Притча за детската смелост

— Значи, мислиш, че съм смела? — попита тя.

— Да, така е.

— Може и да си прав. Сигурно, защото ми е подействал вдъхновяващият пример на няколко незабравими учители. Ще ти ражажа за един от тях. Преди много години, когато работех като доброволка в болницата „Станфорд", се запознах с едно момиченце на име Лайза, което страдаше от рядка и сериозна болест. Единственият шанс да се възстанови, като че ли беше свързан с възможността да и бъде прелята кръв от петгодишния й брат. Той по чудо бе оцелял от същата болест и бе развил антитела, необходими за да се преодолее болестта. Лекарят обясни на малкото братче как стоят нещата и запита момченцето дали би се съгласило, да даде своята кръв на сестра си. Видях, че за миг то се поколеба, но после пое дълбоко въздух и каза :

— Да, щом това ще спаси Лайза.

Докато продължаваше трансфузията, то лежеше в едно легло до сестра си и се усмихваше, както и всички ние, като гледахме как бузите на Лайза поруменяват. После лицето на момченцето пребледня, усмивката му угасна. То погледна към лекаря и попита с разтреперан глас:

— Веднага ли ще започна да умирам?

Детето беше малко и беше разбрало лекаря погрешно. То мислеше, че ще трябва да даде на сестра си всичката си кръв.

— Да, научих се да бъда смела — добави тя, — защото имах вдъхновяващия пример на такива учители.

Дан Милмън