Осем министри гласуваха „против“ ратификацията на Истанбулската конвенция – това бе новината на този ден – 3 януари – точно преди 3 години.
С тази новина започна – сякаш изневиделица – реакцията срещу налагането на Конвенцията за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие. Много по-известен с придобилото популярност име Истанбулска конвенция, този изготвен от Съвета на Европа документ всъщност не породи дискусия. Това е наистина учудващо твърдение, като се има предвид колко гореща бе „истанбулската“ тема в продължение на месеци.
Но дискусия по същество нямаше. Имаше административен натиск от едната страна и нарастващо ниво на обществена съпротива от друга страна.
Имаше фръцкане и квалификации колко прости са българите и как не разбират добрите замисли, от една страна, и ясни изводи от анализа на текстовете на ИК, от друга страна.
Битката – да, това наистина беше тежка битка – започна не на терена на гражданското общество, макар че почти изцяло бе проведена на този терен. И в крайна сметка, гражданското общество победи – живото, реалното, истинското гражданско общество, а не грантовите соросоидни организации, които години наред бяха представяни за такова.
Но битката започна на политическо ниво – именно с онова гласуване в Министерски съвет, именно с публичното оповестяване на начина на гласуване на всеки от министрите, вследствие на огромния медиен и обществен интерес.
Както винаги започват големите битки, и този път битката започна с куража и решителността на един човек на ключово ниво – този човек бе Красимир Каракачанов в качеството си на вицепремиер и министър на отбраната. Мисля, че това ще остане една от неговите големи заслуги в управлението на страната. Огромна, историческа заслуга, далеч надхвърляща рамките на един управленски мандат. Защото едно е предизборната риторика, на която тепърва предстои да се нагледаме, друго е управленското действие – и такова, което да предизвика респект.
Да, след този 3 януари се включваха все повече и повече хора – и слава Богу!
Множество от политици, журналисти, юристи, родители, различни професионални организации...
Много трудно е да се изброят всички. Но имаше една авторитетна институция – освен Конституционния съд – която решително и без колебание буквално удари камбаните на общественото безпокойство. Това бе Българската православна църква. Пастирът, призван да застане срещу вълците – и Българската православна църква го направи. И с безупречните си юридически становища, които никой не се и опита да обори с правни аргументи, и с духовния си авторитет, и със светлината на Христовото Слово.
Много статии и много анализи бяха написани – имам честта да бъда сред техните автори от самото начало на тази битка. Накрая цяла България застана срещу този не само ненужен, но и вреден и опасен документ, широко отварящ вратата за тежки удари срещу мъжкия и женския пол, и срещу семейството от мъж и жена.
Но ако един български лидер и държавник в лицето на Каракачанов не бе застанал решително, твърдо и категорично срещу ИК на онова заседание на 3 януари 2018 г. – разбира се, подкрепен от още 7 министри – то обществото ни едва ли щеше дори и да чуе за Истанбулската конвенция. Така както тихомълком я бяха приели в много страни от ЕС, включително и в консервативната Полша – тихомълком, задкулисно, без никакъв дебат. Никъде никой не беше и чул за нея.
Те и затова не бяха подготвени за дебат в България – никъде другаде не им се беше налагало да дискутират необходимостта от ИК, не бяха подготвени, не бяха им спуснали опорните точки, които да повтарят в телевизионните студия. Така и не се организираха до края – доктринерният джендърски „Титаник“ се разби в айсберга на здравия човешки разум.
Впрочем, българската победа над ИК генерира огромно международно влияние – и тук далеч не става дума за кратките срамежливи дописки в „Ню Йорк Таймс“ и др. световни соросоидни медии. Става дума за влиянието над словашкото общество, отхвърлило ИК след гореща дискусия.
Става дума за Полша, която на 27 юли 2020 година - точно две години след решението на българския КС – обяви, че започва процедура по оттеглянето от тази конвенция. Нещо повече, полският правосъден министър Зебро определи ИК като „феминистко творение за оправдание на хомосексуалната идеология”. Напълно основателно, като се има предвид съдържанието.
Да не говорим за ролята на ИК като наднационален властови инструмент, който отнема власт от националната държава и я трансферира в посока на стремящия се към федерализация задкулисен елит в Брюксел и Страсбург. Да, да, задкулисен – доколкото председателят на ЕК например е избор в резултат на задкулисни договорки и напълно непрозрачни критерии. Иначе вместо фон дер Лайен председателят на ЕК трябваше да се казва Вебер, доколкото широката публика си спомня.
