Един историческия спор разедини Полша и Украйна, а сега застрашава и военната помощ за Киев. Полската опозиция смята, че предаването на ракети „Пейтриът“ на Украйна застрашава полската национална сигурност.

Отношенията между Полша и Украйна от седмици насам са в дълбока криза. Решението на украинския президент Володимир Зеленски да присъди на украинска военна част почетното звание „Героите от УПА“ (Украинската въстаническа армия – б.ред.) предизвика в Полша вълна от възмущение. Там смятат че УПА носи отговорност за избиването на над 100 000 полски цивилни граждани по време на Втората световна война.

Още от началото на руската агресия срещу Украйна Варшава подпомага Киев с оръжие и оборудване. Военното сътрудничество между двете съседни държави, които виждат в Русия екзистенциална заплаха за своята сигурност, досега беше прието от всички политически сили в Полша.

Полската опозиция е против военната помощ за Киев

Сега обаче опозицията атакува лявоцентристкото правителство заради доставката на противоракетни системи „Пейтриът“ за Киев и обвинява проевропейския премиер Доналд Туск, че поставя на карта отбранителната способност на собствената си страна.

Президентът Карол Навроцки и неговият украински колега Зеленски се опитаха в рамките на срещата на върха на НАТО в Анкара да намерят изход от кризата – без резултат. „Напоследък имаше много напрежение в полско-украинските отношения. Не успяхме да решим историческите въпроси“, заяви Навроцки пред журналисти след едночасовата среща. Полският президент не крие и скептицизма си относно амбициите на Украйна за членство в ЕС.

Спорът относно полските ракети „Пейтриът“ беше предизвикан от лидера на крайнодясната конфедерация „Свобода и независимост“ и заместник-председател на Долната камара на парламента Кшищоф Босак. "През март правителството е прехвърлило на Украйна скъпи и трудни за набавяне ракети-прехващачи за системата "Пейтриът" тайно от Сейма", написа той в X. Според него това са единствените подобни ракети, с които разполага полската армия за борба срещу руските „Искандер“. Неговата партия отдавна настоява за прекратяване на военната помощ за Украйна.

Правителството публикува секретни данни за помощта за Украйна

Марчин Пшидач, отговарящ за външната политика в президентската администрация, оцени предположението на Босак като „много вероятно“. Освен това той обвини правителството, че е отстъпило на Украйна своето място в списъка на чакащите, които са поръчали оръжие от САЩ. „Поляците сега ще чакат по-дълго“, оплака се той.

Пшемислав Чарнек, водещият кандидат на десноконсервативната партия „Право и справедливост“ (ПиС) за парламентарните избори през 2027 г., заяви, че Полша е „била лишена от стратегическото оръжие без знанието на парламента и президента“. Той твърди освен това, че от две години насам Украйна вече не третира Полша като партньор и все по-отчетливо се конфронтира с нея.

За да опровергае критиките от страна на опозицията, правителството на Туск се реши на рискован ход. Преди седмица министърът на отбраната Владислав Косиняк-Камиш публикува държани досега в тайна данни за полската военна помощ от началото на войната. От тях сава ясно, че Полша е изразходвала за целта 16,45 милиарда злоти (3,8 милиарда евро), като по-голямата част от тях (14,9 милиарда злоти или 3,4 милиарда евро) са дадени от правителството на ПиС през периода 2022–2023 г.

Противовъздушната отбрана на Полша "в никакъв случай не е засегната"

Решението за предоставяне на ракети-прихващачи PAC-3 за системите „Пейтриът“ е било взето по искане на генералния секретар на НАТО Марк Рюте и на върховния главнокомандващ на американските въоръжени сили в Европа Алексъс Гринкевич. Полската противовъздушна отбрана по никакъв начин не е засегната, увери министърът на отбраната Косиняк-Камиш. Между другото, президентът Навроцки е бил подробно информиран.

Полските медии отбелязват парадоксалната ситуация: до неотдавна правителството и опозицията се състезаваха кой да направи повече за Украйна. Напоследък обаче и двете страни се обвиняват взаимно, че са ѝ доставили прекалено много оръжие. Бившият министър-председател Матеуш Моравецки, който по време на мандата си беше решителен поддръжник на помощта, наскоро отбеляза цинично: "Сделката беше такава: ние ви доставяме 50-годишни танкове, а вие се сражавате и проливате собствената си кръв. Мисля, че за нас това беше добра сделка".

Лошата атмосфера в полско-украинските отношения затруднява и друга сделка за обмен на оръжие: В края на 2025 г. Варшава се беше ангажирала да достави изтребители „МиГ“ на Киев. В замяна Полша трябваше да получи модерни украински дронове. Според информациите от Варшава украинската страна е поискала Полша да модернизира самолетите за своя сметка преди сделката да бъде сключена. Варшава обаче е отказала. Военният министър Косиняк-Камиш продължава да не смята споразумението за окончателно провалено.

Възможна ли е ескалация?

Началникът на кабинета на Зеленски, Кирил Буданов, очаква засилване на напрежението с Полша – тази събота (11 юли) има годишнина от Волинското клане. През тъй наречената „кървава неделя" през юли 1943 г. бойци на УПА извършват в оспорваната област Волиния нападения срещу десетки селища, населени предимно с поляци. Тогава УПА се стреми да прогони поляците от региона и така да създаде благоприятни условия за украинска национална държава след Втората световна война.

Отношенията с Турция са от ключово значение за поставянето на България на геополитическата карта на Балканите - и в по-широкия контекст на Източна Европа. Договорът с Боташ, наложен по неизвестен за нас начин на едно служебно правителство създаде огромно преимущество за Анкара да лансира и да постига своите цели в партньорството с България. При срещата на Радев с Ердоган Боташ е бил "замразен" за 15 месеца. Ние не знаем какво точно означава това, но по-тревожното е, че не знаем срещу какво - срещу какви отстъпки от българска страна е получено съгласието на турския президент за това "замразяване". Какви са интересите на Труция и на България в необходимия процес на разширяващо се двустранно сътрудничество?

Турция се превърна в кръстопът - "хъб" на енергийни потоци, оползотворявайки както неизбежното от географска гл. точка транзитиране на азерските въглеводороди по посока Европа, така и потоците от природен газ от Русия, която е под санкции и има нужда да "маскира" суровината като нечия друга собственост. През Турция преминават и ще преминават разширяващи се потоци от нефт и газ от Близкия изток в западно направление. Затова Анкара се нуждае от дъгосрочни споразумения с България за увеличаване на потоците въглеводороди през българска територия към Европа, които - за предпочитане - да са свързани с придобиване на българска транзитираща инфраструктура. Ние отново се изправяме пред казус, с който трябваше да се справим при натиска от Газпром през 90-те години, насочен към придобиване на газовата ни инфраструктура чрез "Топенерджи". Този път - със "силни аргументи" от страна на Анкара, разполагаща с договора с Боташ като средство за натиск.

Засега нямаме достоверна публична информация за актуализираните турски интереси в двустранните отношения, но доколкото може да се вярва на попупублични източници - Анкара се интересува от придобиване (под някаква форма) на Нефтохим-а, желае концесионирането на магистрала Черно море, която е част от ключов инфраструктурен коридор с високо отбранително и геостратегическо значение през Балканите, Турция желае да заеме ролята на ексклузивен снабдител на България с енергоресурси в широк спектър - включително авиационен бензин за обслужване на бойната и логистична авиация на НАТО на българска територия и на Балканите. Доколко тези претенции са наистина актуални ще можем да разберем тогава, когато Анкара и София дадат някаква публична информация по въпроса.

В дългосрочните интереси на София и на Анкара има както сфери, в които двустранното сътрудничество носи значими ползи и на двете страни, така и сфери, в които София трябва много внимателно да преценява спецификата на своя дългосрочен стратегически интерес. Турция иска да бъде овластен "хъб" - кръстопът на максимално концентрирани енергийни и стратегически коридори. България иска да се възползва от своето централно географско разположение на Балканите за да бъде също "хъб" както в енергийната сфера, така и в логистиката на транспорта, на отбраната на НАТО и на стратегическите баланси както между страните в региона, така и между големите играчи, които се борят за влияние и контрол върху него - включително и Турция. Затова целта на Анкара е максимално "всмукване" на българския географски и стратегически ресурс в сферата на влияние и контрол на Турция - т.е превръщане на България в транзитна, но безгласна територия под контрола на турския стратегически интерес, съперничещ си с други стратегически интереси в региона и в неговия по-общирен контекст.

Притеснително е доколко настоящото управление на България начело с Румен Радев притежава капацитет - политически, интелектуален и волеви - за да защити дългосрочния български национален интерес в необходимото разрастване на двустранното сътрудничество с Турция. Кое ни кара да се съмняваме в наличието на подобен капацитет на Дондуков? Преди всичко факта, че познаваме Радев от 10 години, знаем възгледите му, степента на компетентност, с която разполага, както и степента на зависимост - лична политическа зависимост от фактори, които са играли полупублично ролята на негови ментори в полза на небългарски (меко казано) интереси... Най-сериозният аргумент за нашите съмнения по въпроса за това дали Радев може да защити и да пласира българския интерес в разговорите с Анкара се нарича "договор с Боташ". "Замразен" или не, този договор ни показва смайващата готовност на Радев и групичката около него да се подписват с лекота - безотговорно под документи с драматично важно и дългосрочно значение за страната ни.

В този смисъл, тревожно важно е да разберем доколко "замразяването" на Боташ е добра новина, или е индикатор за разрастващ се турски натиск върху българската държава да направи концесии със своя стратегически интерес в полза на стратегическите цели на Анкара и в посока превръщане на българския национален ресурс в инертно притежание на регионалната голяма сила на Балканите?

Преди дни в Боровец се проведе ежегодният 14-и Български курс по коронарна физиология с международно участие, който е организиран от проф. Пламен Гацов. На форума се обсъдиха теми, свързани със съвременното лечение на разични болести на сърцето – кога се поставя стент, кога се прави байпас и т.н. Какво е СКАД… Пред ФАКТИ говорят двама от водещите кардиолози в Сърбия д-р Александър Йолич (вдясно, заместник-председател на дружеството по кардиология в Сърбия) и проф. д-р Владимир Митов, директор на отделението по интервенционална кардиология в Медицински център Зайчар. - Д-р Йолич и д-р Митов, какво представлява СКАД и защо повече жени страдат от това заболяване? - Владимир Митов: Основният проблем е свързан с женските хормони. Не знаем точно какво се случва в коронарните артерии, но много често това е свързано с повишение или намаление на женските хормони. Когато имаме повишение на женските хормони, се получава оток в коронарната артерия, където се сменя нивото на тези хормони. Когато нивото на хормоните започне да намалява, този оток също намалява и се образува пространство в стената на артерията. Именно там в средния слой на съда се образува пространство, където малките кръвоносни съдове (малки артерии и капиляри), които захранват самата артерия, се разкъсват и започват да кървят. Това води до образуването на хематом и дисекция на стената на коронарната артерия. Така се стига до състояние, което може да доведе до пукане на кръвоносния съд и, респективно, получаване на хеморагия.

- Защо това се случва по-често при по-млади жени? - Вл.М.: Отново се връщам на това, че става въпрос за женските хормони. - Александър Йолич: При младите жени хормоните са в много по-голямо количество, докато при по-възрастните жени, говорим за жените в менопауза, при тях няма такива хормони. Когато говорим за жените в менопауза, тогава вече говорим за други рискове, свързани със сърцето. Но при младите жени това много често води до инфаркти. Именно при по-младите жени хормоналните промени могат да доведат до подобни кръвоизливи.

- Освен хормоните има ли други фактори, които могат да предизвикат СКАД? - Вл. М.: Да. Не става въпрос само за женските хормони. Много силният стрес води до отделяне на големи количества стресови хормони, които също могат да увредят артериите и да провокират СКАД. - Тоест, силният стрес също може да провокира заболяването? - Ал. Й.: Да, точно така. Това бързо производство на хормони може да направи проблем с артериите. Отделен фактор е свързан и с тютюнопушенето при жените в млада възраст. Това не е за пренебрегване.

- Кои са основните рискови фактори за развитието на СКАД? - Вл. М.: На първо място е женският пол. Друг фактор, на който трябва да се обръща много голямо внимание, е възрастта между 40 и 50 години.

- Защо диагностицирането на СКАД понякога е толкова трудно? - Ал. Й.: Защото понякога изглежда като обикновен инфаркт, а всъщност не е. Това е големият проблем. Ако лекуваме пациента като при остър коронарен синдром и поставим стандартен стент, може да се получи разпространение на хематома към проксималната или дисталната част на артерията, което да доведе до разкъсване на съда.

- Ако трябва да го обясните по-просто? - Вл. М.: При класическия инфаркт стентът спасява живота. При СКАД обаче, ако има хематом и поставим стент, след около месец хематомът изчезва, а стентът остава в артерия, която вече е напълно здрава. Затова подходът към лечението е различен.

- Какви са шансовете за пълно възстановяване след СКАД? - Ал. Й.: Повторните случаи на СКАД не са много чести. За да се намали рискът от нов епизод, най-важна е профилактиката, включително лечението с бета-блокери. - Какъв начин на живот препоръчвате на жените, които вече са преживели СКАД? - Вл. М.: Няма специални ограничения. Няма ограничения и по отношение на бременността. Ако една жена е преживяла СКАД, след това може да забременее и да има деца, въпреки че самата бременност е един от специфичните рискови фактори за развитие на това заболяване. ------------------------------------- СКАД (Спонтанна коронарна артериална дисекция или SCAD) е спешно сърдечно състояние, при което вътрешният слой на артерията, хранеща сърцето, се разкъсва. То е водеща причина за инфаркт при млади жени без рискови фактори за атеросклероза. Разкъсването на артериалната стена създава фалшив канал, в който се събира кръв. Това блокира нормалния кръвен поток към сърдечния мускул и причинява инфаркт. Състоянието засяга предимно жени (около 80-90% от случаите) на средна възраст между 40 и 50 години. Симтоми - внезапна, силна болка в гърдите, задух, изпотяване, гадене и болка, излъчваща се към лявата ръка или челюстта. За разлика от класическия инфаркт, СКАД не се дължи на запушване с плака. Диагностицирането се извършва в болнична среда чрез коронарна ангиография. За разлика от стандартните сърдечни удари, лечението на СКАД често е консервативно (медикаментозно), тъй като увредената артерия има способността да заздравее сама с времето. Инвазивни процедури (поставяне на стентове) се предприемат само при животозастрашаващи ситуации.

По повод разклатилият се договор с "Райнметал" да попитам: коя е едната от само двете държави, които са били съюзници на Германия и в двете световни войни?

Познахте от първия път - България.

Спечелихме ли нещо от това - не. Като процент загубени етнически територии ние даже пострадахме по-тежко от самите германци. На тях им отнеха общо 13% - Западна Прусия и дребни спорни територии по западната граница. На нас - цяла Македония и цяла Беломорска Тракия.

Това припомня във "Фейсбук" адв. Емил Василев.

Ако ФРГ може да разчита в днешно време на традиционни съюзници, това са само България и Унгария. Останалите европейски държави презират германците и едновременно с това се страхуват от тях, въпреки членството в НАТО и ЕС. Особено французите, въпреки фалшивите прегръдки, много добре помнят чия армия на два пъти ги унизи, като марширува по улиците на Париж. И вероятно един ден пак ще марширува, защото германците не забравят несправедливостите.

Добре е Румен Радев доста ясно да припомни на когото трябва по върховете в Германия, че в отношенията с държавите не всичко е пари. И ако някои бизнесмени край Рур и Рейн са решили, че могат да заробят на безценица България, добре е овреме да получат по един як шут отзад.

Проблем ли е, когато казаното от теб не е много вярно, не е съвсем вярно или съвсем не е вярно.

Много усилия положих по времето на Кики да ги науча, че в политиката /то и в бизнеса и обществото е така/ трябва първо да помислиш, после да кажеш „хоп”. Защото да, ефектът от бързото казване, особено когато ти си властта, е немедлен. Казаното от теб обикаля телевизорите един по един, после започват анализаторите – един по един, после започват коментаторите един по един и така, казаното от теб се мултиплицира много бързо, много силно и с огромен ефект.

Проблемът настъпва, когато казаното от теб не е много вярно, не е съвсем вярно или съвсем не е вярно.

Тогава върху теб, доста често без да го забележиш се изсипва онова нещо, което не можеш да пипнеш с ръка, не можеш да купиш с пари и не можеш да пребориш със собствени сили, онова нещо наречено обществено мнение.

Защото хората много лесно "купуват" сензациите, много лесно се хващат на убедителните твърдения, особено когато са произнесени от властта. После обаче хората бавно и системно научават, че не може да ти се има доверие, че говориш често дори твърде често непроверени неща или неща, които не можеш да докажеш или накратко че си един лъжец

Принципът "не казвай хоп, преди да скочиш" е елементарен комуникационен принцип, който остана напълно непознат за управлението на ПП-ДБ и естествено доведе до срутване на неговия престиж, на доверието към нещо и оттам и на одобрението на обществото.

Защото готино е да арестуваш Борисов, още по-готино щеше да бъде ако от този арест следваше нещо друго, освен връщане на Борисов на бял кон, необвинен и свободен.

Та така и с новия вътрешен министър, който е доста подобен на стария /онзи с олигархичния тризонет и асансьора към него/.

Извън институционалния факт, че МВР има задача да събере информация и да я представи на прокуратурата , а оттам и на съда, преди някой да бъде обявен за престъпник, извън институционалния факт, че МВР бива и следва да разгласява данни, при събирането на доказателство само и единствено когато неогласяването на тези данни може да доведе до вреда за обществото, когато хората следва да бъдат предупредени за престъпник на свобода и въобще, огласяването на тази данни следва логиката на предотвратяване на опасността.

Освен когато, огласяването на такива данни не преследва други /останали зад кулисите/ цели или не преследва просто покачване на личен рейтинг от човек, който не знае че повишаването на рейтингът /одобрението на обществото/ е процес, а не мигновен акт.

Но така или иначе при огласяването на факти от текущо разследване би следвало да се спазва принципът , основен за модерното правораздаване – по-добре 10 престъпници на свобода, отколкото един невинен в затвора.

Или онзи принцип, който е заложен в американското правосъдие, което за да се издаде осъдителна присъда иска да има доказателства beyond a reasonable doubt, както и че има една еднинствена причина "демокрациите да са разделили ролите между полицията, прокуратурата и съда. И тя не е бюрократична. Тя е защита на свободния човек."

Та Десислава Атанасова показва документ от турските власти, че не е напускала турската територия във времето за което Демерджиев я прати в Дубай до Пеевски.

Знам че сега кошаревските свидетели на Демерджиев ще извадят нови кошаревски данни.

За мен, без да съм гласувала никога за нея, Десислава Атанасова е конституционен съдия, чиято репутация беше унищожена от действащ министър на вътрешните работи, без доказателства, или поне без надеждни такива.

А министърът много добре знае колко е важна репутацията, нали именно за това си е самосъздал десетки и стотици фенстраници и групи, именно в търсене на добра репутация.

Само че посегателството върху нечия друга репутация, в търсене на утвърждаване на своята не е акт на държавническо благоприличие, а на чиста злоупотреба с власт.„

Малко като онзи, дето също беше министър /само че с тризонет/ и който четеше от трибуната на народното събрание разменени текстове между лекари, които наричаше убийци, публично и ей така.

Но той поне беше физкултурник, та имаше някакво обяснение.

Сега не намирам освен имидж, имидж и имидж, в името на което и без надеждна проверка посягаш на нечия репутация. Ами не е добре.

„...само мъртвите са видели края на войната.“ Тази сентенция, приписвана на Платон, никога не е звучала по-актуално. Днес към нея спокойно може да бъде добавено още едно изречение: Европейците може да не се интересуват от войната, но това не означава, че войната няма да се заинтересува от тях.

