И докато в Берлин се питат дали “Алтернатива за Германия” е “извадила щепсела на Мерц” с победата в Саксония-Анхалт в провинциалните избори на 6 септември, други са убедени, че “сега се играе допълнително време”. Просто защото фундаменталната разлика между “Алтернатива за Германия” и ХДС е война или мир. Лидерът на “Алтернативата” в Саксония-Анхалт, Зигмунд, казва, че “на Мерц не му остава много време”, а в собствената му ХДС вече се чудят дали може да остане начело до общите избори през 2029г.

Според “Шпигел”, когато Мерц се е появил пред камерите след обявяване на резултатите, “нямаше и следа от това донякъде самонадеяно настроен човек”. Дебатира се кой и кога ще го замести като лидер на ХДС. Мнозина в партията тайно го обвиняват за поражението, защото е “отчуждил гражданите”. Само 10% от германците са доволни от работата му като канцлер, а ситуацията му била “трагична от човешка гледна точка”. Но Мерц не мисли да се откаже. Има още 3 трудни изпитания пред себе си в близко бъдеще - Долна Саксония с местни избори на 13.09., Берлин с избори за провинциален парламент на 20.09., Мекленбург-Предна Померания с избори за провинциален парламент на 20.09.

Труден график, а това не създава възможности да се води битка за лидерство в ХДС. Отложено засега. Но при загуби и на тези избори, Мерц до края на годината наистина може да стане пътник, извън политиката. А това ще разтърси Европа. Да не говорим за лидерите в Брюксел. Промените в Европа /и не само там/ ще са осезаеми. На този фон Мерц се е вслушал в думите на Меркел, че е грешка да се фокусира върху “Алтернатива за Германия” и да се губи връзката с гражданите. Най-вече чрез мрежите. Той вече твърди, че не е необходимо да се забранява “Алтернативата”, каквито призиви има. Явно ще коригира политиката в това отношение. Дали ще приучи западняците да се отнасят без надменност към онези от бившето ГДР? В същото време в ход е очерняне на “Алтернатива за Германия”. Не е новина. Но след случилото се в Саксония-Анхалт определенията са само “все по-дясна”, “расистка” и дори “нацистка”. Организират се протести с “АFD са фашисти”. Всъщност крайно дясна ли е тази партия или расистка? Наричат я така, защото била с “антиимигрантски настроения”. Но лидерите ѝ казват, че не са против никоя нация или националност. Искат само депортирането на мигранти, които са замесени в престъпления. Твърдят, че “неконтролираната имиграция отслабва националните държави и оказва натиск върху пазара на труда с евтина работна ръка”.

Ставало въпрос за суверенитет, сигурност и национална държава. Но за германците от турски произход казват, че са важна част от Германия. Били вкоренени в страната. И защитавали техните интереси. Очаквали поне 25% от тях да гласуват за “Алтернативата”. Доскоро били само 8%. Казват, че Турция като независима държава не е задължена да се съобразява с политическия модел, налаган от Запада. Имала право сама да определя пътя си. Депутат от “Алтернативата” вече посетил Северната Турска Кипърска република /непризнавана от никого, освен от Анкара/, въпреки че 2 пъти бил блокиран от федералния германски парламент.

А за Газа изявленията са в стил “Действията на Израел в Газа са военни престъпления”. И критикуват двойния стандарт на европейските столици към Израел.Не приемат доставките на германски оръжия за Тел Авив като ги определят за “наливане на масло в огъня”.Наричат “мръсна работа” защитата от Мерц на войната срещу Иран. Как може “Алтернативата” да се нарича “ислямофобска партия” след като заявява, че са “загрижени, че ислямистките терористични атаки ще доведат до разпространение на обща ислямофобия”? Казват и че “войната в Украйна не е война на Германия”. Против санкциите срещу Русия са.

Застъпват се за възстановяване на икономическите отношения с Русия. Искат “Северен поток” да работи отново. Не приемат зависимостта от САЩ в рамките на НАТО. И още - “американските войници трябва да напуснат Германия”. Това щяло да бъде първата конкретна стъпка към независима външна политика. Хрупала, съпредседател на “Алтернативата”, даже обвинява “трансатлантическия Запад” за войната в Украйна. Един вид Германия преден мост ли да е на Вашингтон или независима държава?.

След такива изявления какво наистина представлява “Алтернатива за Германия”? В каква посока иска да води Германия? Това предстои да се наблюдава. Но ако се замисли човек, доста българи може да поискат да станат членове на “Алтернативата”. Затова трябва очи да се отварят. Промените тепърва предстоят. Пример за това е и случилото се в Сахел, където 3 държави създадоха общ собствен политически център с 45 места. С две думи общ парламент между Алианс на държавите от Сахел - Буркина Фасо, Мали, Нигер.

Опитват се да установят общо политическо пространство. Не като онова с т.н. Пакт Мека между Турция, Саудитска Арабия и Пакистан, но с желание да формират представителен механизъм за разговори по общи правила. Създали в края на август 3 комисии за “отбрана и сигурност”, “дипломация” и “развитие”. Разбира се, че най-важният въпрос е сигурността, което е и причина за такова обединение на тези три държави. Прилича на Пакта Мека, защото и там се казваше, че става въпрос за гаранции за регионалната сигурност.

Но тези 3 държави в Сахел си имат общ враг и присъствие на руски военни части, за да си гарантират сигурността. Парламентът им ще провежда общи заседания два пъти годишно. Лидерите на трите държави ще могат да поставят въпроси на 45-те броя парламентаристи, които ще се срещат и с министрите в отделните страни. Да се подценяват подобни инициативи? По-добре е да се вникне в причините, които налагат полагането на общи усилия между съседи, за да оцелеят в сложните времена с достатъчно на брой вътрешни и външни врагове. Включващо е и личната сигурност на лидерите им

.Парламентът е с 45 места, по 15 от всяка държава без значение от броя население. Толерантност?! Това е конфедеративен подход, но тези първи 45 члена на парламента не са избрани от народите. В бъдеще, казват, трябва да се работи за “истинска власт на парламента, която идва от връзката със собствените избиратели”. А един от основните упреци към Мерц в Германия не беше ли загубата на връзка с хората? В случая става въпрос за трансформация на един отбранителен алианс в парламент, защото общата отбрана дава по-големи гаранции срещу ислямистките групировки. А след общи паспорти, премахване таксите за роуминг на телефоните, общ данък върху вноса, инвестиционна банка, общи действия на армиите им в трансгранични операции следва да се получи и доверието на народите им.

Защото в конферентната зала в Ниамей, където се учреди общия парламент, хората ги нямаше. Ето това е проблем не само в Сахел, Африка, но и в Европа. Къде са хората и къде се къса връзката с тях. А е видно, че щом няма връзка, избори се губят, властта отива при други. Справка - Мерц след изборите в Саксония- Анхалт на 6 септември.

Поуките са за заинтересованите. Експертите отчитат сигналите. Като онзи от Белград, където хиляди редови сърби изпратиха ген. Радко Младич в последния му път, докато Хага забрани да бъде в последните си часове със семейството и от ЕС заклеймиха това поклонение. То бе в краен квартал на Белград, но сред хората бе и руският посланик в Сърбия, както и сръбският патриарх. Заедно с Додик и екип от РСръбска от Босна и Херцеговина. Вучич изпрати сина си и няколко министри. Предстоят извънредни избори в Сърбия. Познайте кой как ще гласува. Вучич ще води листата на своята СПП. Просто за сведение.

Предприемач, който добре познава руския манталитет и ръководи инвестиционен фонд, финансиращ т.нар. "Коридор на Тръмп" в Южен Кавказ. Кой всъщност е Константин Соколов и каква роля играе той в Армения?

Доскоро 52-годишният руско-американски предприемач Константин Соколов не беше особено популярен в Южен Кавказ. Но напоследък интересът към него расте. В средата на юли Соколов, който на 21-годишна възраст емигрира от Русия в САЩ и създава инвестиционната компания IJS Investments в Чикаго, застана начело на нов инвестиционен фонд на американското министерство на външните работи.

САЩ инвестират стотици милиони в региона

Фондът TRIPP+, регистриран в САЩ като Trans-Caspian Enterprise Fund, с начален капитал от над 200 милиона щатски долара, ще инвестира в страните от Южен Кавказ и Централна Азия и ще служи за финансиране на мащабния инфраструктурен проект TRIPP, известен още като „коридора на Тръмп“. Става дума за връзката между Азербайджан и неговия ексклав Нахичеван през Армения.

Амбициозният проект за този коридор е част от мирното споразумение, което Баку и Ереван подписаха с посредничеството на САЩ през август 2025 година. Според експерти стратегията на Вашингтон е чрез този коридор и други проекти да свърже Европа с Южен Кавказ и по този начин да заобиколи досегашните логистични връзки през Русия и Иран.

Покупки на фирми в Армения

Константин Соколов отдавна инвестира в Армения. Още през 2024 година той пое контрола над "Viva Armenia" - най-големия телекомуникационен оператор в страната. Наскоро фирмите на Соколов придобиха и арменското дъщерно дружество на руския концерн „Ростелеком“.

Друга сделка, сключена тайно, е за находището на мед и молибден „Тегут“, което дължеше големи суми на руската банка ВТБ. Според арменската служба на „Радио Свободна Европа/Радио Свобода“ сделката е била сключена чрез трета фирма. „Соколов е искал да избегне пряка сделка с руската банка“, обяснява журналистът от медията Макърдич Карапетян пред ДВ.

Съюзник на Тръмп и спонсор на републиканците

Правителството на Никола Пашинян приветстват западните инвестиции в страната, но опозицията в Армения вижда рискове в тях. Тревожно е, че американски инвеститор може в рамките на няколко години да придобие сериозни активи във финансите, природните ресурси и телекомуникациите на страната, казва Месроп Манукян от опозиционното обединение „Армения“. Коалицията, която се застъпва за по-тесни отношения с Русия, определя „коридора на Тръмп“, като най-голямата заплаха за сигурността на Армения.

Соколов избягва публичността, а официални снимки от посещенията му в Армения няма. Последно през август той се срещна с премиера Пашинян и външния министър Арарат Мирзоян. На запад обаче той е добре познат. Соколов е важен дарител за републиканската партия в САЩ и съюзник на Тръмп. По данни на „Асошиейтед Прес“ само за година той е изхарчил около 11 милиона долара в подкрепа на движението MAGA.

Причините Соколов да бъде избран за осъществяването на толкова ключови проекти вероятно са две, казва Бенямин Погхосян от арменския мозъчен тръст APRI. Първата е свързана с руските му корени и може да бъде разчетена „като жест на Вашингтон, който цели да ограничи критиките на Русия“. Втората е прагматична. „Соколов може да е избран, защото разбира в дълбочина бизнеса в бившия Съветски съюз и познава добре Армения и начина, по който функционира държавният апарат там“, казва Погхосян в интервю за ДВ.

Компромисна фигура или противник на Кремъл?

За една част от обществото в Армения той е компромисна фигура, за друга - далеч не е, защото остро осъжда руската агресия срещу Украйна и правителството в Москва. Според Арам Саргсян от Републиканската партия на Армения, която е съюзник на Пашинян, опитът на Соколов представлява голяма ценност. „Соколов разполага със значителни бизнес контакти, разбира перфектно руския манталитет, говори езика и знае как да работи с важните руски структури“, смята политикът.

Миналата седмица натовците убиха 46 мирни руски граждани и раниха 266. Ето част от извършените престъпления: Нашите съюзници и храненици насочили дрон срещу 14-годишно момиче на велосипед в градчето Новопсков (Луганска народна република (ЛНР)). 14-годишно момче загинало при взрив на мина край гр. Краснодон (ЛНР). Атакували от въздуха автомобилна колона с хуманитарна помощ в гр. Альошки в Херсонска област. Отнесли живота на един човек, четирима били ранени. В Белгородска област защитниците на демокрацията насочили БПЛА по лека кола. Шофьорът бил убит. Бомбардирали пътнически автобус в гр. Шебекино (Белгородска област). Един човек станал жертва, четирима били ранени. Взривили с дрон линейка в гр. Шебекино. Загинали лекар и фелдшер, шофьорът бил ранен. Лека кола попаднала на мина в с. Октябърски (Белгородска област). Водачът загинал. В с. Безсоновка взривили с БПЛА автомобил. Един човек бил убит. Мъж и жена били взривени в колата си в с. Октябърска Готня (Белгородска област) след дронов удар. При бомбардировка в с. Алейниково (Брянска област) двама мъже загинали в дома си. Двойна дронова атака на пазара в гр. Енергодар (Запорожка област) отнесла живота на един човек, деветима били ранени. Жена загинала в гр. Волноваха (Донецка народна република (ДНР)) при експлозия на БПЛА в колата и́. При дронова атака по товарен транспорт в ЛНР загинали четирима и били ранени трима цивилни. Няма да продължавам. Тежко е. А изтреблението продължава не от месец, нито от година... Разказвам за това не за да плачем на чужди гробове. Убийците на Новорусия са безчет... Кремъл, който нехае за унищожаването на своя народ… Киевската ненормална смес от бандеровски изверги, руски олигарси, агенти на ЦРУ и МИ-6, брюкселски либерали и ционисти... Западът – поотделно и целокупно... И софийските кьопчовци, получаващи подаяния от Сорос... Мнозина печелят от смъртта. Какво обаче дирим ние в тяхната сбъркана компания? Нима приличаме на господата – колониалисти? Как пък не! По нищо не се отличаваме от онези отрудени хора, превърнати в жертви от своите и чуждите богаташи. Трябва да се борим за спирането на тази война. Това е битка и за достойнството, и за нашите души.

Град Исмаил, в най-южната част на Украйна, е разположен на Дунава, а от другия бряг на реката е Румъния. Широчината на реката там е около 600 метра, които все повече хора се осмеляват да преплуват, разказва АРД.

С неопренови костюми и плавници

В повечето случаи това са мъже между 30 и 40 години, които искат да избегнат военната служба, казва пред германската обществена медия Андрий, който патрулира по реката с лодка на украинската гранична охрана. Мъжете използват неопренови костюми, плавници, скутери, понякога лодки. Но бягството е опасно. Под спокойната повърхност на реката има силни течения и често пътят се оказва по-дълъг, отколкото предполагат бегълците, посочва Андрий.

На германската обществена телевизия той е разказал как неотдавна бреговата охрана е спасила един млад мъж от удавяне, а друг е успял да избяга. Не се знае колко души са напуснали Украйна по този начин, но според украински данни в края на 2025 година са били регистрирани около 70 000 незаконни пресичания на границата от мъже между 18 и 60 години.

Някои от бегълците търсели разбиране от граничните служители, дори молели да ги пуснат. „Понякога ми е жал за тях, но нарушението си е нарушение", казва Андрий пред АРД.

Успешно бягство в Полша

Преди три години Володимир Кореневой бил на фронта в Донбас - в район с много тежки сражения, близо до окупирания днес от руснаците град Авдиивка. Тогава той бил на 24 години и помагал доброволно на войниците - подстригвал ги безплатно. „Това бе за тях един вид терапия и бе много важно", спомня си доброволецът.

За него това бил начин да помогне във войната. През 2022 година много от приятелите му се записали доброволно да служат на фронта, но за него това било немислимо - просто той не може да си представи да се сражава, разказва той на АРД. Но все пак искал да бъде полезен, да помогне с нещо на мъжете на фронта.

През няколко седмици фризьорът ходел на фронта, където оставал за седмица или две. Войниците му били благодарни, а Володимир усещал, че така оказва подкрепа за защитниците на Украйна.

"Страхувах се много да не попадна в армията"

Днес, почти три години по-късно, Володимир пак работи като фризьор - но във Варшава. Напуснал е Украйна незаконно, но както казва пред АРД в новия си фризьорски салон: „Страхувах се много да не попадна в армията. Ако влезеш в армията, вече не принадлежиш на себе си", споделя младият мъж.

Володимир разказва, че бил призован в армията през 2025 година. 30 дни по-късно успял да избяга от тренировъчния лагер, след което напуснал Украйна по суша към Румъния. „От една страна съм предател. Но от друга мнозина ме подкрепиха за това решение и не ме съдиха, тъй като не пожелават на другите подобна съдба."

Той е убеден - военните нямат нужда от него. Военните имат нужда най-вече от мъже, които искат да се сражават и са мотивирани.

Проявяват ли разбиране граничарите?

Повечето граничари по Дунава гледат на нещата другояче. Но Андрий проявява и разбиране. Той знае какво значи да напуснеш родината си. Живеел в Мариупол, който през 2022 година бе окупиран от руските войски. След това успял да напусне града и пристигнал със семейството си в контролираната от Украйна част от страната и в крайна сметка стигнал до Исмаил.

Той смята, че за никого не е лесно да напусне родината си, както споделя пред АРД. И подчертава, че всеки има свое мнение. „Те трябва сами да решат къде да отидат и какво искат да правят с живота си. Моето решение бе да служа."

Кой остава, кой заминава, кой се сражава - за Украйна този въпрос отдавна се е превърнал в екзистенциална част от отбраната, заключава АРД.

Сузане Петерсон (АРД)

Украйна се готви за най-тежката зимна бомбардировка във войната си с Русия, която навлиза в нова, смъртоносна фаза, пише The ​​Economist.

В статията се отбелязва, че страната е по-добре подготвена от всякога: безпрецедентна програма за укрепване на електропреносната мрежа е изпреварила графика, като половината от работата вече е завършена.

"Страната трябва да влезе в зимата с излишъци от производствен капацитет, 14 милиарда кубически метра запаси от газ, подобрена физическа защита на ключови възли на електропреносната мрежа и нови частни компании за противовъздушна отбрана, които ще подсилят отслабените военновъздушни сили на страната", се казва в статията.

Според журналистите лошата новина е, че руската заплаха се развива по-бързо.

Недостигът на прехващачи на балистични ракети е една от уязвимостите. Друга са новите руски дронове с реактивен двигател, които тероризират Украйна през последните седмици.

Важно е да се отбележи, че до тази година нито един от 110-киловолтовите трансформатори в столицата, които понижават тока от високоволтови линии към домовете, не е бил защитен. Работейки денонощно, Агенцията за държавно възстановяване на Украйна вече е покрила две дузини от тях с арматурна мрежа и бетон, а също така е укрепила електроцентрали.

Като цяло ситуацията изглежда много по-мрачна.

Русия увеличи производството на балистични ракети - в момента около 100 на месец - точно когато доставките на прехващачи рязко намаляха.

Междувременно огромните топлоелектрически централи на Киев са твърде големи, за да бъдат напълно защитени.

Освен това Москва има нови дронове с реактивен двигател, от които бяха изстреляни стотици по време на скорошни атаки. В момента единствената ефективна защита се осигурява от скъпи изтребители, преносими системи за противовъздушна отбрана или зенитни оръдия.

Източник от украинското командване на противовъздушната отбрана съобщи, че тази комбинация е свалила само 30% от дроновете с реактивен двигател по време на последните атаки. Изданието пише:

"Още по-тревожно е, че дроновете са успели да поразят важни цели, които балистичните ракети са пропускали в продължение на четири години. Проблемът вероятно ще се влоши. Противно на западните прогнози, Русия изглежда е намерила начин да произвежда реактивни двигатели в голям мащаб".

Източник от индустрията за противовъздушна отбрана твърди, че Кремъл е успял да заобиколи санкциите и да се сдобие с оборудване за 3D-печат на турбини, подобни на тези, използвани в западните фабрики на Rolls-Royce. Цената на тези дронове е спаднала наполовина или повече, до приблизително 50 000-70 000 долара, и ще продължи да намалява.

"Украйна не успя да се подготви правилно за заплахата, но нашите партньори също са виновни", казва източникът.

Журналистите смятат, че настоящият фокус на Русия вероятно е върху приблизително 140 подстанции, управлявани от "Укренерго".

Осигуряването на електричество на уязвими градове като Киев, Одеса и Кривой Рог ще се превърне в сериозен проблем, ако Русия унищожи местните им производствени мощности.

Столицата е особено уязвима.

Важно е да се отбележи, че някои подстанции около Киев нямат резервни източници на захранване. Същото важи и за връзката на града с атомните електроцентрали, които доставят по-голямата част от електроенергията му. Водоснабдяването също е изложено на риск. Без него канализационната система и централното отопление ще престанат да функционират. От 15 000 сгради в столицата, 2500 нямат резервни източници на отопление.

По-рано президентът на Русия Владимир Путин нареди на армията да започне подготовка за провеждане на масирани удари срещу украински енергийни съоръжения.

"В отговор на ударите на украинските въоръжени сили по гражданска инфраструктура и нефтопреработвателни заводи, руските въоръжени сили издадоха заповеди за подготовка и провеждане на масирани удари срещу украински енергийни съоръжения. Украйна ще получи отговор; аз дадох заповедта", заяви той.

Автор: Иван Преображенски

Стив Уиткоф и Джаред Къшнър посетиха първо Москва, а след това и Киев. И Владимир Путин, и Володимир Зеленски обявиха, че преговорите са били „конструктивни“. Но думите на Уиткоф, че и Русия, и Украйна ще трябва да направят компромиси, показват, че в една от столиците явно не са го разбрали или са решили да го игнорират – както Кремъл е правил и преди. В противен случай вместо двама доволни лидери би трябвало да имаме двама недоволни – ако наистина знаеха, че ще бъдат принудени да правят отстъпки. На този фон мнозина отново са с усещането, че това е просто нов етап на имитация на преговори.

Поведението на Русия в навечерието и по време на този „преговорен уикенд“ не създаде впечатлението, че тя е готова да се договаря за нещо, освен за вече обявените ултиматуми. Става дума например за това дали е готова да предаде без съпротива укрепения район в Донбас, а вероятно и на Запорожие и Херсон, а от украинска страна - за строго фиксиране на числеността на украинската армия и за провеждането на президентски и парламентарни избори в Украйна по време на военни действия.

Благосклонно настроеният към Владимир Путин американски представител Стив Уиткоф казва, че когато се пенсионира, с удоволствие ще си спомня срещите с него. Той обещава скорошно начало на тристранни преговори, на които, по всяка вероятност, ще се обсъждат някои „нови идеи“ за прекратяване на войната, които е чул в Москва.

Кой има превъзходство в небето

Но макар че Русия се съгласи на частично краткосрочно примирие с Украйна, тя все пак не позволи на американските гости за първи път от началото на пълномащабната война да прелетят триумфално със самолет от Москва до Киев. Защото такъв полет би означавал, че украинското въздушно пространство за няколко часа би било фактически затворено за руски дронове и ракети.

Почти едновременно с излитането на американците от московското летище „Внуково“ руснаците нанесоха ракетни удари по киевските летища „Жуляни“ и „Бориспол". След като Володимир Зеленски наскоро предупреди, че заради украинските атаки с дронове руското въздушно пространство не е безопасно за полети, Путин и обкръжението му сега явно са решили да покажат кой остава господар в небето.

В крайна сметка американските пратеници летяха от Москва до Полша, а оттам взеха специалния влак „Експрес на мира" за Киев. Обратният път също минаваше през полския град Жешов.

Преговорите се връщат на ниво упълномощени представители

Няма съмнение, че тези срещи са подготвяни доста дълго. Неслучайно обкръжението на Доналд Тръмп по-рано разпространи чрез медиите информация, че Уиткоф и Къшнър няма да заминат за Москва, докато няма сериозна тема за разговор. Явно, за да се демонстрира, че времето на дипломатическия туризъм е отминало.

За първи път двамата преговарящи този път пристигнаха и в Киев. Времето за визитата също едва ли бе случайно избрано – докато траеше временното примирие, Владимир Путин успя да проведе в Москва множество публични предизборни срещи, включително участва в честването на Деня на града. Защото имаше гаранция, че украинските дронове няма да се появят отнякъде.

Този факт е показателен и защото форматът на преговорите се доближи до онзи, към който Путин отдавна се стремеше. Неведнъж той и неговите представители са казвали, че има смисъл от лидерска среща, включително и във формат от трима, само когато основните споразумения вече са подготвени и остава само да бъдат подписани.

И наистина, преговорите се връщат на нивото на упълномощените представители. Желанието на Зеленски за директни преговори между президентите явно е отминало.

На Тръмп са му нужни успехи преди междинните избори

Мнозина са убедени, че има и друга, може би, дори основна причина за пътуването на пратениците на Тръмп до Москва и Киев - изборите в САЩ тази есен. На тях Републиканската партия рискува да загуби контрола над Конгреса – може би дори не само в Камарата на представителите, но и в Сената, както вече твърдят някои наблюдатели.

Тръмп спешно се нуждае от успехи и е напълно възможно неговата неофициална реторика по отношение на Кремъл наистина да е станала по-твърда. Но проблемът е, че Путин отлично знае и друго: след обявяването на резултатите от гласуването в САЩ интересът на Тръмп към Украйна може отново значително да отслабне.

Ето защо, ако на масата за преговори все още няма истински предложения за мир, за Кремъл ще е достатъчно да изчака 4 ноември, като избягва резки ходове и нови санкции. И тогава отново ще говорят само оръдията и ракетите.

В началото на април конвой от 299 иракски цистерни с гориво премина през Сирия на път към средиземноморското пристанище Банияс — един от малкото останали пътища към международните пазари на фона на затварянето на Ормузкия проток. Това беше първият път от 2003 г. насам, когато иракски петрол премина законно през Сирия — годината, в която американското нахлуване в Ирак на практика прекрати трансграничния пренос на петрол от Ирак към Сирия, пишат за Foreign Affairs Джеси Маркс и Никълъс Лайл.

"В края на април Ирак разшири маршрута, като отвори отново северния граничен пункт Рабия със Сирия — пункт, който беше затворен повече от десетилетие по време на гражданската война в Сирия. Между април и края на юли над 2,1 милиона метрични тона иракско гориво бяха транспортирани до сирийското крайбрежие.

Преди началото на гражданската война в Сирия през 2011 г. страната беше търговски кръстопът между Ирак, Йордания, Ливан, Турция и Средиземноморието, свързвайки държавите от Персийския залив с европейските пазари. След 2011 г. обаче Сирия се превърна в друг вид транзитен център. Търговията беше доминирана от ирански оръжия и логистична подкрепа по пътя им към "Хизбула" в Ливан, както и от гориво, наркотици и други незаконни стоки, които пълнеха касите на диктатора на страната Башар Асад, но носеха малко ползи за сирийците.

