавят навлизането на изкуствения интелект.

За митата на Тръмп

Според проучване, проведено в началото на октомври от изследователския център „Пю“, 56% от американците смятат, че тарифната политика на Тръмп ще има предимно отрицателно въздействие върху страната, и само 20% са на обратното мнение.

Тези нагласи несъмнено помогнаха на много демократи да постигнат победа на междинните избори – особено в щати, където митата са оказали особено негативно влияние. Това важи за щати със сектори, зависими от износа (като Тексас, Мичиган, Айова и Илинойс), които са засегнати от ответни мита, както и за щати с голям обем на търговията с Канада.

Ако Тръмп, който е идеологически обвързан с идеята за митата още от появата си в публичното пространство преди близо 50 години, не предприеме безпрецедентен ход - сам да ревизира икономическата си политика, не е ясно как демократите биха могли да постигнат това.

„Тръмп няма да смекчи позицията си“, смята Дебора Елмс, ръководителка на отдела за търговска политика във фондация „Хинрих“ в Сингапур. Докато Тръмп е в Овалния кабинет, той ще продължи с политиката си на търговски сътресения и мита, допълва тя пред ДВ.

Конституцията на САЩ предоставя на Конгреса правомощието да въвежда и урежда мита и различни закони, приети през годините, тя дава и на президентите възможност да налагат мита при наличието на определени условия – например съображения, свързани с националната сигурност, или извънредни икономически ситуации.

Тръмп вече се е възползвал от тези механизми, за да наложи мита, и може да продължи да го прави, независимо от някои правни възражения. И макар Конгресът да не е непременно в състояние да принуди Тръмп да премахне вече въведените мита, той все пак може да предприеме допълнителни правни действия срещу тях, за да предотврати по-нататъшна ескалация.

Войната в Иран и рязкото поскъпване на горивата

Макар че Тръмп и демократите очевидно няма да намерят общ език, според Киркегор мащабът на поражението на републиканците може да принуди Тръмп да бъде по-малко въздържан в действията си по повод търговската война с Канада или подхода спрямо Иран. След поражението си във вторник Тръмп заяви, че ще „работи заедно“ с демократите, а в навечерието на вота сподели пред „Файненшъл Таймс, че е малко вероятно да ескалира войната в Иран. Ако бъде постигнато споразумение с Иран, растящите цени на енергоносителите, които бяха ключов въпрос в изборната кампания, биха могли най-накрая да спаднат, което ще намали притесненията на избирателите относно високите разходи за живот.

„Трябва да се постигне споразумение с Иран и да спаднат цените на горивата. От политическа гледна точка това е най-важното в момента", казва Киркегор. Джордж Саравелос, анализатор в отдела за валутни проучвания на Дойче банк, смята, че пазарите започват да проявяват по-голям оптимизъм в това отношение. „Тъй като потоците на петрол през Близкия изток са се възстановили значително, пазарът калкулира сериозна премия за риск, свързана с евентуална нова ескалация и прекъсване на енергийните доставки“, отбелязва той в свой анализ.

Могат ли демократите да принудят Тръмп да промени икономическата си политика?

Въпреки огромната победа на демократите, фактът, че Тръмп остава в Овалния кабинет, ще затрудни всички опити за налагане на промени в ключовите му икономически политики и приоритети. Но Конгресът сега все пак може да окаже значителен натиск.

Друг ключов въпрос за избирателите беше корупцията, както и убеждението, че администрацията на Тръмп е била замесена в корупционни практики и лично се е облагодетелствала. Това създава възможност новият Конгрес, контролиран от демократите, да започне правни разследвания и евентуално да инициира нова процедура по импийчмънт срещу Тръмп – ход, който би могъл да принуди президента да преговаря по определени икономически въпроси, за да гарантира политическото си оцеляване.

„Възможно ли е да се намерят 10 или 12 сенатори републиканци, които – конфронтирани със сведенията за мащабна корупция – биха гласували за импийчмънт? Не бих изключил такава възможност“, коментира Киркегор. „При такъв сценарий Тръмп внезапно би могъл да стане много по-склонен към компромиси – например, като се откаже от повечето си мита.“

Въпреки че избирателите ясно отхвърлиха икономическата политика на Тръмп, за новоизбраните сенатори и членове на Камарата на представителите от Демократическата партия предстои трудна битка в опита им да променят този курс.

Автор: Артър Съливан

От есента на 2023 г. насам поддръжниците на Украйна следват един и същ модел за развитието на войната: украинците предупреждават, че Русия се прицелва в енергийната им инфраструктура, за да им попречи да отопляват домовете, училищата и предприятията си през предстоящата зима, пише Аланна Новетски в свой анализ за развитието от началото на войната до ден днешен

Съюзниците предоставят недостатъчна подкрепа за усилията на Украйна да укрепи енергийната си мрежа и други обекти от критичната инфраструктура. Украинците намират нови начини да се стоплят, разпределят оскъдната помощ така, че тя да стигне за възможно най-дълго време, и успяват да преживеят зимата, без да се стигне до катастрофален срив.

Накрая поддръжниците им възхваляват тяхната устойчивост, въздъхват с облекчение при първите признаци на пролетта и се насочват към други занимания, та чак до следващата есен. Този повтарящ се сценарий разкрива един много важен факт за развитието на войната в Украйна.

Западът, дори най-верните съюзници на Украйна, възприемат войната на Русия срещу украинската държава в чисто краткосрочен план. Постигането на украинска победа е не просто задача, която обхваща цяло едно поколение, а изисква дълбока и последователна ангажираност, а не хаотични и непоследователни реакции.

Подходът на Запада към Украйна често попада в две категории. Първата категория е реакцията на криза, характеризираща се с възгласа: "Трябва да се направи нещо!". Този възглас, макар и разбираема реакция, когато например руските сили хвърлят бомба по градски автобус или отвличат украинска журналистка, чието тяло по-късно е върнато без вътрешни органи - рядко е последван от действия, съизмерими с извършените престъпления. Дипломатите и държавните лидери, които изричат ​​тези думи, обикновено посягат към първото "лекарство", което им попадне под ръка: често прибързана смес от остро формулирани осъждания и санкции.

А ако са особено разгневени - добавят и символична помощ. В бързината си те рядко си задават въпроси от рода на: "Защо, след като 12 години реагираме на едни и същи престъпления по един и същи начин, Русия продължава да ги извършва и да измисля още по-садистични методи за изтезание на украинците?"

Втората категория може да се опише като мислене от типа "един магически трик". Логиката е следната: ако само осигурим на Украйна някаква изключително усъвършенствана оръжейна система, войната ще свърши. Ако убедим Украйна да се откаже от част от територията си, войната ще свърши. Ако наложим санкции на този руски служител, войната ще свърши. Ако премахнем санкциите срещу онзи руски служител, войната ще свърши. Ако съберем украинци и руснаци в една стая за преговори, войната ще свърши. И така нататък, и така нататък.

Разбира се, не е изненадващо, че политиците посягат именно към тези варианти. Изявления, санкции, пакети с помощи, организиране на срещи - всичко това са инструменти на политиката, които могат да бъдат задействани сравнително лесно. В повечето случаи те са законни, бързи и сравнително прости.

Могат да бъдат представени пред избирателите в демократичните държави, които ще оценят загрижеността на лидерите си, без последните да рискуват обвинения, че са инвестирали твърде много или са се забъркали прекалено дълбоко в конфликта. Тези инструменти имат исторически прецеденти и, на пръв поглед, съществуват дори примери, в които те са помогнали за прекратяване на конфликти в миналото. Освен това те са необходими.

Нито един украински представител не би отказал помощ или санкционни пакети, а и не би трябвало да го прави. За добро или за лошо, въоръжените сили на Украйна не биха могли да окажат своята героична съпротива на бойното поле без способностите и материалните средства, предоставени от Запада. Става въпрос за оборудване, което украинците са адаптирали и използвали отвъд пределите на неговия капацитет, по начини, които създателите му дори не биха могли да си представят.

Русия обаче води войната си срещу Украйна по начин, който е напълно противоположен както на нагласата "трябва да се направи нещо", така и на очакването за някакво "вълшебно решение". Някои от най-коварните аспекти на руските усилия за унищожаване на украинската нация не се случват в един конкретен момент или в един определен ден.

През последните четири зими, докато успяват да предотвратят пълния срив на енергийната си мрежа, украинците живеят в тежката реалност - ходят на училище, работят и се опитват да поддържат живота си в ред, и всичко това - на студ. Вярно е, че украинците проявяват забележителна изобретателност, намирайки начини да обучават децата си и да им осигурят поне частица нормалност насред една пълномащабна война.

И все пак, дори най-големите късметлии сред украинските деца прекарват зимите, учейки с часове под земята или опитвайки се да следят учебния материал след студени и безсънни нощи. Западът може би не възприема зимното ежедневие в Украйна като една бавно развиваща се трагедия, но за Русия зимните атаки са ключов елемент от стратегията ѝ за подкопаване на украинското общество.

Погледнете само някои от целите, които Русия многократно атакува тази есен: складове, съдържащи над 8 милиона детски книги, включително учебници за предстоящата учебна година; центрове за данни и инфраструктура на мобилни оператори; влакови връзки между Полша и Украйна; мостове между Молдова и Украйна. Какво означава всичко това, взето в своята съвкупност? Близо петте милиона деца, живеещи в Украйна, се сблъскват с хронични прекъсвания на учебния процес още от времето на пандемията от коронавирус, която тъкмо отшумяваше, когато Русия нахлу в страната през 2022 година.

Когато училищата затварят заради липса на ток или защото пътят до тях е твърде опасен, родителите са принудени да поемат грижите за децата, което ги откъсва от работата им - работа, от която зависи функционирането на украинската икономика. Осигуряването на интернет връзка, особено в Киев - за дистанционна работа или обучение става все по-трудно.

Много украински семейства чувстват, че нямат друг избор, освен да напуснат страната, макар че възможностите им за това стават все по-ограничени. Любов Залюбовска и нейните колеги от украинската образователна организация "Go Global" често наричат ​​младите хора в Украйна "поколението на победата".

Това поколение е заслужило това признание - и много повече. Както Залюбовска припомни на събитие, което наскоро модерирах, именно те създават иновациите, които дават предимство на украинските въоръжени сили. Именно те измислят нови начини градовете да имат отопление и светлина през зимата. Именно те възстановяват нацията си, докато Русия се опитва да я унищожи.

Това вдъхновяващо описание загатва за една друга, по-малко удобна истина. За постигането на победа от страна на Украйна ще бъде нужно цяло едно поколение. Това не означава, "не дай си Боже!", че украинците ще водят пълномащабна война още десетилетия наред. Напротив, това означава, че победата ще зависи от успеха или неуспеха на днешните млади украинци през следващите десетилетия.

Пред младите украинци стоят години, в които ще трябва да защитават границите на Украйна, да я превърнат отново в място, подходящо за живот, и да възродят нейната демокрация и икономика - задачи, които имат също толкова голямо отношение към победата, колкото и условията на евентуално бъдещо мирно споразумение.

Това е несправедлив товар, който се възлага на плещите им. Никой не би могъл да упрекне украинците, ако - изправени пред чудовищните руски атаки срещу цивилни и изтезанията на военнопленници, те решат да реагират с изпепеляващ гняв, прерастващ в прибързани действия, продиктувани от жажда за мъст. Също толкова разбираемо би било, ако се подлъжат по обещанията на шарлатани, предлагащи им "лесни изходи" от ужаса на войната - решения, които звучат твърде хубаво, за да са истина.

Добрата новина е, че разполагаме с модел за това как би могла да изглежда политиката, насочена към постигане на "поколенческа победа" за Украйна. Този модел произлиза от индустриите за дронове и отбранителни технологии - сферите, с чието изграждане е най-тясно свързано именно това "поколение на победата".

Министерството на отбраната на Украйна създаде възможности за европейските съюзници, а най-известният пример е Дания - да инвестират в модели за съвместно производство. В рамките на тези партньорства те си сътрудничат с най-иновативните и ефективни украински компании за създаването на оръжия и други материали, необходими на фронтовата линия.

Съществуват множество задълбочени анализи относно начина, по който функционират тези споразумения, и как те носят взаимна полза както за инвестиращите държави, така и за Украйна. Ключовият момент тук обаче е, че въпросните държави проявяват пряк интерес към конкретни украински индустрии, фирми и хора.

Те обмислят внимателно не само как инвестициите им да допринесат за незабавни успехи на бойното поле, но и как да осигурят устойчивостта на този сектор от украинската икономика в перспектива за десетилетия напред. Идентифицирането на подходящи компании, съвместната работа с техните ръководители, структурирането на споразуменията и преодоляването на производствени забавяния - нищо от това не е бърз или лесен процес.

И все пак, тъй като тези държави осъзнават, че секторът на отбранителните технологии е неразривно свързан както с дългосрочната сигурност на Украйна, така и с тяхната собствена, те са готови да се ангажират с него. Това внимание към детайла и отдаденост на партньорството биха могли да бъдат приложени и в други сектори, които са от жизненоважно значение за оцеляването на Украйна.

На всяка жестока тактика, използвана от Русия за изтощаване на украинското общество, украинците отговарят, като разработват иновативни и широко приложими решения. Това са решения, които често страдат от недостиг на финансиране. Точно такава беше ситуацията в секторите за дронове и отбранителни технологии през първите години на пълномащабното нахлуване.

Дори ако вземем например Мариуполския държавен университет, който функционира в изгнание в Киев, след като ректорът му успя да напусне града по време на руската обсада в края на февруари 2022 г. Университетът е разработил методи - както високотехнологични, така и по-прости - за поддържане на връзка със студентите от Мариупол.

Той е една от украинските образователни институции, които продължават да достигат до студенти в окупираните от Русия територии в Източна Украйна и Крим - места, където апаратът за цензура и наблюдение е практически всеобхватен. Университетът успява едновременно да предаде умения, необходими за намиране на работа в сложната, до голяма степен дистанционна военна икономика на Украйна, и да съхрани духа на културата на Мариупол и на самия университет.

Правителства или университети, които сключват дългосрочни партньорства с висши училища като Мариуполския държавен университет, несъмнено биха могли да се възползват от експертния опит, с който разполагат преподавателите и студентите - в сфери, вариращи от обучението на ветерани до разработването на учебни програми за нововъзникващи области, като например проектирането и управлението на дронове.

По-важното е, че за онези, които осъзнават успеха на Украйна като необходимо условие за трансатлантическата сигурност или като ценност сама по себе си, по-задълбоченият поглед би разкрил следното: Русия може да отслаби сериозно украинската държава, като подложи основните ѝ институции на непосилно напрежение - дори и да не успее да я унищожи чрез военни победи на бойното поле.

Украинците се опитват да запълнят огромните празнини в началното и прогимназиалното образование, докато близо 4 милиона вътрешно разселени лица търсят начини да запазят връзката с културата на родните си места. Това са проблеми, които изискват както дълбоко разбиране на реалната ситуация на място, така и готовност за намиране и прилагане на целенасочени решения, насочени срещу конкретни заплахи за оцеляването на Украйна.

Политическото ръководство на Украйна призна значимия принос на Мариуполския държавен университет, като през 2025 г. назначи ректора му, Микола Трофименко, за заместник-министър на образованието и науката. Макар Украйна несъмнено да печели от това, че опитът на Трофименко е интегриран в образователната ѝ политика, украинските държавни представители просто не разполагат с времето и средствата, за да развиват систематично повече институции, укрепващи държавността - подобни на Мариуполския държавен университет, или да подкрепят визионери като Трофименко. Те обаче биха могли да насочат западните си партньори къде точно да търсят.

"Поколението на победата" предоставя солидна основа, от която може да се започне. Ние, които живеем далеч от ежедневните атаки с дронове, сирените и тичането към метростанциите за укритие, не бива да използваме това разстояние като оправдание за небрежни и импулсивни политически решения.

На украинците им предстои тежка и мрачна зима. Този факт беше също толкова очевиден миналата есен, колкото е и днес. Разбира се, в момента не бива нито да пренебрегваме, нито да задълбочаваме хуманитарните кризи, които възникват или се разрастват в градове от Олешки до Киев. Но трябва да действаме, като същевременно търсим начини да прекъснем този потискащ цикъл, който се повтаря зима след зима.

Какви програми, технологии и защитни средства разработват и внедряват украинците в момента, водени от необходимостта - такива, в които бихме могли да инвестираме, за да бъдат използвани в по-голям мащаб през следващата зима? От какво ще се нуждаят хората, решили да останат и да издържат през тази зима - по отношение на здравеопазването, образованието и социалната подкрепа - за да живеят, а дори и да процъфтяват в Украйна през следващата зима и тази след нея? Какви са стремежите на украинците за техните семейства и мечтите им за тяхната страна?

Външните министерства и законодателите в целия западен свят трябва да задават тези въпроси не само на украинските министри, но и на народните представители, местните управници, лидерите на гражданското общество и членовете на обществени организации - както на онези, които са изпълнени с ентусиазъм и надежда, така и на онези, които са разочаровани и недоволни. Водил съм някои от тези разговори и мога да споделя няколко неща, които може би ще предизвикат безпокойство у типичния експерт по външна политика.

В тях няма да видите онези лъскави презентации и добре опаковани политически предложения, които сме свикнали да очакваме - или дори да изискваме - от официалните лица, посещаващи нашите столици. Те може да се въртят около ремонта на входа на някой конкретен жилищен блок. В тях може да липсват угодничество или ласкателство. Може да доловите гняв - гнева на хора, които са повярвали в обещанието за световен ред, основан на правила, и за западна демокрация, но сега се чувстват предадени. Може да ви се сторят несъгласувани или показващи непознаване на така наречената "геополитическа реалност".

И все пак, тези разговори ще изпълнят реакцията на Запада към страданието на Украйна и руската агресия с човечност и дълбочина, които в момента силно липсват. Те ще накарат онези, които вземат решенията, да се почувстват лично ангажирани с бъдещето на украинците - а оттам и с бъдещето на самата Украйна.

Ще им позволят да видят - наистина да видят - какво би означавало за младите хора в Украйна да остареят в родината на своите баби и дядовци. И едва тогава ще може да започне онази трудна, бавна и целенасочена работа по превръщането на това бъдеще в реалност.

Източник: news.bg

Те имат добро университетско образование, работят престижни професии, израснали са с привилегии, но в един момент се обръщат срещу системата, която ги е създала. Защо образованата класа в САЩ започва да губи вяра в капитализма и залита към левите идеи?

Социализмът на привилегированите лицемерие ли е или прозрение? Да имаш пари не противоречи на желанието за по-справедлива икономическа система, пише Тайлър Остин Харпър, американски писател, журналист и щатен автор в списание The Atlantic.

Когато стана публично известно, че един от съпредседателите на нюйоркския клон на "Демократичните социалисти на Америка" (DSA) живее в къща в Бруклин на стойност 1,5 милиона долара, купена от баща му, критиците на DSA получиха златна възможност за атака. New York Post се нахвърли върху Густаво Гордийо, 38-годишен бивш студент от Йейл, подигравайки му се, че се е възползвал от щедростта на баща си, "докато е атакувал богатите и частната собственост". Критиките станаха още по-силни, когато Post съобщи, че Гордийо е прекъснал обучението си по електротехника и никога не се е квалифицирал напълно за професията. "Този комунист се е провалил в практическото си обучение, защото не си е вършил работата", написа в X Кейти Павел, водеща в NewsNation. Гордийо ми каза, че напускането на обучението за електротехник е било "труден избор", който той е направил, за да посвети повече време на ролята си в DSA. Гордийо е само последният пример на добре позната фигура от левицата, обвинена, че е част от сребърния елит, роден "със сребърна лъжичка в устата", който обаче се преструва на радикал, близък до работническата класа. Преди кампанията на Греъм Платнер за Сената в Мейн да се провали след скандал, Платнер многократно беше представян като привилегирован човек, който се преструва на работник, носейки дрехи на Carhart. Дядо му е бил известен интериорен архитект и дизайнер, ресторантът на майка му е бил основният клиент на фермата му, а баща му му е помогнал да си осигури дом - подобно на бащата на Гордийо. Зохран Мамдани също беше критикуван по време на кметската си кампания, че е социалист, въпреки че е роден в семейство на родители, свързани с филмовата индустрия в Холивуд, и собственици на имение в Уганда. Обвиненията в лицемерие само се засилиха, след като кандидатите на DSA спечелиха серия от първични избори на Демократическата партия в различни части на страната. Консервативните и умерени медии и политически кръгове описаха тези прогресивни успехи като движение, водено главно от бели, богати и високообразовани хора Тези твърдения не са само обвинения - те се подкрепят от национални и по-нови проучвания сред членовете на DSA. Те показаха, че 77% от членовете са бели, а повече от 80% от членовете над 25-годишна възраст имат поне университетска диплома. Ако демократите преживяват своето "Чаено парти", както наскоро предположи The New York Times, тогава това е революция, подхранвана главно от хора, които са разочаровани от висшето образование, много от които са сравнително добре финансово осигурени. Джей Каспиан Канг от The New Yorker нарече тези избиратели "социалисти със Subaru": хора с университетски дипломи, които печелят достатъчно, за да си позволят, да речем, да имат автoмобил от среден клас и вечери в добри ресторанти, но които може да нямат собствен дом или да не се чувстват напълно сигурни икономически. Републиканският сенатор Джон Кенеди предпочита по-язвителния прякор: "Лулу Ленини". Атаките срещу социалисти като Гордийо, които публично се застъпват за радикални политики, докато тайно насърчават облагородяването на Бруклин и чиито връзки с работническата класа изглеждат подозрителни, са разбираеми и често забавни. Но фокусирането върху многобройните противоречия на левицата, идваща от богати семейства, е и начин да се избегне един далеч по-интересен и потенциално по-поучителен въпрос: Защо толкова много привилегировани хора са привлечени от политика, която има за цел да разруши системата, от която самите те са се възползвали? В есе от 1977 г. за списание Medical America, Барбара и Джон Еренрайх въвеждат термин, за да опишат нарастващия брой американски работници с висше образование: "професионално-мениджърска класа" (ПМК).

