Цялостната технология за практическото налагане на етноидеологическия модел на нация и държава, след Втората световна война, в Скопие е съставена от безброй механизми, които създават илюзията за научност и правдоподобност. Тази сложна психопрофанизираща система има една единствена цел: да изхвърли, да обезсмисли и сатанизира като вредно, ненужно и опасно дълбоко залегналото чувство на единение между хората от двете страни на Осогово. Това е системно отработван и педантично прилаган основополагащ принцип, както в политиката, така и във всяко научно изследване в областта на хуманитаристиката – една методика за отчуждаване на ясно видимото, утвърденото и автентичното от собствения му корен.
Протестите“ съпътстващи откриването на Българския културен център “Иван Михайлов“ в Битоля на 16 април 2022г. , организирани от добре познати центрове в Скопие, отново извадиха на показ този добре отработена способ за създаване на определени и строго профилирани „ценности“ в обществото.
Тези протести ни напомниха отново и за книгата на Виолета Ачкоска и Никола Жежов “Репресиjата и репресираните во наjновата историjа на Македониjа“ – Скопие, 2005 г. В нея въпреки претенциите на авторите за научност, се повтаря като рефрен внушението, че МЕЖДУ БЪЛГАРИ И МАКЕДОНЦИ НЯМА НИЩО ОБЩО.
***
Особено в последните дни, когато антибългарската риторика в братската страна става все по-неконтролирана и хулиганска, внимателно препрочетена, тази книга дава отговор на няколко въпроси.
ПЪРВО. Тя разкрива методологията за хиперболизация на необходимите за етноидеологическата пропаганда събития, така характерна за младата република.
ВТОРО. Разкрива методологията за подминаване и заобикаляне на събитията, неудобни на тази пропаганда. И
ТРЕТО. Несъзнателно разголва тайнствените правила, по които е сътворен един нов модел на култура, култура на лъжата.
„Култура на лъжата“ е заглавие на книга на хърватската писателка, с български корен, Дубравка Угрешич. Израснала с масираната пропаганда за „братството и единството“ на югославските народи, Угрешич възприема разпадането на федерацията и последвалите кървави междунационални разправии като крах на една слънчева система, в която е царяла хармония между хората, държавата и нейния ръководен елит. На този идеализиран образ, белязан от безименните трагедии на хиляди нейни събратя и сестри, тя противопоставя свободното изричане на истините за миналото като „култура на лъжата“.
В Скопие събитията приеха съвсем друг развой. Еуфорията от възникването на новата държава на Балканите не можеше да се окачестви като „култура на лъжата“. Изненадата дойде от другаде. В Скопие съхраниха непокътната онази „култура на лъжата“, която беше създадена в столицата на федерацията, и която беше изваяла образа на България и българите като най-злия враг на македонския народ. Сътворените в този дух стотици „научни“ изследвания продължаваха и при новите условия да се котират високо и да възпроизвеждат нови и нови варианти на културата на лъжата. Така този феномен на абсурда се превърна почти във философска категория, наподобяваща пещера с множество лабиринти, в която всеки неподготвен се обърква.
***
На страница 7 на цитираната по-горе книга на Виолета Ачкоска и Никола Жежов, с индекс 6 е дадена обяснителна бележка, в която четем: “Во С Р Македониja постоеле околу 14,500 досиjеа, на кои според некои проценки работеле околу 23 000 кодоши. Но околу 90% од нив не дале во МВР писмена согласност за соработка со службите. Некои информатори кодошили заради напреднуванье во кариерата за сметка на друг, некои ги дискридитирале своите партиски конкуренти…Имало и платени информатори, загрижени патриоти…“ и т.н.
