“Всеки на мястото си!” Спомняте ли си приказката на Андерсен с това призивно заглавие? В нея великият вълшебник на словото ни припомня по своя очарователен, поетичен и малко ироничен маниер, че когато никой и нищо не е на мястото си, мигновено настъпват всеобщ смут и хаос.
В края на приказката се появява една проста свирка със силен и рязък звук, който предизвиква страшна буря. За щастие на финала всичко намира мястото си - и банкерското семейство, и селяните- новобогаташи, и господарите и слугите...
Нашата историческа съдба изглежда такава:
открай време никой и нищо да не е на мястото си.
В периода между двете войни сякаш нещата са били по-подредени и обществото ни е разполагало с доста по- ясна скала на ценностите. Всеки е знаел мястото си. Образованият и социално издигнат човек е бил по- уважаван от по- необразования и ниско стоящия.
Превратът от Девети септември постави “ново начало”, имаше и добри, и лоши, и полезни, и ненужни промени, а до „светлото бъдеще” така и не се стигна. То беше една хубава социална илюзия, в която повярвахме. Но ще бъде несправедливо и невярно да твърдим, че абсолютно всички критерии и норми са били напълно изгубени, че е имало тотален хаос, мащабни грабежи, грубост и безхаберие, както е сега.
Наистина, обществото ни от нормално разслоено преди войната / както е във всяка европейска страна/, стана “хомогенно”, започна да се унифицира, уеднаквява по сталински още в началото на петдесетте години. И така, твърде скоро изчезнаха границите между отделните класи и прослойки, между отделните личности.
Разделихме се единствено по един признак - “партийни” и “безпартийни”. „Правоимащи” и „правонямащи” . Лично аз и моите „безпартийни” родители и роднини, преминали през драматичните първи години след 1944 г., бяхме от “втората” категория и изпитахме огорчения и притеснения, но такава бе съдбата на част от хората в България. Но после настъпи „размразяването” и животът стана малко по- поносим, сигурен и спокоен. Нека да бъдем справедливи: не може да се отрече напълно направеното през тези години - освен в индустрията, особено в социалното дело, образованието, науката и културата, а то не беше никак малко. Като човек от сферата на културата, мога да кажа, че тъкмо тогава –от 50-те до края на 80- те години културата и изкуството на България бяха на определено високо, световно ниво!
А и образованието ни беше сериозно, на висота.
Но да се върна на критериите и нормите. Като потомък на възрожденски род, на поборници и книжовници, и скромен културен деец, не мога да се примиря, че държавата ни вече толкова години, при това на всички нива - се ръководи от неподходящи и в много моменти и от недостойни и дори вредни хора, които нямат уважението, доверието и подкрепата на обществото, нямат и доблестта да приемат този безспорен факт, че са нежелани, че народът не ги иска, но те продължават да ни се натрапват непрекъснато.
Считат се за незаменими, за велики! Някои от тях просто нямат никакъв срам – ето показаха се толкова агенти- доносници, бивши функционери, хора, които са мачкали и тормозили други хора, но нито един не си подаде оставката. Не се покая, не се оттегли. Други пък , от новите „демократични кадри, доказаха многократно некадърността си, както и пълната липса на морал и честност, но продължиха да ни се натрапват, да се самопредлагат, да искат власт, защото се оказа, че в бедна и малка страната като нашата само от властта се богатее. Вижте само как непрекъснато безсрамно увеличават заплатите си.
Директорка на пенсионен фонд си определила месечно трудово възнаграждение от...200 000 лева / не тук няма печатна грешка!/, а управител на банка – само 100 000! Директори на разни държавни дирекции с по един милион годишно, шефове на болници /какъв морал?!/ също по милион...Ами депутатите? Те не били обикновени хора, според другарката от Кърджали, имали специални нужди....
Но ако в приказката „Всеки на мястото си!” на Андерсен има един цар, глупав, суетен и некадърен. /Да, през тези изгубени години имахме мнозина царе- натрапници - некадърни, суетни, нагли и крадливи.
Един дори беше истински цар от род, донесъл само беди и национални катастрофи на България. А след него неговият лъжлив и алчен внук пожела да заграби държавни имоти и гори, били „негово наследство”!
От дядо му, дошъл с дългове от казината във Виена, довел страната ни до две национални катастрофи и заминал си с един вагон заграбени богатства. Затова и народът и като посегна и на рилските гори, народът го нарече „Крадлив дедо”! Да, тези сякаш извадени от музея на Мадам Тюсо нелепи и бутафорни фигури също потвърждават тази известна приказка на великия Андерсен, а също и една друга, още по- известна - “Новите дрехи на царя”. / Така и при “царуването” на трите последни правителства, начело с новия ни „цар” или по- скоро диктатор, изживяващ се като цар, а всъщност бивш сикаджия, пожарникар и телохранител на последния лъжлив и крадлив цар / как допуснахме това за наш срам?!/, слязохме още по- надолу, съвсем до дъното и сега сме най- бедната, най- корумпираната, най- слабата във всяко отношение държава в цяла Европа.
