Последното твърдение на управляващите, относно неплащането на първия болничен ден, че в Европа е така е вярно, но не съвсем. Подобни изказвания са толкова повърхностни, че звучат обидно. Всеки път като ги чувам ми се иска да питам: Вие господа, колко надници изкарахте в Европа, че с такава сигурност цитирате тамошните разпоредби? Настоятелното рецитиране на „Европа“ в устата на политици, които нито са живели, нито работили на Запад, изисква по-подробно разработване, защото хората, които плащат данъци заслужават да знаят истината.
1. Болничните във Франция не се плащат първите 3 дни, но само за част от работниците и служителите. Тези от частния сектор, и то не всички. Държавните чиновници, които са между 10 и 15% от населението, са изключени от подобни санкции, защото техните заплати са по-ниски от работещите в частните предприятия. Предимно малки и средни фирми между 10 и 100 човека например. При тях отсъствието на един работник се отразява пряко на дейността и тежи върху колегите му. В най-големите частни фирми, като „Рено“ и „Пежо“ например, всички болнични дни се плащат от касата на самото предприятие, без значение дали болният работник отсъства 1, 2 или 3 дни. След 3-тия ден, здравната-социална система поема заплащането.
2. Основната разлика между Франция и България е здравната система. Във Франция тя почива върху вноските на работодатели и служители. Тази обща за всички работещи и учещи институция се управлява от представители на синдикатите на работодателите и на служителите. Парите от удръжките са под контрола на вносителите. Поради тази основна разлика, във Франция никакъв Дянков или Горанов не може да пипа средствата отделени за здравеопазване, семейни добавки или пенсии. Именно те, управляващите съвместно здравната система са преценили, че в частния сектор трите първи дни не се плащат от общата каса. Министри могат само да се съобразяват с представителите на обществото, но никога да налагат свои решения.
3. Презрителния израз, който управляващите повтарят от сутрин до вечер, че в „Европа е така“, за да оправдаят действията си, пропуска друга съществена разлика, която е заплащането. Българските служители и работници печелят средно 5 – 6 пъти по-малко от колегите си в Европа. ЕВРОСТАТ цитира като средна надница на час в еврозоната 30 евра, а в България 4,5 евра. Работното време в България, в много случаи е произволно, докато във Франция е ограничено на 35 часа/седмица. Платените отпуски в България са поне два пъти по-къси.
4. Здравето във Франция няма нищо общо със „Женския пазар“. Лечебните заведения не са търговски дружества. Както всички здравни системи и френската е в дефицит, който държавата ще не ще запълва.
5. Френската здравна институция, която се казва „Социална сигурност“ работи пряко с вносителите, които са и потребители. Никаква банка не взима участие в тези отношения. По този начин се избягват всякакви такси и комисионни. Финансовият разчет е видим всеки момент от представителите на вносителите и здравното министерство. Т.е. от обществото.
Госпожа Менда Стоянова, както повечето свои колеги, направо блокира неудобни въпроси, със стереотипния отговор на управляващите. Заместник-председател на Народното събрание, инициатор на редица закони, госпожата например брани със зъби и нокти „Банковата тайна“, защото „в Европа било така“. Да, в Европа има „Банкова тайна“ за любопитните погледи на разни разследващи журналисти, които ровят в кошчетата за боклук на финансовите институции. Това което Менда съзнателно пропуска е, че при всяка Съдебна анкета, предхождаща евентуален Съдебен процес, „тайната“ отпада и всички банкови сметки се предоставят на следователите.
Най-успелият български предприемач Кирил Домусчиев също повтаря, че в „Европа е така“. Вярно, но не съвсем. Господинът го твърди относно летище София. Явен или предполагаем участник в неговата приватизация, предприемачът на предприемачите или никога не е кацал, или не е разбрал къде каца във Франция. Летище Шарл де Гол в Париж е най-голямото в Европа и едно от първите в Света. То е собственост на държавата. Еманюел Макрон наистина изяви желание да го приватизира, защото не било работа на държавата да се занимава с бутици за парфюми, лафки и салони за чай. Френското общество обаче остро реагира и френският президент бе принуден да организира референдум относно приватизацията на летището. Само ако французите одобрят желанието на Макрон, Домусчиев ще може да твърди, че в „Европа е така“.
Изобретателната Мая Манолова също не издържа на европейския пример. В Европа имало закон за частния фалит. Това е вярно, но измисленото от бившата Омбудсманка предложение е далеч от истината. Закон има, но не такъв какъвто тя твърди. Никой длъжник в Европа не осъмва с опростен дълг, защото имал семейство и деца. Няма гражданин, деклариран за „фалирал“, който става отново предприемач. Неудачникът губи до края на живота си правото на какъвто и да е кредит.
В заключение, ако чуете български политик или виден приватизатор да твърди, че „в Европа е така“ бъдете сигурни, че е това е възможно, но не съвсем. Точно, като членството на България в европейския съюз.
Така е, но не съвсем.