Авторите отбелязват, че членовете на ПМК обикновено заемат позиции, които допринасят за формирането и поддържането на капиталистическата култура и свързаните с нея ценности. Те работят в области като изкуство, образование, медицина, развлекателна индустрия, правосъдие, реклама и технологии, сектори, които могат да се разглеждат като доказателство за способността на капитализма да осигурява културно богат, физически здрав, интелектуално стимулиращ и изпълнен с удобства живот.

Според Еренрайх, професионалната класа от 19-ти век е играла решаваща роля косвено, а понякога и съвсем пряко, за запазването на общественото доверие в икономическата система. Но днешното нарастващо залитане на професионалната класа към левите политики предполага, че ПМК вече не е особено ентусиазирана да изпълнява тази мисия.

Проучване на CBS News/YouGov, публикувано този месец, показа, че демократите - членове на партия, в която професионалната класа е доминираща - са почти два пъти по-склонни да изразят положително мнение за социализма (58%), отколкото за капитализма (32%). Сред демократите с университетско образование социализмът е подкрепен от 71%. Това не е напълно ново явление. Още през 1977 г. семейство Еренрайх отбелязва, че радикализмът, дори антикапитализмът, може да се срещне сред някои образовани професионалисти, особено в академичните среди. Но сегашното обръщане на ПМК наляво е безпрецедентно в американската история. До средата на 2000-те години избирателите с университетско образование са по-склонни да бъдат републиканци, отколкото демократи.

През 1984 г. хората с бакалавърска степен гласуваха за Роналд Рейгън с разлика повече от две към едно. Това, което отличава професионално-мениджърската класа на XXI век, е, че самите хора, които по един или друг начина представят капитализма на обществеността като успешна система, са загубили вярата си в него. Много представители на днешната професионална класа са се превърнали в отстъпници от системата. И това отстъпничество заслужава да бъде взето на сериозно като знак за икономически ред, който сякаш вече не е в състояние да се оправдае дори пред собствената си "армия от специалисти по връзки с обществеността".

Когато мениджър на средно ниво в тютюнева компания откаже да пуши, когато директор на технологична компания изпрати децата си в училища без екрани или когато работник в месопреработвателната промишленост стане вегетарианец, много хора осъзнават, че подобни избори произтичат не само от лицемерие, но и от знанието на някой, който е видял системата отвътре. Според демографско проучване DSA е пълна с хора, които работят или се подготвят за традиционни професионално-мениджърски професии: учители и професори, социални работници, здравни специалисти и държавни служители. Това, че някои хора в тези сектори, включително добре платените, гледат към нашата икономика и търсят различни начини за нейното организиране, не е нито лицемерно, нито изненадващо. Учител, който трябва сам да си купува учебните материали; професор на временни договори, който работи в три университета, за да свързва двата края; социален работник, който ежедневно се грижи за нуждаещи се хора; медицинска сестра в болница, купена от частен инвестиционен фонд; федерален служител, който вижда как лобистки групи орязват правилата за безопасност; инженер по данни, който помага за създаването на продукт и който дава съвети на тийнейджъри за самоубийство; студент, вземащ големи заеми, за да получи диплома, която вече не е гарантиран билет към живота на средната класа - какво трябва да мислят тези хора за капитализма в сегашната му форма? И защо се счита за лицемерие, а не за морално отношение, което може да бъде защитено, когато някои членове на професионално-мениджърската класа стигат до заключението, че безобразията, с които се сблъскват на работното си място, в корпоративни офиси и в ежедневието, са симптом на система, която заслужава дълбоки, дори системни реформи?

Разбира се, някои от "социалистите със Subaru" може да са привлечени от прогресивни политически движения, просто защото така правят приятелите им или защото се чувстват виновни заради собствените си привилегии. Но много социалисти от професионалната класа несъмнено правят честна морална преценка, породена от прекия им опит:

Съвременният капитализъм има дълбоки недостатъци. Обяснявайки причините си за участието си в DSA, Гордийо ми написа: "Преживял съм икономическия живот в тази страна от много различни позиции и знам, че често съдбата определя дали някой ще има финансова стабилност. Това е погрешно". От Мамдани може да бъде извлечен политически урок. Със своите елегантни костюми и естествено красноречие, той не полага никакви усилия да прикрие социалното си положение или престижната си диплома по хуманитарни науки. Вместо да издигат лидери, които се преструват, че принадлежат към работническата класа, социалистите и левите популисти вероятно биха постъпили по-добре, ако се показват без извинения такива, каквито са: загрижени, разочаровани и често ядосани членове на образованата професионална класа.

Източник: news.bg

От януари до септември тази година 136 граждани от Евросъюза са подали молби за временно убежище в Русия. Кремъл има такава програма за идеологическа борба с «недружествените» страни – предлага закрила на хората им, несъгласни с политиката на потъпкване на морала и религията. Доколко е действена тя? Не знам... Много са семействата на Запад, притеснени от намесата на властите в личните дела, от това, че под всякакъв предлог децата им може да бъдат отнети. Буди тревога отказът на държавата и църквата да изпълняват своите задължени към обществото. Но дали произволът на социалните служби и педализацията са основателна причина да оставиш дом, работа, семейство и приятели и да се отправиш към неизвестното?

Надали някой там е преритал за новодошлите... Склонен съм да мисля, че не те, а тяхната бройка е важна за посланиците и чиновниците, пишещи отчети за своята многуспешна работа.

Говорят, че част от емигрантите на съвестта живеят в село край Самара. Що дирят в страна, разчитаща на робския труд на пришълците от Средна Азия и Индия? С администрация и промишленост, нуждаещи се от реформиране, неприемащи несвоите... Как заспиват с мисълта, че са се отрекли от родното?... И че всеки момент може да ги подгонят към военкомата – защото има президентско постановление, засягащо чужденците, което предвид загубите на фронта, е спазвано стриктно, въпреки Конституцията и законите. Е, всеки сам кове съдбата си. Аз лично смятам, че няма хаир от това да зависиш от милостта на бюрократите.

Най-много са прошенията за руско убежище от Германия – 49. Следват Латвия – 36; Литва – 12: Италия и Естония – по 7 човека. Има и четирима българи.

И вместо епилог – още малко статистика.

Според изданието „Economist“ след 2022 година Русия преживява най-големия за последния век отток на населението – 817 – 922 хиляди човека са тръгнали да дирят щастието по широкия свят.

Цифрите от ООН допълват картината: общият брой на братушките, живеещи в чужбина е 9,1 милиона човека – 3% от всички мигранти по света. 1,1 милиона от тях са в Германия; 453 хиляди – в Щатите; около 200 хиляди – в Турция; 100 хиляди – в Испания, Израел, Канада, Италия, Франция.

И отделно, понеже стана дума по-горе, пък и е важно за разбирането на процесите в демографията, промишлеността и политиката – по данни на американското разузнаване досега Русия е загубила на фронта 300 хиляди човека, от тях 120 хиляди са убити.

Толкова за цифрите и пропагандата. Тя, пропагандата, носи важно послание, обаче хората, занимаващи се с нея, я опошляват. Забравят, че не педалите карат хората да се преселват. Без победи, идеология, наука, производство и грижа за народа няма как да направиш страната привлекателна за чужденците. И изобщо, за какво са ти другоземци, щом пет пари не даваш за своите?

Володимир СОНЮК

Седемнадесетата световна конференция на страните по Конвенцията за биоразнообразие (COP17) приключи в Ереван на 31 октомври 2026 г. Събитието бе закрито едно денонощие по-късно от предвиденото в графика, след дванадесетчасово нощно пленарно заседание. Министърът на околната среда на Армения Амбарцум Матевосян, който председателстваше конференцията удари с чукчето, произнасяйки думите „And that's it. Perfect“ – „И това е всичко. Отлично“.

Арменският екоминистър заяви, че резултатите „са надминали очакванията“. Делегатите, според Carbon Brief, хвалели логистиката – безплатните автобуси, затворените за движение улици, затворените училища. Политологът Ив Цинггребе от Центъра „Хелмхолц“ нарече председателството „много добросъвестно“. По отношение на организацията няма претенции. Но страната домакин се оценява не само по това как са протекли преговорите.

Има и по-важен въпрос: какво прави Армения през тези дни със собственото си биоразнообразие – и с онези, които се опитват да го защитават. Буквално девет дни преди откриването на конференцията правителството пусна в експлоатация златен рудник, въпреки изискванията на Бернската конвенция. По време на конференцията арменската полиция влезе в конфликт с природозащитници осем пъти, като нито една институция не пожела да коментира този казус. Същевременно ресорното министерство подложи на обществено обсъждане законопроект, лишаващ общините в Армения от правото да блокират миннодобивни проекти. Обсъждането приключи едва в деня на закриването на COP17.

“Армения изигра ролята на организатор на събитието, но не беше истински участник в конференцията”. Така обобщи ситуацията пред германското издание taz Анна Шахназарян от Арменския екологичен фронт, която на два пъти не бе допусната до събитието заради тениска с лозунг срещу обсъждания златен рудник.

Златен рудник, открит навръх конференцията

На 10 октомври премиерът на Армения Никол Пашинян пусна в експлоатация златния рудник Амулсар край гр. Джермук по време на тържествена церемония, за която не беше обявено предварително, като го нарече „история на успеха“. “Липсата на предварително съобщение е позволила на премиера да заяви: щом няма протести, значи опасенията са отпаднали”, коментира церемонията екологичният юрист Артур Григорян.

Постоянният комитет на Бернската конвенция към Съвета на Европа още през 2025 г. поиска да бъдат спрени разрешенията за добив на злато, а през 2026 г. настоя за нова оценка на въздействието върху околната среда (ОВОС), както и за създаване на национален парк „Джермук“ преди COP17.

Правителството отговори, че оценката и разрешенията „остават в сила“; нито нова оценка, нито парк са станали реалност – за това напомни Фондация „Хайнрих Бьол“ ден преди откриването на конференцията в Ереван. Повече от четиридесет организации и активисти изброяват дванадесет цели на самата Конвенция, на които добивният проект противоречи. Под рудника, на река Арпа, се намира Кечутското водохранилище, откъдето водата се прехвърля по тунел към езерото Севан – всичко, което попадне в реката, ще се озове в главното езеро на Армения.

Конфликтът на интереси тук не представлява метафора: от 2024 г. държавата притежава 12,5% от Lydian Armenia. Вече през 2025 г. правителството предостави държавна гаранция в размер на 150 млн. долара за кредитите на добивната компания. По този начин председателстващият конференцията по биоразнообразие екоминистър представляваше едновременно както един от акционерите, така и основния гарант по кредита на добивната компания, експлоатираща рудника.

Тениска като “заплаха за сигурността”

В деня на откриването активисти с плакати и тениски SaveAmulsar („Да спасим Амулсар“) не бяха допуснати от зелената зона в синята; плакатите бяха забранени, а около десет полицаи настояха да се отдалечат от главния вход. Протестната група е била придружавана от служители на Службата за национална сигурност на Армения. „Дори не ни пускат в синята зона“, „това е срам“, заяви активистката Силва Адамян на 21 октомври. Анна Шахназарян пък е била задържана за четвърт час пред входа на конференцията заради тениската си – преди собствения ѝ доклад на сцената на конференцията.

Когато провеждането на пикетите пред входа бе забранено, протестът се премести вътре. На 24 октомври активистът Шаварш Маргарян бе престоял три часа в синята зона с тежък камък, привързан към крака му; върху камъка била изписана сумата, която миннодобивната компания иска от него по съдебен иск. Четири дни по-късно, по време на лекция в зелената зона, двама полицаи са поискали от Левон Галстян да предаде микрофона, когато той е заговорил за преместването на защитени растения от територията на рудника – и отстъпили едва след възмущението на присъстващите.

Front Line Defenders изпрати спешно обръщение до властите: организацията „счита, че правозащитниците са преследвани заради законна и мирна правозащитна дейност“. Специалният докладчик по Орхуската конвенция Мишел Форст обеща да повдигне въпроса пред правителството на Никол Пашинян, ако бъде потвърдено превишаване на правомощията от страна на охраната. Министерството на вътрешните работи, Службата за национална сигурност и Министерството на екологията на Армения не отговориха на сигналите на нито един от казусите. Междувременно концесионерът Lydian, по думите на юристката Назели Варданян, е завел дело срещу нея заради числото, публикувано на собствения сайт на златодобивната компания. На 25 октомври Шаварш Матевосян потвърди, че синята зона е „затворена за граждани“.

Законопроект - обсъждан, докато гостите още не са си тръгнали

Пет дни преди откриването на COP17 Министерството на териториалното управление на Армения публикува изменения в Кодекса за подземните богатства и в Закона за оценка на въздействието върху околната среда. В момента възражението на местния общински съвет блокира държавната експертиза на златодобивния проект – това е единственият лост, с който общината разполага срещу рудника на собствената си територия.

Според законопроекта „основанията за възраженията“ се разглеждат от упълномощения орган, който сам ще решава дали са достатъчни. Сто и пет организации, сред които Transparency International и Ереванския пресклуб, поискаха законопоправките да бъдат оттеглени и да бъде проверена „пристрастността на разработчиците им в полза на миннодобивния бизнес“. Обсъждането на законопроекта приключи на 30 октомври; резултатът не бе публикуван.

След 31 октомври кабинетът “Пашинян” вече не споменава конференцията. Армения получи мандат за две години председателство и сега отстъпва, засенчена от новото събитие - предстоящата климатична конференция в Анталия, Турция. Армения като председателстваща конференция не разреши нито един спор между страните – всички са отложени за Киото през 2028 г. А двете решения, които самата Армения взе – пускането на находището в Амулсар и законопроекта за подземните богатства – са насочени срещу целите, заради която конференцията изобщо беше свикана. Страната проведе конференция за защитата на природата и не допусна на нея природозащитниците си. Шахназарян обрисува казуса с арменското председателство абсолютно точно: организатор, но не и деен участник.

----------------------------

Авторът е украински политически анализатор

Индия отчита гигантски скок на електроенергийното потребление през месец октомври - почти 22% на годишна база. Пиковото моментно потребление за месеца скача от 210 до 260.73 GW. Това вече е около средните нива в енергетиката на целия Европейски съюз. Тук много си говорим за спешна електрификация, обаче изобщо не можем да си представим какво значи системата да расте с подобна скорост.

Данните ясно показват как се захранва такъв главозамайващ растеж. Според Grid India производството на електроенергия от въглища нараства с 25,7% през октомври спрямо същия месец на миналата година, а делът му в общото производство се увеличава до 71,7% спрямо 66% през септември. В същото време производството на електроенергия от ВЕЦ намалява с 26% заради по-слабите валежи.

В определен момент през октомври 100 от общо 191 въглищни ТЕЦ в Индия работят с критично ниски запаси от гориво (с въглища на склад за по-малко от три дни) заради рязкото нарастване на търсенето. Ситуацията се подобрява, след като индийското правителство увеличава доставките на въглища с рекордни темпове. През септември недостигът на електроенергия в Индия достига 560 млн. kWh - най-високото равнище от август 2023 г. насам. Междувременно производството на електроенергия от ВЕИ също расте, но въпреки това делът му спада до около 15% през октомври спрямо 17% през септември.

Всичко това кара индийските власти да преразгледат плановете си за развитие на системата. Миналогодишните залагаха добавяне на "само" 97 GW нови въглищни мощности, за да достигнат общо 307 GW до 2035 г. Сега вече се коментира увеличение с между 105 и 150 GW. На никой и през ум не му минава да се заместват въглищата с масово изграждане на газови централи, защото няма разумен човек на власт, който да разчита на вносен ресурс с толкова волатилен глобален пазар за основа на електроенергийната система.

Това е положението. Можем просто да отхвърлим тези факти с класическото "От тия мизерници ли ще се учим!?" или малко да се замислим какво всъщност говорим и правим ние и какво се случва там, където наистина има бърз напредък и се произвежда почти всичко, което потребяваме.

Стратегията за национална сигурност на втората администрация на Доналд Тръмп гласи, че "дните, в които Съединените щати поддържаха целия световен ред като Атлас, вече са отминали". Тази нагласа определя голяма част от външната политика на администрацията през последните две години, а подходът ѝ към Европа не прави изключение. Това пишат за Foreign Affairs Клаас Мертенс и Найри ​​Уудс.

"През 2025 г. САЩ преустановиха военната помощ за Украйна, а през май тази година обявиха, че ще изтеглят 5000 военнослужещи от Германия. Президентът Доналд Тръмп заплаши да завземе Гренландия — територия на друга държава членка на НАТО — и обеща да наложи мита на страните членки, които се противопоставят на това начинание. Когато през февруари Съединените щати и Израел нападнаха Иран, те нито се консултираха с европейските сили, нито ги предупредиха, а Европа до голяма степен беше оставена сама да се справя с икономическите последици от войната.

Европа не остана безучастна пред този натиск. През 2025 г. тя се намеси, за да запълни празнините, оставени от оттеглянето на Съединените щати от финансовата подкрепа за Украйна. По време на кризата около Гренландия европейските държави, изправени пред заплахи за мита, убедиха Тръмп да отстъпи, като заплашиха с мащабни ответни търговски мерки срещу САЩ. Континентът започна и да задълбочава други свои отношения. ЕС създаде схема за отбранителни заеми на стойност 168 милиарда долара, като Канада стана първият ѝ член извън Европа. По-рано тази година ЕС финализира най-голямото търговско споразумение в историята си — с Индия — и подписа отдавна отлагано споразумение с южноамериканския икономически блок Меркосур.

Тези мерки са окуражаващо отклонение от бюрократичната нерешителност, за която ЕС често е бил критикуван. Но въпреки новооткрития интерес на европейските лидери към самостоятелността Европа продължава да зависи от Съединените щати. Всъщност някои от опитите ѝ да разчита на собствените си сили са я направили още по-зависима от САЩ. Европейското отбранително планиране, командване, ядреното възпиране и системите за осигуряване на военни операции все още разчитат на американски способности. Увеличаването на разходите за отбрана води до закупуване на американски оръжия. Към 2025 г. Съединените щати осигуряваха повече от половината от вноса на втечнен природен газ в ЕС. Много от най-обещаващите технологични компании на континента продължават да се местят в Ню Йорк или Сан Франциско.

Тази продължаваща зависимост на свой ред подкопава доверието в Европа сред други държави, които търсят нови отношения в областта на сигурността, технологиите и икономиката. В продължение на десетилетия европейското предложение към тези държави се основаваше на отношенията на континента с Вашингтон. Докато Съединените щати гарантираха европейската сигурност и приветстваха интеграцията на Европа в американската икономика, това предложение беше привлекателно. Сега обаче, когато Вашингтон започна да третира и двете договорености като предмет на преговори, то вече не е такова. Колкото повече отслабват трансатлантическите отношения, толкова повече Европа се нуждае от експортните пазари, суровините, отбранителния промишлен капацитет и солидарността на други държави срещу принудителния натиск — и толкова по-трудно ѝ е да ги убеди, че си струва да бъдат нейни партньори. Европа се нуждае от по-добро предложение, основано на собствените ѝ способности, а не на тези на нейния непредсказуем съюзник.

Европейските държави отдавна се представят като лидери по въпроси като опазването на околната среда, защитата на потребителите и високите регулаторни стандарти. На съседните държави Европа предлагаше членство в ЕС и асоцииране с него. Отвъд континента тя обещаваше партньорства за развитие и хуманитарна помощ чрез ЕС и националните агенции. До неотдавна тези условия бяха привлекателни: от 2004 г. насам 13 държави се присъединиха към ЕС, а повече от 140 държави получиха някаква форма на помощ по програми на ЕС или на неговите държави членки.

Съединените щати поддържаха основополагащия ред в областта на сигурността и икономиката, който правеше тези предложения възможни. Държавите, стремящи се към членство в ЕС, можеха да разчитат на Вашингтон да гарантира отбраната на Европа чрез НАТО, а държавите извън Европа — на основан на правила икономически ред, ръководен от САЩ, в рамките на който можеха лесно да получават европейска помощ, да имат достъп до европейските пазари и да привличат европейски инвестиции.

Оттеглянето на САЩ обаче ускори появата на по-войнствен безпорядък, в който господства принципът "силата е право" и на преден план излязоха други потребности. Държавите вече търсят партньорства в областта на сигурността, за да укрепят отбранителните си способности, стабилни търговски отношения, които да ги предпазват от икономическа война, и финансиране, което да компенсира съкращенията на помощта и нарастващите разходи по държавните заеми.

Например, когато Украйна се обърна към Европа малко след 2010 г., причината беше просперитетът и модернизацията, които обещаваше икономическата интеграция. Но сега Киев се нуждае от разузнавателна информация и оръжия, за да отблъсне Русия, а Европа може да ги осигури единствено чрез Съединените щати. За държавите, които също търсят помощ и сътрудничество в областта на сигурността, зависимостта от толкова непостоянен партньор е недостатък.

