Атаката с дронове и крилати ракети срещу рафинерията Абкайк и петролното находище Хурайс не успя да прерасне веднага в открит военен конфликт, но се вписа перфектно като поредния елемент от геополитическа ескалация, тласкаща развитието в посока към война. А нейният характер, участници и последици могат да се првърнат в маркери за близкото ни бъдеще. Защото случващото се в Близкия и Среден Изток поставя на изпитание както волята на Америка да удържи позицията си на водеща сила, особено в този регион, така и амбициита на нейните противници да „напипат“ границите на търпението ѝ. Реториката на Иран е показателна в това отношение. Само допреди десетилетие бе невъзможно да се повярва, че режимът на аятоласите ще отправя директни заплахи към Съединените щати и индиректно ще атакува основния американски съюзник в Персийския залив – Саудитска Арабия.
Подобна дързост едновременно се съчетава и е следствие от обективното нежелание и/или невъзможност на сегашната американска администрация да налага позициите си по множество международни проблеми: вече е ясно, че липсва стратегия за активна защита на съюзниците в Персийския залив, провалиха се опитите за иницииране на политическа промяна в Сирия и Венецуела, очертава се безславно военно изтегляне от Афганистан, налице е пълно дипломатическото фиаско по отношение на стопирането на сделката на Турция за придобиване на системите С-400; подобно нещо се наблюдава и по казуса „Северен поток“, най-близките ѝ съюзници отказаха да я подкрепят в отказа от ядреното споразумение с Иран, санкциите срещу Русия също не дават кой знае какъв резултат и накрая, разпалената търговска война с Китай добива измеренията на едно напълно безмислено начинание.
Независимо дали става въпрос за системни дефекти на механизмите на американската доминация или всичко се случва поради некомпетентността на администрацията на Тръмп, а може би е налице комбинация между двата фактора,
посланието към останалия свят е, че Америка отслабва.
Страната с най-силна икономика, контролираща световния финансов пазар, имаща под ръка десетки съюзници и стотици военни бази по целия свят, оперираща с невероятен бюджет за отбрана, сигурност и дипломация, се проваля при опитите да постига базовите си външнополитически цели. И оставя след себе си не толкова вакум, колкото анархия, чрез която други играчи заздравяват позициите си на международната арена. Видяхме как руснаците си извоюваха ролята на арбитър в сирийския конфликт, Китай заема ключови позиции в иранската петролна промишленост, самият Иран артикулира с военна сила по целия си граничен периметър, Германия прокарва идеята, че Европа повече не трябва да разчита на Америка за своята сигурност, а Макрон дори обяви „края на западното господство“.
Изглежда се намираме на важния исторически рубеж, при който единствената световната свръхсила преминава от фазата на експанзия към дефанзивно поведение, без самата тя да го осъзнава. Още по-малко пък да е готова да го признае. Оттук и неспособността ѝ да реагира адекватно на процеса. Което съдържа в себе си огромен геополитически риск, произхождащ от двете крайности - или американското превъзходтсво да се срути прекалено бързо, или неговата защита да достигне точката на Трета световна война.
Едва ли изобщо е възможно да се изработи някаква действена стратегия за съхраняване на сегашните позиции на Съединените щати. Защото това ще означава да се признае, че
инициативата принадлежи вече на противника.
А американските елити все още вярват в своите сили. Засега те се обръщат към два познати инструмента - икономическите санкции и стремежа все по-силно да обвързват съюзниците си, надявайки се така да съхранят „века на Америка“. Но засега го правят крайно нескопосано.
Както едно лекарство не може да лекува всички болести, така и чрез еднообразно поведение не може да се търси постоянен успех на международната сцена. Напротив, резултатите са често обратни на преследваните цели. Например при разпалената търговска война с Китай, европейците заеха по-скоро страната на Пекин, отколкото на Вашингтон, а по отношение на разваленото ядрено споразумение с Иран,
Европа, Китай и Русия открито отхвърлиха американски санкции срещу Техеран.
Двата примера представляват случаи на ситуативно взаимодействие, което не подрива все още трансатлантическия възел, но създава нещо като негово подобие. Все повече отношенията между Китай и Русия добиват очертанията на военно-политическо съглашение. Открито то не е формализирано, но се изпълва с все повече съдържание. Показателни са проведените неотдавна руско-китайски военновъздушни учения в Източнокитайско море. Там бе демонстриран капацитет за съвместно действие в район, изключително деликатен за американските съюзници в региона - Япония и Южна Корея.
Спрямо подобни нови реалности Америка изглежда се адаптира все по-трудно. Тя се отказва не само да оцени провалите си, но дори да ги съзре. Такъв е случаят с политиката за налагане на икономичически санкции на Русия. Те просто не работят. Дали защото се налагаха поетапно или защото оставят извън обсега си ключови звена на руската финансова инфраструктура, но тяхното действие дори на милиметър не приближава очакваната дипломатическа „капитулация“ на Москва. И ако руската икономика забуксува в последните пет години, това се дължи в най-малка степен на американските действия. Много по-значимо ѝ се отрази падането на цените на петрола и самото изчерпване на съществуващия държавно регулиран модел на развитие.
Но във Вашингтон продължават да вярват, че тяхното „кукуригане“ кара слънцето да изгрее.
Което е може би добре за междуанродния мир. Защото ако вземем примера с Иран, икономическите санкции не само не карат режима в Техеран да възприеме една по-примирена позиция, но и радикализира поведението му. Ами ако същото се бе случило и с Русия? Може би най-кошмарният сценарий за човешката цивилизация е Москва да реши да действа експанзивно, решила, че или е прекалено близко притисната до стената, или че Америка вече не е в състояние да брани статуквото, а пък самата Америка реши да защити позициите си с цената на всичко, за да докаже категорично, че не е хартиен тигър.
Много са въпросителните и около мащабната съюзническа мрежа на САЩ.
Тя е продукт в по-голямата си степен на Студената война и доста трудно се адаптира към новите условия и е спорно дали повече пречи или помага за постигане на американските външнополитически цели. За мнозина от нейните участници е все по-трудно да се идентифицират с американските позиции. Турция представлява най-големият „рецидив“ в това отношение. Други пък са недоволни от слабото усещане за американска подкрепа. Тук се нареждат монархиите от Персийския залив, които искрено недоумяват защо не бе свален Башар Асад в Сирия и защо не се нанася военен удар по Иран.
Центриран сред множество партньори, Вашингтон не вижда възможност за изработването на обща позиция и може би затова непрестанно се опитва да налага собствената си линия. Но подобен подход няма как да не разширява кръга на недоволните, което пък допълнително усилва усещането на американците, че съюзниците им или не струват, или направо ги предават.
Обратната страна на монетата е, че партньорите също изпитват разочерование от липсата на твърдо определено външнополитическо поведение на Вашингтон. Всяка нова администрация в Белия дом има своя външна политика, която не се припокрива много с предишната. Този проблем стана особено очевиден при управлението на Тръмп, където външната политика се превърна в траен заложник на острия конфликт между изпълнителната и законодателната власт. И дори за най-близките американски съюзници представлява трудност да се нагаждат към бързата смяна на настроенията в Белия дом или Конгреса.
И ако САЩ трябва да рестартират външнополитическа реабилитация, те първо трябва да преподредят домашната си къщичка. Едва след това може да се формира вътрешен консенсус за бъдещото място на Америка в света. Който трябва да бъде прокарван много по-стратегически и много по-интелигентно, в сравнение с използваните днес похвати. За да се запази някаква глобална стабилност, защото иначе...
Коментарът на Георги Георгиев е публикуван в Гласове