Бойците от "Вагнер" не се натъкнаха на никакъв сериозен отпор по време на похода си към Москва преди два месеца. Междувременно техният шеф Евгений Пригожин загина при самолетна катастрофа. След края на метежа започнаха дебати за стабилността на Русия. Директорът на Центъра за стратегически комуникации на НАТО в Рига Янис Сартс смята, че маршът към Москва е разтърсил властта в Кремъл. Дали е така... Пред ФАКТИ по темата говори проф. Татяна Дронзина - преподавател в Катедра “Политология” към Философски факултет на СУ "Св. Климент Охридски", експерт по разрешаване на конфликти.
- Професор Дронзина, лидерът на частната армия „Вагнер“ Евгений Пригожин тръгна на бунт към Москва, а вече го няма. Това част от „военната операция“ ли е?
- Не мисля. По-скоро е отклонение от нея. Защо му бе на Путин да се лишава от Пригожин, който създаде медийна империя, фокусирана върху разпространението на дезинформация в Русия и в чужбина. Дезинформация, която никоя държава - дори Русия, не би разпространявала официално? Който изигра значителна роля в Сирия, Мали, Централно африканската република? Нещата се объркаха, след като „Вагнер” се включи във военните действия в Украйна. Участие, съпътствано с множество нападки срещу Сергей Шойгу и Валери Герасимов, а после и срещу самия Путин. Пригожин публично си зададе риторичния въпрос: „Как да спечелим война, когато Дядото е глупак?“ Очевидно визирайки руския президент. И не само това. Той отказа искането на министерството на отбраната да постави всички наемни групи под държавен контрол. Той се осмели да постави под въпрос самите цели на войната. В момента, в който спря похода си към Москва, Пригожин подписа смъртната си присъда - не случайно редица журналисти го нарекоха още тогава - жив мъртвец. След срещата им стана ясно, че Путин няма повече нужда от него. И че руският президент ще приложи и към своя бивш фаворит същата политика, която често иронично наричат „политиката на отворените прозорци“, заради това, че всеки, който беше обявен за враг, някак си падаше от високо – в буквалния смисъл на думата – и губеше живота си по мистериозен начин. И Пригожин падна от високо – от взривен или свален самолет. Поредната проява на мистиката на властта – или просто едно неразкрито престъпление?
- Какъв прочит имате на случилото се с Пригожин?
- Нека направя уговорката, че малко е известно какво наистина се случва в най-близкия кръг на Путин. Убийството на Пригожин, който между другото е плод на същата култура на насилието (известно е, че собственикът на „Вагнер“ нареди екзекуция на дезертьори с ковашки чукове), която в Русия се насажда толкова време, може да е индикатор за доста невидими на пръв поглед процеси.
Най-напред то показа, че Путин няма да допусне никакъв компромис със собствените си властни интереси – допусне ли, той, а не друг, ще стане “живият мъртвец”, защото на руския политически пазар поизбледнели лидери с повяхнала слава не са обект на голямо търсене. Путин с положителност разбира това, защото нареди спецслужбите да се готвят да нов военен бунт - непотвърдена информация, която нищо чудно и да е истина. Второ, стана ясно, че Путин няма да се договаря с никого, дори със собственото си обкръжение, когато се касае за неговата власт и живот. Всяко договаряне, ако такова изобщо се случи, ще бъде просто печелене на време за разплатата, а тя е една.
- Кадиров и неговият “Ахмат” като че ли се държат по умерено… Имат ле вече едно на ум…
- „Ахмат“ са още един мит, който рухна в Украйна. Кадиров беше повече глашатай на тази война, ПР за лоялността на етносите към руския президент и най-стене застрахователната му полица като приятел на всички мюсюлмани. Това изглежда много повече от това да е реален военен фактор. Неговите главорези, способни да избиват цивилни в собствената си страна и извън нея, далeч не бяха толкова ефективни срещу още необръгналите (поне в началото на войната), но с висок боен дух украинци. Чеченците, които днес водят война за Русия в Украйна, са тези, които се обединиха с Москва, за да сломят бунта на собствения си народ по време на Втората чеченска война от 1999 до 2009 г. Те действат под лидерството на Кадиров, често наричан на запад „лудото куче на Путин“, и формират така наречената частна армия, подобна на „Вагнер“. Те бяха кооптирани от Русия и получиха милиони долари и оръжие да се бият в Украйна. Освен че издевателстваха над мирното население, те бяха използвани и за да екзекутират дезертьорите от руската армия. Притежавайки значителен боен опит в сраженията в градски условия, те се биха в Мариупол, Северодонецк и другаде. Смята се, че техният брой е около 9000 – но броят на чеченците, преминали през месомелачката на войната, се оценява на 21 000. Те обаче в никакъв случай не бяха елитни бойни части – един канадски изследовател ги нарече „армия за еднократна употреба“, използвана известно време за пушечно месо – както и да го въртим, по-приемливо за руското обществено мнение е да загине един чеченец, отколкото един етнически руснак. В тази връзка ВВС писа, че убитите от мюсюлманските райони на Русия са 10 пъти повече отколкото убитите московчани. Украинците на бърза ръка се справиха с мита за непобедимите чеченци - мит, поддържан в руската литература и история от мнозина. В това направление на хибридната война Русия претърпя пълен провал. Още повече, че значителен брой чеченци, възприемайки борбата срещу Русия като транснационално дело, днес се сражават в редовете на украинската армия. Накратко, отношенията между „Вагнер“ и „Ахмат“ бяха отношения на сътрудничество и конкуренция. Но с едно наум, че те просто не са борци от една категория.
