Колко са важни думите за жената?

Повечето хора имат нужда да чуят „онези две думи". И понякога се случва да ги чуят точно навреме. Запознах се с Кони в деня, когато постъпих започнах доброволческата си програма в болницата. Бил, съпругът й, стоеше притеснен до носилката, от която я прехвърлиха на болничното легло. Макар да беше навлязла в последните етапи от борбата си с рака, Кони беше бодра и весела. Настанихме я. Написах името й върху всички болнични вещи, които щеше да ползва, и я попитах дали има нужда от нещо.

- О, да - отвърна тя, - бихте ли ми показали как да си пускам телевизора? Страшно обичам сериалите и не ми се иска да пропусна нещо.

Кони беше романтична душа. Обичаше телевизионни сериали, романи и филми с вълнуващи любовни истории. Когато се опознахме по-добре, тя сподели колко било потискащо в продължение на 32 години да бъде съпруга на мъж, който често я наричал „глупава жена".

- Знам, че Бил ме обича - обясняваше тя, - но той не е от онези, които ще кажат, че ме обичат, или ще ми подарят цветя. Тя въздъхна и погледна навън през прозореца към дърветата в двора. - Всичко бих дала поне веднъж да ми каже „обичам те", но той просто не е такъв човек.

Бил посещаваше Кони всеки ден. Отначало седеше до леглото й, докато тя гледаше сериалите. По-нататък, когато тя започна да спи през по-голямата част от деня, той крачеше нагоре надолу в коридора пред стаята й. Още по-нататък, когато тя вече даже не гледаше телевизия и въобще рядко се будеше, аз започнах да прекарвам повече време с Бил. Той ми разказа, че на времето работел като дърводелец, а сега обичал риболова. С Кони нямали деца, но откакто били пенсионирани си прекарвали добре, пътували много, но после Кони се разболяла. Бил не можеше да изрази чувствата си, свързани с предстоящата смърт на жена му. Един ден, докато пихме кафето в лавката, заговорих на тема жени и колко е нужна малко романтика в нашия живот; колко ни е приятно да получаваме сантиментални картички и любовни писма.

- Казваш ли на Кони, че я обичаш? - попитах го аз знаейки отговора, а той ме погледна така, сякаш съм луда.

- Няма нужда - отвърна той. - Тя си знае, че я обичам.

- Сигурна съм, че го знае - рекох аз и се пресегнах да докосна ръцете му - груби ръце на дърводелец, които стискаха чашата така, сякаш беше единствената им опора, - но тя има нужда да го чуе, Бил, има нужда да чуе какво е означавала за теб през всичките тези години. Моля те, помисли си за това. Върнахме се в стаята на Кони. Бил изчезна вътре, а аз отидох при друг пациент. По-късно видях Бил седнал до леглото. Той държеше ръката на Кони, докато тя спеше. Това беше на 12 февруари. Два дни по-късно, както си вървях из отделението по обяд, видях Бил, подпрян на стената в коридора, втренчил очи в пода. От старшата сестра вече знаех, че Кони е починала в 11 часа сутринта. Когато Бил ме видя, той си позволи да се отпусне в прегръдките ми за по-дълго. Лицето му беше обляно в сълзи и целият трепереше. Накрая се облегна на стената и пое дълбоко въздух.

-Трябва да ти кажа нещо - рече той. - Трябва да ти кажа колко добре се чувствам, че ѝ го казах. Той се прекъсна, за да си издуха носа. - Много мислих за онова, което ми спомена, и тази сутрин ѝ казах колко много я обичам и колко се радвам, че съм се оженил за нея. Трябваше да видиш усмивката ѝ! Влязох в стаята да се сбогувам на свой ред с Кони. На масичката до леглото ѝ стоеше огромна картичка по случай празника на влюбените - Свети Валентин. Нали ги знаете, ония сантиментални картички, в които пише: „На моята прекрасна съпруга. Обичам те".

Из "Пилешка супа за женската душа"