Коментар на Искра Баева
Днес бившият лидер на ДПС и настоящ на ДОСТ Лютви Местан, вероятно в опит да защити позицията на Република Турция (Ердоган) и на своята партия направи изказване, част от което не може да се остави без коментар. Става дума за опита му да отхвърли като политическо заиграване темата за геноцида над тракийските българи, организиран от Османската империя през 1913 г.
Точните думи на Местан са: „Всяка война има за резултат и десетки хиляди невинни жертви и да се търси определението геноцид за всяка трагедия е неприемливо и прекалено. Тези теми не бива да се политизират излишно. Това са разговори, които трябва да се водят между експерти на двете държави. Има и насрещни претенции заради хилядите български граждани, изгонени през 1989 година”.
Но, моля ви! Кой може да каже, че избиването на десетки хиляди българи, организирано от Османската империя в Източна Тракия и Източните Родопи, след като Балканската война е приключила и Лондонският договор е постановил границата между България и Османската империя да минава по линията Мидия – Енос, сиреч тези територии са в България, е резултат от „всяка война”? Само политик, за когото интересите на държавата, към която изпитва лоялност, и на партията, която оглавява, са над всичко и най-вече над историческите факти. За Лютви Местан избиването на мирно население (жени, деца, старци) с цел етническо прочистване на територия, която загубилата войната държава иска да си я върне, е нещо нормално. И е същото като изселването на около 350 хил. български турци през пролетта и лятото на 1989 г.
Не искам да защитавам „възродителния процес”. Но да се сравнява изселването (наистина много тежко за засегнатите) на хора, които са поискали да получат задграничните паспорти и да заминат в „майката-родина”, както наричат през 1989 г. Турция, с избитите около 60 хил. българи и още повече прогонени (не изселили се) през 1913 г. е не цинично, а скандално. При това не бива да забравяме, че още преди Тодор Живков да бъде свален от власт на 10 ноември 1989 г. около 80 хил. български турци се завръщат в България. А колко от прогонените от Одринска Тракия българи са се върнали в родните си места през 1913 г.?
Няма нужда от повече думи, за да стане ясно докъде може да стигне един политик в защита на личната си кауза.
Моят въпрос обаче е друг: Къде е българската държава, когато се злоупотребява с историята? Страхувам се, че продължава да бъде в плен на желанието да се разправя със собственото си близко минало. Както личи от парламентарната декларация за „възродителния процес” и от отказа на същия парламент да осъди геноцида над тракийските българи.
На кого тогава е оставена защитата на българската национална кауза? Вероятно на историците и обществото. Добре е, че все пак има кой да я защити. Но дали това е достатъчно?