Европейците бяха шокирани от неочакваната новина за убийството на иранския генерал Сюлеймани. Те отново се оказаха пасивен наблюдател на спонтанните решения на Тръмп. И отново са приклещени в капана му, пише Б. Везел
По драматичен начин влязохме в новата година, която заплашва да ни качи на едно политическо влакче на ужасите. В своето празнично умиротворение европейците бяха шокирани от неочакваната новина за убийството на могъщия ирански генерал, а сега на всичкото отгоре трябва да носят и последствията. Европейците. Както обикновено неинформирани и безсилни, те отново се оказаха пасивен наблюдател на едностранните, спонтанни решения на американския президент. И днес са приклещени в капана на Тръмп, от който не могат да се измъкнат със собствени сили.
Отдавна се изпариха всички илюзии, че със сегашното правителство във Вашингтон може да се постигне някакво поне в зачатък рационално сътрудничество във външната политика. Нещо повече, безпомощността на европейците лъсна допълнително, когато държавният секретар на САЩ Майк Помпео с цинични реплики ги обвини, че не оказват достатъчно подкрепа в Близкия изток. Но човек все пак се пита какво ли точно има предвид Помпео. Може би очаква, че след убийството на Сюлеймани европейците ще предоставят войски за война, която САЩ биха повели в Близкия изток? В обясненията, които дава както той, така и президентът Тръмп, има капчица безумие, която допълнително наелектризира и без това опасната ситуация.
САЩ: Можехме - направихме го
Нека да си припомним, че президентът на САЩ всъщност обеща да прекрати безкрайните войни в Близкия изток и да върне американските войници у дома. Как се връзва такова обещание с убийството на Сюлеймани - това не могат да обяснят дори най-опитните познавачи на американската политика в Близкия изток. Някои дори се опасяват, че зад трескавата дейност и нападението с дрони срещу летището в Багдад просто не се крие никаква дългосрочна стратегия. Тук не става въпрос дори и за "Америка на първо място" - оповестената от Тръмп цел, особено що се отнася до икономическите отношения.
Във външнополитически план европейците са заклещени в капана на една американска политика, възникнала от емоционалните изблици на един непредсказуем президент и с подкрепата на опиянените от властта неоконсерватори, които отново се добраха до кормилото на властта във Вашингтон. По същество тяхното единствено обяснение за убийството на Сюлеймани в момента гласи: "Можехме - направихме го."
Няма какво да се лъжем: европейците изглеждат слаби и безпомощни със своите съвместни декларации, призоваващи към деескалация, след като техните уж-партньори от САЩ направиха всичко възможно за изостряне на ситуацията. Но може би все пак съществува малка пролука за някакви дипломатически усилия, които да предотвратят най-лошото. Ясно е, че Техеран планира ответен удар. Какъв точно ще бъде той - засега не се знае. Но тъкмо от отговора на този въпрос зависи опасността от по-нататъшна ескалация. Техеран може би все още не е взел решение, тъй че първият дипломат на ЕС Жозеп Борел потърси контакт с иранския външен министър.
Да, Техеран вече оповести, че няма да се придържа към ядреното споразумение, което през миналата година Великобритания, Франция и Германия с мъка успяха да опазят. Но докато международните инспектори имат достъп до страната, тази врата не е изцяло затворена. Налице са и други сигнали, че иранското правителство би било готово да разговаря с европейците.
Ясно е също така, че в Европа никой няма да пророни дори една сълза за Касем Сюлеймани. На неговата съвест тежат стотици хиляди убити в Сирия и в Йемен, тъкмо той беше и повелителят на онези бригади, които участваха в задочните войни на Иран, за да бетонират властта на аятоласите в целия регион. А всяка съпротива по закон се смазваше чрез кръвопролития. И въпреки това смъртта на Сюлеймани предизвика шоков ефект.
Какво може да направи Европа?
Сега европейците трябва да използват своите все още налични контакти с иранското правителство и да разчитат на волята му за оцеляване. Техеран добре знае, че без съмнение ще бъде победен в един военен сблъсък със САЩ. А икономическото положение в страната и без това е доста напрегнато - показа го последната вълна от протести.
Нима все още има луфт за намиране на политическо решение? Всичко изглежда така, сякаш европейските посредници нямат почти никакъв шанс, но трябва да го използват. Заплахата от една надвиснала война може да придаде допълнителна тежест на дипломатическите усилия.
Времето бързо ще покаже до каква степен замесените в конфликта са готови да предприемат самоубийствени действия. Никога не е късно да се изправиш на ръба на тази политическа пропаст. Но едва ли е разумно да се бърза натам.