Най-важният външнополитически акт на правителството на САЩ през 20-те години на XIX в. става провъзгласяването на доктрината „Джеймс Монро“, наречена на нейния автор – президента Джеймс Монро (1817-1825 г.). Произходът на основните принципи на доктрината се обуславят не толкова от тогавашната международна обстановка, колкото на дълбоките процеси, произтичащи вътре в страната; развитието на капитализма, пробуждането на американския национализъм, формирането на екпанзионистична идея и т.н.
По това време испанската колониална империя, намираща се в състояние на краен упадък, преживявала дълбока криза. В продължение на дълги години Испанска Америка (Централна и Латинска Америка), била обхваната от пламъка на националноосвободителното движение и мнозинството испански колонии в Западното полукълбо (освен Куба и Пуерто Рико) стават независими държави.
Същевременно Англия, неоспоримата владетелка на морската шир и най-голямата промишлена държава, се надява да овладее нови пазари за своята продукция, както и да разшири политическото си влияние в Западното полукълбо. Не са малки и апетитите спрямо новообразуваната държава върху северно-американския континент да бъде превърната в политически сателит на бившата метрополия.
Но младата североамериканска нация, развиваща се по възходяща линия, полага всячески усилия за съхраняване и укрепване на своята независимост и едновременно се стреми да разшири своите позиции както в Северна, така и в Централна и Южна Америка. За обосноваване на преимуществените „права“ на официален Вашингтон в Западното полукълбо, и преди всичко в Северна Америка, политическите дейци на Съединените щати нееднократно се позовават на различни аргументи (теорията на „естествените граници“, доктрината на „политическото привличане“, концепцията за „американската система“ и т.н.).
Формално доктрината „Монро“ е положена върху принципите на равноправните отношения. САЩ няма да се намесват в европейските дела, но и държавите от Стария континент няма да имат аспирации към Западното полукълбо. Но същността на доктрината и нейният двойнствен характер се разкрива не толкова в отношенията на САЩ със системата на европейските държави, и в частност спрямо Русия и Великобритания, колкото в политиката на Вашингтон в границите на Западното полукълбо.
Възразявайки срещу неговата по-нататъшна колонизация, търговците, корабопритежателите и промишлениците на Нова Англия се противопоставят против колониалния монополизъм на европейските страни, против бариерите за американската търговия и мореплаване, в интерес на укрепването и разширяване на собствените позиции и влияние в Западното полукълбо. В резултат „принципът за неоколонизация“ става по-нататък оръдие за създаване на колониалната сфера на самите САЩ.
Полагайки усилия за завоюване на позиции в Централна и Латинска Америка, тогавашният истеблишмънт във Вашингтон не пропуска да прави всичко възможно, за да разшири територията на Съединените щати.
В плановете за териториална експанзия на САЩ в Северна Америка заедно с Флорида важно място заемат и североизточните части на Нова Испания, на първо място обширния и слабо населен Тексас. Още през 1803 г. тогавашният президент Томас Джеферсън заявява, че западната част на Луизиана преминава през Рио Гранде дел Норте, като по този начин всъщност предявява претенции към Тексас. Но Испания отхвърля тези претенции.
През септември 1806 г. в Луизиана, източно от река Сабин, която е призната от двете страни в качеството ѝ на демаркационна линия, са били съсредоточени крупни военни сили на САЩ под командването на генерал Уилкинсън. Оттук през 1806-1807 г. по негова заповед върху територията на Нова Испания са изпращани разузнавателните отряди на Фроймън, Пайк и др.
И по-нататък вашингтонското правителство негласно поощрява дейността на групи и организации, които се опитват да подготвят нахлуване в Тексас („Мексиканската революционна хунта“ начело с Алварес де Толедо и Пикорнел във Филаделфия, групата на наполеоновския генерал в оставка Юмбер в Ню Орлеан и др.). През август 1812 г. отрядът, сформиран със знанието на властите на Луизиана, под командването на бившия офицер от армията на САЩ Огъстъс Мейджи и мексиканеца Гутерес де Лара, се отправя към река Сабин и скоро овладява испанския опорен пункт Накогдочес. За няколко месеца отрядът пресича почти целия Тексас и през март 1813 г. заема неговата столица Сан-Антонио-де-Бехар.
