Царе сме на преиграването.
Поне 100 пъти показаха по телевизиите "Фердинанд" да казва „Да живее българският народ“.
И царският влак видяхме – а една жена почти се разплака, понеже успяла да седне на диванчето, на което истинският Фердинанд съчинил Манифеста за Независимостта.
Когато Симеон внезапно изгря, най-малко една дузина жени ми писаха, че са шили детското му юрганче.
Представете си само, каква навалица след време ще разказва, как са отърквали телесата си в диванчето на дядо му – пряко поемайки духа на Манифеста.
Фердинанд – този от тържествата – излезе голям родолюбец, българофил стотна степен – как да не му върнеш горите.
Сега пак трябва да заточат в някой книжовен затвор книгата на Добри Ганчев, учителят по български език на Фердинанд /“Спомени за княжеското време“/.
Тържествата са си тържества, обаче и Истината има право на глътка въздух.
След още няколко години ще излезе, че Фердинанд еднолично е извоювал Независимостта.
Няма да има кой да се занимава с подробностите – например, че тя е резултат на сложен пазарлък.
В него има и нещо, което също трябва да бъде заточено в отделен затвор за неудобните факти – и то е, че Русия се отказва от претенциите си към Турция, която побеждава във войната през 1878-79 година.
В замяна на това, Турция пък се отказва от всякакви претенции към България.
Ето ти тема за днешните русофоби.
Не се научихме да почитаме Миналото по един справедлив, благороден – и красив начин.
Въстановките все повече ще помътняват Миналото – неговия глас, а дори и разума му.
Те са по-удобни, суровата Истина не ни е нужна.
Тъй и не се научихме да честваме и празниците си – с тихо, а не показно преклонение.
Ако някое топче не кихне, все едно, че го е нямало Априлското въстание.
Някакви бутафорни Ботевци скоро напълно ще заменят истинския, Фердинанд се бута, където не му е работата, а кулминацията на кича са „тържествените“ зари, на които се кипрят разни цецки.
Така развратиха всичко, че изглежда немислимо едно скърбящо множество – мълчаливо и достолепно, например, пред Костницата в Батак, която също без малко еничарите на Сорос щяха да пратят в забвение.
Колкото повече се изпразват душите, особено на младите, от едно искрено преклонение, толкова повече джепане се използва, китайско производство при това, гърмежите и светлинните ефекти трябва да заменят достойната Почит.
Тя намалява – в замяна на което се увеличава нелепият реквизит – облекла, муниции, целият арсенал от фалш.
Утре ще накарат и Апостола да проговори на бесилото, а пък Фердинанд може да изреди и няколко съвета, как да се държим като новите европейци.
Прочетете книгата на Добри Ганчев.
Поне това направете, за да научите, какво представлява онзи, който е виновник за Първата Катастрофа/Кланица - и я уреди, за „Да живее българският народ“.
Да оставим Фердинанд да се спасява в Котбус - след Катастрофата, която е причинил заради мегаломанията си.
А ние да се вгледаме в други епизоди от всеобщото преиграване.
Тия дни ни надуха главите с първенствата на волейболистите и гимнастичките.
Момичетата се представиха повече от добре - особено, ако повярваме на внушенията, че сме проходили в този спорт едва през 1990 година.
Организаторите на състезанията се постараха да направят на дрипа Родолюбието.
Уредиха нечувана реклама на волейболистите – панаирът наистина си го биваше: президентът и премиерът отидоха при героите в аванс, надъхаха ги уста в уста, снимаха се с тях, срещаха се с шефове на международни федерации – и всичко това за едното нищо.
До втръсване ни навираха клипове по телевизиите – за да ни убедят, колко са родолюбиви нашите спортисти – и за да не забравим случайно да се учим от тях.
Накрая те си останаха с родолюбието – ако го имат извън клиповете, разбира се.
11 място в класирането по волейбол, обаче първи по родолюбие.
Само че, навремето и без патриотарски клипове бяхме първостепенна световна сила – до такава степен, че тогава не цапаха с боя Паметника на Съветската армия, обаче смазвахме съветските гимнастички и щангисти, за яд на Кремълските старци.
Народът пък донейде преиграваше, като гледаше на тия успехи като на някакво бунтарство срещу руския ботуш.
Сега си оставаме с клипове в устата.
Оставаме си с моментното, поръчаното родолюбие, оставаме си с мизерниците от медиите, за които Времето и в спорта не съществува преди 1989 година.
Споменават, примерно, че преди 31 години сме направили перфектно световно първенство по волейбол – вместо да кажат, че това се е случило през 1987 година – в Разцвета на Застоя на соца.
Така ли ще датират вече събитията?
Но и това все пак е поносимо – ако си спомним, че по едно време бяха решили оръфаното българско летоброене да започва от 1997 година.
Размяната на „родолюбиви“ поздравления между волейболистите и гимнастичките беше шедьовърът на преиграването.
А когато бихме Норвегия на футбол, основното внушение беше, че „Съединението прави Силата“ – и келявият ни футбол прибра под наем този клет девиз, на който душа не му остана от злоупотреби.
Само душат около Историята - и непрекъснато ръсят небивалици.