Коментарът е на проф. Кръстьо Петков
Каква ще е съдбата на безпрецедентния бойкот на работодателите срещу договарянето на минималните осигурителни прагове? Преди седмица, когато беше обявена тази амбициозна политическа акция, мненията бяха разделени: а) бойкотът ще успее и правителството ще отстъпи; б) бойкотът ще се провали; ( проблемът обаче е другаде - в неприкрития опит на част от бизнес - върхушката за демонтаж на социалния диалог като цяло!).
В статия, която публикувах към момента на обявяване на бойкота изразих критично становище и апелирах за отговорен дебат и обновяване на целия механизъм на тристранно сътрудничество. В настоящата статия продължавам с разсъжденията по темата, предизвикани от изненадващо бързото развитие на казуса (който е на път да потвърди максимата „Всяко чудо за три дни“ – вкл. и работодателските изцепки).
Не минаха и 24 часа и солидарната инициатива на претендиращите да са представители на „здравия“ бизнес беше поставена под въпрос. От безпрецедентната атака се разграничиха група работодателски структури, несъгласни с екстремните позиции на „ястребите“ от КРИБ (Кирил Домусчиев) и АИКБ (Васил Велев). Което доведе до изостряне на спора и той прерасна в кавга (засега – между синдикатите и агресивната част от лагера на работодателите; правителството предвидливо запазва мълчание по въпроса).
Щом преговорите се израждат в публични словесни разправии, значи някой съзнава, че не е прав, че аргументите му са слаби и очаква да се провали с гръм и трясък. Такава най-вероятно ще е съдбата на шумно прокламираната инициатива от тандема „КРИБ-АИКБ“. Казано направо, инициаторите ще претърпят пълно фиаско! По-долу изброявам три причини в подкрепа на моето твърдение.
Причина №1. Работодателите са разединени
Още на другия ден петте работодателски организации се разцепиха на три: категорично несъгласни (ССИ); резервирани (БСК и БТПП); праволинейни/хардлайнъри (КРИБ и АИКБ). Разделението не е случайно – хардлайнърите очевидно бяха подценили значението на т.нар. съгласувателна процедура, което е демострация на обидно/високомерно отношение към „по-незначителните“ представители на бизнеса.
Последните реагираха без забавяне, като подкрепиха усилията на правителството за продължаване на преговорите по минималните осигурителни прагове. Особено настъпателна беше ССИ, чиито пълноправен статут в тристранката вече е възстановен. По-важното в случая е, че именно тази организация трябва да се бори за място под слънцето, като създаде реална членска база сред малкия и средния бизнес (95 % от който не е организиран и национално представен). Само по този начин ССИ може да се дистанцира от установения маниер на КРИБ и АИКБ да говорят от името на целокупния бизнес, а всъщност да прокарват тесни корпоративно-фамилни интереси на върхушката в своите организации.
Изглежда, че ССИ, както и „резервираните“ ще наложат своята тактика – доколкото може да се съди по реакциите на арбитъра в НСТС: правителството. Шансовете за успех са на негова страна: при подкрепа на двете синдикални централи и три от петте работодателски структури бойкотът няма да има кой знае какъв ефект.
Още по конфузна става ситуацията заради факта, че едностранният ултиматум на „ястребите“ от бизнеса „Марка БГ“ изпращат послания, които са в коренно противоречие с официалното становище на европейските институции. Имам предвид приетия на 26 юли т.г. документ „Ново начало за социалния диалог“ (Становище на Президентството на ЕС, ЕК и Европейските социални партньори, чието съдържание е достъпно на сайта на ЕК, преведено е на български и е на разположение на членовете на НСТС).
Какво излиза: част от родните представители на бизнеса, претендиращи да са лидери на мнения, не познават и не зачитат препоръките на собствените си европейски институции!
Причина №2. Работодателите превърнаха един институционален и социален проблем в политически
Да поставяш ултиматуми на държавата и правителството означава да го притиснеш до стената и едностранно да диктуваш условията за възобновяване на контактите. Което не е демократична европейска практика. Още повече, че това се прави в момент, когато де факто България е в предизборна кампания за президент; опозицията настъпва с искане за предсрочни парламентарни позиции; държавата се намира в сложна и трудно предсказуема геополитическа ситуация.
