Великите отбори в историята на футбола: Милан и тримата холандци

Европейската легенда за Милан се ражда през 60-те години на миналия век. Поколението на абсолютните легенди за клуба, каквито са Джани Ривера и Джовани Трапатони извоюва два трофея на КЕШ (Купа на европейските шампиони), съответно през 1963 г. и 1969 г. Поколението, което оставя най-яркия отпечатък в историята на миланския гранд и реално определя цялостното му развитие и игровия му стил до днешни дни, обаче е това, предвождано от великия Ариго Саки, превърнало отбора в най-качествения през 80-те години на миналия век и променило цялостната представа на феновете за същността на италианския футбол.

След златните години през 60-те, Милан изживява преходен период, преминавайки през 11-годишна пауза, без спечелена титла. Когато тя най-сетне идва през 1979 г., клубът понася нов удар. През 1980 г. в Италия избухва скандал с уговорени мачове, в следствие на който миланският гранд е изхвърлен в Серия B. Отборът бързо се завръща в елита, но е засегнат от сериозна финансова криза, като класиранията му на домашната сцена са незадоволителни, а представянето му в Европа крайно разочароващо. Повратният момент за клуба настъпва през 1986 г., след като медийният магнат и най-богат италианец Силвио Берлускони го купува, готов да налее огромни средства за неговото развитие.  Сериозни пари биват налети в школата на клуба, както и в привличането на нови играчи. Всичко се прави в името на това Милан отново да възвърне европейската си слава.  Успехите през първия сезон на Берлускони като собственик, обаче не са в изобилие. В онзи момент Серия А е безспорно най-силното първенство в Европа, като на росонерите им е изключително трудно да се справят с конкуренцията на супер класния Ювентус, в който блести звездата на Мишел Платини и на сензацията Наполи, предвождана от легендарния Диего Армандо Марадона. Надеждите са насочени към Купата на Италия, но в тази надпревара миланистите са отстранени от Парма. Тази загуба, обаче се оказва решителна за последвалите успехи на Милан. В онези години Парма е приятната изненада в италианското първенство.  Отборът е предвождан от Ариго Саки, който го поема докато е в Серия B и за една година го връща в елита. Във висшия ешалон на италианския футбол, Парма практикува изключително нестандартен стил на игра, отличаващ се от масово практикуваната по онова време в Италия, силно дефанзивна игра. Парма играе с идеята да атакува колкото се може повече, пресирайки съперниците си по целия терен, максимално ограничавайки възможностите им за развитие на игровите действия. Силвио Берлускони забелязва неоспоримия потенциал на Саки и през 1987 г. той е назначен на чело на един отбор, който в последствие ще превърне в дриймтийм.

Лидерът на онзи Милан е Франко Барези. Барези е в клуба от 1977 г., като е изживял както триумфа при спечелването на титлата през 1979 г. ,така и огорчението от отпадането в Серия B, така и финансовите затруднения, сполетели тима в последвалите години. Барези е самото сърце в защитния вал на отбора. Един от най-добрите защитници на всички времена, който не само може да отнема топката от краката на противниковите нападатели, но и да направлява действията на цялата защитна линия. Има прекрасен поглед над играта, като с прекрасната си техника, свързва играта на защитата с тази на халфовата линия.  Всъщност защитната линия е съставена изцяло от продукти на школата на клуба, каквито са Костакурта, Тасоти и Малдини. Именно Паоло Малдини е младият защитник, който в последствие ще се превърне в легенда номер едно за клуба и във вероятно най-добрият защитник в историята на футбола. Левият бранител  дебютира когато е на едва 17 години през 1985 г. като кариерата му продължава 24 години, неизменно облечена  в екипа на росонерите. Малдини е железен в дефанзивен план, но има умения и що се отнася до атаката. Той умее да покрива крилата, да свързва защитата с халфовете и да помага при организирането на атаките. Цялата тази палитра от умения, превръща Малдини в легенда не само на футбола, но и на спорта като цяло.

Саки настоява и за привличането на Роберто Донадони и Карло Анчелоти. Двама типични  техничари, даващи на Милан онзи фактор на импровизация и зрелище, правещи отбора толкова магнетичен за зрителите. Истински големите имена обаче, които оставиха в аналите онзи отбор на росонерите са три и те са холандски. Рууд Гулит, Франк Рийкард и Марко Ван Бастен пристигат задно в отбора през 1987 г., като сформират един изящен триъгълник, брилянтно допълвайки качествата си едно с друго.

