Пореден ден, поредна филмова адаптация на популярно заглавие от света на компютърните игри. Точно това представлява екранизацията на модерната класика „Uncharted“, която изглежда залага повече на имиджа на главните герои, отколкото на остойностяването на една добра идея.
„Uncharted: Извън картата“ бе едно от дългоочакваните заглавия на голям екран за началото на 2022 г., тъй като в него участват Том Холанд, Марк Уолбърг и Антонио Бандерас, но честно казано с тяхното присъствие се изчерпва и самият филм. А, за малко щях да забравя да отбележа Тати Габриеле, която е големият злодей. Тя може би е единствената приятна изненада, защото използва плашещия си сексапил в точно онези граници, които да накарат зрителя да следи за изявите ѝ и в същото време да си представя как губи от героите.
Любителите на конзолните игри сигурно нямат нужда от резюме на сюжета, но за останалите съм длъжен да напиша няколко думи, за да са в крак със събитията. Нейтън Дрейк (Том Холанд) е сираче, което мечтае един ден да види света, но животът го принуждава да се превърне в ловък крадец. Той се среща с Виктор „Съли“ Съливан (Марк Уолбърг), за да разбере, че отдавна изгубеният му брат е бил на крачка от осъществяването на тази мечта. Любопитството го съюзява с опитния иманяр и те тръгват на приключение из Европа и Азия, за да търсят 500-годишно съкровище от времената на Фердинанд Магелан. Проблемът обаче е, че претенции върху богатството има старата фамилия Монкада, чийто наследник (Антонио Бандерас) е готов на всичко, за да си го върне.
От една страна събитията се развиват в стила на самата компютърна игра и това е добре. От друга обаче цари едно постоянно усещане, че нещо не е наред. Същото усещане имах и с „Doom“, въпреки присъствието на Дуейн Джонсън „Скалата“.
Героят на Холанд на моменти забравя, че все пак е обикновен човек и се превръща в Спайдър-Мен само и единствено в името на екранното зрелище. Ако беше обяснено, че той има някакви свръхспособности, тогава някак щях да го приема, но във всеки един удобен миг той нарушава законите на физиката и това откровено ми досади. Няма как да не го сравня с ранните Джеки Чан, но голямата разлика идва от това, че великият майстор на каскадата нямаше нужда от компютърни ефекти или скрити въжета, за да ни забавлява, докато пребива дузина батки с пистолети.
Ужасното изпълнение придобива известен смисъл, когато човек погледне кой стои в режисьорското кресло. Рубен Флейшър явно все още лежи на старата кълка от „Зомбиленд“ и вече повече от 10 години не успява да заснеме и един свестен филм. Достатъчно е да спомена, че той стои зад кошмарната адаптация на „Венъм“ от 2018 г., за да ви стане ясно, че си имаме работа с човек, който може да унищожи дори един от най-емблематичните злодеи в историята на комиксите.
„Uncharted: Извън картата“ е прекалено детински за моя личен вкус. Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам детските анимации, но не заради хумора в тях, а, защото винаги имат заложена поука, която може да изгради, както подрастващите, така и техните родители. Тук обаче нямаме нищо подобно. Просто едни рисувани герои са заменени с хора, които са по-популярни с изявите си в социалните мрежи, отколкото с актьорското си майсторство.
Разбирам, че човек лесно би могъл да се подведе по филмите за Индиана Джоунс и Лара Крофт, но без да се вкара нужната нотка на оригиналност няма как да стане.
Да, красивите пейзажи стават още по-красиви на няколкометров екран. Да, Том Холанд е може би най-големият тийнидол в момента. Да, младите жени в мокри фланелки и стегнати трика безотказно работят за мъжката аудитория. Но за един стойностен филм имаме нужда от много повече.