Комунистическата утопия отрича парите и банките. Тя поставя като крайна цел в борбата на пролетариата срещу капитала унищожаването на „враждебните“ класи и построяването на „безкласово“ общество. В него паричните отношения щели да се превърнат в "буржоазна отживелица", твърдят проповедниците на „научния“ комунизъм. Въпреки догмите, установилата се с помощта на щиковете на Червената армия диктатура на БКП превръща националната банка на страната в груб инструмент при изграждаждането на една друга утопия – „плановата“ икономика и финанси.
„До средата на 50-те години БНБ дословно следва сталинския модел, без ни най-малко да оспорва съветското лидерство. Превърната в послушен изпълнител, тя се включва в контролираните експерименти на стопанското „размразяване“. През 60-те години с активи на НРБ е закупена бейрутската Литексбанк, чиято дейност и досега не е изцяло изяснена. (Има подозрения, че през банката са минавали сделките с българско оръжие и синтетични наркотици с арабски режими и терористични формирования.) През 70-те години банката е важен елемент от хаотичната икономическа безпътица на „зрелия социализъм“, докато през втората половина на 80-те в нея се фокусират редица от най-острите неравновесия на системата. Създадените в края на комунистическия режим „социалистически“ търговски банки изиграват ролята на фермент, който окончателно разлага системата и в същото време захранва новата“, констатира екипът от изследователи от Държавния архив и БНБ, който наскоро обнародва документи за дейността на банковата система от 1947 г. до 1990 г.
Къде потъна българското злато
Принудена да финансира цели губещи отрасли, БНБ се превръща в мълчалив хроникьор на провала на централизираната икономика от съветски тип. „Най-големи са загубите в кооперативния сектор, където под натиска на мощно лоби се изливат огромни средства, покриващи безстопанственост, документни измами (например фалшиви фактури) и откровени кражби“, твърдят анализаторите на архива на БНБ от онези години. Дупките се запълват с „братската помощ“. Резултатите не закъсняват – първият фалит на НРБ заради огромната задлъжнялост към СССР настъпва още в края на 50-те години. Дружбата си е дружба, ама сиренето е с рубли, обявяват наследниците на Сталин. Оправянето на кривите сметки за безвъзмездната съветска помощ започва с пладнешки обир, в който участват и задгранични банки със съветски капитали.
През 1959 г. натрупаните по време на Царство България 26 тона златни резерви тайно са преместени в Москва под предлог, че сградата на БНБ нямало да издържи на атомна бомбардировка. „До 1962 г. две партиди от златния резерв на България е продаден, за да бъдат покрити падежите по дълга към съветските банки в Лондон и Париж. В самия край на 1962 г. около 21 тона злато си купува срещу рубли и Централната банка на СССР – Госбанк, макар две години по-рано е било обсъждано друго решение, а именно златото да бъде продадено срещу капиталистическа валута и с осигурения ресурс да бъдат погасени българските задължения.
През 1964 г. са продадени още 4 тона, надлежно депозирани предварително като златен залог в Лондон. Операциите са проведени в пълна секретност, като дори счетоводните процедури се извършват с устни нареждания и не се документират по изрична заповед на Тодор Живков“, отбелязва екипът от изследователи на архивите на БНБ. Дали този грабеж, след който България е принудена отново да събира златен резерв, всъщност не е първата стъпка към обявения от Живков при закрити врати през декември 1963 г. курс на присъединяване на НРБ към СССР като 16-та република?
Провал след провал
Както първият, така и вторият фалит на НРБ в края на 70-те години на миналия век неизменно е свързан с тоталната зависимост от пропукващата се вече Съветска империя. Основна роля в новото пропадане играят стопанският авантюризъм, гигантските разхищения и кражбите в изградената върху абсурди и дефицити „планова“ икономика. Главоломно нарастващите след 1974 г. отрицателно валутно салдо и външен дълг на страната са свързани с необходимостта постоянно да се запълват множащите се „дупки“ във всевъзможните баланси на централизираната стопанска система. По заповед на СИВ България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки.