Рууд Гулит е един от най универсалните играчи в историята на играта. Той може да играе като офанзивен халф, опорен полузащитник и класически защитник. Има невероятната комбинация между сериозни физически дадености и технически качества. Виртуоз в играта с глава, позволяваща му да печели въздушни единоборства и чисто физически да мачка съперниците си. В същото време Гулит притежава и страхотен поглед върху цялостното изграждане на играта. Той е композиторът в офанзивните действия на своя отбор, като е способен да изостри всяка една атака, започната от неговите съотборници.

Неговите умения пък са перфектно допълнени от Франк Рийкард, който въпреки, че изпълнява ролята на опорен халф, всъщност има  функциите на втори плеймейкър. Рийкард разполага със страхотна тактическа мисъл, помагаща му да организира цялостна игра на отбора си. Той е надарен с прекрасна фина техника, допълваща грубата сила на Гулит. Рийкард е свързващото звено между защитата и нападението, представлявайки мозъкът, задвижващ целия организъм, който представлява отборът на Милан.

Най-големият гений сред тази единайсеторка на мечтите обаче е Марко Ван Бастен. Нападателят е въплъщение на всичко красиво, което футболната игра може да предложи. Прекрасно движение по терена, страхотно физическо присъствие в противниковото наказателно поле, елегантна техника с топката, наподобяваща начина, по който художник, движи четката по платното и феноменален завършващ удар. Ван Бастен може да вкара гол от всяко едно положение, независимо от разстоянието, ъгъла или траекторията. Той просто има нужда от малко свободно пространство и един миг, нужен му за да прояви гениалността си. Холандецът е един от най-добрите голмайстори в историята на играта, способен да завърши усилията на останалите си брилянтни колеги.

И така, след като вече има своя мечтан тим, на Ариго Саки му остава да сглоби от отделните части  един механизъм, способен да  достигне величието. В основата на тактиката на Саки седи компактното предвижване на защитната и халфовата линии. Двата вала се придвижват компактно, на малко разстояние един от друг. Защитата често се строява на центъра на терена, с цел, възможно най-бързото отнемане на топката от противника. Идеята е зоновата защита и максимално бързото преливане на защитниците от защита в нападение, да направи възможно най-трудно продължителното владеене на топката от противника. Изкуствената засада е основно оръжие, а в основата на успехите на Милан е постоянната преса, още в наказателното поле на противника. Физическото надмощие на росонерите затруднява изнасянето на топката от противниковите халфови линии и им гарантира контрол върху нея, а с това и върху цялостната игра. Нападенията пък се развиват на базата на бързи пасове на късо разстояния и отварянето на празни пространства в нападение, осигурени от компактната игра на защитниците и халфовете. За да бъде постигната тази футболна феерия, обаче са нужни стотици часове неспирни тактически и физически тренировки. Системата е 4-4-2, а за да изпълнят предвиденото от нея уплътняване на целия терен, футболистите трябва да са физически подготвени, за да препускат с еднакво темпо в продължение на 90 минути. Саки ангажира целия ден на своите играчи само с футбол и тренировки, което ги докарва до крайно изтощение. Това дори води до явен бунт срещу методите му през 1987  г. Силвио Берлускони обаче не се трогва от недоволните футболисти, като открито им се накарва, заявявайки, че може да се раздели с всеки един от тях, но не и с треньора. Огромните усилия, обаче дават своя резултат и през 1988 г. Милан печели титлата на Италия. Върхът в Серия А е постигнат, остава възраждането на европейската слава на росонерите.

В КЕШ италианците започват с категорични две победи над Левски София с 2:0 и 2:5. Следват два много тежки мача със сръбския Цървена Звезда, който по онова време събира в състава си всичко най-добро, свързано с югославския футбол, като Стойкович, Савичевич и  Просиченски. Резултатът са две ремита от по 1:1 и победа за Милан след дузпи. Следват още два тежки мача срещу германския шампион Вердер Бремен. Гостуването завършва 0:0, а домакинството 1:0, след гол от дузпа. На полуфиналите пък Милан изиграва може би най-легендарния мач в историята си. Там чака една от най-силните формации в историята на Реал Мадрид, предвождана от легендарния нападател Емилио Ботрагеньо, подпомаган от играчи като Маноло Санчис и Мигел Педреса. Това е и може би най-силният сбор от футболисти, който така и не успява да достигне европейския връх.   Сблъсъкът между двата гранда се възприема като финал преди финала. Мачът в Мадрид завършва 1:1 и следва сблъсъкът в Милано. Там росонерите размазват силния си съперник с 5:0, като головете вкарват Анчелоти, Рийкард,. Ван Бастен, Донадони и Гулит. Европа вече е обагрена в червено и черно.