Така че бойкотът в случая е инструмент за политизация на спора – прийом, който винаги е дразнил премиера Бойко Борисов. Не е изключено както при другия демараж на работодателите, завършил безславно преди месеци (по повод искането за отмяна на решението на ДКЕВР за по-високи цени на тока) и този път едноличният управител на държавата да отреже безапелационно амбициите на едрата корпоративна върхушка за повече власт! И ще бъде прав да го стори!
По-мекият подход към казуса е, ако кабинетът „Борисов“ се произнесе: или сядайте на масата на преговорите, но без ултиматуми; или на практика се самоизключвате от социалния диалог.
Причина № 3. Работодателите бягат от фактологична дискусия и се занимават с идеологеми
Тази тактика на поведение при публични спорове не от вчера се демонстрира от говорителите на неолибералната прослойка сред крупния бизнес. Така на практика аргументираната размяна на доказателства се заменя с пропагандни клишета и цитати от наръчниците по пазарен фундаментализъм.
Поредната изява в този жанр беше опитът на най-активния пропагандист на научния либерализъм г-н Велев, лидер на АИКБ да пренесе спора с председателя на КНСБ Пламен Димитров за бойкота и осигурителните прагове към по-удобната тема за минималните работни заплати (МРЗ).
Тук всичко е познато и дори банално: повтаряната до втръсване мантра, че МРЗ пречела на конкурентоспособността на българския бизнес; увеличавала безработицата; водили фирмите към фалит и т.н. Ако въпросният говорител на корпоративните/неолиберални бизнес мрежи у нас се беше потрудил да прочете информациите от достоверни/научно обосновани международни изследвания на въздействието на МРБ върху икономиката, спорът със синдикалния лидер щеше да е съдържателен и полезен. Сега го причислиха към рубриката „телевизионни скандали“ , от което никой не печели.
Усилията на Пламен Димитров да спори на базата на статистически факти и доказателства увиснаха във въздуха. Проблемът: какво трябва да се промени в българския модел на социален диалог и този път остана неизяснен.
Прогноза: какво ще се случи след фиаското?
Вариантите са няколко: а) рестартиране на социалния диалог, като хардлайнърите сред работодателската фаланга се смирят и, ни лук яли, ни лук мирисали - се върнат на масата на преговорите; б) преформатиране на социалния диалог, прилагайки принципа „Петима Петко не чакат“ ( и без това пет работодателски организации са твърде много за малка България – особено при положение, че всичките вкупом не представляват и 5% от реалния бизнес); в) демонтаж на социалния диалог и завръщане към модела на двустранните преговори, които се случват ад хок и когато социалните партньори пожелаят.
Първият вариант е институционално коректен и проевропейски; вторият е принудителен, но не противоречи на европейските концепции и практики; третият е разрушителен и води към социално - икономически хаос.
Което е предпочитаното състояние в неолибералните държави. Доказателството е България, която повече от две десетилетия редува кратки периоди на стабилизация и показен европеизъм с „креативна“ деструкция!
***
П.П. Няколко дни след като написах тази статия излязоха съобщения в медиите за това кой-как реагира на казуса с преговорите по минималните осигурителни прагове:
- Двете хард- структури (КРИБ и АИКБ) втвърдиха още повече своята позиция и заявиха, че продължават с бойкота! Медиите обаче пропуснаха да отбележат, че ССИ не споделя това решение и провежда срещи със своите браншови организации за намиране на конструктивен изход от блокирането на тристранните преговори. БСК и БТПК не барзат с публични атаки срещу правителството;
- Финансовият министър Владислав Горанов даде да се разбере, че преговорите ще продължат, дори без участиието на протестърите от корпоративния бизнес. Същевременно остави вратата отворена за противниците на тристранното договаряне на минималните осигурителни прагове да се присъединят на по-късен етап. Което е компромисен вариант и шанс за измъкване на политизираните работодателски структури от пълно фиаско!