Деликатността е лесна плячка за лъжата

Говорих тези дни си с един човек - свестен, деликатен…

Фин интелектуалец, затова не сте го чували. И прекрасен приятел - можеш да му се довериш и няма да те подведе.

Сетих се за наш разговор преди време.

В разгара на дебата за Истанбулската конвенция.

Попита ме деликатно и някак плахо - няма ли все пак да е по-добре да бъде приета, та нали е за добро?

Чете всичко, написано от мен; наясно е с аргументите и доказателствата за посегателството над децата ни…и все пак ме пита..

Поглеждам го изумен:

- Какво ти става, човече?! Нищо ли не си разбрал?! Не разбираш ли, че...

И започвам да говоря - с цялата си дълбока убеденост, с цялата си страст.

Когато завършвам, той ме гледа с благодарност и казва:

- Имах нужда да го чуя от теб. Четох го, но имах нужда да го чуя. Около мен има хора, които ме убеждаваха, че е добре да бъде приета...

Благодаря ти за всичко, което ми каза.

Вярвам ти.

И тогава...всъщност не тогава, беше по-късно.

По-късно разбрах три неща.

Първо, дори край най-деликатните хора има други, които да им влияят зле. Всъщност, точно край най-деликатните хора има такива...

Второ, деликатността е лесна плячка за духа на лъжата, с който е просмукана цялата истанбулска мъгла.

Деликатността не върши работа срещу лъжата. Интелектът с нищо не помага срещу отровата на идеологическата заблуда, дори напротив...

И трето, човек трябва да говори това, в което вярва. Да го говори открито, непоколебимо, неуморно, страстно, като за последно - с цяло сърце.

Защото за сърцето всичко е така.

Като за последно.

Умът е страхлив в криза, умът измисля оправдания.

Интелектът подвежда под натиск, подличък конформист е той.

Но сърцето е храбър боец.

На сърцето можеш да се довериш.

Защото за сърцето всичко е като за последно.

И така е честно.