В обръщение към читателите, поместено в друга, самостоятелна, книга на проф .д-р Виолета Ачкоска със заглавие „Демнеечки дух – тайното полициско досие на политичкиот затвореник суден за Македониjа Горги Доцев Ордев“ - Скопиjе, 2012 г. тя с високо самочувствие на „честен“ критик характеризира живота в Титова Югославия :“...Индивидуализмот и колективизмот протекнуват паралелно во тие години, во кои биле ретки компромисите. Или си ЗА или си ПРОТИВ! „Демнеечкиот дух“ на сомнежот, проверката, ограничуваньата, известуваньето за “скртнуваньата“, за“грешните“ мисли против режимот и неговите креатори и чувари, е тук, над тебе, те ставил во невидими окови, те контролира, постоjано те слика од внатре и од надвор…“
И от двете книги, с авторство на Виолета Ачковска, въпреки нейното възмущение от режима в бивша Югославия, виждаме безсилието ѝ да разкъса „невидимите окови“, в които здраво е затегната и нейната собствена мисъл. Основополагащият постулат на Титовата идеология, че в МАКЕДОНИЯ НЯМА БЪЛГАРИ И НИКОГА НЕ Е ИМАЛО, тя превръща в собствено верую и на десетки места в двете книги го повтаря като аксиома, която няма алтернатива.
Необяснимо е защо учени в Скопие, нелишени от качества, продължават да слугуват на една обречена конюнктура, обвита в мрачна слава!
Това ли е разкрепостеността на новото време, на времето на самостоятелната македонска държава!?
На досието на Георги Доцев Ордев тя посвещава книга от 272 страници. На страница 17, където с индекс 1 щрихира биографията на преследвания, тя самоуверено твърди: “…Горги Доцев Ордев е роден на 8.4.1932 година во Свети Николе. Припага на семеjство каде се негувале традициите на ВМРО. Случуваньата…за време на бугарската окупациjа на Македониjа во текот на Втората светска воjна оставиле длабоки траги и револт заради ПРЕИМЕНУВАНЬЕТО НА МАКЕДОНЦИТЕ ВО БУГАРИ…“
Ето, това е универсалната, основополагаща и всепроникваща лъжа! Това е неразкъсаната връзка между вчера и днес на Република Северна Македония, на политическите и интелектуалните върхове там, които продължават да живеят с онова уж отречено минало, а са сраснати с него като сиамски близнаци.
Защо да се чудим тогава, че еврочленството на младата държава е потънало във високите и тежки ботуши на вчерашната зима!
В забележителното си есе „Естетиката на „Джуджето Грегорио разносвача на мехове“, известният испански философ и естет Хосе Ортега и Гасет, като споделя впечатленията си от изложбата на своя сънародник, художника Сулоага в Рим, стига и до проблема как консервативният дух на испанските традиции и съпротивата те да бъдат променени, са пречка за европеизацията на страната.
Съпротивата в Скопие срещу европеизацията, въпреки напористата и цветиста риторика, произтича не от традицията. Традициите в Македония от Възраждането и революционните борби носят свежия полъх на откритост и развитие. Режимът след Втората световна война уби тази същност на народа и насилствено изрисува образа на собствената му противоположност, оспорваща предишната му автентичност…
Така отново стига до темата за досиетата!?
***
Да не се заблуждаваме! Всички заподозрени като врагове на режима в Македония и по времето на бивша Югославия, и в самостоятелната македонска държава са с българско национално самосъзнание. И те се преследват имено заради това. Дали под формата на привърженици на ВМРО, или на Ванчо Михайлов, все едно. За властите в Белград и Скопие това са различни прояви на българския дух, който трябва да бъде убит, унищожен.
В собствения си архив притежавам около десетина папки с особено съдържание. Това са досиета на българи от РС Македония, предоставени ми доброволно от техните притежатели, предимно след 2000 г.
Обвиненията в тях, от гледна точка на демокрацията и европеизма, са абсурдни.
Ще цитирам текстове от разработките срещу трима „врагове на народа“, но за да не бъдат изложени притежателите или роднините им на нови преследвания, ще ги обознача като обвинения срещу X,Y и Z.