- Виждаме ли ситуация в Русия, в която властта отслабва, защото войната не върви по план?
- Както се казва, с щиковете може да се прави всичко, само не да се седи върху тях. А властта на Путин почива точно на силата и страха. И такава власт не може да не се пропука – най-вероятно от вътре. Точно такива пукнатини показва фактът, че от бунта на Пригожин до неговото физическо елиминиране минаха повече от два месеца. Но и мъртъв, със своята специфична харизма, той е заплаха. Ако някой от приближените на президента тайно му симпатизира? Руският президент няма как да знае това – както го научи постфактум и с така наречения Генерал Армагедон. Плюс това, Путин май не е в състояние да регулира жестоката конкуренция между вагнеровци - от една страна, и Шойгу, Герасимов, Песков и техните поддръжници, а още по-малко да си осигури лоялността на следващия си фаворит, който и да е той. Най-тъжната констатация обаче е тази, че каквито и опити да бъдат предприети - успешни или не, те ще бъдат дворцови преврати, неподкрепени от руснаците. Дали защото са анестезирани от мистицизма на властта и руското православие, дали защото са обект на успешната интензивната хибридна война на собствения им президент срещу тях, или просто ги е страх – това е тема на друг разговор. Просто искам да кажа, че всеки, който разчита на антивоенно движение в Русия, а още повече на съпротива срещу режима, ще остане жестоко разочарован.
- Как можем да опишем ситуацията в Русия, където Путин се очаква да подпише нов указ за пълна мобилизация?
- Проект на указ на президента Владимир Путин за обявяване на нова вълна от широкомащабна мобилизация може да бъде подписан в следващите седмици. Необходимостта от него е продиктувана от изчерпването на човешките ресурси, включително и на мобилизираните от затворите. Също така Путин цели да върне и мъжете, които емигрираха от Русия. Дълбоко се съмнявам, че това ще се случи. За българската четяща публика този указ следва да покаже едно: случващото се в Украйна не е никаква специална операция, а пълномащабна и с нищо не предизвикана война.
- Българският държавен глава Румен Радев реагира на събитията в Украйна. Видяхме това и при срещата му със Зеленски, а виждаме и различната му позиция по въпроса спрямо тази на управляващите. Защо е това огромно различие…
- Защото Румен Радев провежда руски интереси в България, а управляващите имат евроатлантическа ориентация. Съзнателно или не, той е най-голямото постижение на руската хибридна война срещу нашата страна. Допускам, че той работи искрено за бъдещето на България такова, каквото го разбира – просто не ми се ще да мисля друго. И така да е, това с нищо не укрепва статуса на България като надежден член на ЕС и НАТО. Подобно на Орбан, българският президент апелира към онази част от населението, която вярва, че можем да имаме политика на неутралитет. Това, разбира се, е гигантска илюзия, да не казвам заблуждение, защото неутралитетът в международните отношения не е въпрос на заявление, а на признаване. От уважение към институцията не ми се иска да повтарям всички евтини и плитки наративи, макар че на езика ми е да кажа лъжи, от сорта, че български войници щели да бъдат мобилизирани да се бият в Украйна, че сме щели да станем мишена на Русия и не знам още какво. България, разбира се, трябва да има политика на защита на националните си интереси, но тази политика може и следва да бъде провеждана в рамките на ЕС и НАТО. Защото ние сме НАТО и ЕС. Колко може да продължи тази история с противоречието между институциите? Вероятно до момента, в който избирателите им изпратят сметката. А сметките, както е известно, трябва да се плащат.