Не ти харесва – променяш

Да донесеш нещо, което липсва на този свят е цялата идея на човешкото съществуване и развитие, според Джоузеф Камбъл. Но светът може и да не знае, че има нужда от твоя дар – това е разковничето на конфликта на човека със света. Започваме да не харесваме света. Той също не одобрява мислите, идеите, дейността ни. Какви са решенията, защото въпреки взаимната антипатия, трябва да се намери баланс – и човекът с дара иска да продължи да живее и светът иска да продължи да се развива?

Преместване, миграция в друг град, държава, място, в различна професионална общност, социална страна, където очакваме харесването да е двупосочно, където вероятно ще ни е по-лесно да отдадем дара, който носим. Това решение твърде много прилича на номадското търсене на по-доброто място за живеене, където съществуването ще е по-лесно. Удовлетвореността не е особено голяма. Всяка миграция къса връзки, често къса свещени връзки между родителите и децата, братята и сестрите. Всяка миграция изолира, поне докато трае адаптацията на човека в избраното от самия него човешко общество. И няма никаква гаранция, че новия ми свят ще има нужда от моя дар. Струва си да се замислим за това преди да напускаме, недоволни и гневни светът, който познаваме.

Едно мое наблюдение показва, че професионалната реализация на повечето от българите или студентите, които избират да следват в чужбина се забавя, не се осъществява така, както е мечтано, а при връщане в родината – родният пазар се оказва негостоприемен и западно образованият вишист развива тезата за дълбоката изостаналост и народопсихологична комплексираност на българското общество, бизнес, наука, култура, което не е на ниво, за да може да оцени достойнствата на завърналия се.

Къде е проблемът? Кандидат-студентът, недоволен от родната си образователна система, решава да се премести и да отдаде своя дар на друго общество – да обогати с идеите си чужда общност, да финансира далечна образователна система, да инвестира човешкия си капитал в друга обществена структура. Другото общество приема неговия дар и на свой ред предлага блага за съответната цена, но без дълготрайни ангажименти, само в логиката на неангажиращ четиригодишен флирт. Чуждото общество за някои е родина и естествено – тях то подкрепя. Гостите остават недоволни там, преместват се обратно в родината си, за да й дадат дара, който са усвоили навън, но тя не ги очаква – подготвила е своите, които са останали и тук са се развивали.

Аналогичен е и казусът „отдаване на обич”. Тя майката, недоволна че не може да работи в родината си, оставя децата си и отдава грижите и обичта си на чужди деца в друга страна срещу заплащане. Децата й порастват, връзката се разхлабва и когато майката има нужда от обич и грижа, няма от кой да я получи – собствените й деца гледат чужди деца, а отгледаните от нея вече са си платили за това.

Джоузеф Камбъл казва, че ако човека с дара реши да се премести, да се самоизолира, то той „оставя портата да обрасне с бурени” и рано или по-късно стресът от самоизолацията го депресира. Пораженческа позиция, изгубен дар и загубена човешка стойност.

По-добре е да остане и нещо, някак си да промени. Две решения са описани.

Първото – оставаш и даваш на обществото само това, което то е готово да приеме, поддържаш статуквото, без да се опитваш да го променяш. Няма развитие. Променяш себе си като се самопревръщаш от дароносител в търговец. Произвеждаш с лекота ежедневни блага, които продаваш с успех и се успокояваш, че когато натрупаш богатство в по-системен социлогически смисъл, ще намериш начин да отдадеш дара си на обществото. Но към този момент и дара е разпръснат в множество заблуждаващи, хаотично разхвърляни продуктчета – книжки, картинки, музички, политикантски слова, и енергията за отдаване на дара е изчерпана. Останало е материалното богатство и тревогата на кой да го дадеш.

            Случаи – много. Професори, доценти и други продуценти, както казва приятел. Напоследък забелязвам нова търговия. Млади дами, дарени с очарование и усвоили психологическото познание, продават даровете си на дребно под формата на психологическо консултиране на добре замогнали се, самотни мъже на средна възраст. Част от консултациите са на питие в елитни заведения. Новите компаньонки са на ход. Но не в тях е проблемът – по-добре е да се замислим докъде сме го докарали днешния 40-годишен мъж!

            Не ти харесва – променяш. Това е второто решение, най-трудното – вярно, но най-истинското. Всъщност, в развитието си всеки човек преминава през фазата на местенето, на бягството и това е нормално в ранните, младежки, предсемейни години. След това идва времето на уседналостта, на търсенето на начин да се справиш, да промениш себе си, другите, света, но да останеш. Моделът „не ти харесва – променяш” в логиката на Камбъл разкрива педагогическо отношение, мисия към света – „да помогнеш на света да осъзнае потребността, онова, от което ти самият си се нуждаел и което трябва да му дадеш”. Струва ми се, че това е решението на истинските учители, университетски преподаватели, които са призвани да усвоят най-висшия дар от вселената – познанието, и да го отдадат на обществата си в името на развитието. Не е лесно. Изисква дълбоко търпение и емпатия. Трябва да намериш изразни средства, начини, достъпни за твоето общество, за да му отдадеш онази част от жизнената благодат, в дози и на нива, които то е способно да приеме. Съгласна съм – звучи идеалистично и невъзможно за постигане. От къде човек ще вземе време днес, когато няма време; как ще намери търпение в този центробежен стрес; как ще е състрадателен в тази аномична разпокъсаност?. „Ала успееш ли да се закачиш поне мъничко за обществото, скоро ще откриеш възможност”, казва Камбъл. Историята примери дава. И то не онази история с героичните подвизи, а днешната, близката.

Както е известно новият глобален световен ред, информатизацията на обществата трансформират нашия свят – подсилват производствения капацитет, културната съзидателност и комуникационния потенциал, но лишават обществата от избирателни права, както пише Мануел Кастелс. „Хората по целия свят негодуват от загубата на контрол върху живота, средата, работата, икономиката, правителството, страната си и в крайна сметка съдбата на Земята”, т.е. не харесват новия свят, но няма на кой друг свят да се преместят и следвайки законите на социалната еволюция – се съпротивляват.  Подобни обществени реакции и мобилизации се проявяват в необичайни форми и напредват по неочакван начин. Известни са като социални движения, симптоматични са за язвите на обществата, които ги пораждат и въздействат върху обществените структури с различна интензивност и резултати. Кастелс извежда алгоритъм на обществена промяна, анализирайки някои от марковите социални движения на миналия век – мексиканските сапатисти и иновативната им комуникационна политика, еко и феминистките движения. И в България това се случва – вземете опита на „Адвокати за промяна”, вземете „Окупирай”, вземете набиращите сила граждански мобилизации срещу ЧЕЗ.

Така че, не ти харесва – променяш. Как? Като действаш. Защото така правят цивилизованите.

            Д-р Катя Михайлова, УНСС