Досието на Х е от времето на бивша Югославия. Ето и един характерен донос срещу него, разкриващ какви задачи се поставят на тези „уши“ на властта.
Това е информация на учителя от с. Вранче Благоя Тасев Гиновски, предоставена на оперативния работник В.Веляноски на 21.08.1956 г., в която се твърди: „…Лицата Коце Ристевски –ковач от Прилеп, Благоя Димков Алексовски, Темелко Иванов Нешков, Алекса Поповски системно пеят БЪЛГАРСКИ ПЕСНИ – „Гордей се майко Българийо с твойте синове герои…“, „Шуми Марица“…Веднъж Благоя Алексовски стана и извика:“Да живее България, наша е победата…“
Коментарът е излишен.
Президентът Пендаровски публично изрази притесненията си за личността на Иван Михайлов, като патрон на клуб в РС Македония. С това той доказа, че освен югопрофесорите по история на Македония и професорите от МАНУ, не си е направил труда, не е проявил и любопитство да попрочете и нещо, което се пише по широкия свят за този колос на Македонското освободително движение. Затова му препоръчам да надникне в книгата „Македония – Швейцария на Балканите“, чийто автор е Иван Михайлов и която излиза на английски език през 1950 г. в САЩ. Още по-полезно за него ще бъде, ако се запознае и с предговора към нея, написан от професора по журналистика в Ню Йорк, Джон Бейклис.
Господин Пендаровски, разкъсайте най-сетне телените мрежи, с които доброволно сте се оградили и погледнете на Македония като свободен и културен човек. Не разбирате ли, че друг шанс нямате!?
Същото се отнася и за българския политически и държавен връх.
От няколкото изявления при откриването на Българския културен клуб „Иван Михайлов“ в Битоля на 16 април т.г. премиерът Кирил Петков доказа, че с вироглава упоритост, се съпротивлява да вникне в същността на многоликия проблем между България и РС Македония. А цитираните по-горе досиета разобличават още по-убедително неговото невежество по въпроса, защото от тях разбираме още, че:
НЕ СТАВА ДУМА САМО ЗА ИСТОРИЯ И ЗА НЕЙНИТЕ ТВОРЦИ, НЕ СТАВА ДУМА САМО ЗА ЕЗИК, НЕ СТАВА ДУМА САМО ЗА ДОГОВОРИ,ЗА ИНФРАСТРУКТУРА. СТАВА ДУМА ЗА БЕЗОГЛЕДЕН, ВАРВАРСКИ КОНТРОЛ ВЪРХУ ЧОВЕШКАТА ЛИЧНОСТ И ЖЕСТОКО МАНИПУЛИРАНЕ С НЕЙНАТА СЪКРОВЕНА СЪЩНОСТ…
Каква демокрация, какъв европеизъм!?
Поколения наред се възпитават в тази атмосфера, отровена от омраза към България и българите.
И ето ти парадокс! Един от главните архитекти и строител на този храм на злото в самостоятелната македонска държава, след 1991 г., Любомир Фръчковски, бивш министър на вътрешните и външните работи, като награда за тези му „заслуги“ неотдавна беше номиниран от „проевропейското“ правителство на Димитър Ковачевски за посланик на Скопие в ООН. Това е казус, заслужаващ специално внимание.
Нека господата Борел и Вархели да не се вслушват толкова в напевите за „напредъка“ на „демократичните“ реформи на Скопие, а да изискат незабавно да бъдат отворени досиетата на УДБА от 1944 г. до днес. Те да бъдат предоставени за анализ на комисия от ЕС, съставена от специалисти в областта на хуманитаристиката и правата на човека
Очевидно е, че върхушката в Скопие – политическа и интелектуална има проблем не с България и ЕС, а със себе си.
Уважаеми госпожи и господа, не се самозалъгвайте!
Брюксел не понася мракобесието и ретроградността. /БГНЕС
---------------
Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.