В продължение на повече от три десетилетия Европа живееше с илюзията, че историята е приключила. След падането на Берлинската стена континентът прие, че големите войни са останали в учебниците, а бъдещето принадлежи на търговията, интеграцията и общия пазар. Армиите бяха свивани, военните бюджети – орязвани, а сигурността беше поверена на НАТО и най-вече на американския чадър.

След това дойде 24 февруари 2022 година.

Войната между Русия и Украйна разби не просто европейските представи за мир. Тя разруши самата философия, върху която беше изградена следвоенна Европа. Изведнъж се оказа, че танковете отново определят граници, артилерията пренаписва дипломацията, а дроновете променят начина, по който се водят войните.

Но най-голямата заблуда не беше, че война е невъзможна. Най-голямата заблуда беше, че Европа може да остане страничен наблюдател.

Днес европейските държави харчат стотици милиарди за превъоръжаване. Германия променя десетилетната си отбранителна политика. Полша изгражда една от най-големите армии на континента. Франция настоява за стратегическа автономия. Великобритания увеличава военните си разходи. Балтийските държави живеят с усещането, че следващата криза може да бъде на тяхната граница.

Това не е подготовка за мир. Това е признание, че мирът вече не се приема за даденост.

Войната в Украйна показа още нещо – никой вече не печели бързо. Русия очакваше светкавична операция. Украйна разчиташе, че западната помощ ще обърне баланса за кратко време. Вместо това светът получи война на изтощение, която постепенно поглъща икономики, бюджети, политически капитали и човешки животи.

Парадоксът е, че колкото повече продължава конфликтът, толкова повече Европа става негов участник – дори без официално да воюва. Оръжията са европейски. Парите са европейски. Санкциите са европейски. Последиците също.

Някога европейските общества вярваха, че могат да изградят просперитет, без да мислят за сигурността. Днес разбират, че сигурността има цена. И тази цена расте с всеки изминал месец.

Историята никога не е била особено милостива към цивилизации, които смятат, че могат да избягат от нея. Европейският съюз дълго време вярваше, че икономиката е достатъчна, за да замени геополитиката. Русия доказа обратното.

Истинската опасност обаче не е само в украинските окопи. Тя е в постепенното разрушаване на механизмите за доверие между великите сили. Договорите за контрол над въоръженията се разпадат. Дипломатическите канали се стесняват. Ядрената реторика се нормализира. Светът все повече прилича на система, в която липсват предпазните механизми, изграждани десетилетия след Карибската криза.

А когато доверието изчезне, дори една грешка може да струва повече от цяла война. Именно затова конфликтът между Русия и Украйна не е само украински. Не е само руски. Не е дори само европейски. Това е първата голяма война на новия многополюсен свят – свят, в който икономическите санкции, технологичното съперничество, информационните операции и военната сила действат едновременно.

Как ще завърши тази война, никой не знае.

Но вече е ясно какво приключи. Приключи илюзията, че Европа е напуснала историята. Защото войната никога не пита дали обществата са готови за нея. Тя просто идва. И когато дойде, вече няма значение дали сме се интересували от нея. Има значение само дали сме били готови. Европа се събуди, но войната – не!

"Този няма да стъпи в ефир на бтв, докато зависи от мен." Случаят с Мартин Атанасов казва много за българските медии. От него научаваме и това: че в bTV все още има хора, които искат да си вършат работата. От А. Детев.

"Този няма да стъпи в ефир на бтв, докато зависи от мен." Макар и написани в чат, тези думи на директора на новини и актуални предавания в първата българска частна телевизия, проехтяха в публичното пространство. Те потвърдиха една много тежка диагноза, а именно - профанизацията на медиите в България. Тя превръща качествената журналистика във все по-невъзможна задача за малкото останали професионалисти в бранша.

За какво става въпрос

Младият активист Мартин Атанасов, станал известен с проекта си "Черна писта", представи тази седмица новата си платформа - "Диагноза България". В нея той нагледно чрез публично достъпни документи представя аномалиите и проблемите във финансирането на здравеопазването в България. Темата стана много гореща за обществото, защото на практика показва един много наболял от години проблем, а самият Атанасов се превърна в желан събеседник от всяка медия.

Съвсем логично в актуалното предаване в "Лице в лице" са решили да поканят младия експерт. Защото, както пише и на сайта на медията, предаването "търси първи мнения и задълбочени анализи на новините от деня". Каква по-голяма новина от темата, за която говорят всички в публичното пространство и социалните мрежи, и какво по-първо мнение от това на създателя на платформата?

Оказва се, че адекватният журналистически импулс на екипа на "Лице в лице" среща директния отпор на ръководството. От вътрешен чат на медията, публикуван от Мартин Атанасов в социалните мрежи, става ясно, че Асен Иванов, който ръководи публицистиката в bTV, се намесва брутално и забранява Атанасов да гостува в телевизията.

Причината, както се разбира от съобщенията на Иванов (в които не липсват и правописни грешки), е, че когато през декември гостува в bTV, Атанасов демонстрира подкрепа към свалената от ефир водеща Мария Цънцарова. Той се появи в студиото с чаша с надпис Time to make real change - каквато и самата водеща беше поставила на бюрото си, преди да бъде официално премахната от екрана.

Автоцензура, профанизация, безгръбначност

От цялата случка научаваме нещо много важно - в bTV все още има хора, които искат да си вършат работата. Има и такива, на които им е писнало да не могат да го правят свободно и професионално. Един от тях явно е направил скрийншот на чата и го е препратил на Атанасов.

Фигурата на Асен Иванов е адекватно отражение на проблема пред големите медии в България. Бившият приближен на Николай Бареков, запечатан на кадър до него, докато пече кебапчета, наследи Антон Хекимян на поста през 2025 година.

Единият ръководител, който се оказа дълбоко обвързан с политическа партия ГЕРБ, бе заменен от друг негов колега, който вкара телевизията в редица скандали. Вялото отразяване на масовите протести през декември, свалянето на Цънцарова, ниският рейтинг и все по-силно отсъстващата публицистика в bTV нанасят удар върху медии и журналистите като цяло.

Наскоро институт "Ройтерс" измери, че доверието в новините в България е спаднало до 21 процента. Аудиторията все повече се отдръпва от големите телевизии, където бизнес интересите на собствениците и зависимостите на ръководните кадри задушават възможността за професионална журналистика дори на колегите, които са доказани имена. Мигрирането към онлайн източници на информацията отваря широко вратите пред ширещата се дезинформация и пропаганда. Изследване на институт "Отворено общество" от 2026 година стига до заключението, че българите остават най-уязвими към дезинформация в ЕС.

Какво е решението?

Бизнес моделът на медиите е изправен пред огромни предизвикателства в глобален мащаб, а в България към тях се добавят и дългогодишното сриване на авторитета на журналистиката от страна на политици и пропагандатори.

Обществена тайна е, че големите медии вече не изкарват пари, а собствениците им имат други бизнеси и търгуват с влиянието си, за да монетизират инвестицията си в телевизии, радиостанции и онлайн издания. Това поставя журналистите в особено рискова ситуация - днес може да си звездата на медията, която печели награди с разследвания, утре - да бъдеш свален от ефир без основателна причина. С други думи - да бъдеш изтъргуван.

Рекламните бюджети не са достатъчни, за да гарантират оцеляването на професията, грантовете и европейското финансиране - също. Светлина в тунела обаче има. Тя е в аудиторията. Точно тази аудитория, която вече не вярва на традиционните медии, но пък осъзнава нуждата си от професионална, критична и независима журналистика. Именно тя с подкрепата си към медийни проекти може да гарантира гръбнака на журналистите. А тях все още ги има, дори когато са "Извън ефир".

*** Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

Ще помага ли Вашингтон на Киев да се бори срещу Путин или не? Виждаме, че Тръмп всяка седмица изпраща противоречиви послания. Вие как мислите?

М. Макфол: Тръмп е сложен човек. В момента подкрепата на нашата държава за Украйна не е стопроцентова, поради което много се срамувам. Срамувам се, че изоставихме украинците, че Тръмп реши да прекрати военната поддръжка и икономическата помощ. Все пак ние предоставяме разузнавателни данни, Тръмп дава възможност на Украйна да купува от нашите оръжия, което все пак е по-добре от нищо. Има редица хуманитарни проекти, но конкретна силна поддръжка от Белия дом няма.

Би трябвало да помагаме на Украйна и заради нашите национални интереси

Лично аз мисля, че трябва да правим това не само защото поддържаме идеите на демокрацията и свободата, а защото това засяга нашите национални интереси: ако успеем да спрем руските войски в Украйна, няма да ни се наложи да воюваме с тези войници в Естония или в друга страна от НАТО. Това е моята позиция. Но Тръмп не смята, че има борба между демокрациите и диктатурите – той смята, че има силни и слаби лидери. Според него Путин е силен човек, а той обича да помага на силните. Искам да подчертая, че лично аз смятам Путин за слаб.

А Зеленски силен ли е?

М. Макфол: Сега Тръмп е разколебан. По време на онази ужасна първа среща между Зеленски и Тръмп в Белия дом, ако си спомняте, той каза на украинския лидер, че не държи силни силни карти в ръцете си. А президентът на Украйна отговори на Тръмп, че това не е игра, а война. И двамата се скараха. А сега Тръмп забеляза, че Зеленски „има карта“, защото балансът на силите в тази война се е променил. Ето защо сега Тръмп се колебае и може би ще направи нещо за Зеленски. И още искам да добавя, че американското население подкрепя украинците много повече днес, отколкото преди година и половина. Причината - хората разбират, че Путин е лош човек. Ако попитате американците дали Путин е добър или лош, 82 процента ще кажат, че е лош. Според мен американците разбират същността на тази война по-добре от Тръмп.

Грешките на Запада спрямо Русия

Не Ви ли се струва, че Байдън допусна решаваща грешка през 2021 г., когато в отговор на концентрацията на войски на Путин по границата с Украйна, не каза: „Хайде, бързо всички да се връщат обратно в казармите“? Вместо това той покани Путин в Женева, за да гобсъждат ядреното оръжие. И Путин реши, че Байдън е стар човек, с когото може просто да се подиграва. Дали Путин не реши точно тогава, че никой няма да му направи нищо?

М. Макфол: Да, това беше грешка и освен това смятам, че грешката беше допусната още по-рано – 20 години по-рано, когато се безпокояхме какво ли ще си помисли Путин и се колебаехме, не знаехме какво трябва да се случи с НАТО. Имам предвид забавянето на поканите за присъединяване на Грузия и Украйна към НАТО през 2008 г., както и последвалата война на Русия с Грузия, когато ние не направихме почти нищо.

Западът направи грешка и 30 години по-рано, когато въпросът беше дали в Русия ще има демокрация или не. Аз бях привърженик на тезата, че трябва да се помогне за консолидацията на демократичните институции в Русия след разпада на Съветския съюз, но ние не успяхме да се справим с това. Ние сме виновни, аз лично чувствам отговорност за този провал.

Защо се стигна до този провал?

Тук има две важни неща. Първо, приватизацията. Това, че всичко беше предадено на олигарсите, според мен беше грешка. Втората грешка беше, че Елцин реши да заложи на Путин – първо като министър-председател, а след това като президент. Ако беше друг човек...Борис Немцов, например. Това щеше да бъде съвсем различен вектор на развитие за Русия, различен от този с Путин. Но това тук не беше наша грешка - ние нямаме общо с тези въпроси.

Западът трябваше да помогне за демократизацията в Русия

Грешката на Запада беше съвсем друга. Беше правилно да се опитаме да помогнем с демократизацията и изграждането на капитализма в Русия, както направихме след Втората световна война в Германия и Япония. Но, първо, ние не оказахме на Русия толкова мащабна помощ в това отношение, колкото на Германия и Япония. На второ място, трябваше да има план Б за посткомунистическите страни, които се отделиха от СССР. Тоест, разширяването на НАТО трябваше да се осъществи много по-бързо.

Що се отнася до Байдън, трябва да му благодарим, че доставките на оръжие за Украйна започнаха непосредствено след началото на войната. Това обаче ставаше твърде бавно. Западните политици през цялото време се тревожеха, че Путин може да използва ядрено оръжие – особено през есента на 2022 година.

А Вие смятате, че Путин няма да използва ядрено оръжие?

М. Макфол: Да, смятам. Путин направи много грешки, но не е глупав и разбира това. А и ако постъпи така, ще се окаже в изолация не само от Европа и САЩ, а и от Китай и Индия. За тях това е принципен въпрос, те не биха го подкрепили.

Какво не бе разбрано в Москва, а и във Вашингтон

Казвате, че Путин е слаб човек. Вие сте се срещали с него, защо го определяте така?

М. Макфол: Силният и умен човек може да получава различна информация и да взима решения, изхождайки от нея. Говоря за президент, за ръководител на голяма корпорация, за всеки ръководител. А той не е способен да прави това - той не чува и не чете алтернативна информация, за да може да направи корекции на тази база.

Той просто не получава алтернативна информация. Това бе очевидно, когато бях посланик. Той все получаваше червени папки от разузнавателните служби и не четеше нищо друго. А цялото му обкръжение му казва това, което иска да чуе. Това не е сила, а слабост. И на второ място, той се страхува от всичко и от всички. Един силен човек не би арестувал Навални, още по-малко би го убил. Страхът му от независимите медии и независимите организация е знак за слабост, не за сила. И трето – той е много идеологически човек, продължава да води тази ужасна война вече 4,5 години, а това може да направи само нерационален човек. Путин е убеден, че е герой, че има място в историята. Можеш да вършиш такива неща само ако не си рационален.

*Майкъл Макфол е американски политолог, професор в Станфордския университет и бивш посланик на САЩ в Русия (2012–2014 г.) по време на управлението на президента Барак Обама.

Автор: Константин Егерт

Какво постигна Тръмп с войната в Иран? Нищо, освен че даде на Революционната гвардия на Иран нови възможности да оказва натиск. А опциите, с които разполага Тръмп, за да приключи тази война, са до една лоши.

Временното примирие между Иран и САЩ приключи, обяви Доналд Тръмп, след като в последните дни Вашингтон отново бомбардира цели на територията на Ислямската република, а Техеран отговаря с удари по американските съюзници в региона.

Всички опции пред Тръмп са лоши

Тръмп няма много възможности и всичките са лоши, коментира в тази връзка Стивън Колинсън в Си Ен Ен. Американският президент трябва да прецени дали да продължи да ескалира войната допълнително, което ще има голяма човешка, икономическа и политическа цена за САЩ, или да запази статуквото, в което обаче Иран държи козовете.

Войната катализира възможностите на Революционната гвардия на Иран да използва Ормузкия проток и търговските вериги през Близкия изток като средство за натиск. Според повечето експерти сухопътната инвазия все още не е на дневен ред, но евентуалното засилване на ударите по цивилни и енергийни цели в страната ще струва много - както на САЩ, така и на света.

Иран ще отговори с нови удари по енергийни и военни цели в региона, а цените на горивата ще скочат до небесата. Това, от своя страна, ще се отрази още по-тежко на шансовете на републиканците в САЩ да задържат контрола си над двете камари на Конгреса на междинните избори през ноември.

Американският президент се провали в обещанията си

През втория му мандат рейтингът на Тръмп падна до 34% - тези стойности са рекордно ниски. Той се върна в Белия дом с обещание да сложи край на военните намеси на САЩ в света и да се концентрира върху икономиката на страната, отбелязва „Ройтерс". И двете цели "катастрофираха" по време на тази война.

"Тръмп се озова в трудна позиция", коментира Дейвид Милър, бивш американски преговарящ в Близкия изток. "Независимо дали по военен или дипломатически път, не изглежда вероятно той да успее да постигне много в Иран."

Иранците унижават американския президент, пише и Том Никълс в списание „Атлантик". Така нареченото примирие, което Тръмп обяви през юни, всъщност изобщо не влезе в сила. Тогава той обяви: „Имаме работа с хора, които според мен са много рационални. И беше приятно да си сътрудничим с тях". А днес Тръмп нарича лидерите на Иран „измет".

САЩ влязоха в тази война без стратегия и все още нямат такава

Техеран е готов да ескалира войната чрез удари по съседните държави и да плати цената за ответната реакция. Целта е режимът да оцелее, а Иран да запази контрола си над Ормузкия проток и да съхрани ядрената си програма. Очакванията са, че войната ще струва твърде скъпо на съюзниците на САЩ в региона и те рано или късно ще притиснат администрацията във Вашингтон да сложи край на нападенията.

"Все по-очевидно стана, че САЩ влязоха в тази война без ясна концепция. Те разчитаха, че режимът в Техеран ще падне бързо, като Тръмп и военният му министър Пит Хегсет игнорираха дългогодишните военни и разузнавателни данни", пише още Никълс.

По време на срещата на върха на НАТО в Анкара американският президент така и не успя да артикулира политиката и стратегията си. Вместо това той отново заговори за претенциите си към Гренландия, обърка Иран с Япония, Зеленски с Путин и нарече ТикТок „ТикТак". Очевидно е впечатлението, че контролът изплъзва от ръцете на Тръмп, който от години се опитва да си изгради ореола на силния лидер, от който светът се нуждае.

Руските медии и политически анализатори приветстват „прагматичния подход“ на новия български премиер, виждайки в него глас на разума на Балканите, но остават предпазливи относно реалните му възможности да обърне евроатлантическия курс на София.

Москва приветства диалога, но без илюзии

Официалната реакция на Кремъл след изборната победа на партията „Прогресивна България“ и заемането на премиерския пост от Румен Радев беше подчертано позитивна, макар и дипломатично обрана. Говорителят на руския президент Дмитрий Песков заяви пред руските държавни агенции, че Москва е „насърчена“ от думите на Радев относно готовността му да разрешава натрупаните двустранни и международни проблеми по пътя на диалога. Руската страна официално отхвърли етикетите на западния печат, определящи Радев като „троянски кон на Путин“, определяйки ги като проява на „антируска пропаганда“ от страна на Брюксел.

Въпреки това руският политически елит демонстрира ясен прагматизъм. Коментарите в Москва показват, че Кремъл не очаква радикален завой в геополитическата ориентация на България, отчитайки факта, че страната остава обвързана с ангажиментите си към Европейския съюз и НАТО.

Между Фицо и Орбан: Как руските анализатори позиционират Радев

В руското медийно пространство – от държавната агенция ТАСС до аналитични издания като „Известия“ – Радев се разглежда по-скоро като фигура, близка по реторика до словашкия премиер Роберт Фицо, отколкото до унгарския лидер Виктор Орбан.

Икономиката и санкциите – фокус на руското внимание

Основен акцент в руските публикации за управлението на Радев са неговите конкретни ходове срещу европейските санкции. Руските икономически медии подробно отразяват решението на българското правителство да изрази резерви и да се противопостави на детайли от 21-вия пакет санкции на ЕС.

Москва следи с голямо задоволство две конкретни искания на София:

Спирането на оръжейните доставки за Украйна

Новината, че България официално е обявила изчерпване на възможностите си за предоставяне на безвъзмездна военна помощ (оръжия и боеприпаси) от складовете на своите въоръжени сили, бе водещо заглавие в руските информационни емисии. Медиите в Русия интерпретират това решение на правителството на Радев като сериозен тактически успех за Москва на Балканите, тъй като България традиционно е разглеждана като ключов производител на съветски тип боеприпаси. Дори уточненията, че София ще продължи ремонтната дейност на техника на търговска основа, се тълкуват в руския печат като сериозно „намаляване на темпото“ спрямо предишните проукраински кабинети в София.

Руското отношение към управлението на Румен Радев остава умерено оптимистично. За разлика от западните медии, които го определят като радикално проруски, руските коментатори го виждат като прагматичен европейски политик от „новата вълна“, който се опитва да балансира и да извлече икономически дивиденти за страната си, отказвайки да участва в безперспективна според Москва „кръстоносна война“ срещу Русия.