След като "Хаят Тахрир аш Шам" — въоръжената групировка, някога ръководена от новия президент на Сирия Ахмед аш-Шара — свали режима на Асад в края на 2024 г., регионалната търговия започна постепенно да се възстановява. Според оценки на сирийската митническа служба до август 2025 г. до 327 000 камиона, превозващи над седем милиона тона товари, са преминали през сирийските граници. Йордания, Катар, Саудитска Арабия и Турция започнаха да нормализират отношенията си със Сирия и да развиват бизнес в страната. Новите власти в Дамаск бързо започнаха да възстановяват връзките на страната с широк кръг регионални и международни партньори с цел да сложат край на икономическата изолация на Сирия. Макар това да е значителна промяна, тя далеч не е достатъчна за възстановяването на страната след повече от десетилетие гражданска война. През 2025 г. Световната банка оцени, че възстановяването на Сирия ще струва 216 милиарда долара — почти десет пъти повече от прогнозирания БВП на страната за 2024 г.

Сега сирийските лидери се опитват да поставят страната в позиция, от която да се възползва от възраждането на регионалните сътресения. От избухването на войната с Иран в края на февруари възможностите за нови чуждестранни инвестиции в Сирия рязко се увеличиха. Тъй като обвързването със Съединените щати и Израел, както и зависимостта от Ормузкия проток, носят все по-голям риск от ответни действия от страна на Иран, много държави се обръщат към Сирия, която разполага с множество стратегически разположени сухопътни и морски маршрути. Сирийските власти използват потенциалния прилив на капитали и търговия, за да създадат нов източник на приходи, позволявайки на държавата да промени образа на страната — от източник на бежанци, тероризъм и регионална нестабилност към транзитна сила, която играе водеща роля в регионалната свързаност. Но скоростта и мащабът на инвестициите могат да претоварят институциите, необходими за тяхното управление. Ако новите инвестиции не бъдат подлагани на подходящ контрол или не бъдат разпределяни справедливо, този инвестиционен бум, който в момента изглежда толкова обещаващ, може да дестабилизира крехкото възстановяване на страната.

Вторични ефекти

Необходимостта от по-добър и разнообразен транзит през Близкия изток не е нова, но в продължение на близо 15 години гражданската война в Сирия го направи невъзможен през територията на страната. През 2009 г. правителствата на Саудитска Арабия и Турция започнаха обсъждания за възстановяване на маршрута на железницата "Хиджаз", построена от Османската империя и до голяма степен разрушена по време на Първата световна война. Плановете обаче бяха изоставени след избухването на гражданската война в Сирия. Между 2010 и 2021 г. сирийският износ се е свил с приблизително 90%. Основните транзитни маршрути през страната бяха напълно затворени, тъй като държавата се разпадна на конкуриращи се зони на контрол. През 2023 г. Индия, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Съединените щати и европейски партньори предложиха икономическия коридор "Индия-Близък изток-Европа" като начин за стимулиране на вътрешнорегионалната и междурегионалната свързаност и за интегриране на Израел — ключов елемент от коридора — с неговите съседи.

Нарушаването на корабоплаването през Ормузкия проток направи разширяването на тези проекти още по-належащо. През април и юни тази година правителствата на Йордания, Саудитска Арабия, Сирия и Турция се договориха да възстановят железницата "Хиджаз" в рамките на три до четири години. Анализи на сходни регионални железопътни коридори, като този на Атлантическия съвет, изчисляват, че железницата първоначално би могла да превозва около 1,5 милиона контейнера годишно, а при разширяване на капацитета на железопътната линия и пристанищата този брой потенциално може да достигне три милиона.

Това предложение съответства на общата визия на Шара, представена през април на неформална среща на върха на ЕС с участието на лидери от Европа и Близкия изток, за инициатива "Четири морета и девет коридора", която поставя Сирия в центъра на мрежа, свързваща Персийския залив, Каспийско, Черно и Средиземно море и улесняваща сухопътната и морската търговия със стоки, електроенергия и петрол.

След това - през юли, Ирак и Сирия се договориха да възстановят нефтопровода Киркук-Банияс, разрушен по време на американското нахлуване в Ирак през 2003 г., за да създадат постоянен излаз на иракския петрол към Средиземно море. Ако нефтопроводът бъде пуснат в експлоатация в рамките на прогнозирания четиригодишен срок, до 2030 г. той би могъл да транспортира два милиона барела дневно — еквивалент на приблизително 60% от иракския износ на суров петрол преди войната с Иран и около 9% от целия петрол, преминавал през Ормузкия проток. С новите маршрути, планирани и през Турция, Ирак би могъл да пренасочи над 80% от своя износ извън Ормузкия проток, с което да сложи край на почти пълната си зависимост от терминалите в Персийския залив.

Тези тенденции обаче не гарантират подобряване на икономическото и политическото положение на сирийците. Географското положение на Сирия ѝ дава геополитически лостове за влияние върху чуждестранни актьори, които търсят алтернативни маршрути за износ, но същевременно поставя страната в центъра на зараждащи се съперничества. Саудитска Арабия и Турция сближават позициите си по въпросите на сигурността, ОАЕ все повече се ориентират към търговията, пристанищата и логистиката, а Израел се стреми да попречи на Турция да установи влияние в близост до израелските граници. Конкуренцията кой ще финансира, управлява и защитава тези коридори може да въвлече Сирия в конфликти, които тя все още не е достатъчно стабилна, за да понесе.

Дамаск се опита да ограничи тази уязвимост, като работи с почти всяка сила, готова да подкрепи възстановяването и реинтеграцията на Сирия — включително Катар, Саудитска Арабия, Турция, ОАЕ и Съединените щати, както и Китай и Русия. Но с течение на времето тази стратегия се оказва все по-трудна. Влиянието на най-големите финансови поддръжници на Сирия тласка Дамаск към конфигурация около Катар, Саудитска Арабия и Турция. Ако конкуренцията за коридорите се разрасне по-бързо, отколкото Сирия може да я управлява, страната може да стане жертва на засилен чуждестранен контрол и извличане на ресурси.

Израел може да се окаже сериозна пречка пред възраждането на Сирия като надежден транзитен коридор за търговия. Ако възстановяването на железницата "Хиджаз" бъде успешно, това ще намали значението на Израел за икономическия коридор "Индия-Близък изток-Европа", както и ролята му на средиземноморски вход към арабските държави. Израел вероятно ще се опита да се противопостави на подобен развой.

През февруари израелският премиер Бенямин Нетаняху предупреди за "формираща се радикална сунитска ос", докато Сирия се сближаваше с Катар, Саудитска Арабия и Турция. През юни израелската министърка на транспорта Мири Регев пък посочи, че регионалните търговски и енергийни партньорства, създадени с цел да заобиколят Израел, представляват "реална стратегическа заплаха за националната сигурност", поставяйки появата на Сирия като алтернативен търговски коридор в рамките на по-широкото възприемане на заплахите от страна на Израел.

Израел вече е демонстрирал готовност да използва сила срещу тези държави. През 2025 г. той бомбардира комплекс на "Хамас" в Доха, извърши мащабни атаки в Сирия — включително срещу военновъздушни бази, които турски военни екипи проучваха с оглед на разполагането си в Сирия — и завзе допълнителни територии в южната част на страната. През август 2026 г. Израел нанесе удар по сирийската авиобаза Абу ад-Духур, след като заяви, че Дамаск се готви да разреши турско разполагане там, предназначено "да навреди на Израел", по думите на израелския министър на отбраната Израел Кац.

Дамаск, който не може да си позволи война с Израел, се въздържа от военен отговор и се опита да постигне изтегляне на израелските сили чрез участие в преговори с посредничеството на САЩ. Този умерен подход обаче може да не възпре Израел да разширява незаконната си окупация на сирийска територия, да атакува сирийска инфраструктура или да насърчава нестабилността чрез връзките си със сирийските малцинства — действия, които възпрепятстват ключови за възстановяването на Сирия проекти.

Опитите на новото сирийско правителство да противодейства на тези действия могат да доведат до превръщането на Израел и Сирия в трайни противници. Подобни опити ще изискват и още по-голяма подкрепа от чуждестранни партньори.

Плащаш, за да участваш

Нарастващото влияние на чуждестранните сили в Сирия засяга и важни политически аспекти на възстановяването на страната. По време на гражданската война Асад предоставяше на държавите, подкрепящи репресивния му режим, достъп до сирийска територия и икономически активи. Русия изгради военни бази и получи изгодни концесии за фосфати, петрол и газ, както и за пристанища. Иран пък използва Сирия като сухопътен мост към Ливан и разположи хиляди военнослужещи в страната.

Опитите за възстановяване на сирийската държава след падането на Асад се развиват в сянката на това наследство. Правителството на Шара до голяма степен прекрати този модел на изнасяне на сирийския суверенитет, като прогони иранските сили и "Хизбула" от Сирия, разруши мрежите, поддържали иранския военен коридор в страната, и си върна контрола над бившите руски военни бази, макар че те ще продължат да бъдат управлявани съвместно.

Но рискът от изнасяне на суверенитет не е изчезнал. Дамаск все още се бори с фрагментирана система на национално управление. В продължение на години митническите системи на различните части на сирийската територия бяха управлявани от отделни конкуриращи се държавни и недържавни структури, сред които най-вече кюрдската Автономна администрация на Северна и Източна Сирия. Макар Дамаск да възстанови контрола си върху граничните пунктове с Ирак в територии, които преди бяха под управлението на кюрдското малцинство, основният пункт към Турция от тази територия все още не е отворен отново.

За да привлече необходимото за възстановяването на Сирия финансиране, новото правителство намали бариерите пред регионалните и международните сили, които искат достъп и инвестиции в маршрутите, пристанищата и територията на страната — проекти, които могат да помогнат за свързването на разединените ѝ региони.

През юни миналата година Шара подписа указ, който позволява на чуждестранните инвеститори да притежават изцяло компании в повечето сектори, да изнасят свободно печалбите си и да се възползват от значителни данъчни и митнически облекчения. Указът концентрира правомощията за издаване на инвестиционни лицензи, достъп до държавна земя и право на значителни данъчни стимули в институции, тясно свързани с президента, което му дава значително влияние върху това кой може да инвестира в следвоенната икономика на Сирия.

Тази централизация вероятно ще помогне за ускоряване на инвестиционния процес. Но без независим контрол върху тези решения — механизъм, който Сирия все още не е изградила — централизацията може също така да възроди практиката от ерата на Асад икономическият достъп да се предоставя като награда за политическа лоялност. Подобна система може да превърне възстановяването в нов източник на политическо покровителство, подкопавайки легитимността на новото правителство в очите на сирийците, които остават ощетени, и потенциално възпроизвеждайки същите неравенства, които са допринесли за разцепването на страната преди гражданската война.

Дългосрочните концесии дават на чуждестранните компании значително влияние върху критичната инфраструктура. Френската корабоплавателна компания CMA CGM има 30-годишна концесия за най-голямото сирийско пристанище Латакия — споразумение, което дава на сирийското правителство 60% от приходите на пристанището. Базираната в ОАЕ логистична компания DP World ще финансира и изгради нова инфраструктура във второто по големина пристанище на Сирия в замяна на оперативен контрол върху съоръжението за 30 години, след което контролът ще бъде върнат на Дамаск. При липсата на публикувани условия за разпределение на приходите по това споразумение обаче остава неясно каква част от доходите ще получава държавата и как тези средства ще бъдат управлявани и разпределяни.

Мащабът на възстановяването на Сирия прави чуждестранното финансиране трудно за отхвърляне. Макар Световната банка да е насочила близо 500 милиона долара под формата на грантове към проекти за обществени услуги в областта на електроенергията, водоснабдяването, здравеопазването и финансовите институции, това ще покрие по-малко от 1% от нуждите на страната за възстановяване.

През октомври Шара заяви, че правителството му е привлякло ангажименти за 28 милиарда долара от турски и инвеститори от държавите от Персийския залив през първите десет месеца от управлението си — приблизително 13% от общо изчислените нужди на Сирия. Най-големите ангажименти обаче са насочени към инфраструктурни и развойни проекти, възложени от правителството — електроцентрали, пристанища, летища, телекомуникации и градски имоти — като се обръща малко внимание на възстановяването на основни услуги и разрушените домове в най-тежко пострадалите общности. Освен това голяма част от тази сума идва от предварителни споразумения.

Правителството на Шара създаде два фонда за управление на възстановяването: Сирийски фонд за развитие, предназначен за дарения и грантове за възстановяване на обществена инфраструктура, като пътища, мостове и мрежи за вода и електроенергия, и Сирийски суверенен фонд, създаден по подобие на суверенните фондове на държавите от Персийския залив, който да управлява държавни активи, да инвестира в публична собственост и да придобива дялове в стратегически проекти.

Специализираните фондове за възстановяване са често срещани в държави, излизащи от конфликти, а суверенният фонд може да бъде оправдан като начин за по-ефективно управление на разпокъсани, проблемни и исторически лошо управлявани публични активи. Проблемът обаче е, че в настоящия си вид Сирийският суверенен фонд концентрира управлението на публичните активи директно в ръцете на президента, без независим контрол и при ограничена публичност относно структурата и управлението му — по подобие на някои програми за възстановяване в Афганистан, Ирак и Сомалия.

Дори реформите, предназначени да засилят отчетността, са централизирани под ръководството на президента. Например планираният център за разрешаване на инвестиционни и търговски спорове ще бъде част от Сирийската инвестиционна служба, която сама по себе си е подчинена на президентството. Тази архитектура може да даде на президента прекомерно влияние върху това кои инвеститори, региони и общности ще се възползват от възстановяването. В страна, която от 60-те години насам е страдала от злоупотреба с власт и богатство от страна на държавата, този модел на контрол изглежда обезпокоително познат.

Ползи

Транспортните коридори и инвестициите не могат да генерират устойчиви ползи, ако ново фрагментиране на страната запази разрива между силен и богат Дамаск и бедната, недостатъчно развита периферия. В крайна сметка способността на Сирия да превърне чуждестранните инвестиции в местни ползи зависи от това дали Дамаск ще успее да установи предвидим политически ред. Засега правителството постига стабилен напредък, но все още има дълъг път пред себе си.

През последните две години кампанията на Шара за обединяване на страната беше белязана от насилие. Боевете по крайбрежието, където преобладават алавитите, в района Сувайда, населен предимно с друзи, и в кюрдския североизток задълбочиха недоверието между държавата и общностите, които тя се стреми да управлява.

Новото противопоставяне между Дамаск и Сирийските демократични сили — подкрепяна от САЩ коалиция, ръководена от кюрди, която управляваше голяма част от Североизточна Сирия, след като изтласка "Ислямска държава" от района, даде най-ясното предупреждение за възможно възобновяване на гражданската война.

Въпреки че централното правителство и Сирийските демократични сили подписаха споразумение за обединяване през март 2025 г., споровете за военното интегриране и кюрдската автономия първоначално попречиха на прилагането му. Това доведе до избухване на бойни действия през януари, при които над 170 000 души бяха принудени да напуснат домовете си.

След като прекратяване на огъня, договорено с посредничеството на САЩ, спря настъплението на правителствените сили на север, Дамаск и ръководството на Сирийските демократични сили подписаха споразумение, предвиждащо предаването на контрола върху граничните пунктове, петролните и газовите находища и местните институции на Дамаск, както и интегрирането на бойците от Сирийските демократични сили в сирийската армия.

През август, след месеци на постепенно изпълнение на споразумението, командирът на Сирийските демократични сили Мазлум Абди обяви разпускането на коалицията като независима военна сила и края на кюрдското самоуправление в Североизточна Сирия. Дори инфраструктурата и ресурсите, които де факто бяха под контрола на кюрдите, сега се предават на Дамаск.

На теория януарското споразумение между Дамаск и Сирийските демократични сили създава рамка за разрешаване на неофициалните военновременни граници и затворените маршрути, както и за уеднаквяване на конкуриращите се правомощия и паралелните системи на управление. Ако обаче кюрдското мнозинство в североизточната част на страната възприеме тази реинтеграция като недостатъчна или като заплашваща кюрдските права и представителство, то може да започне да оказва съпротива, възпрепятствайки опитите на Дамаск да установи пълен контрол над страната и транзитните ѝ коридори.

Завръщането на милиони сирийци допълнително повишава политическия залог. До края на май приблизително 1,67 милиона бежанци и 1,92 милиона вътрешно разселени сирийци са се завърнали в родните си общности. Много от тях се завръщат след продължителна бедност в съседни държави в общности, които вече изпитват трудности да осигурят основните нужди на своите жители. Това засилва конкуренцията за жилища, работа и обществени услуги и може да създаде нови местни източници на недоволство и конфликти с продължаването на процеса.

За да интегрира успешно завръщащите се, Дамаск трябва да даде на провинциите и общините необходимите ресурси и автономия, за да решават своевременно проблеми, свързани с предоставянето на услуги, създаването на работни места и образованието.

За да избегне възпроизвеждането на рентна икономика, зависима от транзитни такси и чуждестранни концесии, сирийската държава трябва да инвестира приходите от проектите обратно в местните икономики. Зависимостта на Асад от Иран и Русия ограничаваше възможностите му за маневриране, но новото правителство може да преговаря с Европа, държавите от Персийския залив, Турция, Съединените щати и международни институции, които търсят достъп до сирийските пазари и транзитни маршрути.

Конкуренцията между тези партньори дава на Дамаск възможност да договори условия, които да запазят възможно най-голяма част от стойността на инвестициите в Сирия. Но ефективното използване на този лост ще изисква прозрачни споразумения, обвързани с ясни държавни приоритети за възстановяване и икономическо съживяване.

За да свърже по-добре столицата с отдалечените градове и населени места, централното правителство трябва да инвестира в подобряването на пътищата и електроенергийната свързаност и да изисква от чуждестранните инвеститори да подкрепят наемането на местни работници и споразумения за разпределение на приходите. То също така ще трябва да постигне устойчиви и справедливи споразумения с лидерите на малцинствата и племенните общности, за да укрепи вътрешното доверие.

Подновеният интерес към Сирия като изгодна транзитна точка за регионалната търговия даде на Дамаск приходи, значение и влияние в момент, когато страната има нужда и от трите. Но тези ресурси не са даденост. Предизвикателството пред Дамаск е да използва ползите от новооткритото си значение за регионалната търговия, за да изгради функциониращи институции, да разпредели ресурсите за възстановяване и да преодолее историческите вражди.

В противен случай, след десетилетия на изолация, Сирия може да се върне на регионалната карта единствено като крехък канал за чужди търговски интереси.

Юлия* и Дмитрий* пристигат от Москва в Бразилия това лято – с две котки и намерението Юлия да роди там. „На границата, разбира се, не споменахме, че съм бременна", разказва жената. Към момента на полета тя е в 32-рата седмица на бременността си. Юлия ражда дъщеря си в частна клиника в Сантос, а двойката вече подготвя документите на бебето за бразилски паспорт.

Той се издава на всички деца, които са родени на територията на страната. „Нашият план е изпълнен. Щом дъщеря ни е с бразилски паспорт, тя ще може да пътува без виза почти във всяка страна и няма да ѝ се налага да урежда скъпо и дълго шенгенска виза. И изобщо искаме тя да може сама да избира къде да учи, да работи и да живее", разказва Дмитрий. Двойката планира да отлети обратно за Москва след няколко месеца – веднага щом получи всички документи за дъщеря си. Но далеч не всички постъпват по този начин.

Стотици руснаци получават бразилски паспорти

Представители на организации, подпомагащи руснаците, както и местни адвокати, работещи с тях, казват пред ДВ, че притокът на руски граждани към Бразилия се е увеличил. Страната стана по-популярна след началото на пълномащабната инвазия на Русия в Украйна през 2022 г., а и по-късно – след като Аржентина затегна миграционното си законодателство, което засегна и „родилния туризъм".

За ситуацията в Бразилия говори броят на издадените на руснаци паспорти: през 2024 г. – 477, през 2025 г. – 613. Повече от половината от получилите гражданство руснаци са жени. През 2024 г. делът им е бил 53,67%, а през 2025 г. – 55,15%. Към края на май 2026 г. на пристигналите от Русия са издадени 166 паспорта, като делът на жените вече е 58,43%. Зад тези цифри стоят различни стратегии за преселване.

Бразилски паспорти за родителите

Някои руснаци кандидатстват не само за втори паспорт за детето, но и за самите тях. След раждането на детето в Бразилия родителите могат почти веднага да подадат молба за разрешително за пребиваване, а след година – и за гражданство. Яна* и съпругът ѝ правят точно това през 2023 г. „Не мога да кажа, че няма никаква връзка с 2022 г., но самата идея за раждане в чужбина се появи много по-рано. В Русия може да се случи всичко, сред целите ми винаги е било да получа втори паспорт, а също и да родя детето си не тук. И когато случайно забременях, въпросът беше само – коя страна да изберем", разказва тя пред ДВ.

Яна ражда син в бразилския град Флорианополис, след което семейството прекарва там около три години. „За нас беше важно да получим паспорти както за детето, така и за нас. Но освен това много ми харесваше в Бразилия, през това време научих португалски", разказва тя. „Дори и до днес със сина ми често говорим за Бразилия, четем книги на португалски, искам той да може да пътува без визи и независимо от всичко да има отворен поглед към света", казва Яна.

Във Флорианополис се намира една от най-големите руски диаспори в страната. През първите шест месеца на 2026 г. рускините са посетили там предродилни консултации общо 119 пъти, а през цялата 2025 година – 136 пъти, сочат данните на местната здравна администрация.

Целеви проверки на руски граждани в Бразилия

Пристигането в Бразилия с цел раждане не е забранено, но и не е разрешено – така обяснява ситуацията пред ДВ местен юрист, пожелал да остане анонимен. Бременните жени пристигат под прикритието на туристки и на границата не споменават, че идват да раждат. В страната те могат да ползват медицински услуги, а в държавните клиники и безплатно обслужване, без значение какъв статут на пребиваване имат.

Затова в Бразилия се е развил бизнес, който помага на руснаците – често услугите по организиране на престоя и раждането се предлагат от хора, които сами наскоро са се преселили в страната, а по-рядко – от регистрирани компании с лицензи. Цените зависят както от конкретния град, така и от съответната услуга. Хонорарите на „помощниците" могат да струват от няколко хиляди долара за събиране на документи до над десет хиляди долара, ако в пакета е включено търсене на жилище, избор на клиника, услугите на дула-преводач.

Интервюираните от ДВ местни представители на такива услуги - юристи и доброволци - отбелязват затягане на правилата от страна на бразилските власти в градовете, където традиционно пристигат много руснаци, включително във Флорианополис. „Полицията проверява по-внимателно дали пристигналите лица действително живеят на посочения адрес, тъй като е имало случаи, в които хората са посочвали фалшиви адреси на пребиваване, за да получат по-бързо разрешение за пребиваване", казва юрист. Въпреки това няма масови откази на руснаци за влизане в страната.

Депортации на бременни жени?

В края на юли изданието "Baza", а след него и редица други руски медии, писаха за „депортации" на бременни рускини от Бразилия, като съобщиха за десет подобни случая. Бразилската полиция в отговор до ДВ опроверга тази информация. Оттам подчертаха, че бременността сама по себе си не е основание нито за допускане, нито за отказ за влизане в Бразилия. Информацията за „депортациите" вероятно е постъпила в медиите от един от проектите, подпомагащи преселването в Бразилия. ДВ успя да открие и потвърди само един такъв случай – бразилските гранични служители отказали достъп на бременна жена, която се обърнала към съда и в крайна сметка е била допусната в страната. Разпространената в медиите информация, че това не е единичен случай, не се потвърждава.

* Имената са променени от съображения за сигурност.

Кира Соколова | Надя Понте

Изборите в Саксония-Анхалт поставят канцлера Мерц и неговия Християндемократически съюз в затруднено положение. Сред съпартийците на Мерц има и такива, които вече искат оставката му. Няколко поуки от изборите.

"Това тук не са избори за канцлер" - тази фраза се чуваше често по време на предизборната кампания в градовете на провинция Саксония-Анхалт. По този начин базата на ХДС се опитваше да не допусне непопулярността на Фридрих Мерц в градове като Магдебург, Десау или Грьонинген да окаже влияние на провинциалните избори.

1. Нестабилността на канцлера расте

Малкото изяви на Мерц в провинцията служеха най-вече на една цел: да проведе срещи в контролирана среда - далеч от обикновеното население, отбелязва АРД. След гласуването в Саксония-Анхалт изглежда почти изключено ХДС да се яви още веднъж с Мерц на избори за Бундестаг. По-скоро стои въпросът: още колко ще остане той на поста?

Още във вечерта на изборите от по-задните редици на ХДС прозвучаха първите призиви за оставка. Партията има нужда от „персонално и политическо ново начало“, заяви Тим Бранд, член на ръководството на младежката организация на консерваторите в Бранденбург. „Затова Фридрих Мерц трябва да подаде оставка като канцлер и като председател на ХДС.“ Въпросът е дали този вид призиви ще прозвучат и на по-високо ниво в следващите дни и седмици, отбелязва германската обществена медия.

2. Стратегически гласуващи избиратели подкрепиха социалдемократите и Зелените

Резултатите, които в крайна сметка постигнаха социалдемократите и Зелената партия, се оказаха по-добри от очакваните – и двете политически сили се опасяваха, че няма да преминат стопроцентовата бариера. Но не бива да се забравя, че много от получените за тях гласове са протестни - като реакция срещу голямата подкрепа за „Алтернатива за Германия“.

Анализите показват, че хиляди избиратели са гласували за тези две партии, вместо както обичайно за ХДС. Но партийните стратези в Берлин знаят, че на тези избиратели не може да се разчита в дългосрочен план и не бива тенденцията да се интерпретира като национална. Все пак има и надежди, че някои избиратели биха могли да бъдат задържани трайно.

3. Съюзът "Сара Вагенкнехт" може да стане фактор във властта

През пролетта много от допитванията даваха на Съюза "Сара Вагенкнехт" (ССВ) максимално четири процента в Саксония-Анхалт. А по-късно споровете в партията само се изостриха: в Тюрингия водещи нейни представители се отцепиха и създадоха нова партия, припомня АРД. Основната причина: „Не искаме флирт с крайнодесните“, както се изрази финансовата министърка на Тюрингия Катя Волф.

Тя и нейните съмишленици бяха потресени от активността, с която в последните седмици Сара Вагенкнехт се опитваше да се сближи с „Алтернатива за Германия“. В Саксония-Анхалт тя сигнализира, че може да подкрепи избора на министър-председател, предложен от АзГ.

Споровете за курса и хаотичните последни дни обаче изглежда не навредиха на ССВ, анализира германската обществена медия. Дори се смята, че 2000 избиратели на АзГ са дали гласа си на ССВ - най-вероятно заради желанието за съвместно управление. Въпреки това остава въпросът: каква точно е каузата на партията? Как ще се държи тя в местните парламенти? И дали ще помогне на АзГ да увеличи властта си?