Партньорите, засегнати от митата на Тръмп, се нуждаят от достъп до надеждни пазари, на които да изнасят стоките и услугите, предназначени преди това за Съединените щати. Европа обаче сметна за необходимо да защитава собствените си икономики, вместо да отваря пазарите си за тях. Например Европейската комисия значително увеличи митата върху стоманата и намали квотите за безмитен внос, като попречи на Индия, Южна Корея и Турция да продават на европейския пазар — точно когато тези държави търсеха алтернативни пазари на американския.

Други държави се нуждаят от финансиране за инфраструктурата и енергийния преход. Европа разполага с финансовите ресурси, за да посрещне тези потребности, но ангажиментите ѝ се превръщат в завършени проекти твърде бавно. И тук, както в областта на сигурността, оттеглянето на САЩ остави Европа без ясна посока. Например съвместните пакети на Г-7 за финансиране на изграждането на мощности за чиста енергия в Индонезия, Южна Африка и Виетнам пострадаха, когато през 2025 г. Вашингтон оттегли подкрепата си.

Напоследък Европа показа известна способност да отговори на предизвикателствата. През 2025 г. общите годишни военни разходи на държавите членки на ЕС възлизаха на приблизително 461 милиарда долара — по-малко от 954-те милиарда долара на Съединените щати, но повече от 336-те милиарда долара на Китай и 190-те милиарда долара на Русия. Когато през 2025 г. САЩ постепенно прекратиха помощта си за Украйна, европейските правителства покриха по-голямата част от недостига и оттогава поеха ангажимент да финансират военните усилия на Киев до 2027 г. Континентът разполага и със съществуваща отбранителна промишлена база, две постоянни места в Съвета за сигурност на ООН и ядрени сили. Партньорите непосредствено извън ядрото на Европа добавят още възможности: Украйна има армия, натрупала боен опит, и иновативна индустрия за дронове, а Турция разполага с втората по големина армия в НАТО и с достъп до стратегически важните Черно и Средиземно море.

И в търговията и финансите има основания за оптимизъм. Търговското споразумение между ЕС и Индия от 2026 г. премахна почти всички мита за двете страни, намали нетарифните пречки пред търговията и улесни временното започване на работа на индийци и европейци на пазарите на другата страна. Инвестиционната програма на ЕС "Глобален портал" — европейският отговор на китайската инициатива "Един пояс, един път" — надхвърли целта си за мобилизиране на 335 милиарда долара предсрочно.

Тези отделни успехи показват, че Европа има потенциала да предложи на партньорите си по-привлекателни условия. Голяма част от този потенциал обаче остава нереализирана.

Агонията на самопоражението

Европа разполага със значителни ресурси в областта на сигурността, търговията и финансите, но ѝ липсва вътрешната сплотеност, необходима, за да ги обедини в цялостен пакет, който да привлича други държави и да укрепва собствената ѝ автономия. Когато Европа можеше да разчита на лидерството на Съединените щати в институции като Световната търговска организация и НАТО, вътрешното разединение беше по-малък проблем: американските военни командири не само подкрепяха европейската отбрана, но и я организираха, а подкрепяните от САЩ правила за световната търговия отваряха чуждите пазари за европейския износ и намаляваха необходимостта от договаряне на двустранни споразумения. Без това лидерство континентът трябва сам да преодолява вътрешната си разпокъсаност.

Никъде тази разпокъсаност не е по-видима, отколкото в областта на сигурността. Европейските лидери поеха ангажимент да подобрят отбраната на континента в отговор на колебанията на Вашингтон по отношение на НАТО, но отбранителните бюджети, индустрии и въоръжени сили продължават да бъдат предимно национални. Когато правителствата дават приоритет на договарянето на най-изгодните сделки за местните компании и други заинтересовани групи, възникват конфликти: съвместните проекти се провалят, покупките се дублират, а излишните усилия за научноизследователска и развойна дейност прахосват ценни ресурси. В крайна сметка тези разочарования накараха континента просто да купува повече американски системи. Програмата на ЕС "Действия за сигурност за Европа" цели да обърне тази тенденция, като финансира съвместни покупки на европейско оборудване от държавите членки. Но само заемите няма нито да преодолеят конфликтите около разпределението на ползите и разходите, нито да създадат общи командни структури, стандарти и логистични системи.

Европа договаря търговските си споразумения с един глас. Много от тях обаче трябва да бъдат ратифицирани във всяка отделна държава, което ги оставя на милостта на местни лобита — от земеделски производители до автомобилни компании — стремящи се да защитят собствените си пазари за сметка на общия интерес на континента. Например повече от десетилетие след като Канада и ЕС договориха Всеобхватното икономическо и търговско споразумение, то е ратифицирано от едва 17 от 27-те държави членки на ЕС. Търговското споразумение с Меркосур от 2026 г., подготвяно в продължение на десетилетия, веднага беше оспорено в политически и правен план от отделни държави членки и техните представители в Европейския парламент.

По отношение на финансите Европа не страда от недостиг на средства, но ги насочва чрез сложна система от инструменти на ЕС, агенции на държавите членки, банки за развитие и постоянно променящи се водещи инициативи. Партньорите трябва да се ориентират в тази плетеница от източници на финансиране, всеки със собствени процедури, срокове и условия. Например в Гана Европа присъства чрез програмите на ЕС, агенциите за развитие на държавите членки, Европейската инвестиционна банка и инициативите на "Глобален портал". Когато съкращенията на администрацията на Тръмп в Американската агенция за международно развитие засегнаха Акра, една по-добре координирана Европа можеше да направи финансирането си по-видимо, по-достъпно и по-надеждно в политически план.

Много от тези предизвикателства предхождат оттеглянето на САЩ. Но те вредяха по-малко на отношенията на Европа с други държави, докато Вашингтон поддържаше несъвършен, но като цяло сигурен световен ред. Сега обаче, когато лидерството на САЩ вече не е част от европейското предложение, тези проблеми стават много по-съществени за потенциалните партньори.

Помогни си сам

Съединените щати не са единствената велика сила, която е превърнала контрола си над критични ниши в средство за натиск. Пекин и Москва също са използвали господстващите си позиции в ключови отрасли, за да принуждават други държави. Проблемът на Европа е, че опитите ѝ да намали уязвимостта си спрямо критичните зависимости от Русия и Китай твърде лесно увеличават зависимостта ѝ от Съединените щати. Отказът от руски газ по тръбопроводи означава закупуване на американска енергия. Осигуряването на редкоземни елементи извън китайските вериги на доставки означава сътрудничество с Вашингтон при проучването на критични минерали. Например, когато през октомври 2024 г. Пекин използва търсенето на френски коняк като средство за натиск, като наложи мита върху напитката, най-добрата алтернатива за индустрията беше американският пазар — докато администрацията на Тръмп не наложи свои мита. По-привлекателното предложение към други партньори трябва да бъде изградено върху икономически връзки и способности, които не зависят от ангажиментите на САЩ.

За да отправи такова предложение, Европа първо трябва да намали зависимостта си от американските гаранции за отбрана и от американското оборудване, като се стреми да се превърне в по-равноправен партньор в рамките на НАТО. Макар Европа едва ли ще замени Съединените щати като глобален гарант на сигурността, тя трябва да може да предлага на трети държави жизнеспособни партньорства в областта на сигурността, устойчиво възпиране в съседните си региони и способност да действа координирано, когато американските приоритети се променят.

Тя може да започне, като работи по-бързо и по-ефективно със сегашните си приятели. От 2022 г. насам Полша е закупила южнокорейски танкове, гаубици, самолети и реактивни артилерийски системи; по-новите споразумения излизат извън рамките на покупките на готово оборудване и предвиждат трансфер на технологии, който позволява производството, обслужването и ремонта да се извършват в Полша. Япония се присъедини към Италия и Обединеното кралство в разработването на бойни самолети от следващо поколение чрез договорната програма за сътрудничество "Глобална бойна въздушна програма" на трите държави. Партньорството между ЕС и Индия в областта на сигурността и отбраната, подписано през януари 2026 г., осигурява рамка за сътрудничество в сферата на морската сигурност, нововъзникващите технологии и отбранителната индустрия. Европа трябва да надгради този подход, като използва силните страни на партньорите си в полза както на тяхната собствена сигурност, така и на своята.

Зависимостта на Европа обаче далеч надхвърля областта на сигурността. Европа разполага с мащаба, капитала, университетите, индустриалната база и регулаторния капацитет, необходими, за да бъде технологична сила. Но недостигът на финансиране на по-късните етапи от развитието на компаниите, разпокъсаните продуктови пазари и липсата на достатъчно специализирани кадри и изчислителни мощности твърде често са подтиквали европейски предприемачи — включително основателите на такива водещи високотехнологични компании като Hugging Face, Arm и Wise — да създават, разширяват или листват компаниите си в Съединените щати.

Тези компании биха могли да бъдат убедени да останат в Европа, ако могат да разчитат на инвестиции и на действително единен пазар. Но понастоящем само нищожен процент от активите на европейските пенсионни фондове е инвестиран в рисков капитал. ЕС обяви редица инициативи за увеличаване на финансирането чрез рисков капитал, но все още няма нищо съпоставимо по мащаб с най-големите американски фондове. По-трудните задачи са интегрирането на капиталовите пазари, намаляването на регулаторните различия между държавите членки и премахването на пречките пред трансграничните инвестиции и търговия. Общоевропейска финансова система и потребителски пазар биха направили инвестициите по-привлекателни и биха задържали най-обещаващите новатори на континента, вместо да ги принуждават да прекосяват Атлантика в търсене на финансиране и клиенти. Конкурентоспособна технологична екосистема би дала на Европа не само контрол върху водещите технологии, които създава, но и възможност да предложи на партньорите си жизнеспособна алтернатива на американската иновационна екосистема.

Европа трябва да намали и зависимостта си от енергия и суровини. Както показа войната в Иран, излагането на нестабилните пазари на изкопаеми горива може да навреди на икономиките, които разчитат прекомерно на тях. Международната агенция по енергетика отбелязва, че възобновяемата енергия отчасти е предпазила европейските икономики от наистина катастрофални ценови шокове при изкопаемите горива. Но рискът от недостиг на рафинирани петролни продукти, особено дизелово гориво и авиационно гориво, ежедневно напомня, че континентът продължава да разчита на внос, върху който няма контрол.

Интегрираните енергийни пазари предлагат начин зависимостта да не принуждава Европа да обръща рязко курса на външната си политика. След руското нахлуване в Украйна през февруари 2022 г. Германия, която през 2021 г. внасяше повече от половината си газ от Русия, първоначално се противопостави на ембарго върху руския петрол и газ, преди да промени позицията си през май същата година. Когато впоследствие доставките на руски газ спряха, Берлин избегна недостига и по-тежката икономическа криза до голяма степен благодарение на други европейски държави, които осигуриха спешни доставки. Изглежда, че континентът е извлякъл правилните поуки от този случай: работната програма на Европейската комисия за 2026 г., нейният годишен законодателен план, изрично поема ангажимент за изграждането на "истински енергиен съюз" чрез модернизиране на електропреносните мрежи и премахване на трансграничните затруднения. Колкото по-устойчива става енергийната система на Европа, толкова по-надежден партньор ще бъде тя.

Що се отнася до суровините, Европа има малки шансове да постигне самодостатъчност. Планираният от Европейската комисия Център за критични суровини ще събира пазарна информация, ще координира съвместни покупки и ще улеснява натрупването на запаси. Но мерките, насочени единствено към търсенето, не могат да осигурят суровините, от които континентът се нуждае. Европа би могла да започне изграждането на глобална мрежа от държави партньори, като създаде условия за инвестиции в мини и рафинерии в Африка, Северна и Южна Америка и Азия. Тъй като мините, преработвателните предприятия и инфраструктурата за транспортиране на продукцията им изискват дългосрочно планиране, а цените са нестабилни, съвместните действия биха могли да направят проектите по-привлекателни за финансиране и по-малко рискови, както и да гарантират пазар за произведените минерали.

И накрая, Европа се нуждае от способността да отвръща на удара, когато Китай или Съединените щати заплашват да я задушат чрез ограничаване на достъпа до критични ресурси или пазари. Реакцията на Европа на заплахите на САЩ за налагане на мита показа колко трудно може да бъде постигането на съгласие между европейските сили за ответни мерки. Но Европа разполага с мощен инструмент. През 2023 г. тя създаде Инструмента за борба с икономическата принуда — пакет от икономически контрамерки, включително мита, ограничения върху вноса или износа и ограничения на достъпа до обществените поръчки на ЕС, преките чуждестранни инвестиции и правата върху интелектуалната собственост. На практика той позволява на европейските държави да използват като оръжие зависимостта на други страни от икономическите отношения с тях. Глобален вариант на този инструмент, който обединява ресурсите и на партньори извън Европа за предприемането на по-мощни съвместни ответни мерки, няма да реши всички проблеми на Европа и нейните партньори, но би могъл бързо да превърне някои от най-силните европейски предимства в предложение за партньорство с реални ползи за сигурността.

Нов свят, нови приятели

Отношенията на Европа със Съединените щати се основаваха на споделени ценности, взаимна зависимост и реципрочност. Те позволиха на европейските държави да се съсредоточат върху възстановяването на икономиките си след Втората световна война и върху изграждането на институции, които да предотвратят бъдещи войни на континента. Сътресенията през последните две години показаха, че Европа е приемала ползите от тези отношения за даденост. Днес континентът е изправен пред заплахи, различни от онези отпреди 80 години, и вече не може да разчита, че Съединените щати ще се притекат на помощ. Вместо да оплаква загубата на партньора си във Вашингтон, Европа трябва да намери нови партньори, като признае една различна форма на взаимна зависимост: повечето държави имат малки шансове да устоят на принудителния натиск на великите сили, ако действат сами.

Изграждането на тези нови отношения с цел намаляване на европейската зависимост от Съединените щати не означава пълно изключване на Вашингтон. И двете страни продължават да имат полза от сътрудничеството в областта на сигурността чрез НАТО, от продължаването на търговията и инвестициите и от интегрираната международна финансова система. Сътрудничеството със Съединените щати ще остане ценно, но вече няма да бъде незаменимо. Европа ще може да договори по-добри условия с администрацията на Тръмп и нейните наследници, ако преговаря от позиция на сила, подкрепена от по-разнообразни партньорства.

Тези партньорства няма да възникнат за една нощ. Нито пък една нова коалиция веднага ще се превърне в единен стратегически субект. Но едно по-добро европейско предложение ще насочи тази коалиция по правилния път. Както при всички важни начинания, най-трудната част е да се направи първата крачка".

* Оригиналното заглавие на статията е "Кризата в доверието към Европа" (Europe"s Credibility Gap)

Източник: news.bg

Класическият пример за новина “човек ухапа куче” (а не обратното) се материализира с нападение на нечовек срещу много малко кученце.

Акцентирам върху “много малко”, защото този факт прави зверската му злоба особено налудна и подла. Щеше ли да посмее този екземпляр, представител на най-лошото в нрава на двукраките, да прояви агресия срещу някой пес, способен да му отхапе крайника?

Има късмет изродът, че живее все пак във време и страна, където му се полага наказание по закон, предвиждащ да бъде въдворен между себеподобни, но далеч от едно кучешко отмъщение, каквото му се полага по правилата на джунглата, според които щеше да бъде наказан, като бъде хвърлен на кучетата – на подивели от глад вълчаци.

Да ритнеш и да убиеш безобиден мъник, който носи обич и радост на нормалните си стопани, е престъпление от страст към престъплението като себеизявление, израз на омразата и презрението към живота на уязвимите ни спътници в живота, каквито са най-древните приятели на човека.

Опитах се да се сдържа, но не успях. За което не се извинявам.

"Цензурата се завърна с пълна сила", написа на 2 ноември режисьорът и сценарист Веселин Диманов. Причината е отмяната на участието на Калоян Николов, режисьора на "Хроники за неудобната истина", и Димитър Иванов, монтажист на документалния филм, в предаването "Култура.бг" от днес за утре.

"Хроники за неудобната истина" вече повече от три седмици е най-касовият български филм. Той разказва за аварията в Чернобил през 1986 година и реакцията на българските власти.

Българската национална телевизия отрича участието да е отменено. "Не е добре да се лъже, когато човек пише постове във Фейсбук", заяви в ефир водещият на "Култура.бг" Димитър Стоянович на 3 октомври. "Няма такова нещо. Другата седмица имаме разговор, уговорен по темата за този най-вероятно много хубав документален филм. Фактът, че те са гостували няколко дни преди нашето гостуване тук в "Култура.БГ" при "100% будни", беше причината те да бъдат отложени с няколко дни."

Търсене на сензация или тревога за свободата на медиите - какво стои зад този скандал? ДВ потърси Калоян Николов, Веселин Диманов и екипа на "Култура.бг".

От "Култура.БГ" препратиха въпросите ни към пиар екипа на БНТ. Оттам ни изпратиха линк към днешното предаване и потвърдиха позицията, изказана от Димитър Стоянович и Евгения Атанасова.

Няколко дни след като са гостували в "100% будни" на 14 октомври, а предаването е било излъчено по БНТ 4, тъй като по БНТ е имало парламентарен контрол, екипът на "Хроники за неудобната истина" получава обаждане от културното предаване с покана, разказва Калоян Николов. Следва пращане на кадри и допълнително уговаряне до 2 ноември - денят преди планираното гостуване. "Обадиха ни се и ни казаха: "Отгоре ни спуснаха, че не може, защото темата се е изтъркала, тъй като сте били в друго предаване." Това беше. Разговорът приключи. Той продължи 40 секунди", твърди Николов.

"Покана към времето, в което публикувах поста си, нямаше", твърди и Веселин Диманов. Той казва, че заради това е реагирал остро и е написал, че "очаква ръководството на БНТ да изясни ситуацията".

Калоян Николов потвърждава хронологията. "Няколко часа след поста ни се обадиха и ни казаха: "Станало е голямо недоразумение. Можем да направим включване и да направим предаване по темата. Изберете си ден." Екипът зад "Хроники за неудобната истина" обсъжда въпроса и решава все пак да приеме. "Обадих се по-късно и казах: Преглъщаме си егото, нямаме интерес да спорим с телевизии. Вие сте направили грешка, извинили сте се, благодарение на обществения натиск. Приемаме да изберем дата и да направим интервюто."

Дали интервю ще има обаче не е ясно. Конкретна дата не е уговорена, а темата предизвика буря от реакции в социалните мрежи.

Подобно на Николов, много потребители виждат рискове, свързани с политическата конюнктура. "Вчера минаха изборите и днес резултатите вече дават своето отражение върху "свободата" на медиите ни", написа монтажистът Даниел Иванов, който също е трябвало да гостува в предаването. Засега подобни подозрения остават само спекулация, но е факт, че в последните месеци редица решения на новото ръководство на обществената медия предизвикаха критики.

Сред тях е свалянето от ефир на силно критичния към комунистическото минало на България водещ на "История.бг" Георги Ангелов и спирането на онлайн новините на украински език. Потребители в социалните мрежи припомнят и до днес един епизод от 1995 година, когато покойният Милен Цветков, герой на предишния филм на Веселин Диманов, напуска обществената телевизия, оплаквайки се от цензура. Тогава директорка на "Новини и актуални предавания" в медията е настоящата президентка Илияна Йотова.

От пресцентъра на БНТ посочват пред ДВ, че темата за Чернобил е отразявана и в предишни предавания на медията. "През месец май 2026 г., Българската национална телевизия излъчи филма "Основания за безпокойство - архивите за българския Чернобил". Сценарист и режисьор на филма е Мая Димитрова, оператор е Димитър Атанасов, редактор - Мария Митева, а изпълнителен продуцент - Мария Чернева. Целият филм е ", посочват от медията. И дават още един пример: "Изпращам Ви и линк към последното предаване, в което е разглеждана темата за Чернобил в предаването "Култура.БГ" - и представянето на книгата "Българският Чернобил. Археология на моралната нищета" през месец юни 2026 г."

"Хроники за неудобната истина" поглежда към един от най-травматичните моменти от историята на Народна република България - аварията в Чернобил и последвалото мълчание на българските власти. На същата тема са и филмът на Мая Димитрова, и книгата на проф. Димитър Вацов. "Това, че ни лъгаха след Чернобил, е широкоизвестно - почти всяко семейство у нас има травматичен спомен за тази лъжа. Ала втората основна причина за лъчевото натоварване на българите - за печалното ни първо място - не е публично известна", обясни през април в интервю за ДВ проф. Димитър Вацов, автор на книгата "Българският Чернобил. Археология на моралната нищета". "Тя е, че една година след аварията българите са поели ново огромно количество радиация през храните", казва университетският преподавател. Година по-късно властите съзнателно и въпреки предупрежденията на радиолози пускат фуражи, които са радиоактивни. "Без да им мигне окото, изтравят населението", подчертава проф. Вацов.

Много от травмите от събитията тогава не изглеждат излекувани и днес, както си личи и по широкоразпространеното недоверие към властите, съда и медиите. "Хората масово в България от цялата репресия на комунизма, мутренските години и лъжите на политиците в толкова много направления са загубили желанието да говорят и да споделят", коментира Диманов. Според него филмът на Калоян Николов разбива тази стигма.

"Темата на филма е дезинформацията и истината. Темата на филма не ни позволява да крием истината и сега", обобщава режисьорът Калоян Николов. Каква е истината за интервюто на Николов и Иванов и колко "неудобна" е тя, трудно може да бъде потвърдено. Но бурната обществена реакция и интереса показват ясно - травмата и комплексът "Чернобил" са все така живи и днес.