Източници: ТАСС, „Интерфакс“, „Известия“, „Експерт“, „Коммерсант“, „Российская газета“

Белград остава блокиран по пътя си към Европейския съюз, след като на заседанието на посланиците на страните членки в Брюксел общо осем държави се обявиха против отварянето на Клъстер 3 (Конкурентоспособност и приобщаващ раст). Сред наложилите вето, освен Нидерландия, Швеция, Финландия, Белгия и трите балтийски републики, се наредиха и съседните България и Хърватия.

Решението дойде в същия ден, в който Европейският парламент прие изключително критична резолюция спрямо Сърбия, което предизвика вълна от коментари и анализи в сръбското публично пространство.

Официалният Белград: „Кръгът на подкрепа се разширява, блокадите са преодолими“

Въпреки сериозния дипломатически удар, официалните власти в Сърбия демонстрират умерена увереност и се опитват да омаловажат тежестта на колективното вето.

Министърът за европейска интеграция Неманя Старович запази оптимистичен тон и подчерта пред Радио-телевизия Сърбия (РТС), че въпреки решението в Брюксел, „кръгът на подкрепа за Сърбия в ЕС всъщност се разширява“. Според него отварянето на Клъстер 3 е „само една от стотиците стъпки“ по дългия път към пълноправното членство.

Старович изтъкна, че всяка една двустранна или регионална блокада в рамките на ЕС може да бъде преодоляна, стига да има силна политическа воля сред големите столици. Той даде за пример някогашното вето, което Словения наложи на Хърватия, и което впоследствие бе успешно разрешено.

Президентът Александър Вучич от своя страна зае по-дистанцирана позиция. Още преди финалното гласуване на посланиците той изрази сериозен скептицизъм относно бързото разширяване на Съюза, заявявайки, че не е оптимист за скорошно приемане на страните от Западните Балкани в блока.

Загреб под лупа: Специфичните аргументи на Хърватия

Във фокуса на сръбските коментари традиционно попада позицията на официален Загреб, която в Белград се тълкува не толкова като принципна загриженост за реформите, а като открита политическа враждебност.

Президентът Александър Вучич избухна остро срещу Хърватия, заявявайки, че "съседката ни иска да вижда Сърбия слаба, бедна и унизена“. Той допълни пред РТС, че за него подобно поведение от страна на Загреб „не е нищо ново или неочаквано“.

Председателката на Скупщината Ана Бърнабич насочи гнева си директно към новия докладчик на Европейския парламент за Сърбия – хърватския евродепутат Тонино Пицула.Бърнабич коментира в социалната мрежа X, че исканията на Пицула за спиране на еврофондовете са опит за наказание на Сърбия, защото страната води суверенна политика, а не защото ѝ липсват реформи.

Водещите сръбски медии отбелязват, че Загреб използва двустранните въпроси (като правата на малцинствата и издирването на изчезнали лица от войните през 90-те) като лост за оказване на максимален дипломатически натиск върху Белград в Брюксел.

Факторът София: Между „ножа в гърба“ и прагматично хладнокръвие

Реакцията в Сърбия спрямо позицията на България показва интересна динамика – тя се люшка между традиционното емоционално разочарование от „съседското предателство“ и неочаквано прагматичния, студен прочит на политическата реалност.

Голяма част от водещите и по-сензационни сръбски медии, включително всекидневникът „Блиц“, реагираха с остро заглавие: „ОПЕТ НОЖ У ЛЕЂА ОД БУГАРСКЕ, ОПЕТ ХРВАТСКА“ („Пак нож в гърба от България, пак Хърватия“). Тази фраза е дълбоко вкоренена в сръбския исторически наратив и отразява усещането за обида, че съседна държава, с която Белград се опитва да гради стратегически партньорства в енергетиката и инфраструктурата, за пореден път спира евроинтеграцията им.

За разлика от яростните атаки срещу Хърватия, сръбският държавен връх демонстрира забележително хладнокръвие спрямо София. Президентът Александър Вучич и председателят на парламента Ана Бърнабич съзнателно избягват персонални нападки срещу българските политици. Това се обяснява с нежеланието на Белград да руши деликатните икономически отношения с България, особено по линия на транзита на газ през „Балкански поток“.

Сръбските анализатори коментират хода на София без излишна патетика. В експертната общност в Сърбия се изтъква, че българското вето е по-скоро резултат от „солидарност в рамките на ЕС“ и следване на линията на Берлин и Хага, отколкото от някакъв дълбок двустранен конфликт с Белград. Ходът на София се приема като прагматично „пренасяне на тежестта“ към по-големите държави, за да не остане България в изолация на Балканите.

Медиите в Сърбия: Провал на дипломатическата офанзива

Водещите сръбски медии и информационни портали акцентират върху факта, че Белград не успява да отвори нито едно ново преговорно заглавие вече близо пет години.

Вестник „Курир“ и регионалните издания отбелязват, че блокадата на осемте държави е факт, въпреки изключително интензивното лобиране на сръбската дипломация през последните седмици.

Медиите подчертават, че дори откритата подкрепа на влиятелни държави членки като Франция и Италия, както и препоръката на еврокомисаря по разширяването Марта Кос, не са се оказали достатъчни, за да задвижат преговорите от мъртвата точка.

Сръбският печат откровено посочва мотивите на блокиращата група от осем нации – системни забележки по отношение на върховенството на закона, липса на напредък в борбата с корупцията и категоричният отказ на Белград да хармонизира външната си политика с Брюксел, най-вече чрез налагането на санкции срещу Руската федерация.

Експертният анализ: „Криза на доверието и геополитически капан“

Сръбските политически анализатори и експерти по европейски въпроси виждат в решението на Брюксел дълбок структурен проблем, надхвърлящ чисто техническите критерии за преговори.

Експертите напомнят, че Сърбия е изпълнила техническите условия за този конкретен пакет още през 2021 година. Забавянето му превърна Клъстер 3 в мощен символ за това доколко самият процес на разширяване на ЕС е останал предвидим и меритократичен.

В анализаторските среди в Белград битува мнението, че Сърбия е поставена в геополитически капан. От една страна, Европейската комисия признава сътрудничеството на Белград за предотвратяване на заобикалянето на санкциите. От друга страна обаче, регионални съседи като Хърватия и България използват правото си на вето.

Експертите предупреждават, че поредното затваряне на вратите подсилва евроскептицизма сред обикновените сръбски граждани. Когато техническите критерии биват засенчени от политически искания, мотивацията за реформи в обществото спада.

Ходовете на Европейската комисия: Стратегията за „постепенна интеграция“

Въпреки блокадата на ниво държави членки, Брюксел няма намерение да изпуска Белград от геополитическата си орбита. Анализаторите в Сърбия прогнозират, че Европейската комисия ще заложи на т.нар. „постепенна или поетапна интеграция“, за да компенсира застоя в преговорите.

Новият еврокомисар по разширяването Марта Кос остава сред най-силните защитници на сближаването на Сърбия с ЕС. Комисията вече изпрати неофициален документ (non-paper) до столиците, аргументирайки се, че Белград е направил достатъчно реформи в правосъдието и медийната сфера (включително промените в РЕМ), за да заслужи крачка напред.

Тъй като пълноправното членство изглежда илюзорно до края на десетилетието, Комисията ще се опита да привърже Сърбия чрез икономически механизми, давайки ѝ ранен достъп до сектори от европейския общ пазар.

ЕС ще използва Плана за растеж на Западните Балкани като основно средство за влияние. Брюксел ще обвърже всеки транш от предвидените милиарди евро с конкретни политически отстъпки, опитвайки се да балансира между геополитическото задържане на Сърбия и изискванията на скептичните държави членки за демократични реформи.

Икономическата цена: Какво губи сръбският бизнес?

Забавянето на Клъстер 3 („Конкурентоспособност и приобщаващ раст“) няма само политически измерения – то нанася директни икономически щети на сръбското стопанство и местните компании.

Пропуснати ползи от единния пазар: Този клъстер обхваща ключови глави като информационно общество, медии, данъчна политика, икономическа и монетарна политика, индустриална политика и митнически съюз. Блокирането му означава, че сръбските износители ще продължат да се сблъскват с административни и митнически бариери на границите с ЕС, което оскъпява тяхната продукция.

Удар по преките чуждестранни инвестиции: Несигурността около европейския път на страната изпраща негативен сигнал към големите западноевропейски инвеститори. Корпорациите, които търсят стабилна правна и икономическа среда за изнасяне на производства, могат да пренасочат капиталите си към държави с по-ясна европейска перспектива.

Забавено технологично развитие: Понеже реформите в дигиталната сфера и пазарната конкуренция се отлагат, сръбският бизнес губи възможността за по-бърза модернизация и по-лесен достъп до европейските вериги за доставки. Въпреки че Сърбия наскоро се присъедини към Единната зона за плащания в евро (SEPA), пълните ползи от нея за намаляване на таксите за трансакции на бизнеса остават ограничени без политическия напредък по клъстера.

Източници: RTS, Tanjug News Agency, „Блиц“, „Курир“, EWB – Serbian Edition

Почти всичко, което засяга България идва под натиск отвън. И почти никога като политическа воля за защита на реални национални интереси.

(1) Сделката

Според официални изявления на турското Министерство на енергетиката и международни енергийни медии, БОТАШ и Булгаргаз подписаха нов протокол за замразяване и преструктуриране на спорното им 13-годишно газово споразумение.

Параметри:

(А) 15-месечно спиране: Оригиналният договор от 2023 г. е замразен за период от 15 месеца.

(Б) Капацитет тип „плащаш при ползване“ (Pay-as-you-use): По време на този прозорец на замразяване България е напълно освободена от плащането на тежките фиксирани ежедневни такси за капацитет тип „вземай или плащай“ (take-or-pay). Вместо това тя ще плаща само когато действително използва турските LNG (втечнен природен газ) терминали и преносни мрежи.

(В) По-ниски такси: Турският министър на енергетиката Алпарслан Байрактар потвърди, че протоколът установява „подобрени търговски условия“. Международни доклади показват, че това включва значително намалени цени за регазификация и транзитни такси, ако България избере да пренася газ през Турция.

(Г) Рамка за уреждане на дълга: Протоколът очертава пътна карта за справяне с натрупаните дългове (около 360 милиона долара), така че да не се натоварват публичните финанси, докато договорът се оптимизира.

Но! Трябва изкъсо да се следи къде и на кого България изплаща тези суми и дали няма да отидат в крайна сметка към Русия , за доставен до Турция по-рано газ, който е трябвало да замине към България.

(2) Руската връзка

“Газпром“ и международни медии потвърдиха, че украински безпилотни летателни апарати (БПЛА) систематично атакуват критични компресорни станции в руския Краснодарски регион (като станциите Краснодарская и Руская). Тези станции действат като жизненоважни входни точки, изтласкващи руски газ в тръбопроводите „Син поток“ и „Турски поток“ под Черно море. С прекратяването на сухопътния транзит през Украйна, тези морски маршрути са последните основни артерии за износ на „Газпром“ към Европа, което ги прави постоянна военна цел за Украйна.

Международни енергийни организации (като Bankwatch Network и ICIS) и Европейската комисия отдавна подозират, че първоначалният договор между БОТАШ и Булгаргаз всъщност е бил оперативният гръбнак на тристранно споразумение, предназначено да маскира произхода на руския газ.

Механизмът работи чрез процес, известен като „пране“ или блендиране (смесване) на газ. По силата на първоначалното споразумение Булгаргаз не купува газ директно от турската мрежа, а купува правото да разтоварва LNG на турските терминали, докато БОТАШ доставя еквивалентен обем газ на българската граница. Важно е, че договорът не уточнява

географския произход на доставяния на границата газ.

Тъй като Турция внася около половината от своя тръбопроводен газ директно от Русия, руският газ се смесва в турската мрежа с азербайджански газ и международен LNG. Когато БОТАШ изпомпва газ на север към България, той търговски се класифицира като „турски блендиран газ“, заобикаляйки политическите забрани на ЕС за директен внос на руски тръбопроводен газ.

3. Натискът на ЕС

Малко известно у нас е, че не по желание на Радев България предприе предоговарянето, а под натиск от ЕС.

Този натиск дойде по два основни фронта:

(А) Антитръстовото разследване на Европейската комисия

В края на 2023 г. ЕК официално започна антитръстово разследване на споразумението с БОТАШ. Дирекция „Конкуренция“ на ЕС се намеси, тъй като договорът нарушава правилата на единния пазар. Той дава на БОТАШ изключителен достъп до българската газова мрежа (и съответно до по-широкия пазар на ЕС) чрез инфраструктурата на „Булгартрансгаз“, заобикаляйки правилата за прозрачни и открити търгове за капацитет. Натискът от Брюксел включваше заплаха от катастрофални многомилионни глоби.

(Б) Проверка за „пране на газ“ и санкции

ЕС притисна България заради пълната липса на прозрачност относно произхода на газа в договора, което противоречи на геополитическата позиция на блока за отказ от руска енергия. Европейският парламент поиска от Комисията пълен достъп до класифицираните разпоредби на договора.

Резултатът: 15-месечното замразяване служи като регулаторен щит за България, като временно спира именно тези антиконкурентни механизми, които Европейската комисия се подготвяше да санкционира.

4. Защо Турция се съгласи на замразяването?

На пръв поглед изглежда, че Анкара се отказва от гарантирани половин милион евро на ден без нищо в замяна. В действителност това е стратегически ход:

(А) Спасяване на амбицията за „Турски газов хъб“

Ако Турция бе наложила строго неустойките, Булгаргаз щеше да бъде изправен пред фалит или ЕС щеше да обяви договора за напълно невалиден. Чрез замразяването БОТАШ поддържа договора юридически жив, избягва съдебни битки с ЕС и запазва репутацията си на гъвкав партньор.

(Б) Отстъпки извън газовия сектор (Политически бартер)

Турция прие замразяването на плащанията в замяна на подкрепа в други стратегически сектори, включително ангажименти за сътрудничество по затягане на границите и лобиране от страна на България в ЕС за актуализиране на Митническия съюз между ЕС и Турция.

(В) Избягване на пълен фалит по дълга на Букгаргаз

Булгаргаз вече е натрупал стотици милиони долари просрочени задължения. Турция осъзнава, че изискването на суми от компания, на която парламентът е забранил да плаща тези такси, е безизходно. Протоколът предоставя структурирана рамка за погасяване на натрупания до момента дълг.

Тук е ключът:

(1) Кога, как и на кого България ще плато тази суми

(2) Имат ли връзка със затрудненията на Русия да изпълнява ангажиментите си по Турски поток - отправяйки молба към Турция да накара Украйна да спре бомбардировките на руския бряг, където започва Турския поток

(3) Дали заделените неясни огромни суми в проекта за бюджет - които коментирах - нямат връзка с плащанията по БОТАШ?

И така, неусетно, се почва и у нас. Същото, от което е пропищяла цяла Европа. (В групата „Майките на София“ във Фейсбук млада жена разказа как в парк в центъра на София чужденец, вероятно пакистанец я е молил да я гледа докато кърми, а после я преследвал - б. ред.)

Първоначално само с такива, за момента безобидни случаи, но неизбежно ще дойде и по-лошото, когато се окажем с няколко хиляди, после десетки хиляди мъже от индийския субконтинент и Афганистан.

Онези миловидни пакистанци, доставящи храната ви с Глово, на които масовият българин даже се радва в момента („Работливи са! Като няма кой да работи...?“), е те - абсолютно същите мъже конкретно и само от Пакистан и Бангладеш са отговорни за чудовищна епидемия от сексуални посегателства на запад.

С десетки, дори стотици пъти по-висока честота на такива посегателства на глава от населението, спрямо дори другите групи мигранти от Азия и Африка. (по някаква необяснима, но добре изследвана културна причина) Вече е напълно сигурно правило, доказано десетки пъти, че ако една страна си вкара хиляди пакистанци и бангладешсци, тя си вкарва и епидемия от сексуални посегателства.

Моментално, незабавно СПРЕТЕ вноса на работници от тези страни, с решения и закони на централно ниво, ако трябва специално таргетиращи конкретни държави и култури, преди да е прекалено късно.

Сигурността на българските жени е по-важна от дебилните ви, „антирасистки“ принципи и чувства. А реалността е сурова и не се интересува от тях - в нея определени култури са просто по-лоши от други и това е статистически факт.

След седмици на интензивни преговори зад кулисите, Турция официално се съгласи да „замрази“ за срок от 15 месеца спорния енергиен договор между държавната компания BOTAŞ (Боташ) и българската „Булгаргаз“.

Решението, финализирано след ключова среща между президента Реджеп Тайип Ердоган и българския премиер в Анкара в навечерието на срещата на върха на НАТО, предизвика вълна от анализи и коментари в турските политически и експертни среди. Докато правителството представя този ход като акт на стратегическо партновство и добросъседство, независими енергийни анализатори в Турция съзират дълбока прагматичност, насочена към запазване на дългосрочните геополитически цели на страната.

Официалната позиция: Стабилност на региона и гъвкава дипломация

От страна на управляващите в Анкара новината за 15-месечното спиране на тежките такси за капацитет беше представена не като отстъпление, а като победа за турската регионална политика. Турският министър на енергетиката и природните ресурси Алпарслан Байрактар подчерта, че подписаният нов протокол има за цел да актуализира условията съобразно „текущите пазарни условия“ и да осигури преразглеждане на договора на принципа „win-win“ (взаимна изгода).

Турските държавни медии, включително Anadolu Agency и TRT Haber, акцентираха върху факта, че Турция не губи позиции, а затвърждава статута си на надежден партньор. Увеличаването на капацитета за пренос на природен газ от Турция се разглежда като жизненоважно не само за двустранните отношения, но и за цялостната енергийна сигурност на Източна Европа.

Доктрината на Хакан Фидан: Голямата картина на свързаността

Особено силно впечатление в турските политически среди направиха анализите на външния министър Хакан Фидан. В официалните си изявления той изрично посочи, че казусът около договора с BOTAŞ не бива да се разглежда изолирано, тъй като той е „само един от елементите на много по-широко стратегическо партньорство“ в региона.

Според Фидан, Анкара обвързва енергийната си гъвкавост с напредъка по мащабни инфраструктурни и геополитически проекти. Сред тях на преден план излизат:

По този начин турската дипломация използва тактическото отстъпление по газовия договор като лост за ускоряване на инфраструктурната свързаност, от която Анкара има жизненоважен интерес.

Икономическите показатели на BOTAŞ и капацитетът на LNG терминалите

За да се разберат настроенията в Турция, трябва да се погледне към финансовата реалност на самата BOTAŞ. Турските икономисти напомнят, че компанията оперира в условия на огромна пазарна експанзия, подкрепена от силна държавна стратегия за диверсификация далеч от руската зависимост.

През изминалата година компанията сключи исторически дългосрочни споразумения, включително 20-годишен договор с глобалния гигант Mercuria за доставка на общо 70 милиарда кубически метра втечнен природен газ (LNG), започващ ефективно от 2026 г. Тъй като доставките от САЩ ще се доставят основно през зимните сезони, за Турция е критично важно нейните регазификационни терминали да работят на пълен капацитет и без логистични сътресения в регионалната мрежа.

В момента Турция притежава една от най-модерните LNG инфраструктури в Европа, включително три активни FSRU терминала (плаващи платформи за регазификация) и два сухопътни терминала, чийто общ капацитет надхвърля нуждите на вътрешния пазар. Замразяването на договора с „Булгаргаз“ за 15 месеца позволява на BOTAŞ да пренасочи свободните капацитети към други европейски купувачи, без да губи реални пазарни дялове на Балканите в дългосрочен план.

Прогнози на турските експерти за регионалния пазар до края на 2026 г.

Турските енергийни анализатори предвиждат сериозна динамика на регионалния газов пазар до края на 2026 г. Според техните прогнози, умереното намаляване на глобалното търсене на газ и стабилизирането на цените ще принудят доставчиците да предложат по-гъвкави търговски схеми.