4. Никой не знае какво да прави оттук нататък

Резултатите от изборите в Саксония-Анхалт се очертаваха вече от месеци, но все пак нито победителите в тях, нито останалите партии са наясно какво да правят оттук нататък, коментира още АРД.

АзГ сега би трябвало да сформира правителство. Би трябвало да разговаря с другите и да проучи предпоставките за компромис, т.е. да се опита да постигне най-доброто за страната. Водещият кандидат на АзГ Улрих Зигмунд обаче малко или повече изключи това преди изборите. Сега казва, че бил готов да протегне ръка, но е ясно, че не е действително склонен на компромиси.

Консерваторите пък си затваряха очите пред опасността и си казваха – и този път всичко ще е наред. Но това не се оказа достатъчно. В ХДС например трябва да са били наясно, че мнозинство срещу АзГ без Лявата партия няма да е възможно. Но ясни изказвания в този смисъл така и не бяха направени, независимо че в Тюрингия и Саксония консерваторите отдавна си сътрудничат с левите.

Не само в Саксония-Анхалт, в Берлин също не знаят какво да правят, а политиците реагират с клишета, пише АРД. От ХДС казват, че не са успели да докоснат хората емоционално. Социалдемократите предпочитат да говорят за своя „стабилен резултат“. Трябвало да се управлява по-добре, да се обяснява по-добре. Но какво ли ще си помислят избирателите, когато чуят това?

Страната не е на ръба на пропастта

Вероятно би трябвало да се прояви повече оптимизъм, защото не всичко е черно. Избирателната активност бе огромна, много хора се ангажираха за демокрацията. Страната не е на ръба на пропастта и не бива да се позволява на АзГ да внушава обратното.

Три гласа. Толкова са необходими на "Алтернатива за Германия", за да излъчи първия крайнодесен премиер на провинция във Федералната република от Втората световна война насам.

Ако ги получи, това ще сложи край на т.нар. санитарен кордон - обединение срещу крайната десница по подобие на това във Франция, която вече десетилетия е блокирана по пътя ѝ към Елисейския дворец.

Една друга държава, близка до Германия, обаче отдавна го е нарушила. Още през 2000 година Австрийската народна партия допуска Партията на свободата (АПС) до властта във Виена. Решение, което тогава шокира Европа и чиито последици са особено актуални и днес.

Бившите нацисти остават в политиката и след войната

Партията на свободата на Австрия е създадена през 1956 година, а нейният първи лидер Антон Райнтхалер е бивш нацистки генерал. В редиците на партията се вливат бивши представители на нацисткия режим, на много от тях е забранено членуването в двете "големи" сили - консервативната Австрийска народна партия и Социалдемократическата партия.

В следващите десетилетия тя е маргинална сила, но има постоянно представителство в парламента. По това време обаче Партията на свободата се представя като умерена националлиберална партия, която се дистанцира от крайнодесните идеологии. Няколко пъти дори подкрепя правителства на социалдемократите през 1980-те години.

До идването на Йорг Хайдер, който става лидер през 1986 година. Хайдер взима завоя, който превръща АПС това, което е и до днес - евроскептична, антимигрантска и крайнодясна сила, която се противопоставя на обществения договор в Австрия и на ключови аспекти от либералната демокрация.

Поведението на Хайдер и ксенофобските и антисемитски изказвания на лидерите на АПС отново превръщат каквото и да е партньорство с партията му в табу. До 2000 година.

Когато Голямата коалиция е изчерпана

Подобно на Германия, и в Австрия от Втората световна война насам има две партии, които доминират в политически план и винаги излъчват канцлера. Нуждата от формиране на Голяма коалиция обаче, която управлява неспирно от 1987 година, започва да се отразява на изборните резултати.

През 1999 година Австрийската народна партия за първи път в своята история става трета сила. Първи са социалдемократите с 33,15%, а втора е Австрийската партия на свободата с исторически резултат - 26,91%.

Лидерът на консерваторите Волфганг Шюсел взима решение, което шокира Австрия и Европа. Той предлага парньорство на крайната десница с условието той да е канцлер в кабинета. Европейските партньори реагират остро - на Виена е наложена дипломатическа изолация. Но Шюсел има план.

"Опитомяване на крайнодесните"

В управлението крайната десница не става по-малко радикална. Но се проваля в обещанията си. По-голямата част от ключовите послания от кампанията така и не стават факт. В същото време между различните крила в партията напрежението расте. Коалицията е разтурена, а през 2002 година Австрия отива на предсрочните избори. Консерваторите на Шюсел печелят с 42,30%, а крайнодесните се сриват до 10%.

Сформирано е ново правителство, но корупционните скандали и личностните противопоставяния в Партията на свободата водят до разцепление, след което Йорг Хайдер основава нова партия - Съюз за бъдещето на Австрия.

На следващите избори през 2006 година АПС и Зелените си поделят третото място - те получават равен брой мандати. След това Австрия се връща към старата формула на Голямата коалиция. До 2017 година, когато Себастиан Курц отново нарушава табуто.

Влизането на Австрийската партия на свободата в управлението този път не предизвиква острата реакция от 2000 година. Дипломатическата изолация преди 17 години не е довела до търсения резултат, затова се търси диалог. Но историята се повтаря. Скандалът "Ибиса" разкрива корупционна афера, в която вицеканцлерът Хайнц-Кристиан Щрахе е готов да влезе, както и редица самопризнания за порочните практики в крайнодясната партия. Предсрочни избори се провеждат през 2019 година, а Партията на свободата отново се срива.

Какви са поуките

Решенията на Шюсел и Курц водят до краткосрочен положителен ефект за собствената им партия - след коалицията с Партията на свободата вотът за традиционната десница расте. Очевидно стратегията е именно такава, а редица политически наблюдатели коментират, че влизането във властта всъщност показва на избирателите на крайнодесните несъстоятелността на обещанията им.

Изборните провали обаче не водят до омекотяване на позициите. Дори напротив: девет години след скандала "Ибиса" и поредния провал при участието на крайнодесните в управлението Австрийската партия на свободата води в проучванията - с рекордните близо 39%. А настоящият ѝ лидер Херберт Кикъл се смята за дори по-радикален от Хайнц-Кристиан Щрахе и Йорг Хайдер.

Автор: Александър Детев

За да заобиколи санкциите на САЩ, Иран е изградил сложна мрежа от посредници и предприемачи, близки до режима. В центъра ѝ е милиардер, който някога е бил осъден на смърт, а сега отново служи на аятоласите.

Под управлението на президента Доналд Тръмп САЩ се опитват да накарат иранското ръководство да отстъпи, налагайки особено тежки санкции. Те би трябвало да постигнат това, до което военният натиск от февруари насам така и не доведе. Засегнати са не само основните източници на доходи и търговия в Иран като нефта, банките, златото, корабоплаването, въздухоплаването и определени технологични сфери, но и криптовалутите. Именно тях Иран очевидно използва за трансфера на средства, търговски операции и все повече - за трансакции, свързани с петрола.

Освен това Иран изглежда проверява възможността да гарантира чрез криптовалутите доставките на нефт през Ормузкия проток. По данни на агенция Fars News, близка до Революционната гвардия, предложението за това е било направено от Бабак Санджа. Този 53-годишен милиардер, който миналата година бе освободен от затвора, е сред най-известните фигури в създадената от Иран мрежа за заобикаляне на международните санкции.

Мрежа от власт, пари и защита

Членовете на тази мрежа се ползват с подкрепата и защитата на влиятелни представители на иранската политика срещу това да предоставят част от своите печалби. „Бабак Санджани с иновативните си идеи е един от най-елитните членове на мрежата. Той нееднократно е доказвал способностите си в миналото", казва пред ДВ журналистът Бензад Ахмадиния. „Изглежда, че елитът е решил да преодолее вътрешните си вражди и да се опре на специалисти и експерти, които могат да работят по-ефективно от другите и да поемат важни функции."

Корупцията в обществения сектор и липсващата прозрачност са смятани за структурни проблеми на иранската политическа и икономическа система. В индекса за корупция на „Трансперънси интернешънъл" Иран заема 153 място сред 182 държави.

По данни на медиите, Санджани е контролирал фирмена империя от 60 компании, включително в Малайзия, Таджикистан, Турция и ОАЕ. На много от тях впоследствие са наложени американски санкции. Предполага се, че чрез своята мрежа бизнесменът е продал милиарди барели нефт на черния пазар по време на президентството на Махмуд Ахмадинеджад, като същевременно е внасял в Иран всякакви стоки, сред които и самолети.

След смъртната присъда - отново в бизнеса

През 2016 година обаче, в рамките на вътрешнополитическите борби за власт в Иран, Санджани е обвинен, че е укрил от държавата 2,6 милиарда долара приходи от износа на нефт. След шумен процес по един от най-големите случаи за корупция в страната, той бе осъден на смърт. Санджани дълго оспорва обвиненията и започна преговори с властите.

Друга ключова фигура в тази мрежа е турско-иранският бизнесмен Реза Зараб. Той е арестуван през 2016 година по време на ваканция в САЩ. Обвинен е в пране на пари и нарушения на американските санкции. Зараб е изградил в Турция широка бизнес мрежа и е разполагал с подробни познания за финансовите и икономическите механизми, с които Иран заобикаля санкциите.

Как функционират мрежите

Случаи като неговия дават на американските власти възможност да установят как функционират иранските мрежи за заобикаляне на санкциите и позволяват на Вашингтон да ги вземе на прицел. Впоследствие Зараб се съгласява да сътрудничи на американските следователи и е освободен от затвора.

„Хора като Зараб или Санджани биват подкрепяни в рамките на системата и имат връзки с различни центрове на властта", казва пред ДВ икономистът Джамшид Асади. Пак по данни на медиите, възходът на Санджани започва преди 30 години по време на неговата военна служба. Тогава той бил шофьор на гуверньора на иранската Централна банка, като тази позиция му осигурила достъп до влиятелните кръгове и му създала важни бизнес контакти.

През февруари 2024 година иранските медии съобщават, че от чужбина в Иран са били върнати активи, свързани със Санджани. Но състоянието му вече било надхвърлило размера на неговите неизплатени задължения. През 2025 година той е освободен от затвора и отново се заема с бизнес. Чрез една от своите компании подписва договор за много милиарди долари с иранските държавни железници. Същевременно се стреми да подобри имиджа си. В открито писмо до Илон Мъск предлага компанията си като мост за икономическото сътрудничество между Иран и САЩ. Днес се представя като предприемач, посредник и привърженик на диалога.

След като през 2026 година САЩ отново включиха Санджани в санкционния си списък, те разшириха през юли мерките си върху по-голяма мрежа от компании и бизнес партньори, свързани с него. Само ден преди обявяването на новите санкции Санджани откри в Техеран кафене и сладкарница. Те бяха затворени от властите още на следващия ден.

Техеран вече изпитва трудности

Основният въпрос все пак е дали последните американски санкции наистина достигат мрежите, които поддържат иранската сенчеста икономика. Джамшид Асади е на мнението, че много от традиционните пътища за заобикаляне на санкциите вече са известни и Техеран среща все по-големи трудности да ги използва. САЩ са отправили предупреждения към редица страни, че предприятия, банки и представители на частния сектор са под заплахата от санкции, ако подкрепят Иран за заобикаляне на ограниченията.

Същевременно в течение на последните десетилетия Иран се е научил да се адаптира към икономическия натиск и да намира нови пътища за преодоляване на санкциите. Поради това остава открит въпросът дали последните мерки на Вашингтон наистина ще отслабят осезаемо тези мрежи. Завръщането на Бабак Санджани показва, че Техеран очевидно отново залага на бизнесмени, които и преди са помагали на страната да се справи с икономическата изолация и да устои на натиска.

Добър мой приятел ми разказа гръцка шега в коментара си към есето ми за филма на Нолан „Одисеята“.

Един атинянин разглеждал картина, изобразяваща битка, в която атиняните побеждавали и избивали спартански воини.

Мъжът възкликнал: „Храбри, храбри атиняни!“

„Да“, сухо го прекъснал стоящият наблизо спартанец и казал: „–[само] на картините“.

Всеки, който е чел „История на Пелопонеските войни“ на Тукидид, знае, че спартанците са разгромили атиняните в битка - "унищожили“ са Атина.

Историята е класически пример за „лаконичен хумор“ - сухият, безкомпромисен хумор, с който спартанците са били известни. Той е записан в „Спартански поговорки“ на Плутарх.

Майтапът ми напомня за това как американската армия е „непобедима“ - в холивудските филми.

Подобно на атиняните, представянето на САЩ в реалния свят се различава донякъде от това в Холивуд.

Една човешка черта, която ме забавлява, е откачената фанатичност на хазартния играч, който удвоява залога си, след като е загубил всичко.

Изпитвам неохотно уважение и забавно недоверие към големия играч, готов да продължи, докато не загуби и последните си дрехи.

Днешната американска империя, с финансите и ръководството си тип „бананова република“, все повече прилича на такъв хазартен играч, който залага всичко след поредица от загуби.

САЩ УДВОЯВАТ ЗАЛОГА СИ СРЕЩУ КИТАЙ

Елбридж Колби предприе обиколка в Азия и посети Манила, Сеул и Токио в средата на август.

Колби е третият по ранг човек в Пентагона като заместник-министър на войната на САЩ по въпросите на доктриналните управленски решения.

Той е авторът на Стратегията за национална отбрана (NDS). Основният му фокус - Китай.

46-годишният Колби предполагаемо е „умният“ в Министерството на войната, в сравнение с преливащия от тестостерон Хегсет, чийто IQ е на нивото на стайна температура.

САЩ трябваше да изтеглят значителен брой „ресурси“ от региона, за да ги разположат в Западна Азия, включително THAAD, самолетоносача „Джордж Вашингтон“ и голяма част от ракетния си арсенал.

Посещението на Колби беше, както се предполага, с цел да успокои „съюзниците и партньорите“ на САЩ в Източна Азия относно „ангажимента“ на страната, докато войната с Иран продължава.

Колби изнесе реч за политиката в Манила. Той повтори политиката на САЩ за възпиране на Китай в „Индо-Тихоокеанския регион“ - измислена географска концепция, чиято цел е да се сдържа Китай чрез привличането на Индия.

Макар подобно послание от режима на САЩ да е клише, ястребовата войнственост в изказа му е неочаквана.

Повечето наблюдатели очакваха отстъпление в агресивността на САЩ, предвид посредствените им военни резултати в Иран и перспективата за поредна „вечна война“ в Западна Азия.

Очакванията са САЩ да поддържат „стратегическа стабилност“ в Източна Азия, докато се справят с последствията от провалената си авантюра в Иран.

Вместо това Колби засили позицията си. Той потвърди „непоколебимата ангажираност на САЩ да защитят Първата островна верига“.

Той поиска от азиатските си лакеи да действат като предни проксита в конфликт с Китай: да увеличат разходите за отбрана, да разширят американските бази и да увеличат запасите от оръжие.

Най-тревожното послание е понижаването на ядрения праг на САЩ.

Колби обяви, че Пентагонът преразглежда ядрената доктрина на САЩ, за да „предостави повече възможности на президента“, тъй като режимът в САЩ осъзнава, че шансовете му да спечели конвенционална война стават все по-нереалистични.

Китай се придържа към ядрената доктрина „Без първо използване“ (Non-first Use) откакто се превърна в ядрена държава през 1964 г. Преразглеждането на американската доктрина има само едно обяснение - обмисляне на първи ядрен удар.

Естествено, това съобщение предизвика сериозна тревога сред китайските военни кръгове.

По-късно ще обсъдя как първият удар неизбежно би довел до пълното унищожение на САЩ от втори китайски удар.

ДИАГНОСТИКА НА ИМПЕРИЯТА С МАНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕ

Не знам какъв медицински „синдром“ конкретно описва състоянието, при което човек става все по-войнствен след поредица от загуби.

Но има няколко психиатрични състояния, които съответстват на симптомите, проявявани от Колби и американския режим.

В областта на поведението на животните и еволюционната психология „ефектът на губещия“ обикновено кара индивидите да станат покорни след поражение, за да избегнат по-нататъшни вреди.

Въпреки това, в състояние на отчаяние или при слаб контрол над импулсите, индивидите преживяват обратен ефект, при който повтарящите се загуби водят до ескалация, а не до подчинение.

Това се нарича „обратният ефект на губещия“.

Съществува и по-малко дипломатичният термин „ефект на притиснатият в ъгъла плъх“, който описва реакция на заплаха, при която се преминава от „бягство“ към „борба“, когато повтарящите се загуби елиминират всички възприемани възможности за отстъпление.

Съществува и „нарцистична ярост“ при силно нарцистични личности, за които повтарящите се поражения предизвикват „нарцистична травма“, която представлява заплаха за преувеличената им самооценка.

При такава „нарцистична ярост“, вместо да отстъпи, пациентът реагира с нарастваща враждебност, интензивна ярост и безкрайни отмъщения, за да възстанови възприеманото си господство.

Медицинските специалисти класифицират такива хронични склонности към насилие като личностови разстройства - интермитентно експлозивно разстройство (IED) и опозиционно-противопоставящо разстройство (ODD).

В политическите науки и международните отношения се използват няколко по-малко колоритни термини, за да се опише една суперсила, която се държи като психотична.

Те включват „ескалация на ангажимента“, „компенсаторна агресия“ или „заблудата на потъналите разходи“.

Каквото и да е наименованието за такова психотично държавно поведение, в историята сме виждали големи имплозии на велики сили, които са аналогични на настоящото поведение на САЩ.

От 431 до 404 г. пр.н.е., по време на споменатите по-горе Пелопонески войни, Атина бива въвлечена в изтощителна борба срещу Спарта и губела влияние.

Вместо да търсят мир, атинската гордост и арогантност ги подтикват да предприемат атаки срещу съседите си.

Атина изпрща флота към малкия остров Мелос, който е неутрален и просто иска да бъде оставен на мира.

Атинските пратеници искат от мелийците да се предадат и да платят данък, или ще се изправят пред пълно унищожение.

Когато мелийците опитват даоспорят това с морала, справедливостта и боговете, атиняните ги прекъсват с чиста, неподправена реалполитика:

„Силните правят каквото могат, а слабите търпят каквото трябва.“

Мелианците отказват да се предадат. Атиняните обсадили острова, екзекутирали всички възрастни мъже и продали жените и децата в робство.

През 415 г. пр. Хр. Атина пожънала това, което е посяла.

Заслепени от арогантност и убеждението, че неограничената им власт ги прави непобедими, атиняните предприемат масивна и агресивна морска инвазия в Сицилия, за да завладеят Сиракуза - много по-голям съперник.

Експедицията се преврща в катастрофален провал.

Атинският флот е разгромен, десетки хиляди войници са пленени, а Атина губи по-голямата част от флота си.

Атина никога не възстановява морското си превъзходство и в крайна сметка напълно губи войната от Спарта.

Тукидид пише в книгата си, че империите, изградени върху логиката на грубата сила, лицемерието и принципа „силният е прав“, в крайна сметка се самоунищожават чрез собствената си арогантност.

Друга империя, паднала под меча на собствената си арогантност, е френската империя на Наполеон през 1812 г.

Войските на Наполеон затънаха в Испания по време на „Полуостровната война“, без да могат да смажат местната съпротива или да принудят Великобритания да се предаде.

Движен от необходимостта да наложи Континенталната система и да демонстрира абсолютно европейско господство, Наполеон ескалира конфликта, като събра „Гранд Арме“ (над 600 000 души) за нахлуване в Россия.

Тактиката на „изгорената земя“ и суровата руска зима унищожиха френската армия.

По-малко от 100 000 души оцеляха, което доведе до Войната на Шестата коалиция, абдикацията на Наполеон и края на Френската империя.

По време на Втората световна война, от 1937 г. нататък, Имперска Япония се забърка в скъпоструваща и безнадеждна сухопътна война в Китай, която сериозно изчерпа ресурсите ѝ и доведе до осакатяващи търговски ембаргота.

Вместо да договори оттегляне от Китай, военното ръководство на Япония заложи още по-силно на тази линия.

През 1941 г. тя нападна САЩ в Пърл Харбър, за да си осигури достъп до петрол в Югоизточна Азия, залагайки на това, че агресията ще принуди една значително по-голяма сила да се подчини.

Това решение мобилизира най-голямата индустриална сила в света срещу Япония, което доведе до пълното унищожение на японския флот, въздушните сили и големите градове, както и до хвърлянето на две атомни бомби върху Япония.

Паралелът с Япония е нейният съюзник от Втората световна война - нацистка Германия.

След като не успя да принуди Великобритания да се оттегли от войната в Битката за Британия, Германия се изправи пред неопределена блокада и потенциална война на два фронта.

Преоценявайки собствената си непобедимост и подтикната от идеологическа арогантност, Германия започна внезапна инвазия срещу Съветския съюз през 1941 г. с операция „Барбароса“.

Хитлер се изправи срещу нация с много по-голям човешки ресурс, територия и потенциален капацитет за военно производство.

Германия се озова в капана на изтощителна война на Източния фронт, която унищожи Вермахта и в крайна сметка доведе до пълното превземане на Берлин и разпадането на „Хилядолетния Трети райх“.

Изглежда все по-вероятно, че американската империя върви по стъпките на своите имперски предшественици.

Елбридж Колби и неговите шефове биха могли да извлекат полза от изучаването на собствената си „западна“ история.

Но, разбира се, колониалните империи в късен етап са известни с това, че се управляват от невежи и злонамерени клоуни, за които ученето е занимание за „неудачници“.

Какво ще се случи, ако избухне война в Първата островна верига

Написал съм много есета за това защо САЩ нямат шанс да спечелят война с Китай в Западния Тихи океан от военна гледна точка.

Затова няма да се повтарям.

Нека вместо това сравня Китай с Иран, който в момента печели срещу САЩ.

- Китай е 6 пъти по-голям от Иран, а населението му е над 14 пъти по-голямо

- Икономиката на Китай е 40 пъти по-голяма от тази на Иран

- Китай разполага с армия от 2 милиона души - най-голямата в света

- Китай разполага с интегрирана противовъздушна отбрана, по-голям военноморски флот от този на САЩ и военновъздушни сили със способности, сравними с тези на ВВС на САЩ

- Китай разполага с космически и кибервъзможности, равни на тези на САЩ

- Китай разполага с ядрена триада и достатъчно ядрени оръжия, за да унищожи САЩ при втори удар

- Китай разполага с арсенал от ракети и дронове, който е качествено и количествено превъзхождащ този на Иран или САЩ

- Безпилотните системи на Китай (сухопътни, въздушни, морски и подводни) и военният изкуствен интелект са от световна класа

Всъщност една война в близост до китайските брегове ще бъде толкова неравностойна, че самият Пентагон признава, че военните симулации покачават, че американските въоръжени сили не могат да издържат дори повече от няколко седмици.

Те изложиха резултатите от военната симулация в поверително проучване, озаглавено „Overmatch Brief“.

Нека сега разгледаме какво могат да допринесат „съюзниците“ на САЩ в една война в Западния Тихи океан, както изисква Колби.

Първо, сред „съюзниците“ на САЩ в региона е малко вероятно Южна Корея да се включи.

Сеул знае, че икономиката му зависи от търговията с Китай. Страната се намира на прага на Китай. На север има съсед, с когото вече не може да се справи.

Това оставя Япония, Филипините и Австралия като възможни участници във всякакви военни действия.

Независимо от политическата им позиция засега, когато наистина започнат да летят куршуми, Вашингтон ще разбере кой е неговият истински лакей или кой с удоволствие ще послужи като пушечно месо.

Нека просто приемем, че всички те ще се включат, и да анализираме какво би се случило.

Китай ще се зарадва да изравни сметките с японците за варварските им зверства по време на китайско-японските войни през 20-ти век.

Цялата територия на Япония попада в обсега на конвенционалните удари на Китай - от ракети до дронове.

Япония „подслонява“ 130 американски военни бази - най-много в света - и Китай има пълното право да унищожи всяка японска инфраструктура, ако тя се използва за подкрепа на войната.

Токио може да очаква масирани ракетни залпове и рояци от дронове срещу японските острови.

Пекин може също така да блокира достъпа ѝ до енергия и храна. Япония внася 90 % от енергията си и 60 % от храната си.

Сред китайците няма никакво съчувствие към идеята да се наложи най-тежкото наказание на Япония, която се е държала животински, извършвайки неописуеми военни престъпления, и никога не изрази разкаяние.

Ако Япония се включи във войната, очаквайте пълното унищожение както на икономиката ѝ, така и на физическата ѝ инфраструктура.

Австралия е чихуахуа, махащо с опашка и следващо господаря си във всяка война, подкладена от САЩ от времето на Корея насам.

Но това верно кученце е без значение от военна гледна точка. Малката ѝ популация, отдалечеността ѝ от Западния Тихи океан и незначителната ѝ военна мощ я правят по-скоро досада, отколкото заплаха.

Австралия е силно зависима от търговията с Китай, която се състои предимно в изкопаване на суровини от земята, които да бъдат продавани на Китай.

Икономическото оцеляване на Канбера е под заплаха, ако се включи във война срещу Китай.

Ако Австралия е лаеща чихуахуа, Филипините са просто майтап като военна сила.

Те се гордеят с най-корумпираното правителство и най-слабата армия в Югоизточна Азия, с въздушни сили и военноморски флот, въоръжени с остарели американски оръжия от 50-те и 60-те години.

Манила притежава и някои „чудо-оръжия“ от скрап-депата на Втората световна война, като кораба „Сиера Мадре“, заседнал на рифа Ренаи в Южнокитайско море.

Освен липсата на военна техника, Филипините нямат и особена национална идентичност, тъй като архипелагът никога не е бил национална държава до 1946 г.

Тя е била управлявана от редица колониални завоеватели, а след „независимостта“ - от едни от най-корумпираните диктатори и олигарси в света.

Това е „бананова република“ във всеки смисъл на думата.

С по-малка огнева мощ от Катар или Кувейт, чиито разходи за отбрана надвишават тези на Филипините в съотношение 10 към 1, Манила не е в състояние да бъде дори пушечно месо.

Тя ще служи главно като мишена, която да поема китайските ракети, насочени към американските бази.

Накратко, „мрежата от съюзници“ на САЩ, на която разчитат Колби и Пентагонът, не е особено „ценен актив“ в случай на тотална война.

А какво ще стане с другите западни „инструменти“, ако избухне война?

Други широко промотирани западни „стратегии“ срещу Китай включват блокиране на китайския внос на енергия през Малакския пролив и икономически санкции.

Войната в Иран и войната в Украйна показаха, че подобни маневри имат обратен ефект при решителни противници.

Освен това Китай е на съвсем друго ниво в сравнение с Иран и Русия, що се отнася до способността за ответен удар.