Източник: www.dw.com

Радост в единия лагер, шок в другия: на междинните избори в САЩ опозиционните демократи не само извоюваха изненадващо голяма победа, но взеха и двете камари на Конгреса. Следват пет извода, които можем да направим след тези избори.

1. Американската демокрация не е в упадък

Щурм на Капитолия, опити за промяна на правилата за изборите, заобикаляне на Конгреса с декрети и още много: голяма бе загрижеността, че под управлението на Доналд Тръмп американската демокрация бързо се разгражда и се заменя с авторитарна система. Но демократичните институции в САЩ очевидно се оказаха по-устойчиви, отколкото се опасяваха мнозина.

Много избиратели се изправиха срещу претенциите на Тръмп за неограничена власт. Те искат институционалните контролни механизми да функционират отново. Според следизборно проучване на Асошиейтед прес, 30 процента от избирателите са посочили състоянието на демокрацията като най-важния проблем на страната. 70 на сто са изразили мнението, че до момента Конгресът не е упражнявал в достатъчна степен контролните си функции спрямо президента. С резултатите от гласуването избирателите дадоха ясен сигнал за необходимостта от по-силен парламентарен контрол спрямо правителството.

Принципно Доналд Тръмп може и в бъдеще да се опитва да управлява с президентски декрети, заобикаляйки Конгреса. Но законодателите вече разполага с решаващо средство за натиск – бюджета. Демократите могат да откажат на президента спешно необходимите му средства за неговите политически намерения. Освен това могат да създадат парламентарни разследващи комисии, които да поставят правителството под сериозен натиск да се оправдава.

2. Демократите могат да печелят избори – и то как!

Демократите дълго време се бореха най-вече със самите себе си. Липсваха убедителни лидери, обща линия и ясен отговор на въпроса как партията би искала отново да печели мнозинство. Сега тя по впечатляващ начин доказа, че съвсем не е за отписване.

Особено сензационни са нейните резултати в много от традиционно републиканските щати. Дори в Тексас или в Южна Каролина демократите отбелязаха успехи, а в Канзас за първи път имат сенатор – от 1932 година насам. Същевременно изборите извеждат на преден план нови лица: по-млади, значително по-прогресивни политици, които могат да дадат нова посока на партията.

Най-забележителен е успехът на „Демократичните социалисти на Америка“, които заемат по-леви позиции от Демократическата партия като цяло. Поне петима от подкрепяните от организацията кандидати влизат за първи път в Камарата на представителите. Те са за по-силна социална политика, която да се концентрира върху поносимите цени на жилищата, здравното обслужване, работническите права и по-ясното отграничаване на влиянието на големите концерни.

„Досегашното становище бе, че такива кандидати не биха могли да спечелят на национално ниво“, казва пред ДВ политическият анализатор Брандън Борн от Фондация „Бертелсман". Но ето, че сега някои от тях го направиха. Техният успех може да промени вътрешнополитическите дебати за това накъде да се насочат демократите в бъдеще и как да си върнат избирателите с поглед към президентските избори през 2028 година.

3. Републиканците са пред сериозен спор за посоката

При републиканците ситуацията е обратната.

Доналд Тръмп вече даде ясно да се разбере, че не се смята отговорен за поражението. Ако той самият бе участвал в изборите, резултатите биха били съвсем други, написа той в своята мрежа Truth Social.

Но едва ли всички в неговата партия са на същото мнение. Критиците, които в последните месеци и години бяха изтикани към периферията, сега добиват повече самочувствие. Въпросът дали политиката на Тръмп е верният път за републиканците, повече не може да бъде игнориран.

При това става дума за нещо повече от едно временно изборно поражение. През 2028 година Тръмп не може да се кандидатира за трети мандат, т.е. републиканците трябва да се замислят за негов политически наследник. Кой ще поеме ръководството? И най-вече – с каква програма?

Сегашното изборно поражение може сериозно да ускори тези дебати, респективно борбата за власт за политическото бъдеще на републиканците е програмирана.

4. Победителят в сянка е в Техеран

Изборните резултати ще имат последствия и в международен план. Развитието ще се наблюдава особено внимателно в Техеран и в Москва. За иранското ръководство поражението на Тръмп е добра новина. Тъй като войната срещу Иран и свързаното с нея икономическо бреме струваха много гласове на републиканците.

Именно поскъпването на живота бе решаваща тема за много американци. Последствията от войната в Иран доведоха до сериозно поскъпване на горивата. Поради това Тръмп беше подложен на силен вътрешнополитически натиск да постигне трайно споразумение с Техеран.

Като цяло в момента американският президент полага усилия за намаляване на разходите на своята външна политика – най-вече там, където тя е особено спорна. Непосредствено преди междинните избори той например обяви, че в бъдеще не иска да предоставя военни помощи на Израел, при това две години по-рано от планираното.

За Украйна положението остава сложно. Резултатите от изборите могат да подтикнат Тръмп да увеличи сближаването си с Москва. А размерът на икономическия натиск за намаляване на цените на енергията и горивата в Америка вече се видя от много спорната дизелова сделка с Москва. За да продължи да намалява натиска, той може да настои и за други сделки с Москва, което допълнително ще затрудни ситуацията за Киев.

„Потискащо е, че пет години след началото на мащабната инвазия не можем да се надяваме на никакви победи“, заяви украинската депутатка Кира Рудик пред ДВ. „По-скоро се надяваме, че хората, които ще дойдат на власт, няма да са проруски настроени и ще попречат на усилията Русия да се завърне на световната политическа сцена.“

Паралелно обаче набират сила и онези, които отдавна критикуват политиката на Тръмп спрямо Русия и призовават за по-силна подкрепа за Украйна. Именно критиците от различни партии, които се противопоставят на прекалено отстъпчивата позиция по отношение на Москва, биха могли да се възползват от изборните резултати, за да разширят влиянието си в Конгреса.

5. Изборите имат последствия и за останалата част от света

Резултатите от междинните избори в САЩ могат да променят и трансатлантическите отношения, смята Ян Лесер от German Marshall Fund. „В много отношения ще има много голяма разлика за Европа – и то в много важни сфери“, казва той пред ДВ. Демократите могат да се опитат да укрепят отново диалога между Европа и САЩ. Със своите мнозинства те получават сега и по-голям контрол над политиката на Тръмп спрямо НАТО – могат да влияят на решенията за бюджета и военното финансиране и да затруднят в парламента евентуалните планирани ограничения на американската подкрепа. И в сферата на опазването на климата съвместните позиции могат да добият повече тежест.

„Дори само възстановяването на определена част от доверието и предсказуемостта – независимо по какъв път бъде постигнато – вече би представлявало голяма разлика“, обяснява Лесер.

Автор: Томас Лачан

Коментар на Емилия Милчева:

Зимата ще е гореща, въпреки че правителството на Румен Радев замрази цените на тока за бита и парното до 1 юли 2027 година. Или точно заради това. Де юре цените бяха поставени във "фризера" от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Ден след балотажа на президентските избори тя одобри увеличение от 32,52% на природния газ, макар първоначално да смяташе, че ще е шок за топлофикациите и икономиката.

Де факто решенията приличат повече на държавно ценообразуване от времето на социализма, отколкото на акт на независим регулатор. Няма разлика - и при режима на Живков, и при управлението на Радев сметката за временния политически комфорт на властта ще платят всички данъкоплатци.

Държавата може да замрази две регулирани цени, но не и поскъпването на живота. Поскъпналата енергия ще се прехвърли почти незабавно върху крайните потребители.

Удар по веригата

По-скъпите газ и електроенергия ще увеличат производствените разходи и ще засилят инфлационния натиск. Още повече че бизнесът трябва да плаща високите сметки сега, а компенсациите за скъпия ток ще дойдат чак след юни 2027 г. Междинна подкрепа е предвидена само при определени условия, например борсова цена над 180 евро/MWh. Компенсациите не са гарантирани в пълен размер. Те ще покриват най-много 80% от разликата над 122,71 евро/MWh, като окончателният процент ще зависи от наличните средства във Фонд “Сигурност на електроенергийната система” (ФСЕС).

До окончателното изплащане на компенсациите предприятията ще трябва да финансират разходите си. Икономическата логика им оставя няколко избора: да свият печалбите си, да повишат цените на стоките и услугите, да ограничат производството или да намалят разходите за труд.

Последното означава замразяване и дори намаляване на заплати, съкращаване на работното време и освобождаване на служители. За фирмите с малки финансови резерви и висока енергийна зависимост това може да се превърне във въпрос на оцеляване. А обещаната на домакинствата “стабилност” ще се върне като бумеранг под формата на по-скъпи стоки, по-ниски доходи и загубени работни места.

Първите сигнали за поскъпване заради повишените цени на газа вече идват от производители на хляб и хлебни изделия и от собственици на оранжерии, отоплявани с газ. По-високи разходи ще имат и предприятията, които използват природен газ за технологична пара и топлинна обработка - например в млекопреработването и месната промишленост, както и производителите на азотни торове, стъкло и строителни материали, чиито технологии разчитат на газ. А това означава и по-скъпа продукция.

Натиск и върху домакинствата

Веднага ще усетят увеличението и 250-те хиляди домакинства, които се отопляват с газ.Това ще засили инфлационния натиск в момент, когато националната статистика вече прогнозирагодишна инфлация от 6,1% за октомври. Гуверньорът на БНБ Димитър Радев предупреди, че покачването на цените на стоки и услуги продължава да бъде по-голямо в България, отколкото в другите страни от еврозоната. За септември инфлацията в страната на годишна база е 5,6% при 3,8% за еврозоната.

А между цената на скъпия газ и сметките за отопление на софиянци се отваря разлика, която някой трябва да плати - и това със сигурност ще са данъкоплатците. При това природният газ в България остава сравнително евтин на европейския фон. Според последните данни на Евростат през първата половина на 2026 г. домакинствата у нас са плащали средно 6,54 евроцента за киловатчас при 11,03 евроцента средно за ЕС или с около 41% по-малко.

Кой ще плаща

При определянето на цените на парното КЕВР е използвала средна прогнозна цена на природния газ от 37,90 евро за мегаватчас за целия регулаторен период. През ноември действителната регулирана цена достига 58,43 евро - с над 54% повече от заложеното в разчетите. Това поставя въпроса как топлофикациите ще покриват разликата и дали тя няма да се превърне в нови задължения, отложени плащания или разходи за държавата.

За столичната топлофикация това означава риск от още по-голямо дългово бреме. През септември задълженията ѝ към „Булгаргаз“ и БЕХ надхвърляха 1,28 млрд. евро. Само дългът към „Булгаргаз“ вече е над 900 млн. евро, а графикът за погасяването му не се спазва. Около една трета от годишното потребление на природен газ в България се осигурява по дългосрочния договор с Азербайджан, а останалите количества идват предимно от втечнен газ, доставян през терминали в Гърция и Турция. Така страната вече не зависи от един доставчик, но остава изложена на колебанията на международните пазари.

За ноември „Булгаргаз“ е включил и допълнителни количества от газохранилището в Чирен. Според КЕВР без тях поскъпването би достигнало 39,37% вместо одобрените 32,52%. В същото време разширяването на единственото българско газохранилище продължава да се бави. Проектът трябваше да приключи през март 2025 г., но след разследване на Европейската прокуратура, прекратен договор за сондажите и нови проблеми с обществените поръчки пълният капацитет от 1 млрд. куб. метра остава далечна цел. Засега той е увеличен от 550 на 650 млн. куб. метра, а в правителствената програма изпълнението вече е отложено за края на 2029 г. По-голямото хранилище би позволило да се купуват и съхраняват повече количества газ при благоприятни цени, вместо страната да остава толкова зависима от колебанията на пазара през отоплителния сезон.

Касичката "ФСЕС"

Кой плаща разликата между пазарната цена на електроенергията и замразените сметки на домакинствата? Фонд „Сигурност на електроенергийната система“, който компенсира доставчиците на ток за бита. От него се финансират и компенсациите за скъпия ток на бизнеса.

Румен Радев обеща правителството да осигури необходимата ликвидност на фонда, но не уточни колко ще струва това. За 2026 г. са планирани 1,26 млрд. евро приходи срещу 1,49 млрд. евро разходи. Според одобрения от правителствотона 7 октомври бюджет прогнозната наличност във ФСЕС в края на годината ще бъде 61,6 млн. евро при 251,7 млн. евро в началото ѝ.

Тоест фондът планира да изразходва по-голямата част от натрупания си резерв, а правителството не е обявило какъв допълнителен ресурс ще е необходим за задържането на цените на тока до юли 2027 г., нито откъде ще го осигури. ФСЕС обаче не компенсира топлофикациите за поскъпналия природен газ. Кой ще поеме нарастващите им разходи, след като цената на парното също остава замразена?

Сметка с отложен падеж

А новата система за подпомагане на енергийно бедните продължава да е на хартия. Според енергийния министър Ива Петрова информационната система все още е била в тестови режим през юли. Съществуващите помощи за отопление достигат само до част от нуждаещите се - 340 хиляди за този зимен сезон, докато новият механизъм, който трябва да обхване и останалите енергийно бедни домакинства, все още не работи.

Така държавата намира средства да поддържа ниски цени за всички - и бедни, и богати, но не и да подпомогне хората, които едва си позволяват дори тези цени. Офертата с “евтиното” топло на властта не е енергийна политика, а сметка с отложен падеж. Но може и управляващите да плащат.

Скоро се навършват пет години, откакто Русия започна инвазията си в Украйна - събитие, което разпали най-мащабната война в Европа от поколения насам и взриви основите на международния ред, установен след Студената война. Въпреки огромните човешки и материални загуби, краят на конфликта все още не се вижда. Но всяка война рано или късно приключва - било то чрез военна победа, договорено споразумение или несигурно примирие - и конфликтът в Укмрайна няма да бъде изключение.

Дългоочакваният мир може да донесе съвсем малко облекчение пред лицето на по-дълбоката криза, пред която е изправена украинската държава днес. Напротив, той може да постави началото на една съвсем нова борба, в която страната ще трябва да се изправи пред опустошителните последици от дългогодишните военни действия - и то без онези извънредни ресурси и международно внимание, които я поддържаха през целия период на конфликта.

Русия вече си е осигурила контрол над по-голямата част от териториите, които бяха в центъра на претенциите ѝ още преди пълномащабното нахлуване, като същевременно разшири окупацията си върху нови райони и официално предявява претенции към още по-големи територии, отколкото реално контролира. Междувременно Украйна се превърна в най-бедната страна в Европа по номинален БВП на глава от населението, изоставайки дори зад Молдова. Пред страната стои перспективата да излезе от войната с опустошено индустриално ядро, милиони граждани в чужбина и икономика, напълно зависима от чуждестранна помощ.

Дори постигането на споразумение за замразяване на конфликта по протежение на сегашната фронтова линия би изправило Киев пред почти непосилни предизвикателства: поддържане на крехко споразумение между две тежко въоръжени армии, възстановяване на разрушената индустрия, реинтегриране на стотици хиляди войници, убеждаване на милиони бежанци да се завърнат у дома и финансиране на мащабен процес на възстановяване - и всичко това във време, когато западните правителства са изправени пред нарастващ собствен фискален натиск.

Най-голямата опасност се крие в това, че от Украйна може да се очаква да функционира като икономика в мирно време, без обаче да са налице необходимите условия за икономическо възстановяване. Чуждестранната помощ може постепенно да намалее, частните инвестиции вероятно ще останат ограничени поради рисковете за сигурността, а свитата работна сила и намаленият индустриален капацитет на страната може да се окажат недостатъчни за финансиране на възстановяването. Следователно краят на бойните действия може да се окаже началото на най-тежката икономическа и политическа битка за Украйна.

Индустриалната база на Украйна е унищожена

Първото голямо предизвикателство пред Украйна в следвоенния период ще бъде опустошението на нейната индустриална икономика - особено в източните и южните региони, които някога бяха производствения гръбнак на страната. Още дълго преди февруари 2022 г. Украйна се сблъскваше със застаряваща инфраструктура, недостатъчни инвестиции и демографски спад, а загубата на Крим и части от Донбас през 2014 г. вече беше отслабила индустриалния ѝ капацитет. Пълномащабната война ускори този процес на разпад, унищожавайки заводи, мини, електроцентрали, железопътни линии и цели индустриални селища, като същевременно прекъсна икономическите връзки, свързващи основните производствени региони на Украйна с международните пазари.

Според оценка на Световната банка от февруари 2026 г., нуждите за възстановяване на Украйна възлизат на приблизително 588 милиарда долара - сума, почти три пъти по-голяма от прогнозния годишен брутен вътрешен продукт на страната, като преките материални щети надхвърлят 195 милиарда долара. Транспортът, енергетиката, жилищният сектор, промишлеността и селското стопанство формират голяма част от тази огромна тежест, но истинското предизвикателство надхвърля простото възстановяване на разрушената инфраструктура. Украйна трябва да изгради наново икономика, чиито индустриални основи бяха систематично разрушени - често на територии, които след войната може да останат извън контрола на Киев.

Донбас е показателен пример за мащаба на проблема. Превърнат в един от големите индустриални региони в Европа през руския имперски и съветски период, той се утвърди като център на въгледобива, стоманодобива, химическата промишленост и производството на тежки машини в Украйна. Унищожаването на металургичните комбинати "Азовстал" и "Илич" в Мариупол доведе до загубата на два ключови промишлени комплекса, а продължаващите с години боеве около Донецк, Макиевка, Горловка и Авдеевка опустошиха индустриалните съоръжения и прилежащата им инфраструктура. Въгледобивните мини, изоставени по време на военните действия, са наводнени и структурно компрометирани, което прави възстановяването на някои от тях изключително скъпо, ако не и икономически невъзможно.

Проблемът не се изчерпва само с разрушените заводи. Украйна загуби цели индустриални екосистеми, в които мините снабдяваха стоманодобивните предприятия, електроцентралите осигуряваха енергия за производството, а железопътните линии свързваха производствените центрове с експортните пазари. Възстановяването на отделни обекти без възстановяване на тези връзки би имало минимален ефект, а руският контрол над значителни индустриални територии означава, че много предприятия не могат да бъдат възстановени единствено чрез инвестиции в реконструкция. Дори в районите, контролирани от Украйна, недостигът на електроенергия, повредената транспортна инфраструктура, липсата на работна ръка и рисковете за сигурността възпрепятстват възстановяването на промишлеността. В крайна сметка може да се наложи Украйна да се откаже от части от традиционния си индустриален модел и да развие нови сектори - като отбранителната промишленост, преработката на селскостопанска продукция и технологии. Замяната на работните места и приходите от износ, които някога са били осигурявани от металургията и миннодобивната индустрия, обаче може да отнеме десетилетия.

Демографска катастрофа, която не може да бъде преодоляна с пари

Разрушаването на заводи и инфраструктура е само една част от бъдещата криза в Украйна. Страната загуби и населението, от което се нуждае за своето възстановяване - проблем, който може да се окаже много по-труден за преодоляване от физическите разрушения. Украйна беше в демографски колапс още преди инвазията, но годините на военни действия превърнаха този проблем в национална извънредна ситуация, включваща смъртни случаи сред военните и цивилните, трайни увреждания, спад в раждаемостта и масова емиграция.

Най-малко 5,9 милиона украински бежанци остават в чужбина, а приблизително 3,7 милиона души са вътрешно разселени. В резултат на това милиони икономически активни граждани са отделени от предишните си работни места и общности, а загубата на военен и цивилен персонал допълнително влошава демографските перспективи на страната. Тези загуби ще засегнат не само наличността на работна ръка в краткосрочен план, но и бъдещите поколения, намалявайки броя на данъкоплатците, квалифицираните специалисти и семействата, способни да поддържат икономическото възстановяване.

Предположението, че бежанците ще се завърнат, след като военните действия приключат, става все по-съмнително. Украинските деца прекараха почти пет години в европейски училища, а родителите им си намериха работа, научиха чужди езици и изградиха нов живот в чужбина. За много семейства завръщането би означавало да се откажат от икономическата си сигурност в полза на страна, в която домовете им може да са разрушени, предишните им работни места вече не съществуват, а възможността за подновяване на военните действия не може да бъде изключена.

Следователно Украйна е изправена пред фундаментално противоречие: тя се нуждае от милиони работници, за да възстанови икономиката си, но тези работници може да откажат да се върнат, докато икономиката не бъде вече възстановена. Междувременно реинтеграцията на стотици хиляди ветерани - включително тези, които се нуждаят от дългосрочни медицински грижи, рехабилитация и пенсии - ще натовари допълнително държава, чиято данъчна основа се свива.

Резултатът почти сигурно ще бъде затварянето на омагьосан кръг, в който недостигът на работна ръка възпира инвестициите, слабите икономически перспективи насърчават по-нататъшната емиграция, а продължаващият спад на населението прави възстановяването все по-трудно.

Помощта от Запада: Кой ще плаща за оцеляването на Украйна?

Може би най-голямото финансово предизвикателство, което очаква следвоенна Украйна, е възможността изключителната западна помощ, която в момента я държи над икономическата пропаст, постепенно да намалее след края на боевете. По време на конфликта чуждестранни правителства и международни институции предоставиха стотици милиарди долари за поддържане на обществените услуги, стабилизиране на държавните финанси и предотвратяване на икономически колапс, което позволява на Киев да отдели значителен дял от вътрешните си ресурси за отбрана. Според оценката на Международния валутен фонд от 2026 г., Украйна е изправена пред кумулативен финансов дефицит от приблизително 140 милиарда долара между 2026 и 2029 г., дори преди да се вземе предвид много по-голямата сметка за възстановяване на опустошената ѝ инфраструктура.

