Децата, на които никой не обърна внимание

Войната в Сирия. Една война, започнала преди малко повече от 5 години, като бунт на недоволство, днес се е превърнала в зловещо, кърваво клане. Всеки ден умират десетки хора – мъже и жени, млади и стари… и деца, невинни деца.

Колко детски живота са угаснали през тези 5 години и половина? Колко детски усмивки завинаги са били изтръгнати брутално от детските лица? Статистиката сочи, че от началото на конфликта са загинали около 50 000 деца (Сирийска Обсерватория за правата на човека). Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, към тази статистика се добавят нови и нови цифри, допълващи зловещите данни. Ако през първата година от войната, броят на загиналите деца е бил малко над 500, то през следващите 4 години броят им се е увеличил стократно.

Но нека не забравяме, че зад тази статистика, зад тези цифри, стоят истински хора, истински деца – децата, на които никой не обърна внимание.

Хиляди момчета и момичета загинаха или получиха трайни наранявания в един конфликт, отдавна загубил смисъл и посока.

Заговаря се за тях едва когато се появи някоя потресаваща снимка, видео или история, като тази на малкия Айлан, който се удави заедно с майка си, братята и сестрите си край бреговете на Турция миналата година или тази на 5-годишния Омран Дакнеш, който като по чудо оцеля, след като бомба падна върху дома му. Тези две деца приковаха вниманието на целия свят. Техните снимки – олицетворение на болката и ужаса, на страданието и безсилието – обиколиха всички медии, всички информационни канали, всички кътчета на планетата и накараха хората за един кратък миг да изпитат състрадание и съчувствие. Сякаш светът току-що бе открил, че в Сирия всеки ден умират и биват ранявани деца, на които до този момент никой не бе обърнал внимание.

Има ли обаче, смисъл в този мимолетен проблясък на човечност и състрадание? Ако не се бе появила снимката на Омран, надали някой щеше да си припомни Айлан. Съвсем скоро и 5-годишното момче, запечатало се в умовете ни като покритото с бетонен прах изплашено дете, обляно в тъмночервена лепкава кръв, ще потъне в забрава, а обществото пак ще впери бездушно празни погледи в статистиката.

В месеца, в който Омран бе ранен, а брат му Али загина, в Алепо бяха убити още 99 деца в източната част на града и 49 в западната му част, по данни на Сирийската обсерватория за човешки права. Кой ще скърби за тях, освен техните близки? Кой ще произнесе имената им, освен техните близки? Кой ще плаче за загубата им, освен техните близки? Ами ако техните близки също са станали жертва на войната?

Моментният изблик на състрадание и съпричастност не е достатъчен. Моментното възмущение, породено от видяното изображение – също. Съпричастността и възмущението трябва да бъдат съчетани с действия, призова преди дни изпълнителният директор на УНИЦЕФ, Антъни Лейк.

По данни на УНИЦЕФ, само в Алепо има над 100 000 деца, които в следващите дни могат да се окажат на мястото на Омран или на неговия по-голям брат Али, който няколко дни след въздушните удари над Алепо, почина от раните си. В Манджис и околностите му пък се намират около 35 000 деца, хванати в капана на ужаса.

Тези деца не бива да страдат. Никое дете не бива да страда. Никое, никъде, никога! И въпреки това всеки ден, в различни точки на земното кълбо, в страна разкъсвана от конфликти, умират деца, десетки деца, на които никой не обръща внимание. Трябва ли да чакаме да се появи следващата потресаваща снимка на убито или ранено дете от войната в Сирия, за да се сетим, че в тази война, както и във всяка друга, освен войници и бойци, умират и биват ранени много невинни, много деца, като вашето или моето!