Ако САЩ и техните васали затворят регионални стратегически точки или прекъснат морския трафик, за да притиснат Пекин, те незабавно ще лишат собствените си промишлени отрасли от енергия, компоненти и храна в резултат на контраблокада.

Китай разполага с огромна, самодостатъчна мрежа от селскостопански и сухоземни ресурси; изолирани островни държави като Япония и Филипините биха могли да се сблъскат с бърза обществена парализа при същите условия.

Китай е най-големият селскостопански производител в света, като осигурява 37 % от световното селскостопанско производство. Разбира се, той е и най-голямата индустриална сила, като осигурява 33 % от световното производство в преработвателната промишленост.

Освен това всяка държава, участваща в блокада на Малакския пролив, ще се сблъска с китайските хиперзвукови противокорабни ракети, изтребители, подводници и военноморски ескорт.

Трудно е да си представим, че САЩ ще успеят да съберат мрежа от регионални държави, за да наложат енергиен задушаващ захват и търговско ембарго върху Китай.

За разлика от Иран и Русия, които не са интегрирани в критични глобални вериги за доставки, Китай е най-голямата индустриална сила в света и може да направи така, че всякакви ответни мерки да нанесат много по-големи щети на всеки, който се присъедини към санкциите.

Здравият разум ни подсказва, че съседните държави няма да проявят голямо желание да жертват собственото си оцеляване в името на хегемонията на САЩ или „демокрацията“ в Тайван.

Самите силно финансиализирании и ориентирани към услугите западни икономики разчитат на глобалната верига за доставки, в която Китай доминира.

При пълно икономическо разкъсване на връзките, предизвикано от война, световната икономика се срива, но вътрешните последици са асиметрични.

Китай разполага със селскостопански капацитет, достъп до суровини (по сухопътни маршрути от Русия и Централна Азия) и инфраструктура за тежка промишленост, за да премине към командна икономика във военно време.

САЩ и Западът, които от десетилетия са изнесли производствената си база, биха се сблъскали с незабавен, катастрофален недостиг на всичко - от основни лекарства и електроника до критични минерали, необходими за производството на оръжия.

Ако избухне война, Китай няма нужда да проектира сила в световен мащаб, за да спечели; достатъчно е да доминира върху ограничен участък от океана в непосредствена близост до границите си.

Използвайки огромното си индустриално предимство, географската си близост и абсолютната си политическа решителност, Китай разполага със структурни предимства, с които САЩ просто не могат да се мерят.

Гарантираното унищожение на американската територия превръща ядрения шантаж в празна и самоубийствена заплаха.

Колби и Пентагонът не са слепи за реалността, която току-що описах.

Те напълно осъзнават, че САЩ нямат шанс да спечелят конвенционална война с Китай.

Това доведе до шокиращото публично обявление, че Пентагонът преразглежда ядрената си доктрина, за да понижи прага за употреба на ядрени оръжия.

Именно тук разумът на умиращата империя е напълно под лупа – това не е просто лудост, а самоубийство.

САЩ ще бъдат напълно „изтрити“, както би казал Тръмп, ако се осмелят да нанесат първи ядрен удар.

Тъй като Китай притежава абсолютен капацитет за „втори удар“, срещу който САЩ не могат да се защитят.

В арсенала на Китай се намира стандартната ядрена триада за втори удар - ядрени бойна глави, изстрелвани от наземни, въздушни и подводни междуконтинентални балистични ракети (МБР).

Освен това съществува уникална платформа за ядрен удар, която само Китай разполага и срещу която не съществува защита.

Това е Системата за фракционно орбитално бомбардиране (FOBS).

За разлика от традиционните междуконтинентални балистични ракети (ICBM), които следват фиксирана параболична траектория, платформата FOBS изстрелва ядрена бойна глава в ниска околоземна орбита (LEO).

Това ѝ позволява да обиколи земното кълбо - например над Южния полюс - преди да излезе от орбита, и да заобиколи от всяка посока фиксираните, насочени на север американски радарни системи за ранно предупреждение.

Тъй като FOBS пребивава във временна орбита, точната цел остава неизвестна за противниците, докато не се задействат ретроракетните двигатели, за да изведат бойна глава от орбита.

Платформата FOBS е комбиниранс хиперзвукова платформа (HGV), движеща се със скорост от Мах 20 до Мах 25 (приблизително 15 000 до 17 500 мили в час) и е изключително маневрена преди удара.

Това е най-бързият метод за разгръщане на ракети, който съществува към момента.

Няма защита срещу ядрен удар от FOBS, съчетан с HGV. Ударният капацитет премахва всякакво съмнение, че вторият удар би бил фатален.

Това гарантира, че дори и само малка част от ядрените сили на Китай да оцелее след първия удар, останалите бойни глави ще заобиколят американските защитни системи и ще унищожат целите си.

Това не е теоретично оръжие, като „Златния купол“. Китай изпробва системата FOBS още през лятото на 2021 г.

Когато „Файненшъл Таймс“ съобщи за изстрелването през октомври 2021 г., това изненада американското разузнаване и накара Пентагона да сравни събитието като съвременен „момент Спутник“.

Изглежда, че през последните години САЩ преживяват много „моменти тип „Спутник““.

Помните ли старта на DeepSeek през януари 2025 г.? Или появата на два китайски прототипа на изтребители от 6-то поколение на 26 декември 2024 г.?

Човек се чуди колко „Спутник моменти“ са необходими, за да осъзнае една психотична, умираща империя, че може би е по-добре да се откаже от илюзията за световно господство и да даде шанс на мира.

автор: Хуа Бин

превод: Nick Iliev

Германия осъмна в състояние на дълбок политически шок, след като крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“ (АзГ) постигна историческа победа на регионалните избори в провинция Саксония-Анхалт, завоювайки внушителните 43.8% от гласовете. Реакцията на либералния елит в Берлин не закъсня – около 5000 демонстранти бързо изпълниха площада пред Бранденбургската врата в знак на протест срещу вота. Този акт обаче разкрива дълбока концептуална и логическа глупост, която за съжаление вече изобщо не изненадва трезвомислещите анализатори.

Да протестираш в германската столица Берлин срещу легитимния избор на хората в Саксония е абсолютно същата проява на безсилие и абсурд, каквато би била, ако жълтите павета в София се напълнят с протестиращи, възмутени от победа на партия „Възраждане“ в Ямбол. Това е класическа проява на провинциалното и столично разминаване, при което затворените в своя балон градски либерали се опитват да накажат реалността, вместо да разберат причините за нея. Изборният резултат е факт, а неговото отричане по столичните площади показва пълна неспособност за реално политическо действие.

Тази наивна и откровено глуповата реакция на Запада е добре познат рефлекс от близкото минало. Спомняте ли си грандиозното шествие срещу тероризма, което се проведе в Париж след кървавата касапница в редакцията на „Шарли Ебдо“? Тогава милиони европейци и световни лидери маршируваха хванати за ръце, вярвайки, че със слогани и размахване на моливи ще уплашат радикалния ислямизъм. Резултатът от това показно шествие беше кръгла нула, защото символичните жестове никога не решават дълбоките структурни и икономически проблеми на обществата.

Днес Берлин повтаря същата грешка. Вместо управляващата коалиция да анализира защо близо половината от избирателите в една източна провинция са гласували за АзГ, тя подкрепя уличен активизъм под лозунги за „борба с фашизма“, без да си дават сметка, че този възход е директен продукт на техните собствени провали и арогантност към проблемите на хората извън столицата. Докато Западна Европа продължава да заменя реалните политически решения с празни демонстрации и морализаторство, вълната на недоволство само ще се засилва.

Заради санитарния кордон от другите партии до момента "Алтернатива за Германия" само печелеше от кризите. След резултата в Саксония-Анхалт тя вече ще ги създава. И ще плати цената за това.

Санитарният коридор, който всички основни политически партии бяха изградили около крайнодесните сили във Федералната република, до момента блокираше "Алтернатива за Германия" да се домогне до властта.

Идеята и на регионално, и на национално ниво партията да вземе достатъчно гласове, за да има мнозинство сама, беше немислима. До изборите в Саксония-Анхалт на 6 септември 2026 г.

Удобното положение в опозиция свърши

От създаването си през 2013 година "Алтернатива за Германия" бе обречена да е в опозиция. Като такава тя беше постоянен критик на политиките на федералното правителство и на регионалната власт - по време на бежанската криза, пандемията от Ковид-19, войната на Русия срещу Украйна и икономическата стагнация. Неуспехите на традиционните партии автоматично трупаха точки в отбора на крайнодесните, подкрепата им растеше, претенциите за власт също.

Програмата на "Алтернатива за Германия" в Саксония-Анхалт ще обрече провинцията на икономически кризи и социално напрежение, убедени са икономисти и политолози.

Саксония-Анхалт разчита на чуждестранна работна ръка в ключови сфери като здравеопазването. Улрих Зигмунд и екипът му ще ги изгони. Алтернативните енергийни източници са силата на малката откъм население и икономика провинция - тя покрива около 60% от нуждите си през ветрогенератори и соларни панели. АзГ им е обявила война отдавна. Химическата индустрия е ключовият отрасъл, но тя е силно зависима от чужди инвеститори, които традиционно бягат от крайни политически доктрини. Тези инвестиции - ако не спрат, поне ще намалеят значително. Проруската политика на крайнодесните е немислима в Германия, която е обект на преки провокации и хибридни атаки от Кремъл. Националният консенсус по тази тема трудно може да бъде разрушен.

Сега те ще платят цената за кризите, които създават

След изборите "Алтернатива за Германия" най-вероятно ще може да управлява (може би с подкрепата на други популисти - "Съюз Сара Вагенкнехт").

До момента в опозиция тя имаше възможността да печели от кризите. Сега ще започне да ги създава. И ще плати цената за тях. А продемократичните и антирадикални сили в Германия вероятно най-после ще намерят отговора, който до момента не успяваха - "как да ги спрем?".

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Не може хората да остават в България, щом доходите им изостават дори от тези в Сърбия, Черна гора и Румъния. Кабинетът на Радев обеща ръст на доходите, но вместо това консервира модела "евтин труд". Какво означава това.

Ще бъде ли България пак държава на ниски заплати

Докога България ще е страна на евтин труд?

България ще си остане страна на най-евтин труд?

Кой иска България да си остане страна на ниски заплати

В предизборните обещания на „Прогресивна България“ и Румен Радев на първо място бяха хората - и „да няма бедни в европейска България“, но в бюджетните сметки ги изпревариха работодателите. Минималната работна заплата (МРЗ), която по досегашната формула би достигнала 690.44 евро през 2027 г., е разчетена с 30 евро по-малко от Министерството на финансите (МФ).

Правителството обещава ръст на доходите, но всъщност консервира евтиния труд. България трайно държи последното място в ЕС по минимална заплата - 620 евро, със 160 евро под предпоследната Латвия. Изпревариха ни дори държави извън ЕС като Черна гора (670 евро), Сърбия (743 евро), Северна Македония (624 евро) и Турция (621 евро). Сред балканските държави с национална минимална заплата по-ниска от българската е само тази в Албания.

В тригодишната си бюджетна прогноза МФ предвижда минимална заплата от 660 евро през 2027 г., 680 евро през 2028 г. и 710 евро през 2029 г. Ако тези сметки се сбъднат, годишният ѝ ръст ще се забави съответно до 6.4%, 3% и 4.4%. Увеличението през 2028 г. ще бъде едва 20 евро.

Тези намерения означават, че България ще остане държавата с най-ниската минимална заплата и най-евтин труд в ЕС. Социалната политика на Радев започва с икономия от най-нископлатените, която правителството нарича „нов механизъм“.

Без формула, но на добра политическа воля

Кабинетът на Румен Радев предлага да замени формулата за изчисление на МРЗ - 50% от средната брутна заплата, с тежка процедура. Новият механизъм оставя сегашната МРЗ като минимум, а четири икономически показателя определят горната граница, до която тя може да бъде договорена.

Между двете числа работодатели и синдикати преговарят. Ако не се разберат, правителството има последната дума. Тоест автоматичната формула ще бъде заменена от политическо решение, взето „спрямо възможностите на бюджета“, както обясни социалният министър Наталия Ефремова.

Премахната е автоматичната гаранция, че най-ниските доходи ще следват ръста на средната заплата. На нейно място идва ежегоден пазарлък, в който едните ще искат повече доходи, другите - по-ниски разходи, а кабинетът ще решава колко социална политика може да си позволи.

Старата формула не беше без недостатъци. Тя следваше средната заплата, без да отчита различията между отраслите, предприятията и регионите, а автоматичният ръст увеличаваше и свързаните с МРЗ разходи на държавата и общините. При рязко повишение най-силно ще бъдат засегнати малките фирми, трудоемките производства и бизнесът в районите със слаба икономика. Слабостите на този механизъм налагаха да бъде поправен.

Но кабинетът предпочете да премахне гаранцията, че МРЗ ще расте заедно със средната заплата и си запази възможността да се намесва като арбитър.

Коалицията на евтиния труд

Политическата отговорност за отмяната на формулата е на „Прогресивна България“, която прокара промяната с бюджет 2026. Управляващите обаче не останаха сами - в бюджетната комисия предложението беше подкрепено от ГЕРБ и от „Демократична България“. Отвъд обичайните парламентарни престрелки се оказа, че власт и опозиция могат да намерят общ език - когато решават колко евтино да струва чуждият труд.

От опозицията единствено „Продължаваме промяната“ излезе с конкретна сметка: без отмяната на формулата МРЗ за 2027 г. би била 690.44 евро. Числата обаче ясно показват към кого се е приближил кабинетът: работодателските организации смятат за реалистично увеличение от 5-6%, а МФ залага 6.4%. Забележително „социално“ равновесие - властта е само на половин процентен пункт от горната граница, поискана от бизнеса, и на повече от 30 евро под размера, който би дала отменената формула.

Сметката - за близо 600 000 от всички наети

Последиците няма да се ограничат до малка група неквалифицирани работници. По данни на МТСП последното увеличение на минималната заплата е засегнало близо 600 000 души, почти всеки пети работещ в България. Сред тези хора има и лични асистенти, работещи в социални услуги, приемни родители и хора по програми за заетост.

Властта не крие мотивите си: новият механизъм трябва да „ограничи“ нарастването на разходите за заплати. С МРЗ са свързани възнаграждения в социалните услуги, личната помощ, програмите за заетост и други публично финансирани дейности. Ръстът ѝ увеличава и разходите на общини и доставчици на услуги.

Това обяснява защо МФ иска контрол върху размера ѝ. Но „бюджетът няма възможност“ е политически избор, а в същото време управляващите оттеглиха предложението си за таван на заплатите за шефовете на държавните предприятия.

Машините - скъпи, работниците - евтини

Работодателите обичат да обвързват заплатите с производителността, сякаш тя зависи единствено от усилията на работника. Но производителността е резултат и от машините, технологиите, организацията и квалификацията, в които бизнесът е инвестирал - или си е спестил инвестициите.

Само 35% от българските фирми използват повече от една напреднала цифрова технология при 51% средно за ЕС, а генеративен изкуствен интелект използват системно 22% при 37% в ЕС. За последната финансова година данните на Европейската инвестиционна банка показват, че 71% от българските фирми са инвестирали през 2025 г. при 86% средно за ЕС - най-ниският дял в Съюза. Проучването на ЕИБ определя като инвестиция сума от над 500 евро на един зает.

При такава модернизация е по-лесно да се спестят 30 евро от заплатата на работника, отколкото да се инвестира в машината, която ще направи труда му по-производителен. Българският бизнес едновременно се оплаква от недостиг на работници и настоява да бъде ограничен ръстът на най-ниските заплати. А България вече е европейски шампион по нископлатен труд. По данни на Евростат за 2022 г. ниски възнаграждения получават 26.8% от наетите при 14.7% средно за ЕС. Това означава повече от всеки четвърти работник - най-високият дял в Съюза.

Не може да искаш хората да остават в България, докато доходите им изостават дори от тези в Сърбия, Черна гора и Румъния. Вместо да насърчи предприятията да инвестират, да модернизират производството и да изсветляват плащанията, държавата им запазва най-удобното конкурентно предимство - евтиния работник. Само че моделът „евтин труд“ не решава недостига на хора. Той е една от причините за него.

Този текст изразява мнение на авторката и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Поведението на много политици в България очевидно е продиктувано от омразата към европейската цивилизация, културата и свободата. Защо? Проф. Евгений Дайнов търси причините:

Все повече изглежда, че емоционалната мотивация, стояща зад действията на много български политици, сред които и представители на сегашните управляващи, е омразата: омразата към европейската цивилизация на Просвещението, културата и свободата. Тази омраза броди по света отдавна и ми се струва, че би трябвало да започнем да я разбираме.

Това не е чудо за три дни - нямаме пред себе си мимолетно настроение, а трайна нагласа, определяща мисли и действия.

Как омразата създава войнствени секти

Има лесни за идентифициране източници на тази омраза. Знаем за омразата на дивака, основана върху завистта към цивилизованите хора. Знаем за омразата на доволния роб към свободните, извираща от неспособността на роба да си представи какво е свобода. Знаем на какво е основана омразата на простака към възпитания човек: на убеждението на простака, че възпитаният "се прави на интересен", а всъщност си е същия такъв простак.

Тук на помощ идва големият Адам Смит, който в книгата си "Богатството на народите" обръща внимание на следното: колкото си по-прост, толкова си по-невидим, а колкото си по-невидим, толкова по-разюздано поведение имаш. Според Смит когато "човек от долно съсловие" попадне в по-развита градска среда, "пропада в невидимост и мрак. Никой не наблюдава, нито съди неговото поведение и той с голяма вероятност... ще се отдаде на всяческа разюзданост и порок".

Обаче - и тук е тънкостта на наблюдението - на разюздания обръщат още по-малко внимание. Затова той прави следващата стъпка: събира се със себеподобни в някаква войнствена религиозна или идеологическа секта. Веднъж оформил секта, простакът започва да воюва с "либералните" по-свободни и фриволни нрави на елита от името на някаква "сурова праведност".

Етапа "разюзданост" сме виждали в политическата класа в миналото. Днес наблюдаваме етапа "сурова праведност", бореща се против "колективния Запад" и неговите "разпуснати" нрави.

Защо се гледа на свободните хора с враждебност

Защо обаче мразещият простак смята градските нрави за разпуснати? Тук се връщаме на фундаменталното деление роб-свободен, преминаващо през трудовете на големите философи от Платон чак до Хегел.

Робът не прави нищо по своя воля. Неговите действия се определят от заповедите на господаря. Свободният човек обаче сам определя себе си. Прави каквото си иска. Това точно робът не може да разбере и затова в неговите очи свободата е "слободия", а свободното поведение - разпуснатост.

Говорейки за разпуснатост обаче, робът издава своята пълна неспособност да разбере, че там, където свободният човек е и цивилизован, той поставя поведението си в рамките на правила - не такива, налагани от някой господар, а такива, които той сам си е изработил, така щото да се държи прилично с останалите свободни хора. Робът обаче не вижда това, защото не може да го разбере. В поведението на свободните той вижда единствено шум, шарения и хаос - все неща, които вбесяват неговата робска душа, жадуваща за еднаквост, покорство, подчинение и "сурова праведност".

За роба идеалното състояние на нещата е всеки да прави само онова, което му е позволено "отгоре" - всеки да е роб, еднакъв с всеки друг.

Свободният човек гледа на тази враждебност с недоумение и хумор. Той вижда онова, което описва тогавашният идеолог на Путин, Владислав Сурков, когато назидава московския политически елит как да не се държи, когато е "на Запад":

"Ние приличаме на момчета от крайните квартали, внезапно оказали се в деловия център на града. Шум, светлини, движение, наоколо е пълно с играчи и умници, търговци и лихвари. А ние пристъпваме назад и се объркваме, отворили уста и опулили очи. Налитаме на бой, за да не ни метнат. Обезателно ще ни метнат, ако и по-нататък продължаваме да пристъпваме назад и да отваряме уста."

Толкова си могат

Всеки, който е виждал официален руснак в западна среда, знае за какво иде реч. Днес в част от политиците ни виждаме подобно провинциално-руско поведение в контактите си с нашите европейски партньори, т.е. с равните нам приятели. Толкова, очевидно, си могат, попаднали във водовъртежа на една чужда на тях цивилизация.

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Знаете ли защо Делян Добрев толкова настойчиво натиска Борисов ГЕРБ да издигне кандидат за президент? Ясно е, че при късна номинация кандидатът на ГЕРБ едва ли има шанс за балотаж и най-вероятно ще остане трети, ако не и четвърти. Което хептен ще депресира партията и ще окачи вината за това на Борисов. Тогава защо е толкова важно да има такъв кандидат? Добрев беше връзката с Пеевски и с Радев — по хасковска линия и разни ложи. Сега логиката на тези мрежи е друга: да се разпилее вотът, който иначе би отишъл за Андрей Гюров. Кандидатура на ГЕРБ ще задържи собствените им избиратели в първия тур. Част от протестния и проруския вот пък може да бъде насочен към „Възраждане“. Към тях ще се добавят гласовете, които Костадинов може да получи като бонус. Така Гюров може да бъде лишен от необходимата концентрация на вот, за да стигне до балотаж. А ако това се случи, Илияна Йотова може спокойно да си планира почивката за втория тур. Затова въпросът не е само защо Добрев иска ГЕРБ да има кандидат. Въпросът е: на кого всъщност помага тази кандидатура?

Коментарът на автора е публикуван на страницата му във фейсбук

Вече има изготвени бюджети за 2027, или технически варианти, в повечето европейски страни. Върви публична подготовка. Приеха ги в Австрия, Германия (силно инвестиционен и социален), Чехия (пробизнес и растеж), Полша (мощна социална програма), Финландия (намаляване на данъците), Дания (чака политическите приоритети). Рамка и параметри има в Хърватия, Гърция, Ирландия, Кипър, Литва, Франция. Повече водят преговори и трябва да ги внесат до края на септември. До 15 октомври трябва да са представени на Европейската комисия. Българският случай е интересен. "Готови сме, можем, ще успеем" обявиха скандално, че ще представят бюджет чак след президентските избори, тоест през ноември. Последни в Европа! Пак номера! Приеха бюджет само преди 5 седмици. Диплиха го 3 месеца. Катастрофален - продългов, антисоциален, застоен. Клеха се, че са готови и могат. Оказват се двойкаджиите на ЕС като срокове. Даже не говорим за параметри. Там има само негативни глаголи за социални системи, работещи и малкия и среден бизнес (повишаване, замразяване, намаляване) и позитивни за прогресистката номенклатура и клиентела (увеличаване, раздувана, поръчване). Привилегиите си ги обичат. Каквито и номера да правят са само за вътрешна употреба. До 15 октомври, което е 10 дни преди изборите, трябва да представят бюджета в Брюксел. Опасявам се, че ще представят едно, а после в парламента у нас ще гласуват друго. С потъркване на ръчички. Доказано лъжат за всичко и намират всякакви оправдания. Не трябва да им се позволява да излъжат отново. И да разтакават бюджетната процедура. Това е най-важният закон за следващата година.

Коментарът на автора е публикуван на неговата страница във фейсбук

След като Европейската комисия обяви, че всички незаконно пребиваващи в Сеута ще бъдат депортирани, темата за миграцията в Европа отново излезе на дневен ред. Не, че в последно време е губила актуалност.

Сеута е просто поводът, картината е доста по-широка.

Външната миграция към Европа (както нелегална, така и легална) е един от основните проблеми на Стария континент. Проблем, който разделя европейските общества и представлява основен разлом между политическите елити. Проблем, за който в последно време все по-настойчиво се предлага конкретно решение - да отвърнем на миграцията с ремиграция. Спиране на мигрантските потоци и експулсиране на вече допуснатите. "Европа - на европейците."

Инициативата "Спаси Европа"

Save Europe Act е гражданска инициатива в рамките на Европейския съюз, анонсирана в Порто, Португалия на 31 май 2026 година. Водещите лица на инициативата са Ева Влаардигербрук, политически коментатор от Нидерландия, и Мартин Зелнер, активист от Австрия. Основните искания могат да бъдат обобщени по следния начин:

защита на границите и спиране на миграцията - строг контрол по външните граници на Европа за предотвратяване на нелегални преминавания; мораториум върху приема на бежанци и мигранти от незападни неевропейски страни;

организирана ремиграция - систематично и ускорено връщане на незаконни мигранти и чужденци без право на престой; премахване на социалните помощи, насърчаващи миграцията и въвеждане на финансови стимули за доброволна ремиграция;

правна реформа - промяна в международните договори за убежище;

културна идентичност- запазване на традициите, ценностите и демографския баланс на европейските нации.

Целта на инициативата е да събере 1 милион подписа на граждани на Европейския съюз, като към 24 август са се подписали над 700 хиляди. Месец по-рано обаче, на 22 юли Европейската комисия отхвърли регистрацията на Save Europe Act под предлог, че "противоречи на ценностите на ЕС". А вече бяха събрани 500 хиляди подписа.

На практика, Брюксел се изплю в лицата на половин милион европейски граждани, показвайки им, че за Еврокомисията коренното население на континента е втора категория - него кучета го яли. Тук аналогиите с Османската империя и отношението към "гяурите" стават неизбежни...

Формално, Европейската комисия се позовава на чл. 2 от Договора за ЕС и заявява, че исканията на инициативата "насърчават дискриминация въз основа на раса и етнически произход". Но реално се оказва, че европейските граждани нямаме думата да решаваме кого и как да допускаме в общия европейски дом. А идеята на Договора от Маастрихт определено не беше такава.

Десантът в Сеута

В края на юли Сеута, испански ексклав в Северна Африка, е подложен буквално на инвазия - десетки хиляди мигранти от съседно Мароко (броят им е съпоставим с населението на града) нахлуват нелегално на територия, над която се вее флагът на Европейския съюз. Макар и невъоръжени, нашествениците осъществяват истински десант, с който нагледно изваждат на показ неспособността на испанската държава да опази границата си, която в случая се явява и външна граница на ЕС.

Мигрантите се възползват от решение на Върховния съд на Испания от 8 юли 2026 година, което гласи, че лица, заловени в морето, опитващи се да достигнат испанска земя, не могат да бъдат автоматично експулсирани. Разбира се, въобще не става и дума за спонтанна акция - в полицейска държава като Мароко просто няма как десетки хиляди хора самоволно да отидат от точка А до точка Б, без да бъдат подпомагани, насочвани, а най-вероятно изпратени. И това не е първият случай, в който заради междудържавни разпри Мароко "пуска" бежанци на Испания - имаше подобен случай и през 2021 година, макар и далеч не в такива размери. А авторите на сълзливи внушения от типа как клетите (много клети, всичките млади и в завидна физическа форма) мигранти рискуват живота си за по-добро бъдеще, е по-добре да се опитат да си отговорят на въпроса колко от тези 70 хиляди мъже бяха всъщност агенти на мароканските служби: един на всеки хиляда? Или един на всеки сто?

