Един от успехите на американската външна политика на Джо Байдън е развиването и консолидацията на тристранното сътрудничество на САЩ с Япония и Южна Корея. Срещата между американския президент, японския министър-председател и южнокорейския премиер в Кемп Дейвид е резултат от усилие в точно тази посока. За да се стигне дотук обаче американската дипломация трябваше - ако не обезателно да опосредства, то поне да насърчава - разведряването на двустранните отношения между Токио и Сеул, доколкото периоди от споделеното историческо минало служеше като перманентен източник на напрежение между двете източноазиатски столици.
Когато обаче консервативната администрация в Синята къща на Юн Сук-йол предприе стъпки за възстановяване на ползотворния диалог с тази на Фумио Кишида, то това бе оценено подобаващо не само от японската страна, но и от американската. През април тази година южнокорейският министър-председател пя "Американски пай" във Вашингтон, където той бе поканен на едва втората специална държавна вечеря, давана от Джо Байдън, и получи от последния китара с автограф от автора на спомената песен, Дон Маклийн. Но отвъд тази развлекателна страна на срещата им тогава, Южна Корея и САЩ подписаха "Декларацията от Вашингтон", която предвиждаше създаването на Ядрена консултативна група между двете страни, както и периодични курсове - първият от които вече се състоя в средата на годината - на американска ядрена подводница в източноазиатската страна. И ако отношенията между Сеул и Вашингтон са податливи на деликатни флуктуации, то тези с Япония са от по-прогнозируем характер, за което свидетелства партньорството между Вашингтон и Токио както на двустранна, така и на многостранна основа (като това в Четиристраннния диалог по сигурността).
Тази положителна тенденция не означава, че хоризонтът пред тристранното сътрудничество между САЩ, Япония и Южна Корея е обезателно безоблачен. Има твърде много неща, които могат да сложат прът в колелото на тяхното взаимодействие. Наред с проблемите от двустранен характер между Сеул и Токио, които засега изглеждат по-скоро като въведени в медикаментозна кома, отколкото да са разрешени, Южна Корея, например, реагира резервирано на налаганите от американците икономически и търговски санкции на Китай (тъй като икономиката на страната е в голяма степен интегрирана с тази на Поднебесната империя, което най-лесно може да се види в южнокорейската индустрия на полупроводници). Именно последното прави така, че Сеул "да влачи крак" спрямо предложения от САЩ съюз на производителите на полупроводници, наречен The Chip 4, предвиждащ обезпечаване на линиите за доставки между Вашингтон, Тайпе, Токио и Сеул. Отвъд "политиката като бизнес" пък, на стратегическо естество, Южна Корея винаги е гледала на Китай като естествена противотежест на влиянието на Япония върху Корейския полуостров.
Но пък от друга страна покрай Юн Сук-йол се откриват допълнителни възможности за утвърждаването на това тристранно сътрудничество между Южна Корея, Япония и САЩ. Това е така, понеже южнокорейският президент води външна политика в традициите на консерваторите в страната. Тази традиция може да се обобщи в следния порядък: акцент върху сътрудничеството със САЩ в сферата на отбраната и сигурността, което бива възприемано като приоритетно дори и пред търговските отношения с Китай; политика на възпиране и ограничаване на Северна Корея и такъв прочит на Япония, според който страната на изгряващото слънце не е само източник на рискове, но и възможен партньор. За сравнение, прогресивната традиция в Южна Корея, последен пример за която видяхме в лицето на Муун Дже-ин, се уповава на един "гъвкав дуализъм" спрямо Северна Корея (това е основен принцип на т.нар. Sunshine Policy, според която военното противопоставяне между двете държави на Корейския полуостров не трябва да възпрепятства тяхното икономическо партньорство), придружен със студена резервираност спрямо Япония и такъв тип партньорство със САЩ, което да не се случва за сметка на търговските отношения с Китай.
За развиването и консолидацията на тристранното сътрудничество между САЩ, Япония и Южна Корея обаче допринася не само външната политика на консервативната администрация в Сеул, но и регионалният контекст в Източна Азия. Тук става дума за симбиозата от един експанзионистичен Си Дзинпин, един раздразнителен Ким Чен-ун и един непредвидим Владимир Путин. Дни преди срещата в Кемп Дейвид, на Япония ѝ се наложи да вдига изтребители покрай активността на два руски IL-38, летящи между Японско и Източнокитайско море, където Русия и Китай провеждат военноморско учение (тяхна съвместна флотилия се насочи и към преминаването на проливът Мияко, намиращ се между едноименния остров и Окинава). Това се случва на панорамния фон на продължаващото развитие на балистичната и ядрена програма на Пхенян (тези дни южнокорейското разузнаване съобщи, че в Северна Корея се наблюдава активност в посока подготвянето на изстрелването на междуконтинентална балистична ракета). След неуспешния експеримент по-рано тази година, Ким Чен-ун обеща нов опит за изстрелването в орбита на военен сателит. Миналият месец пък севернокорейските власти използваха гостуването в страната на руския министър на отбраната Сергей Шойгу, за да покажат (отново и вече тестваната) междуконтиненталната балистична ракета Hwasong-18, задвижвана с твърдо ракетно гориво, и два нови дизайна на безпилотни летателни апарата.
Подобно натрупващо се партньорство в Източна Азия между Китай, Русия и Северна Корея прави така, че Токио и Сеул да оставят проблемите си от двустранно естество настрана, катализирайки сътрудничеството помежду си и увеличавайки това със САЩ. Посоките на последното се видяха и в резултатите от срещата в Кемп Дейвид: трите страни се разбраха да направят ежегодни срещите на най-високо ниво помежду си, да увеличат обема и регулярността на съвместните си военни обучения в региона, да си сътрудничат в посока гарантирането на сигурността на линиите за доставки (с акцент полупроводници и батерии), да създадат механизъм за споделяне на данни, касаещи ракетната активност в региона, и да осъществят "гореща линия" на пряка комуникация при обстоятелства от извънреден порядък. Излъчените от срещата Camp David Principles всъщност потвърждават и консолидират Вашингтон, Токио и Сеул в иначе споделената от тях концептуална рамка за Свободен и открит Индо-Пасифик. Трите държави акцентираха върху някои ключови и познати елементи: централната роля нa Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия за региона, денуклеаризацията на корейския полуостров и "липсата на промяна в нашата позиция спрямо Тайван".
Но най-важното от срещата в Кемп Дейвид е опитът партньорството между САЩ, Япония и Южна Корея не само да бъде увеличено като обем, но и да бъде институционализирано. Последното евентуално би го предпазило от събития от конюнктурен характер, доколкото има широко и споделено разбиране, че при една промяна на властта в Южна Корея или САЩ тристранното партньорство между въпросните държави може да бъде отново редуцирано (по примера на мандата на споменатия по-горе бивш южнокорейски президент Муун Дже-ин, в рамките на който не само отношенията с Япония бяха студени и враждебни, но и тези с Вашингтон не бяха на нивото, на каквото са в момента). Оттук нататък остава да видим дали резултатите от срещата в Кемп Дейвид ще се окажат основа за по-нататъшно развитие на тристранното сътрудничество между Сеул, Токио и Вашингтон. Или напротив, срещата в резиденцията на американския президент ще е маркирала лимита на тяхното партньорство.