Случилото се с Ива Николова пред Народното събрание днес (бел. ред. вчера) е грозно и пошло. Всеки човек има лично достойнство и не трябва да бъде нараняван, унижаван, обиждан.
И за да стане ясно, че унижението не е начинът да се изразява несъгласие с когото и да е, моля прочетете долните два абзаца. Те са от книгата на Ива Николова. Понякога най-големите обиди си нанасяме сами. Друг е недопустимо да го прави.
“Новата демократична преса не убиваше мечтите на хората, а вървеше нещо много по-зловещо – тя ги окарикатуряваше и осмиваше. Много анализатори са склонни да смятат, че това е било умишлено, съзирайки и в тази посока дългата ръка на бившата политическа полиция. Дори и да е имало такъв елемент, далеч по съществен е фактът, че преди да станат родители на тези медии, хората, които се захванаха с тях, също бяха създавани като продукт на идеологическата система на комунистическата държава. Те идваха от т.нар. партийни органи, където бяха заемали треторазредни длъжности, съзнанието и мисленето им беше пропито с клишета и постулатите на комунистическата агитация, речниковият и стилистичният им запас варираше от двете крайности – отблъскващия официозен език на партокрацията и уличния език на гаменщината, между които зееше пропаст, запълнена с яростни амбиции за изява и липса на талант за реализацията ѝ.
Под модерност тези хора не разбираха идеи, възгледи и цели, а булеврадна словесна еквилибристика, кръчмарски патос, дадаистично и пубертетски бунт. Те презираха всичко чуждо и неразбираемо за тях и моментално го приковаваха на позорния стълб на уродливия си присмех от страх самите те да не станат посмешища. Прикривайки интелектуалната, духовната и професионалната си си ограниченост, която би лъснала ослепително в сравнение с другите общности и техните преставители, те овъргаляха в калта всичко недостъпно за тяхната менталност и емоционалност.”
Из “Смъртта на синята мечта”
Автор: Ива Николова
Издателство EPA, София, 2008