Експертите в Анкара очертават следните тенденции до декември 2026 г.:

Нова ера в енергийните отношения

В крайна сметка анализите в Турция показват, че „замразеният“ договор не се приема като провал за BOTAŞ, а като пресметнат дипломатически и икономически ход. Показвайки гъвкавост, Анкара купува време за преструктуриране на пазара до края на 2026 г., като същевременно циментира позицията си на незаобиколим „енергиен портал“ на прага на Европа, превръщайки търговското напрежение в дългосрочно геополитическо влияние.

Преди малко повече от четири години политическата съдба на Володимир Зеленски изглеждаше предрешена. В началото на 2022 г., в навечерието на мащабната руска инвазия, бившият комедиен актьор преживяваше най-тежкия период от своя мандат.

Рейтингът му сред украинския народ бе паднал до критично ниски нива – малко над 20%. Обществото бе уморено от липсата на реални реформи, икономическите трудности и неизпълнените обещания за бързо спиране на войната в Донбас.

Нещо повече – в кулоарите на Върховната рада и в медийното пространство в Киев усилено се говореше за корупционни скандали и се обсъждаха процедури по импийчмънт. Зеленски беше сочен с пръст като провален политик, чийто неопитен екип тласкаше страната към институционален колапс.

Историческият обрат: Раждането на военния лидер

Всичко това се промени на 24 февруари 2022 г. Руските ракети, които заваляха над украинските градове, пренаредиха политическата карта за броени часове. С отказа си да напусне столицата и с емблематичната реплика „Трябват ми оръжия, а не превоз“, Зеленски извърши най-зрелищния политически катарзис в модерната история.

За броени дни обвиненията бяха забравени. Държавният глава смени костюма с милитъра зелена тениска и се превърна в глобален символ на съпротивата. Руската агресия постигна точно обратното на целите си – вместо да го свали, тя консолидира нацията около неговата фигура и го превърна в легитимен национален герой в очите на Запада и собствения му народ.

Двете лица на лидера: Защо украинското общество е разделено?

Четири години по-късно първоначалният шок от войната е отстъпил място на тежка, изтощителна умора. Днес украинското общество гледа на своя президент през силно поляризирана призма. Данните на Киевския международен институт по социология (КМИС) показват, че макар общото доверие в него да се задържа на нива около 58-61%, вътрешното разделение е огромно. Около 34-36% от гражданите вече открито заявяват недоверие към държавния глава.

Позитивите в очите на народа:

Желязна устойчивост в критичния момент: Огромна част от хората никога няма да забрави факта, че Зеленски остана в Киев, когато руските танкове бяха в предградията, което предотврати паниката и колапса на държавата.

Глобален глас на Украйна: Той се доказа като изключителен комуникатор, който успя да задържи вниманието на света, да обедини Запада и да осигури безпрецедентна подкрепа.

Символ на суверенитета: За много украинци той олицетворява отказа от капитулация, явявайки се лепилото, което държи нацията обединена в условия на оцеляване.

Основните обвинения към него:

Неизкоренима корупция и вътрешни проблеми: Според проучванията на КМИС, основните причини за срива на доверието са нерешените проблеми с корупцията по високите етажи (в доставки за армията, хуманитарна помощ и ТЦК/мобилизационни центрове), както и грешки в кадровата политика.

Концентрация на власт: Критиците му вменяват авторитарни тенденции, използване на военното положение за маргинализиране на опозицията и медийна цензура чрез налагането на единния телевизионен маратон.

Липса на подготовка за инвазията: До днес тежи обвинението, че в месеците преди февруари 2022 г. Зеленски умишлено е омаловажавал предупрежденията на западните разузнавания, оставяйки страната частично изненадана.

Легитимност в условия на отложени избори: Тъй като по време на военно положение избори не се провеждат, опозицията все по-често повдига въпроса за политическия му мандат. Повече от красноречив е фактът, че според последните проучвания цели 67% от украинците очакват Зеленски да бъде заменен от нов лидер веднага след края на войната.

Международен фокус: От безкритично възхищение до дълбока поляризация

Паралелно с процесите в Украйна, отношението към Зеленски на международната сцена също претърпя драматична еволюция.

От една страна, за традиционните си съюзници в САЩ и Европа, той остава ключов партньор. Западните лидери го приемат като лицето на свободния свят. Неговата харизма и способност да мотивира международната общност са незаменими инструменти за легитимирането на огромните оръжейни и финансови пакети пред чуждестранните данъкоплатци.

От друга страна обаче, външният скептицизъм към него расте. Проучвания на Pew Research Center показват сериозно разделение – докато в страни от Западна Европа доверието е стабилно, в държави като Унгария, Италия и Гърция по-голямата част от населението изразява малко или никакво доверие в него. Консервативни кръгове на Запад все по-често го критикуват за „безкрайни искания“ без ясен и реалистичен план за край на конфликта, а нарастващата умора от неговия изискващ дипломатически тон го превърна в силно поляризираща фигура в предизборните дебати в САЩ и Европа.

Връщане към реалността

Володимир Зеленски вече написа своята страница в историята като човека, който не се огъна пред Кремъл. Но днес митът за непогрешимия военен лидер избледнява както у дома, така и в чужбина. Той се завръща там, откъдето започна – в окопите на тежката реална политика, където доверието вече не се дава даром, а се измерва с прозрачност, дипломатически такт и реални резултати.

Източници: KIIS, Kyiv Independent, Pew Research Center, The Hill ,Journal of Democracy

Какво се случва с прословутия договор на „Булгаргаз“ с „Боташ“?

Първо да изясним, че това не е договор за покупко-продажба на газ. България купува от Турция не газ, а услуга – регазификация на втечнен газ и транспортирането му до българо-турската граница. Откъде и по каква цена „Булгаргаз“ ще си купи газ за разтоварване на турските терминали си решава българската фирма. Проблемът е, че тези покупки се случват много рядко. Според данни на Трайчо Трайков - министъра на енергетиката в предишното правителство, „Булгаргаз“ е използвал между 10 и 20% от заявения капацитет, за който се плаща на „Боташ“.

Основната причина за неизползването на капацитета, за който „Булгаргаз“ плаща, е високата цена за услугата регазификация и пренос на газ, която е записана в договора от 3 януари 2023 г. Според някои сведения, на България ѝ излиза три пъти по-скъпо да си докара втечнен газ през турските терминали, отколкото през гръцките. При това единият гръцки терминал – в Александруполис, е 20% българска собственост. Доказателство за неизгодните условия по договора с „Боташ“ е фактът, че през лятото на 2024 г. „Булгаргаз“ обяви търг за преотстъпване на резервирания капацитет на турските терминали, но не се яви нито един участник – явно никой не смята, че му е изгодно да плаща таксите, с които се е натоварила българската фирма.

На второ място – договорът с „Боташ“ не се използва, защото България просто няма нужда от толкова много газ, тя потребява 2,7-2,8 млрд. куб. м годишно, а има договори за: 1. Внос по тръбопровод от Азербайджан – 1 млрд. куб. м годишно; 2. Внос по договора с „Боташ“ – 1,85 млрд. куб. м; 3. Резервиран капацитет от 1 млрд. куб. м на терминала в Александруполис. Сумарно – договорен внос за 3,85 млрд. куб м на година. Ако се реализира вноса по тези три договора, то България ще има излишък от над 1 млрд. куб м годишно – обем, който държавният търговец „Булгаргаз“ не умее и не знае къде да продаде, особено като се има предвид оскъпяването на суровината, идваща през терминалите на „Боташ“.

При тази ситуация не е чудно, че „Булгаргаз“ се намира в състояние на технически фалит – задълженията му надвишават активите със стотици милиони. Във финансовия отчет на дружеството за 2025 г. пише, че загубите от договора с „Боташ“ са 250 458 000 лева и, нещо, за което никой не говори – има загуби и от резервиран и неизползван капацитет на терминала в Александруполис – близо 35 милиона лева.

Какво означава обявеното вчера от Румен Радев замразяване на договора с „Боташ“? Или по-точно – какво получават турците в замяна на замразяването? На турска територия се събират няколко големи газови потока – по тръбопроводи идва газ от Русия, Азербайджан и Иран, а отделно от това са петте терминала за втечнен газ (два в Тракия и три в Анадола) с общ годишен капацитет 51 млрд. куб. м (но реално през 2025 г. е използван само 15,8 млрд. куб. м). На запад и северозапад от Турция е най-добрия и платежоспособен газов пазар в света – Европейския съюз. На него вече влиза съвсем малко руски газ, а от 30 септември 2027 г. руската суровина ще бъде напълно забранена за внос в ЕС. Виждате ли съвпадението – договорът на „Булгаргаз“ с „Боташ“ се замразява точно до края на септември 2027 г.! Аз мисля, че това, което Турция може да иска от България, е именно някаква схема, по която турската страна да изнася големи количества газ в Европа през българската преносна мрежа. Деликатният момент е, че голяма част от този газ ще бъде с произход от Русия. Турско-руската газова връзка е очертана от два директни тръбопровода през Черно море – „Турски поток“ (капацитет 31,5 млрд. куб. м годишно) и „Син поток“ (16 млрд. куб. м годишно). Първият излиза в европейската част на Турция, втория – в азиатската. Общият им капацитет е около 48 млрд. куб. м годишно. През 2025 г. Турция е ползвала 21 млрд. куб. м руски тръбопроводен газ. Аритметиката е следната – 48 минус 21 е равно на 27 млрд. куб. м, които могат да бъдат препродадени изгодно в Европа. Защо изгодно? Ами, защото в момента „Газпром“ произвежда повече газ, отколкото успява да продаде, и отчаяно се нуждае от пазари. Това означава, че руснаците ще са съгласни и на цени малко под пазарните.

Още не е ясно какъв точно ще е механизмът, по който ще се гарантира, че след 30 септември 2027 г. в ЕС не влиза руски газ, но е видно, че първата страна от Евросъюза, в която този газ може да влезе през Турция, е България. Следователно, българските власти ще трябва да повярват (или да не повярват) на уверенията и документите от Турция, че транзитираният газ не подлежи на санкции. А в зависимост от доверчивостта на София ще бъде по-нататъшната съдба на договора между „Булгаргаз“ и „Боташ“.

Всеки път, когато бюджетът започне да се пропуква, на политическата сцена се появява едно и също заклинание: „Ще съкратим администрацията.“ Звучи решително, носи аплодисменти и създава усещането, че някой най-накрая ще се пребори с „армията от чиновници“. Само че числата казват нещо съвсем различно. България има близо 570 хиляди души в публичния сектор, но реалната държавна администрация в министерства, държавни агенции, комисии и централни административни структури е едва около 56 хиляди души, а в общинските и областните администрации заетите са едва 36 хиляди. Всичко останало са учители, лекари, медицински сестри, полицаи, военнослужещи, социални работници, работници в социалните домове, библиотекари, музейни специалисти и още десетки професии, без които държавата просто спира да функционира. И точно тук започва политическата лицемерна игра.

И тогава започва политическата магия – смесват се понятията „бюджетен сектор“ и „държавна администрация“, за да изглежда, че някой ще прави революция, а всъщност говори за съкращения в една сравнително малка част от публичната система.

Да направим проста сметка. Ако се съкратят 10% от тези около 56 хиляди души в централната администрация, това означава приблизително 5600 служители. Политическият ефект ще бъде огромен – пресконференции, фанфари, лозунги за „раздутата държава“. Финансовият ефект обаче ще бъде далеч по-скромен от внушенията. Още по-абсурдно звучи тезата, че ако държавните служители започнат сами да си плащат осигуровките, бюджетът едва ли не ще „излезе на плюс“. Това е чиста счетоводна илюзия. Държавата не открива нов източник на приходи – тя просто мести пари от единия си джоб в другия. За консолидирания бюджет това не създава чудодейни милиарди.

Истинският проблем е друг. В България от години се продава една удобна политическа легенда – че държавата е бедна, защото чиновниците са много. Само че статистиката показва друго. От близо 570 хиляди души в публичния сектор около 90% не са „чиновници“, а хора, които преподават на децата ни, лекуват болните, пазят обществения ред, защитават границите или се грижат за социалната система. Да наричаш всички тях „администрация“ е или неразбиране на елементарни факти, или съзнателна манипулация.

Разбира се, никой не твърди, че администрацията не трябва да бъде оптимизирана. Напротив – там има дублиращи се функции, излишна бюрокрация и цели структури, които могат да бъдат дигитализирани или преструктурирани. Но истинската реформа означава анализ на функциите, електронно управление и премахване на ненужните процеси, а не механично рязане на проценти, за да изглежда добре в телевизионните новини.

Защото ако реформата се изчерпва с това да освободиш няколко хиляди чиновници и да обявиш победа над „раздутата държава“, това не е реформа. Това е политически пиар, маскиран като икономическа политика. А когато цифрите се използват повече за внушения, отколкото за анализ, обществото отново остава с усещането, че някой е решил проблема – докато всъщност е сменил само заглавието на пресконференцията.

Богопомазаните силови ведомства – на какво се дължи оглушителното мълчание Никой не говори сериозно за реформа в Министерството на вътрешните работи, ДАНС, ДАТО, Държавна агенция „Разузнаване“ (ДАР) и Служба „Военно разузнаване“. Никой не говори за оптимизация в Министерството на отбраната. Там темата е табу. Защо? Защото това са най-големите силови структури на държавата, с огромен административен апарат, с политическо влияние и десетки хиляди избиратели. С хиляди назначени „наши хора“ по върховете. Там всяка реформа носи политически риск. А политиците не обичат риска. Те обичат влиянието.

Много по-лесно е да насочиш прожекторите към онези 56 хиляди чиновници в централната администрация и да обявиш, че точно те са виновни за бюджетния дефицит. Звучи добре. Само че е удобно, а не вярно.

Още по-интересно е друго. През последните години именно в силовите ведомства често се превърна в практика да се назначават хора по политическа линия, да се раздуват структури, да се създават нови дирекции и отдели. Не защото държавата винаги има нужда от тях, а защото всяка власт има нужда от лоялни назначения. Именно затова никой не смее да отвори тази тема. Там има твърде много „приятели“, пардон – интереси.

И не, тук не говорим за редовите полицаи, за войниците ни, за пожарникарите, за служителите на телефон 112. Не говорим за хората, които с достойнство и гордо вдигнати глави служат в полза на нас и на нашата Родина. На тях трябва да благодарим, че изпълняват своя дълг към обществото, към всички нас.

Говорим за „язвата“ в тези системи – богопомазаните назначенци с най-високите заплати и нулев принос за гражданите, а често и с откровена вреда за държавата.

Истинската реформа би изглеждала съвсем различно. Тя би започнала с пълен одит на всички държавни структури – включително МВР, Министерството на отбраната, специалните служби, агенциите, общинските администрации и централната администрация, разбира се. Би се анализирало къде има дублиране на функции, къде има излишни звена и къде технологиите могат да заменят бюрокрацията. Но подобен разговор изисква политическа смелост и честност.

Затова вместо реформа получаваме удобна пропаганда. Създава се впечатлението, че държавата ще бъде спасена, ако бъдат съкратени няколко хиляди чиновници, докато десетки хиляди служители в силовите ведомства остават извън всякакъв дебат. Така се оформят две категории държавни служители – едните са постоянно сочени като виновници за всички проблеми на бюджета, а другите изглеждат политически недосегаеми. И разделението е налице, а ползата от него е за властимащите и олигарсите, а не за хората на труда.

И ако някой наистина иска да говори за реформа, нека започне с един прост въпрос: защо ножицата винаги се насочва към най-малката част от държавната машина, а никога към най-големите и най-защитени структури? Докато няма честен отговор на този въпрос, всяка приказка за „оптимизация на администрацията“ ще остане това, което е и днес – политически спектакъл, а не истинска реформа.

На база последните официални данни картината изглежда приблизително така: Централна администрация (министерства, агенции, комисии, териториални администрации, специалните административни структури и др.) – 55 998 Общински администрации – 35 015 Областни администрации – 1 004 Специализирани териториални администрации – около 6 400 (НАП, АПИ, РИОСВ, РЗИ и др.) МВР – около 50–52 хил. служители (общ щат) Министерство на отбраната и Българската армия – около 37–40 хил. души (военнослужещи и цивилни) Образование – общо 157 579 в публичния сектор – училищно образование – около 90–95 хил. – висше образование – около 30–35 хил. – детски градини и други – около 30 хил. Здравеопазване и социални дейности (публичен сектор) – 139 490 Култура, музеи, библиотеки, театри, спорт – 15 608 Какво показват данните Само хората, които са пряко на бюджетна издръжка в основните публични системи, са приблизително: • държавна администрация – 56 хил. • териториална администрация – 42 хил. • МВР – около 52 хил. • отбрана – около 39 хил. • образование – 158 хил. • здравеопазване и социални дейности – 139 хил. • култура и спорт – 16 хил.

Това прави около 500–510 хиляди души, без да се включват държавните предприятия, съдебната власт, БНБ, НОИ, НЗОК и други публични институции и структури. Отделно НСИ отчита средно 569 271 заети в публичния сектор през 2025 г., което включва всички публични институции и бюджетни организации.

Най-важният извод

От тези близо 570 хил. души, класическата държавна администрация (министерства, агенции, комисии и другите централни административни структури) е едва около 56 хиляди души.

Тоест: • около 10% от всички заети в публичния сектор са чиновници и работници в централната администрация; • останалите 90% са учители, лекари, медицински специалисти, полицаи, военнослужещи, социални работници, културни дейци и други служители на публичната система.

Това разграничение е важно, защото в обществения дебат често се смесват понятията „бюджетен сектор“ и „държавна администрация“, а те не са едно и също. И никога не са били. А ние като общество не можем да съществуваме без нито една от тези системи. И никога няма да можем.

Хамас смята да предаде гражданското управление в ивицата Газа, но не и оръжията си. А именно това е основната спънка пред мирния процес. Какво означава тогава намерението на Хамас: истински шанс или символика?

Колко сериозни са намеренията на Хамас? По-рано тази седмица групировката, която контролира ивицата Газа, обяви своите планове да разпусне правителството си и да предаде администрацията на преходен орган, съставен от експерти. Според нея този ход има за цел да проправи пътя за Националния комитет за управление на Газа (NCAG), който трябва да поеме задълженията на гражданската администрация съгласно мирен план, постигнат с посредничеството на САЩ.

Въпросът сега е дали това съобщение наистина бележи политически поврат или е просто символично. Израел реагира незабавно със скептицизъм. Министърът на външните работи Гидеон Саар заяви, че докато Хамас, определен като терористична организация от Германия, Европейския съюз, САЩ и други държави, запазва оръжията си, всяко гражданско правителство в крайна сметка ще действа според неговите указания. Пълното разоръжаване на Хамас и демилитаризацията на ивицата Газа остават предпоставки за всяко политическо преструктуриране.

Не е само символика, но не е и отказ от власт

Много наблюдатели разглеждат този ход нито като чисто символичен жест, нито като истински отказ от власт, а по-скоро като опит за даване на нов тласък на политически процес, който е в застой от месеци, без все още да е поет ангажимент за разоръжаване.

Още миналата година в рамките на американския мирен план беше предвидена нова администрация, съставена от независими технократи. В началото на тази година започна работа Националният комитет за управление на Газа (NCAG) – преходен орган, състоящ се от палестински експерти. Членовете му обаче все още се намират в Кайро и чакат разрешение да влязат в Газа.

За ислямоведът Симон Волфганг Фукс, преподавател в Еврейския университет в Йерусалим, решаващо значение има не толкова формалното разпускане на правителството на Хамас, колкото политическото послание, което то изпраща. С необичайно сдържаното си поведение Хамас иска да даде сигнал, че политическият процес не трябва да се провали заради нея, казва Фукс в интервю за ДВ. Изглежда организацията съзнателно се е отказала от всякакви войнствени пози и иска да създаде впечатлението, че се придържа към американския мирен план и е готова да го придвижи напред.

