Бдете, братя, че възродителите дебнат

8 Септември, 2018 17:00
26 КОМЕНТАРА | ВИДЯНА 2257
Автор: Светослава Ингилизова

Коментар на Людмил Илиев

Политиците имат много хитринки, с които да държат електората вързан към себе си. Някои, като Бойко Борисов, залагат на улично-бабаитския маниер, така популярен в нашето примитивно общество. Други, като лидерите на БСП, ползват привързаността на симпатизантите към столетната партия, „вечна като небето” (по Оруел).

А трети, като хората на ДПС и другите етноформации, пръкнали се от нейното лоно, безспирно ровичкат в душевните рани на избирателите си, за да положат след това успокоителния мехлем на обещанието: „Докато сте с нас, лошото няма да ви се случи отново”.

Именно с такава цел се ползва травмата, нанесена на българската турско-мюсюлманска общност от т.нар. Възродителен процес. Над 30 години минаха от преименуванията, а политиците, отраснали под крилото на Ахмед Доган, не оставят раните да зараснат.

И не само че продължават да поддържат сред турците и мюсюлманите параноичното настроение, че всеки момент властта ще тръгне отново да ги прави силом българи. Но и подло използват болезнените им спомени в собствените си дребнави политически разправии. Примери за последното видяхме бол през последните няколко месеца

През юни стана ясно, че общински съветници от ДПС са подкрепили изграждането на паметна плоча на Атанас Семерджиев във Велинград. Случката беше на пръв поглед поразителна, тъй като покойният комунистически генерал беше сочен като един от участниците в т.нар. Възродителен процес. Веднага скочиха ДОСТ и НПСД – отцепниците от движението, и обвиниха бившите си съратници в „морална гавра” с паметта на жертвите.

ДПС клекна и оттегли подкрепата си за паметната плоча, а общинарите поеха вината на партията и подадоха оставки. Два месеца по-късно случката се повтори. В Лозница беше издигнат паметник на Пенчо Кубадински – член на Политбюро на БКП, също свързван с т.нар. Възродителен процес. Местният общински съвет е изцяло контролиран от ДПС.

Първоначално от движението небрежно коментираха, че инициативата е на местни граждани и не виждат нищо осъдително. Тук историята е още по-интересна от велинградския скандал, тъй като още през далечната 2004 г. общинският съвет начело с ДПС беше обявил Кубадински за почетен гражданин на Лозница, ала след протести на мюсюлмани ревизира решението си.

Този път обаче само политиците и 30 интелектуалци реагираха. „Тежък рецидив!”, изви глас в протест Лютви Местан – изгоненият бивш лидер на ДПС, понастоящем председател на ДОСТ. И обяви, че „мястото на рецидивистите не е в политиката, а в бунището на историята”. Депесарите се усетиха, че са направили тежък гаф, който работи в полза на враговете им. И с аргумента, че Кубадински е бил ръководен кадър на комунистическия режим, който е обявен със закон за престъпен, отново оттеглиха подкрепата си.

Немалко кадри на ДПС са симпатизирали или дори пряко или непряко

са съучаствали в преименуванията през 80-те години – това отдавна вече е известно на всички. Затова няма какво толкова да се учудваме, че тук-таме хората на движението приемат с такава готовност и спокойствие разни местни инициативи, с които се почита паметта на главатарите на комунистическия режим.

В същото време официалната идеология на ДПС, която търси корените си в някогашните нелегални турски организации, изисква партията публично да доказва непрекъснато, че се бори за справедливост за пострадалите в онези времена, както и за наказание за виновниците. Това противоречие, на пръв поглед непреодолимо, всъщност прави възможно за движението да подкрепя чествуването на комунистическите дейци на едни места, а в същото време на други места да организира възпоменания в памет на жертвите и тихичко да нашепва на избирателите си, че заплахата срещу тях остава.

Симпатизантите на ДПС, разбира се, не са глупави и забелязват това. Но за 30 години са научени да гледат на партията така: „Може да не струват, но поне са наши хора и ще ни защитят”. Подобно мислене не само обяснява привързаността на избирателите на ДПС към партията и нейните лидери, която изглежда съвсем ирационална, имайки предвид, че движението не е сторило нищо кой знае какво, за да направи живота им по-добър.

Тук си проличава и може би най-сериозната последица от отворената рана на т.нар. Възродителен процес – затварянето на турците и мюсюлманите в общност, обединена около болезнения спомен за насилието и угрозата от неговото повторение. Това създава условия за насаждане на недоверие към етническите българи и враждебност към българските национални институции, както и за прехвърляне на лоялност към чужда държава – Турция, възприемана като защитник и покровител.

Несъмнено това е и един от факторите, които карат турско-мюсюлманското население да остане концентрирано в няколко области на страната, географски близо или непосредствено граничещи с Турция (факт, който само насърчава ксенофобските размисли в определени националистически среди, предупреждаващи за „кантонизация” на България).

Докато това състояние на нещата се запазва, мнозина в тази общност (както и много българи) ще продължат да се чувстват като чуждо тяло в българската национална държава. Всъщност става въпрос за процес, който се засилва през последните 10-15 години, и това се забелязва дори от либерално настроените изследователи.

В края на 90-те години те доволно констатираха, че турците са възприемани като „съставна част от българската нация и пълноправен субект на политическия живот”. А днес вече говорят, че през новия век се наблюдава „разкъсване на връзките” между малцинство и мнозинство. Неслучайно терминът „капсулация” започна толкова често да се употребява, стане ли въпрос за турци и мюсюлмани.

А подобна тенденция е риск за сигурността на страната – това е съвсем очевидно. Не можем да забравим т.нар. Възродителен процес, това е ясно. Събитието е прекалено голямо, прекалено тежко, за да изпадне просто ей така от колективната памет. Отговорност на политиците обаче, особено на онези, които оправдават политическото си битие с борбата за права и свободи на малцинствата, е това травматично събитие да не се превърне във властови инструмент, който да държи една общност в страх, подчинение и изолация. А нашите етнически партии, напук на всичките си претенции за „заедност”, по нищо не показват, че са готови да се откажат от ползването му.