При това, той гордо се похвали, че бил спрял трите енергийни проекта на България! Представяте ли си?! За това би трябвало не да си даде оставката, а направо да се самоубие... И останахме доста зад северната ни съседка, на която някои напразно се присмиваха. И от „енергиен лъв на Балканите”, скоро ще станем „енергиен просяк” Да, изостанахме във всяко отношение. Дори инвестициите спаднаха цели 22 пъти благодарение на тази невероятно алчна и корумпирана шайка, която ни управляваше досега! И на почетното 111 място по свобода на словото, заедно с най- нещастните африкански държави!
/А българинът, според едно скорошно международно проучване, е не само сред най- нещастните, но и сред най- малко милостивите към чуждото страдание в света / заедно с поляците, литовците и естонците/. И как се обяснява това? Сигурно с прекалената изнервеност, несигурност и индивидуализъм на българина, неспособен да се обедини, да застане единно зад обща кауза... /
Моята голяма тревога сега е за
културата на България, винаги пренебрегвана, изтиквана
“натясно в ъгъла” / С. Моъм/. Т.нар. “културна политика” от последните години нанесе непоправими щети на българското общество и предизвика един, за съжаление дълбок и необратим процес на лумпенизация, на опростачване на нацията, която стигна дотам, че вече аплодира учиндолския шоумен, Ивана / любимката на премиера/, Кондьо, Криско, Глория и Азис! На последния се даде дори телевизионно предаване!
А Министерството на българската култура не направи нищо, за да спре тази катастрофа. В очите на обществеността то отдавна е вече излишно. Всъщност какво прави то за българската култура? А какво направи невежият eксминистър- мултак, сега депутат / който псува и говори на турски под герба на България! –вижте видеото в Интернет/, освен, че напълно съсипа и без това изстрадалата българската култура?
Преди време той дори реши, че трябвало да съкрати / представете си, той?!/ Операта на Стара Загора, най- старата след столичната / основана през далечната 1925/, център на единствения оперен фестивал на Балканите, Театъра и Оперетата на старата ни столица, Националната оперета / една от водещите в света/ и уникалния „Арабеск”! А от друга страна, Министерството нехае за повечето от институтите у нас.
Много от тях се рушат - било поради липса на средства и на лошо, а и в някои случаи, непочтено или некадърно управление. Тези институти уж са на територията на общините, а кметовете им са безсилни например да прогонят някой директор- рушител, крадец и диктатор, защото е „верен кадър на Партията”!
А и освен това - силното деструктивното начало, заложено в двете уникални по своята глупост и непригодност “реформи” - театралната и музикалната, и тази, невероятно нелепата!, с „делегираните бюджети” и нежеланието на властта да предприеме каквото и да е в областта на културата. За неуките ни управници тя е „деветата дупка на кавала”. Да, за тези бездуховни хора се оказа, че най- важното е да се награбят доколкото могат и след тях и потоп да стане. Нали тях няма да ги засегне, толкова са се ояли, награбили, самозабравили... Една престъпна върхушка, която от няколко години се бори със зъби и нокти за властта. И дори вече ни налага и цензура! Посегнаха и на науката.
Някоя си Менда, която казва „бюжет”, вместо „бюДжет”, нарече учените от Българската академия на науките...”просяци” /?!/, защото поискали мизерните средства за наука да бъдат малко повишени и заплатите на младите учени да не бъдат колкото на метачките по улиците. „Сит търбух за наука глух!”, каза преди години големият Радой. Но го каза за конкретно лице, не и за държавната власт, която преди, все пак, подкрепяше науката и културата. А сега епиграмата се отнася за цяла една група от хора със закърнели сетива за култура, наука, духовност.
Да, ясно е, че тези „царе” не са мястото си, както би казал и великият Андерсен, с когото сме израснали. Ние, българите, от опит знаем, че е лесно да се руши и трудно да се изгражда наново веднъж разрушеното. Държавата ни е вече разрушена. Нямаме индустрия, земеделие, енергетика, сигурни пътища и тунели, безопасни жепелинии, добър градски транспорт, водоснабдяване, нормално здравеопазване, социално дело, съсипват се науката, културата и образованието. С една дума: нямаме нищо !
За 11 години ГЕРБ разруши напълно всичко. Нямаме нито адекватна полиция, вече започна да пребива и наранява и невинни протестиращи, а и за армията, да не говорим!, които да ни бранят и прииждащите емигранти и терористи, и от наглостта на циганите. Да, държавност – съвсем нямаме. Станахме протекторат, който се люшка между Изтока и Запада. Явно е, че разрушителното начало е вече водещото у нас. По- точно у повечето от нашите народни натрапници, пардон, „избраници”.
Тези дни отново прочетох приказката на Андерсен във вдъхновения превод на писателя Светослав Минков. Тя завършва така: “Всеки на мястото си! И туй ще бъде някога. Нали Вечността е дълга, много по- дълга от тази глупава история?!”
Дано! Но ако не стоим със скръстени ръце и да вземем да ги изметем! И да отидат на мястото си! Част от тях на бунището на историята. Най- сетне! Търпеливостта на българина, страдал и търпял цели пет века под едно варварско робство, е наистина пословична, но не и безгранична.
Започнах с любимия Андерсен. Вярно е, че „царят е гол”, нали?! А френският писател Антоан дьо Риварол / 1753- 1801/ го е казал най- точно: „Когато народът е по-просветен от управляващия го, революцията е неизбежна!”.