За Страшния съд и войнишките паметници

Срещнах тези дни следното твърдение някъде из нета – цитирам приблизително: „От тия войнишки паметници няма смисъл. Нали си има гробища.“ Може би за това твърдение си следва да загубя малко време. Пак ще стане дълго. На места може и да е неприятно. Става въпрос за война все пак.

Решавате си вие дали да го четете. Аз, както вече споменах, особен литературен талант нямам. Това пише в профила си във Фейсбук Николай Ангелов.

Войнишките паметници, включително и Мемориалът на софийските полкове, са построени почти изцяло през 20-те и 30-те години. В тогавашната територия на България единствените места, където войската на Третата българска държава е водила боеве и погребвала убитите си, са били Видинско, Босилеградско, Сливница и Драгоман, долината на Струма южно от тогавашната Горна Джумая и вътрешността на Родопите заедно с Кърджалийско.

Там са загинали по-малко от процент от общия брой на загиналите

във войните от 1885 до 1918 г. Всички останали са загинали извън територията на българската държава и нейната юрисдикция.

Неслучайно отбелязвам изразите „водила боеве“ и „погребвала“ заедно. В онази епоха второто е следвало на практика веднага след първото. Чувалите за трупове и хладилните камери са били лукс от бъдещето.

Погребвало се е веднага. На място. Или на самата „позиция“, или в най-близкото до нея населено място. Тогава когато изобщо е могло да се направи погребение като хората. Когато е имало как да се погребе. И когато е имало какво да се погребе във формата на що-годе запазено човешко тяло. Офицерите са ги погребвали в отделни гробове. Когато са могли да ги идентифицират, де. Често е било невъзможно. Случвало се е в отделни гробове да погребват подофицери. Случвало се е дори редници. В огромния брой от случаите „долните чинове“ са ги погребвали заедно – в т.нар. братски гробници. С „долни чинове“ на тогавашната военна лексика са обозначавали онези с чин по-нисък от офицерския – подофицерите и войниците. В ония години не е звучало обидно.

На братските гробници са слагали предимно дървени кръстове и са отбелязвали колко са общо погребаните и от коя част. Имена нямало.

Кандидат-офицерите са ги броели отделно. И също са ги погребвали предимно отделно. Защото в повечето случаи посмъртно са им присвоявали офицерско звание. Пак да отбележим – когато е имало как да ги идентифицират.

С погребенията са се занимавали предимно санитарните команди в полковете.

Но им е било адски трудно. Боевете обикновено не са спирали, за да се погребат убитите. Окопите са се пълнели с трупове и всяко изнасяне извън тях е носело риск за живота на санитарите. Затова са ги заравяли на позицията предимно през нощта. Тихо. И на плитко.

Дъждовете са изравяли често пъти още след няколко дена почерняла я ръка, я крак. Заравяли са ги наново. Пак през нощта. Най-страшно е било когато почвата е била камениста. Като в Завоя на Черна. Тогава неизнесените трупове са ги оставяли на открито. Защото е нямало дори и скришом как да ги погребат.

През лятото смрадта е била неописуема. Когато най-накрая се е появявала възможност да погребат труповете те вече често са били неузнаваеми. Ако не са носели документи в себе си само Господ е можел да ги разпознае в деня на Страшния съд.

Войниците е трябвало да пришиват изписани чина, имената си и частта, към която се числели, на малки парчета плат от вътрешната страна на куртката, ризата или шинела си. От потта и кръвта тези надписи са ставали скоро нечетливи. Металните таблички с имената и кръвната група също са били лукс от бъдещето.

При голямата холерна епидемия през ноември и декември 1912 г. пък проблемът бил друг.

Епидемията била толкова страшна и толкова бързо се разпространявала,

че за един месец починали близо 3000 души. Настанала паника – никой не знаел как да се предпазва от заболяването. Често пъти „съмнителните“ ги оставяли насила изолирани заедно с неизлечимо болните. Болниците и лазаретите били претъпкани. Немалко от лекарите и санитарите също се разболели, някои и починали.

Труповете в селцата зад нашата линия, почернели до неузнаваемост, били толкова много, че нямало как да ги погребват. Доброволци за това липсвали. Затова се случвало, макар и рядко, за по-добра „дезинфекция“ да изгарят труповете. Изгаряли само мъртвите, но тръгнал нелепият и неверен слух, че изгаряли и болните….

Голямата част от загиналите български войници още тогава – през войните са нямали ясно идентифицирани гробове. Често пъти дори братските гробници не са оцелявали дълго.

Изградени близо до позицията, обикновено са ставали жертва на артилерийски обстрел наравно с окопите и артилерийските позиции. Тогава във въздуха заедно с пръстта са хвърчали и кости. И през нощта санитарите е трябвало да заравят заедно погребваните за първи път с погребваните за втори път.

