Какво е виновна Турция, че посланикът ѝ предлага да изучаваме турски език?
Изказването на турския посланик за изучаване на турски език не е изненада, макар нашите управници да се правят на изненадани. Къде бяха, когато преди повече от 25 години в български предприятия, поети от турски собственици не се приемаха българи. Не само в провинцията, а дори и в предприятие в София. Свидетел съм, защото мой роднина се бе загрижил, че след връщането ми от задграничен мандат и освобождаването ми от МВнР нямам работа. Там обаче вече бе останала само 1–на служителка българка, скоро след това уволниха и нея. Не знаеха ли управляващите, че още тогава в някои селища в България при влизане в магазин те питаха на турски, какво искаш? Колко години емисари обикаляха страната, създаваха се курсове по изучаване на исляма, потурчваха се цигани, подбираха се младежи и се изпращаха да следват в духовни учебни заведения и ги връщаха подготвени за един чужд на българските мюсюлмани ислям. Българските служби го докладваха, но не предлагаха нищо, а управляващите още по–малко.
Турските разузнавателни служби и турската дипломация винаги са имали дългосрочни цели и са водили една дългосрочна политика. Но те са улеснявани от поведението на българските им партньори в управлението и от непознаване на турския манталитет и стил на водене на външна политика. Когато се държат с теб угоднически, когато дори декларацията по възродителния процес, приета от НС бе писана в Анкара, как да не си позволиш да прецакаш партньора си, посланикът ти да участва в политически митинги, да основеш протурска партия, с която да влезеш в българския Парламент, не че нямаш агенти за влияние, но да имаш и електорална подкрепа.
Турция не ни е виновна, че българските медии са твърде толерантни към действия, които не кореспондират с нашите европейски ценности; че български коментатори и днес не намират за намеса изявлението на турския посланик за езика. Какво повече трябва да стори чужда страна, когато от това следва промяна на Конституцията ни? Когато днес не е времето на танковете, а на икономическото, политическо и религиозно въздействие върху обществата до постигане на желаната трансформация? Какви дипломати имаме, ако не оценят това изявление като нарушаване на Виенската конвенция за дипломатически отношения? Какви анализатори имаме, ако продължават да ни плашат с използването на мигрантите като оръжие за изнудване? Партньори сме били! Да, но Турция уважава силния партньор, а слабия презира! А щеше ли да реагира така българската страна, ако не бяхме в предизборна кампания? Български държавни служители пренаписват историята ни, не турски, макар и подготвени от турски и сороски структури. Освен това, да цитирам един немец, за разговора с който писах наскоро, турците в Турция споделят, че се срамуват от преобладаващата част от сънародниците си в Западна Европа, повечето дошли от Анадола и гласували за Ердоган. Въпросът е кого подкрепяме – демократичните сили в нашата съседка за една проевропейска и светска Турция или крайни ислямисти и диктаторски режими?
Когато през 2006 г. напусках президентството, асистентката на един от секретарите на президента ме запита, какъв чужд език да изучава племенника ѝ. Може би защото бях ядосан за нещо и ме занимаваха съвсем други въпроси, подсъзнателно или може би на шега изстрелях само две думи: китайски и турски. Много години след това, при обсъждане на актуалната международна обстановка, тя ми подхвърли: Ти май беше прав! С такова управление, толкова!
Впрочем, току що Voice of Europe съобщи, че Ердоган планира откриване на турски висши училища във Франция, в които щяло да се преподава „добър джихад“. Делегацията пристига на 20 май. Дали и ние ще стигнем до там?
Коментарът е на Симеон Николов и е публикуван в 24may.bg