Макар и с леко закъснение, правителството на испанския социалист Педро Санчес изпрати армейски части в Сеута и ситуацията бе общо взето, овладяна. Огромната част от над 70-те хиляди незаконно нахлули се прибраха още в първите дни, но все пак едни между 2 и 5 хиляди човека повече от 20 дни след началото на кризата все още са на испанска (т.е. европейска) територия. А като стана дума за испанския премиер Педро Санчес - да, това е същият, който няколко месеца по-рано стартира процедура за легализиране на 500 хиляди нелегални мигранти (подалите документи обаче се оказаха над 1 милион).

Кризата в Сеута доведе до безпрецедентна реакция - италианското правителство на Джорджа Мелони временно върна граничния контрол с Испания и поиска Мадрид да бъде изключен от Шенгенската зона. Испания въведе реципрочни мерки (обявявайки ходът на Мелони за дискриминационен) и към момента на писане на този материал граничният контрол между двете страни още не е вдигнат.

Събужда ли се Европа по отношение на миграцията?

Мароканското нахлуване в Сеута наля вода в мелницата на антиимигрантските настроения в Европа. Дори Европейската народна партия (най-голямата фракция в "европейския консенсус", излъчила Урсула фон дер Лайен за председател на ЕК) определи случилото се не просто като миграционен натиск, а като "криза на сигурността по външните граници на ЕС".

Кризата доведе до извънредна среща на външните министри на ЕС, свикана по настояване на 22 от 27-те държави членки, водени от Италия (Мелони) и Дания (Мете Фредриксен). Мнозинството от европейските правителства подписаха общо писмо с искане да се приемат радикални мерки в борбата срещу нелегалната миграция.

Срещата на върха излезе с решение италианският модел за създаване на мигрантски центрове извън ЕС (Албания) да се превърне в общоевропейска политика. Решено бе също да се засили наблюдението върху социалните мрежи с цел улавяне на координирани действия в посока масово нелегално нахлуване на територията на ЕС. Що се отнася до Шенген, пълният разпад бе избегнат и напрежението засега остава само между Рим и Мадрид.

Тук е мястото да си припомним, че Средиземно море и ексклавите в Северна Африка не са единствената "порта" към Европа. Постоянен мигрантски натиск съществува и на границата между Полша и Беларус, но Варшава не допуска пробиви - там граничните сили за сигурност просто стрелят (основно с гумени, но когато се налага, и с бойни патрони). Турция също периодично шантажира Европа с "пускане на бежанци", но поне досега България не е допуснала масови нахлувания. А и преди 10-ина години бяхме за пример по отношение опазването на външните граници на ЕС.

Кризата в Сеута показа същината на проблема с нелегалната миграция - десетки хиляди да преминат границата за 1-2 денонощия е доста по-видимо в сравнение с "обичайния трафик". Европейските елити сякаш се стреснаха и започват да се вслушват в гласа на здравия разум, който до съвсем скоро набеждаваха за "крайнодесен", расистки и ксенофобски. Но това засега се отнася само за нелегалната миграция.

А легалната е в пъти по-голяма. И що се отнася до демографска подмяна, културно обезличаване и цивилизационна заплаха за Европа - то между легална и нелегална миграция няма съществена разлика. Мнозина от "новите европейци", превърнали доскоро прекрасни европейски градове в коптори, по подобие на родните им места в Магреба, Близкия изток и Субсахарска Африка, са всъщност законно пребиваващи (с работни визи или дори вече гражданство на ЕС), а някои са и родени в Европа. Влизащите в криминалните хроники далеч не винаги са с неуреден статут.

Поколения европейски жени са мечтали да бъдат заведени на романтична екскурзия в Париж - и са си оставали само с мечтата. Днес, когато високият жизнен стандарт, нискотарифните полети и платформите за споделено настаняване я превърнаха в общодостъпна реалност, за все повече европейски жени това е престанало да бъде мечта. Те не искат да бъдат заведени в Париж, защото се ужасяват от това, което виждат по снимки и видеоклипове. Същото се отнася за редица други европейски градове - Брюксел, Франкфурт, Малмьо, Гьотеборг, Марсилия...

Инициативи като Save Europe Act се противопоставят и на легалната миграция, когато тя идва от места извън европейския цивилизационен ареал. Самите инициатори уточняват, че за да се осигури бъдещето на Европа и нейните народи, са необходими и допълнителни мерки, извън основните искания, а именно:

семейна политика и демографско обновление;

културна приемственост и идентичност;

конституционно самосъхранение на държавите членки;

по-широки цивилизационни и исторически въпроси, свързани с бъдещето на Европа.

Посочва се, че "една суверенна Европа трябва да постави на първо място благоденствието, сигурността и демографската приемственост на собствените си народи пред политики, които на практика изместват и нанасят вреда на коренното население". Или казано по-накратко, "Europe first".

В градове като Брюксел, Франкфурт, Хага, Амстердам, Марсилия и Малмьо всеки трети е от неевропейски произход, мигрант първо или второ поколение. За Лондон този дял е 40%. А ако прибавим и тези, които са трето или четвърто поколение потомци на мигранти, ще се окаже, че въпросните градове са вече в мнозинството си неевропейски по население. За сравнение, към 1960 година чужденците в тези градове са били едноцифрен процент, при това основно от други европейски държави и в много по-малка степен - от страни извън Европа.

Само за няколко десетилетия Старият континент е претърпял демографска подмяна, несравнима с никой друг исторически период. Етническа, расова, религиозна и най-вече цивилизационна инвазия, на която е необходимо да се даде отпор, ако искаме Европа да продължи да съществува такава, каквато винаги е била през последните няколко хилядолетия. Европейска Реконкиста, по аналогия с испанската - при все, че ислямската инвазия на Иберийския полуостров в миналото е довела до промяна на териториалните граници, но не и до съществена такава в населението.

Ремиграцията е добро, разумно и умерено решение. Алтернативата е св. Вартоломей да е на помощ на Европа.

В Русия, както и навсякъде другаде, личното е политическо, а тялото - инструмент на властта. Именно през тази специфична призма Люка Обен - директор на научните изследвания в Института за международни и стратегически отношения (IRIS) и доктор по славистика - изследва съвременна Русия. В книгата си "Полът на Путин. Джендър, власт и контракултура в Русия" той анализира как доминацията на телата е била използвана в служба на неговия политически проект - своеобразна "културна война" срещу западните демокрации.

В основата на тази система е самото тяло на държавния глава. Хиперболизирано, прославяно, обожавано. Но как Владимир Путин направи тялото си инструмент на властта си както в Русия, така и в чужбина? Как успя да предвиди и дори да "яхне" консервативната вълна, заляла Европа, Съединените щати и други страни от Южна Америка? Как мачистките постановки на лидера на Кремъл допринесоха за възхода на маскулинизма на Запад? Ето някои от отговорите, които Люка Обен дава в интервю за френското списание Madame Figaro:

Madame Figaro: В книгата си обяснявате, че именно чрез спортните си изяви Владимир Путин първоначално внушава идеята за силното тяло...

Люка Обен: Когато Путин идва на власт на 31 декември 1999 г. (след оставката на Борис Елцин бел.ред.), все пак са организирани предсрочни избори. По време на кампанията си той започва да се представя по определен начин, твърдейки, че именно джудото и спортът в по-широк смисъл са го измъкнали от дъното на обществото и са изградили неговата лична етика, позволявайки му да стане силен и мъжествен човек. Показателно е, че още след избирането си той довежда в Кремъл... дългогодишния си треньор по джудо!

Madame Figaro: Защо Путин превръща собственото си тяло в послание за своята сила?

Люка Обен: Идеята е преди всичко да се покаже, че Русия се завръща на световната сцена, и че тя е сила, която подобно на феникса възкръсва.

Путин се утвърждава като въплъщение на тази Русия, която се изправя - физически, но разбира се, и метафорично. Да покажеш Путин като силен, означава да покажеш силна Русия.

Чрез тялото му се разгръща цял политически наратив. Властта трябва да се вижда, да бъде разпознавана и усещана в едно тяло. Тя трябва да се оформи във фигура, способна да събере държавата, нацията и историята в един-единствен образ.

Защото да управляваш в Путинова Русия, означава преди всичко да се показваш.

Madame Figaro: Как го постига?

Люка Обен: В началото на 2000-те години неговият екип по комуникациите решава да се вдъхнови от Холивуд, за да го превърне в новия "герой" на Руската федерация.

Това води до създаването на истински "брандинг на Путин". В медиите той е представян като опитен спортист, който се занимава с делтапланеризъм, играе хокей, тренира джудо, кара ски, язди кон гол до кръста в планината или лови гигантска щука... И този наратив резонира много добре с руския народ. Популярността му достигна своя връх през 2014 г. по време на Зимните олимпийски игри в Сочи. Посланието намира отзвук и в чуждестранната преса.

Madame Figaro: На какви културни и исторически фактори се опира Путин, за да изгради авторитарния и мъжествен образ на властта си?

Люка Обен: За Путин Русия има хилядолетна цивилизационна история. Режимът насърчава традиционното руско семейство, възхвалявайки жените, способни да раждат много деца - както по времето на царска Русия. Интересното е, че Путин прави и своеобразен синтез със сталинисткия съветски период; имам предвид по-специално грубата физическа сила, която се виждаше у Йосиф Сталин.

Путин наистина притежава динамиката на "бащица на народите". Накратко, той се вписва в руската традиция на образцови фигури: спортните майстори, съветските герои, стахановците... Целта е да се създаде символична граница между едно "ние" - руско, суверенно, мъжествено, здраво и дълбоко вкоренено - и едно "те", насочено към западните демокрации, представяни като отслабени и морално дезориентирани.

Madame Figaro: Според Вас Путин дори е предвидил консервативния завой в Европа и появата на "маскулинизма"...

Люка Обен: Чрез проектирането на лидер със силно и тренирано тяло, руската власт насърчава хегемоничен стандарт за мъжественост: този на защитника, издръжливия мъж, пропит с традиционни ценности. Путин започна да използва този наратив много рано и в това отношение той е пионер. Той ще допринесе за създаването на това глобално течение на маскулинизма, което всъщност представлява "backlash" - ответна реакция на движението MeToo.

Започвайки през 2016 г. с избирането на Доналд Тръмп, това реакционно движение ще набере скорост (през юни доклад на делегацията на френския Сенат по правата на жените определи маскулинизма дори като сериозна терористична заплаха, бел. ред.). За Путин заплахата идва от Запада, Европейския съюз и НАТО. Именно в този момент това много конкретно използване на тялото наистина се трансформира в идеология. Той го превръща в политическа стратегия, обединявайки консерватори и суверенисти на международно равнище. Целта му е да раздели Запада, за да го отслаби и да успее да запази властта си.

Madame Figaro: Какво е общото между Тръмп и Путин в начина, по който демонстрират своята мъжественост?

Люка Обен: Определена представа за мъжественост, култът към силния човек. И при двамата има ясно изразено полово разграничение и силно хетеронормативно разбиране на ролите в живота.

Тръмп се вдъхновява силно от Путин и напредва много по-бързо от него! В началото Путин е бил вдъхновен от Холивуд... Но Тръмп, в известен смисъл, е самият Холивуд! Това са реалити телевизията, кечът, постоянното зрелище.

И при Путин, и при Тръмп тази постановка служи за посочване на враг: интелектуалните елити, феминистките, ЛГБТ+ хората, "упадъкът".

Посланието е просто: светът е в беда, защото е загубил своите алфа мъжкари.

Ако Путин използва тялото си като метафора за възраждаща се Русия, Тръмп превръща своето в сцена за реванш.

Но и двамата разказват една и съща история: завръщането на силния мъж като политическо решение.

Тази постановка на тялото се простира отвъд тези две фигури и се прилага и при други авторитарни режими: Си Дзинпин показва непрозрачно, почти императорско тяло; турският президент Ердоган играе ролята на баща на нацията.

Индийският лидер Моди, от своя страна, мобилизира аскетично и духовно тяло, докато бразилският президент Болсонаро проектира брутална, военна мъжественост...

В крайна сметка стиловете са различни, но логиката винаги остава една и съща: тялото на лидера се превръща в популистки и патриархален политически език.

Madame Figaro: Тялото на Путин изглежда силно, но и донякъде "сковано".

Люка Обен: През годините си в КГБ Путин се е научил не само как да се движи, но и винаги да бъде готов за бой. Някои експерти ще ви кажат, че специфичната позиция на ръцете му е характерна за човек, готов да извади оръжието си...

Лицето му също е интересно. Той рядко се усмихва, дори почти никога, което е дълбоко вкоренено в руската култура. Да се усмихваш на човек, когото не познаваш или познаваш съвсем бегло, може да бъде погрешно изтълкувано - това може да подсказва лоши намерения. Руският мъж трябва да контролира себе си, както физически, така и емоционално. А за да въплъщава руската нация, Путин трябва да запази младостта си и да не остарява - защото това би било признак на слабост.

През последните години той многократно се е появявал с подпухнал вид, видимо "ботоксиран". Той е истински обсебен от контрола и се стреми към някаква форма на безвремие. Показател в това отношение е един скорошен разговор (през септември 2025 г., бел. ред.) между него и Си Дзинпин: двамата обсъждаха развитието на биотехнологиите. Си Дзинпин говореше за "живот до 150 години", докато Путин твърдеше, че "тъй като човешките органи могат да бъдат непрекъснато трансплантирани, хората могат да се подмладяват с напредване на възрастта и дори биха могли да станат безсмъртни".

Основният проблем на авторитарните режими, които се олицетворяват от една единствена личност, е, че тя, както всички нас, е обречена един ден да изчезне.

Хавиер Милей изненадващо предяви нови претенции на Аржентина към Фолкландските острови. При това той разчита на Доналд Тръмп, но и на растящите съмнения доколко САЩ биха подкрепили своя съюзник Великобритания.

За обръщението си към нацията аржентинският президент Хавиер Милей беше избрал само една-единствена тема: претенциите на Аржентина към Фолкландските острови, наричани от аржентинците Малвините. Този въпрос е много важен за самочувствието на страната, която през 1982 година поведе война за островите срещу Великобритания, донесла ѝ в крайна сметка тежки загуби и неуспех.

„Малвините са аржентински - на базата на историята и на правото. Няма какво да се дискутира", каза Милей. Той отказва на местните жители правото на самоопределение и възнамерява в бъдеще да налага по-строги санкции на компаниите, които участват в добива на нефт край островите. Строителството на отдавна планирана военноморска база в южния край на Аржентина трябва да бъде ускорено, за да се укрепи присъствието в южната част на Атлантическия океан. Президентът предвижда и създаването на Национален съвет за сигурност, както и по-сериозното включване на въпроса за Малвините като част от аржентинската политика за сигурност.

Милей се възползва от шанса си

В това, че един аржентински президент говори така, няма нищо необичайно. Буенос Айрес настоява за връщането на Фолкландските острови още от тяхното завземане от Великобритания през 1833 година. За британците това бе възстановяване на суверенитета, тъй като те имат военна база на островите още от 1765 година, но за Аржентина бе анексия. Милей обаче до момента избягваше традиционния аржентински патос във връзка с Малвините. А и за него Маргарет Тачър, премиерката на Великобритания по време на Фолкландската война през 1982 година, е една от най-великите политически личности в историята.

Едва миналата година Милей заяви, че Аржентина трябва да стане толкова успешна, че жителите на островите един ден доброволно да решат да станат аржентинци. Сега обаче ги определя като „имплантирано население" и им отказва правото на самоопределение. Какво се случи?

Милей очевидно вярва в шанса си да промени нещо в трайния спор в своя полза. А това е свързано най-вече с неговия най-важен международен съюзник - Доналд Тръмп може да е открехнал вратата пред Милей в спора за островите.

Дали Тръмп планира промяна в курса?

На журналистически въпрос дали САЩ смятат да преразгледат позицията си по отношение на суверенитета на Фолклендските острови, американският президент наскоро отговори: „Аз винаги подлагам на проверка всяка позиция. Тази е само една от многото". Макар по този начин Тръмп да не подкрепи изрично аржентинските претенции към островите, неяснотата е многозначителна.

По въпроса за суверенитета американските правителства от десетилетия не застават официално нито на позицията на Лондон, нито на позицията на Буенос Айрес, но признават британската администрация на островите. През 1982 година американският президент Роналд Рейгън в крайна сметка оказа на Маргарет Тачър и дипломатическа, и военна подкрепа във Фолкландската война. Сега Тръмп остави открит въпроса дали тази позиция ще се запази и в бъдеще.

Единството на страната

Хавиер Милей охотно се възползва от тази възможност. Аржентинският консервативен вестник „La Nacion" определи думите на президента като „премерен обрат". Във фаза, в която критиките към неговото управление се засилват, Милей изведе на преден план тема, която до момента не бе играла никаква роля в политическия му живот.

Малвините му предлагат нещо, което е рядкост в дълбоко разединеното аржентинско общество - перспективата за единство. Самият Милей призова в речта си всички други политически противопоставяния да бъдат загърбени и в спора за островите да се говори с един глас.

Борбата за суровините

Изключително невероятно е този спор да доведе до нова война като тази от 1982 година. И Милей говори за мирен път, но от аржентинска гледна точка времето напира. На около 220 км северно от Фолкландските острови са били открити нефтени залежи. Проектът за добива им е получил зелена светлина от правителството на островите и през 2028 година първите количества трябва да потекат.

Както пише по този повод в „La Nacion" бившият шеф на аржентинския генерален щаб Хуан Мартин Палео, „инфраструктурата, капиталите, логистиката и икономическата активност укрепват представителството". Аргументите на Милей са сходни. Стартът на добива на нефт предоставя на Лондон допълнителен стимул във връзка с островите. И колкото по-интензивен е добивът, толкова по-трудно ще да се постави под въпрос статуквото.

Съпротивата на населението

Милей обаче не би могъл да разчита в своята инициатива на жителите на Фолкландските острови, които са около 3 500. На референдум през 2013 година за бъдещето на островите 99,8 процента гласуваха за запазването на статута на британска отвъдморска територия. За Великобритания тяхното право на самоопределение е решаващо. Докато Аржентина оспорва факта, че едно общество, което според нея е заселено от колониална сила, може да взима решения по отношение на суверенитета.

Така Милей се оказва пред същата дилема като своите предшественици. Той може да повиши дипломатическата цена за Великобритания, но това няма да промени нищо в позицията на островитяните. Те искат да останат британски.

Расте ли натискът спрямо Лондон?

Въпреки всичко за правителството в Лондон развитието от последните дни е обезпокоително. Наскоро Тръмп избегна отговора на въпроса дали САЩ биха подкрепили Великобритания в евентуален нов конфликт с Аржентина и припомни, че Великобритания не е подкрепила САЩ във войната срещу Иран.

Поради това британските медии оценяват изказванията на Тръмп не толкова като нова политика спрямо Фолкландските острови, колкото като допълнително средство за натиск срещу Лондон. Според „Гардиън" това е най-силният до момента сигнал, че Вашингтон настоява Великобритания да увеличи отбранителните си разходи. Примерът обаче показва и колко напрегнати са междувременно „специалните отношения". Дори въпросът, по отношение на който британското правителство в продължение на десетилетия можеше да разчита на американската подкрепа, изведнъж се оказва предмет на допълнителни преговори.

Така кръгът от Белия дом до Буенос Айрес се затваря. Милей и затова може да си позволи да демонстрира такова самочувствие, защото неговият най-важен съюзник Доналд Тръмп целенасочено е поел курс на конфронтация с Лондон.

В продължение на десетилетия наблюдатели обясняват бавния икономически растеж на Африка с корупцията, слабите институции и лошото управление. Но тези обяснения пропускат един по-дълбок фактор. Най-силната отделна променлива, която определя темпа на икономическия растеж, стабилността и вероятността демокрацията да се утвърди в африканските държави, е възрастовата структура на населението им, пише Джаки Силиърс за Foreign Affairs.

"Една държава обикновено е най-продуктивна, когато раждаемостта спадне дотолкова, че хората в трудоспособна възраст да станат повече от децата и възрастните хора, които се нуждаят от грижи. Когато младите възрастни представляват голям дял от населението — и са образовани, здрави и могат да си намерят работа — икономиката може наистина да ускори развитието си. Обществата с по-възрастно население също така обикновено са по-демократични и по-малко склонни към насилие от обществата с по-младо население.

Раждаемостта в Африка все още е приблизително два пъти по-висока от тази в Латинска Америка и Южна Азия, а медианната възраст в Африка на юг от Сахара днес е 19,5 години, в сравнение с 29 години в Южна Азия, 34 години в Южна Америка и 43 години в Европа. Но след няколко десетилетия в много африкански държави се очаква да се отвори благоприятният демографски прозорец: с навлизането на милиони африканци в трудоспособна възраст икономическият растеж на континента може рязко да се ускори. Същите условия, които могат да отключат просперитет и демокрация обаче, могат да доведат и до взрив на напрежението в една държава, ако тя е зле управлявана. Ако няма достатъчно работни места, младите хора могат да се разбунтуват или да бъдат привлечени от обещанията на авторитарни лидери. Затова африканските държави трябва да започнат да се подготвят още днес за своя момент на възможност.

Израстване според възрастта

В Африка перспективите за просперитет все още до голяма степен се определят от демографията. В момента на континента има 22 държави с ниски доходи и 23 държави с доходи под средните. Тъй като бедните държави разполагат с ограничен вътрешен капитал и привличат малко чуждестранни инвестиции, трудът е основният двигател на икономическия растеж. Според анализ, направен с помощта на платформата за прогнозиране International Futures на Центъра "Пардий", растежът обикновено се ускорява, когато на всяко дете или възрастен човек, който е зависим от останалите, се падат поне 1,7 души в трудоспособна възраст. Днес обаче средното съотношение за континента е едва 1,4 души в трудоспособна възраст на един зависим човек.

С навлизането на държавите в категорията на страните със средни доходи наличието на капитал става по-важно от труда за стимулирането на растежа, основан на производството и услугите. А когато държавите забогатеят още повече, технологиите и високостойностните услуги, като финансовите услуги, постепенно се превръщат в основния фактор за икономическата експанзия, изпреварвайки както труда, така и капитала. Китай и т.нар. азиатски "тигрови икономики" — Хонконг, Сингапур, Южна Корея и Тайван — следват сходен модел: първоначално голямото население в трудоспособна възраст стимулира бързия растеж, а след това натрупването на капитал и трансферът на технологии допълват този процес и го ускоряват.

Повечето африкански държави все още не са се възползвали от демографската структура, която даде тласък на тези азиатски страни. Демографският преход в Африка беше забавен от изключително тежко историческо наследство. Първоначално преходът на континента изостана спрямо други региони заради изселването и загубата на хора в трудоспособна възраст вследствие на търговията с роби; след това колониалното управление остави населението с ниско ниво на образование и без необходимата инфраструктура и институции, за да участва пълноценно в следвоенния бум на търговията, индустриализацията и разпространението на технологиите. В продължение на векове изключително високото разпространение на смъртоносни заболявания в Африка, включително малария и сънна болест, също поддържаше смъртността по-висока, а нарастването на населението — по-бавно, отколкото в умерените климатични зони, дори когато жените раждаха по седем или повече деца през живота си.

От 50-те години на XX век до около 1981 г. съотношението между хората в трудоспособна възраст и зависимите от тях лица в Африка или оставаше на ниски нива, или намаляваше, докато в голяма част от Азия и Латинска Америка това съотношение вече се увеличаваше. През последните 45 години съотношението бавно започна да се повишава, но в голяма част от континента все още остава под 1,4. Икономическият растеж, който Африка постигна от първите години на XXI век до средата на 2010-те години, в необичайно голяма степен беше движен от високите цени на петрола, медта и желязната руда — резултат от индустриалната експанзия и бързата урбанизация на Китай, а не от благоприятна възрастова структура.

Но младото население на Африка съзрява. Очаква се броят на африканските държави с медианна възраст над 30 години приблизително да се утрои между 2025 и 2050 г. Раждаемостта намалява в по-голямата част от континента, а подобряването на преживяемостта на децата и образованието на жените допълнително засилва тази тенденция. Прогнозите, направени с платформата International Futures, показват, че Африка като цяло ще достигне съотношението от 1,7 души в трудоспособна възраст на един зависим човек около 2053 г., като Северна и Южна Африка, както и няколко островни държави, ще достигнат този праг много по-рано. Моделите показват и че при правилни политики правителствата могат да ускорят отварянето на този благоприятен демографски прозорец с едно десетилетие. Неравномерният преход означава, че възможността ще се появява държава по държава, а не едновременно навсякъде. Ако лидерите се подготвят за нея, още повече африкански държави ще могат да се наредят сред най-бързо растящите икономики в света.

Младите и неспокойните

Същата демографска структура, която може да отприщи икономическия растеж, обаче може да се превърне и в източник на политическа нестабилност, ако бъде управлявана неправилно. Младите общества оказват огромен натиск върху училищата, здравните клиники и пазарите на труда, което на свой ред подкопава общественото доверие в правителства, които не успяват да отговорят на нарастващото търсене на услуги. А когато младите възрастни — които по принцип са по-образовани, по-склонни да поемат рискове и по-склонни да се мобилизират политически от по-възрастните си съграждани — представляват голям дял от населението и когато икономиката им предлага малко възможности за развитие, рискът от социални вълнения рязко нараства. Подобна динамика се наблюдаваше по време на въстанията от Арабската пролет, започнали през 2010 г., и продължава да се проявява в едни от най-нестабилните африкански държави днес: Централноафриканската република, Чад, Мали, Нигер, Сомалия, Южен Судан, Судан и Уганда.

Според изследванията на учени като Джак Голдстоун и Ричард Чинкота предсказателната сила на медианната възраст е забележително постоянна. Рискът от вътрешен конфликт и революционни сътресения остава повишен, докато медианната възраст на една държава е под приблизително 25,5 години. Преминаването над този праг е един от най-добрите показатели за намаляване на риска от конфликти. Политическата нестабилност намалява още повече и значително, когато медианната възраст надхвърли 30 години — дори преди обществото да достигне пълна демографска зрялост на около 35,5 години. Към 2025 г. само шепа африкански държави имаха медианна възраст над 30 години.

