Стабилност и пак стабилност - в името на този фактор страни като Германия и Франция имат намерение да отделят вече по-голямо внимание на държавите от Западните Балкани. Тъкмо стабилността е и общият знаменател в иначе твърде различната политика на Берлин и Париж по отношение на шестте страни от Западните Балкани. Този факт издава един реалистичен подход, който поставя акцент върху европейския интерес към региона, без да буди празни очаквания и надежди.
Още в самото начало на Конференцията за Западните Балкани в Берлин Ангела Меркел и Еманюел Макрон открито заявиха за какво НЯМА да става дума на неформалната среща: нито за европейската перспектива на въпросните държави, нито за някакво натрапено отвън решение на конфликта между Белград и Прищина. Ясно беше казано и ЗА какво ще се говори: за сигурността, борбата срещу контрабандата на оръжия, тероризма, нелегалната миграция и организираната престъпност. Това са и приоритетните интереси на Запада, свързани с региона.
Симптоматично бе, че на конференцията не стана дума за спазването на човешките права, свободата на мненията и плурализма. Ако човек се вгледа в тази нова и прагматична политика спрямо Западните Балкани, не бива да се чуди, че все по-авторитарно управляващите премиери и президенти на страните от Западните Балкани все по-малко се интересуват от спазването на демократичните и правови изисквания на ЕС. Те са разбрали, че докато поддържат стабилност, осуетяват бежанските потоци и задушават екстремизма, не могат да очакват сериозни критики. Не напразно се роди вече и думичката „стабилократи“.
С историческото помирение между Гърция и Северна Македония през миналата година, бе постигнат важен пробив по отношение на стабилността в региона. Северна Македония вече стана член на НАТО, а сега предстои да бъде решен и последният конфликт с голям взривоопасен потенциал - този между Сърбия и Косово. Миналата година президентите на двете страни подготвиха с подкрепата на САЩ споразумение, което предизвика силна тревога в европейските столици.
Защото беше нарушено едно табу в европейската политика – говореше се за евентуална размяна на територии и преместване на държавни граници. Не без основание това разтревожи редица съседни страни, и особено в Босна и Херцеговина, чиято крехка държавна конструкция всеки момент може да бъде разклатена от нарушаването на етническото и политическо статукво. Парадоксът е, че същото това „замразено“ статукво не е истинска база за трайна стабилност – нито в Косово, нито в Босна. Там има нужда от много по-голям и решителен ангажимент на Европа!
Поставянето на приоритет върху стабилността създава общ елемент в политиката по отношение на Западните Балкани, а и я прави по-добре приета сред западните избиратели. В същото време би било късогледо да се залага само на този приоритет. Защото така желаната стабилност може да бъде гарантирана само от политически надеждни партньори. А единствената гаранция за надеждна политика на Западните Балкани са демократично избраните контролни органи и демократично легитимирани политици.
Онези, които днес не взимат на сериозно върховенството на закона, утре могат да постъпят по същия начин и във външната политика. В този смисъл германските и френски политици не бива да си правят илюзии по отношение на "силните мъже" на Балканите. В наш собствен интерес е да наблюдаваме политиката в страните от Западните Балкани много внимателно и да не правим компромис с демокрацията в името на стабилността. А най-доброто средство за това все пак си остава даването на европейска перспектива, макар че точно този въпрос изобщо не бе обсъждан в Берлин. Стабилността и демокрацията в Европа са две неща, които са неделими.