Дойде Трети март и отново удари гонгът не за празник, а за спорове. Професионални анализатори и волни любители на исторически джавкания подновиха битката с опонентите си, главно виртуални, останала неразрешена от предната година. По вече утвърдена традиция на този ден от ранни зори тръгва мърморенето, че
Русия ни е освободила, гонейки личния си интерес.
Това безусловно е така, но е изумително, че се поднася като упрек към нея. Та с какво ни е била длъжна Русия, за да воюва просто ей така за свободата ни? Какво по-естествено има от това, една държава, при това империя, да преследва целите си.
Спасителите на плажа не вадят удавници от безпределна любов към човечеството, а защото са на работа. Ентусиасти като „професионалния революционер“ Че Гевара, тръгнал да „освобождава“ други народи, вместо да трупа тлъстини в някое министерско кресло в Хавана, са изключения от правилото. Да би мирно седяло, би казал в конкретния случай нашия народ, озарен от мъдростта на многовековния си опит, трупан под чужда власт.
И сега имам възможността да пиша тези редове от Варна, пак поради факта, че Русия е гонила националните си интереси. Както ги е разбирала тогава, както през двете световните войни, та чак до днес ги разбират и тя, и САЩ, и останалите големи играчи.
На Берлинския конгрес Османската империя настоява да запази Варна в пределите си. За стратегическото значение на Варненската крепост по онова време не е необходимо да влизаме в подробности. Руснаците се преборват тя да влезе в рамките на новото княжество, за сметка на земи с българско население в днешна Македония, които остават под турска власт. За едните започва нова ера, а на другите историята отрежда Илинден и още много мъки.
И в конкретния случай интересът на Русия е прозрачен.
След Кримската война, двадесетина години по-рано, загубилата Русия е лишена от правото да има свой флот в Черно море. Това е и причината руснаците да се борят Варна да остане в пределите на свободното княжество, нетрайно очертано в Сан Стефано. Да си осигурят в близост достъп до голямо приятелско пристанище под знамето на благодарната освободена България, а не Варна да остане в ръцете на историческия им противник. Какво по-логично от това. Било е жестоко към българите във Вардарска Македония, но на везните на руските интереси родното черноморие логично е натежало. И може би благодарение на това днес близо 400 000 имота между Шабла и Синеморец са собственост на руснаци. Всяка империя на нейно място би го направила, когато е спечелила война с друга.
Разбира се, да се твърди, че просто сме „намазали“ покрай битката на големите би граничило с цинизма и светотатството. Напротив, добре сме си били постлали и обикновеният българин не би трябвало да живее с усещането, че е получил нещо даром. Нима борбата ни за национално освобождение, стигнала до естествения си пик с обреченото, но героично Априлско въстание, е мит. Тези хора не са били идиоти. Всеки от тях е знаел, че животът е само един и въпреки това го е заложил.
А когато упрекваме някого, че гонел интересите си, нека се погледнем сами.
Преследваме ли нашите интереси? Въобще, кои са те?
Примирихме се, че нямаме национален идеал, а имаме ли поне общи цели? Обединява ни единствено общият страх, да не дойдат „ония“ от Азия.
Ако влезем в матрицата на „експертите“, ще се окаже, че нито едно историческо събитие не е достойно за наш Национален празник. Стига да решим, можем да направим на пух и прах и 24 май, и 6 септември и 22 септември. Та нима делото на Кирил и Методий не е инспирирано от византийските интереси. Можем да се направим на интересни и да принизим Съединението, защото е протекло без кървава касапница, а само с една жертва. Можем да се подиграем на Независимостта, тъй като от нас, нито тогава, нито сега е зависело нещо. Или да припишем заслугата за нея изцяло на огромната суета на Фердинанд. Пък и Независимостта, както и Съединението, е обявена без жертви и черни забрадки. Можем и го правим. Така Ботев става терорист, речен пират, пияница и психопат, а Левски детеубиец и обикновен престъпник.
Най-печалното е, че опитите на някои да се правят на интересни на гърба на историята и утвърдените ни авторитети в нея, стигат до децата. Признавам, че ми е безкрайно трудно да опровергавам пред тях твърдения на хора „с особено мнение“, които вече са посели съмнения в главиците им. И когато малките, дочули някой умник, ме запитат: „Ама, как така, нали не е вярно…“, чувствам единствено гняв.