На 30 юни, но преди 47 години, т.е. в 1971 и преди цял човешки живот, бях щастлив. Бях в горните класове на гимназията, съвсем млад, училището беше свършило заедно с трудностите и неприятностите, и пред мен се беше проснало лятото, дълго и любимо. Мечтаех как ще замина за Слънчев бряг с всичките удоволствия, позволени и не толкова. И изведнъж сутринта на същия 30 юни радиото с мрачен глас прекъсна веселите мисли. Бяха загинали тримата съветски космонавти от Союз-11, в огнено произшествие.
Каква трагедия – казах си – горките хора, не искам да съм на мястото на близките им.
Денят продължи с тази новина, повтаряна безспир по радиото и може би по телевизията.
Внезапно, около ранния следобед, някой, вече не си спомням кой, ми каза, че при катастрофа са загинали Гунди и Котков.
Това ме остави безмълвен за около минута, не бях в състояние дори да отговоря. Днес, след десетки години не си спомням какво точно съм казал, но помня чувството – бях ПОРАЗЕН от тази смърт – напълно невъзможно ми се стори, че тези двамата могат да загинат.
И двамата бяха идоли, особено Гунди, /тогава бях запален левскар/ на българите, всекидневно натъпквани до пръсване и втръсване с безмозъчна комунистическа пропаганда. Тогавашните българи имаха остра нужда от истински, цветен живот, за разлика от сивото, комунистическо, безкрайно битие.
И двамата – Гунди и Котков даваха този цветен, необикновен живот на българите. Затова те толкова ги обичаха!
Подробностите около смъртта им постоянно се допълват с конспирации, /Ванга казала, че двамата били убити от властите, което е глупост/, гадни подробности / в „24 часа” от преди година бяха публикувани спомените на домакина на „Левски”, който детайлно разказва как са изглеждали двамата след като изгарят живи. На място на редакцията не бих публикувал това страшно описание, най-малко заради близките на жертвите, но днешните журналисти имат странен морал/.
Двамата спират на бензиностанцията във Витиня, за да заредят Алфа Ромеото на Гунди. Той плаща с 10-левова банкнота на жената в синя блуза и жълта пола, /после тя безкрайно съжалява, че не ги е забавила/, трябва да вземе рестото, но махва с ръка и бързо заминават. Ако беше взел 80-те стотинки, щеше да се забави с минута и нямаше да изгори и щеше да бъде жив.
Каква Сила го е накарала да бърза светкавично към края си?
Минути по-рано, непознат военен ги моли на бензиностанцията да го вземат и те любезно го качват със себе си.
Кой е бил този злощастен човек? Защо Съдбата го е накарала да се втурне към близката смърт и защо точно на него се е случило това? И до днес никой, освен може би близките му, знаят кой е той.
Два дни по-късно, в петък, 2 юли 1971 беше обявено, че Гунди и Котков ще бъдат погребани. И започна нещо невиждано! От цялата страна мощно към София се впуснаха българите. С коли, влакове, автобуси, но и пеша от близките селища.
Сутринта на 2 юли 1971 реших, че трябва да ида на „Герена” на поклонението. Донякъде пътувах с градския транспорт, който изненадващо по едно време спря! Погледнах през прозореца и видях безкрайни колони от хора, които ходеха по улицата и затова тролеят спря!
Това силно ме учуди - за последен път бях видял в ранното си детство тролеите да спират на улицата, спирани от хората при полета на Гагарин. Тогава, след години, видях същата необичайна гледка!
Слязох и продължих пеша към „Герена” сред хората, които коментираха и оплакваха двамата. Озовах се на място, не много далече от стадиона и стана невъзможно да се движа, толкова бяха гъсти тълпите!
Останах там, почти без да помръдна около 2 часа, плътно притиснат отвсякъде. Изведнъж се чу, че ни пускат към стадиона, за да влезем и се поклоним на двамата. Тълпата могъщо се люшна напред и ме повлече неудържимо, като потната, мека, стена от плът смачка гърдите ми и спря дъха ми. Почувствах, че се задушавам и умирам, / и до днес сънувам в кошмари този спомен/, със сетни сили, разблъсках всичко наоколо, изскочих на свобода и побягнах назад.
Стана ми ясно, че е много опасно да продължавам напред към стадиона.
По чудо нямаше загинали при погребението на Гунди и Котков.
Но ето какво се случи после: стотици /да, стотици! / хиляди пристигат пред стадиона и много преди него, за да се поклонят на двамата. Властите, които са изцяло объркани, се чудят какво да правят, защото разбират, че е невъзможно всички да влязат за един ден. Затова нареждат на шефа на „Левски” Червенушев да излъже хората, че ковчезите ще бъдат изнесени на терена и там ще бъде поклонението. С десетки мегафони това е съобщено на тълпите. В същото време ковчезите, охранявани от огромен милиционерски кордон, светкавично са изнесени от стадиона и са понесени към гробищата. Тълпите, като виждат това, бързо изпразват стадиона и последват ковчезите.
Погребението на Гунди и Котков беше НАЙ-ГОЛЯМОТО събиране на хора през целия комунистически режим в България. Не по-малко от ПОЛОВИН МИЛИОН ДУШИ бяха на погребението или се опитаха да бъдат.
Аз съм свидетел на това и съм сигурен за какво става дума – половин милион души всъщност се изправиха против комунистите /докато се движех с тълпите слушах как обикновените хора ругаят комунистите за всичко/. Това е психологията на тълпата – когато си заедно с огромно множество, заради единна цел, придобиваш смелост и ругаеш тираните. Точно така са започнали революциите.
Смъртта на Гунди и Котков беше трагедия за българските поколения от онези години и само българите, които тогава бяха живи ще ме разберат.
Комунистическият режим беше ЖЕСТОКО разтърсен от гигантската сила на обикновените хора, които без да бъдат организирани от режима, доброволно и скръбно отдадоха почит на хората, които ги правеха щастливи в грозния комунистически живот.
Днес, след толкова години знам, че смъртта само на четирима души, с които всъщност нямам нищо общо, ме засегна дълбоко и приех тази смърт лично, въпреки, че, повтарям – нямам нищо общо с тези хора.
Това са: Гунди, Котков, Джон Ленън и Дейвид Бауи.
Почивайте завинаги в мир.
*Уникални снимки от Петра Атанасова, свидетел на катастрофата.