Политическите обстоятелства около тази помощ биха могли да се променят драстично след прекратяване на огъня. Европейските правителства вече са изправени пред нарастващ държавен дълг, слаб икономически растеж, скъпи програми за модернизация на армията и нарастващ натиск върху социалните разходи, докато политическите разделения относно разходите за подкрепа на Украйна биха могли да станат по-изразени, след като непосредствената спешност на помощта по време на войната изчезне. Въпреки че Европейският съюз и международните финансови институции създадоха многогодишни механизми за подкрепа, няма гаранция, че настоящият мащаб и щедрост на финансирането ще продължат за неопределено време.

Следователно Украйна може да се окаже в капан между намаляващите чуждестранни субсидии и икономика, неспособна да генерира достатъчно приходи за финансиране на собственото си възстановяване. Възстановяването на индустриалната инфраструктура, поддържането на обществените услуги, подкрепата на милиони уязвими граждани и запазването на значителен военен контингент биха изисквали огромни ресурси, докато заемите, предоставени от международни кредитори, биха могли да увеличат бъдещите задължения за погасяване. Страната може да се изправи пред натиск да повиши данъците, да намали разходите, да приватизира държавните активи и да приложи болезнени икономически реформи точно когато изтощеното ѝ население очаква краят на войната да донесе подобрения в жизнения стандарт.

Основният проблем е, че бъдещият евентуален план за възстановяване на Украйна ще трябва да бъде приет точно в момента, в който политическата обосновка за извънредно военно финансиране започва да отслабва. Дори продължаващата западна подкрепа може да се окаже недостатъчна, ако инвестициите останат ограничени, ако икономическият растеж остане слаб и населението продължава да намалява.

Крехък мир между две тежко въоръжени армии

Трудностите, пред които е изправена Украйна, няма да приключат със сключването на споразумение за прекратяване на огъня. Споразумение, замразяващо конфликта по съществуващата фронтова линия, би оставило под контрола на Русия значителни украински територии, докато нерешените въпроси за суверенитета, гаранциите за сигурност и разполагането на военни сили биха могли да превърнат получения мир в продължителна въоръжена конфронтация без непрекъснати мащабни боеве.

Москва влезе в пълномащабната инвазия, вече контролирайки Крим и части от Донецк и Луганск, като същевременно призна сепаратистките образувания в Донбас малко преди да започне офанзивата си. Оттогава Русия разшири териториалния си контрол върху голяма част от Донбас и южния сухопътен коридор до Крим, като официално претендира за цялата Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска области, включително райони, които не окупира. Тези претенции не са международно признати, но създават основна пречка за всяко трайно уреждане: Русия би могла да запази по-голямата част от по-ранните си териториални придобивки, като същевременно продължи да изисква допълнителна украинска територия, оставяйки политическите основи на конфликта нерешени.

Прилагането на подобно споразумение би било огромно начинание. Стотици хиляди войници биха останали разположени по силно укрепен фронт, разделени от минни полета, артилерийски позиции и обширна отбранителна инфраструктура, докато използването на дронове и далекобойни оръжия би затруднило контрола върху спазването на примирието. Без надежден международен мониторинг и ефективни гаранции за сигурност, дори относително ограничени инциденти биха могли да застрашат прекратяването на огъня, принуждавайки Украйна да поддържа значителен военен контингент въпреки официалното прекратяване на военните действия.

Това би наложило още една голяма тежест върху вече отслабените финанси на страната. Поддържането на голяма армия, обширни укрепления, модерна противовъздушна отбрана и достатъчни резерви от боеприпаси би изразходвало ресурси, отчаяно необходими за жилищно строителство, инфраструктура и индустриално възстановяване. В същото време намаляването на военните разходи би могло да изложи Украйна на подновен натиск от Русия, особено ако Москва запази и дори разшири военния си капацитет и възобнови настъпателните операции.

Произтичащата от това несигурност би обезкуражила и частните инвестиции и би усложнила завръщането на бежанците. Малко фирми биха инвестирали доброволно милиарди в промишлени съоръжения, които отново биха могли да се превърнат във военни цели, докато семейства, които са си осигурили стабилен живот в чужбина, може да се колебаят дали да се върнат в страна, живееща под постоянната заплаха от нова война.

Заплахата от вътрешен конфликт: Разделена Украйна след войната

Още по-опасна последица от неблагоприятно мирно споразумение може да възникне в самата Украйна, където правителство, което се стреми да прекрати боевете и да облекчи страданията на изтощеното цивилно население, може да се окаже изправено пред елементи от закалена в битки армия, нежелаеща да приеме териториални отстъпки на Русия. След години на огромни жертви стотици хиляди войници и ветерани биха могли да разглеждат споразумение, признаващо руския контрол над окупираните територии, ограничаващо военните способности на Украйна или отказващо се от амбициите ѝ за членство в НАТО, като предателство към всичко, за което са се борили.

Ситуацията може да стане особено нестабилна, ако политическите лидери се опитат да наложат споразумение, което няма широка обществена легитимност, докато демобилизираните войници се завръщат в опустошените си родни места, в които има малко възможности за работа и малка перспектива за икономическо възстановяване. Възможността за конфликт между правителство, решено да запази мира, и въоръжени групировки, решени да отхвърлят неговите условия, може да се превърне в една от най-сериозните заплахи за следвоенната стабилност на Украйна, особено ако влиятелни военни командири или националистически организации открито оспорят властта на Киев.

Подобна конфронтация не би се превърнала непременно в гражданска война, тъй като противопоставянето на териториалните отстъпки не води автоматично до въоръжен бунт, а украинската армия остава институция, действаща под установени командни структури. Въпреки това, комбинацията от широкото разпространение на оръжия, белезите от войната, икономически трудности и политическа поляризация може да създаде условия за опасни вълнения, особено ако прекратяването на огъня се възприема като легитимиране на руските териториални придобивки, без да предоставя надеждни гаранции за сигурност.

В краен сценарий радикализирани въоръжени фракции биха могли да откажат демобилизация, да оспорят правителствени заповеди или да се опитат да възпрепятстват прилагането на споразумението, потенциално провокирайки сблъсъци със силите за сигурност и задълбочавайки разделенията между гражданските власти и части от ветеранската общност. За страна, която вече се бори с опустошена инфраструктура, демографски колапс и финансова зависимост, дори ограничена вътрешна въоръжена конфронтация би могла да се окаже катастрофална, подкопавайки легитимността на правителството, обезкуражавайки чуждестранните инвестиции и заплашвайки крехкия мир, който би трябвало да сложи край на години на разрушение.

Войната ще приключи, но най-голямото изпитание за Украйна тепърва предстои

Краят на войната с Русия няма автоматично да означава край на украинската криза. Напротив, той може да постави началото на още по-продължителна борба за икономическото оцеляване и политическата стабилност на страната. След години на разрушения Украйна рискува да остане без значителна част от традиционната си индустриална база, с милиони граждани, установили се в чужбина, огромни финансови задължения и икономика, зависима от външна помощ. Същевременно Киев ще трябва да поддържа многобройна и добре въоръжена армия, способна да възпира ново руско настъпление, дори ако това означава да отклонява жизненоважни ресурси от възстановяването и подобряването на жизнения стандарт.

Най-голямото противоречие на следвоенна Украйна може да се окаже необходимостта да възстановява икономиката си в условия, които правят това възстановяване изключително трудно. Разрушените предприятия ще ограничават заетостта и държавните приходи, липсата на перспективи ще възпира завръщането на бежанците, а постоянната заплаха от нова война ще обезкуражава инвеститорите. За да гарантира сигурността си, страната ще трябва да поддържа огромен военен потенциал, който трудно би могла да финансира самостоятелно. Така Украйна рискува да попадне в порочен кръг, в който икономическата слабост поражда зависимост от чуждестранна подкрепа, а необходимостта от постоянна военна готовност ограничава възможностите за преодоляването ѝ.

Към тези предизвикателства се прибавя и опасността от вътрешнополитическа криза, ако условията на евентуално мирно споразумение бъдат отхвърлени от значителна част от обществото, армията и ветеранската общност. Правителство, което се стреми да наложи мир и да облекчи страданията на населението, може да се изправи пред организирана съпротива от хора, за които териториалните отстъпки представляват предателство към жертвите на войната. Подобно противопоставяне не означава непременно гражданска война, но при тежка икономическа криза и отслабено доверие в институциите би могло да прерасне в опасна вътрешна конфронтация.

Траен мир, мащабни международни инвестиции, по-дълбока интеграция с Европейския съюз и завръщането на милиони украинци биха могли да открият път към икономическо възраждане. Но дори при благоприятно развитие преодоляването на натрупаните загуби ще изисква десетилетия. Нито едно споразумение не може само по себе си да върне изгубеното население, да възстанови унищожените предприятия или да разреши териториалния спор с Русия. А готовността на западните държави да финансират украинската икономика и отбрана не може да бъде гарантирана за неопределено време.

Украйна може да преживее войната като независима държава, но да излезе от нея териториално намалена, икономически изтощена, демографски отслабена и политически разделена. Истинският въпрос тогава няма да бъде единствено при какви условия ще приключат бойните действия, а дали страната ще разполага с необходимите ресурси, население и обществено единство, за да изгради жизнеспособно бъдеще.

Украйна може да оцелее на бойното поле, но да се окаже изправена пред още по-трудна битка след него. Войната може да приключи с подписването на едно споразумение. Но борбата за бъдещето на украинската държава може да продължи поколения.

Източник: news.bg

Междинните избори в САЩ се следят с голям интерес в Европа, която е сериозно засегната от политиките на Доналд Тръмп след връщането му в Белия дом през 2025 година.

Хаосът с митата, които Вашингтон наложи на държавите от ЕС и растящите цени на горивата заради войната срещу Иран, са само най-очевидните примери, пише Жан-Мари Магро от АРД.

"Надеждите в Брюксел са големи, че други мнозинства могат да променят курса в трансатлантическите отношения", коментира германският евродепутат от Зелените Расмус Андресен. Но надеждата е примесена и с тревога за поведението на американския президент, ако партията му загуби изборите за Конгреса. Защото и тогава Тръмп ще може до голяма степен да продължи търговските си войни.

В последните две години търговската политика на Тръмп се води с декрети. Демократите едва ли биха могли да отменят вече наложените от Тръмп мита, дори и да спечелят мнозинство както в Камарата на представителите, така и в Сената. Правомощията на президента на САЩ да упражнява властта си чрез укази са твърде широки, отбелязва и Магро. Повечето евродепутати и представители на Европейската комисия се надяват, че американските съдилища ще продължат да обявяват митата на Тръмп за незаконни, пише още кореспондентът на АРД в Брюксел.

По отношение на външната и отбранителна политика опасенията са сходни. Тръмп може да "отмъсти" на партньорите на САЩ, като например изтегли американските войски от Европа. Още през май Пентагонът обяви, че планира да прибере 5000 войници, които са разположени на територията на Германия.

Не на последно място, в американските медии се спекулира интензивно относно по-нататъшните действия на САЩ в Иран. Досега Конгресът не е одобрил тази война. Това не спира Белия дом.

Един Конгрес, в който доминират демократите, би могъл да ограничи Тръмп във вътрешната политика, пише Жан-Мари Магро. Тогава е възможно той да излее своето недоволство във външната политика.

Дейвид Фрум отива една крачка по-напред в статията за списание "Атлантик", озаглавена "Нещата ще станат грозни".

Според Фрум при тежка загуба на републиканците президентът ще започне да отмъщава. "Дори демократите да спечелят контрол над Камарата на представителите и да започнат да пристигат призовки, Тръмп ще запази контрола си над американските въоръжени сили и службите за сигурност", пише Фрум. "Той може да повдига обвинения срещу хора, да напада държави и да прибягва до извънредни правомощия. Ще става все по-ядосан, по-шумен и по-луд." И прогнозира: "Най-лошото предстои".

Източник: www.dw.com

Отгледали сме в семейството ни през годините много кучета, две спасихме буквално от улицата, а едно загубихме съвсем наскоро. Ако някой, някога ми беше убил кучето пред очите, напълно убеден съм, че щях да го лежа.

И не, не смятам това за либерално или "зеленистко" отношение на някакви "кучерасти". В древен Рим, в най-суровия му езически период, хората погребват кучетата си в семейните гробници, с гравирани трогателни лични послания към тях, които са запазени до ден днешен.

Едно от тях гласи: „Сега, когато те нося към последния ти дом, плача – точно толкова, колкото се радвах, когато преди 15 години те донесох у дома със собствените си ръце.“

Не ми е познато точно Рим в епохата на Сула и Гай Марий да е било особено разглезено, либерално, "зелено" общество.

Още по-малко пък Средновековието, оставило ни безброй емоционални свидетелства на крале и рицари към верните им кучета, често включвани и в героична или тъжна роля в рицарски романи и легенди.

Обичта на човека към кучето е на близо 30,000 години, тъй като това е буквално първото животно, което опитомяваме. И дори не опитомяваме, а направо създаваме през хилядолетна селекция от вълци.

Кучето е родено от нас, за да ни пази лагера през нощта, за да бди над децата ни, докато сме на лов, за да гони хищници, за да ни обича и буквално, за да умре за нас. Това продължава вече 30,000 години и е попило в абсолютно всяка култура на планетата, от ледената тундра на Сибир до дълбините на Сахара.

Да обичаш куче е вече съставна част от човешките култури, цивилизации и общества, навсякъде. То е вече нещо фундаментално човешко.

Да го убиеш зверски без причина - не е. И затова смятам, че този урод от вчера трябва да лежи.

След като миналия месец бяха извършени атаки срещу 7 товарни кораба близо до бреговете на двете страни членки на НАТО Румъния и България, оглавяваният от САЩ военен алианс заяви, че ще разположи самолети за морско патрулиране, радари и дронове, за да подсили източния си фланг в Черно море.

Три дни по-късно, на 23 октомври, бе поразен още един кораб в непосредствена близост до румънските териториални води. А миналата седмица морски дронове потопиха гръцки контейнеровоз в изключителната икономическа зона на България.

Непрестанните атаки показват как ескалиращата морска война между Русия и Украйна прераства в голямо предизвикателство за НАТО в Черно море и прави уязвими крайбрежни държави членки като Румъния и България. Военни анализатори казват, че нямат съмнение, че става въпрос за руски атаки. На видео от последната атака се вижда морски дрон, който според британската организация за морска сигурност „Амбри“ (Ambrey), е руска разработка.

„Мисля, че това безспорно е ескалация“, каза Сидхарт Каушал, старши научен сътрудник в лондонския Кралски институт на обединените въоръжени сили (РУСИ).

Русия отрича да атакува съседите на Украйна с дронове и казва, че европейските правителства са тези, които ескалират войната в Украйна, предоставяйки ѝ военна помощ. Руското Министерство на отбраната засега не е отговорило на запитване на Ройтерс за коментар във връзка с тази статия.

АНАЛИЗАТОРИ КАЗВАТ, ЧЕ РУСИЯ ПОДЛАГА НА ИЗПИТАНИЕ ЧЕРВЕНИТЕ ЛИНИИ

Много от поразените през октомври кораби бяха закотвени в района на ключов румънски канал, използван от Украйна за износ, насочваха се към този воден маршрут или отплаваха оттам. Един от корабите бе ударен в териториалните води на Румъния, а останалите 8 – близо до изключителната икономическа зона на България.

Джулия Джоджа, директор на програмата за Черно море на вашингтонския Институт за Близкия изток, заяви, че при атаките си Русия взима предвид нежеланието на Запада да се върви към ескалация. „Това е свързано с тестване на червените линии с пълното съзнание, че ще направим всичко по силите си да приложим възможно най-минималните мерки“, посочи Джоджа и направи сравнение с нарушенията на въздушното пространство на НАТО от руски дронове през последните години.

Официален представител на алианса заяви пред Ройтерс, че с тези свои действия Русия има за цел да разубеди съюзниците от НАТО да предоставят подкрепа на Украйна и че това е сериозна заплаха за сигурността. Алиансът е непоколебим в ангажимента си да защитава всички свои членове, включително тези с излаз на Черно море, добави официалният представител. Той отбеляза, че има очевидна нужда от икономически ефективни средства за противодействие на дронове и че алиансът вече се е ангажирал през следващите пет години да инвестира повече от 40 млрд. долара в системи за борба с дронове.

ЧЕРНО МОРЕ Е СТРАТЕГИЧЕСКИ ТРАНСПОРТЕН КОРИДОР

Черно море има решаващо значение като търговски маршрут за Румъния. Тя развива в Черно море и ключовия си проект за крайбрежен добив „Нептун дийп“, благодарение на който догодина Румъния ще стане най-големият производител на газ в ЕС. През август морски дрон се приближи до съоръжения, които са част от проекта „Нептун дийп“. Букурещ обвини Русия в „систематични“ удари срещу цивилни кораби, но се въздържа да ѝ приписва конкретни атаки, като посочи, че се нуждае от събиране на криминалистични доказателства.

София не е отправяла обвинения към Русия, но заяви, че някои от ударите изглежда са от полза на Москва.

Атаките се предприемат в момент, в който Вашингтон прави преоценка на военното си присъствие в Европа и засилва фокуса си върху Китай. Миналата година САЩ изтеглиха 1000 свои военнослужещи от Румъния.

„Путин вероятно иска да се възползва от този момент в трансатлантическите отношения“, каза официален представител на Румъния“. „Вниманието на ЕС и НАТО е важно и техните сили в момента насочват фокуса си към Севера и балтийските страни“, добави той.

НАТО засили „разширеното си присъствие на предната линия“ в страните от Балтийския регион и Полша, но не предприе подобен ход в Румъния въпреки отправените от Букурещ искания, отбеляза Джоджа. „Изглежда, че Брюксел и Вашингтон все още не са решили дали Черно море напълно спада към ангажиментите на НАТО“, добави Джоджа.

Официалният представител на Румъния подчерта, че страната му има неотложна нужда от ракети прехващачи земя-въздух, както и от радарни системи, за да противостои на заплахите.

Джоджа посочи, че все по-ограничената заради войната в Иран наличност на финансово достъпни оръжия за противовъздушна отбрана е централен проблем за Запада.

БЛИЗО 400 КОРАБА СА АТАКУВАНИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНАТА ГОДИНА

Резкият скок в нападенията срещу корабоплаването в Черно море прекъсна основен коридор за износ на зърно и петрол, използван от Русия и Украйна.

В периода между май и октомври двете страни са поразили 317 търговски и други плавателни съдове в Черно и Азовско море. Това е над четири пъти повече спрямо предходното шестмесечие, когато са били атакувани 74 кораба, сочи анализ на Томас Алекса, старши анализатор в „Амбри аналитикс“ (Ambrey Analytics).

Интензивността на атаките варира на фона на приближаващата през февруари пета годишнина от началото на пълномащабната руска инвазия.

През третото тримесечие Украйна е извършила 137 нападения срещу кораби, а руските атаки са били 92. През октомври Русия е нанесла 38 удара, а Украйна – пет, отбелязват от „Амбри“.

РЯЗЪК СПАД НА ИЗНОСА НА ЗЪРНО ОТ УКРАЙНА И РУСИЯ

Масираните удари по пристанища и драстичното намаляване на износа принудиха Русия и Украйна да търсят алтернативни маршрути.

През септември Русия е изнесла едва 0,3 милиона тона зърно през Черно и Азовско море. Това представлява сериозен спад спрямо септември 2025 г., когато руският износ на зърно през Черно и Азовско море е възлизал на 4,74 милиона тона, сочат данни, с които Ройтерс разполага.

Заради руските атаки Украйна спря операциите на черноморските си пристанища в края на юли и бе принудена да пренасочи обемите към речните пристанища на река Дунав, оттам през румънския Сулински ръкав и на юг през румънския сектор на Черно море. Но дори и по този алтернативен маршрут украинският износ на зърно по море е спаднал до 0,81 милиона тона през септември в сравнение с 2,1 милиона през септември 2025 г., сочат правителствени данни.

Основната цел на Русия остава по-нататъшното съкращаване на тези количества, а подлагането на НАТО на изпитание е второстепенна задача, каза Андрий Риженко, военноморски анализатор и бивш висш офицер от украинските военноморски сили.

ЗЕЛЕНСКИ ПРЕДУПРЕЖДАВА ЗА ОПАСНОСТ ОТ ПРОДОВОЛСТВЕНА КРИЗА

Ударите от миналата седмица бяха нанесени в момент, в който военните министри и началниците на отбраната на Румъния, България и Турция, която е съюзническа страна от НАТО с излаз на Черно море, се срещнаха в София, за да обсъдят ситуацията.

Министърът на отбраната на Турция Яшар Гюлер, който очаква отговор от Москва и Киев на предложение за ограничено морско примирие, използва срещата, за да предупреди Русия и Украйна да се въздържат от по-нататъшни атаки.

Турция контролира транзита на военни кораби през Босфора и Дарданелите съгласно Конвенцията от Монтрьо.

Няколко държави, сред които Египет, Турция и Индия, настояват за сключването на морски примирия, за да се предотвратят последиците от прекъсването на морските превози в момент на значително повишаване на международните цени на горивата и зърнените култури.

Държавният секретар на САЩ Марко Рубио в събота заяви, че се наблюдава нарастващ международен интерес към ограничено примирие.

Русия отхвърли идеята за такова, тъй като според нея то би дало възможност на Киев да си поеме дъх.