Силен удар нанасят и солидната за размерите на страната „братска помощ“ за режими в Азия, Африка и Латинска Америка (главно Куба и Никарагуа), която върви в комплект с щедро раздаваните и несъбираеми впоследствие финансови и стокови кредити. Катализатор за рязкото влошаване на финансовото състояние на НРБ в средата на 70-те е големият скок в международните цени на горивата. Икономистът Красен Станчев посочва, че изградените мастодонти на социндустрията като Кремиковци, Нефтохим и Медет не подобряват изгледите за изход от кризата. „Ето защо на 11-тия конгрес на БКП се решава страната рязко да свие капиталовите си разходи, без да намалява особено обема на планираното строителство. С други думи, строи се по-икономично и все по-некачествено. Пример за пораженията на това решение върху бъдещите поколения е започналото тогава строителство на магистрали, чийто експлоатационен срок е намален на 15 години заради влаганите по-малко и по-лоши материали. Неслучайно ремонтите по изградените през това време участъци оттогава не са спирали“, аргументира се Станчев.
Плачевното състояние на най-верния съюзник на СССР и горещите молби за помощ не трогват особено съветското ръководство, което нарежда да се създаде валутна комисия, начело с вожда Живков. Тя трябва да следи изкъсо валутните разходи на разхайтилия се съюзник. В крайна сметка сълзите пред Москва хващат вяра. Брежнев дава съгласието си СССР да дотира с 400 милиона рубли годишно производството на храни в България за нуждите на империята. „Горещо благодарим, защото в противен случай България през 1978 г. щеше да изпадне в неплатежоспособност“, признава Живков на среща с господаря си в Крим през август 1978 г. Три месеца пред това диктаторът е дал разрешение на западногермански барети да арестуват много опасни леви терористи в Слънчев бряг, надявайки се жестът да смекчи твърдата линия, която Западът провежда по отношение на отпускането на кредити за НРБ, обвинявана в нарушаване на човешките права и подкрепа за терористични режими и движения.
Същевременно обаче „Големият брат“ отрязва 2 милиона тона нефт и нефтопродукти от износа си за НРБ защото „братската страна“ печелела от реекспорта им срещу конвертируема валута за сметка на Москва. „Трябва да запълваме полските дупки след бунта на „Солидарност” и вече нямаме пари, за да си затваряме очите“ – така може да се резюмира безпардонният коментар на Брежнев по повод на решението на Госплан (Държавния планов комитет на СССР) да спре „авантата“ за верния балкански съюзник.
Вечният мит за добруването на НРБ
Разследващият журналист Антон Тодоров с ирония сравнява приказките за всенародното добруване на НРБ под крилото на СССР с ефектен, но скалъпен от сапунени мехури виц. „Няма по-упорит мит в пропитото от сълзливи лъжи и полуистини за „хубавия“ живот в НРБ публично пространство от легендата как селският хитрец Живков водел за носа съветските лидери, за да осигури небивало в соцлагера благоденствие за българите. Няма и грам истина в притчата как към България течали реки от долари, спечелени от препродажбата на съветски нефт. Тези приказки не са подкрепени с каквито и да било документи и свидетелства. Напротив, хардлайнери на БКП и комунизма описват канските мъки при просенето на всеки по-значим кредит или доставки на съветски стратегически продукти за България.
През най-добрите години от „подаръците на Брежнев“ НРБ годишно е експортирала не повече от 200 хил. тона преработен в Бургас съветски нефт – главно мазут. В същото време по-голямата част от производството на търсени на международните пазари български суровини като цинк, олово и мед, с които НРБ е можела да си осигурява част от необходимата ѝ твърда валута, е била прибирана от СССР срещу рубли“, изтъква Тодоров. Според него, продължаващото и през 80-те години дългово затъване и стопанско пропадане на НРБ, довело в крайна сметка до третия, този път окончателен фалит на НРБ, се дължи отново на стопанската политика на Кремъл спрямо сателитите на СССР. Тодоров цитира протокол от заседание на Валутната комисия към ЦК на БКП в средата на 80-те. На него се разисква въпросът как България да облекчи дълговото си бреме, като се възползва от рязко падналите цени на нефтопродуктите на международните пазари, вместо да купува много по-скъпия съветски нефт. Това обаче се оказва мисия невъзможна, защото НРБ отдавна се е задължила да изкупува продукцията на СССР с петгодишни договори на твърди цени, установени далеч преди падането на световните котировки за течните горива в началото на 80-те.