Трети март е и национален Ден за размисъл

Пламен Павлов е професор по история. Преподавател е във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" по история на Византия и средновековните балкански държави. От 2003 г. е водещ на предаването "Час по България" на телевизия СКАТ. Бил е председател на Агенцията за българите в чужбина през периода 1998-2002. Статията на проф. Пламен Павлов е публикувана първо във в. "Труд". Настоящото заглавие е на Факти.бг.

Трети март, нашият национален празник, от години предизвиква и възторжени, и противоречиви реакции. Понякога, уви, и смазващо равнодушие, което принизява свещената дата до … „почивен ден”, дори до „един от няколкото почивни дни”! Какво да кажем за казионното театралничене на ангажираните „официални” лица? Кога най-сетне ще проумеем дълбокия смисъл на Трети март - деня, чието олицетворение е българското знаме – знамето с „народните цветове” – бяло, зелено, червено, както са казвали българите през ХIX в. Знамето – иконата на нашия дух като народ.

Историческа истина е, че Освободителната война (1877-1878) е най-яркият резултат от Априлското въстание – българската революция, “морална и с оръжие”! Започнатата от Руската империя война е своеобразна материализация на световния протест срещу "българските ужаси". Ужасяващите новини от Батак и десетки селища в България заемат първите страници на световната преса, глас в защита издигат най-светлите умове на епохата: Юго, Достоевски, Толстой, Дарвин, Менделеев, Гарибалди... Великите сили не могат за пореден път да загърбят каузата на достоен народ, какъвто тогава са българите в очите на свободните хора в свободния свят! Войната, която наричаме Освободителна, надали би постигнала победен край, ако не беше кауза за нашите прадеди. Когато си спомняме тази война, не можем да не се опълчим срещу един от най-неверните митове - че сме „освободени даром”! Без да оспорваме ролята на руската армия, на войниците, офицерите и генералите на тогавашната Руска империя – руси, украинци, финландци, поляци, представители на други нации. Освобождението на България не е изключение, същото е и при Сърбия и Гърция. Участието на прадедите ни във войната обаче е значимо - в редовете на Българското опълчение, на т.нар. т. нар. народни милиции (доброволни отряди, създадени в Стара Загора, Казанлък, Карлово, Сопот, Габрово, Севлиево и др.), и „народни горски (планински) чети” участват хиляди българи.

Благодарение на българските разузнавачи, русите познават Балкана с всички му проходи, пътеки и пътечки по-добре от турците, владели тези места пет века! В разгара на войната в значителна степен продоволствието на армията е осигурявано от българските общини.

Естествено, Руската империя преследва своите геополитически интереси, но в случая те в съществена степен съвпадат с онези на угнетената българска нация. Руската политика цели да създаде една зависима България, една покорна марионетка. Само след броени години младият български елит намира воля да отхвърли чуждата намеса и да насочи развитието на страната в посока на европейската модерност - като стопанство, обществен ред, култура, ценности. Злощастието за българите е Берлинският конгрес, който запраща изконни български земи в лапите на алчните съседи. И то след война, която е израз на националното единство! От записалите се в Опълчението над седем хиляди доброволци, около хиляда (!) са от Македония, впечатляващ е броят на бесарабските българи, няма град и околия в България, от която да няма опълченец. Изглежда парадоксално, но единството на нацията тогава е по-силно, отколкото днес…

За поколения българи обявената на Трети март в Сан Стефано държава България е идеалът за национално обединение, нашата “Българска мечта”, за която са пролети реки от кръв. Идеята за обединение обаче съвсем не е архаика и плач по изгубеното - единството със сънародниците ни в Македония, Сърбия, Румъния, Украйна, Молдова, Гърция, Албания изисква средства, съобразени с днешното време. Ако се върнем обаче към оня 19 февруари / 3 март 1878 г., нека си спомним как само за 7 години неукрепналата ни държава осъществи Съединението, започна модернизация на своето стопанство, култура, образование, армия... Такъв е духът на Трети март, който е и национален Ден за разсмисъл – кои сме, защо сме такива и какви трябва да бъдем.

Идеята на „Труд” да ни припомни същността на националния празник с „лицата” и „биографиите” на българските знамена е чудесна – за нашите предци знамето не е стандартен военен флаг, а знак за държавност, история, достойнство, вяра! Шито и везано често от ръката на девойка, в сърцата на опълченците знамето е неръкотворно, притежава Божествена сила на икона и хоругва.

Същевременно „историите” на знамената на българските опълченски дружини са доказателство за кръвната връзка между българската революция и една война, която е ръководена от държава, изпитваща патологична ненавист към … революционерите! Знамената са грижливо пазени от опълченците, за да бъдат развети в следващите, уви, не дотам успешни Освободителни войни през 1885-1886, 1912-1913 и 1915-1918 г. Тази забележителна приемственост на знамената, с други думи – на идеите и хората, е смисълът на Трети март – повече от достатъчна причина, свеждайки глава пред националното знаме, поне за миг да се слеем с радостите и болките на нашата България…