Украинският президент Володимир Зеленски изрази тревога. „Всички говорят за дизела и забравят за зърното. След месец – два всички ще започнат да говорят за селскостопанска криза“, заяви той миналия месец. (БТА)

Превод от английски език: Николай Велев, БТА

Източник: www.bta.bg

От Фейсбук профила на журналиста Евгени Петров

Ама какво часове наред преливате от пусто в празно и носите вода от 99 дерета за обяснения на това, което се случи?

Обяснението е лесно и е пред очите на всички. Причината за провала е липсата на общ десен и проевропейски кандидат! Толкоз. Узряхте за подкрепа, писахте общи декларации, но беше късно. А слонът в стаята, който някои от либералния вектор упорито не искат да забележат си има доста имена: високомерие, самонадеяност, горделивост, властолюбие и маниакално усещане за непогрешимост и елитарност. Ако такъв общ кандидат се беше явил, по модела "Габровски", нямаше да ви се налага да плещите глупост след глупост. Да ви казвам ли сега, че зад Йотова наднича Радев, или сами ще се сетите, а?

Това ви е поне шестият недопустим и непростим политически грях само за 4 години.

И що за нахалство е сега са кършите ръце, какво щяло са стане - диктатура, Путин, Евразия, диктатура, "вся власть советом", новият Орбан и т.н. Сега ли го разбрахте?

Ето затова в горния си пост писах, че от 3 телевизора се леят изумителни и умопомрачителни глупости.

А, че кампанията на Гюров с любезното съдействие на елфите беше като сделана в СССР си личи и от спътник на Старлинк.

И съм ви толкова ядосан, че не вие, а аз удвоих резултата си от първия тур. Миналата неделя изпих 2 бири, сега съм подкарал четвъртата. А до окончателните резултати има още време.

Европейската енергетика се огъна още при първите признаци на лошо време.

Седмица 44 на 2026 г. (26.10-1.11) измина. В цяла Европа дойде малко по-лошо време. С оглед на настъпващата зима и нестихващите войни по света си струва да видим как се справи електроенергийната система. Ето някои основни факти:

1. Потреблението и производството на електроенергия на ниво ЕС не се изменя съществено (първите две графики; 2026/2025 г.).

2. Въпреки гигантските инвестиции в батерии и нов капацитет на инсталирани слънчеви и вятърни централи, делът на ВЕИ в производството спада от 49% на 40,9%. Изненадващо във влошеното време соларите дават повече, но вятърът направо се излага в сравнение с 2025 г. ВЕЦ също произвеждат по-малко. АЕЦ отчитат спад от 24,8% на 22,3%, който се дължи основно на Румъния и Унгария.

3. ТЕЦ на изкопаеми горива (газ, въглища, нефт) покриват разликата - делът им в производството скача от 26,2% на 36,9%. Особено забележителен е скокът в производството на лигнитни ТЕЦ - работещи само с местни горива - със 70% повече в сравнение с преди година. Единствената причина ръстът им да не е по-голям е, че много ТЕЦ междувременно са затворени, така че не могат да заработят, колкото и много да ни се иска в тази геополитическа обстановка.

4. Въпреки изключително високите цени на газа (надхърлиха 100 евро/MWh през седмицата), производството на ТЕЦ на природен газ в ЕС скача с 50% в сравнение с преди година и те общо осигуряват 20,7% от тока. Съответно отчитаме първата седмица с нетно теглене на газ от и без това относително празните хранилища (трета графика). Това е червена лампа.

5. Средните цени на пазара "Ден напред" (графика 4 и 5) отразяват преди всичко фактите по точка 4 + цените на въглеродните квоти, които вече достигат 90 евро/тон СО2. Скоковете в отделните страни са различни, затова давам само три примера: а) Франция от 45 на 222 евро/MWh; б) Германия от 74 на 230 евро/MWh; България от 108 на 284 евро/MWh.

6. Поглед към графиката на вноса и износа (6-та) показва, че големите страни износители отново са Франция, Швеция и Норвегия, а големите вносители - Италия, Португалия и Германия.

На този фон новините за България са няколко:

1. Потреблението и производството ни растат значително (графики 7 и 8 ) - със 6,5%.

2. От значим износител през лятото се превръщаме в нетен вносител на електричество при първото лошо време за годината. Това е червена лампа.

3. Въпреки огромните инвестиции в солари и батерии, слънчевите централи доставят само 12,2% от цялото електричество при 22,4% преди година. Делът на АЕЦ (и тогава е работел само един блок) също спада от 30,3% на 23,5%.

4. Лигнитните ТЕЦ покриват разликата. Производството им скача с 86% на годишна база и през изминалата седмица те доставят 42,2% от електричеството на страната. Единствената причина да не работят повече е, че 1000 MW междувременно вече са извън системата. Държавната ТЕЦ Марица изток 2 работи на пълна мощност, но сама не може да запълни дупката.

Това е положението и то само ще се влошава с идването на студовете и включването на отоплението, което политиците на власт искат да електрифицират напълно.

Преди близо две години Доналд Тръмп спечели втория си мандат. И оттогава насам води безпрецедентна атака срещу демокрацията, обвиняват го критиците му. Но докато някои експерти са дълбоко загрижени, други са на мнение, че предпазните мерки за защита на либералната система са се оказали "до голяма степен" надеждни.

Доналд Тръмп е различен: 47-ият президент на САЩ управлява с такива претенции за власт, каквито навярно не е имал никой от неговите предшественици, пише германската обществена медия АРД. Това кара мнозина американци да се страхуват за демокрацията в страната.

САЩ са в процес на "свободно падане" и не се знае кога ще стигнат дъното, казва по този повод Джил Лепор, професорка по американска история в Харвард. Тази година тя спечели наградата "Пулицър" за книгата си "We the People: A History of the U.S. Constitution".

Днешното развитие е без прецедент, твърди Лепор в интервю за "Блумбърг". "Видът власт, която това правителство си е присвоило и упражнява спрямо Конгреса, Върховния съд, щатите, американския народ, имигрантите и чужденците, е безпрецедентен." В историята на други нации вече е имало подобни случаи, но не и в историята на Съединените щати, смята професорката.

Тръмп управлява най-вече чрез декрети и изпраща съда срещу опонентите си. ФБР пък проверява с детектори на лъжата лоялността на агентите към шефа, а медийните компании са засипани с искове за милиарди. Телевизиите са заплашвани с отнемане на лицензите, администрацията игнорира стотици съдебни решения, най-вече що се отнася до прилагането на разпоредбите и законите в сферата на миграционното право. Правителството изисква подчинение от адвокатските кантори и напада независимостта на висшите учебни заведения, изброява АРД.

Това вече не е просто обичайна консервативна програма за управление, а по-скоро излиза извън рамките на свободния демократичен ред в страната, пише германската обществена медия.

Политологът Франсис Фукуяма казва за ВВС, че е "доста загрижен" за развитието на САЩ след встъпването на Тръмп във втория му мандат през януари миналата година. "В историята на САЩ никога досега не сме преживявали такава атака срещу демокрацията, освен може би по време на Гражданската война."

Според Фукуяма събитията от 6 януари 2021, когато бе организиран щурмът на Капитолия, все още дават отражение. Тогава Тръмп отказа да признае изборното си поражение и се опита да оспори резултата. Фукуяма казва, че за една демокрация нещо подобно е "много лошо". Никой не е очаквал, че политик няма да се примири с демократичното решение на избирателите.

Демокрациите не приключват изведнъж - става дума за процес, който експертите често описват като "подхлъзване" или "отстъпление". За този процес в Америка в Уикипедия има дори специална статия със заглавието.

Няколко изследователски проекта в САЩ вече са се занимавали с този въпрос и са стигнали до сходни заключения, посочва АРД. От тях излиза, че САЩ под управлението на Тръмп все още не са се превърнали в пълна автокрация, тъй като продължава да има избори, опозиционни партии, съдилища, федерализъм, живо гражданско общество и независими медии. Но експертите са в голяма степен единодушни, че демокрацията в САЩ е отслабена.

Така например институтът (който изследва видовете демокрация - б.ред.) вече не класифицира САЩ като "либерална демокрация". В класацията на (организация, която изследва свободата - б.ред.) САЩ са се сринали от 84 на 81 позиция в скала от 100 места. Както заявяват от Freedom House, рядко се случва страна, смятана за "свободна", да се срине толкова рязко. А Century Foundation на свой ред констатира: "Под управлението на Тръмп демокрацията колабира". Американското правителство е станало авторитарно в намеренията и действията си, допълват от фондацията.

Непосредствено преди междинните избори на 3 ноември одобрението за Тръмп и неговото управление стремително спада. Всяко ново проучване показва нов и нов спад. Но дали това означава, че междувременно все повече американци отхвърлят авторитарния курс на президента, е друг въпрос, посочва АРД.

През 2021 година проучване показа, че 25 процента от американците проявяват склонност към десния авторитаризъм. Това е значително по-висок дял, отколкото в други западни страни. Повечето от тези хора вероятно подкрепят Тръмп и са намерили своя "политически дом" в неговото движение MAGA и в Републиканската партия.

Политологът Грант Риър от университета в Сиракуза не смята, че положението е толкова мрачно, колкото го описват Джил Лепор и Франсис Фукуяма.

Той изрично подчертава, че възприема сериозно загрижеността на колегите си - и също се безпокои от курса, който са поели САЩ под управлението на Тръмп. Но да се твърди, че страната вече е загубила значителна част от своята демокрация, е според него преувеличено.

Според Риър конституционните гаранции за защита на либералната система са се оказали "доста устойчиви". "Институциите, които сме създали, за да предотвратим присвояването на властта от един човек или от една институция, функционират", казва политологът и посочва, че до момента правителството на Тръмп е приемало всички решения на Върховния съд.

Следващият стрес-тест за американската демокрация предстои на междинните избори. Няма гаранция, че Тръмп ще приеме всички изборни резултати. Републиканците може да заведат дела в редица щати с твърдението, че в тях е имало изборни измами.

Кулминацията може да настъпи на 3 януари 2027 година, когато предстои да се закълнат новоизбраните членове на Камарата на представителите. Републиканският председател на Камарата Майк Джонсън може при определени обстоятелства просто да откаже на депутатите от Демократическата партия да положат клетва.

Бившият федерален съдия Майкъл Лутиг специално се спира на този сценарий и предупреждава, че в този случай ще настъпи сериозна конституционна криза. Лутиг, който по време на активната си кариера бе смятан за ултраконсерватор и в същото време се радваше на отлична репутация сред юристите, се превърна в остър критик на президента Тръмп след щурма на Капитолия през януари 2021 година. Според него на 3 януари "Тръмп и неговите републиканци от движението MAGA биха могли да погребат нашата демокрация веднъж завинаги". Предстои "последната битка" за американската демокрация, предупреждава той.

Източник: www.dw.com

Коментар на Веселин Стойнев:

Близо 1,1 млн. гласа за Илияна Йотова срещу 750 000 гласа за Андрей Гюров на втория тур на президентските избори. Йотова удвои резултата си от първия тур, Гюров го увеличи с 2/3. Поне половината от удвоения резултат на Йотова обаче идва от други партии и реално тя получава като гласове едва половината от тези, гласували за „Прогресивна България“ на парламентарните избори през април.

Също поне половината от увеличения резултат на Гюров идва от други партии извън ПП и ДБ, но въпреки това той е над резултата на ПП-ДБ, получен от тях през април. Затова, при цялата условност на точността на данните от екзитполовете и на корелацията между парламентарен и президентски вот, може да се каже, че управляващите трайно губят подкрепа, докато демократичната опозиция леко се разширява.

Сглобки по оста Русия - Запад

Разломът между двата електорални блока на президентския вот е главно геополитически, по оста Русия – Запад. От едната страна са „Прогресивна България“, „Възраждане“, БСП, ВМРО и „Величие“, от другата – ПП, ДБ, ГЕРБ и ДПС. Тази основна линия на политическо групиране, наричана и от двете страни „сглобка“, променя картината на групиранията и по другите две основни политически разделения: корупция-антикорупция и ляво-дясно, най-малкото защото ги нормализира. А когато „сглобка“ е синоним на всички политически групирания, тя се лишава от клеймото си.

Сглобка за антикорупцията

Упрекът на управляващите към Гюров и ПП и ДБ в сглобкаджийство е заради корупцията, доколкото ГЕРБ и ДПС са смятани и от „Прогресивна България“, и от ПП и ДБ за носители на корупционния модел. Отказът на Гюров обаче да търси обвързваща подкрепа от партии, включително от ГЕРБ и ДПС, е и съществена причина за загубата му на изборите – иначе той можеше да получи много повече гласове от техните избиратели. Но това сега оставя развързани ръцете на ДБ и ПП да правят сглобка с „Прогресивна България“ за избора на ВСС и за антикорупционни политики. В същото време ПБ може да притиска ПП и ДБ за техните гласове в парламента по тази линия, но не може да откаже и гласовете на ГЕРБ и ДПС. И дори сама може да отнесе упреци за сглобкаджийство с тях, ако например някои членове на ВСС бъдат избрани не просто с участието на ГЕРБ и ДПС, а с гласове от ГЕРБ и ДПС вместо от ПП и ДБ.

Сглобки вляво и вдясно

ПП и ДБ се разделиха още през май по оста ляво и дясно. Разделението се затвърди и след президентските избори, след като в нощта след втория тур лидерът на ПП Асен Василев дори не застана до Гюров заедно с лидерите на ДБ и в отделно изказване подчерта самостоятелния политически и икономически курс на ПП. ДБ пък често е на сходни десни позиции с ГЕРБ по отношение на бюджета и вероятно и при новия бюджет за 2027 ще е по-близо до ГЕРБ, отколкото до ПП. А ПП вероятно ще критикува ПБ от по-социални позици за бюджета ѝ, което ще я доближава до БСП и „Възраждане“.

Политическият профил на ПБ

Идеологическият профил на „Прогресивна България“ продължава да е двулик – леви очаквания срещу по-скоро дясна програма и не особено социални първи управленски стъпки. Той ще добие по-ясна форма с новия ѝ редовен бюджет, но партията изглежда ще се налага като народна партия в центъра, претендираща да представлява широки обществени групи. Основният източник на легитимност и на връзка с „народа“ ще продължава да бъде нейният лидер Румен Радев, но ако партията следва развитието на предшественика си ГЕРБ, ще трябва не само да спечели местната власт догодина, за да се утвърди като устойчива политическа формация, но и да се обзаведе с по-професионален управленски екип на национално ниво, каквато еволюция претърпя ГЕРБ по време на управленията си.

Нови политически платформи

Политическият капитал на Андрей Гюров след изборите, равняващ се на 750 000 гласа, не може да бъде пропилян и следва да бъде инвестиран. В нощта след изборите той сам даде заявка за това с думите си, че е създадена истинска гражданска алтернатива, която е добра платформа за последващо обединение около общи цели. Каква форма ще добие тази инвестиция предстои да разберем, но вариантите са най-различни: от нова партийна структура до хоризонтална непартийна структура, която „сглобява“ по-широки електорални тела както в, така и извън това на демократичната общност.

Политическите процеси в демократичната общност през последните десетилетия обикновено водят до периодични електорални разширения с появата на нови формации, които обаче често са за сметка на електорално поглъщане на предишни, следвано от свиване на представителството при неустойчиви нови проекти. Сегашното конфедеративно състояние между ПП и ДБ, при което центробежните сили продължават своя ход, изглежда максимално възможното за удържане на общия електорат поне по основни направления като геополитическото.

Появата на нов партиен субект обаче вероятно отново в немалка степен ще е за сметка на едната или другата формация. Затова основната задача на една нова „платформа“ би следвало да бъде укрепването на вече трасираните на президентския вот мостове към избиратели на ГЕРБ и извънпарламентарни формации, както и към огромната кохорта от негласуващи.

Така наследството от президентските избори далеч не се изчерпва с избора на държавен глава, а с отварянето на нови възможности за политически групирания и печелене на привърженици.

Херсон, който се намира в Южна Украйна, бе окупиран от руските войски още в първите дни на войната през февруари 2022 година. След това, през ноември, украинските военни обаче успяха да го освободят. Оттогава насам градът почти ежедневно е обект на обстрел от страна на руската армия.

По данни на украинската военна администрация в Херсон по време на руските атаки само от май до октомври т.г. са били убити 167 души и 2215 са били ранени. В момента в града живеят около 75 000 души. През август и улиците в северната част на Херсон, които дотогава бяха недостижими за леките руски дронове, бяха покрити със защитни мрежи.

Останалите квартали по брега на Днипро отдавна са смятани за зона на смъртта. „Живеем много тежко, без ток и вода. Хората събират дъждовна вода, тъй като не могат да отидат до брега на реката“, разказва пред екипа на ДВ възрастен мъж, който носи покупките си в количка. През 2023 година е сложен край на всички опити за възстановяване на водоснабдяването и електроснабдяването.

"Не мислим за евакуция", казва Володимир, който наред с три по-възрастни жени живее в пететажен блок, запазил се като по чудо. „Как бихме могли да заминем за някой чужд град само с 2000 укаински гривни (около 40 евро) помощи? Тук е жилището ми, а сестра ми от Киев плаща режийните разноски“, обяснява мъжът, който вече е преживял много бомбени експлозии.

Из града и в момента се чуват експлозии. По думите на военните се извършва разминиране по двата бряга на Днипро. От примирието насам властите постоянно предупреждават за висока опасност от мини. В последните седмици руските дронове масово са засипали региона на Херсон с мини.

Максим, който работи за регионалното енергийно предприятие, в момента има много работа. Цели екипи пътуват за ремонти по селата, в които не са стъпвали от години. Другите комунални служби също работят по цял ден. Те поправят водопроводите и изграждат нови бомбоубежища, но и се грежат за чистотата пред разрушената сграда на регионалната администрация и по улиците на града.

"Улицата на мира", където е пазарът, е покрита с мрежи – защото и той, а и околните къщи трябва да бъдат защитени от дроновете, обяснява Тетяна, която живее наблизо и продава пица. Тя има куче, наречено Леончик, което лае по дроновете от балкона. "Преди два-три месеца при нас ежедневно горяха коли. Но това е моят град, тук съм родена, тук живея“, споделя жената.

По пазара има щандове със сметана, плодове, месо и спортно облекло, хората обикалят, както преди войната. „Докато трае примирието, не ни се налага да бързаме. Бих искала така и да остане, но всички се страхуват, че примирието ще свърши и отново ще стане много лошо“, казва пред ДВ Олександра, която е дошла с дъшеря си в града, за да посети баба си.

Местните власти и военните споделят тези страхове. По техни данни руските войски са използвали примирието, за да докарат нови войници, муниции и снаряжение на левия бряг на Днипро. Каналът „От Мариупол до Карпатите“ в Телеграм, свързван с руската бойна част „Ескадрон“, подклажда тези страхове и отправя заплахи: „Цивилните трябва да напуснат Херсон до полунощ. Примирието важи само до определен момент“.

Общественият транспорт в Херсон бе една от основните цели на руските атаки и днес някои линии изминават само половината от някогашните си маршрути – шофьорите не смеят да карат до брега на реката, макар че в момента обстрел няма.

Повечето жители на крайбрежните квартали са напуснали домовете си след руските въздушни удари от миналото лято. Мнозина използват примирието, за да ги нагледат, а таксиметровите шофьори искат за рискованото пътуване дотам по около 200 евро, споделят местни хора в социалните мрежи. Но има и социални таксита – десетина коли, поддържани от местни помощни организдации и от градските власти, които ежедневно откарват по-възрастните хора безплатно до болници или до администрацията.

През октомври социалните таксита са обслужили над 460 души, други 110 са били докарани от „червените зони“ в града. В момента около две трети от жителите на Херсон са смятани за нуждаещи се от защита, предимно пенсионерите, посочва Олександр Хончар от фондацията „Силни, защото сме свободни“.

90-годишната Лидия Михайливна трябва да бъде взета от болницата, където е била десет дни, след като при удар с граната прозорците на жилището ѝ се изпочупили. „Стана ми лошо, оглушах, ослепях, но сега съм по-добре. Това вече е третият път“, разказва жената.

В двуетажния блок, в който живее, са останали само тя и един съсед. В първите години на войната се грижила за съпруга си, а сега вече било късно да се мести някъде, посочва Лидия, която няма близки, при които да отиде. Единствената ѝ правнучка е някъде в чужбина. "Много е страшно, болезнено и горчиво", разказва тя за самотния си живот по време на войната.

Източник: www.dw.com

Институциите не трябва да бъдат използвани като чадър за Делян Пеевски, Бойко Борисов или когото и да било. Това заяви вътрешният министър Иван Демерджиев по повод публикация на председателя на Сметната палата Димитър Главчев.

Поводът за задочния спор е сигнал, свързан с частни полети на Делян Пеевски, конфликт на интереси и деклариране на имущество. Демерджиев критикува Сметната палата, че се е произнесла по случая по-късно, отколкото е трябвало, и постави под въпрос решението въпросът да бъде препратен към Националната агенция за приходите.

По думите му хората, избрали ръководителите на съответните институции, трябва да носят отговорност за решенията си. Демерджиев припомни, че самият той вече е сезирал НАП по темата.

Димитър Главчев посочи, че проверката на подлежащото на деклариране имущество на Делян Пеевски не е приключила. По думите му на заседание на Сметната палата от 23 септември 2026 г. е взето решение НАП да бъде сезирана.