Въобще тяхната, на санитарите хич не е била лесна.

Те е трябвало да оказват и първа помощ по време на боя. В боевете при Каймакчалан през септември 1916-а, на Острата чука, на един поручик от 11-и Сливенски полк парче от граната му откъснало изцяло долната челюст и прерязало гръкляна му. Той паднал, гърчейки се в предсмъртна агония, кръвта биела като гейзер.

Един санитар се спуснал да му помогне, но от конвулсиите, които непрестанно разтърсвали тялото на поручика, гледката ставала все по-страшна. Накрая санитарят не издържал и започнал да крещи и да буйства. Полудял.

Войната изглежда предимно така.

Пътьом казано, полудявали не само санитарите. И след демобилизацията от 1913-а и след тази от 1918 се срещали войници, които с дни и седмици се скитали в опърпани шинели и окъсани фуражки из градчетата, селата, полетата или влаковете. Не помнели нито имената си, нито откъде са. Не помнели дори, че имало война.

Онези, малцината, на които гробовете „преживели“ войната, скоро, на чужда територия, не могли да „преживеят“ мира.

Днес са оцелели само няколко български военни гробища в Македония и Северна Добруджа.

В тях съвкупно са погребани може би няколкостотин български войници. Има тук-таме по разни църкви и села в Македония буренясали гробовете на още най-много стотина. Има няколко десетки починали от рани и болести погребани в гробището в Букурещ. И толкова. Останалите запазен гроб са нямали още оттогава. От 20-те и 30-те.

Близките им са получавали по различен начин вест за смъртта им. През Балканските войни по правило само за офицерите се публикувало в печата – тоя убит, тоя ранен. За останалите през няколко месеца военното министерство изпращало до кметовете списъци.

За голямата част пишело само „безследно изчезнал“ еди-къде си.

Тия, на които бащите, братята или синовете се водели безследно изчезнали, се надявали до последно. Чакали със седмици и месеци. През май и юни 1913 г. веднага след Лондонския мир 6-и Търновски пехотен полк в състава на своята 1-ва пехотна бригада от 1-ва Софийска пехотна дивизия бил прехвърлен с влак от Чаталджа на сръбската граница срещу „съюзниците разбойници“. Войниците от 6-и полк впрочем в цялата армия били известни като „шестаците“. Те се гордеели с това прозвище.

Как се променят времената…

Та, като минавали с влака на път за Драгоман, влакът спрял за малко на Казиченската гара. Една възрастна жена дошла и разпитала за сина си. Също водещ се безследно изчезнал. Вглеждала се в лицата на войниците. Накрая се намерил някой, който познавал сина й. Бил убит още в първите боеве. Името му би трябвало да е било на някоя от ония три стени в градинката, където сега е НДК. Жената се разплакала, прегърнала и целунала по челото един от войниците, който приличал на сина й и си тръгнала.

Горе-долу по подобен начин са разбрали впоследствие за съдбата на близките си и останалите с роднини, водещи се „безследно изчезнали“.

През Първата световна вече близките на убитите получавали отделно известие от Министерството на войната. „Уведомяваме Ви, скъпа госпожо/господине, че Вашият син/съпруг/брат еди-кой си от еди-коя си част падна геройски на полето на честта еди-кога си еди-къде си“. Отдолу следвал подпис, който, естествено, не се четял.

Тези съобщения се пращали въз основа на смъртен акт, подписан от поне двама свидетели и длъжностното лице по гражданското състояние (обикновено полковият ковчежник). Онези, които били безследно изчезнали, също имали акт – за безследно изчезнал. Също се съставял от полковия ковчежник. Пак с двама свидетели. Във формуляра накрая пишело: изчезнал на еди-коя си дата и „оттогава всички употребени средства за издирването му останаха безрезултатни“.

За близките пак почвало чакане.

С малка, гаснеща надежда. Някои, по-малката част, от изчезналите се появявали все пак. Предимно след сключването на мира. Били попаднали в плен. Голямото мнозинство не се появили никога.

От загиналите във войните огромното мнозинство – навярно около 96-97 процента, не са имали гроб, който близките да почитат. Аз лично знам само за един случай, в който след войната костите на загинал са били пренесени в България при близките му. На един поет подпоручик от 22-ри Тракийски полк, убит при Демирхисар на 2 октомври 1916 г., останките се завърнали след дълги бюрократични разправии в бащината му къща в Копривщица през 1931-а.

Именно като заместител на далечните и несъществуващи гробове служели войнишките паметници, нароили се след войните във всеки български град, село, махала. Изписаните на тия паметници кога повече, кога по-малко грамотно имена давали усещането на близките, че гроб има. Че освен духовния спомен за бащата, съпруга или сина има и материален.

За тях, живите, войнишките паметници не са били просто надписи върху стените, придружени отгоре или отпред с фигури на войници или лъвове. Били са гробове.