Клопката на /не/подвижността

„Клопката на (не)подвижността: Мобилни хора срещу статични институции” е проект на Риск Мониторинг и Центърът за либерални стратегии, който представят днес.

Проектът изследва проблемите, с които децата, които пътуват заедно с родителите си в чужбина за една или няколко години, се сблъскват при завръщането си в българското училище. Твърде често такива деца са принудени да повтарят класове. Институционалната рамка на практика е неспособна да разпознае придобитите в чужбина знания. Тя и не предвижда надежден механизъм, по който децата да наваксат пропуснатото, без да се налага да се връщат в по-долен клас. Тази практика многократно увеличава риска от отпадане от системата.

Ние твърдим, че неспособността на институциите да преформулират политиките си така, че да отговарят на нуждите на едно мобилно, а не уседнало население, се оказва сериозно предизвикателство особено към гражданите с по-малко икономически и символни ресурси. Оттеглянето на публичните институции и често пъти неформалните решения на структурни проблеми принуждават индивидите да се справят сами, което задълбочава социалната изолация на маргинализирани групи и намалява шансовете пред мобилните деца да получат образователен ресурс, необходим за индивидуалното им справяне с живота, твърдят от Риск Мониторинг.

Икономическият статус и достъпът до специфичен тип работа, които определят типа на трудовата миграция, оказват влияние върху редовния достъп до образование. Ромите, ангажирани в най-нискоквалифицирана миграция, се оказват най-засегнати от предизвикателствата при срещата с образователната система. От друга страна, други етнически групи, ангажирани в същия тип нискоквалифицирана миграция, са изложени на сходен риск, особено в ситуация на икономическа криза и свиващ се пазар на труда. Именно затова изследването се опитва да очертае един по-общ проблем, който се отразява на срещата между училищата и децата, независимо от техния етнос. Изследването на Риск Мониторинг показва, че етничността всъщност играе роля изключително контекстуално и зависи от много други фактори, като например мястото на училището (град или село) или неговата големина.

Разработването на отделни и неформални стратегии от различните участници за справяне с конкретни предизвикателства е двусмислен процес. „Опитомяването“ на наредбите дава възможност на институциите да осигурят собственото си съществуване (или поне да получат достатъчен бюджет), а на мобилните деца да се запишат отново в училище. Такъв подход обаче отваря широко поле за преговори и може да доведе до решения, които не са в интерес на ученика. Тази зависимост от неформални отношения е в ущърб на маргинализираните групи (заплашени от по-нататъшно изключване), на хората с по-малко символни ресурси (да договорят по-добри решения) и на онези, които не разполагат с икономически ресурс (да осигурят допълнително обучение). Необходима е институционална рамка за интегриране на мобилните деца, за да се преодолеят скритите опасности на неформалните стратегии, прилагани в момента.

Училището все пак се оказва привличащ фактор за обратна миграция, доколкото семействата преценяват, че при несигурната работа в чужбина в България все пак имат най-големи шансове да гарантират образованието на децата си. Мобилните деца са се сблъскали с различни езици и културни особености, посещавайки дневни центрове или интеграционни курсове в приемащите страни, но при завръщането им се установява, че децата са изостанали с българския език. Това се отнася особено за децата от ромски семейства, където майчиният език е ромски (Благоевград) или смесица от ромски и турски (Шумен). Всъщност училището успява да идентифицира липсите – недобро владеене на български, но не успява да оцени позитивите – често владеене на всекидневно ниво на един или няколко чужди езика, опита от различни културни среди и т.н. Така в срещата с училището мобилните деца се оказват маркирани като изоставащи, а когато те са и от малцинствени групи, това изоставане започва да се обяснява през етнически стереотипи. Разработването на нов тип образователна рамка, основана върху умения и знания, а не върху удостоверения и съвпадения на учебни програми, би улеснило интегрирането на „мобилните деца“, а преориентирането от локални към функционални знания може да даде основите на интегриращо европейско образование.

Включващ подход в образованието ще облекчи натиска, който мигрантите изпитват поради различите разпоредби и институционални култури, с които се налага да се справят. Добре би било на ниво ЕС да се прилагат общи или поне сходни правила в областта на формалното образование и да се създадат единни и интегрирани информационни бази данни, механизми за обмен на информация и способи за прехвърляне на знания и умения. Националните политики следва да бъдат част от по-мащабна европейска инициатива за интеграция на образователните системи на страните, членки на ЕС. Ефективните местни политики, макар и недостатъчни, могат да дадат бързи решения за справяне с неефективните регулации в момента, но мобилността като норма предполага изграждането и на общи европейски политики поне в сферата на задължителното образование, твърдят от Риск Мониторинг.