Но съгласно испано-американския Трансконтинентален договор от 1819 г., границата между владенията на Испания и Съединените щати е установена по река Сабин, Ред Ривър, Арканзас и по-нататък на запад от Скалистите планини – по 42-ия паралел. По този начин, юридически оформили завладяването на Флорида, САЩ са били принудени да признаят Тексас за съставна част от Нова Испания, следователно, формално да се откажат от всякакви претенции върху него.
Въпреки недоволството на плантаторите-робовладелци от Юго-Запада, признаването на юридическите права на Испания върху Тексас и критиката на Трансконтиненталния договор в Конгреса (в частност от страна на спикера на Камарата на представителите Г. Клей, сенатора Т. Бентън и др.), той е ратифициран и точно две години след подписването му влиза в сила. Сключването и ратифицирането на испано-американския договор обаче съвсем не означава отказ на влиятелните кръгове в САЩ от експанзионистичните намерения. Накратко, именно през 20-те години на XIX в. американската колонизация на Тексас приема систематичен характер и придобива широк размах.
Най-голям интерес предизвиква тази погранична мексиканска провинция у американците в югозападните щати. Твърде много са съблазните в Тексас: неговите богати природни ресурси, плодородните почви и климат, благоприятстващи отглеждането на памук, тютюн и други селскостопански култури. Освен това екстензивното по своите методи плантационно земеделско стопанство на Юго-Запада на САЩ непрекъснато изисква завладяването на нови земи, а за да си осигурят политическо надмощие в държавата, на господстващите класи в Юга е било необходимо образуването на нови робовладелски щати на запад от река Мисисипи.
Мисурийският компромис от 1820 г. способства за засилването на териториалната експанзия на земеделците в южно направление. Освен това през 1819 г. в САЩ се разразява икономическа криза, въздействието на която се утежнява от предшестващите я спекулации със земя. Мнозина плантатори и фермери натрупали голяма задлъжнялост към държавата. А и рязко се съкратила продажбата на „обществени земи“, посредством които безимотните американци могат да се сдобият със собствени стопанства.
В тези условия разорени земевладелци от Юго-Запада на САЩ, предприемачи, спекуланти, авантюристи са се устремили към Тексас. Последният опит територията му да бъде завладяна със силата на оръжията е извършен през юни 1819 г., когато отряд под командването на Джеймс Лонг, се прехвърля през река Сабин и заема Накогдочес, но към края на годината е изтласкан оттам от испанците. След провала на тази акция методът за въоръжено нахлуване е сменен от „мирно“ проникване.
През ноември 1820 г. в Сан Антонио пристига жителят на щата Кънектикът, търговец и промишленик Мозес Остин, който се обръща с молба към губернатора на мексиканската провинция Мартинес да му предостави земя за основаване на колония. През януари 1821 г. 300 американски семейства получават разрешение да се заселят в Тексас, при условие, че ще изповядват католическата религия (практически това изискване не било спазвано твърде строго) и са съгласни да се закълнат във вярност на испанската монархия.
След провъзгласяването на независимостта на Мексико (28 септември 1821 г.) синът на Остин, Стивън, започва да се домогва от новото правителство то да потвърди договора и да разшири правата, предоставени от колониалната администрация. Напористият предприемач моли за разрешение в Тексас да пристигнат още 200 семейства свръх установената по-рано квота, като настоява на колонистите да бъде предоставено правото да организират собствена милиция и да създадат собствени органи на властта. Привлечени от невероятно ниската цена на земята (12,5 цента за 4 декара, т.е. 10 % от стойността на „обществените земи“ в САЩ) и големите размери на участъците за продан, в Тексас след Остин се устремяват и други предприемачи и преселници.
Същевременно правителството на президента Джеймс Монро, изразявайки интересите на американската буржоазия, стремяща се към пазарите на Латинска Америка, стига до извода за необходимостта да бъдат установени официални отношения с младите латиноамерикански държави. На 28 март 1822 г. Конгресът на САЩ приема решение за признаването на тяхната независимост. Но вместо назначаване на дипломатически представител в Мексико, там е изпратен конгресменът от щата Южна Каролина Джоел Робертс Пойнсет.
Пред мексиканските официални лица представителят на САЩ безцеремонно заявява, че американо-испанският договор от 1819 г. не устройва неговата страна, като начертава на картата друга линия по такъв начин, че Тексас, Ню Мексико, Горна Калифорния, а също и част от Долна Калифорния, Сонора, Куаули и Ню Леон да бъдат присъединени към северната съседка на Мексико. Макар че Джоел Пойнсет прави уговорка, че изразява само свое лично мнение, предприетият от него сондаж, несъмнено отразява експанзионистичните намерения на САЩ и истинската цел на неговата мисия.