Експерт: опит да бъде даден ход на прехода към мир

Според постигнатия компромис технократичната преходна администрация трябваше да започне работа, а Израел – постепенно да изтегли войските си от ивицата Газа. „Всъщност се случи точно обратното“, казва Фукс. Днес Израел контролира по-големи части от ивицата Газа, отколкото преди няколко месеца. Ето защо той разглежда обявеното от Хамас като опит „да се преодолее тази блокада и отново да се даде тласък на политическия процес“.

Подобни аргументи излагат и други наблюдатели. Мозъчният тръст Вашингтонски институт за близкоизточни политики посочва, че прехвърлянето на гражданското управление на технократично преходно правителство е било част от американския мирен план още от самото начало. Вестник „Гардиън“ пък цитира експертите по Близкия изток Макс Роденбек и Мухамед Шехада, според които Хамас иска да лиши Израел от аргумента, че възстановяването на Газа се проваля заради тяхното управление, а в същото време да засили политическия натиск върху Израел и САЩ. Според тях вече не става въпрос толкова за това кой управлява Газа, колкото за условията, при които може да започне възстановяването.

Въпреки това остават сериозни съмнения, тъй като Хамас обяви готовност да предаде гражданското управление, но не и оръжията си. А именно това е основната спънка пред мирния процес. Друга тинк-танк група - Security Council Report, която подпомага обсъжданията в Съвета за сигурност на ООН – припомня, че пътната карта от 15 точки предвижда Хамас да се откаже от всички военни, полицейски и административни функции, а преходната администрация да бъде поета изцяло от технократичен орган.

Съгласно пътната карта, разработена от Съвета за мир, разоръжаването на Хамас и постепенното изтегляне на израелските сили трябва да протичат успоредно. Оценката на Security Council Report гласи, че досега всички тези взаимосвързани стъпки са затънали в застой и по този начин блокират преходния процес.

Предаване на властта без практически последствия

Също и Симон Фукс счита военния въпрос за решаващ критерий. От една страна, има признаци, че Вашингтон в момента иска да насърчи по-силно изграждането на гражданската администрация, отколкото незабавното разоръжаване на Хамас. От друга страна, точно това обяснява израелския скептицизъм. „Там съществува опасение, че Хамас, макар и да говори за граждански структури, отлага военното измерение за неопределено време“, казва той.

Към това се добавя и фактът, че обявеното предаване на властта досега не е последвано от почти никакви практически стъпки. „Засега разпускането на администрацията има предимно символичен характер“, казва Фукс.

Членовете на преходното правителство все още се намират извън ивицата Газа, липсват средства, персонал и сили за сигурност, а международните сили за стабилизация засега съществуват само на хартия. По всичко личи, че министерствата ще продължат да работят. „Засега всичко си остава както преди“, обобщава Фукс.

„Джерусалем Пост“ посочва още един възможен сценарий: Хамас би могла да разпусне правителството си и да се оттегли от пряката отговорност, но да запази влиянието си зад кулисите. Затова решаващият въпрос е дали организацията действително ще се откаже от властта или просто ще промени ролята си.

Открити въпроси

Остава отворен въпросът дали изявлението на Хамас действително ще доведе до политически пробив. То би могло да задвижи намиращия се в застой процес, но няма да разреши конфликта. Докато преходната администрация не може да започне работата си и няма напредък нито в областта на сигурността, нито в разоръжаването или възстановяването, тази стъпка вероятно ще остане преди всичко едно: политически сигнал с неясен изход.

Марин Льо Пен играе рискована игра - тя се надява, че финалното решение за присъдата ѝ ще бъде взето след изборите, които е уверена, че ще спечели. Но държи ли наистина всички козове в ръката си?

Лидерката на крайнодясната партия "Национален сбор" Марин Льо Пен обяви, че ще се кандидатира за президент на Франция на предстоящите избори. Въпреки че Апелативният съд в Париж намали присъдата ѝ след обжалването, тя все пак бе осъдена на две години условно и една лишаване от свобода, която трябва да прекара под домашен арест.

Льо Пен беше казала, че ако трябва да носи електронна гривна, няма да се кандидатира за президент, защото няма да може да проведе ефективна кампания. Това изглежда вече не е фактор за нея.

Покерът на Льо Пен

Решението на Льо Пен да бъде кандидатът на партията е много рисковано, пише АРД. Тя предполага, че поредното ѝ оспорване на съдебното решение пред най-високата инстанция на френското правосъдие - Касационния съд, ще доведе до отмяна на наказанието ѝ и няма да се наложи да бъде под домашен арест.

Лидерката на "Национален сбор" навярно очаква също, че финалната присъда ще дойде чак след втория тур на президентските избори - т.е. че каквото и да е то, тя вече ще има имунитет, ако спечели изборите.

Разочарование за Жордан Бардела?

Решението на Марин Льо Пен има сериозно отражение върху кариерата на Жордан Бардела - нейното политическо протеже. Той е по-либерален икономически и може би щеше да успее да привлече повече гласоподаватели, ако беше кандидатът на "Национален сбор", пише Юлия Борута от АРД. Малко вероятно е тя да е приемлива алтернатива за хората, които гледаха на него като на кандидат, който може да обедини и част от центристите, пише АРД.

Макар Бардела да подкрепи усилията на Льо Пен да дистанцира крайната десница от наследството на баща ѝ, той се стремеше да спечели консервативните избиратели в опит да превърне партията в по-конвенционална и приемлива за бизнеса сила, пише "Политико". В проучванията, проведени преди съдебното решение на Апелативния съд, той изпреварваше своята менторка по рейтинг.

Льо Пен, която иска да работи за силна и протекционистка държава, се е противопоставила на усилията на Бардела да смекчи позицията на партията по отношение на пенсиите и данъка върху извънредните печалби на енергийните компании, отбелязва европейското издание.

Ще успее ли Льо Пен от четвъртия път?

Това ще четвъртата президентска кампания на Марин Льо Пен. Но може ли тя този път да победи, въпреки че се намира в тази деликатна ситуация?

Досега проучванията за партията изглеждаха обещаващи. Според тях както Льо Пен, така и Бардела биха спечелили първия тур на изборите през април с голяма преднина, като биха събрали между 32 и 38 процента от гласовете. За най-сериозен съперник се смята бившият министър-председател Едуар Филип от дясноцентристката партия "Хоризонти". Ако се изправи срещу Льо Пен във втория тур, успехът му ще зависи от това дали ще успее да обедини зад себе си както десните центристи, така и левите избиратели, които и преди са гласували заедно, за да предотвратят победа на крайнодесните.

Според представител на партията на Едуар Филип, цитиран от "Политико", Льо Пен е по-добрият кандидат от Бардела. Причината е, че тя си е изградила репутация на фигура, която вдъхва доверие. На подобно мнение е и лидерът на крайната левица Жан-Люк Меланшон. "Никой няма да се подиграва с нея като опонент”, коментира той пред "Политико”. Поредното изправяне пред съдебната система дори може да ѝ придаде един специфичен ореол - на неправомерно обвинена изкупителна жертва, смятат политици от крайнодясната партия.

България, Турция и Румъния се споразумяха да разширят дейността по разминиране на Черно море. Водният басейн е ключов за сигурността и икономиката както на трите държави, така и на НАТО като цяло.

България, Румъния и Турция са постигнали споразумение на срещата на върха на НАТО да разширят съвместната оперативна група, която разминира Черно Море. Тя вече ще работи и за защита на критичната инфраструктура, обявиха от министерството на отбраната на Румъния. Работната група за Черно море започна работа през 2024 г., за да чисти морето от мини. Оттогава са неутрализирани над 150 взривни устройства - повечето от Турция, съобщава "Ройтерс".

На срещата на върха на Алианса в Анкара трите държави се споразумяха да разширят своите мисии, като включат в тях критичната инфраструктура, включително енергетиката, телекомуникациите и подводните тръбопроводи. И Турция, и България, и Румъния имат проекти за проучване или добив на газ в Черно море. Румънският офшорен газов проект "Нептун Дийп” трябва да започне да функционира през 2027 г., което ще превърне Румъния в най-големия производител на газ в Европейския съюз.

В Анкара българският министър на отбраната Димитър Стоянов подписа и меморандум с министрите на отбраната на Белгия и Нидерландия за придобиването на 7 кораба за противоминна борба.

Как се пази морето от мини

От началото на пълномащабната инвазия на Русия в Украйна през 2022 г. Черно море се сблъсква със сериозен проблем - мини. Понякога те дори се озовават в международните морски коридори. Това е сериозен проблем за Турция, а и не само. Пътните артерии в Черно море са ключови за износа на зърно, енергия и други стоки. Дори една мина може да нанесе тежки щети и да блокира трафика за дни.

Контраадмирал Йозгюр Еркен е един от ръководителите на мисиите за разчистване на мини в Черно море. Той споделя пред ДВ, че дори само една мина може да нанесе повреди на товарните кораби и да създаде проблеми в морския трафик за дни наред. "Когато засечем мина, веднага специалните ни екипи я унищожават или неутрализират. Основната цел е една - Черно море да е безопасно за всички кораби и други активности, които се извършват в него”, обяснява Еркен.

Съвместният проект на България, Румъния и Турция не цели по никакъв начин да се намесва във войната, а да обезопаси морето. Водният басейн се е превърнал в един от най-ключовите в цяла Европа. Турция, която контролира Босфора и Дарданелите, има особено голям интерес транспортът през Черно море да преминава спокойно.

Ключовата роля на Турция

В началото на войната през 2022 г. Турция ограничи движението на военни кораби през протоците по силата на Конвенцията от Монтрьо. Според анализатори това е изиграло ключова роля за безопасността на Черно море. "Турция има особено важна роля в контрола на това доколко Русия си позволява да води войната си не само от Черно море, но и през Средиземно море. Затова и Анкара е увеличила своята важност за съюзниците, въпреки че политическите отношения на страната с много от страните в НАТО не са лесни", казва Иан Лесър от неправителствената организация "Германски фонд Маршал".

Турският президент Реджеп Ердоган успява да поддържа баланса между Украйна и Русия в отношенията на страната си с двете воюващи държави. Турция изпраща на Украйна дронове, но и не прекъсва взаимоотношенията си с Русия. Това определено пречи на съюзниците в НАТО. "Турците искат да подкрепят Украйна, без да са против Русия. Това е трудна задача за балансиране. В крайна сметка обаче Турция е част от НАТО и е все по-важна", казва Лесър. Експертът смята, че точно затова отношенията на Турция и Русия са по-специални.

Работата по обезопасяването на Черно море продължава и предстои да се разраства. Турските военноморски сили казват, че са в очакване на момента, когато войната ще приключи. Тогава Анкара иска активно да участва в разчистването на мините и в украинските териториални води, както и другаде, където те създават проблеми. Сигурността на Черно море е от огромна важност за НАТО. Това предопределя и важността на Турция, Румъния и България за Алианса - както сега, така и в дните след края на руската война срещу Украйна.

Според данни от тестовете ПИЗА над половината от българските ученици са функционално неграмотни, като четивна неграмотност се наблюдава сред 53% от българските младежи. Същото е и с математическата неграмотност. Това не е само лично нещастие за тези деца и техните родители, а тежка присъда за българския народ, както и индикатор за връхлитащата ни национална катастрофа.

Това пише за в. "Труд" проф. Михаил Константинов.

При тези данни не е изненада, че са неграмотни доста от българските политици. Елементарно доказателство са някои действия по актуалната напоследък тема що е то акт „Магнитски“ и има ли той почва у нас? Тези действия са откровено глупави. Така част от българските политици и даже министри или не могат да четат, или могат, но с неразбиране. Такива хора трябва да работят с печатното слово внимателно и да си водят бележки. Благородно е също така да им се обяснява, макар това да е почти безнадеждна задача. Аз лично пиша този материал бавно, та белким ме разберат.

Сега малко факти. Актът „Магнитски“ е извънсъдебен американски документ, налагащ санкции на хора и организации, които според американците нарушават човешките права и/или са свързани с корупционни практики. Такива хора и техните близки не могат да посещават САЩ и не могат да имат сметки в американски банки. Актът „Магнитски“ няма пряко действие на територията на Европейския съюз, а България е член на този съюз. Оттук следва, че в България този акт не е непосредствено в сила. ЕС има собствен санкционен режим, приет с решение 2020/1999 и Регламент 2020/1998. Този режим се налага единствено и само за тежки нарушения на човешките права като геноцид, робство, извънсъдебни екзекуции, произволни арести (!) и т. н.

Досега санкции по този режим на граждани и организации от ЕС не е известно да са налагани и, дай Боже, това да си остане така. Сещам се обаче за едни произволни арести у нас, при това на бивш премиер (Б. Б.) и бивш финансов министър (В. Г.). За това бившият премиер Кирил Петков и вътрешният му министър Бойко Рашков, наредили арестите, можеха (и още могат!) да попаднат под Европейските санкции и да орезилят България за сетен път. Има обаче санкционирани по Европейския регламент външни физически и юридически лица, например от Русия, Беларус, Сирия, Китай, Северна Корея и Иран. Същевременно няма такива от ЕС, както казахме.

България има собствена съдебна практика на тема „Магнитски“. През 2021 г. служебното правителство с премиер Стефан Янев и вътрешен министър комунистическия следовател Бойко Рашков се беше засилило да въвежда незаконни практики тип „Магнитски“. Беше почнало да прави и любимите на този тип следователи санкционни списъци тип „Белене“, та се наложи Върховният административен съд с две решения на петчленни състави категорично да усмири този комсомолски плам. Казано накратко, в България актът „Магнитски“ не действа. Така беше направена ясна разлика между международното влияние на американските санкции и формалното действие на правото в българската правна система. Разбирам, че тази тема е трудна, но апелирам да се положат поне някакви усилия тя да се разбере от някои иначе гласовити, умни и красиви коментатори.

Аналогично и съвсем наскоро, текущият вътрешен министър Иван Демерджиев се развихри пак да въвежда „Магнитски“ у нас. Не знам дали това лице е чело решенията на ВАС по темата от 2022 г., но го съветвам да вземе и да ги прочете колкото пъти там му е нужно, за да включва този процес и някаква степен на разбиране.

Има един стар принцип, който важи за всяка власт – когато няма конкуренция, идва самозабравянето. Монополът рано или късно започва да живее за себе си, а не за хората, които уж обслужва. Точно това все по-често се случва с ФИФА. Последният пример – отмененият червен картон на американския национал Фоларин Балогун преди мача с Белгия – отново отвори въпроса дали една организация не е придобила прекалено голяма власт върху световния футбол. Когато решенията започнат да изглеждат „политически“, а не спортни, неизбежно възникват съмнения. Дали са основателни? Това никой не може да докаже категорично. Но когато подобни казуси се повтарят, доверието започва да ерозира. Истинският проблем обаче е много по-голям от един червен картон. ФИФА отдавна престана да бъде просто пазител на футбола. Днес тя прилича повече на глобална корпорация, чийто основен продукт е не играта, а телевизионното време. Разширяването на световните първенства е най-яркият пример. Първо 32 отбора. После 48. След това вече започнаха разговорите за 64 национални отбора.

До къде? 80? 96? Защо не всички членове на ФИФА?

Аргументът винаги е един и същ – повече държави, повече представителност, повече футбол. Само че зад тази красива фасада стои една проста дума – пари. Повече отбори означават повече мачове. Повече мачове означават повече телевизионни права. Повече телевизионни права означават повече приходи. А кой плаща сметката? Футболистите.

Сезоните вече практически не свършват. Играчите минават директно от клубните първенства към европейски квалификации, световни квалификации, Лига на нациите, европейски първенства, световни първенства, клубни световни първенства и безкрайни турнета. После се чудим защо контузиите стават все повече. Защо качеството пада. Защо футболистите прегарят на 30 години.

И сякаш това не е достатъчно, а във футбола се появи още една "гениална" идея – задължителните паузи за хидратация. Разбира се, официалното обяснение звучи прекрасно – грижа за здравето на състезателите. Само че има и една друга подробност. Всяка такава пауза означава приблизително три минути, през които телевизиите могат спокойно да излъчват реклами.

Две паузи в един мач. Още около шест минути чисто рекламно време. Това гледаме на Световното първенство. Шест минути, които струват милиони. Колкото повече подобни прекъсвания има, толкова повече футболът започва да прилича на телевизионно шоу, в което мачът е просто съдържанието между рекламите.

И тук вече идва големият въпрос. Защо футболът трябва да има само един световен управник? В почти всеки сектор конкуренцията съществува именно за да ограничава злоупотребите с власт. В професионалния бокс има различни федерации. В шахмата има конкуриращи се организации. Дори в бойните спортове съществуват различни структури. Само световният футбол продължава да живее с убеждението, че една организация трябва да определя правилата за всички.

А защо?

Защо да няма алтернативна международна федерация, която също да организира световни първенства, да предлага различен модел на управление, различен календар, различна философия и повече прозрачност? Конкуренцията не унищожава спорта, тя го прави по-добър. Тя принуждава организациите да работят по-качествено. Да бъдат по-отговорни. Да мислят първо за играта, а не за счетоводните отчети.

Защото, ако днес футболът започне да се променя единствено според желанията на телевизионните партньори, утре вече няма да гледаме спорт. Ще гледаме риалити с футболна топка. И тогава най-големият противник на футбола няма да бъде изкуственият интелект, нито новите технологии. Ще бъде собствената му алчност.

Четири години след началото на пълномащабната война в Украйна светът продължава да търси отговор на въпроса какъв ще бъде новият международен ред. Какви са причините за конфликта, интересите на големите сили, промените във военната стратегия на Русия и възможните сценарии за сигурността на Европа. Пред ФАКТИ говори политическият анализатор Хосе Мигел Алонсо-Трабанко, автор в geopoliticalmonitor.

– Г-н Трабанко, войната Русия–Украйна е конфликт, който преподреди световния международен ред както във военно, така и в дипломатическо отношение. Ако трябва да опишете какво стои в основата на този конфликт, какво бихте посочили? – Тази война е резултат от две взаимно несъвместими стратегически логики. Русия се стреми да спре разширяването на НАТО, да промени структурата на европейската система за сигурност и поне частично да компенсира геополитическите загуби, настъпили след разпадането на Варшавския договор и Съветския съюз. От руска гледна точка официален или неофициален съюз между НАТО и Украйна представлява непосредствена заплаха за националната сигурност поради географската близост на Украйна до европейското ядро на Русия. Без Украйна като защитен буфер Русия губи стратегическата си териториална дълбочина – фактор, който може да бъде решаващ за разликата между относителната сигурност и стратегическата уязвимост. От своя страна Вашингтон се нуждае от прозападна и проамериканска Украйна, за да държи Русия трайно под контрол и най-вече да предотврати евентуалното формиране на руско-германско стратегическо партньорство през следващите десетилетия. Съчетавайки германското богатство и технологии с руските човешки ресурси, военна мощ и природни богатства, подобен съюз би представлявал сериозно предизвикателство за американското влияние над крайбрежните райони на Европа.

– Във ваши анализи говорите за „Оранжевата революция“. До какво доведе тя и как промени Украйна? – „Оранжевата революция“ представлява повратен момент по три основни причини. Първо, тя ясно показа геостратегическото положение на Украйна като постоянно оспорвана гранична зона между Русия и Запада. Второ, от гледна точка на Запада тя демонстрира, че Русия не разполага с достатъчно мощ и ресурси, за да задържи Украйна трайно в своята стратегическа орбита. Това означаваше, че руските позиции в постсъветска Източна Европа могат да бъдат оспорвани. Трето, подкрепената от Запада смяна на властта убеди руското ръководство, че въпреки примирителната реторика американците и западноевропейците са решени постепенно да обкръжат Русия. Именно тогава президентът Владимир Путин стига до извода, че Студената война всъщност се е завърнала.

