В Европа задължителното лечение при доказана употреба на наркотици е факт, но в България не е. И трагедиите, като тази с Милен Цветков, си продължават. Няма съдия в мача между наркоманите и обществото. Има само жертви.
Дълбоко символична е смъртта, застигнала Милен Цветков. Той беше от малкото журналисти, които опитваха да погледнат и отвъд стената, издигната от осъдително бездействие и неразбиране. В крайна сметка го уби това, срещу което говореше. Стана случайно, но това не отменя съдбовната символика.
Не е случайно обаче, че преди година двама бащи убиха децата си - наркомани. И двамата бащи се отърваха с леки присъди. И двамата са полагали години наред грижи, имали са тревоги, правили са опити да постигнат някаква промяна. И двамата не са знаели къде да потърсят помощ. А и е едва ли са щели да я получат. Дори от съда, ако бяха се обърнали към него с молба за принудително лечение. Защото по-често се получава отказ.
Вниманието е насочено в грешна посока
В момента общественото мнение, а и не само то, слага на една плоскост наркоманите и техните родители и ги съди еднакво строго. Само подобни трагедии поставят във фокуса на вниманието семействата на наркоманите, но този фокус обикновено е твърде изкривен. Какво става с тях в периодите до следващия случай? Ето какво казва една майка на 16-годишно момче, което употребява наркотици:
"Синът ми стигна до кома, после издържа „чист" 5 месеца, но отново започна употребата. Имаше две възпитателни дела, които прекратиха с мярка "Поставен под родителски контрол". Разбира се, аз не се справям с контрола, водя го по комуни, той бяга, водя го по психолози, психиатри - без ефект, без диагноза, без лечение. През февруари открадна ключовете на автомобила ми, и ми свалиха номерата за срок от 6 месеца, без дори да ме уведомят, че синът ми в 4:30 през нощта е с колата ми на магистралата! И понеже той е непълнолетен, сме оставени да агонизираме сами. Вече стигнахме дотам, аз и баба му да подадем декларации до Отдел "Закрила на детето", че не се справяме и не можем да осигурим контрол и грижа. За да се намеси най-накрая тази държава. Но, нищо такова не се случва. Пишат си докладите, не могат да предложат принудително лечение, защото няма къде.
Предполагам, че в крайна сметка ще обвинят мен като родител, че не полагам грижи. Искам да попитам дали може да бъде обвинена държавата, отговорните институции в престъпно бездействие и липса на адекватни грижи и помощ за тези деца? Аз съм съгласна, че като родител нося отговорност, но когато аз търся помощ - няма такава. Никъде!"
Да го оставиш да удари дъното…
Голямата част от семействата на наркоманите са хора, закъсали финансово, загубили социалните си контакти далеч преди карантината, изтормозени и уплашени. Те живеят в извънредно положение от момента, в който са разбрали, че децата им посягат към дрогата. И както по време на сегашното извънредно положение, наложено от коронавируса, когато всичко нормално се счита за нарушение, така и в тяхното извънредно положение всичко е с обратен знак. След като няма помощ отникъде, остава само едно - да оставиш наркоманът да удари дъното, за да вземе сам решение да се лекува.
Това означава да не правиш нищо от това, което в един нормален свят обикновените родители правят за децата си. В извънредното положение на наркотиците – родителите без да искат стават помощници. Даваните пари за закуска отиват за дрога. Така работиш за трафика. Решаваш сам - дали да стои гладно или да не друса. Ами ако започне да продава или да краде? Ако започне да проституира, за да си набави пари? Да му дам ли или да не му дам? Не е лесно, никак не е лесно, но това е ежедневието в хиляди семейства.
Някои от семействата на наркоманите правят най-големите грешки, макар и да са водени от намерението да накарат детето си да се промени. Става дума за хората, които са свикнали да решават проблемите си с пари. Защото ги имат. Те решават, че могат да си купят спокойствие и „нормално" дете по същия начин, по който са придобили други неща. Ето какво разказва майка на наркоман, жена на местен политик :" Купихме му "Мерцедес", защото обеща да спре. Той не само не спря, ами открадна и пистолета на баща си и сега препуска по магистралата надрусан и въоръжен." Случаят е отпреди три години.
Може да се предположи, че възпитанието на тези деца е включвало фактора „пари" и преди те да започнат да посягат към дрогата. Истината е, че у нас просто не се случва нищо, което да помогне на семействата. Нищо. Малко изключение прави въвеждането на тестове за наркотици при управление на МПС.
Те бяха въведени преди поне десет години, след като стана публичен фактът, че дрогата е причина за доста катастрофи. Лекари от интензивните отделения споделяха, че когато им докарат потрошен в катастрофа младеж, те трябва да се справят и с проявите на абстиненцията.
Защо в България не се случва нищо?
Катастрофи с характеристиките на тази, която отне живота на Милен Цветков, стават непрекъснато. Обикновено загиват приятелите на надрусания шофьор. Загиват и цели компании. Някое село потъне в траур, някои семейства се скриват окончателно, пошуми се из медиите. И толкова.
А тези, които опитват да спасят живота си и живота на блудните си синове, са изправени пред непреодолими пречки. Те търсят помощ от държавата, но тя мълчи. Инкриминирането на еднократната доза преди 14 години трябваше да включва и задължително лечение и контрол. Но не включи.
Отнемането на шофьорска книжка заради доказана употреба на наркотици трябваше да включва и задължително лечение и контрол, но не включва. Обществото, толкова сурово спрямо родителите на наркоманите в момента, трябва да разбере, че това, което те искат, е не да оставят децата им да правят каквото им дойде. Напротив. Те искат някой да им помогне в опитите да ги накарат да се променят. И макар в цяла Европа задължителното лечение при доказана употреба е факт, у нас не е. И нещата си продължават. Няма съдия в мача между наркоманите и обществото. Има само жертви.