Неравенството има много лица. Например това на неприличното богатство на малцина и бедността на мнозина. На невъзможността на много деца да получат образование, тъй като в Латинска Америка образованието е скъпо. На прикрития расизъм, на насилието срещу жени, срещу коренното население, срещу определени етнически или сексуални малцинства. Или пък на неравенството, породено от престъпността. А последицата от всичко това е миграцията от Централна Америка и Мексико към САЩ, и от Венецуела към Колумбия, Чили или Перу.
Причините за това неравенство се коренят още във времето на колониализма – в безогледната експлоатация на местното население и също така безогледния икономически модел за изцеждане на местните ресурси и отглеждането на монокултури. От два века обаче испанците и португалците вече не са господари на Латинска Америка, а отговорността за положението на населението носят тамошните независими държави. Да се иска извинение от нацията на някогашните конквистадори, както направи мексиканският президент Андрес Мануел Лопес Обрадор, е евтин трик и опит да се замаже личната отговорност.
Защо няма силни икономики?
Нито една държава от Латинска Америка не успя да изгради силна собствена икономика. Богатството на животновъдите от Бразилия, Аржентина, Парагвай и Уругвай се дължи на безпощадното унищожаване на природата. Също и отглеждането на монокултури – обикновено на генномодифицирана соя и пшеница – е експортно ориентирана индустрия, която нито създава много работни места, нито води към прогрес. Независимо дали говорим за бананови плантации в Еквадор, захарна тръстика в Хондурас или насаждания от авокадо в Чили - нанасяните на природата щети са огромни, а ползите за местното население - сравнително ниски.
Не по-малко катастрофална с експлоатацията на ресурсите. Мексико и Бразилия имат силна автомобилна промишленост, но те са само доставчици за американските и европейските концерни. Собствена автомобилна индустрия те нямат. А основаната след Втората световна война самолетостроителна компания Embraer наистина носи престиж на 211-милионна Бразилия, но едва 18 000 работни места.
При това Латинска Америка разполага с най-добрите предпоставки за създаването на едно силно общо икономическо пространство и за една координирана индустриална политика - много по-добри от онези, които е имал при създаването си Европейският съюз: един огромен едноезичен регион, гигантски залежи на природни богатства, които със съвместни усилия биха били управлявани далеч по-ефективно, отколкото поединично от отделните национални държави, достатъчно естествени ресурси за производство на енергия, младо и жадно за знания население.
Политически курс и икономически успех
И не на последно място континентът има обща история, в която, наистина има и някои частични регионални войни, но не нито една толкова голяма катастрофи, каквито са двете световни войни. И въпреки това страните от региона така и не създадоха един латиноамерикански икономически съюз, а само взаимно конкуриращи се регионални конгломерати като Unasur, Mercosur или Alianza Pacifica.
Вижда се обаче, че няма задължителна пряка връзка между политическия курс и икономическия успех. Почти половината от населението в Колумбия и Аржентина живее бедно, макар че в едната управлява дясно, а в другата - ляво правителство. Общото е, че и двете правителства хвърлят вината на предишни управляващи. Нито възвеличаваният и до днес десен националпопулист Хуан Перон в Аржентина, нито харизматичният ляв популист Лула в Бразилия, Рафаел Корея в Еквадор или Ево Моралес в Боливия съумяха да направят силни национални икономики, да не говорим за Уго Чавес и неговия наследник Николас Мадуро във Венецуела.
Приходите от продажбите на суровини в началото на новото столетие можеха да бъдат използвани за подобряване на конкурентоспособността и за стъпване на световните пазари – най-вече чрез инвестиции, които да подобрят качеството на образованието и да го направят достъпно за всички. Това щеше да вдигне и тяхното технологично ниво. Вместо това беше заложено на социални програми, които намаляват страданията на бедните до известна степен, но пък изобщо не им помагат да поемат в свои ръце по-нататъшната си съдба. Или ако трябва да използваме метафората: вместо да им бъдат дадени въдици и риболовни мрежи, на хората им подхвърлят по някоя и друга риба.
Клиентелизъм и корупция
Тази форма на клиентелистка политика процъфтява и благодарение на политически системи, които осигуряват на съответните президенти силна власт и възможност за лесно преизбиране. А там, където конституцията забранява преизбирането на държавния глава или на други политически органи, масово се шири корупция. Който разполага само с един управленски мандат, не се интересува особено от устойчиво развитие, а мисли най-вече за това как да използва краткото време, с което разполага, за да заграби повече за себе си.
Принципите на взаимния контрол и на разделението на властите не функционират добре в Латинска Америка, а тенденциите за тяхното подкопаване се засилват. Голямото неравенство в страните от Латинска Америка може да бъде намалено само с едно общо усилие. За това е необходима политическа воля и готовност за съфинансиране на държавата. Повикът за по-високи данъци за богатите е повече от оправдан.
Но в региона няма достатъчно богаташи, с чиито отчисления да бъдат платени по-добро образование, здравеопазване, по-добре работеща полиция, по-ефективна инфраструктура и въобще - едно по-добро бъдеще за всички. Затова данъчната тежест трябва да обхване солидарно и средната класа. А без политическа воля, която да излиза извън исканията на обикновените протести, по-добра държава няма как да бъде създадена.