Валентин Съйков е работил като журналист във вестник „Труд“ и в други периодични издания. След 1991 г. основава един от първите частни вестници - „Имоти“ и продължава пътя си като собственик на агенция за недвижими имоти и строителен предприемач. Избиран е пет пъти за член на Управителния съвет на Националното сдружение „Недвижими имоти“ (НСНИ) и два пъти за председател на FIABCI – България. Книгата му „2050 година е фатално близо. Ще я има ли България и след това?“ излезе от печат в последния работен ден на 2020 г. Кои са приоритетите, които обществото трябва да наложи на партийно-политическия елит, за да се осигури устойчивото развитие на страната и как да се отървем от корупцията? Отговорът на тези и други въпроси авторът дава в интервю за ФАКТИ.
Господин Съйков, от въвеждането на валутния борд досега българските правителства издигат финансовата стабилност като своя главна цел и основна заслуга за развитието на икономиката ни. Защо въпреки стабилността оставаме недоволни от това развитие?
Според чуждестранни учени, които съм цитирал в моята книга, много лошата и неустойчива макроикономическа среда със сигурност убива растежа, но правилната макроикономическа политика сама не гарантира задоволителен растеж. Слабите политически институции са основна причина за нестабилния и разочароващ растеж, докато лошата макроикономическа политика е само симптом. Потискането на симптома без да се лекува основната причина не може да доведе до трайни подобрения. Звучи познато за българската действителност, нали?
В раздела „Икономика“ на правителствената програма 2017-2021 гг. има много добри пожелания.
Очевидно политическата промяна е необходимо предварително условие за така нужното ни ускореното икономическо развитие. Обществото трябва да възложи конкретни дългосрочни и краткосрочни задачи на тези, които ще управляват, да ги накара да отговарят за тяхното изпълнение. Смяната на управляващите партии трябва да бъде обвързана с максимално добрата защита на националните интереси, формулирани в национална доктрина.
Кои са приоритетите, които обществото трябва да наложи на партийно-политическия елит, за да се осигури устойчивото развитие на страната?
На първо място трябва да се приеме програма за ускорено икономическо развитие до 2050 г. През последните три десетилетия за добри години за икономическото ни развитие се приемаха тези, в които се отчиташе ръст на брутния вътрешен продукт от 2-3 на сто. В такива години различните управляващи тържествено отчитаха успехи на водената от тях политика. В резултат на това развитие България остава най-бедната и изостанала по почти всички показатели страна-членка на ЕС. Сметките показват, че за да имаме реално догонващо развитие спрямо партньорите ни от Съюза, годишните темпове на растеж на брутния вътрешен продукт трябва да бъдат от порядъка на 7-8 на сто.
Ако поддържаме средногодишен темп на нарастване на БВП на човек от населението от 3%, което по досегашните стандарти на управляващите се смята за добро постижение, за 10 години ще постигнем увеличение от 34%. Това на практика ни гарантира запазване на последното място в класацията на Европейския съюз. Нашият БВП към момента е с 24% по-нисък от този на предпоследната Румъния, а тя все пак ще продължи да се развива.
Ако успеем да постигнем средногодишен ръст на БВП на човек от населението от 8%, след 10 години той ще е със 116% по-голям от днешния. Тогава сигурно ще можем да изпреварим Румъния и да се настаним равностойно в групата на останалите държави от Централна и Източна Европа. Това би било добър трамплин през годините 2030-2040 да атакуваме средното европейско равнище.
Тази цел трябва да се заложи в национална доктрина за развитие на страната заедно със съответстващи на нея показатели за повишаване на жизнения стандарт на цялото население. Нейното постигане не може да стане само със средствата на фискалната политика. Нужно е много по-агресивно пришпорване на икономическото развитие с комбинация от много и различни методи, които са приложими в българските условия. Това означава управлението на страната, което и да е то персонално, да скъса със занижените критерии и да настрои политиката си спрямо дългосрочните хоризонти за развитие.
Възлагането върху държавното управление на повече и по-отговорни функции за развитието на икономиката не означава ли повече бюрокрация и повече разхищения на обществени средства?