– Четири години след началото на пълномащабната война промени ли се оценката ви за причините, които доведоха до конфликта? – Освен военните, геополитическите и стратегическите измерения, Украйна има и огромно геоикономическо значение. Благодарение на благоприятните си земеделски условия, особено за производството на пшеница, ръж и други зърнени култури, страната има потенциала да бъде житницата на Европа. Украйна разполага и със значителни залежи на полезни изкопаеми, включително редкоземни елементи, които са от ключово значение за високотехнологичните индустрии на бъдещето. За разлика от някои други по-слабо развити бивши съветски републики като Молдова или Таджикистан, Украйна притежава сериозен индустриален потенциал, квалифицирана работна сила и капацитет за мащабно промишлено производство. Освен това страната контролира важна инфраструктура, която свързва европейската част на Русия с държавите от Европейския съюз и би могла да се превърне в ключов транзитен коридор за икономически обмен. Не на последно място, за разлика от Русия, която на практика е ограничена по отношение на достъпа си до световните морски маршрути, Украйна разполага с река Днепър и с пристанище като Одеса. Всеки, който контролира Украйна, получава сериозни възможности за участие в международната търговия. Именно затова Евразийският икономически съюз, ръководен от Русия, трудно би могъл да се превърне в истински успешен интеграционен проект без участието на Украйна.

– Постигна ли Русия стратегическите си цели в Украйна, или войната постепенно се превръща в продължителен конфликт без ясен победител? – Резултатите са противоречиви. Русия постигна частичен успех, защото продължаващите бойни действия на практика блокират присъединяването на Украйна към НАТО и до голяма степен възпрепятстват интеграцията ѝ в Европейския съюз. Москва реализира и ограничени военни успехи в Донбас, но без решаващ стратегически пробив. Тези успехи обаче са по-скоро пирова победа. Украинските контраофанзиви, подкрепяни от НАТО, показаха значителна ефективност, а Русия така и не успя да промени прозападната стратегическа ориентация на Украйна.

– Това преди всичко битка за идеология ли е, или за територия? Как тълкувате същността на този конфликт? – Тази война с висока интензивност, водена основно на суша, не е предизвикана преди всичко от сблъсък на идеологии. Това обаче не означава, че идеологическите различия са без значение. Макар често да представляват опростени и пристрастни интерпретации на реалността, те възпрепятстват дипломацията и ограничават възможностите за сдържаност. За западноевропейските политически елити Русия се възприема като своеобразен „нелиберален Велик Сатана“, който отхвърля ценностите, смятани за фундаментални на Запад – либералната демокрация, идеалите на Просвещението, феминизма, ЛГБТ движението и т.нар. „уок“ идеология. Според този възглед руските „варварски орди“, водени от един зъл империалистически диктатор, застрашават мирната и просперираща европейска „Едемска градина“, изградена от така наречените „хора от Давос“ след края на Студената война като модел за цялото човечество. Лидери като Еманюел Макрон или Фридрих Мерц действително вярват, че Русия е обречена на поражение, защото според тях Европейският съюз представлява най-висшия етап в развитието на човешката цивилизация. Любопитно е, че националистическите политически сили в Западна Европа като цяло имат далеч по-малко конфронтационно отношение към Русия. В самата Русия картината изглежда коренно различна. Западноевропейските държави често се представят като деградиращи общества, наподобяващи Ваймарската република – управлявани от самодоволни глобалистки елити и страдащи от демографски срив, морално разложение, упадък, ниска раждаемост, феминизация на обществото и духовна празнота. В противоположност на това Русия се възприема като евразийска цивилизационна държава с воински дух, чиито ценности се основават върху православното християнство, панславизма, наследството на Византийската империя и традициите на степните народи. От руска гледна точка заплахите, отправяни от Брюксел, не изглеждат убедителни, защото обикновеният гражданин на Европейския съюз би предпочел да запази удобния си начин на живот, вместо да се мобилизира, да понесе лишения и да участва във война. Руснаците смятат, че именно тяхната устойчивост и воински дух им дават предимство по отношение на решимостта. Тези цивилизационни и исторически разделителни линии преминават и през самата Украйна, разделяйки различните части на страната в противоположни посоки. Поради историческото наследство на Полско-литовската държава, Австро-Унгарската империя и римокатолицизма, Западна Украйна е значително по-близка до Европейския съюз и традиционно е настроена враждебно към руското и съветското влияние. За разлика от това източните украински области и Кримският полуостров са много по-тясно свързани със социално-културните модели на т.нар. „Руски свят“.

– Все по-често се говори за изтощение и на двете страни. Възможен ли е реален мир в близко бъдеще, или конфликтът навлиза в нова дългосрочна фаза? – Това е война на изтощение, водена чрез посредници, чиято международна ескалация става все по-опасна. Украинските въоръжени сили получават подкрепа от западните държави под формата на оръжия, финансови средства, разузнавателна информация и логистична помощ. Основната цел е Русия да бъде отслабена като велика сила, така че трайно да остане в отбранителна позиция и да изгуби способността си да възстанови влиянието си върху така наречената „близка чужбина“ в постсъветското пространство. Освен това Съединените щати се стремят окончателно да прекъснат стратегическите връзки между Русия и държавите от Европейския съюз. От своя страна руските военни усилия получават пряка военна подкрепа от Северна Корея и Иран, а икономическите отношения с Китай играят важна роля за устойчивостта на Москва. Предвид настоящото развитие на конфликта изглежда много по-вероятно неговият изход да бъде решен на бойното поле, а не на масата за преговори. Постигането на траен мир би изисквало политическата мъдрост, предпазливост и дипломатическа изобретателност на европейски държавници като Николо Макиавели, Клеменс фон Метерних, кардинал Ришельо или Шарл Морис дьо Талейран.

– Как оценявате политиката на президента на САЩ Доналд Тръмп спрямо войната? Виждате ли промяна в американската стратегия към Украйна и Русия? – Смятам, че самият Доналд Тръмп, както и някои нестандартно мислещи представители на неговата администрация, по принцип са склонни към нормализиране на двустранните отношения с Русия, така че американската външна политика да може да съсредоточи усилията си върху Западното полукълбо и Индо-Тихоокеанския регион. Покойният Хенри Кисинджър неведнъж отбелязваше, че при променящия се световен баланс на силите Вашингтон трябва да търси сближаване с Москва и определена форма на стратегическо разбирателство, за да ограничи възхода на Китай. Изглежда обаче, че т.нар. американска „дълбока държава“ по инерция продължава да подкрепя удължаването на войната толкова дълго, колкото е необходимо. От тяхна гледна точка, дори Русия в крайна сметка да остане „последният оцелял“, основната цел е политическата, стратегическата и икономическата цена на тази победа да бъде възможно най-висока. Ако изобщо може да се говори за промяна, то по-скоро Съединените щати засилват ангажимента си. Според мен това ясно личи от украинските удари срещу Москва, които не биха били възможни без изричното одобрение на Вашингтон.

– Европейският съюз увеличава разходите за отбрана и ускорява превъоръжаването си. Това прави ли Европа по-сигурна, или увеличава риска от по-широка конфронтация? – Реалната обстановка на бойното поле показва, че Русия не е нито толкова силна, колкото самата тя смяташе, нито толкова слаба, колкото мнозина на Запад предполагаха. Закалена от бойните действия срещу украинските сили, подкрепяни от НАТО, Москва днес разполага с внушителна военна машина. Освен това Русия притежава един от най-големите ядрени арсенали в света. В същото време представата, че руски танкове могат да достигнат до Фулдския проход и да нахлуят в сърцето на Европа, е силно откъсната от реалността. Русия не разполага нито с необходимите материални ресурси, нито с политическия капацитет да предприеме подобна операция в обозримо бъдеще. Въпреки това опасността от ескалация е съвсем реална. Както Европейският съюз, така и Русия са попаднали в класическата дилема на сигурността. Това, което едната страна определя като отбранителна подготовка, другата възприема като непосредствен признак за настъпателни намерения. В руската стратегическа общност все по-често се чуват гласове, че е настъпил моментът Москва да свали „белите ръкавици“ и да води войната по далеч по-решителен начин, дори ако това означава използване на тактически ядрени оръжия или удари срещу европейски държави, които оказват материална подкрепа на Украйна.

Русия вече тества системите за сигурност на източноевропейските държави чрез операции, които остават под прага на открита война.

Едновременно с това както руските, така и украинските въоръжени сили увеличават както мащаба, така и интензивността на своите настъпателни действия. От своя страна държави от НАТО като Франция, Германия, Полша и Великобритания, вместо да насърчават дипломатическо разведряване, увеличават военните си бюджети и ускоряват превъоръжаването си. Според мен е въпрос на време Берлин или Варшава да започнат да търсят собствен ядрен възпиращ потенциал. В резултат на тази война историята се завърна в Европа. Държави, които дълго време смятаха, че ерата на геополитическото съперничество е приключила, отново участват в оръжейни надпревари, стратегически конфликти и ожесточена конкуренция в областта на сигурността. С нарастването на осъзнаването на тази нова реалност недоверието между европейските държави вероятно ще се задълбочава. Следисторическите европейски общества, които дълго време живееха с убеждението, че войната е останала в миналото, предстои да преживеят болезнено отрезвяване. Както гласи известната мисъл, „… само мъртвите са видели края на войната“. Европейците може да не се интересуват от войната, но това не означава, че войната няма да се заинтересува от тях.

– Кой печели икономически от продължаването на войната – Русия, Западът или трети държави като Китай и Индия? – Има няколко ясно очертани икономически печеливши. От гледна точка на американския военно-промишлен комплекс огромните нужди на Украйна от въоръжение и растящите опасения за сигурността в Европа представляват отлична бизнес възможност. След като Русия постепенно прекратява значителна част от икономическите си отношения с Европейския съюз, Китай и Индия се възползват от привилегирован достъп до руски енергийни ресурси и суровини. От друга страна, самата Русия също плаща висока цена. Огромните разходи за войната, както и ефектът от международните санкции, затрудняват цялостната индустриална модернизация на руската икономика. Сред най-големите губещи е Германия. Войната доведе до ускорена деиндустриализация, до сериозни щети върху критична инфраструктура като газопроводите „Северен поток“ и до частична загуба на достъпа до евтини руски енергийни ресурси. Все още не е ясно кой в крайна сметка ще контролира икономическите активи на Украйна – индустриалния ѝ потенциал, квалифицираната работна сила, плодородните земеделски земи, залежите на редкоземни елементи и стратегическите черноморски пристанища. Същевременно бъдещото възстановяване на Украйна открива перспективи за дългосрочни печалби както за американски инвестиционни банки и хедж фондове, така и за китайски геоикономически инициативи като „Един пояс, един път“ и Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции.

– Виждате ли признаци, че Русия е променила военната си стратегия в сравнение с първите години на конфликта? Ако да – кои са основните разлики? – В началото на войната моето впечатление беше, че руските сили възнамеряват да завладеят цяла Украйна, да обезглавят украинското държавно ръководство и чрез военна сила да наложат смяна на режима.

Днес стратегията на Москва изглежда значително променена.

Вместо да преследва максималистични цели, Русия се концентрира върху далеч по-ограничени военни задачи – установяване на пълен и безспорен контрол върху Източна Украйна и създаване на условия, при които останалата част от страната да остане политически нестабилна, икономически отслабена и неспособна да функционира като силна държава.

– Ако войната приключи с примирие, а не с окончателно мирно споразумение, какви рискове ще останат за сигурността на Европа през следващото десетилетие? – Примирието не е равнозначно на мир. Историята показва, че подобни споразумения често само замразяват конфликтите, без да отстраняват причините, които са ги породили. Ако не бъде постигнато цялостно политическо уреждане, Европа ще продължи да живее с постоянен риск от ново избухване на военни действия. Дори при прекратяване на активните бойни действия, линията на съприкосновение може да се превърне в една от най-милитаризираните граници в света. Това ще изисква огромни финансови ресурси както от Русия, така и от европейските държави, които ще бъдат принудени години наред да поддържат високи военни бюджети. Не трябва да се подценява и опасността от инциденти. Колкото повече войски, оръжия, системи за противовъздушна отбрана и разузнавателни средства са концентрирани в един регион, толкова по-голяма е вероятността една грешка, неправилна преценка или технически проблем да доведат до неконтролируема ескалация. Друг сериозен риск е постепенното разрушаване на архитектурата за контрол над въоръженията. През последните години редица международни договори, които десетилетия наред ограничаваха надпреварата във въоръжаването, престанаха да действат или бяха прекратени. Това означава, че Европа навлиза в период на много по-малка предвидимост. Освен това взаимното недоверие между Русия и Запада ще остане за дълго време. Дори ако политическите лидери постигнат някакво временно споразумение, възстановяването на доверието между двете страни ще бъде изключително трудно. Подобни процеси обикновено отнемат десетилетия. Не бива да се забравя и икономическото измерение. Войната вече промени глобалните вериги за доставки, енергийните пазари и международната търговия. Дори след евентуално примирие тези промени няма да бъдат лесно преодолени. Светът постепенно се разделя на конкуриращи се геоикономически блокове, а това означава по-малко взаимозависимост и повече стратегическо съперничество. От политическа гледна точка войната вероятно ще ускори процесите на превъоръжаване в Европа. Все повече държави ще увеличават военните си бюджети, ще инвестират в отбранителната си индустрия и ще търсят по-голяма автономност в сферата на сигурността. Това ще промени начина, по който Европейският съюз възприема собствената си роля в международната система. В по-широк план конфликтът показва, че международният ред, изграден след края на Студената война, постепенно се разпада. Светът се движи към многополюсна система, в която големите сили все по-често ще защитават интересите си чрез комбинация от икономически натиск, технологична конкуренция, информационни операции и военна мощ. Следователно дори ако войната приключи с примирие, Европа няма да се върне към ситуацията отпреди 2022 година. Новата стратегическа реалност ще бъде белязана от по-висока несигурност, по-големи разходи за сигурност и необходимост държавите да се адаптират към един много по-конкурентен и нестабилен международен ред. ------------------------------------------ Хосе Мигел Алонсо Трабанко, доктор по изследвания в областта на отбраната и сигурността.

Роден в Мексико, Хосе Мигел Алонсо Трабанко е специалист по международни отношения, който притежава докторска степен по изследвания в областта на отбраната и сигурността от Университета „Маси“ в Нова Зеландия. Като учен, неговите изследвания се фокусират върху геополитиката, националната сигурност, властовите отношения, стратегическото прогнозиране, военното дело, държавното управление, великата стратегия, външната политика и международната политическа икономика. Неговите аналитични трудове са публикувани в платформи като Geopolitical Monitor, RealClearWorld и Modern Diplomacy.

В навечерието на срещата на върха на НАТО в Турция американският президент Доналд Тръмп за пореден път се оплака, че европейските съюзници не давали достатъчно за отбрана. Но готовността за инвестиции всъщност е голяма.

Днес и утре в Турция се провежда среща на върха на НАТО. Очаква се тя да даде знак за единство, решителност и сила. Но успехът на намеренията зависи на първо място от съгласието на най-важния партньор на преговорите в Анкара - Доналд Тръмп. Генералният секретар на Алианса Марк Рюте полага всички усилия в тази посока, отбелязва германската обществена телевизия АРД.

Съвсем наскоро американският президент показа с цветни диаграми в Белия дом какво влияние е оказал върху отбранителните разходи на останалите 31 държави-членки на съюза. Но след това отново се оплака, че партньорите плащат малко.

В навечерието на срещата Рюте подчерта: Европа е на път да постигне договорената цел от пет процента, вече били постигнати четири на сто. Същевременно генералният секретар призова европейците: "Очаквам ясни, конкретни планове как държавите ще постигнат тези пет процента", цитира неговите думи германската обществена медия.

Голяма готовност за инвестиции

При това европейците няма защо да имат угризения по въпроса за парите: почти всички твърдо обещаха до 2035 година да отделят най-малко пет процента от БВП за отбрана. Някои вече го правят, Германия би трябвало да постигне тази цел през 2029 година, по данни на федералното правителство.

Значително увеличени бяха и средствата от Европа и Канада, предназначени за Украйна: страната трябва да получи през тази и следващата година по 70 милиарда евро. 30 милиарда са по линия на големия заем, отпуснат от ЕС, а останалата част - от страните в НАТО, без участието на САЩ. Чрез тези големи суми европейците искат да покажат, че са готови да поемат повече отговорност, пише АРД.

Сега в Турция военната подкрепа за Украйна ще бъде обсъдена. Страната спешно се нуждае от помощ в противовъздушната отбрана, както за пореден път показаха руските атаки от последните дни и нощи. Президентът Володимир Зеленски, който също е в Анкара, изисква от срещата "силни решения за подкрепа на украинската ПВО".

Ключовият въпрос: Ормузкият проток

Напрежение може да възникне по обезопасяването на Ормузкия проток, прогнозира германската обществена медия. Това принципно не е тема на НАТО, тъй като Алиансът не участва директно. При посещението си в централата на НАТО в Брюксел в средата на юни шефът на Пентагона Пит Хегсет обаче не остави никакво съмнение, че американците са ядосани точно затова. Франция и Великобритания сформираха коалиция на желаещите за гарантиране на безопасността във важния проток.

По данни на генералния секретар на НАТО Марк Рюте тази коалиция вече обхваща към 40 държави, отбелязва АРД. Германия също е сред тях, включително и с два кораба, единият от които е минотърсач. Плавателните съдове вече са близо до региона и чакат да бъдат изпълнени предварителните условия: най-вече сигурно примирие и мандат от Бундестага. Но те няма да чакат вечно, предупреди министърът на отбраната Борис Писториус.

Американските планове за войските в Европа

Друга конфликтна тема би могло да бъде преразпределението на американските сили в Европа, планирано от правителството във Вашингтон, смята АРД. В това отношение със сигурност ще има новини, и това няма да е изненадващо, защото американците вече отдавна направиха подобно заявление.

Не е ясно обаче откога какво няма да е на разположение. Във всеки случай първоначално всички бяха изненадани от възможното изтегляне или прегрупиране на американските войски в Полша и Германия, както и от недоставените ракети "Томахоук".

Що се отнася до NATO Force Model – т.е. силите, които конкретно ще бъдат на разположение в случай на криза – американското правителство междувременно посочи конкретни подробности за това, от какво се "отказва". Но фактът, че това ще важи "с незабавен ефект", изненада някои в Брюксел.

Автор: Маргарита Николова

На 30 март 2026 г. Министерството на образованието и науката на Република България и Министерството на образованието и науката на Украйна подписаха в Киев протокол за функционирането на Болградската гимназия „Г. С. Раковски“. В основата си той има за цел да подпомогне обучението по български език в едно от най-старите училища на българската общност извън пределите на страната ни.

Водената от тогавашния служебен министър-председател Андрей Гюров българска делегация предизвика с това свое действие вълна от дезинформация в България. В публичното пространство отново се чуха познатите отпреди гласове, които твърдяха, че Украйна е ограничила със закон изучаването на български език в украинските училища. Какви са фактите:

Българският език в Украйна днес

“Новият протокол само актуализира правната основа за сътрудничеството между двете ни държави (...) Достатъчно е да се прочете текста (...), за да се разбере колко открита е Украйна по отношение на гарантирането на възможностите за изучаване на българския език, история и култура”, сподели пред ДВ Н. Пр. Олеся Илашчук, посланик на Украйна в България.

Според образователни експерти първите сведения за преподаване на български език в Украйна - и по-точно в Одеска и Запорожка области - са от времето малко преди разпадането на Съветския съюз. “В съветския период българският език е подложен на системни ограничения. Той е изтласкван, заглушаван, а руският език е налаган като единствено възможен”, разказва за ДВ Татяна Савова, директор на гимназията в село Преслав. “Но дори тогава българската общност в нашето село съхранява своята идентичност - в песните, в семейната памет, в упоритото желание да говори родния си език. И когато през 90-те години настъпва свободата, сред хората избухва истински интерес към корените им.”