Същевременно, има достатъчно много факти, които говорят, че тепърва се развихря идеологическата ярост на джендъризма – ако може да бъде наречена така, поради липсата на по-подходящ термин, системната антихристиянска и античовешка кампания срещу семейството от мъж и жена. Тази кампания, всъщност – тези системни усилия с глобален обхват и впечатляващо финансово осигуряване – вече отдавна се е разляла извън рамките на здравия разум. За съжаление, немалко влиятелни в световен мащаб институции са окупирани от тази разрушителна джендъристка идеология.
За съжаление, защото още първия ден на 2021 година от американския Конгрес дойде новината за обсъждани „нови правила, които елиминират термини свързани с пола, като „баща“ и „дъщеря“.
Лидерите на Камарата съобщиха в петък, че пакетът от правила за 117-ия конгрес включва предложение да се заменят термините, касаещи пола. Нанси Пелоси /80 г./, демократ от Калифорния и доскорошен председател на Конгреса и Джеймс Макгавърн, демократ от Масачузетс, председател на Комитета по правилата, обявиха промените, които ще «уважават всички полови идентичности» чрез модифициране на местоименията и референциите към семейните отношения.
В съобщението на Макгавърн се казва:
Резолюцията ще „промени местоименията и семейните отношения в правилата на Камарата, за да се превърнат в полово неутрални или ще премахне препратките към пола, доколкото е подходящо, за да се гарантира, че всички членове, делегати и техните семейства са обхванати, включително небинарните“.
Думата „мъж“ /man/ ще бъде премахната от сложносъставните думи. Така например новите правила ще променят „seamen“ - моряци на „seafarers“ - мореплаватели, „chairman“ - председател на „chair“ и „submit his or her resignation“ – „тя или той си подава оставката си“ на „resigns“ – „подава оставка“.
Препратките към бащи, майки, синове, дъщери, братя, сестри, съпрузи, съпруги и роднини съгласно резолюцията ще бъдат променени на „родител, дете“, „sibling“ (и за брат и за сестра), „spouse“ (за съпруг и за съпруга) и parent-in-law (за свекър и за свекърва)“.
„Благодарение на ръководството на председателя Макгавърн и нашите членове, демократите изготвиха пакет от безпрецедентни и смели реформи, които ще направят Камарата по-референтна, прозрачна и ефективна в работата ни, за да отговаря на нуждите на американския народ», казва Нанси Пелоси в специална декларация.
Според Комитетът по правилата пакетът ще бъде гласуван, когато новият конгрес се събере и включва реформи в етиката, референтността и обхвата. С оглед на демократическото мнозинство и в новия Конгрес, тези правила най-вероятно ще бъдат гласувани.
Което специално за страните от Източна Европа и конкретно България поставя с нова сила въпросът за необходимостта от ясно и категорично отстояване на интересите на семейството, на традиционните семейни категории, на християнските ценности и на националните традиции.
Защо Източна Европа? Защото твърденията, че в това отношение Западна Европа е в безпомощно състояние -образно казано – на будна кома трябва да бъдат разглеждани изключително сериозно.
Затова днес – в първия месец на 2021 година, три години след началото на Истанбулската битка – сме длъжни да помним, че на България тепърва ѝ предстоят битки за защита на семейството от мъж и жена, за защита на нормалното възпитание на българските момченца и момиченца от техните родители и учители; за защита на християнската вяра и ценности; за защита на националните традиции.
Тази година на нас, българите, ни предстоят две гласувания – и то само ако приемем, че новоизбраният парламент ще бъде в състояние да излъчи правителство.
Впрочем, в сегашния, толкова критикуван, парламент джендърите нямат прононсирано политическо представителство. Това обстоятелство помогна за блокирането на ратификацията на Истанбулската конвенция.
В следващия парламент обаче, очакван с надежди от някои, джендърите най-вероятно ще имат своя партия или партии.
И няма да става по-леко. Това ни казват още първите дни на новата година.
2021 – усеща се като 2018 година.
Необявената война срещу семейството се подновява с нова сила и с всички средства.
Автор: Александър Урумов