„Наш’та система 4-4-2“

3 Септември, 2018 16:00
3 КОМЕНТАРА | ВИДЯНА 1379
Автор: Константин Карагьозов

Успехите на българските национали по футбол през онова лято на 1994 година са впити в колективната ни памет. Но не само със спортното постижение. Мнозина буквално се изкефиха на начина, по който това се случи. Спомнете си снимките около плувния басейн, футболистите с цигари и пури в уста и чаши в ръце. Спомнете си думите на Йохан Кройф, който описа играта ни като „организиран хаос“. Дълги години този контраст между ред и хаос, поне по съществените въпроси, беше приеман като пропаст между нас и „нормалните държави“, а преодоляването ѝ като основна задача. Гражданите очакваха това от политиците си. Въобще, така изглеждаше нашия път напред като общество, икономика и държава. Постепенно обаче натискът за това намаля, влязохме в ЕС и решихме, че това е достатъчно, много от недоволните и настояващите за по-дълбока промяна просто си тръгнаха, други се отчаяха, трети бяха просто избутани. И стартира една пълзяща естетизация на нашенския хаос, която не просто притъпява енергията за промяна, но намира за уместно да свикне с остатъчните и множащи се знаци за срив. Тази нормализация очевидно е толкова напреднала, че дори местни компании вече се чувстват достатъчно спокойни, за да я прославят в рекламите си.

Разплитането на трагедията край Своге допълнително обезсърчава всеки, който е имал и малката илюзия за наличието на елементарно функциониращи системи в държавата. Един отговаря за асфалта, друг за боята, трети за мантинелата, четвърти за осветлението, пети за …. Нямало „система, която да управлява пътната мрежа, да помни и да знаем къде какво е направено“ (Калин Калчев, „Алве Консулт“). Нямало софтуер, който да я управлява, всичко било на хартия и т.н. и т.н. Пред очите ни тези дни изниква един безумен правен и институционален лабиринт, който уж прилича на естествено разделение на труда, но реално представлява някакъв пълен хаос, който и божествена интервенция не може да подреди и задвижи. Но това е реалната цена на калинките, на целенасоченото избутване на експертизата от държавната администрация, на системното ѝ заселване с роднини, любовници, племенници и други фигуранти, на поставянето на пълни анонимници и кукли на конци на ръководни позиции, на цялостната политическа профанизация. В този смисъл, не просто корупцията убива. Политиците убиват! Защото с всеки некадърник, който поставят където не трябва, те вдигат вероятността от проблеми и нещастия. Защото с всеки откраднат лев вашето собствено нещастие е по-близо.

Много хора през последните дни повтаряха с болка и състрадание очевидности, към които имаме непрестанни поводи да се връщаме. Например, „корупцията убива“. Но едва ли не го знаем отлично и не сме го мислили по толкова много други поводи. И въпреки това, нищо съществено не се променя, не се задвижват фините механизми на малките промени, които трябва сумарно и във времето реално да подобрят ситуацията. А това е видно и по отношение на други неща, които ни убиват постоянно: високата скорост по пътищата, алкохолизирани и дрогирани шофьори, лошо окомплектовани болници и т.н. Подадените оставки на трима министри от сегашния кабинет е наглед в унисон с нормите на демократичната политика, но те ще бъдат напълно безсмислени, ако не се разплете реално какво се случва в целия този сектор и поредната трагедия не промени нещо в дълбочина. Дотук останалите реакции са напълно предвидими. Създава се нова структура, която все още не е напълно ясно какво точно ще прави и как ще го прави. Да кажем, че тук е нормално хората да дадат известен толеранс преди да правят заключения. Но всичко останало е отчайващо – прехвърляне на вина, снижаване, взаимно изключващи се тези и позиции, преки обвинения, завоалирани заплахи.

Изглежда парадоксално, но повечето българи са сякаш вече убедени, че работата по европеизацията на страната е като цяло свършена. Все повече се дразнят, когато някой отвън ни напомня кривините, или пък даде някоя препоръка какво и как да променим и подобрим. Ядосваме се на еврокомисарите, когато го правят. Все по-троснато реагираме при нуждата от радикални реформи. На критиките към нас реагираме с контра-критики към другата страна. Това вече трайно се просмука в патриотарския хъс, в който се увиваме. Все по-често се чуват неща от сорта „като не ти харесва, махай се“. Нашата система наистина е хаоса, но животът там изглежда като през последните няколко дни. В него прославящите чалгарски рефрени ще си останат основните колективни радости и утехи от ежедневната житейска рулетка.

Автор: Владимир Шопов

Източник: "Редута"