Според официални данни на Министерството на образованието и науката на Украйна към днешна дата повече от 8000 ученици - не само от български произход - изучават български език в 53 държавни училища. “Преподаването на български език изцяло се финансира от украинския държавен бюджет, както и отпечатването на учебници и провеждането на районни, областни и национални олимпиади по български език в Украйна”, споделя украинската посланичка Олеся Илашчук. В няколко украински университета езикът се изучава и като филологическа специалност.

Ролята на културните центрове и неделните училища

По информация на доц. д-р Олена Чмир - българистка, преподавателка в катедра „Славянска филология“ на Киевския национален университет „Тарас Шевченко“ - броят на българските културни центрове и дружества в Украйна надхвърля 50. “Много от тях имат неделни училища, където се преподава български език, българска литература, история и география на България”, добавя доц. д-р Чмир.

Един от многото примери е културно-образователният център “Джон Атанасов” в с. Преслав - филиал на Приморското районно българско културно-просветно дружество „Сдружение”. Вследствие на доброто му сътрудничество с местната гимназия децата развиват своите таланти в танцови и вокални състави и се потапят в българската култура чрез разнообразни мероприятия почти всеки месец.

“Това партньорство е жизненоважно, защото центърът функционира и като неделно училище, където не само децата, но и кандидат-студентите за българските университети и възрастните жители на селото намират среда за развитие на своята идентичност”, разказва директорката на гимназията в селото.

Образователният закон на Украйна от 2017 г.

През 2017 г. Украйна приема поправки в образователния си закон, с които се въвеждат нови правила при преподаването на езиците на националните малцинства след етапа на началното образование. “Основната цел на поправките е да се засили ролята на украинския като държавен език в образованието. След началния етап повечето учебни предмети започват да се преподават на украински, но майчиният език, включително българският, продължава да се изучава като отделен предмет”, разказва пред ДВ журналистът Кристиян Юлзари.

Законът дава и привилегирован статут на английския език и останалите официални езици на държавите от Европейския съюз. “В същото време за българския език, като официален език на ЕС, законът предвижда максимално гъвкави условия за обучение и изучаване. Окончателният избор на формата на обучение на езика на националното малцинство зависи от решения на местните власти, учебното заведение и самите родители”, разяснява посланичката на Украйна в България.

Как фактите отстъпват място на внушенията

Като журналист във Factcheck.bg Кристиян Юлзари ежедневно се занимава с проверката на факти и проследяването на дезинформация. Пред ДВ той споделя, че твърденията за забраната на българския език в Украйна могат да се проследи още около приемането на поправките в образователния закон през 2017 г. “Това е един стар наратив, който беше рециклиран през тази година в контекста на посещението на българска делегация в Украйна. Сега към старото внушение (...) беше добавено и още едно невярно твърдение - а именно, че България едва ли не се съгласява украинският език да бъде въведен в българските училища и да се пренаписват учебници”, разказва Юлзари.

Журналистът обяснява, че подобни твърдения се разпространяват основно през социалните мрежи и през профили на публични фигури с ясно изразени проруски пристрастия. “Колкото до модела, той повтаря начина, по който се разпространява в голямата си част дезинформацията у нас - един реален, сложен и чувствителен казус се превежда на езика на възмущението и страха”, добавя Юлзари. Според него този наратив се вписва много ясно в по-широката дезинформационна картина около войната в Украйна и е част от по-голямото усилие Украйна да бъде представяна като държава, която потиска малцинства, нарушава права и е враждебна към българите.

“Темата за правата на националните малцинства и за правата на собствената диаспора в чужбина е изключително чувствителна за всеки народ. Затова задачата на правителствата е да си взаимодействат възможно най-ефективно за предотвратяване и противодействие на появата на фалшиви новини, както и за системна работа в борбата срещу информационните и хибридните атаки”, заявява посланичката на Украйна Олеся Илашчук.

Окупирани класни стаи: истинските заплахи пред образованието

Пред ДВ тя казва, че в украинските територии, окупирани от Русия, всички образователни институции, в които се е преподавал български език, са преустановили дейността си. “Руските окупационни власти продължават политика на езиков геноцид и принудителна русификация, като лишават хората във временно окупираните украински територии от възможността да изучават своя роден език. Това касае и украинците, и етническите българи, и представители на други национални общности там”, допълва украинската дипломатка.

Въпреки войната редица пазители на българското слово продължават да предоставят различни възможности за изучаване на български език, култура и история. “Както неведнъж казах, животът в Украйна продължава въпреки войната. Хората, освен че се противопоставят на агресията и заплахите за живота си, се грижат и за базовите ценности, образованието, развитието, културата”, казва г-жа Илашчук.

Един от примерите е Преславската гимназия в Запорожка област, която от 1 септември 2022 г. поддържа образователния процес изцяло в дистанционен формат. Културно-образователният център в селото - “Джон Атанасов” - също е бил принуден да затвори врати. Днес в гимназията се обучават 243 ученици, като някои от тях се намират в окупираните от Русия територии, други са разселени из останалите райони на Украйна, а трети са намерили закрила в България. “В нашата гимназия те получават ценната възможност да изучават българския език не само като роден, но и като език на страната, в която пребивават в момента”, споделя директорката на училището Татяна Савова.

Потребност от съхраняване на идентичността

За нея войната и окупацията неминуемо оказват негативно влияние върху възможностите и мотивацията за системно изучаване на български език. “Постоянният стрес, прекъсванията на връзката и най-вече системните преследвания на деца в окупираните територии, които се опитват да получават украинско образование, водят до обективен спад в броя на активно обучаващите се. Физическото оцеляване често застава на преден план”, допълва Савова.

Въпреки всички предизвикателства пред образователния процес вътрешната потребност от съхранение на идентичността се засилва, твърди директорката. “В условия на заплаха за самото съществуване на общността българският език и традиции се възприемат като онази „светлина в душата, която пази човешкото достойнство”, допълва тя.

Дигиталните валути и криптовалутите трябваше да революционират начина, по който се разплащаме, но през 2026 г. все още ни трябват пари в брой или дебитна карта, за да си платим. Нестабилността на биткойна го възпрепятства да се превърне в алтернатива на стандартните валути.

Сега обаче Европейската централна банка (ЕЦБ) има план за създаване на стабилна дигитална валута. За потребителите дигиталното евро дава възможност за сигурни трансакции - в търговската мрежа, онлайн и между хората, които да бъдат обезпечени директно от ЕЦБ. Това обаче не е всичко - нуждата от дигитална валута все повече е и геополитическа.

Валутен суверенитет в променящ се свят

В свят, в който Вашингтон внезапно реши да пренапише търговските правила, да наложи мита и да затегне контрола върху разработките на изкуствен интелект, Европейският съюз вярва, че валутният суверенитет е ключов за предпазването от бъдещи резки промени, предизвиквани от администрацията на Доналд Тръмп.

В момента Европа разчита в огромна степен на системите за разплащане на САЩ като Visa и Mastercard, а дигиталните портфейли като Google или Apple Pay създават допълнителна зависимост. “Ако в световен мащаб всички тези трансакции започнат да се извършват в долари, без да има дигитално евро, това би ограничило ефективността на паричната политика на ЕЦБ по отношение на еврото”, заяви пред ДВ Бас ван Донселаар, управляващ партньор в консултантската фирма PaymentGenes.

Тъй като все по-голяма част от търговията и плащанията се прехвърлят в онлайн пространството и все по-често се извършват в чуждестранни дигитални валути, дигиталното евро ще помогне на ЕЦБ и да управлява по-ефективно паричното предлагане, да реагира на икономически кризи и да защити валутата от външни сътресения.

Други големи икономики напредват по-бързо, включително Китай с дигиталния си юан, или e-CNY. Откакто беше пуснат в пилотен режим през 2020 г., са създадени над 230 милиона лични и около 18,8 милиона корпоративни e-CNY портфейла. Към края на ноември китайската дигитална валута е извършила над 3,48 милиарда трансакции на дребно на стойност около 16,7 трилиона юана (2,1 трилиона евро), съобщават китайските държавни медии. Пекин сега прави нови и по-големи стъпки, като разширява трансграничното му използване и дори позволява начисляването на лихви върху спестяванията в дигитални юани.

Защита на европейската финансова стабилност

За дигиталното евро обаче основното предизвикателство е да се гарантира, че то няма да функционира като банкова сметка, изцяло поддържана в налични средства. Ако това се случи, европейските банки биха могли да загубят депозитите си - особено по време на криза или на банкова паника - тъй като потребителите ще прехвърлят спестяванията си в дигитално евро.

За да предотврати това, ЕЦБ е въвела предпазни мерки. Евентуален таван от 3 000 евро за притежаваните суми в цифрово евро би пренасочвал автоматично всяка сума над този таван обратно към свързана банкова сметка. Цифровото евро освен това няма да носи лихва, което ще премахне стимулите за изтегляне на спестяванията от банките. На компаниите пък ще бъде забранено да държат постоянно големи суми в тези сметки.

Евелин Уитлокс, директорка на отдела „Цифрово евро“ в ЕЦБ, описва дигиталното евро като „сигурна публична алтернатива за дигитални плащания, съчетаваща лекотата и удобството на съвременните методи за плащане с доверието и стабилността на наличните пари“.

Притеснения за защитата на парите и личните данни

Сред потребителите защитата на личните данни остава една от най-големите причини за безпокойство. Някои се опасяват, че цифровата валута на централната банка (CBDC) би могла да позволи държавен контрол върху разходите, като правят сравнения със системата в Китай. Там гражданите получават оценка за поведението си, включително за финансовата си надеждност. Ниските оценки могат да ограничат достъпа до кредити, работни места, обществени услуги или пътувания. Емануел Ауриол, професорка по икономика в Икономическия университет в Тулуза, отхвърля всякакъв паралел:

"Социалните кредитни системи (като в Китай) нямат нищо общо с това“, заяви тя пред ДВ. "Защитата на личните данни може да бъде съчетана с мерки за борба с престъпността, без да се създават инструменти за социален контрол."

ЕЦБ планира също така да позволи директни плащания от потребител към потребител между мобилни телефони. Това би запазило анонимността, подобна на тази при плащанията с налични пари при малките ежедневни плащания, като в същото време се спазват правилата за борба с прането на пари.

Как ще бъдат убедени банките

Едно от най-големите предизвикателства при въвеждането на дигиталното евро е потенциалният спад в приходите на европейските банки. В момента търговците понасят загуби от всяко плащане с карта под формата на такси - често от 0,5% до 1,5% от трансакция на стойност 100 евро, които се разпределят между банката и оператора на платежната система. Дигиталното евро има за цел да намали тези разходи.

Много банки твърдят, че те ще бъдат натоварени с по-голямата част от разходите и отговорността за изграждането и експлоатацията на новата инфраструктура, като в същото време ще загубят значителен източник на приходи от такси. Затова те апелират за справедливо компенсиране.

Как ще бъде улеснено въвеждането за потребителите

За да се гарантира общественото одобрение, ЕЦБ предлага цифровото евро да получи статут на законно платежно средство в цялата еврозона. Според настоящите предложения всеки търговец, разполагащ с платежен терминал, ще бъде длъжен да приема цифровите евро по пълната им номинална стойност, без да има допълнителни такси за потребителите.

"Подобно на физическите банкноти, стойността на дигиталното евро ще бъде гарантирана от Европейската централна банка и националните централни банки - така че едно дигитално евро винаги ще се равнява на едно обикновено евро. За разлика от криптовалутите, стойността му е стабилна и няма да се колебае“, заяви пред ДВ представителката на ЕЦБ Евелин Уитлокс.

Страните извън еврозоната в рамките на ЕС също ще имат възможност да предлагат валутата. Дигиталното евро ще функционира и офлайн, което може да се окаже полезно при прекъсвания на електрозахранването или в райони с лоша интернет връзка. Политиците в ЕС се стремят да приемат правната рамка по-късно през тази година, като пилотен проект е планиран за 2027 г., а пълното въвеждане - потенциално през 2029 година.

Автор: Ник Мартин

"Този, който иска успешно да привлече хора, трябва да знае и какво би ги накарало да си тръгнат. Става дума за трайното задържане чрез справедливи шансове, надеждни административни процедури, добра подкрепа и обкръжение, което позволява на хората да имат дългосрочни перспективи." Това е заключението на Лаура Госнер от Института по пазара на труда и професионалните изследвания по темата за квалифицираните кадри, които бързо напускат Германия.

Организацията е провела допитване сред хора между 18 и 65 години, пристигнали във Федералната република до април 2025 година. Целта на проучването: да се установи защо бързо след това са си тръгнали и кои са били основните причини. От допитването става ясно, че водеща роля са изиграли семейните отношения. Дискриминационни прояви също биват посочени като причина. Много от факторите са зависими от политиката - например бюрокрацията, жилищният въпрос или овладяването на езика.

Младите предпочитат Испания или Швейцария

Но кои са хората, които най-често си тръгват от Германия? "Това по правило са по-младите. Те са живели по-кратко в Германия и по-често имат партньори и деца в чужбина. Освен това рядко знаят немски, но пък имат отлични познания по английски", казва за ДВ експертката от Института по пазара на труда Тереза Кох.

60% от онези, които отново са напуснали Германия, се връщат в родните си страни, но останалите 40% отиват в други държави. Най-предпочитани са Испания, Швейцария, Италия и Хърватия. "По отношение на квалифицираните специалисти ние се конкурираме с другите европейски страни", посочва Юлия Косякова, ръководителка на отдела по миграция, интеграция и международни пазарни изследвания в института.

Бюрокрацията е една от основните пречки

Много от критиките, които напусналите Германия отправят, не са нови: твърде тромавите процедури за обработка на документите за гражданство, за статута на престой в страната, за виза или за признаване на чуждестранните квалификации. Мигрантите често трябва да чакат дълго, докато германските служби отговорят на техните заявки. Посочват се и високите такси за обработка на документите, както и недостатъчната подкрепа, ако става дума за работа и кариера - например по линия на агенциите по труда, градските власти или работодателите.

Всичко това затруднява дългосрочното планиране, достъпа до работа, както и връзката с Германия, казва Лаура Госнер. Административните процедури оказват влияние върху плановете на имигрантите за бъдещето им в Германия. "Ако процедурата е твърде продължителна, неразбираема или трудно достъпна, мнозина се замислят за перспективите си за оставане", посочва експертката. "Виждаме, че мигрантите, които имат повече негативен опит с тези процедури в Германия, по-рядко се чувстват добре дошли в страната."

Езикът остава ключът за германския трудов пазар

"Отговорът на въпроса защо след кратък престой в страната хората пак си стягат куфарите, е ясен", казва пред ДВ Тилман Франк, шеф на фирмата TalentOrange GmbH, която вече е ангажирала редица квалифицирани специалисти за работа в Германия. "Ако искаш да се установиш в Германия и в частност на пазара на труда, ключът е в езика", посочва той.

"Ако в Германия чужденецът има контакт с подходящите хора и владее езика в достатъчна степен, проблеми няма, но в противен случай - определено те ще са налице. Тогава вероятността хората да си тръгнат е относително висока. Затова се грижим да дадем възможност на нашите кадри да овладеят езика и да ги насочим към правилните за тях контакти. Тогава квотите на оставащите са много високи."

Глад за болногледачи и гледачи на възрастни хора

В момента възможности да заживеят в Германия търсят най-вече хора от Кения, Индия и Виетнам. В Кения министерството на труда форсира заминаването на млади безработни, а Индия и Виетнам се включват, защото за родителите там е привлекателен шансът децат им да придобият квалификация в Германия. Във Федералната република потребностите от кадри са високи особено в сферата на грижите за възрастни хора.

Затова Тилман Франк призовава правителството за насърчаване на обучението по немски още в родните страни. "Опитите да се дойде в Германия без познания по немски език не вършат работа в дългосрочен план. Така е и с международните студентски специалности, в които се учи на английски, а хората си мислят, че ще могат да работят без немски в Германия. Това обаче не функционира толкова добре."

Има и други проблеми - когато например кадрите от чужбина не получат адекватна позиция за работа в Германия. "Случва се например хора, които в родината си са работили в интензивни отделения на болници, в Германия да бъдат назначени като гледачи на възрастни хора." Това вероятно не удовлетворява за дълго някои от тях.

Има ли вероятност за промяна?

Към всичко това се добавят и парадоксите на германската бюрократична джунгла, които препъват много от пристигащите. Случва се например двама чиновници да дадат две различни становища и срокове за едно и също искане за виза, казва Франк.

Затова професионалните консултации са задължителни, а все пак и политиците междувременно са разбрали, че международните специалисти освен да дойдат, трябва и да останат.

"Федералната агенция по труда въведе централна система, която е по-сигурна и надеждна. Предвижда се и създаването на агенция "Да работиш и да останеш" ("Work and Stay") на федерално ниво", посочва Франк.

Но в оперативен план липсата на административен персонал създава много затруднения. "Напредваме с дигитализацията, но много бавно и с индивидуалните усилия на отделни провинции или общини. Все още липсва единен подход."

Автор: Оливер Пипер

Изпълни се четвърт хилядолетие от основаването на най-старата и най-устойчива демокрация в света – САЩ. Преди години в книгата „Ню Йорк – олтарът на модерния свят“ (2011 г.) разсъждавах за американската идентичност. Да си „американец“ не е въпрос на гражданство, а на ценности.

Американската революция в края на XVIII век поставя основите на първата съвременна гражданска нация, формирана не на базата на обща етническа или културна идентичност, а върху споделени ценности. По онова време стара Европа все още се задушава от социалното устройство на Стария режим. Наследствената аристокрация като плесен задушава общественото развитие: ако си син на обущар или ратай, шансовете ти да се придвижиш по-нагоре по социалната стълбица са нищожни. Основното богатство – земята – е химера за огромното мнозинство от хора, чийто живот е подложен на безпощадни ограничения, имуществени цензове, повинности и налози. Религиозните гонения са мрачно всекидневие. Болести и епидемии зачернят континента. На този фон новата земя отвъд океана пленява европейското въображение. Там няма врастнали в социалната тъкан класови различия, нито репресиите на политическата полиция и цензурата, които са характерни за почти всички европейски държави в онази епоха. В кръчми и интелектуални кафенета из градовете на Англия, Ирландия, Франция, Холандия и Италия от уста на уста се предават разказите на преселниците за високите надници и ниските данъци в САЩ; за изобилието от плодородна земя, достъпна по закон за всеки; за липсата на феодална аристокрация и най-вече – за невижданите в Европа демократични порядки, веротърпимост и религиозна свобода. „Има места в Европа – пише крупният британски историк Пол Джонсън – където годишните обръщения на американския президент се четат на глас и се поглъщат жадно от хората.“ Както отбелязва един ирландски вестник от онова време: „Четяхме този документ все едно е писан за нас“.

Америка е обетованата земя, в която всеки, който има куража да се качи на претъпканите емигрантски кораби и преживее тежкото пътуване, получава шанс за нов живот. За скъсване с несретата на тежкото минало, с житейски провали и изпитания, които всеки би искал да бъдат забравени. Никога преди това шансът да се случи такова нещо не е бил толкова реален. Онзи, който стори това, неусетно скъсва със старите стереотипи и национални обвързаности. Идентифицира себе си с интересите, проблемите и ценностите на новото общество, в което попада.

Стремежът към Америка става все по-неустоим през следващите десетилетия, когато САЩ постепенно стават център на модерния свят – с шеметните индустриални достижения, с фантастичните изобретения, невъобразимите небостъргачи, мостове, пътища и канали, с революциите в бита и забавленията. Американската мечта не е просто мечта за „малка къща в прерията“ и бързо забогатяване. Това е мечта за друг социален ред с повече свобода и възможности за всички. Този идеал е в основата на общественото устройство в САЩ. С цялата сложност и противоречивост на това общество, в което, както навсякъде, има и море от несправедливости и несъвършенства. Но за разлика от другаде, има стройна институционална система и удивително жизнено гражданство, изпълнено с воля да преодолява и най-драматичните социални недъзи; имунизирано срещу леност, примирение и очакване някой друг да оправи нещата; способно да се оттласква от дъното на всяка криза, избухвайки с неподражаема обществена енергия и воля за промяна и излъчвайки прозорливи водачи.

