Ако е така, натовското вълнение около предполагаемото нахлуване на Путин в Украйна може да е само димна завеса.
Налице е драматична деескалация на реакциите на Вашингтон към „руската агресия“ от Крим 2014 г. до Казахстан 2022 г.
Оптимистичната ми оценка за срещата Байдън – Путин в Женева през юни изглеждаше на пръв поглед опровергана от събитията през есента. Особено бомбастични изказвания ръсеше генералният секретар на НАТО Столтенберг. Но всъщност напрежението НАТО-Русия около Украйна растеше главно в сферата на приказките.
Съвсем друга картина показаха събитията в Казахстан от началото на месеца. Западът видя реално, светкавично и ефективно руско нахлуване в бивша съветска република, контролираща половината от добива на уран в света, за потушаване на нещо, което поне отначало много приличаше на нов прозападен майдан. И то във форма́та на смятания дотогава за книжен тигър постсъветски хомолог на НАТО – ОДКБ с участието на шест държави.
И то една ОДКБ в момента начело не с друг, а с арменския премиер Пашинян, прозападен либерал, сам издигнат навремето от майданоподобен протест. И който без съмнение се кае, че не поиска помощ от ОДКБ в карабахската война, в която Азербайджан и Турция нарушиха и арменските граници. Ами „любимецът“ на Запада Лукашенко като дясна ръка на Путин в ОДКБ и наставник на казахския президент Токаев?
На всичко това САЩ реагираха учудващо анемично. Тон даде първият репортаж на в. „Ню Йорк Таймс“ от Алмати. Държавният секретар Блинкен каза язвително, че било трудно да накараш руснаците да си отидат, щом си ги пуснал у дома си, но това бе опровергано бързо. Америка отрече да има пръст в Казахстан – и това изглежда е така, поне в най-прекия смисъл. Иначе финансирани от Америка НПО, разбира се, функционират в страната.
По всеобщо мнение позициите на Русия в Казахстан и Средна Азия в резултат на успешната намеса на ОДКБ са сериозно усилени за сметка на западното влияние. Сърдечни поздрави прати Токаев и на Китай, който подкрепи действията на Русия и военнополитическото им сътрудничество в Азия изглежда по-добро от всякога.
Налице е драматична деескалация на реакциите на Вашингтон към „руската агресия“ от Крим 2014 г. до Казахстан 2022 г. Дни след казахските събития демократите в Сената блокираха републиканското предложение за нови санкции срещу Русия за газопровода „Северен поток 2“ с аргументите, че те „няма да помогнат на Украйна“ и че ще отнемат на Байдън „инструменти за натиск над Кремъл“. Президентът вече каза, че не си струва САЩ да се карат с Германия заради газопровода.
Какво се промени във Вашингтон? Растат настроенията да се нормализират отношенията с Русия – след годините на смразяване около Сирия, Украйна и „руската връзка“ на Тръмп – и да се признае правото на Москва да има свои национални интереси и сфера на влияние.
Защо? САЩ оценяват Китай като главна заплаха за сигурността и лидерството си в света. Главната задача на външната им политика според мнозина трябва да стане умиротворяването на Русия спрямо Запада с надежда за изваждането ѝ от Шанхайската организация за сътрудничество, в която Москва е младши партньор на Китай, и пренасочването ѝ към ОДКБ, дето тя е начело.
В първия ден на новата година външнополитическото списаниe „The National Interest” пусна важна статия на Дейвид Пайн – висш чиновник в системата за сигурност, бивш армейски щабен офицер и експерт по електромагнитните оръжия, озаглавена „Да се договорим за мир с Русия, да предотвратим войната за Украйна“. (https://nationalinterest.org/feature/negotiate-peace-russia-prevent-war-over-ukraine-198738)
Веднага щом дойде на власт, пише Пайн, Путин каза, че разпадането на СССР било най-голямото политическо бедствие за ХХ век. Без съмнение той целял обединието на бившите съветски републики около Русия – като икономически съюз или като пълноценно политическо обединение. И бил решен да изпълни тази задача до края на живота си.
Той модернизирал въоръжените си сили, включително с обновление на ядрения арсенал на 75% и с „половин дузина ядрени супероръжия“, неограничавани от сегашните договори за контрол над въоръженията, с които постигнал ядрено превъзходство над САЩ – нещо, което предшествениците му от СССР никога не успели да постигнат.