Разбира се, дали недоволството на младите ще прерасне в безредици, зависи и от способността на правителството да овладява несъгласието. Държави с изобилни ресурси и слаби институции, като Алжир, могат да наливат пари в полиция и наблюдение, за да потискат в краткосрочен план социалните вълнения. Но без институции, които носят отговорност пред обществото, инвестициите в сигурност водят по-скоро до корупция и завладяване на държавата от елити, отколкото до дългосрочна стабилност. Да вземем например Ангола, Екваториална Гвинея, Либия, Южен Судан и Судан, където богатството от природни ресурси временно укрепва режими, лишени от политическа легитимност. Рисковете, произтичащи от зависимостта от природни ресурси и от младото население, се усилват взаимно: всеки от двата фактора сам по себе си увеличава вероятността от граждански конфликт, а когато се съчетаят, рискът е още по-голям.

Новата история на Африка потвърждава това. Данни от проекта Armed Conflict Location and Event Data - неправителствена организация с нестопанска цел, базирана в Уисконсин и занимаваща се с изследвания на политическото насилие, показват значително увеличение както на бунтовете, така и на мирните протести на континента след Арабската пролет през 2010 г. Тези инциденти обикновено се случват в градските райони и са подхранвани от взривоопасна комбинация от повишаващо се образователно равнище, ограничени възможности за работа, бърза урбанизация и разпространението на социалните медии. Протестите в Кения заради данъците от 2023 г. насам, безредиците в Мозамбик след изборите през 2024-2025 г. и водените от млади хора демонстрации в мароканските градове през 2025 г. заради обществените услуги и приоритетите при публичните разходи съответстват на този модел: по-добре образовани и свързани помежду си млади хора се мобилизират срещу елити, които контролират ресурсите и държавните постове, до които младите нямат достъп по обичайните политически канали.

Игра за стари хора

Обществата с младо население са не само по-склонни към социални вълнения, но са и по-неподходяща среда за стабилна демокрация. Изследванията на Голдстоун, Чинкота и други учени като Дженифър Скиуба показват, че обществата с много ниска медианна възраст и висока раждаемост, като Египет, обикновено се управляват от авторитарни режими. Това отчасти се дължи на факта, че бързото нарастване на населението обикновено изпреварва развитието на гражданските институции, от които демокрациите зависят, за да функционират — включително независимите медии, организациите за правна защита и синдикатите. В младите общества тези организации рядко имат достатъчно време, за да развият необходимата устойчивост и независимост, за да ограничават изпълнителната власт. При липса на приобщаващ икономически растеж и широко гражданско участие разочарованите млади хора понякога подкрепят силни лидери, които обещават ред и работни места, както се случи в Етиопия и Руанда.

Обществата с по-възрастно население са по-склонни към стабилна демокрация. Мавриций, с медианна възраст от 35,5 години, е единствената африканска държава, чиято демографска структура е благоприятна в това отношение. Изследванията показват, че либералните демокрации през XX век са се консолидирали, когато медианната възраст се повиши до средата на 30-те години — обикновено успоредно с появата на по-голяма средна класа и по-разнообразна икономика. (Разбира се, има и изключения. Беларус, Китай, Куба, Русия и няколко държави от Персийския залив остават политически стабилни и авторитарни, въпреки по-възрастното си население). Обществата в междинен етап, с медианна възраст около 30 години, често създават смесени режими — нито напълно авторитарни, нито напълно демократични — в които изборите съществуват наред с доминираща изпълнителна власт, слаби механизми за контрол и баланс или оспорвани правила на политическата конкуренция. Алжир и Мароко отговарят на този профил.

Това не означава, че обикновените хора в обществата с младо население трябва да приемат управлението на диктатори или че автокрацията вероятно ще доведе до ефективна стратегия за развитие. За всеки пример за икономически напредък при автократично управление има и пример за упадък. Но след като бъде постигнато базово равнище на ред и развитие благодарение на увеличаването на населението в трудоспособна възраст по-бързо от броя на зависимите от него хора, постепенната демократична реформа става много по-устойчива. С други думи, демографският преход на Африка може да бъде съпроводен и от стабилност, и от демократичен преход.

Историята на две държави

Сравнението между Гана и Южна Корея показва как едно правителство може едновременно да влияе върху възрастовата структура и да се възползва от нея. В края на 50-те години и двете държави са от скоро независими, имат сходна медианна възраст — около 18 години — и сходни равнища на доходите. Южна Корея по-рано предприема аграрна реформа, масово основно образование, семейно планиране и мерки за обществено здраве, в резултат на което раждаемостта пада под нивото на простото възпроизводство на населението до 1984 г. Към 1999 г. на всеки зависим човек се падат 2,6 души в трудоспособна възраст — едно от най-високите подобни съотношения, регистрирани някога, надминато единствено или достигнато на същото ниво в Китай и азиатските "тигрови" икономики. От решаващо значение е и фактът, че Южна Корея бързо се урбанизира. До 1982 г. 60% от южнокорейците живеят в градове, което концентрира хората и компаниите по начин, който повишава производителността и задълбочава пазарите на труда.

Демографският преход на Гана се развива по различен начин. Раждаемостта остава близо до седем деца на жена през 60-те години и днес е спаднала до около 3,4. Очаква се Гана да навлезе в своя благоприятен демографски прозорец на възможности едва около 2033 г. — половин век след Южна Корея, макар и по-рано от повечето си съседи в Западна Африка. Урбанизацията също идва по-късно: едва наскоро Гана стана държава, в която 60% от населението живее в градове. Големият дял на зависимите от доходите на работещите хора в Гана поддържа спестяванията на домакинствата ниски, ограничава данъчната база и възпрепятства разрастването на пазара на труда по начин, който иначе би могъл да подпомогне по-бързата индустриализация.

Южна Корея е в добра позиция да влияе върху своята възрастова структура, защото получава значителни количества чуждестранна помощ и е управлявана от елит, съсредоточен върху индустриализацията и бързия растеж. Между 1960 и 1980 г. Съединените щати и други държави, като Япония, предоставят на Южна Корея помощ на стойност 39 милиарда долара (по постоянни цени от 2021 г.). През същия период Гана получава 6 милиарда долара. И двете държави за известно време са управлявани от корумпирани военни режими, но южнокорейските лидери обикновено инвестират незаконно придобитите си средства в страната, докато ганайците инвестират своите в Лондон и Париж. (Днес голяма част от тези пари са депозирани в Абу Даби.)

Южна Корея предприема жизненоважна трансформация на селското стопанство, която повишава производителността. Днес 94% от земята в Южна Корея е частна собственост и следователно се управлява чрез сигурни и защитени от закона права на собственост, които насърчават инвестициите и позволяват преразпределяне на земята. Междувременно 80% от земята в Гана се държи колективно, а много земеделци работят просто за да осигурят прехраната си.

Обществата с по-възрастно население са по-склонни към стабилна демокрация.

Но скоро същите сили, които издигнаха Южна Корея до редиците на развитите икономики, ще започнат да се проявяват в голяма част от Африка, макар и неравномерно. От африканските правителства зависи да гарантират, че благоприятният демографски прозорец на възможности ще се отвори и че страните ще се възползват максимално от него, когато това се случи. Първата им стъпка трябва да бъде намаляването на детската и майчината смъртност чрез разширяване на достъпа до здравеопазване за децата и бременните жени. Когато повече деца оцеляват до зряла възраст, семействата вече не усещат необходимостта да имат много деца като своеобразна застраховка срещу загубата на дете и раждаемостта започва да спада. Освен това доброволният достъп до съвременни контрацептиви и сексуално образование дава на жените и техните семейства възможност да избират да имат по-малко деца.

Образованието на момичетата е най-силният единичен фактор за намаляване на раждаемостта, но резултатите от него се проявяват по-бавно. Колкото по-дълго момичетата остават в училище, толкова по-късно обикновено се омъжват и започват да раждат деца, което едновременно намалява раждаемостта и увеличава бъдещата производителност и потенциал за доходи на жените — като по този начин засилва връзката между демографските промени и икономическия растеж. Инвестициите във водоснабдяване, канализация и базова здравна инфраструктура също са полезни, защото помагат за предотвратяването на заболявания, които водят до висока смъртност и съответно до висока раждаемост. Влиянието върху раждаемостта не е само въпрос на предоставяне на услуги; важни са и промените в разбиранията за ролите на половете, нагласите към детските бракове и репродуктивната автономия. Макар тези промени обикновено да протичат постепенно, политиците, медийните кампании и гражданското общество могат да насърчат хората да предпочитат по-малки семейства.

В крайна сметка демографският дивидент се превръща в икономически растеж само ако новото поколение хора в трудоспособна възраст може да намери продуктивна работа. Африканските правителства трябва да се подготвят, като свържат професионалното и техническото обучение с реалното търсене на пазара на труда — например чрез програми за обучение и стажове, разработени съвместно с работодателите, в строителството, преработката на селскостопанска продукция, логистиката, възобновяемата енергия и цифровите услуги. Правителствата могат също да разширят възможностите, като улеснят създаването на малък бизнес, разширят гаранциите за кредити и дигиталното финансиране и подобрят транспортните връзки и енергоснабдяването. Премахването на правните бариери и изискванията за обезпечение, които непропорционално възпрепятстват жените да получават кредити и да притежават активи, както и гарантирането на равен достъп до работни места и повишения, също биха помогнали.

На гражданските институции им е необходимо време, за да се развият заедно с населението. Правителствата могат да увеличат шансовете за демократичен преход, като защитават независимите медии и съдилищата, укрепват управлението на изборите и парламентарния контрол, спазват ограниченията върху мандатите на политиците и създават възможности младите хора да участват в политически партии и местното управление. Включването на младите хора в гражданското общество също може да подобри разбирателството между поколенията — между застаряващите елити и хората, които те управляват.

Епохата на възрастта

До средата на века демографският профил на Африка се очаква да изглежда значително по-различно. Работната сила на континента ще продължи да се увеличава, докато тази на Китай, Европа и други застаряващи икономики ще се свива. Ако африканските държави успеят да постигнат дори умерено повишаване на производителността, темповете им на растеж би трябвало да надминат тези на вече застаряващите общества, които движеха световния икономически растеж през последния половин век.

Но Африка няма да може да се превърне в светъл пример за целия свят, ако правителствата в региона не предприемат действия още днес. Залогът е голям. Моделирането на програмата African Futures показва, че ако африканските държави увеличат средния си годишен икономически растеж с приблизително 2% — чрез по-бързо намаляване на раждаемостта, по-добре управлявана урбанизация, по-голяма способност за създаване на работни места за нарастващата работна сила, по-интегрирана търговия и по-висока производителност в селското стопанство — икономиката на континента през 2050 г. би била с 50% по-голяма, отколкото при сценарий, при който всичко продължава по досегашния път. Населението му би било с около 166 милиона души по-малко, тъй като повишаването на благосъстоянието допълнително ще намали раждаемостта, а доходът на човек би се увеличил от приблизително 28% от средното световно равнище до 36%.

Ако правителствата пропилеят тази възможност чрез слабо управление, недостатъчни инвестиции в здравеопазването и образованието или неспособност да осигурят работа за нарастващата работна сила, същата демографска динамика, която би могла да донесе икономически растеж, вместо това ще се превърне в източник на нестабилност — точно когато останалата част от света застарява и населението ѝ намалява.

Шест месеца, след като Съединените щати и Израел започнаха ударите срещу Иран, войната, която президентът Доналд Тръмп нарече "малка авантюра", се превърна в крайно непопулярна патова ситуация, която заплашва да провали президентството му.

Иран не се е предал, корабоплаването през Ормузкия проток остава сериозно нарушено, а няма ясен път към прекратяване на конфликта, за който Тръмп някога прогнозира, че ще приключи за четири седмици.

Сега, очевидно признавайки, че по-нататъшни военни удари няма да принудят Иран да направи отстъпки, САЩ се връщат към кампания на икономически натиск с надеждата да отслабят допълнително иранското правителство. Държавният секретар Марко Рубио е заявил на съюзниците, че засега е малко вероятно САЩ да предприемат нови атаки.

Какво ще се случи оттук нататък, не е ясно, но много от вероятните дългосрочни последици от войната — за Съединените щати, Иран и световната икономика — вече са очевидни.

Ето шест от тях:

1. Тръмп плаща политическа цена

Войната беше непопулярна още от самото начало, а сега е още повече. Според проучвания рейтингът на одобрение за Тръмп е спаднал от 40% на 33% от началото на конфликта, тъй като покачващите се цени на бензина подкопаха обещанието му от предизборната кампания през 2024 г. да намали разходите за американците.

Тръмп, който водеше кампания с обещанието да сложи край на войните, твърди, че натрупването на ракетен арсенал от Иран и ядрените му амбиции са наложили предприемането на действия, но не е успял да убеди повечето избиратели. Според проучванията едва 31% от американците одобряват конфликта. Това е по-нисък дял от този при други скорошни военни конфликти на САЩ на сходен етап, включително войната в Афганистан, която в продължение на години е имала над 50% одобрение.

Гневът на избирателите заради високите цени създава проблеми за Републиканската партия на Тръмп преди междинните избори през ноември, когато партията трябва да защити крехките си мнозинства и в двете камари на Конгреса.

Конфликтът също така задълбочи разрива между по-изолационистки настроените републиканци, които искат бърз край на войната, и републиканските законодатели, които смятат, че Тръмп трябва да продължи военния натиск върху Техеран.

2. Войната разтърси световната икономика — но по-слабо от опасенията

Атаките на САЩ и Израел предизвикаха тревога заради Ормузкия проток — който се стеснява до около 34 км между Иран и Оман — през него се извършва приблизително 1/5 от световните енергийни доставки. Нарушаването на корабоплаването доведе до рязък скок на цените на петрола и породи опасения от глобален икономически спад.

Щетите са значителни, но са по-малки от първоначалните опасения на много икономисти. Международният валутен фонд понижи два пъти прогнозата си за световния икономически растеж от началото на войната и сега очаква световната икономика да нарасне с 3% тази година в сравнение с прогнозата от 3,3% през януари.

Въпреки това световната икономика се оказа по-устойчива, отколкото по време на петролните шокове през 70-те години. Големите икономики са по-малко зависими от енергията, отколкото тогава, а силното потребление и инвестициите — включително продължаващият бум в областта на изкуствения интелект — помогнаха за смекчаването на удара.

3. Иран е отслабен, но не и победен

Иранските военни сили и икономиката на страната претърпяха тежки щети, но Техеран все още може да нанася удари и да държи Ормузкия проток затворен.

През май главнокомандващият американските сили в Близкия изток адмирал Брад Купър заяви пред Конгреса, че американските сили са унищожили 161 ирански военноморски плавателни съда и са извели от строя 82% от системите за противовъздушна отбрана на Иран. По думите му иранските военновъздушни сили, които преди това са извършвали до 100 бойни полета дневно, вече не провеждат мисии.

Въпреки това Иран все още разполага с дронове и ракети и успешно атакува кораби и американски военни обекти в региона.

През март беше съобщено, че Съединените щати могат със сигурност да установят, че са унищожили само около 1/3 от огромния ракетен арсенал на Иран. Статутът на още около 1/3 е по-неясен, но според източници по това време бомбардировките вероятно са повредили, унищожили или затрупали тези ракети в подземни тунели и бункери.

Войната отне живота на хиляди хора и задълбочи икономическата криза в Иран, като ускори инфлацията и наруши търговията. По данни на Статистическия център на Иран през юли инфлацията при храните е достигнала 128% на годишна база.

Освен това обаче конфликтът изтласка политическите разделения на заден план и доведе до по-ожесточени репресии срещу инакомислието.

4. Близкият изток е дестабилизиран, а съюзниците на САЩ са изложени на риск

Целта на войната на САЩ и Израел беше да отстрани Иран като заплаха за Близкия изток, но според анализатори вместо това тя е насърчила Техеран и е направила региона по-несигурен.

Иранските атаки с дронове и ракети срещу арабските държави от Персийския залив - съюзници на САЩ, засегнаха американски военни и дипломатически обекти и нарушиха въздушния транспорт.

Атаките на Иран срещу корабоплаването, съчетани с блокадата на хутите срещу свързания със Саудитска Арабия трафик в Червено море, пък повишиха застрахователните и транспортните разходи в целия регион. Последиците се простират далеч отвъд отделните атаки срещу кораби, като нарушават веригите за доставки и увеличават несигурността за икономиките на държавите от Залива.

5. На Иран може да му е необходимо повече време, за да произведе ядрено оръжие

Американските и израелските атаки по време на по-ранния удар през юни 2025 г. и в началната фаза на настоящата война нанесоха тежки щети на три известни ирански съоръжения за обогатяване на уран и на обекти, за които се предполага, че са свързани с разработването на оръжия. Израелските удари също така убиха водещи ирански ядрени учени.

Според оценките на американското разузнаване от май прогнозираното "време за пробив" на Иран — времето, необходимо за производството на достатъчно делящ се материал за ядрена бомба — е до една година в сравнение с до шест месеца преди войната.

Предотвратяването на придобиването на ядрено оръжие от Иран е основната официално заявена цел на Тръмп във войната.

Реалното състояние на ядрената програма на страната обаче остава неясно, тъй като инспекторите на ООН не са се върнали в иранските ядрени обекти. Международната агенция за атомна енергия не е успяла да установи местонахождението на около 440 кг уран, обогатен до 60%, след ударите през 2025 г.

Този запас потенциално може да бъде допълнително обогатен до оръжеен клас в секретно съоръжение.

Иран отдавна отрича да се стреми към създаването на ядрена бомба.

Иран очаква провал и за новите санкции на Тръмп

Режимът на аятоласите бил разработил двугодишен план

6. Военната готовност на САЩ е отслабена

Американските въоръжени сили са загубили дронове и самолети както заради иранския огън, така и при инциденти. В доклад на Конгреса от май се посочва, че 42 американски военни самолета са били загубени в конфликта.

Боеприпасите са сериозен проблем. Американските военни са използвали "почти всичките" си глобални запаси от определени високопрецизни ракети. Според оценка на Центъра за стратегически и международни изследвания до юли Съединените щати са използвали около 65% от ракетите-прехващачи "Пейтриът" и са намалили запасите си от прехващачи THAAD (Terminal High-Altitude Area Defense) с най-малко 38%.

Вашингтон прехвърли изтребители, военни кораби и други военни средства от Европа и Азиатско-тихоокеанския регион към Близкия изток, като удължи разгръщането им, което породи въпроси за готовността на американските сили на други места.

Самолетоносачът "Джералд Форд" остана разположен в продължение на повече от година — най-дългото му разгръщане от войната във Виетнам насам — а законодатели изразиха опасения за условията на борда на "Ейбрахан Линкълн" след 200 последователни дни в морето.

Миналата седмица самолетоносачът беше заменен от друг, който дотогава се намираше в Тихия океан, което подчертава доколко войната натоварва американските военни ресурси.

Тодор БЕЛЕНСКИ

На 1 септември 2026 г. бившият министър на финансите на Армения и бивш ръководител на Държавния комитет за приходите Гагик Хачатрян беше доведен в съда на носилка. Адвокатите му заявиха, че той страда от сериозно заболяване на гръбначния стълб и изпитва силни болки. На следващия ден, след заседание, продължило през нощта, Антикорупционният съд на Армения постанови той да остане в ареста за два месеца. Арменският Следствен комитет заявява, че делото е свързано с обвинения в получаване на подкупи и изпиране на пари в особено големи размери. Hetq съобщи, че адвокатите му впоследствие са се обърнали към Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) с искане за спешни временни мерки.

Случаят с Хачатрян е само последният от поредица наказателни производства срещу видни противници на прозападния министър-председател на Армения Никол Пашинян. На 25 август т.г. бившият президент на Армения Роберт Кочарян и големият му син Седрак бяха задържани след обиски в офиси на редица предприятия, свързани със семейството. Прокуратурата обвини Кочарян в злоупотреба със служебно положение, подкуп и изпиране на пари в големи размери. Коалицията от политически партии Блок „Армения“, която той оглавява, определи делото като “политически мотивирано”.

Associated Press съобщи, че са били задържани и още четирима души. Reuters определи Кочарян като “виден опозиционен лидер” и постави случая в контекста на “по-широките действия” срещу критици на кабинета “Пашинян”.

Олигархът Гагик Царукян, друг виден опозиционен политик и бизнесмен, беше задържан през юли т.г. по дело, свързано с обвинения в измама и изпиране на пари. На 4 септември арменски съд удължи задържането му с още два месеца, съобщи Арменското обществено радио. Натискът върху опозицията вече беше видим преди изминалите парламентарни избори в Армения на 7 юни 2026 г. Срещу няколко кандидати от Алианса „Силна Армения“, една от основните опозиционни сили, бяха образувани наказателни производства. В крайна сметка алиансът получи 23,29% от гласовете и взе 28 места в парламента.

Но конфронтацията не се ограничава само до политическите противници.

През август ръководителят на Арменската апостолическа църква, католикос Карекин II, беше изправен пред съда заедно с шестима висши духовници. Те са обвинени в умишлено възпрепятстване на изпълнението на съдебно решение за възстановяване на длъжност на низвергнат епископ. Reuters определи делото като “пореден етап от конфронтацията” между църквата и Пашинян. Al Jazeera също съобщи, че процесът се провежда “на фона на задълбочаващ се конфликт” между арменското правителство и църквата.

Моделът трудно може да бъде пренебрегнат: опозиционни политици, бивши президенти, бизнесмени, свързани с опозицията, а сега и ръководството на националната църква на Армения са изправени пред наказателни производства. И все пак нивото на международното внимание е забележимо различно от това, което се отделя на Азербайджан.

В продължение на години европейските институции и големите западни медии следят отблизо политическите преследвания, арестите на опозиционери и предполагаемите нарушения на човешките права в Баку. Европарламентът (ЕП) многократно е критикувал Азербайджан, включително и през действащата 2026 г. В същото време наказателните производства срещу арменската опозиция и църковното ръководство са предизвикали значително по-малък и по-непостоянен международен натиск.

Мирният процес между Армения и Азербайджан се представя във Вашингтон като “значително дипломатическо постижение”. Междувременно Брюксел задълбочава собствените си отношения с властите в Баку. Посланикът на ЕС в Азербайджан Мариана Куюнджич наскоро определи отношенията между Брюксел и Баку като такива “навлизащи в нов етап“. Преговорите по ново двустранно споразумение продължават, докато двете страни са постигнали и предварително разбиране по нов документ за приоритетите на партньорството. Report.az цитира коментара ѝ на 4 септември. Именно тук двойният стандарт на ЕС става такъв, какъвто е “невъзможно да бъде пренебрегнат”.

Когато пък правителството на Армения преследва по наказателен ред водещи опозиционни фигури и влиза в безпрецедентна конфронтация с ръководството на националната си църква, същият език се използва далеч по-рядко.

Въпросът не е дали Азербайджан трябва или не трябва да бъде критикуван. Трябва. Въпросът е дали един и същ стандарт се прилага към правителства, които са стратегически полезни за Запада. Ако човешките права се превърнат в политически инструмент — защитаван шумно, когато това обслужва геополитическа цел, и тихомълком пренебрегван, когато усложнява един предпочитан съюз — тогава проблемът вече не е просто в лицемерието. Това е превръщането на уж универсален стандарт в инструмент на външната политика. И това има последствия отвъд Армения.

Южен Кавказ навлиза в потенциално решаващ период. Мирно споразумение между Армения и Азербайджан би могло фундаментално да промени региона. Но мир, изграден върху избирателно възмущение, винаги ще има политическа цена. Следователно въпросът не е кой заслужава критика. И двете правителства в Баку и в Ереван могат и трябва да бъдат подлагани на внимателен контрол.

Истинският въпрос е много по-прост: защо някои нарушения се превръщат в международна кауза, докато други остават до голяма степен - вътрешен въпрос? Отговорът може да има по-малко общо с тежестта на нарушението, отколкото с идентичността на правителството, което го извършва — и с това кой печели от мълчанието.

Авторът е български журналист, геополитически анализатор

Засега кандидат-президентската двойка Йотова - Вълчев е по-мълчалива. В техен минус е доста ниската активност в социалните мрежи за разлика от активността на двойката Гюров - Кандев.

Това коментира пред БНР журналистът от OffNews Ружа Райчева.

"Гюров - Кандев още от служебния кабинет насам се пласират много активно като политически продукт, като някакъв маркетингов продукт. От страна на Йотова и Вълчев не виждаме такова нещо. Има едно изчакване, което не е сигурно дали няма да заиграе срещу тях, защото другата двойка е много активна. Гюров - Кандев залагат на светското, но заобикалят острото. Ще гледаме парадоксално как те ще се опитват да заобикалят темата, която би им донесла най-високи дивиденти, а това е геополитиката", отбеляза тя в интервю за предаването "Политически НЕкоректно".

И допълни, че Йотова и Вълчев споменават често думата "България":

"България е в Европа, в ЕС, в Шенген, в еврозоната. Това е нашият път, това е даденост. Очакването към двойката Йотова - Вълчев е, че те са източно насочени. Това ще бъде атаката към тях, че те са едва ли не руските кандидати. Те повтарят думата "България"".

По думите ѝ обаче от другата кандидат-президентска двойка има заобикаляне на думата "България". В този смисъл Райчева смята, че ще има игра на патриотизъм.

Според нея Кирил Вълчев е безопасният избор за Илияна Йотова:

"До доста късно имаше чудене кой да е човекът. Съмнява ме до каква степен Вълчев разширява подкрепата. Вълчев е опитът на Йотова да избяга от връзката с Радев".

Ружа Райчева коментира също, че приемствеността между ГЕРБ и ПБ е доста очевидна.

"Между ГЕРБ и ПБ има скрити мостове, които особено ГЕРБ се опитват да не горят, защото така прекъсват връзката си с властта, към която са свикнали да имат пълен излаз".

Журналистът отбеляза и липсата за момента на кандидат на ГЕРБ преди президентските избори.

Тя се съмнява Бойко Борисов да вземе решение заради натиск. Според нея партията е вътрешно разделена и се чуди как да продължи нататък.

"Основното, което вълнува Борисов, е да не изглежда слаб", смята тя. И продължи коментара си:

"Може би са се надявали да измъкнат някоя звезда тип Бербатов или Стоичков. В стила на Борисов е да намери някой човек от народа. Но вече никой не желае да заложи името си на този кон, който няма да спечели състезанието. Ако се замислим назад, ГЕРБ доста лошо вървят в президентските избори".

"Трета лоша загуба след местните и парламентарните избори много лошо ще им подложи за следващата година, когато реално ще се борят за своя бастион - местните избори са страшно важни за ГЕРБ. Догодина им е важното. Борисов калкулира сегашните избори през тези догодина", изказа мнението си Райчева.

Според нея вероятно най-силният ход е Борисов да се кандидатира. Но той няма да получи достатъчно подкрепа, така че да изглежда силен - това е капанът, смята тя.

"Борисов е непредвидим. Но умният ход е да се издигне някой. Много е слабашко да не се издигне никой, това е просто абдикация", категорична бе Ружа Райчева и отбеляза:

"Не виждам Борисов да подкрепи открито който и да е кандидат. Неговите хора, ако той не издигне, ще се разединят. Голяма част няма да гласуват, защото няма да се припознаят. ГЕРБ са в много тежка позиция".