След основаването на САЩ в Ню Йорк (първата столица) е свикан първият американски Конгрес, пред който полага клетва първият американски президент – Джордж Вашингтон. Той пристига тържествено след седемдневно пътуване от дома си в Маунт Върнън. Навсякъде е посрещан с акламации, тържествени събрания и спонтанни митинги. На 30 април 1789 г. на балкона на Федералната палата, пред ентусиазираните погледи на многолюдно гражданство, Вашингтон полага предвидената в Конституцията клетва. Президентският работен офис (предтеча на днешния Овален кабинет в Белия дом) е устроен във Франклин Хаус в Долен Манхатън. Там е запазено и до днес бюрото, на което той е работил.

Припомням всичко това, защото на връх 250-годишнината на САЩ зад това бюро седна кметът на Ню Йорк Зохран Мамдани и прочете реч, която отрича почти всичко, което символизира Америка. Допусна основната грешка на историческото невежество: да съди с днешни мерки за проблемите, процесите, оценките и въжделенията на хората от други епохи. По същество отрече делото на Вашингтон. Отрече свободното общество и свободната икономика. Прокламира омраза към богатството и преклонение към държавата-кърмилница. Този тип мислене – социалистическо и патерналистично – е добре познат в държавите от соцлагера и заради него те са това, което са. Трябва да е ясно обаче едно. Америка не може да бъде измервана с мерките на социализма, който превръща държавата в господар. Вашингтон не става революционер, защото ненавижда богатството и свободата, а защото отхвърля произвола на държавната власт. Не повежда бунт срещу най-могъщата военна сила в онази епоха – Британската империя, за да увеличи ролята на държавата в живота на гражданите. Тъкмо обратното. Цялото поколение на бащите-основатели отхвърля всяка концентрация на политическа власт, независимо дали в ръцете на крал, парламент или фракционно мнозинство.

Политическият проект на Мамдани днес е изграден върху коренно противоположна представа за държавата. Повече държавен контрол и регулации, преразпределение и всепроникваща държава, която да ни казва колко да имаме, какво да имаме, как да мислим, какво да говорим и в какво да вярваме. Бащите-основатели приемат, че свободните хора, преследвайки собствените си интереси, могат да създадат проспериращо общество, ако държавата гарантира правила, а не резултати. Така и става. Политическата традиция, към която принадлежи Мамдани, постулира обратното – че справедливите резултати изискват постоянно политическо коригиране на свободния избор.

Речта на Мамдани прозвуча нелепо иззад бюрото на Вашингтон, защото е своеобразен обвинителен акт срещу Америка. Но Историята има навика да опровергава такива противоестествени идеологически конструкции. Американската история е безпрекословно потвърждение на всичко това. Защото Америка и всички онези милиони хора, които прииждат през остров Елис в Ню Йорк и през Ангелския остров в залива на Сан Франциско през XVIII–XX век, се стремят към Америка, защото тя е пълно отрицание на това, в което днес вярват такива като Мамдани. Прииждат там, не защото Америка е била съвършена, а защото никоя друга държава не е предлагала толкова голяма вероятност човек сам да промени своята съдба. Не прекосяват Атлантика, за да търсят субсидии и социални помощи. Отиват там заради една простичка идея – че това е единственото място в света, където могат да разгърнат собствените си усилия, без държавата да им пречи със задушаваща бюрокрация и без да ги ограбва с прекомерни данъци. Именно тази простичка идея превръща една страна с по-малко от четири милиона жители в края на XVIII век в най-могъщата държава в човешката история – притегателен център за милиарди по света.

Разбира се, Америка никога не е била безгрешна. Робството е отвратително престъпление. Расовата сегрегация е била реалност. Имало е икономически кризи, корупция, експлоатация и дискриминация. Но американската история показва нещо, което речта на Мамдани почти не забелязва. Преодоляването на тези тежки социални недъзи се осъществява не чрез отказ от същността на Америка и принципите на републиката, а чрез тяхното все по-всеобхватно прилагане. Това е най-специфичната особеност на американската история: най-важните политически и конституционни реформи почти винаги са насочени към разширяване на свободата, а не към разширяване на ролята на държавата.

Два свята – Историята вече се е произнесла кой от тях е излишен. И не, това не е светът на Джордж Вашингтон!

Предполагам, че малцина все още помнят откровението на американската посланичка в София Нанси Макълдауни: "Един боклук излиза, друг боклук влиза" - и този комплимент се отнасяше до депутатите от българския Парламент.

Нито тогава, нито по-късно никой от "боклуците" не посмя да опровергае думите ѝ. С това се изчерпва нашата гордост - да забравяме ругателствата, а накрая да придобием и способността да не ги приемаме като такива.

Сетих се тия дни за "боклуците" заради Х.Мартин Макдауъл, който изпълнява длъжността посланик на САЩ временно, от близо година и половина. Една негова скорошна акция няма нищо общо с арогантната безтактност на Нанси, но все пак е достатъчно конфузна и заслужава да ѝ обърнем внимание.

Мартин Макдауъл със сигурност е наясно с особеностите на тукашната Хавра, поне с най-видимите от тях. Затова е повече от странно, че се намеси в един толкова мащабен корупционен скандал - незаконното селище край Варна, и то в защита на един от главните му герои - кметът на Варна.

И това, нека го кажем направо, изглежда като предизвикателство към правосъдието на една държава.

Каквото и да твърдят привържениците и опекуните на кмета, безспорен факт е, че въпросното селище е строено по време на неговия мандат.

И сега, тъкмо в разгара на тази безподобна афера, американският посланик го навестява - и никой няма да повярва, че визитата е плод на някаква несъобразителност.

Със сигурност ще бъдат подхранени и доста конспиративни теории - и с основание, след като американски дипломат не е безразличен към незаконен украински проект.

Повечето от тукашните медии обаче останаха равнодушни към непремерената инициатива на посланика, може би не виждат нищо укоримо в нея...

Като изключим посланиците, непосредствено преди и след Промяната/ноември 1989-а - и най-вече Полански, Хил, Боулън - останалите пратеници на Велика Америка винаги намираха начин да ни предизвикат да приемаме редица техни странности, а дори и някои изблици на очевидна "карнавализация", любезно казано, която би трябвало да няма нищо общо с деликатната природа на дипломацията.

Особено настойчив и даже талантлив в това отношение бе посланик Уорлик. Но неговите изпълнения все пак бяха за предпочитане пред грубиянщините на един Пардю, чийто език бе пределно рязък, думите в него сякаш трябваше да наподобяват тропота на войнишки кубинки.

Приличаше на старшината-изверг от комедията "Полицейска академия", изобщо не си поплюваше и щеше смъртно да се обиди, ако узнаеше, че от него се очаква поне някаква бегла деликатност.

И спокойно отиваше да поощрява студентите, които бяха окупирали Университета, без изобщо да си дава сметка, че така компрометира мисията, на която е ръководител.

Сякаш за него бе съчинена добре познатата фраза: "Посланието не носи

никакъв смисъл, ако не си избрал правилният посланик".

Сега не мога да се въздържа и да не цитирам един от любимите лафове на президента Рейгън: едно момченце се натъкнало на купчина конски фъшкии, но радостно възкликнало - "О, значи наблизо има кон!"

Ами ние, "аборигените", какво да очакваме, че ще срещнем, след като се натъкнем на такива като Пардю?

Фразата пък за посланието и посланика, която цитирах, би трябвало направо да ни отчая: отдавна вече никой не се интересува, какви послания очакваме, за да реанимираме поне част от надеждите си.

Във всеки случай, най-малко сме се надявали да получим някакъв знак от похожденията на Уорлик в софийската дискотека "Ялта", заедно с известни естрадни певици, или от неприкритото му желание да го запомним като актьор от телевизионния сериал "Стъклен дом".

Той беше някакъв странник и със сигурност би се изумил, ако някой му подскажеше, че сме очаквали да го виждаме в роля, която дори в някаква незначителна степен да следва прозренията на "онази", истинската Ялта.

Това вероятно вече окончателно щеше да затвърди убеждението му, че си има работа със завършени глупаци - или, по-ясно казано, с боклуци, които се чувстват добре с други боклуци...

Да не ставаме прекалено меланхолични, обаче изглежда, че час по-скоро трябва да свикваме с факта, че сме разлъчени - или отвлечени - от собствените си представи за политиката, също и за дипломацията.

Получаваме послания, които равнодушно ни подхвърлят - най-често неясни или дори инфантилни, а може би дори и това не заслужаваме.

Прислугата сама трябва да разчита неясните знаци на Опекуните си.

Сол Полански обаче беше наистина сериозна класа и това му даваше право да се интересува, примерно, от какво са "направени" нашите политици - Алексения Димитрова споменава тия му думи в разследването си "Секретните доклади на Сол Полански за 10-и Ноември".

И аз съм ги чувал от него, в малко по-друга версия: защо злословят толкова упорито един срещу друг нашите хора.

Алексения е чудесен изследовател, тя може да се добере до всеки документ, който я интересува, колкото и невероятно да изглежда това, може да получи достъп дори до Божията канцелария...

Между другото, Полански и докрай не беше убеден, кои са същинските автори на Преврата на 10-и Ноември.

И още нещо: от докладите става ясно, колко безпомощни са били медиите ни преди "Промяната", те изглеждат така, дори и когато със задна дата са разкрасени от някои късни хвалипръцковци...

Преди малко използвах думата "отвличане" - това е опасна дума, особено ако се замислим върху онова, което се случва с нас.

Ето и най-прясната история: пътнически самолет, който лети от Варшава за Израел, подава сигнал, че е отвлечен. Израелски и турски изтребители, също и два наши, го пресрещат, ескортират и, в крайна сметка, изтласкват към България - Турция, Израел и Кипър не искат да го приемат. И той чучва в Бургас.

Пилотът на уж похитения самолет бил натиснал случайно бутона за "незаконна намеса на борда" - край на комедията.

Отвлеченият самолет каца при едно население, което, ако му е останало и капка разум, отдавна би трябвало да се усеща като отвлечено.

На 28 февруари 2026 г. започна войната в тъй наречения Близък Изток и реалният ѝ край все още не се вижда, въпреки тържественото подписване на Меморандума за разбирателство във Версайския дворец. Някои анализатори смятат, че на тласъци и затишия същинската война между Израел и Иран ще продължи може би около 30 години. Четири години преди тази война вече беше започнала войната между Русия и Запада, върху територията на Украйна, чийто окончателен край също засега не се очертава. Има политици и анализатори, които обявиха вече, че се намираме в необявена трета световна война. Признанието на този факт, според тях, не е въпрос на желание, а на реалност. Притиснати сме като в менгеме между две видими войни с реални бойни действия в близост и една трета, почти невидима – икономическа, която цели преобразуване на световния ред в дългосрочен порядък. Засега е неясно в коя от възможните посоки ще тръгнат процесите и колко дълго ще продължат. Може би няколко години, може би няколко десетки години. Има анализатори, които дори прогнозират, че навлизаме в тъмните векове на хилядолетието. Оптимистичната прогноза е, че след около десет години ще настъпи траен световен мир. Не е сигурно, но е желателно, а и по възможност – да сме извън преките военни действия, въпреки че тяхното въздействие върху всички държави в близост, и не само в близост е реално и чувствително. Възниква въпросът - какво трябва да се направи в тази ситуация? Народите искат мир, но досегашните елити са заинтересовани непрекъснато да има войни, чрез които да се предотвратява възможността от граждански размирици и елиминиране на сегашния безполезен вече елит. Следователно, предстоят бурни години, в които мирното оцеляване на държавите ще бъде трудно и е възможно само при бързо преобразуване на държавната машина в добре работещ механизъм, способен да се справя във всяка конкретна нова ситуация. Като дългогодишен преподавател по дисциплината „Управление на националното стопанство“, а след промените в политическата и икономическа доктрина – на дисциплината „Държавно регулиране на стопанската дейност“, мисля, че мога да кажа, без голям риск от самоизмама – капитализмът като икономическа система вече е прекалено износен и не съответстващ на реалността, и постепенно отива в миналото, а с него и тъй наречената „пазарна икономика“, като последен и завършващ негов стадий. На практика тя отдавна е излязла от реална употреба, всички знаят, че вече не работи, но все още се страхуват да го признаят официално. Преди доста години, пазарната икономика изникна много бързо, почти внезапно от небитието, рекламирана от тясна група актуални американски икономисти, които макар и без задълбочена и стабилна теоретична обосновка успяха да я наложат като безалтернативна за глобалната икономика. В спешен порядък бяха изхвърлени всички, които ѝ се съпротивляваха и така тя успя да донесе огромни печалби на тези, които успешно я внедриха като единствено възможна официална доктрина, въпреки че още тогава прозираха някои нейни основни дефекти. Очевидно бе, че зад нея стоеше големият финансов капитал, комуто бе изключително полезна. Вероятно е била твърде добре платена на тези, които ѝ скроиха и ушиха дрехата, без да взимат под внимание същността на реалните икономически процеси. Всички които се опитваха да задават добросъвестно неудобни въпроси бяха елиминирани от университетите в цял свят и от реалната икономика, а така нар. либерална пазарна икономика тържествено се възцари с фалшива корона и титли, които никога не е заслужавала. Произнасяха се магически мантри от типа: пазарът е най-добрият регулатор на икономиката, невидимата ръка на пазара, невидимият крак на пазара и така нататък, все измислици на кабинетни псевдоучени, които нямаха нищо общо с реалността. Внушения, че частната собственост е по- ефективна от държавната, и че чрез конкуренцията икономиката се регулира по-ефикасно, отколкото чрез прогнозиране и сътрудничество, доведоха до съществени дисбаланси в икономическата дейност и постепенен срив, не само на редица национални системи, а и на глобалната икономическа система. Всъщност, сегашния срив на глобалната икономическа система се дължи именно на пазарната догматика. Най големи поражения нанесе внедряването на пазарното мислене в политиката и човешките взаимоотношения. Световната икономика се крепеше някак си до режима на санкции, но той се оказа смъртоносен, както за нея, така и за всички регионални и национални икономики, базирани основно на пазарен принцип. Болестната инфекция, която причини изобилието от санкции, първоначално срещу преките военни и икономически конкуренти, а в последствие и срещу всички, които търгуват с тях, възпали целият глобален икономически механизъм и той постепенно спря да може да функционира. Изключение бяха само държавите, които запазиха до голяма степен възможностите си за държавно управление на пазарните процеси и прилагане на непазарни мерки при необходимост от балансиране или смяна на икономическия механизъм. В годините след 1990 година, когато рязко се смени политическият курс и се премина от държавно планирана към либерална пазарна икономика, нямаше от къде другаде да се изучава същността на пазарната икономика, освен от американски учебници и помощна литература. След като се затрупах с дебели, луксозно оформени американски учебници, открих, че те са толкова кухи отвътре, колкото и съветските пропагандни и зле оформени издания. И в двата типа специализирана литература се пропагандираха еднотипни, но противоположни крайни тези, които не почиваха на трезв, отговорен и задълбочен анализ на реалността. Съветската система тогава рухна бързо и лесно, поради няколко причини, основната от които беше, че тъй наречената „планова“ икономика, нямаше нищо общо с разработването на реален план, изготвен на базата на многовариантни прогнози, а си беше едно фалшиво командно манипулиране на реалността, отразяващо интересите и волята на управляващите. На практика това беше командна, а не планова икономика. Сега, така наречената „пазарна икономика“ вече рухва по сходна причина. Първо – по замисъл тя е фалшива измислица, нямаща нищо общо с реалната стопанска дейност, и второ – свободен пазар отдавна вече няма. Доскоро, в рамките на отделните държави, имаше някаква относително свободна пазарна дейност, но откакто започна Украинската война, а впоследствие и военните действия в т. нар. Близък изток, за никаква свобода на търговската дейност, а оттам и на цялостните икономически процеси, въобще не може да се говори. И така ще бъде още за неизвестно колко време. Това означава, че никой икономически субект не може да си планира дейността за неограничено време напред, поради което се стреми към бърза свръхпечалба веднага и независимо от реалните рискове, защото рискът от липса на бъдеще е още по-голям. Следователно, с пазарни методи неконтролираният скок на цените няма как да бъде спрян. В американските учебници, които някога наивно четях, имаше обаче нещо, което добре съм запомнила. Там прочетох, че пазарната икономика може успешно да се прилага само в мирно време и при възходящ тренд на икономическото развитие. По време на война или голям икономически спад, веднага следва да се премине към мерки за масирано държавно въздействие върху икономическите процеси. Наложително е връщане към вътрешно национално управление на стопанската дейност, максимално възможното изключване от глобалната система, затваряне спрямо външни въздействия и вмешателства спрямо националната икономика, и превръщането ѝ в самодостатъчна система - дотогава, докато външните рискове не отминат. Чак тогава е разумно да се върнат постепенно някои пазарни механизми. Време е хранениците на институтите за пазарна икономика да осъзнаят реалността и да престанат да рекламират принципите на тъй нар. „либерална пазарна икономика“, защото такова нещо вече не само не съществува, но и няма да съществува в обозримо бъдеще. Ето петте признака, които показват, че живеем във военновременна, а не в пазарна икономика и правилата за управлението ѝ вече следва да са съвсем други. 1) реални бойни действия в два района близо до нас; 2) санкционна война, която доубива остатъците от свободен пазар; 3) търговско-митническа война; 4) енергийна война; 5) международни монополи, блокиращи свободната стопанска дейност на национално, европейско и глобално равнище. Колкото по-скоро се осъзнае това, толкова по-скоро ще се измъкнем от капана на илюзията за съществуваща пазарна икономика. Всичко това го пиша и предлагам на вниманието на модерните, обучени на Запад икономисти, които трябва сега да възстановяват и развиват икономиката на държавата България. Наложително е да се осъзнае и от тях, че с пазарни методи вече е невъзможно да се постигнат официално набелязаните цели – удържане на ускорения ръст на цените и вкарването им в някакви относително справедливи и взаимноприемливи стойности за производители, търговци и потребители. Ако такава наистина е целта, а не някаква поредна мимикрия. Неприятно е, но е наложително да се признае факта, че живеем вече във военновременна, а не в пазарна икономика и е дошло време за откриване и въвеждане на нов тип правила, които да отговарят на сегашната и бъдещата реалност. Това е така, защото вече се намираме в ситуация на особена, необявена официално война, целяща бавно изцеждане силите на противника преди нанасяне на поразяващия удар, и тази специфична война е не по-малко опасна, защото разяжда отвътре икономиките, особено на слабите държави като нашата. Спасението е в своевременно усилване на функциите и правомощията на държавата и концентриране на усилията в създаване на стабилно работещ механизъм за държавно управление. Идва времето на повече държава и по-малко пазар – поне в близките години. Без мощна, но разумна намеса на държавите няма как да се оцелее и върви напред. Ключов елемент от доктрината на „пазарната икономика“ е печалбата. Ключов елемент от теорията на „Разумната икономика“ е справедливостта. Двата елемента не са съвместими в рамките на една конструкция. Сривът на досегашния начин на мислене и действие става все по видим и ходът на събитията вече подсказва, че предстои радикална смяна на досегашната икономико-социална система. Не е въпрос на желание или на нежелание, а на самоподреждащи се факти, които очертават бъдещето. А колкото до официалното погребение на трупа на тъй наречената „пазарна икономика“ – то е наложително да се случи час по-скоро, за да сме в състояние да разработим основите на бъдещата, съответстваща на новите условия - Разумна икономика.