Един от основните автори на авторитетното американско списание The American Conservative Даниел Ларисън продължава да критикува остро Вашингтон за санкционната му политика спрямо Иран и в конкретната статия, за това, че не се учи от провалите на американската външна политика в миналото и ги повтаря. Материалът е представен без редакторска намеса.
Томас Пикъринг обяснява, че иранската политика на администрацията Тръмп е изначално обречена на неуспех.
„Политиката на максимален натиск и недостижими искания се основава на дълбоко погрешни оценки за Иран и мъдрото използване на американската мощ“.
Пикъринг описва иранската политика на Тръмп, но това лесно може да бъде отнесено и до работата на президента по много други въпроси. Администрацията на Тръмп настоява да иска от другите правителства да капитулират, да правят широки отстъпки, които биха противоречали на повечето от сегашните им политики и след това ги наказва, ако другата страна откаже да се съобрази с лудите ултиматуми. Никой не реагира добре на това, че е притискан, а това е особено вярно за режими, които са направили съпротивата срещу САЩ основна част от тяхната управляваща идеология. Максималният натиск обикновено предизвиква максимална съпротива и води до още по-широко демонстриране на поведението, което кампанията за натиск трябва да спре.
По-нататък в колонката си, Пикеринг разглежда жалките резултати на спонсорираните от САЩ преврати и тогава пита:
„Ще се научим ли някога?"
Ако вземем предвид последните две десетилетия, отговорът е – никога. Нашите политици рядко, ако изобщо някога, научават нещо от миналите грешки и престъпления на правителствата ни. Ако признат, че предишните политики са се провалили, те избягват да признаят, че тези политики поначало са били обречени на провал. Много по-обичайно е за политиците и анализаторите да хвърлят вината за провалите ни в чужбина на неадекватността на нашите проксита и съюзници, или действията на нашите противници. Фактът, че тези политики могат да бъдат провалени от толкова очевидни и предвидими проблеми изглежда изобщо няма значение. Няма много хора, които са готови да приемат, че определен замисъл се е провалил, защото поначало е бил лош.
„Ние“ никога не се учим, защото много от нашите политически лидери и анализатори не мислят, че провалените ни политика си били поначало грешни. Единственото, което те са заинтересовани да разберат е как да прилагат същите лоши идеи „по-ефективно“ следващия път. Това са хората, които продължават да си мислят, че превантивната война или сменянето на режима са подходящи политически опции, когато са приложени по „правилния“ начин. Истинското учене е невъзможно без желание да се подлагат под въпрос и да се отстраняват грешните оценки и прекалено много от нашите политици и лидери никога няма да се отърват от определени предразсъдъци за ролята на САЩ в света. Щом веднъж някой приеме за даденост, че САЩ има и правото, и възможността да се намесва в работите на други държави и да диктува своята политика върху тях под заплахата от колективно наказание и/или война, той най-вероятно ще докара нещата до там, че стремежа към смяна на режима се възприема като синоним на американското „лидерство“ по другите страни.
Превод: Иван Христов
Източник: "Фокус"