Лицемерие.
Една-единствена дума е достатъчна, за да поставим диагнозата не само на доскорошния унгарски евродепутат Йозеф Сайер, но и на неговия наставник и първоучител Виктор Орбан, че и на цяла плеяда други политици-популисти, които в общия случай най-обичат да се кипрят в носията на консерватори, традиционалисти и патриоти.
Г-н Сайер от 37 години живее в (надяваме се щастлив) брак със съпругата си Тюнде, двамата имат дъщеря Фани, а достопочтеният депутат е и автор на труд с многозначителното заглавие „Опиумът на глобалисткия утопизъм и неговите противоотрови". Но след бягството му по улука от една гей-веселба в Брюксел полицията откри в неговата раница не противоотровите срещу глобализма, а съвсем реални наркотици - глобалистки наркотици, дошли я от Колумбия, я от Мароко, я от съседна Нидерландия.
Съвсем реално се оказва и участието в това твърде свободонравно гей-парти на въпросния политик, който в родната Унгария даде всичко от себе си, за да прекърши ЛГБТ и да увие в политически пашкул така наречените „традиционни ценности". Тъкмо тук възниква съвсем простичкият въпрос: С какви очи г-н Сайер ще обяснява на Тюнде и Фани окървавените си от улука ръце, как ще защитава и занапред „традиционните ценности" пред своите унгарски избиратели?
Лицемерие, уважаеми читатели, за това става дума тук.
Виктор Орбан, шефът на Сайер, изпадна в същото положение, когато миналата седмица трябваше да се поти пред журналисти от германския „Ди Цайт", обяснявайки гръмотевичните си и дълбоко лъжливи нападки срещу Джордж Сорос – тъкмо срещу човека, който навремето го изучи по университетите и му даде добра работа във фондацията си „Отворено общество". Същият този Орбан, заедно с домакина си Качински, благочестиво се кланяше пред Богородица на църковна служба във Варшава, докато неговото протеже пълзеше надолу по улука в омразния Брюксел.
Лицемерие, от което направо ти спира дъхът.
Но какво да се чудим и задъхваме? Лицемерието е единственият инструмент, с който съвременните фарисеи (популисти, традиционалисти и пишман-консерватори) съумяват да водят за носа огромни маси избиратели. Те добре знаят, че обществото се променя, че хомосексуалните имат право на равнопоставеност, че ЕС е най-щастливият следвоенен проект в Европа, а без парите от щедрите брюкселски фондове избирателите им ще обосеят, пък те самите ще се окажат безработни.
И въпреки това дейци като Орбан, Качински и Льо Пен, партии като германската „Алтернатива за Германия" или българските „патриоти" громят словесно ту ЕС, ту глобализацията, хомосексуалните, либералите, Сорос, Бил Гейтс и за когото още се сетите. Те добре разбират накъде върви светът и какво представлява „реалната политика", но също така добре знаят, че в недрата на техните електорати дремят злоба, завист, комплекси и агресия. И вместо да обслужват реалните интереси на тези избиратели, те обслужват предубежденията им.
Лицемерие, уважаеми съдебни заседатели.
И наум не би ми дошло да съдя политик за това, че е гей. Не бих го осъдил дори, че взима наркотици, макар да съзнавам, че последното вреди на здравето и не бива да се поощрява публично. Повечето политици живеят тежък живот – това е цената, която плащат за лъча на прожектора, за опиянението на властта, за добрите си заплати. Ако работят в интерес на избирателите си, но и на общото благо, личният им живот изобщо не ме интересува. Но когато „проповядват вода, а пият вино", както гласи една подходяща за случая поговорка, тогава те губят всякакъв кредит на доверие. А политик без доверие е като гол мъж на брюкселски улук: безпомощен, нещастен, провален и с окървавени ръце.
Срещу пандемията на дигиталния свят, фалшивите новини, с които ни заливат социалните мрежи, а и редица псевдомедии, има просто лекарство: проверявайте източниците и сверявайте фактите. Срещу отколешната (и твърде сходна) болест в политиката - лицемерието - рецептата също е сходна: видиш ли, че те лъже, не гласувай повече за него.
Автор: Александър Андреев