Освен това Русия развила превъзхождащи мощности за кибервойна, подземни ядрени командни центрове, суперелектромагнитно оръжие и средства за защита от него – и била в състояние да си възвърне загубените някога територии със сила.
Възсъединеняването на Русия с Украйна, най-голямата постсъветска република, било главен приоритет за Путин и било изключено той да се откаже от него. Възможно било заедно с това и Китай да си върне Тайван, при което САЩ нямало да са в състояние да отговорят ефективно на нито една от двете агресии. Ако не искали да понесат цялата тежест на евентуалната трета световна война на своя територия.
Така че за Пайн единственият въпрос сега бил дали Путин ще постигне целта си за руско господство в Украйна и другите постсъветски републики с мирни, дипломатически средства, в партньорство със САЩ, или да опита с война с цената на стотици милиони жертви.
И неговият съвет към ръководството на САЩ е да приемат условията на Путин, които засега Байдън нарича „неприемливи“. Всъщност те били разумни и за Запада определено били по-малкото зло.
Очевидно Пайн е съгласен с авторитетните гласове в САЩ, че нарушавайки обещанията на западните лидери от началото на 90-те към Горбачов в навечерието на обединението на Германия за неразширяване на НАТО на изток, Западът сам създаде онази Русия, от която се страхуваше – превъоръжаваща се и кипяща от възмущение.
Така че Америка няма разумен избор освен да отмени безусловно разширяването на НАТО към Украйна и Грузия, да изтегли войските на Алианса от Източна Европа и дори да не се спира пред анулирането на членството на балтийските републики. Последното се налагало, защото „всички военни игри в Балтийско море напоследък давали неблагоприятен за САЩ резултат“. Тук въобще не се поставя въпросът за способността на Западна Европа да се справи сама в такъв конфликт.
А и поставянето на сигурността на САЩ в зависимост от съдбата на държави като Естония или Латвия никога не е било разумно и не би дошло на ум на американските лидери от времето на Студената война. Те не са намесиха в ГДР в 1953 г., в Унгария в 1956 г. и в Чехословакия в 1968 г., защото поставяха сигурността на Америка на първо място. И спазваха строго споразумението от Ялта от 1945 г. Пайн припомня как то създаде сфери на влияние на великите сили и осигури повече от половин век мир между тях.
„Новата Ялта“ според Пайн трябва да предостави на Русия като сфера на влияние цялата територия на бившия СССР, като независимостта на балтийските републики се гарантира в замяна на сухопътен коридор на Русия до Калининградска област през териториите на Беларус и Литва.
Но „неутрализирането“ на Русия не предполагало конфронтация и с Китай. Напротив, Вашингтон трябвало да убеди Пекин, че „проруските“ ходове не били насочени срещу него и че в замяна на китайското признаване хегемонията на САЩ над Западното полукълбо, Западна Европа и Япония САЩ щели да признаят китайските интереси в Тайван, КНДР, Монголия, в Южнокитайско море и други територии.
Разбира се, Америка е още далече от официално приемане на идеите на Пайн – конфронтацията ѝ с Русия набра голяма инерция, страхът на Западна Европа от собствената ѝ военнополитическа безпомощност дори при частично американско изтегляне расте. Не са за пренебрегване и интересите на военнопромишления комплекс. Но самото пробно циркулиране на „реалистични“ сценарии за световната политика като игра на три суверенни велики сили – САЩ, Китай и Русия – „многополюсният свят“ на Путин – разколебава редиците на американския глобален хегемонизъм.
Превръщането на Източна Европа в „буферна зона“, равноотдалечена от САЩ и Русия, не ми изглежда реалистично. ЕС ще се разцепи във военнополитическо отношение на две несъвместими части. А и самият Изток не е хомогенен. Има и исторически русофобски държави като Полша и Румъния, и русофилски като България и Сърбия, всяка по различен начин. Различно е и отношението към Западна Европа – и то като цяло еволюира в неблагоприятна посока. Не е изключено да се върнат някои от някогашните взаимно враждебни блокове от източноевропейски държави, които ще търсят протекции на Запад. Ще преживее ли ЕС всичко това?
Материалът е публикуван в Труд