Засилването на ролята на държавата за ускоряване на икономическото и социалното развитие на страната не означава раздуване на щатовете на държавните структури. Напротив, то трябва да бъде придружено с програма за съкращаване на броя на държавните служители. Пътят е бърза електронизация на управлението и на всички услуги, предлагани от държавата. Така ще се освободят материални и човешки ресурси, които могат да се насочат към решаващите дейности за ускореното развитие на България. По опита на други страни електронното правителство е сигурен път към разширяване на прозрачността и намаляване на корупцията.
Един от основните аргументи на противниците на ядрената централа в „Белене“ и на други крупни проекти например е, че тяхното строителство ще се превърне в огромна корупционна схема, която ще ощети и то с много българските данъкоплатци. При сегашния политически ред и общоизвестните престъпни практики на правене на бизнес с държавата тия аргументи трудно могат да бъдат оборени. Засилването на ролята на сегашната държава в икономиката означава да поставим вълка да пази стадото.
Поставянето на държавата в услуга на ускореното социално-икономическо развитие на обществото трябва да бъде предшествано от нейното дълбоко реформиране. Целта на промяната е властта да се изземе от ръцете на олигарсите и да заработи в интерес на гражданите.
А възможно ли е това?
Разделът от книгата за прозрачността на икономиката започва с констатацията, че публичните разходи са изключително важен политически инструмент. Правителствата могат да ги използват, за да преодолеят пазарни сривове и да ускорят развитието или могат да злоупотребяват и да създават допълнителни изкривявания.
Може да различим три вида публични разходи: общодостъпни блага, от които се възползват всички или широк кръг граждани, целево преразпределяне - разходи, от които се възползват малко граждани и плащания за политици. Последните са разходи, от които не се възползва почти никой освен политиците и техните близки приятели. Вероятността публичните разходи да бъдат контрапродуктивни нараства стремглаво, отивайки от първата към третата категория.
По тази причина осигуряването на прозрачност и обществен контрол върху парите на държавата е необходимо предварително условие, за да поемем по пътя на ускореното икономическо развитие. Всички обществени поръчки трябва да протичат при максимална прозрачност. Обществото трябва да е запознато подробно с условията за тях, предложенията на участниците, мотивите за избор на победителя, аргументите на отделните членове на комисиите. Прозрачността на финансовото състояние, приходите и разходите трябва да важи, както за държавните и общинските институции и за бизнеса, така и за физическите лица.
Това достатъчно ли е, за да ни отърве от корупцията?
Ако перифразираме известния герой на Илф и Петров, грижата за спасяване на обществото от корупцията трябва да стане първа грижа на самото общество. В България има един специализиран и редица други органи, които имат задачата да се борят с корупцията. Колкото повече документи произвежда властта в това отношение, колкото повече служители се назначават, толкова повече се засилва усещането у хората за ширеща се безнаказана корупция. Основният порок на борбата с корупцията е, че тя се води от изпълнителната власт, която по презумпция концентрира в себе си най-широки корупционни възможности. Това предопределя символичните резултати от дейността. Ако се съберат приходите, които различните контролни органи са донесли на държавната хазна, те едва ли ще покрият разходите за издръжката им. Причината не е в липсата на законова регламентация или в незапълнени щатове. Кандидати за държавна служба не липсват. Същото може да се каже и за системата на НАП, която успешно притиска дребния и средния бизнес, но иначе ситните ѝ мрежи пропускат милионите от далаверите на олигарсите.
Преломът в борбата с корупцията трябва да се търси не в промяната на този или онзи член на закон или на функциите на конкретен орган, а в изваждането на антикорупционните органи от обхвата на изпълнителната власт. Те трябва да се контролират от широко представителен граждански съвет, в който да влизат браншовите организации на бизнеса, синдикални и професионални организации и други водещи патриотични неправителствени организации. Съветът ще номинира ръководителите на антикорупционните органи с максимално прозрачни конкурси. Битката за прозрачност в управлението може да бъде спечелена само от независими, изцяло обществени органи, които да се избират от гражданското общество. За да се спази разделението на властите назначението може да се извършва от президента по изричното предложение на гражданския съвет, както и да се предвиди периодично отчитане на резултатите пред Народното събрание.