Председателят на Сметната палата заяви още, че съвпадението между датата на решението и подаването на сигнала от Демерджиев е случайно, а процедурата е същата като при десетки други сигнали. В публикацията си той използва латинския израз „Vigilantibus non dormientibus iura subveniunt“, който означава, че правото помага на бдящите, а не на спящите.

Демерджиев от своя страна постави под съмнение дали именно Главчев трябва да повдига този въпрос, като припомни ролята му при провеждането на частично касирани избори.

В спора се включи и депутатът от ДПС Калин Стоянов. Той обвини Демерджиев, че сам се ползва от институционален чадър, докато критикува други за същото.

Стоянов твърди, че институциите не дават отговор на подадени сигнали за общо 411 недвижими имота, свързани според него с Демерджиев, неговото семейство и близки лица или дружества. Той постави под въпрос и действията по наказателно производство, за което твърди, че е свързано с вътрешния министър.

Тези твърдения са част от политическата позиция на Калин Стоянов и в предоставената информация не са представени като установени факти от прокуратура или съд. Към спора не е посочена и окончателна институционална оценка по всички отправени сигнали.

Източници: nova.bg, euronews.bg

"На междинни избори се проявява старото правило: президентът губи, независимо дали е републиканец или демократ, независимо дали е добър или лош" - това заяви Доналд Тръмп в петък пред журналисти в Белия дом. И както често се случва, думите му са само отчасти верни.

Да, обикновено американските избиратели използват междинните избори, за да създадат противовес на президента и да укрепят опозицията в двете камари на Конгреса. Но дали президентът си върши добре работата, или не - определено играе роля. Думите на Тръмп, който иначе е винаги уверен в победата си, сега са показателни: очевидно той подготвя почвата за това, което всички очакват да се случи - тежко поражение на републиканците на междинните избори, пише германската обществена медия АРД.

Все още обаче не е ясно колко тежко ще е поражението на партията. Дали демократите ще си върнат само Камарата на представителите, което се счита за много вероятно, или ще успеят да спечелят и мнозинството в Сената, което не е никак сигурно. За втората половина от мандата на Тръмп обаче именно това ще е от решаващо значение.

Мнозинството в Камарата на представителите дава на демократите възможност да изискват информация от правителството и да създават разследващи комисии. Като опозиция правата им в това отношение бяха силно ограничени. Мнозинството в Сената освен това взема решения по важни кадрови въпроси като назначаването на съдии. Президент, който управлява в противовес на двете камари, макар и да продължава да има свобода на действие във външната политика, във вътрешната политика е като „с вързани ръце“.

В Камарата на представителите, чиито членове се избират изцяло наново, преди две години републиканците спечелиха най-крехкото мнозинство от 1930 г. насам: 220 места отидоха при републиканците, а 215 – при демократите. Ето защо от месеци насам наблюдателите и проучванията предвиждат, че демократите ще си върнат контрола над Камарата на представителите.

В тази камара, разбира се, всичко зависи и от отделните съперничества в избирателните окръзи – но настроенията в цялата страна играят много по-голяма роля, отколкото в Сената. И тази тенденция е недвусмислена: Според много проучвания, които сайтът изчислява редовно, на 1 ноември, например, общо 51,8% са искали да гласуват за демократични кандидати, а 43,2% – за републикански.

От септември насам демократите значително увеличиха преднината си. Успоредно с това, с продължаването на войната в Иран и силното покачване на цените, рейтингът на президента спадна. Според проучване на „Галъп“, което се провежда от десетилетия, Тръмп получава най-лошата оценка, давана от избирателите преди междинни избори от около 80 години насам, пише германското издание.

Въпреки това изходът от изборите остава труден за предвиждане поради няколко причини. Пазарът на социологически проучвания в САЩ не може да се сравнява с този в Германия; повечето проучвания, оповестени в отделните щати, идват от организации с партийни връзки или са поръчани от самите партии, които често използват данните си за постигане на тактически цели. Следователно към подобни проучвания следва да се подхожда с по-голяма предпазливост.

Но с оглед на силната поляризация в САЩ, избирателната активност остава най-голямата неизвестна. На предишни избори Тръмп успя да мобилизира групи, които обикновено гласуват по-рядко – включително по-нискообразовани млади мъже и имигранти от испаноезичен произход. Трудно е да се предвиди как евентуалното разочарование от президента ще повлияе на тези групи.

Въпреки това се очертава необичайно висока избирателна активност за тези междинни избори. Според проучване на „Election Lab“ към Университета на Флорида, до неделя вече са гласували над 53 милиона души – по пощата, или в пунктове за предсрочно гласуване.

Ще се окаже ли определящ фактор начинът, по който са очертани границите на избирателните райони? В надпреварата за Камарата на представителите републиканците имат предимство: те контролират изборните органи в повече щати, отколкото демократите. През последните две години те се опитаха да подобрят шансовете си чрез преначертаване на границите на избирателните райони – процес, който според техните изчисления би могъл да им осигури до 15 допълнителни места в седем щата. Демократите приложиха същата тактика, най-вече в Калифорния, където това може да им донесе предимство от до шест места. В зависимост от мащаба на евентуална промяна в нагласите на избирателите, тези маневри биха могли да се окажат решаващи.

Най-авторитетният източник за изборни анализи в САЩ е Cook Political Report. Изданието има репутация на безпристрастен и независим наблюдател на всяка отделна надпревара за Конгреса. От 1984 г. насам неговите прогнози почти винаги са били точни: 97 процента от местата, определени като „вероятни“ за дадена партия, в крайна сметка са били спечелвани именно от нея. Към момента Cook Political Report предвижда 204 места в Камарата на представителите като „сигурни“ или „вероятни“ за демократите, а 178 – за републиканците. За мнозинство са необходими 218 места.

Сенаторите имат шестгодишни мандати, като на всеки избор се подновява една трета от състава на камарата. Поради напускането на двама сенатори, сега се разиграват 35 места. Към момента републиканците държат мнозинството и в тази камара – те разполагат с 53 места срещу 47 за демократите.

За повечето от местата, които се оспорват, може с голяма доза сигурност да се предвиди коя партия ще ги спечели – било защото настоящите титуляри са особено популярни, или защото политическата обстановка в съответния щат е ясно изразена. Има само седем места, за които дори опитни анализатори засега не могат да направят категорична прогноза: тези в Мейн, Мичиган, Охайо, Айова, Канзас, Тексас и Аляска. И именно тези надпревари вероятно ще се окажат решаващи. Според Cook Political Report демократите биха могли да спечелят между две и шест места над сегашните си 47 – а за осигуряване на мнозинство от 51 гласа са им необходими точно четири допълнителни места.

В повечето от тези битки ключови са два въпроса: какъв опит и каква репутация притежават кандидатите на всяка от страните? И доколко кандидатите на републиканците са успели да се разграничат от непопулярния президент?

В Канзас демократите издигат един от най-силните си кандидати – Адам Хамилтън. Той е основател на една от най-големите методистки общности в Съединените щати. В политически план той заема центристка позиция и има добри шансове да измести настоящия консервативен сенатор Роджър Маршал. Ако успее, той ще стане първият сенатор от Демократическата партия, представляващ Канзас, от 1932 г. насам.

В Мичиган ситуацията е различна. Абдул Ел-Сайед, син на египетски имигранти, представлява лявото крило на Демократическата партия. Въпреки че на теория Мичиган би трябвало да бъде лесна победа за демократите на междинните избори – особено предвид съпротивата срещу митническата политика на Тръмп по отношение на съседна Канада – надпреварата остава напълно равностойна. Макар че Ел-Сайед се ползва с подкрепата на по-младите избиратели и имигрантските общности, той среща сериозни трудности да спечели доверието на част от традиционната електорална база на партията. Нещо повече, сред демократите в Мичиган цари вътрешно напрежение; представителката на демократите Хейли Стивънс, която загуби на първичните избори, малко преди вота дори призова избирателите да подкрепят републиканския кандидат Майк Роджърс.

В Тексас Доналд Тръмп използва цялото си влияние и значителни финансови ресурси по време на първичните избори, за да осигури номинацията на кандидат, замесен в множество скандали. Кен Пакстън е изправен пред риск да загуби Тексас – щат, смятан за сигурна крепост на републиканците – в полза на кандидата на демократите Джеймс Таларико. Тези примери показват, че някои изборни надпревари не следват традиционните партийни линии.

Ако мнозинството в Сената се окаже крехко, окончателното решение вероятно ще се забави. Тогава всичко може да зависи от Аляска – по две причини. Ако нито кандидатката на демократите Мери Пелтола, нито действащият сенатор републиканец Дан Съливан не съберат поне 50 процента от гласовете, ще се приложи една особеност на избирателната система там. В този щат избирателите гласуват и с преференции, а те ще бъдат преброени чак на 18 ноември.

Има и още една причина, поради която всичко може да зависи от Аляска: Министерството на правосъдието на САЩ вероятно ще оспори изборните резултати в случай на победа на демократите. Причината е, че щабът на Пелтола е открил и убедил да се включи в надпреварата кандидат със същото име като това на действащия сенатор - Дан Съливан. А това може да обърка избирателите, когато разгърнат избирателната бюлетина.

Източник: www.dw.com

Новината е, че „оперението“ на Радев съвсем не е паднало.

Дори и да е загубил някаква част от електората си /предвид подкрепата на „Възраждане“ и сие/, този спад е повече от нормален предвид първите шест месеца на управлението, които, от една страна, бяха трудни, а от друга – там комуникационна стратегия не че не се изпълнява, а просто липсва.

Радев си е в пълна сила и жизнеспособност /дори вчера се усмихна, което е добре за неговия образ/. Стръмното слизане по улея на пързалката се отлага за неопределено време. Опонентите му са със зъби, но беззъби, което му помага.

Но идват изпитания и ако ги посрещне със същата пропагандна машина, не знам как смята да се справи.

ГЕРБ, за който съм убедена, че е втора политическа сила, за голямо съжаление на Асен Василев, носен от внезапните смени на настроенията и намеренията на едноличния си лидер, доказа следното:

Там са си нейните симпатизанти и членове. Дори не са помръднали.

Те хич, ама хич не се ядосват на хрумките на председателя си. Първо, защото са му свикнали, и второ, защото той чрез своите думи им дава някаква свобода. Дори голяма свобода. Той им казва как ще гласува той /не съм убедена, че точно така е направил/, но не иска от тях те да го направят. И те, облечени в тази свобода, си направиха каквото искат. Или накратко – споделено щастие.

Борисов доказа, че само силна дясна кандидатура /що е то, аз не знам/ може да се противопостави на Радев, но думите му останаха без последствие. Защо след това той направи това ново хвърляне в прегръдката на ПП-ДБ и изпитва ли поне грам отвращение, аз не мога да знам.

Знам, че на мен ми е отвратително, но аз не съм от ГЕРБ и имам други критерии за човешко достойнство, които смятам, че преди два дни Борисов наруши. Моите критерии, явно не своите.

ПП-ДБ, макар да съм убедена, че тази абревиатура вече не е плътна и май е по-добре да ги изреждаме един по един, за съжаление доказаха всичко, в което ги подозирахме:

Не могат да правят избори и не я разбират тази работа.

Напълно са лишени от идеология. Като им вземеш Путин и Митрофанова, там не остава нищо, ама съвсем нищо.

Нямат и намерение да видят, че онова нещо, гордо наричано от тях либерална демокрация, се провали с гръм и трясък в европейската ни родина, че всички безумни европейски лидери ще бъдат изметени по реда си и накрая ще останат две неща: 1. Капачките, закачени за бутилките, и 2. Лидери като Мелони и може би… Радев, които търсят някакъв път към мира, макар с лакатушене, макар бавно и неуверено, а не като онзи, чието име дори не споменавам, който преди два дни нападна Конституционния съд на Полша.

Присъдата на европейското население е дадена и либералната демокрация /сиреч правото на някакви елити да вземат властта, въпреки че са малцинство, джендъризма, зелените грабители на икономиката, скрити зад НПО-та и „демократични медии“, и тези, дето под знака на защита на свободите на африканското население смазаха собствените си народи/ – та тази присъда вече е дадена. Остава да бъде изпълнена. Скоро, много ама много скоро.

Либералните демократи /това е ужас, щото или си демократ, или не си/ ще бъдат оставени в следващите седмици да се радват на евентуалния разгром на Тръмп, нещо, което, от една страна, не е съвсем сигурно, а от друга, представлява глупав вопъл в защита на Урсулите и Кая Калас.

И последно, избирателят на тази общност, който е максимум 480 000, е малко, скъпа Милчева, защото не само посланията, но и политиките ви са грешни. И когато, след огромната гордост, че градовете са ваши, загубите с отскок и Варна, Бургас и Пловдив, би следвало да се замислите /извинявай, ако ви е трудно/.

„Възраждане“ извърши две важни /за себе си/ неща – върна електорат и призова да се гласува за Йотова. Това значи, че истинските прокремълски сили в България са живи и въпреки цялата спорност на своите въжделения, те се борят да настигнат /както и беше/ числото на правоверните демократични сили.

Така се очертават два полюса, които ще се самоизбиват помежду си, докато политиката ще се прави на другите места.

ДПС беше вкарано насила в тези избори от един министър на вътрешните работи, който реши, че населението се дисциплинира, като арестуваш политически лидери.

Много тъпо.

Каква е разликата с това, което Кики направи с Борисов, аз не виждам, освен че Кики успя да задържи Борисов 24 часа онли, а Радев /той ли???/ успя да задържи Ревански за цели 72 часа.

Което пък показва, че Радев много по-добре се справя с овладяването на съдебните ресурси – три пъти по-добре.

Така или иначе, тази глупост извади Пеевски на терена, с което се случиха две важни неща:

Съмнението за сглобка бе отново потвърдено в съзнанието на обществото, с произтиащите от това последствие

Пеевски доказа, че не е /колкото и да се иска на неговите опоненти/ загубил контрола върху партията си.

Постигна смехотворния факт – Гюров печели Кърджали. Това е вторият недепесарски политически играч, който го прави, но първият беше турчин по произход /Вежди/, имаше истинска сериозна база на подкрепа и кампанията му /извинете за досадата/ я правех аз.

И накрая.

Оказва се, че българските политически партии, и на власт, и в опозиция, не могат да отправят смислени послания.

Объркването от посланията на гюровата кампания и участието на мерзки, гнусни и долнопробно несъстоятелни елементи в нея, посланието на Борисов, който „само малко“, и най-вече огромните липси в комуникацията на управляващите няма как да не наведат на мисълта, че някой не става.

Кой – не знам, но със сигурност нямам предвид себе си.

А на Илияна /казвам го лично, щото сме добри познати и почтиприятелки/ – честито! И аз знам, че тя не води танкове зад себе си, както смята биячът на доставчици на Глово.

Стратегическата цел на Кремъл е да попречи на Молдова самостоятелно да определя собственото си бъдеще. За да постигне това, Москва не е задължително да контролира всички държавни институции. Достатъчно е да подкрепя влиятелни политически мрежи, да задълбочава вътрешните противоречия и да поддържа способността си да провокира кризи в най-уязвимите райони на страната, пише ava.md.

Гагаузия заема специално място в тази стратегия. Икономическите трудности, недоверието към централното правителство, недостатъчното владеене на държавния език и ограниченият достъп до разнообразни информационни източници създават възможности за външно влияние. Нито етническата принадлежност, нито говоренето на руски език обаче правят някого поддръжник на Кремъл. Уязвимост възниква, когато реалните проблеми останат без убедителен държавен отговор и техните обяснения се озовават в ръцете на политическите пълномощници на Москва.

Кремъл използва народното недоволство, за да го насочи срещу молдовската държава.

Ниските доходи се приписват на уж умишлена дискриминация срещу автономния регион. Решенията на правоприлагащите органи се представят като преследване на целия гагаузки народ. Европейската интеграция се представя като заплаха за езика, традициите и автономния статут. Сътрудничеството с Украйна и западните партньори се представя като подготовка за война.

Това създава порочен кръг: Кишинев е обявен за източник на опасност, Русия е представена като единствен защитник, а свързаните с Москва политици си присвояват правото да говорят от името на целия регион.

Първата цел е да се наруши или забави европейската интеграция. За тази цел гражданите са убедени, че сближаването с ЕС неизбежно означава загуба на суверенитет, унищожаване на традиционните ценности, отказ от неутралитет и участие във война. Дискусиите за конкретни условия на присъединяване се заменят с постоянно възпроизвеждане на страх.

Втората цел е да се подкопае доверието в държавните институции. Съдилищата, полицията, избирателните органи и централните власти трябва да се възприемат като по своята същност враждебни и нелегитимни. В такава атмосфера всяко разследване на незаконно финансиране може да бъде обявено за политическа репресия, а всяко неблагоприятно решение на избирателите може да бъде оспорено като резултат от измама.

Третата цел е регионалните различия да се превърнат в постоянен конфликт между Комрат и Кишинев. Споровете за бюджета, правомощията или инфраструктурата се превръщат в етническа конфронтация. Политическите интереси на отделните лидери се представят като интереси на целия гагаузки народ. Компромисът става по-труден: той се изобразява като предателство на автономията.

Четвъртата цел е да се осигури политическо влияние чрез финансова зависимост. Плащанията, подаръците и обещанията за помощ създават отношения на зависимост от външен покровител. Социалната подкрепа се превръща в инструмент за купуване на лоялност, а електоралната конкуренция се превръща в състезание с непрозрачно външно финансиране.

Петата цел: запазване на възможността за контролирана дестабилизация. Информационната кампания създава емоционална основа, върху която, ако е необходимо, може да се организира платена мобилизация, провокация и натиск върху държавните органи. Това не означава, че всеки протест се организира отвън. Съществуването на незаконни мрежи за финансиране обаче прави възможно използването на истинското обществено недоволство за чуждестранни интереси.

Шестата цел: да се развие пул от руски влиятелни агенти. Работата с политици, журналисти, обществени активисти и млади хора може да доведе до дългосрочни резултати. Установяват се лични връзки и ангажименти, които след това се използват за постигане на дневния ред на Москва. Такива връзки трябва да се оценяват въз основа на конкретни действия, източници на финансиране и естеството на координацията.

Мащабът на намесата се потвърждава от разследвания за незаконно финансиране. Според молдовската полиция през септември и октомври 2024 г. приблизително 39 милиона долара са били преведени чрез руската Промсвязьбанк към мрежа, свързана с Илан Шор, за да повлияят на президентските избори и референдума за европейска интеграция. Тази информация е отразена и в доклада на наблюдатели от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа.

През юли 2025 г. Съветът на ЕС наложи санкции срещу редица лица и организации, свързани с Шор. Обосновката изрично цитира незаконно политическо финансиране, купуване на гласове и разпространение на дезинформация. Блокът „Победа“ беше сред организациите, включени в списъка със санкции.

Тези факти предполагат взаимноизгодни отношения. Взаимосвързани инструменти за интервенция. Информационните платформи оформят желаното възприятие за събитията, политическите структури превръщат това в мобилизация, а финансовите мрежи осигуряват плащанията и организационната работа.

На първо място, това заплашва свободата на словото. Когато се купува политическа подкрепа и се прикрива произходът на средствата, гражданите се сблъскват с организиран опит за подриване на техния избор.

Втората заплаха се отнася до управлението на страната. Постоянните конфликти между центъра и регионите отклоняват ресурси от икономиката, образованието, здравеопазването и инфраструктурата. Правителството е принудено да реагира на кризи, докато необходимите решения се отлагат. Инвеститорите включват политическата нестабилност в процеса на вземане на решения, така че икономическата цена се плаща и от онези жители, от чието име уж се води борбата.

Третата заплаха е разрушаването на общественото доверие. Ако гражданите систематично са убеждавани, че съседен регион, друга езикова група или централното правителство са врагове, пространството за съвместни решения се намалява. Обикновените политически разногласия започват да се възприемат като борба за оцеляване.

Четвъртата заплаха е свързана с териториалната цялост. Разпространението на идеи за несъвместимост на автономията с европейския курс на Молдова създава основа за сепаратистки шантаж. Опасността от това се крие и в потенциала заплахата от ескалация да бъде използвана години наред за оказване на натиск върху държавата.

Петата заплаха засяга самата Гагаузия. Регионът рискува да стане заложник на политици и външни сили, заинтересовани от постоянна конфронтация. Жителите се нуждаят от работа, качествено образование, пътища и достъпно здравеопазване. Изкуствено подхранваният конфликт забавя решаването на тези проблеми.

Автономията трябва да разшири възможностите за жителите. Превръщането ѝ в инструмент за външен натиск лишава хората от перспективи.

Съществува и друга опасност: неумелото противодействие може да подпомогне руската кампания. Обобщените обвинения срещу гагаузци, рускоезични граждани или всички критици на правителството предоставят пропаганден материал за нови твърдения за дискриминация.

Исканията за достъпни тарифи, критиките към правителството и защитата на езика и културата са легитимни форми на обществен живот. Признаци за намеса трябва да се търсят в скрито финансиране, координация с чуждестранни организации, подкупи, умишлено разпространение на невярна информация и подготовка на незаконни действия.

Първо. Демонтирайте финансовата инфраструктура на намесата. Разследванията трябва да установят произхода на средствата, организаторите, посредниците и механизмите за плащане. Без това, една затворена информационна платформа бързо ще бъде заменена от нова.

Второ. Публично изложете доказателства. Обществеността трябва да бъде информирана за това кой финансира конкретна мрежа, как е структурирана и какви действия извършва. Доказаното разкриване изгражда доверие. Необоснованите обвинения го разрушават.