Според нея ще е кофти номер ДПС да подкрепи Йотова. По думите ѝ там има тотално снишение, оцеляване.

"Пеевски до голяма степен управляваше България, а сега той се превърна в редовен пътник без никаква власт. Всяка подкрепа от ДПС изцапва този, който я получи".

Държавният дълг на САЩ надхвърли рекордните 40 трилиона долара, което бързо се превръща в проблем за всички.

През последните дни разходите за държавни заеми по целия свят рязко нараснаха до най-високите си нива от години насам. Това отразява опасенията, че войната, демографският спад и непредсказуемите последици от технологичните промени подлагат финансите на Вашингтон на изпитание, което граничи с критичната точка на срив, пише Джефри Смит в свой коментар за "Политико".

Тази тенденция се пренася и върху финансовите пазари в Европа, тъй като европейските правителства трябва да се конкурират с Вашингтон за достъп до глобалния ресурс от спестявания. Конкуренцията стана значително по-остра през тази година, след като технологичните гиганти на САЩ взеха заеми за стотици милиарди долари в стремежа си да спечелят надпреварата за изкуствения интелект.

Разходите за обслужване на 10-годишните германски държавни облигации - които задават тона за останалата част от Европа - достигнаха най-високото си ниво от 2011 г. насам по-рано тази седмица. Това се случи, след като опасенията от инфлация и нарастващият бюджетен дефицит на САЩ повишиха доходността на референтните 30-годишни американски държавни облигации (показател за възвръщаемостта, която инвеститорите получават, когато отпускат заем на правителството) до най-високото ѝ равнище от 19 години насам. Ситуацията се усложни допълнително от новината, че държавният дълг на САЩ вече е надхвърлил границата от 40 трилиона долара.

В резултат на това много правителства в Европейския съюз вероятно ще се сблъскат с допълнителен натиск за повишаване на данъците или съкращаване на разходите - дори докато се опитват да увеличат средствата за отбрана - когато се върнат от лятната си почивка, за да планират бюджетите за следващата година. А в страни като Франция, Испания и Италия това лесно би могло да повлияе на предстоящите догодина национални избори, които и без това се очертават като изключително напрегнати.

Още на 19 август лидерката на френската крайна десница Марин льо Пен използва ситуацията, за да наложи едно от посланията, които вероятно ще бъдат ключови в кампанията ѝ за президентските избори следващата пролет, като нарече повишаването на доходността на държавните облигации "неминуема разплата за 10 години макронизъм".

"Време е да се разчистят Авгиевите обори, в които са се превърнали публичните финанси!", заяви Льо Пен в социалните мрежи.

Тя обаче не предложи подробности как възнамерява да направи това. Брюно Льо Мер, който заемаше поста министър на финансите на Франция в продължение на седем години, възрази, че нейната партия винаги е възпрепятствала усилията на правителствата на президента Еманюел Макрон да овладеят бюджетния дефицит - по-специално като е принудила кабинета да се откаже от предложената пенсионна реформа за 2025 г.

Неспособността на Франция да промени курса през годините постепенно подкопа доверието на инвеститорите, които сега изискват по-висока доходност за закупуване на френски облигации, отколкото за подобни италиански книжа.

В резултат на това Париж е особено уязвим към явление, засягащо почти всички европейски столици, известно като риск от рефинансиране.

Повечето европейски държави натрупаха огромни дългове през последните 20 години, като периодични кризи - като пандемията или финансовата криза от 2008 г. - задълбочиха трайното влошаване на състоянието на публичните финанси, породено от нарастващите разходи за здравеопазване и пенсии.

Показателят за задлъжнялостта на публичния сектор в еврозоната се повиши от 66% от БВП през 2007 г. до малко под 88% през миналата година. Европейската комисия очаква този дял да продължи да расте в близко бъдеще, тъй като бюджетните дефицити отново се увеличават под натиска на конфликтите в Иран и Украйна.

Докато Европейската централна банка поддържаше лихвените проценти близки до нулата - както правеше в периода 2009-2022 г. - разходите за обслужване на този дълг оставаха поносими.

Ситуацията обаче се промени с повторното настъпване на високата инфлация. ЕЦБ вече повиши лихвените проценти веднъж през тази година, след като конфликтите в Иран и Украйна доведоха до поскъпване на петрола и природния газ. Дейвид Рийс, ръководител на отдела за глобални икономически анализи в Schroders, очаква още две повишения с по четвърт процентен пункт до края на годината.

В резултат на това облигациите, чието емитиране преди 10 години не струваше почти нищо (дори през 2022 г. инвеститорите плащаха на Германия, за да ѝ отпускат заеми), сега трябва да бъдат рефинансирани при лихвени нива, много по-близки до историческите норми.

Френската национална статистическа служба INSEE прогнозира, че разходите на Париж за лихви по дълга ще нараснат повече от четири пъти през настоящото десетилетие - от 30 милиарда евро през 2020 г. до 124 милиарда евро през 2030 г. Това са средства, които при други обстоятелства биха могли да бъдат насочени към финансиране на нови болници, "зеления преход", превъоръжаване или дори към намаляване на данъците.

Франция не е единствената страна, изправена пред по-високи разходи за обслужване на дълга в неудобен момент от политическия си цикъл. На италианския премиер Джорджа Мелони и испанския ѝ колега Педро Санчес им предстоят избори догодина, а към урните ще се насочат и избирателите във Финландия, Гърция, Естония и Словакия (както и в Полша, която не е част от еврозоната).

Домакинствата се опасяват, че високата инфлация, породена от конфликта в Иран, може да стопи реалните им доходи

Тежестта на обслужването на дълга за Италия е много по-малка, тъй като новите ѝ държавни ценни книжа не са значително по-скъпи от тези, емитирани преди десетилетие, когато страната все още носеше "клеймото" на кризата с държавния дълг.

И въпреки че Санчес не успява да приеме бюджет от 2022 г. насам, бързият прираст на населението, породен от либералния му имиграционен режим, подсили брутния вътрешен продукт (БВП) на Испания и гарантира, че в бъдеще ще има повече хора, които да поемат тежестта на дълга. Според Европейската комисия се очаква тази година испанският дълг отново да падне под 100% от БВП.

Засега преобладаващото мнение е, че Европа все още е далеч от собствена нова дългова криза. Общият бюджетен дефицит на еврозоната е едва половината от този на САЩ, а ЕС и ЕЦБ запълниха най-сериозните институционални и регулаторни пропуски, довели до кризата със суверенния дълг през 2010 г. Не по-малко важно е, че неотдавнашните реформи, предприети от правителството на Фридрих Мерц в Германия, би трябвало да стимулират растежа както там, така и в целия ЕС - мнение, споделяно от главния икономист на Berenberg Bank Холгер Шмидинг.

Тревогата обаче расте - особено на фона на ситуацията във Франция.

"Съществува потенциално голяма рискова зона, в която кризата може да настъпи или не, в зависимост от настроенията на инвеститорите. Предвид нивата на дълга и дефицита ни, вероятно вече сме навлезли в тази рискова зона", заяви миналата седмица Оливие Бланшар, бивш главен икономист на Международния валутен фонд.

Коментар от Емилия Милчева:

Трудно е човек да не остане с това впечатление: новговорът на кабинета "Радев" си има първо правило, което вече всички знаят - никога не назовавай Русия. Властта може да говори за войната в Украйна, но не и кой я започна. За дронове с или без експлозиви, но не и кой ги изпраща. За саботажи и хибридни атаки, но не и кой ги извършва. Може да си фантазира въздушни и космически щитове - стига да не казва от кого ще пазят, вероятно от някакви атмосферни влияния.

Председателят на Европейския съвет Антониу Коща обаче не е подвластен на това и от София обяви, че руските заплахи няма да намалят решителността на ЕС да подкрепя Украйна. Европа няма да отстъпи и ще засили натиска, докато Русия не прекрати убийствата и не покаже истински ангажимент за мир, заяви Коща.

На съседната трибунка премиерът Румен Радев говореше за "кризи", "предизвикателства", обща сигурност, защита от дронове, европейски въздушен и космически щит. Не спомена нито Русия като източник на заплахите за европейската сигурност, нито Украйна като жертва. А според самия Коща двамата са обсъждали и руската агресия, и опасната ескалация на Москва.

Информация за източника и характера на заплахите едва ли е липсвала на Радев. Само ден по-рано той се срещна със Скот Брей, помощник генерален секретар на НАТО по разузнаването и сигурността, в присъствието на ръководителите на ДАНС и ДАР Пламен Тончев и Антоан Гечев. Официалната цел на визитата беше подготовката за българското председателство на Комитета на НАТО за гражданско разузнаване. Но едва ли в разговора с високопоставения представител на НАТО руските заплахи са били премълчани. "Цензурата" започва там, където свършват закритите срещи и трябва да се говори пред българските граждани.

Прогресивна комуникация

По този устав се движи явно комуникацията на премиера Румен Радев, министрите и депутатите му. Човек може да си помисли, че им е раздаден заедно с партийните книжки за членство в "Прогресивна България". Министерството на външните работи (МВнР) е прилежно - и показа как се прави. То осъди атаката в Лайпциг, без да посочи държавата, която Германия обвини за нея. Берлин официално съобщи, че Русия е отговорна за хибридната атака в Лайпциг на 4 август.

Излиза, че дронът с експлозиви в Лайпциг пристига сам, а войната в Украйна се води по неизвестни причини.

"България изразява солидарност с Германия след хибридната атака в Лайпциг", съобщи МВнР в Х. Така София се солидаризира с Германия, без да се солидаризира с Германия. Дипломатическата аритметика е проста: от солидарността изваждаш съдържанието и получаваш нула. А поредица от такива нули заличава усилията на предишни правителства България да бъде надежден и предвидим съюзник. Те я връщат в сивата зона - формално част от ЕС и НАТО, но винаги готова да се сниши, когато трябва да бъде назована Русия.

Иначе в новговора на правителството това минава за външна политика: осъждаш деянието, но пазиш нападателя.

Притиснат от депутата от ГЕРБ Георг Георгиев по време на парламентарния контрол, Радев произнесе забранената дума, но само за да защити премълчаването ѝ. "Европа не е конкурс по конформизъм и ако вие настоявате България непременно да бъде част от ескалацията, аз нямам такива намерения", заяви той. Германия била "нашият водещ съюзник, икономически и инвестиционен партньор", но България трябвало да запази "частица разум".

Според властта разумът явно изисква руската хибридна атака срещу водещия ни съюзник да бъде премълчана, за да не бъде раздразнена Русия. "Европа може да съществува без Русия, но Европа трудно ще съществува дълго срещу Русия", заяви Радев днес в парламента. Премиерът защити реакцията на външната министърка като "напълно адекватна", противопостави на руската хибридна атака изпращането на далекобойни оръжия за Украйна и пак напомни за хиперзвуковия и ядрения арсенал на Русия, срещу който Европа била безсилна.

Така Русия най-сетне се появи в изречението - не като нападател, а като непобедима сила, на която според Радев Европа безразсъдно се опитва да противостои с конвенционални средства. А съюзническата солидарност вече означава да стоиш твърдо до Германия, като внимаваш да не застанеш срещу държавата, която я е атакувала.

Същата политическа еквилибристика беше приложена и към "Коалицията на желаещите" - участваш в неформалния формат за подкрепа на Украйна, а после твърдиш, че никога не си бил в него, защото не са ти дали членска карта. Предишното правителство участваше в работата ѝ, но Радев обяви, че България се оттегля, а после външната министърка Велислава Петрова обясни, че няма как да напуснем нещо, в което никога не сме членували официално.

Роскомнадзор ли действа в България?

Атаката в Лайпциг не е изключение. През май Радев говореше за "конфликта в Украйна" и настояваше Европа да промени политиката си и да започне преговори с Русия. През юли обяви, че "колективният Запад" се опитва да постигне конвенционална победа над "най-голямата ядрена сила" и така увеличава риска от "ядрен отговор". В този разказ Русия не е държава, нахлула в съседна държава, а стихия, която не бива да бъде дразнена.

Тоест, отговорност носи не онзи, който заплашва с ядрено оръжие, а онзи, който отказва да се уплаши от него.

Този речник не е българско изобретение. След нахлуването в Украйна през февруари 2022 г. руският медиен регулатор Роскомнадзор нареди на медиите да премахват определенията "война", "нападение" и "инвазия" и да използват официалното "специална военна операция".

Скоро след това законодателството за "фалшивите новини" превърна отклонението от кремълската версия в престъпление, наказуемо с до 15 години затвор. За да бъде контролирана действителността, първо беше прочистен речникът, с който може да бъде описана.

Кабинетът "Радев" не забранява думите със закон и не заплашва със затвор. Не се и налага. Той транспонира руската цензура в официалния български език. "Конфликтът" замества агресията, "ескалацията" - заплахите на Кремъл, а "хибридната атака" остава без извършител. Москва забрани на руснаците да наричат войната война. София сякаш прави следващата крачка - Русия може да бъде назована, но не като агресор, а само като сила, която не бива да бъде предизвиквана.

В България днес за разговори на четири очи с Румен Радев е премиерът на Словакия Роберт Фицо - съмишленик на Радев за ограничаване на санкциите срещу Русия и спиране на военната помощ за Украйна. Фицо поне назовава агресора, стига той да не бъде наказван, а жертвата му да не бъде въоръжавана.

И така, от дума на дума, докато Русия започне да ни изглежда като нормална страна в нормална война.

Доналд Тръмп обеща на американците "да направим Америка отново велика". Макар че успехът му досега е съмнителен, една страна може да благодари на американския президент за засилването на глобалното си положение и влияние: Китай. Основният съперник на Съединените щати за титлата водеща световна сила пожъна неочаквани дивиденти, първо от търговска война, а след това и от пълномащабна война с Иран. Как се случи това, обяснява в свой анализ Алексей Калмиков от Руската служба на Би Би Си.

Китай не участва в настоящата война в Персийския залив, но няколко водещи американски експерти смятат, че той излиза победител. Китайските анализатори традиционно са по-предпазливи в оценките си (повече за това по-долу).

Американците обаче посочват, че Доналд Тръмп е започнал войната без предупреждение, предизвикал е пълномащабна енергийна криза и е поставил под въпрос готовността и способността на Съединените щати да защитават съюзниците си.

"Както приятелите, така и съперниците на Съединените щати са съгласни, че страната все повече прилича на държава-престъпник, представляваща заплаха за глобалната стабилност и ред и все повече се превръща в обект на подигравки", казва американският политолог и философ Франсис Фукуяма, един от водещите западни експерти по демокрация, управление и световен ред.

"При Тръмп Америка толкова последователно си нанасяше вреда, че Китай дори не е нужно да прави много", пише той.

Атаката срещу Иран и търговските войни на Тръмп превърнаха Съединените щати в непредсказуема, разрушителна сила и автоматично направиха комунистически Китай, втората по големина икономическа и военна сила на планетата, котва на стабилността и рационалната политика.

"От гледна точка на Пекин, Вашингтон постепенно подкопава основите на собствената си мощ, кара се със съюзниците си и обръща целия свят срещу себе си", отбелязва Джулиан Гевирц, бивш съветник по Китай в Съвета за национална сигурност и Държавния департамент при президента Джо Байдън.

"В резултат на това много страни започват да виждат, че е по-лесно и по-надеждно да преговарят с Китай, отколкото с Америка, която все по-често действа единствено в собствените си интереси", пише Гевирц, сега експерт в Колумбийския университет.

Известният американски икономист и носител на Нобелова награда Пол Кругман повтаря това мнение.

"Китай не участваше пряко в третата война в Персийския залив", пише той. "Въпреки това, очевидно не крие задоволството си от нашето унижение. Както ходът на войната, така и ролята, която Китай изигра, значително промениха глобалния баланс на силите в негова полза."

"Китайците са сериозни хора, а ние не сме."

"Да, Китай е корумпирана автокрация; тя не зачита правата на човека и не споделя демократичните ценности", отбелязва Кругман. "Но хората по света стигнаха до заключението, че китайците са сериозни хора, а ние не сме."

"Ето защо Америка загуби тази война, а Китай спечели", твърди той.

Войната на САЩ и Израел с Иран нанесе военни и икономически щети на съюзниците на Америка в Персийския залив и по целия свят. Междувременно Китай действа като стабилизираща сила.

Експерти от фондацията "Карнеги" за международен мир отбелязват, че основното предимство на Китай е липсата на явни противници в региона. "За разлика от САЩ, Пекин поддържа приятелски отношения с всички, включително с ключовия съюзник на Вашингтон, Израел", пишат те.

"Разликата в дипломатическото влияние между САЩ и Китай се стеснява. Китай продължава да изгражда меката си сила, докато САЩ подкопават собствената си позиция, систематично прибягват до въоръжени конфликти и отдават все по-малко важна роля на дипломацията в политиката в Близкия изток", твърдят те.

Китай действаше и като икономически стабилизатор. Той помогна на страните, засегнати от затварянето на Ормузкия проток, като намали вноса на петрол почти наполовина благодарение на огромните си резерви, смекчи енергийната криза и предотврати покачването на цените на петрола до 200 долара за барел, както икономистите прогнозираха преди китайската намеса.

Как САЩ губят позиции от Китай

"Това е ново измерение в световната политика. Преди, когато възникваха проблеми на петролния пазар, първото нещо, което американският президент правеше, беше да се обади на Рияд и да поиска от Саудитска Арабия да увеличи износа на петрол", каза главният петролен експерт на Bloomberg Хавиер Блас.

"Сега е възможно първо да се обадят на Пекин и да ги помолят да намалят вноса", каза той. "Това е изключително интересна промяна. Ще бъде много интересно да видим какви политически последици ще има това за Съединените щати."

Според Блас китайците показват петролните си мускули по две причини. Китай не се нуждае от глобална криза, защото икономиката му е изцяло зависима от износа, а кризата би лишила купувачите на китайски стоки от пари.

Втората причина е конспиративна, но има основания като теория.

Китай и САЩ са в постоянен диалог и Блас не изключва възможността стабилизирането на световните цени на петрола да е било част от задкулисни споразумения. За какво? "Човек може само да гадае", казва Блас. Но косвени признаци сочат към смекчаване на позицията на Вашингтон по отношение на Тайван, ключов въпрос за Китай.

През май Белият дом спря голям пакет от военна помощ за Тайван на стойност приблизително 14 милиарда долара - официално това беше обяснено с необходимостта от запазване на доставките за войната в Иран. А през август Тръмп нареди намаляване на мащаба на военните учения с Южна Корея, насочени към сдържане на Северна Корея, и заяви, че има много добри отношения с Ким Чен-ун.

"Решението на Тръмп не е просто атака срещу съюзник и подарък за Ким Чен Ун." "Китайските власти отдавна изразяват недоволство от тези учения, и особено напоследък", отбелязва Джулиан Гевирц. "Когато работех в Държавния департамент на САЩ, китайските служители редовно повдигаха този въпрос в двустранни контакти."

"Следователно, намаляването на мащаба на ученията е точно това, което Китай търси от много години", пише той.

Подобни отстъпки от Тръмп рискуват нова война, предупреждава Франсис Фукуяма.

"Тръмп каза, че Китай няма да атакува Тайван, докато той е президент на Съединените щати. В това отношение той може би е прав: Си Дзинпин не иска да предотврати упадъка на Съединените щати", пише той. "Но ако Америка в даден момент избере президент, готов да промени курса, това може да принуди Си да действа бързо и решително."

"Те вече не ни вярват, вече не се страхуват от нас."

Междувременно Китай експлоатира грешките и суетата на Тръмп, смята Фукуяма.

"Тръмп пази гнева и яростта си за вътрешни опоненти, а не за чуждестранни диктатори", пише Фукуяма, спомняйки си майското посещение на Тръмп при Си.

"Атмосферата на срещата разкри колко много е паднал Тръмп в очите на китайците. Най-лошото беше постоянното подлизурство: Тръмп нарече Си "велик лидер", "истински приятел" и отново и отново хвалеше Китай. Въз основа на опита си с автократи, Тръмп вероятно очакваше реципрочност. Си обаче се ограничи до това да каже, че САЩ и Китай "трябва да бъдат партньори, а не съперници".

Не само китайците губят уважение към американската сила при Тръмп. Според социологическите агенции на Pew Research Center, тази година за първи път Китай се възприема по-благосклонно от САЩ, а китайският президент е възприеман по-благосклонно от американския президент.

"Дори много от нашите дългогодишни съюзници, страни, които ни помогнаха да спечелим Втората световна война, а след това и Студената война, сега гледат по-благосклонно на Китай, отколкото на Съединените щати", коментира резултатите от проучването Нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман.

Кругман, дългогодишен критик на Тръмп, смята, че проблемът се крие в ерозията на основите на американската хегемония. Той пише, че реформите и кадровите решения на Тръмп подкопават лидерството на Америка в науката и технологиите, военното превъзходство, меката сила, финансовата мощ и ролята на долара като основна резервна и разплащателна валута в света. Най-важното е, че те разрушават съюзите, които са позволили на Америка да бъде водеща световна сила.

Джулиан Гевирц от Колумбийския университет споделя подобно мнение.

"САЩ намаляват финансирането на водещи университети и създават условия, които правят или изключително непривлекателно, или просто невъзможно за чуждестранните учени да работят в Америка. В същото време САЩ елиминират инструментите си за влияние по целия свят, от USAID до Гласът на Америка", пише той.

"От гледна точка на Китай, САЩ на практика доброволно се разоръжават."

Войната в Иран е поредно доказателство за това, твърди Кругман.

"Тръмп, без да се консултира с никого, разгърна война, която не само донесе смърт и разрушения, но и отряза света от значителна част от доставките му на петрол и газ. И след като войната започна, Америка демонстрира, че е неспособна да наложи волята си на Иран, да вдигне блокадата на Ормузкия проток или да защити съюзниците си в региона", пише Кругман.

"Така че сега светът вече не ни вярва и вече не се страхува от нас."

Поглед от Китай

Китайците са доволни, но не бързат да празнуват победата. Нещата все още могат да се окажат неблагоприятни за тях, смята един от водещите китайски експерти по Близкия изток, професор Ван Джин от Северозападния университет в Сиан, Китай.

"Ситуацията не бива да се свежда до простата теза, че Америка е загубила, а Китай е спечелил", пише той в статия за авторитетното регионално издание Diplomat. "Напротив, с настъпването на нова фаза на трансформация в региона, Китай може да се изправи пред нови предизвикателства, докато за Съединените щати се откриват нови стратегически възможности."

Богатите страни от Близкия изток остават зависими от американските военни технологии и нуждата им от оръжия само се е увеличила поради атаките с ирански ракети и дронове. Нито ОАЕ, нито Бахрейн ще намерят заместител на САЩ като военен съюзник, отбелязва Ван Джин.

"Нито Русия, нито Китай, нито Пакистан в момента са способни да запълнят стратегическия вакуум, ако военното сътрудничество на САЩ бъде значително ограничено. Докато арабските държави от Персийския залив търсят диверсификация, никоя трета сила в момента не е способна да замени САЩ като водеща военна сила в Близкия изток", пише той.

Освен това САЩ, като най-големият производител на петрол и газ в света, затвърдиха позицията си на водеща енергийна сила поради недостига на суровини, причинен от блокадата на Ормузкия проток. В същото време Китай, най-големият вносител, загуби значителни доставки от Персийския залив, включително Иран, и Съединените щати биха могли допълнително да подкопаят енергийната сигурност на Китай в бъдеще.

"Ако Иран и Съединените щати се споразумеят да облекчат санкциите срещу Техеран, значителни западни инвестиции биха могли да навлязат на иранския пазар. В резултат на това дългогодишните икономически предимства на Китай в Иран биха могли да отслабнат", описва Ван Джин един потенциален проблем.

Друг проблем е дипломатическият. Китай ще трябва да се ориентира между воюващите страни в региона. Подкрепата на Иран ще усложни отношенията с тези, които бомбардира, предимно с ОАЕ. А критикуването или оказването на натиск върху Иран ще посее раздор в китайско-иранските отношения.

"Следователно, намирането на баланс между осигуряването на енергийната сигурност, защитата на свободата на корабоплаване и поддържането на отношения както с Иран, така и с арабските държави от Персийския залив вероятно ще се превърне във все по-трудно дипломатическо предизвикателство за Китай", смята китайският експерт.