Финалната среща в турнира се оказва само формалност, макар и Милан да се изправя срещу един много силен отбор на Стяуа Букурещ, спечелил надпреварата преди само 3 години. В него ярко блести звездата на великия Георге Хаджи.  В крайна сметка срещата на „Камп Ноу“ в Барселона не блести с особена интрига, като росонерите надиграват противника си по всеки един показател. Мачът завършва с резултат от 4:0, като по 2 гола отбелязват Ван Бастен и Гулит. Милан отново е на европейския връх, променяйки представата на феновете за същността на италианския футбол, който от страшно защитен, се е превърнал в офанзивно насочен и изключително атрактивен.   По-късно във витрината на клуба са прибавени Суперкупата на Европа след победа над Барселона и Междуконитненталната купа, след победа над колумбийския Алтетико Насионал. Макар и титлата в Италия да е загубена за сметка на вечния враг Интер, международните успехи на Милан, превръщат отбора в най-популярния клуб в Европа. За да бъде успехът затвърден, а тази формация от футболисти да си гарантира място в историята, той трябва да бъде дублиран.

В новото издание на КЕШ, Милан стартира отстранявайки безпроблемно ХИК (Хелзинки). Следва нова среща с Реал Мадрид на Бутрагеньо. Истината е, че ако тима на Саки не съществуваше в онзи период, тази статия най-вероятно щеше да е именно за онази формация на кралския клуб. Италианците печелят домакинството си с 2:0 и след минимална загуба с 1:0  в Мадрид, продължават пътя към четвъртия трофей от КЕШ в историята на клуба. Впоследствие пада белгийския Мехелен, а на полуфинала, макар и трудно, е отстранен германският колос Байерн Мюнхен след домакинска победа с 1:0 и загуба като гост с 2:1. На финала в Австрия чака водената от Свен Горан-Ериксон Бенфика, в чиито редици блестят Рикардо Гомеш и Йонас Терн. Мачът е доста оспорван, като португалците успяват здраво да се опънат на росонерите. В крайна сметка в 68-та  минута Франк Рийкард отбелязва решителния гол, давайки победата на Милан с 1:0. След края на мача Силвио Берлускони слиза на терена и бива понесен на ръце от своите футболисти, празнувайки факта, че името на Милан вече е безспорна световна футболна марка. Това е годината, в която италианският футбол бележи пика си, след като Ювентус печели Купата на УЕФА, а Сампдория Купата на носителите на национални купи. По-късно същата тази Сампдория е победена от Милан, за да бъде грабната втора Суперкупа на Европа, а парагвайският Олимпия бива повален за Междуконтиненталната купа. Милан изпраща 1990 г. като най-популярния футболен отбор в целия свят.

Краят на този златен период за Милан идва през 1991 г., след един изключително скандален четвъртфинал с френския Олимпик Марсилия, в който блести името на великия Жан-Пиер Папен. Първият мач в Милано завършва с равенство от 1:1. Мачът в Марсилия пък върви при резултат от 1:0 за Олимпик, преди осветлението на „Стад Велодром“ да изгасне за продължителен период от време, малко преди края на срещата. След като то е възстановено, росонерите отказват да продължат играта и искат служебна победа. Такава обаче е присъдена на  французите, които по този скандален начин изхвърлят действащия европейски шампион. 1991 г. се оказва празна от към трофеи за миланския гранд, а критиките към ръководството на отбора, за решението мачът в Марсилия да не се доиграе, развалят атмосферата около клуба. Играта, предполагаща тежко физическо раздаване на всеки един от футболистите, пък вече дава своя отпечатък върху тяхната форма и те не са способни да поддържат същия темп на игра. Така и в крайна сметка през 1991 г. Ариго Саки напуска клуба, за да поеме националния отбор на Италия. На своя наследник Фабио Капело, обаче той оставя една вече сработена машина за победи и основите на едно ново поколение футболисти, което само няколко години по-късно, ще върне Милан на европейския връх.

Милан на Ариго Саки бе дриймтиймът на 80-те години на миналия век, спечелил света с един изключително атрактивен стил на игра, променяйки представите за италианския футбол и сменяйки доброто старо „катеначо“, с един футбол опрян на физическата мощ и офанзивната игра. Този отбор събра в редиците си едни от най-великите майстори с топката в историята на играта, въвеждайки я в новата ера на нейното развитие.

Между 1987 и 1991 г. Милан печели: 1 титла на Италия, 2 трофея от КЕШ, 2 Суперкупи на Европа и 2 Междуконтинентални купи. Рууд Гулит е удостоен със „Златната топка“ през 1987 г., а Марко Ван Бастен през 1988 г., 1989 г. и 1992 г.

Отборът на Милан, победил Бенфика през 1990 г.:

Гали, Барези, Тасоти, Костакурта, Малдини, Коломбо, Рийкард, Анчелоти, Евани, Гулит, Ван Бастен