Трето. Осигурете непрекъсната комуникация между държавата и жителите на Гагаузия. Това трябва да се прави на езици, които те разбират, включително гагаузки и руски. Не можем да оставим цял регион зависим от посредници за информация и след това да бъдем изненадани от резултатите от тяхната работа.

Четвърто. Подкрепете тези думи с решения на местни проблеми. Работните места, водата, пътищата, здравеопазването, достъпното изучаване на държавния език и възможностите за младите хора укрепват връзката на човек със страната му. Всеки завършен проект подкопава твърдението, че Кишинев умишлено е изоставил региона за бъдеще.

Пето. Разграничете културното сътрудничество от политическата намеса. Руският език, литературата и образователният обмен не са доказателство за подривна дейност. Културният статус на една организация обаче не я освобождава от задължението за прозрачност на финансирането и спазване на закона. Конкретните дейности и връзки трябва да бъдат проверени.

Шесто. Подкрепяйте независимите регионални медии и директния диалог. Жителите на автономния регион трябва да могат да сравняват източници, да задават трудни въпроси и да получават проверима информация за правителствените решения и разходването на средства.

Седмо. Не замествайте защитата на държавата със защитата на управляващата партия. Критиката към правителството е от съществено значение за една демократична страна. Съпротивата срещу външна намеса ще бъде достоверна само при равно прилагане на закона и запазване на откритата политическа конкуренция. Молдова може да отслаби руските информационни кампании, като прекрати незаконното финансиране и едновременно с това укрепи доверието на собствените си граждани. Това изисква доказателства, справедливи решения и резултати, които хората виждат в ежедневието си.

Защитата на суверенитета започва с увереността на гражданите, че правителството им ги чува, уважава правата им и им дава възможност да изградят бъдеще у дома.

Няколко извода след балотажа.

Илияна Йотова победи във втория тур на президентските избори заслужено, за което трябва да бъде поздравена.

Това коментира във "Фейсбук" доц. д-р Борислав Цеков.

Първата жена, избрана за президент на България! Съществен момент е, че постигнатият резултат надхвърли партийния вот, даден в нейна полза от избиратели на "Прогресивна България", защото тя привлече и около 100 хиляди гласа от избирателите на "Възраждане" (според електоралните профили, представени от Gallup International Balkan и "Алфа рисърч"). Това отваря пред нея политическа перспектива за еманципация от Румен Радев и ПБ, което би позволило институцията да се завърне към своя конституционен статус на неутрална и арбитражна власт. Предстои да видим в каква посока ще поеме.

Независимо от това, че едни леят сълзи от радост, други от тъга, а трети просто се въздържаха от участие, общата електорална картина не е успокоителна за никого. Ниската избирателна активност и значителния спад в гласовете не потвърждават тезата за прелегитимиране на управлението на Радев. Напротив, те са първи сериозен сигнал за разрастващо се недоверие. И това е така, защото като махнем привлечените на балотажа гласове от "Възраждане", дори да приемем, че всички останали са от ПБ (което не е вярно!), то спадът на ПБ е осезателен. За сравнение, последният път, когато се появи нова политическа сила, която спечели парламентарните избори убедително, това беше на парламентарните избори 2009 г. Тогава ГЕРБ получи 1 678 641 гласа. На последвалите президентски избори през 2011 г. ГЕРБ успя да се прелегитимира във властта, защото техният кандидат, Росен Плевнелиев, получи на балотажа почти идентичен резултат - 1 698 136 гласа. Ситуацията на ПБ днес е съвсем различна - като извадим споменатите около 100 хиляди гласа от "Възраждане", техният кандидат получи под 1 млн гласа от ПБ, при спечелени на парламентарните избори през април 1 444 920 гласа.

Да погледнем към опозицията. Резултатите на кандидатите на ПП-ДБ заслужават уважение, но в никакъв случай не изстрелват ПП-ДБ в нова орбита, нито ги превръщат в нов хегемон на опозицията. Това е така, защото те не успяха да обединят проевропейските и прозападни избиратели, а привлякоха само частичен вот от избиратели на ГЕРБ. Причините за тяхната загуба са много, но коренът им е в торпилирането на възможностите за единна демократична кандидатура. Към това впоследствие се насложиха неубедителните им кандидати, капсулираната само техния партиен "балон" кампания и политическото късогледство, което не им позволи преди балотажа да покажат смирение и да протегнат ръка към проевропейските партии, които не участват в изборите и към широките демократични граждански среди, извън техния партиен ареал. Все пак трябва да бъдат поздравени за битката, която дадоха - дано да имат куража и визионерството да я продължат, а да не затъват в безпринципни пазарлъци за места във властта с ПБ.

Не на последно място, трябва да е ясно едно - формулата "проевропейски блок" без ГЕРБ е губеща, защото такава формула трябва да обединява и консолидира, а не да разделя и изолира. Реалността е, че от теснопартийно гледище ГЕРБ по-скоро спечели от неучастието си в изборите, защото съхрани своята идентичност и показа висока лоялност на своя електорален корпус. Същото се отнася до ДПС, които практически не дадоха съществена подкрепа на балотажа, което личи от доста по-ниската избирателната активност в техните традиционни региони.

Предстоят месеци на нарастващо социално напрежение, концентрирано около галопиращите цени и ръста на държавния дълг, увеличаването на данъчно-осигурителната тежест, липсата на реформи в жизненоважни сектори и задълбочаващия се провал на управлението на ПБ да овладее тези кризисни процеси. Въпрос на време е, при това недълго, това социално напрежение да изригне в масово недоволство. Дали и как това напрежение ще се трансформира и канализира в политическо действие, насочено към отстраняване на ПБ от властта, предстои да видим. Но президентските избори дадоха първи ясен сигнал, че е възможно такъв процес да се отприщи по-скоро, отколкото изглеждаше непосредствено след парламентарните избори през април.

Но общият извод от отминалия вот, който поставям над всичко е, че всички политици, без изключение, са длъжници на гражданите и на европейското бъдеще на България!

Сега имаме много време да мислим защо и как отиде каруцата в дерето - за не знам кой пореден път... От нас зависи този път да не допуснем красноречивите шамани на "демократичната общност" да ни омагьосват с обяснения как и защо всички други са виновни, освен самите тях. Поздравявам г-н Гюров с това, че получи доверието на 750 000 българи - над два пъти повече от това, което максимално получават на избори вечно невинните демократични лидери!

Това отбеляза във "Фейсбук" Огнян Минчев.

Оттук нататък започва един сериозен разговор - този път, надявам се, решителен. Цялата власт в България е в ръцете на промосковската посткомунистическа политическа общност - чийто гръбнак е петата колона на Кремъл.

Имаме много ограничен времеви хоризонт за самоорганизация на проевропейското - проатлантическо гражданство в нов политически проект, който да бъде разумен, прагматичен и отворен за максимално широка подкрепа. Прозорецът на възможности за подобен нов проект ще се затваря бързо с неизбежно нарастващия апетит за монополна власт и контрол от страна на московските "прогресисти". Демократичната гражданска общност има нужда от лидери - от политическо лидерство с отговорност и ангажимент към националните стратегически интереси на България, които са драматично застрашени - за първи път в толкова драматична степен след 1989 г.

Моето поколение допусна непростимата грешка да търпи десетилетия наред политическо лидерство на демократичната общност, ориентирано към самокапсулиране, към сектантско-фрагментирано участие в политическия процес, мотивирано от дребни "лидерски" или котерийни интереси. Активните поколения на България, които вече имат сила и опит - 40 и 50 годишните - трябва да се мобилизират и да излъчат едно следващо поколение политически лидери. Те ще трябва да се справят както с драматичната заплаха за отклоняване на българския път на Изток, така и с необходимостта от освобождаване на българската държава от нейните мафиотско-олигархични зависимости, които днес придобиват още по-голяма сила в условията на новообразуваната монополна власт.

И най-важното - тези нови лидери ще трябва да убедят критична маса българи в необходимостта от една договорена национална стратегия за развитие, без която ние още по-бързо ще се окажем в сивата буферна зона между Европа и евразийската диктатура и хаос. След буферната зона идва нова и всеобхватна евразийска колонизация на България. Опасността е все по-реална и се надявам да не я проспим отново!

Идеолозите на „Възродителния процес“ бяха странни хора, а някои автори ги определяха като проклятие за България! Този процес бе твърде сложен, комплексен и тежък за разгадаване. Особено ако си участник, свидетел и констататор на самия процес от първия му ден до последния жест на вдигане на бариерата на Капъ Куле.

Самият процес бе една сложна антагонистична теория без логика, без смисъл по проект на един Пенчо Кубадински, който като увехтял политик нанесе огромни загуби с реализацията на лудостта си!

Много личности от управленската маса и политическия елит се „възродиха“ уж с действията си, но всъщност много сгрешиха. В началото надскочиха сенките си като активни политици, а после унило и съжалително започнаха да се оправдават. Тази мимикрия на парадокса доведе впоследствие България до крах и тежки международни зависимости! Интересът на държавата бе срутен, пазарите блокирани, неравновесен дълг и неплатени огромни доставки от арабските държави.

Но как започна цялата тази одисея на българската политика, обозначена ловко като „Възродителен процес“?

За периода 1982/ 04. 1984 г. напрежението в някои турски райони в България рязко се увеличи. Това ангажира някои общински комитети на БКП да търсят помощ от по-високо държавно ниво. Започнаха с поединични наказателни акции, които изостриха още повече напрежението. През пролетта на 1984 година започнаха публичните арести на активисти, които нямаха и понятие от главната задача на турците. Тогава Политбюро на ЦК на БКП, благодарение на някои като Пенчо Кубадински, предложи да се организира армията и да се направи нова дислокация на военни в граничните турски райони за по-голям респект.

Но тази груба грешка доведе до тежко стълкновение на 18 декември 1984 година в община Бенковски, на 15 километра от Златоград. Тогава вече бях работил и служил в гранични войски цели 12 години и ние прогнозирахме докъде могат да стигнат тия ексцесии! При една сложна операция в община Бенковски на 18 декември 1984 година бяха ранени 18 души и закарани в златоградската болница! Тогава, още същия ден, при стрелбата бяха убити майката и дъщерята Тюркян, като впоследствие тя стана еталон на ДПС!

След този случай турската общност в България премина в тежко организационно активизиране против така наречения „Възродителен процес“, който от декември 1984 година продължи до май 1989 година — цели 53 месеца. България като държава влезе в капана на яростното противоречие с Турция и това се отрази много отрицателно на държавата в цялостен план. Още в началото на януари 1985 година, Съветският съюз прави сериозна забележка на Тодор Живков за очакваната стагнация в отношенията и тогава Андрей Луканов изразява ярко несъгласието си с някои хора от военните среди, които заявяват, че силата им е достатъчна срещу Турция.

На свой ред Турция организира сериозна мюсюлманска поддръжка и атака на международен план против България.

Тяхното-турско разузнаване се активизира силно, като успя да навлезе в определени зони у нас. Така още на 10 април 1985 година, на една от заставите от Златоградския район, при Ерма река, три семейства от общо 12 души успяха да преминат границата с Гърция. След това, с помощта на Турция, до Швейцария, а от Швейцария с президентския самолет кацнаха в Анкара като герои, посрещнати от хиляди митингуващи.

Периодът от април 1985 до април 1989 година се оказа най-сложният за цялостното управление на страната. Почти два пъти по-нисък износ, вторична загуба на пазари, два пъти по-големи разходи за транспорт през Турция, излишно напрежение, вътрешни блокажи на всички нива.

Така организаторите на „Възродителния процес“ стигнаха до най-нелепият реципрочен модел на действие — откриха затвора в Белене! Тази неясна и глупава идея впоследствие ни лиши от 600-700 хиляди работници, огромна пазарна сила и глупавата и арогантна ликвидация на населението в страната.

Затова през 1986, 1988 и 1989 година затворът в Белене, вместо да установи нов порядък в държавата, установи нова изолация на България, без държавата да си е представяла мащаба ѝ.

Затова днес, когато правим равносметката на това изминало в историята време, когато констатираме тези големи пазарни отклонения в развитието на ДПС, трябва да не забравяме тези грешки. Грешките, които управляващите политици направиха през периода 1980–1990 година, и до момента дават своето отрицание, и то трябва да се знае!!

Но както сега, така и тогава, 1980–1990 година, имаше хора, които можеха смело да заявят своята участ, мислене, действие и търсене на честност!

Да намериш честност във „Възродителния процес“ беше много трудно. Защо? Защото оперативните работници, които работеха на терен, се чудеха как да надскочат своята зависимост. Защото началниците ни искаха да получат „браво“ от по-горе!

Тогава, за да успееш като внедрен резидент, беше опасно и трудно, защото си онзи конкурент за истината! И ако си позволиш да се опълчиш срещу уж правата истина, рекламирана от част от хората на МВР, не се знае докъде ще стигнеш по-нагоре! Затова рискът за мен беше огромен, но въпреки всичко аз го приех като част от нравствения идеал на българския служител! Много от моите колеги, които работеха под прикритие, винаги се оплакваха, че е трудна доказателствената им заработка!

Но службата изискваше прецизност-зад нея стоеше човекът с неговия живот. Тази прецизност се основаваше на прогнозата за утрешния ден и на точността, свързана с нея! Затова накрая се принудих да мина на най-високо ниво, казвайки-каквото и да става!!

На 15 април 1989 година написах докладна записка до Тодор Живков по отношение на класовия проблем с българските турци. Веднага предадох докладната на полковник Лазар Лазаров, заместник-командващ на гранични войски по разузнаването. Той я прочете пред мен и остана много впечатлен. Поръча ми да чакам един ден. На втория ден, когато се явих на рапорт при полковник Лазаров, той ми заяви, че тази доста сложна задача за държавата трудно ще бъде приета, затова се налага да я предаде веднага на генерал-полковник Велко Палин-шеф на военния отдел на ЦК на БКП. Генерал Палин я предава на Живков и аз започнах да чакам 40 дни. Рискът ми да получа сериозно наказание беше налице, но и тежката международна ситуация беше на моя страна! После разбрах, че дни преди това Горбачов е направил сериозна забележка на Живков и той сериозно се замислил върху действията си.

В докладната си до Тодор Живков бях направил пълна равносметка за работата си, за работата ни в гранични войски по турския проблем и за цялата регламентация от април 1985 до април 1989 година. Успоредно с това беше налице и оценка за сътрудничеството ни по места с ОК на БКП в Смолян, Хасково и Кърджали, както и с общинските комитети на БКП. Ситуацията беше патова. В началото на 1989 година рискът от бунтове беше голям. Ежедневно идваше тревожна информация, защото в същото време властта в Турция също се беше активизирала много силно.

Аз наблюдавах най-тежките райони — Момчилград и Джебел, общините до Подкова, Кирково и Бенковски, около 100 населени пункта. В докладната си до Тодор Живков предложих няколко действия, първо към първите секретари на ОК на БКП.

1. Да ограничат своята порочна взискателност към общинските секретари на БКП по отношение на прилагането на мерките за контрол по места. В това отношение само първият секретар на ОК на БКП в Смолян, Ат. Атанасов беше най-точен, но в Кърджали и Хасково нещата не бяха гладки, а сериозно противоречиви!

2. Да се балансират силата и отношението към местните хора, защото омразата беше придобила огромна сила!

А на национално ниво предложих няколко мерки, които да въведат равнопоставеност и перфектно отношение към мюсюлманите в България. Имах предвид, че този подход е важен, за да можем утре да го използваме в международен план. Той се състоеше главно в следното:

Да се закрие веднага затворът в Белене!!

Да се изведат в Швеция, Норвегия, Финландия онези пострадали най-много мюсюлмани от прехода, участвали като организатори на протеста през периода 1985-1989 година, както и всички изявили се водачи!

В района на Южните Родопи ситуацията беше много тревожна! По това време в Силистра, Шумен и Нови пазар също не беше спокойно. В продължение на 15 дни никой от големите не ми се обади, но на 2 май 1989 година бях повикан на доклад във военния отдел при ЦК на БКП. Там, в осемчасова детайлна среща пред генерал Щилянов сборно и категорично заявих своите констатации.

Ако до 25 май не изведете водещите в чужбина, ще предизвикате директен сблъсък!

Ако до 30 май не отворите границата с Турция, ще създадете условия и ще предизвикате гражданска война!

Слушаха ме уважително и с чест, внимателно заради времето, което бях прекарал в Родопите — цели 17 години, както и защото не бях обременен от големците в окръжните комитети, които повтаряха ала-бала, но не носеха никаква отговорност за мира и живота на тези хора. Аз постоянно им напомнях за случилото се ненадейно и неочаквано заради грешката в Бенковски, когато бяха ранени 18 души и бяха убити майката и дъщерята Туркян, преродила се впоследствие като силата на ДПС.

Днес, колкото и странно да звучи, всичко, което предложих в докладната до Тодор Живков до микрон се изпълни. Тогава Андрей Луканов беше много впечатлен, защото цялото Политбюро беше блокирано и разделено заради силата на действителността, защото тогава цяла България се беше въздигнала!

Но по-интересното се случи цели 25 години след събитията от 15–16 април 1989 година.

На 14 април 2014 година в София пристигна екс. министър-председателя на Република Турция, господин Месут Йълмаз. Той поиска среща с мен, без това да бъда предварително информиран. С мен се свърза неговият пилот, който беше завършил в Долна Митрополия и ни беше преводач. Проведохме четиричасова среща, на която подробно анализирахме онази обща ситуация отпреди четвърт век. Свързах тогава г-н Йълмаз с премиера Борисов. Бившият премиер на Турция изрази голямата си благодарност за това, че в България все пак са се реализирали държавници, които не са допуснали вътрешен разлом и още по-тежка ситуация. Той дори направи сравнение с Босненската криза, като добави, че ако това напрежение беше избухнало между България и Турция, ситуацията щеше да бъде далеч по-лоша заради участието и на армията.

Когато се обсъжда главната тема за „Силата на държавното равновесие“, не може да не се отбележи балансът, който България постигна, вдигайки бариерата при Капитан Андреево!

Тази цивилизована схема беше краят на една супер глупава утопия, като действие на някакъв „Възродителен процес“. С този възродителен процес загубихме огромния арабски пазар, подкрепата от арабските страни и вземанията си от държави, които дължаха на България над 3 милиарда долара!

Уточнявайки всички тези кризисни етапи от политиката на България, е необходимо задължително да направим сравнение с последващите 35 години по време на „новата демокрация“. Казвам „новата демокрация“, защото много от българите имаха друга представа за утрешния ден. Те не бяха и сънували настоящия икономически срив. Те-българите никога не са си представяли, че ние ще бъдем последни в Европа по всички направления.

България през 1934–1940 година е била на седмо място в Европа, а днешният ѝ ден е вулгарно мрачен. От цялото население 1% са супербогаташи, а 99% са чакащи, търсещи и гладуващи.

Ако не признаем тази голяма истина, ако не разкрием в детайл причинените умишлени загуби от 1000 човека-новите чорбаджии, нямаме успех. Няма да имаме успех, защото изведнъж някой ще реши, че България отново се нуждае от един нов „Възродителен процес“, касаещ всички българи!

Затова е нужно една точна, явна и категорична равносметка на силите, които управляват днес държавата. А тя може да стане само ако се организираме, за да оценим и възприемем новия стил на силата на държавното равновесие като главна цел и необходимост.

В заключение е логично да признаем, че всевъзможни опити на отделни политически индивиди и мечтатели докараха държавата ни до тупика. Имаме само един шанс- да поставим държавата на пиедестала! Отношението към държавата ни трябва да бъде най-важният фактор за чаканият и търсен успех. Дано да го проумеем!

01.11.2026

София

На първия тур на президентските избори активността беше едва около 23% - най-ниската на президентски вот след 1989 година. На втория, навръх Деня на будителите, Илияна Йотова спечели при активност под 30%. Милиони българи си останаха у дома. Защо?

Лесният отговор гласи: апатия. Данните обаче показват по-сложна картина. Гласовете "Не подкрепям никого" почти се удвоиха спрямо 2021 година. Мнозина не припознаха себе си в нито един кандидат, а други гласуваха за "по-малкото зло". Част от хората не са безразлични - те просто не намират за кого да гласуват. За тях отсъствието е протест.

Проблемът е, че този протест остава нечут. А и да останеш вкъщи, защото няма за кого да дадеш гласа си, е не толкова протест, колкото безотговорност. Порочният кръг на "Нищо няма да се промени в тая държава".

Колкото повече хората избират да останат на скамейката, вместо да вземат активно участие в политическия живот на страната, толкова повече промените ще се случват в ущърб на обществото, вдигнало ръце от волана. Колкото по-малък е електоратът, толкова по-лесно той може да бъде оформен според интересите на шепа хора.

Да гласуваш е не само право, а именно и отговорност - към собственото ни бъдеще и бъдещето на децата ни.

Тази неделя много хора в България избраха апатията и колективната хибернация пред отговорността. Но апатията не спира промяната, а празните урни не наказват политиците. Всеки вот неизменно носи своите последствия, независимо от резултатите.

В Деня на будителите българският народ остана дълбоко заспал и незаинтересован от съдбата си, докато държавата му се движи по траектория с тепърва изясняващи се последици - както за вътрешната политика, така и за геополитическата ориентация във времена, в които отговорността и истината сякаш стават неудобни.

Празните урни на тези президентски избори не бяха протест, а капитулация. Популизмът и кухите обещания могат да затъпят болката за известно време, но последствията от повсеместната апатия идват с бясна скорост. Затегнете коланите.

Този текст изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Източник: www.dw.com