Болките в кръста са сред най-честите оплаквания, но не всяка болка или изтръпване по крака означава дискова херния. Как се появява заболяването, кои са най-често засегнатите части на гръбначния стълб, кога лечението може да бъде без операция и в кои случаи хирургичната намеса става наложителна? На тези и други въпроси пред ФАКТИ отговаря д-р Петър Илков, ръководител на звеното по спинална неврохирургия към Клиниката по неврохирургия на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ – София. - Д-р Илков, болки в кръста и пареща болка по нерва на крака – това ли е дискова херния? Защо и как се появява? - Възможно е, но не всяка болка в кръста или крака е дискова херния. Типичната картина е болка ниско в кръста, която се разпространява към седалището и по крака, често с парене, изтръпване или слабост. Това е т.нар. радикуларна болка – когато дисков материал дразни или притиска нервно коренче. Междупрешленният диск е своеобразен амортисьор между прешлените. С възрастта и под влияние на наследственост, повтарящо се натоварване, тютюнопушене, наднормено тегло и обездвижване той постепенно губи еластичност. Във външния му слой могат да се появят пукнатини и част от вътрешната му по-мека структура да се измести навън. Не е задължително това да стане след едно конкретно вдигане на тежко – често то е последният момент от по-дълъг дегенеративен процес. - Къде и на кои прешлени най-често се проявява дисковата херния и защо? - Най-често дисковата херния е в поясния отдел – на нивата L4–L5 и L5–S1. Това са най-подвижните сегменти на кръста и поемат голяма част от механичното натоварване при ходене, навеждане, седене и повдигане на тежести. На второ място хернии се появяват в шийната област, където причиняват болка и изтръпване към ръката, а най-често са засегнати C5–C6 и C6–C7 по сходни причини. В гръдния отдел хернията е рядкост — под 1% от всички — защото ребрената клетка стабилизира сегментите и ограничава движението. - Колко често срещана е лумбалната дискова херния? - Различните проучвания дефинират различни неща — едни броят болка по крака, други потвърдена с образно изследване херния, трети оперирани случаи. Болка по хода на седалищния нерв поне веднъж в живота съобщават между 13% и 40% от възрастните, в зависимост от дефиницията. Клинично значима симптоматична лумбална дискова херния засяга приблизително 1–3% от хората в даден момент от живота им и е сред най-честите причини за болка, „слизаща“ по крака. Пикът на дисковата херния е между 30 и 50 години — тоест в най-активната трудова възраст. Това не е болест на старостта, при 70-годишен човек по-често причината за болка по крака е стеноза, а не херния. Важно е обаче, че на ЯМР често се виждат дискови промени и при хора без никакви оплаквания. Затова не лекуваме само снимката, а съпоставяме образното изследване със симптомите и неврологичния преглед. - Как се лекува дискова херния и кога е необходима операция? - В повечето случаи началното лечение е без операция: кратък период на щадящ режим, обезболяващи и противовъзпалителни лекарства, ранно раздвижване според поносимостта и постепенно включване на подходяща рехабилитация. При внимателно подбрани случаи може да се приложи и блокада за временно овладяване на силната коренчева болка. Операция обсъждаме, когато има нарастваща или значима мускулна слабост, непоносима болка, която не се повлиява достатъчно от адекватно лечение, или когато симптомите продължават и съответстват ясно на находката от ЯМР. Спешна операция е необходима при нарушения в контрола на уриниране или изхождане, изтръпване в седалищната област и между краката или бързо прогресираща слабост в крака. - Какво включва операцията и колко време отнема възстановяването? - Най-често се извършва микродискектомия – през малък разрез, под оптично увеличение, се отстранява само частта от диска, която притиска нерва. Целта не е да се „махне целият диск“, а безопасно да се освободи нервното коренче с максимално запазване на нормалните структури. При неусложнен случай операцията обичайно трае около 45–90 минути. Пациентът се раздвижва още същия ден или на следващия, а болничният престой най-често е кратък. Връщането към лека, офисна работа е възможно често след 2–4 седмици, а към тежък физически труд – след поне 6–8 седмици, според конкретния случай. Болката в крака обикновено намалява бързо; възстановяването на изтръпване или слабост може да отнеме месеци. - Кога е достатъчна операция само за отстраняване на хернията и кога се налага фиксация с импланти? - При първа, типична дискова херния без нестабилност на гръбнака най-често е достатъчно само отстраняване на хернията и освобождаване на нерва. Поставянето на винтове и импланти не е „по-сигурна“ или задължителна добавка. Фиксация и срастване на прешлените обсъждаме само при конкретни показания: доказана нестабилност или приплъзване на прешлен, деформация, тежко разрушен диск с изразена механична болка в кръста, или когато за освобождаване на нерва трябва да се премахне толкова голяма част от ставните структури, че сегментът би станал нестабилен. Дори повторната дискова херния сама по себе си не означава автоматично нужда от импланти. - Изчезва ли напълно болката след операцията? - Най-предвидимо се повлиява болката по крака, причинена от притиснатия нерв. При правилно подбрани пациенти тя често намалява значително още в първите дни. Болката в кръста е по-сложен симптом: тя може да идва не само от диска, а и от ставите, мускулите и общата дегенерация на гръбнака. Затова никой отговорен хирург не трябва да обещава, че всяка болка ще изчезне напълно. Ако нервът е бил притиснат дълго, остатъчно изтръпване, парене или слабост може да се възстановяват бавно, а понякога и непълно. Именно затова при прогресиращ неврологичен дефицит не бива да се отлага консултацията. - Колко е вероятно хернията да се появи отново след операцията? - Повторна херния на същото място се наблюдава средно при около 5% от оперираните пациенти, като публикуваните проценти варират много между различните проучвания. Рискът зависи от състоянието на самия диск, размера на дефекта в него, тютюнопушене, наднормено тегло, диабет и характера на натоварванията. Операцията премахва притискането на нерва, но не може да направи диска отново напълно здрав. Това е и причината след възстановяването да са важни разумното връщане към активност и дългосрочната грижа за общото здраве. - Всеки гръбначен стълб претърпява естествена дегенерация с времето. Как да се пазим? - Не можем да спрем естественото стареене на дисковете, нито да променим генетичната предразположеност. Можем обаче да намалим ненужното натоварване и да поддържаме гръбнака функционален. Най-полезни са редовното движение, упражненията за сила и контрол на мускулите на гърба, корема и таза, поддържането на нормално тегло и отказът от тютюнопушене. При работа на бюро е добре да има чести кратки паузи и смяна на позата, вместо продължително неподвижно седене. При вдигане на тежести товарът трябва да е близо до тялото, с участие на краката, а не с рязко навеждане и усукване в кръста. Не съществуват вълшебна поза, колан или хранителна добавка, които гарантирано предотвратяват дискова херния. Най-добрата стратегия е постоянна, разумна физическа активност и своевременна консултация при болка, която се разпространява по крайник, изтръпване или слабост. И накрая нещо, което като неврохирург смятам за съществено - не си правете ЯМР без показание. Образът почти сигурно ще покаже нещо. Това нещо в повечето случаи е нормално за възрастта, но веднъж видяно, то поражда тревога, ограничаване на активността и понякога ненужно лечение. Образното изследване се прави, когато отговорът му ще промени поведението на лекаря — не за успокоение. ---------------------------------------- Д-р Петър Илков е специалист по неврохирургия и ръководител на звеното по спинална неврохирургия към Клиниката по неврохирургия на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ – София. Професионалните му интереси и практика са насочени към гръбначната хирургия, включително минимално инвазивни и перкутанни техники, навигационно и робот-асистирано поставяне на импланти, както и към невроонкологията и невротравматологията. Придобил е образователна и научна степен „доктор“ с дисертационен труд в областта на минимално инвазивната транспедикуларна стабилизация. Преминал е международни курсове и специализации в областта на гръбначната неврохирургия. Член е на Българското дружество по неврохирургия, Европейската асоциация на неврохирургичните дружества (EANS) и AO Spine. Участва активно в професионални конгреси и научно-образователни форуми. Преглежда и в МЦ "Невровита".

Райският газ – просто забавление или огромни рискове за употребяващия? От сърдечни, неврологични, двигателни и много други проблеми, до последиците за психиката и тежките дългосрочни ефекти здравето... Пред ФАКТИ говори д-р Нейко Нейков, невролог и специалист по медицина на съня в „Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда“.

- Д-р Нейков, райският газ често се възприема от подрастващите като нещо безобидно и „само за забавление“. Какво всъщност се случва с мозъка и нервната система при вдишването му? - Самото име „райски газ“ е малко подвеждащо. Звучи като нещо безобидно. А всъщност говорим за вещество, което действа директно върху мозъка. Ефектът настъпва много бързо – буквално в рамките на секунди. Променят се настроението и възприятията. Човек може да усети внезапно добро настроение, безпричинен смях, отпускане, лекота, понякога усещане, че е откъснат от обстановката или дори от собственото си тяло. И именно това е очакваният ефект. Само че заедно с тези усещания се случват и други процеси. Преценката се влошава, реакциите се забавят, координацията и равновесието могат да се нарушат. Тоест човек може субективно да се чувства прекрасно, но обективно мозъкът му вече да не работи по обичайния начин. Това е и една от опасните особености – „чувствам се добре“ не означава непременно „всичко е наред“. Тук е важно да кажем, че райският газ не е екзотично вещество, непознато на медицината. Напротив – използва се от много години за обезболяване и приспиване. Разликата е, че в медицината това става в контролирана среда. Знаем каква концентрация подаваме, за колко време, обикновено се подава в смес с кислород, пациентът се наблюдава и има ясни правила за безопасност. Дозата не се определя „на балон“ – още един, защото предишният не е подействал достатъчно. И дори в медицината днес сме много по-предпазливи с него. В редица ситуации разполагаме с други средства и употребата му е по-ограничена, отколкото е била в миналото. Тоест фактът, че едно вещество има медицинско приложение, в никакъв случай не означава, че е безобидно, когато се използва свободно и без контрол. Има и още един, по-коварен ефект, който човек не усеща веднага. Райският газ пречи на организма да използва правилно витамин B12. А този витамин е изключително важен за поддържането на нервната система и защитната обвивка на нервите. При повтаряща се или по-интензивна употреба могат постепенно да започнат да страдат нервите на ръцете и краката, а в по-тежките случаи – и гръбначния мозък. Така че всъщност имаме два много различни типа въздействие. Едното е непосредственото – краткото приятно усещане, заради което веществото се употребява. Другото е тихото, натрупващо се увреждане на нервната система, което може да се прояви дни или седмици по-късно. И между двете няма предупредителна лампичка. Човек може няколко пъти да е употребил райски газ, след това да се е чувствал напълно добре и точно това да му създаде фалшивото усещане: „Щом досега нищо не ми е станало, значи е безопасно.“

- Кои са първите неврологични симптоми, които могат да се появят при редовна употреба на райски газ, и има ли признаци, които родителите могат да разпознаят? - Първите симптоми често не са много драматични и точно затова лесно могат да бъдат подценени. Обикновено започва с изтръпване, мравучкане или намалена чувствителност по ходилата и ръцете. Някои хора го описват като усещане, че стъпват върху кабарчета или че краката им са някак „чужди“. Може да се появи несигурност при ходене, по-лесно залитане, слабост, непохватност на ръцете, изпускане на предмети. При по-сериозно засягане вече може да има ясно нарушение на походката и човек да започне да се затруднява дори с обичайни ежедневни дейности. Тук обаче много държа на едно уточнение – нито един от тези симптоми сам по себе си не означава, че някой употребява райски газ. Изтръпването, нестабилността или слабостта могат да имат много различни причини. Не бих искал да създаваме нагласата, че ако едно дете залита или се оплаква от изтръпване, родителят трябва веднага да заключи: „Употребява нещо.“ Ролята на родителя не е да бъде следовател. По-важно е да познава детето си и да забележи, когато има трайна промяна. Ако започне да се оплаква от необичайно изтръпване, ако походката му се промени, ако се появи слабост, несигурност или тези симптоми постепенно се задълбочават, това е повод първо за разговор, а след това – ако оплакванията продължават – и за медицинска оценка. Всъщност целта не е родителят да „разпознае райския газ“. Целта е да разпознае, че детето му може да има неврологичен проблем и че не бива да се чака той просто да отмине. Разбира се, ако към тези симптоми има и информация за употреба на райски газ, тогава това вече е много важно да бъде споделено на лекаря. Понякога именно тази информация насочва правилно и спестява време. Но подходът трябва да е разговор, не разпит. Ако детето очаква обвинение или наказание, много по-вероятно е просто да скрие употребата, а това може да забави лечението.

- Споменахте, че райският газ влияе върху витамин B12. Защо именно дефицитът на този витамин може да доведе до сериозни увреждания на нервната система? - Витамин B12 е едно от веществата, без които организмът трудно може да поддържа и възстановява нормално тялото си. Той участва в образуването на кръвни клетки, в растежа и обновяването на клетките, но за нас като невролози особено важно е, че е необходим за нормалното поддържане на нервната система. Нервите ни не са просто „жички“. Те имат и защитна обвивка, която им позволява да предават сигналите бързо и правилно. За поддържането на тази обвивка витамин B12 е много важен. Райският газ прави нещо коварно – той може да направи витамин B12 в организма практически неизползваем. Тоест човек може дори да има витамин B12 в тялото си, но организмът да не може да го използва нормално. Все едно имате необходимия материал за ремонт, но той е заключен в склад и никой не знае къде е ключът. Когато това продължи, нервната система започва да страда. Първо могат да се появят промени в чувствителността като изтръпване и мравучкане. След това може да се наруши равновесието, походката, силата на крайниците. При по-тежко увреждане вече могат да бъдат засегнати и самите нерви, и гръбначният мозък. Точно затова проблемът с райския газ не е просто „дефицит на един витамин“. Витаминът е част от система, без която нервната тъкан не може да се поддържа нормално. Ако я блокираме достатъчно дълго, започват реални структурни увреждания. И това е една от причините хората да се заблуждават – ефектът от райския газ минава за няколко минути, но нарушението, което причинява на работата на витамин B12, може да остане и след това. Тоест балонът отдавна го няма, „удоволствието“ е отминало, но процесът, който може да увреди нервната система, вече е започнал.

- В научна публикация на екип от „Токуда“ са описани случаи на млади хора с неврологични усложнения след злоупотреба с райски газ. Какви са били оплакванията на тези пациенти и възстановяват ли се напълно? - Това всъщност е един от въпросите, на които ми е трудно да отговоря само с „да“ или „не“, защото при тези пациенти видяхме колко различно може да протече едно и също увреждане. Оплакванията в началото често бяха точно тези, за които вече говорихме – изтръпване на ръцете и краката, загуба на чувствителност, слабост, несигурна походка. При някои обаче процесът беше стигнал много по-далеч и пациентите вече не можеха да ходят нормално или изобщо да се придвижват без помощ. И възстановяването е много различно. Имаме млада жена, която и до днес не е възстановила нормално усещането в краката си. Имаме и пациент, при когото симптомите практически отзвучаха. Тоест да – възстановяване е възможно, понякога дори много добро. Но не можем предварително да обещаем на човека, че ще бъде така. Имаме и друг много показателен случай. Млада жена след такова увреждане впоследствие забременя. Тя се е възстановила в голяма степен, но преживяното продължава да има значение и години по-късно. Сега при раждането анестезиолозите трябва да се съобразяват с предходното увреждане на нервната система и изборът на обезболяване и анестезия става по-сложен. Тоест последицата не е непременно само „изтръпваха ми краката няколко месеца и ми мина“. Понякога това остава част от медицинската история на човека и влияе на решения, които ще се вземат много по-късно. Може би най-фрапиращият пример за мен са двама студенти, които са употребявали райски газ заедно – в една и съща стая, в рамките приблизително на една седмица. На пръв поглед бихте очаквали и последствията да бъдат сходни. Не бяха. Единият днес се придвижва с патерици. Другият все още е в инвалидна количка. Това е много важно, защото при райския газ не може да се правят изводи като „Аз използвах толкова, приятелят ми използва същото и на него нищо му няма.“ Организмите ни не са еднакви. Има значение с какви запаси на витамин B12 разполага човек, как се храни, колко често употребява, в какъв период, вероятно и редица индивидуални особености, които няма как да знаем предварително. Затова и отговорът на въпроса „възстановяват ли се напълно?“ е – някои да, други не. Нервната система има способност да се възстановява, особено при млади хора и когато проблемът бъде разпознат и лекуван навреме. Но има момент, след който част от увреждането може да остане. И за мен точно тези млади хора са най-силният аргумент срещу репликата „на мен няма да ми се случи“. Никой от тях не е започнал с идеята, че след няколко балона един ден ще трябва отново да се учи да ходи.

- Може ли употребата на райски газ да доведе до трайни увреждания на мозъка, гръбначния мозък или периферните нерви? Кои от последствията могат да останат за цял живот? - Да, може. И това всъщност е едно от най-важните неща, които трябва да останат от този разговор – при райския газ не говорим само за временно замайване или изтръпване, което непременно ще мине. Могат да бъдат засегнати периферните нерви – нервите на ръцете и краката – както и гръбначният мозък. При тежки случаи последствията могат да бъдат слабост, нарушена чувствителност, проблеми с равновесието и походката, а понякога и загуба на способността човек да се придвижва самостоятелно. Колко от това ще се възстанови, е различно при всеки пациент. Някои хора се възстановяват почти напълно. При други остават изтръпване, намалена чувствителност, слабост или затруднения при ходене. А при най-тежките случаи част от увреждането може да остане трайно. По отношение на мозъка ситуацията е малко по-различна. Най-често при злоупотребата виждаме проблемите в периферните нерви и гръбначния мозък, но при тежко остро отравяне, особено ако има и недостиг на кислород, може да бъде увреден и самият мозък. Така че краткият отговор е - да, последствията могат да останат за цял живот. Не при всеки и не можем предварително да кажем при кого ще се случи. Именно тази непредвидимост е част от риска.

- Какви са непосредствените рискове при вдишването на големи количества райски газ – например загуба на съзнание, недостиг на кислород, травми или други остри състояния? - Да, и това е другата страна на проблема – досега говорихме повече за уврежданията, които се натрупват с времето, но при райския газ има и съвсем непосредствени рискове. Някои от тях могат да настъпят още по време на самата употреба. Когато се вдишват големи количества, особено едно след друго, човек може да не получава достатъчно кислород. Мозъкът е изключително чувствителен към това. Първоначално може да има силно замайване, обърканост и още по-голяма промяна във възприятията, а при по-тежък случай – загуба на съзнание. Ако недостигът на кислород е достатъчно тежък или продължителен, вече можем да говорим за трайно мозъчно увреждане, а в крайни случаи – и за фатален изход. Но според мен един от най-подценяваните рискове е комбинацията. Човек едновременно възприема света по различен начин, преценява по-лошо ситуацията, реакциите му са забавени и координацията му е нарушена. Ако към това добавим и недостиг на кислород, получаваме чудесна рецепта за травма. Падане от собствен ръст може да завърши само с натъртване, но същият човек може да е на стълби, на тераса, край басейн, на улицата или зад волана. Тогава последствията вече нямат нищо общо с „няколко минути забавление“. Има и един много характерен риск, свързан със самия начин на употреба. Райският газ се съхранява под налягане и при освобождаването си се охлажда изключително силно. Ако бъде вдишан директно от бутилка или флакон, може буквално да причини студово изгаряне – на устните, устата и гърлото. В средите на употребяващите дори може да се срещне изразът „NOS lips“ за характерните увреждания около устните. Това не е просто козметичен проблем – описани са тежки измръзвания на устната кухина и гърлото, а при директно вдишване под високо налягане може да се увреди и белият дроб. Студови изгаряния могат да се получат и без човек да вдишва директно от бутилката. При изпускането на газа самият метален съд става изключително студен. Описани са дори тежки изгаряния по бедрата при хора, които са държали голямата бутилка между краката си, докато пълнят балони. Допълнителният проблем е, че райският газ притъпява усещането и човек може да не осъзнае веднага колко сериозно се изгаря. Така че непосредственият риск не е един. Имаме недостиг на кислород, загуба на съзнание, промяна на възприятията, нарушена преценка и координация, студови увреждания и травми – и тези неща могат да се случат едновременно. Именно комбинацията ги прави особено опасни. И пак стигаме до същия проблем – при употребата за забавление никой не измерва концентрации, никой не следи кислорода и никой не знае предварително в кой момент „още един балон“ ще се окаже един балон повече. Има още един много важен практически момент – райският газ рядко се употребява самостоятелно. Особено на партита той често върви заедно с алкохол, цигари или вейпове, а понякога и с други вещества. Тогава вече рисковете не стоят отделно един от друг, а започват да се наслагват. Алкохолът например също влошава преценката, забавя реакциите и нарушава координацията. Ако към това добавим райски газ, променено възприятие и евентуален недостиг на кислород, рискът от падане, загуба на съзнание или друга травма нараства значително. Никотинът действа по различен механизъм, но и той може да добави замайване, гадене, сърцебиене и допълнително натоварване на организма. Така че човек често не поема един-единствен риск, а няколко наведнъж. Именно това прави употребата по купони и партита особено непредвидима. Не е просто въпросът „колко райски газ е вдишал“, а какво още е пил или употребявал, колко е спал, дали е ял, дали е обезводнен и в каква среда се намира. В един момент тези фактори започват да се усилват взаимно и рискът вече е много по-голям, отколкото би бил от всяко едно поотделно.

- Вие и Ваши колеги участвате в срещи с ученици, на които се говори за вредата от райския газ и други субстанции. Как реагират самите деца – приемат ли предупрежденията на лекарите, или все още го смятат за безобидна мода? - Определено се впечатляват. Най-силно им действат не толкова абстрактните предупреждения от типа „това е вредно“, а конкретните последствия – че може да остане трайно увреждане, че човек може месеци наред да не ходи нормално, да има нужда от рехабилитация, лекарства, изследвания, а понякога и че лечението може да струва много пари и да продължи дълго. Когато говорим с конкретни примери, а не просто с назидателен тон, тогава те слушат. Особено когато разберат, че това не са някакви далечни случаи на „хора, които са прекалили ужасно“, а техни връстници – ученици, студенти, млади хора. Но прави впечатление и нещо друго, което за мен е по-притеснително. Почти веднага след въпросите за райския газ започват въпросите и за всичко останало – никотинови паучове, снус, вейпове, марихуана, CBD, THC и различни негови модификации, стимуланти и така наречените „study drugs“, включително метилфенидат и модафинил. И тук говорим за деца в 9., 10. и 11. клас.

Понякога познават терминологията, различните продукти и начина, по който се употребяват, учудващо добре. Разбира се, това не означава, че всяко дете, което задава въпрос, непременно употребява. Любопитството е нормално. Но показва колко достъпна и колко близка до ежедневието им е станала тази информация. И това според мен е големият проблем – много от тези неща вече не се възприемат непременно като „наркотици“ в класическия смисъл. Вейпът е просто вейп. Паучът е „само никотин“. CBD изглежда безобидно, защото се продава легално на много места. А когато едно вещество е и лекарство, например метилфенидат или модафинил, това понякога създава допълнителното усещане, че щом лекарите го изписват, значи е безопасно за всеки. И затова според мен тези срещи имат смисъл не когато просто казваме „не правете това“, а когато обясняваме какво реално правят тези вещества, какви са рисковете и защо „легално“, „модерно“ или „продава се свободно“ не е синоним на „безопасно“.

- Къде е границата между експерименталната употреба и вече опасната злоупотреба? - Аз бих бил малко внимателен със самото понятие „експериментална употреба“, защото то лесно създава усещането, че има някакъв безопасен пробен период – първите няколко пъти само експериментираме, а чак след това започва опасността. От медицинска гледна точка няма такава ясна граница. Няма брой балони, цигари, таблетки или употреби, след който изведнъж да преминем една линия и да кажем: „Оттук нататък вече е опасно.“ Употребата си е употреба и ефектът върху организма започва още от първия път. Разбира се, това не означава, че човек, който веднъж е пробвал дадено вещество, автоматично е зависим. Това са две различни неща. Зависимостта обикновено се развива с времето и включва загуба на контрол, все по-силно желание за веществото, продължаване въпреки вредите и постепенно подреждане на живота около употребата. Но опасността може да се появи много преди зависимостта. Човек може никога да не стане зависим и въпреки това още при една отделна употреба да падне, да катастрофира, да загуби съзнание или да получи друго сериозно усложнение. А при райския газ вече говорихме и за това, че хората не започват от една и съща изходна точка – един може да има добри запаси на витамин B12, друг да е на границата на дефицит и въобще да не го знае. Затова не одобрявам израза „само да пробвам“. Той описва намерението на човека, но не описва риска. Организмът не знае дали го правиш от любопитство, за забавление или защото вече имаш проблем с употребата. За него има само вещество, количество и ефект. Това е може би най-простият начин да го кажем: не всяка употреба означава зависимост, но всяка употреба означава излагане на риск. А при някои вещества понякога и един път е достатъчен, за да има много сериозни последствия.

- Кога родителят трябва да потърси медицинска помощ, дори детето да отрича, че използва райски газ? - Родителят не трябва да чака детето да си признае, за да потърси медицинска помощ. Ако има реални симптоми – продължително изтръпване, слабост, промяна в походката, залитане, проблеми с координацията или чувствителността – това само по себе си е достатъчна причина за преглед. Казвам го и от доста голям практически опит. През последните години сме виждали много такива пациенти – само описаните от нас случаи вече са над 50. И отричането или омаловажаването на употребата е нещо, с което се срещаме постоянно. Понякога е категорично: „Никога не съм употребявал.“ Друг път започва с версии от типа „Да, но беше само веднъж, преди години“. Съвсем наскоро имахме отново младо момиче, при което историята се променяше по този начин. И това не означава непременно, че пред нас стои „лошо дете“, което просто лъже. Често има страх – от родителите, от лекаря, от последствията, от това как ще бъде възприето. Имали сме и много показателен случай, при който млада пациентка категорично отричаше употреба. Междувременно се наложиха няколко иглени ЕМГ изследвания, две магнитно-резонансни изследвания и лумбална пункция, защото клиничната картина ни караше да търсим други сериозни заболявания на нервната система. Стигнахме дотам да обсъждаме сложно и много скъпо лечение за друго възможно заболяване. Едва по-късно тя сподели за употребата пред млада колежка, която беше успяла да спечели доверието ѝ. За мен това е много показателно – натискът невинаги води до истината. Понякога истината излиза, когато пациентът усети, че човекът срещу него иска да му помогне, а не да го съди. Но има и другата крайност при родителите. Имал съм пациентка, при която майката е знаела за употребата, но не е искала да бъде „лошият родител“, не е искала да ѝ забранява и се е опитвала да запази по-приятелски отношения. Това също е разбираемо като човешка реакция, но в един момент родителят трябва да бъде именно родител. Да имаш доверие с детето си не означава да приемаш всичко, което прави. Може едновременно да кажеш: „Няма да те съдя и можеш да ми кажеш истината“, и в същото време: „Това е опасно и тук трябва да поставим граница.“ Затова бих казал на родителите: не бъдете нито следовател, нито съучастник. Бъдете родител. Ако има симптоми – потърсете лекар, независимо дали детето признава употреба. Ако имате съмнение, споделете го с лекаря спокойно, като възможност, а не като присъда. И всички примери, които давам, са умишлено обобщени и без подробности, които биха позволили пациентите да бъдат разпознати. Те са само малка част от много сходни случаи, които сме виждали. Важното тук не е конкретният човек, а повтарящият се модел. В крайна сметка целта не е да изтръгнем признание или да спечелим спор. Целта е младият човек да стигне навреме до правилната диагноза и лечение.

- Какво е най-важното послание, което бихте отправили към един тийнейджър, който смята, че няколко вдишвания „няма как да му навредят“? - Най-важното ми послание е много просто: не разчитайте, че точно вие ще бъдете човекът, на когото „нищо няма да му стане“. Да, възможно е някой да е пробвал няколко пъти и да няма видими последствия. Но вече говорихме защо това не означава, че веществото е безопасно. Не знаете с какви запаси на витамин B12 започвате, не знаете как ще реагира организмът ви, не знаете какво още сте смесили с него и не знаете дали точно този път няма да паднете, да загубите съзнание или да получите увреждане, което после ще лекуваме с месеци. Иска ми се младите хора да разберат – никой от пациентите, за които ви разказах, не е тръгнал с мисълта: „Днес ще си увредя нервите и ще се озова в инвалидна количка.“ Всички са очаквали няколко минути забавление. Проблемът е, че организмът не се интересува дали го наричаме „само веднъж“, „за купона“ или „просто да пробвам“. За него има вещество, количество и ефект. И ако мога да си позволя едно съвсем лично послание към тийнейджърите – повярвайте ми, имаме достатъчно работа и без да ви учим отново да ходите. По-добре да сте човекът, който е казал „не, мерси“ и след пет минути всички са забравили, отколкото човекът, който месеци по-късно още помни онази вечер.