Под натиска на американските предприемачи правителството на мексиканския император Аугустин I издава на 4 януари 1823 г. закон за колонизацията, който предвижда раздаването на земя наред с мексиканските граждани и на чужденци – католици, гарантира опазване на правата им, предоставя им съществени отстъпки и привилегии. Минималният размер на парцела за преселниците бил определен на 708 декара за орна земя и 17 712 декара пасище за всяко отделно семейство. Земите, получени от чужденците по-рано, се запазвали за техните владетели. В резултат американската колонизация на Тексас значително се активизира. Започва масов наплив на емигранти от САЩ, особено от южните и югозападните райони. Някои от тях, за да облекчат получаването на земеделски участъци приемали (обикновено фиктивно) мексиканско поданство и католическа религия.
Под влияние на американците, Учредителният конгрес на Мексико приема на 18 август 1824 г. постановление, гарантиращо неприкосновеността на имуществото на чуждестранните колонисти. Като повтаря същността на общите положения, формулирани в закона за колонизация от 1823 г., то представя тяхното развитие и конкретизация на властите на отделните щати на мексиканската федерация. В съответствие на това законодателното събрание на мексиканския щат Коаулила и Тексас издава на 24 март 1825 г. местен колонизационен закон, в който важна, ако не и решаваща роля изиграва международният авантюрист Бастрон, близък приятел на Остин. Запазвайки нормите на земеделските участници, определени от предишното законодателство, законът от 1825 г. осигурява на преселниците още по-изгодни условия за получаването им. За всеки пасищен парцел в размер на 17 712 дка трябвало да бъде заплатено на мексиканската държава само... 30 щат. долара, за минимален участък от 708 дка напоявана земя – 3,5, за ненапоявана – 2,5 щат. дол., като първата вноска трябвало да бъде платена чак след 6 години, а останалите пари – в разсрочено плащане за 15 години. В течение на първото десетилетие колонистите били напълно освобождавани от такси и данъци.
Към 1835 г. с американски компании и отделни лица били сключени 41 договора. По официални данни, от 1821 г. до 1825 г. около 5 000 чужденци получават 105 120 000 дка земя, т.е. 105 120 кв. км., почти равни на територията на България. Но практическите мащаби на колонизацията не се определят от тези цифри, тъй като в Тексас от север се пренасят множество преселници и многочислени търсачи на приключения и извън каквито и да било договори. Преселват се от САЩ, спасявайки се от изселване и преследване, също и много индиански племена: чероки, делавари, кикапу, крики, семиноли и др. Техният приток особено се усилва след приемането от Конгреса на 25 май 1830 г. акт за „преместването“ на индианците от източните щати в резервати, създадени на запад от Мисури и Арканзас върху т. нар. „Индиански територии“, които всъщност представляват прерия, отнета от индианците по измамен начин.
Но за тексаските плантатори от американски произход имало една голяма пречка в гоненето на печалби. Мексиканските власти предприемали мерки, насочени против робството. Макар че крупните плантации с голям брой роби били малко на брой, то повечето англоамерикански колонисти били по един или друг начин свързани с робовладелството. Още законът от 1823 г. забранявал покупко-продажбата на роби в Мексико и постановявал да бъдат освободени техните деца, родени на мексиканска територия, при навършването на 14-годишна възраст. В 1824-1825 г. мексиканското правителство забранява търговията с роби и внасянето в страната на роби, а също с нарочен декрет нарежда освобождаването им. Администрацията на щата Коауала и Тексас специално предупреждва новите колонисти, че те са длъжни безпрекословно да съблюдават мексиканското законодателство по отношение на робите.
Наистина, скоро бива открита пролука в закона: в 1828 г. Остин и неговите влиятелни покровители съумяват да се сдобият с поправка в конституцията на щата, което дава възможност да бъдат внасяни роби, замаскирани като „наемни слуги“, които биват наемани за 70-99 години, т.е. фактически пожизнено. Но в 1829 г. тогавашният президент на Мексико Винсенте Хереро, в потвърждение на декрета на своя предшественик, обнародва указ за пълната отмяна на робството. Макар че се подразбирало, че действието на указа не се разпростира върху Тексас, той предизвикал силно вълнение сред колонистите-американци.
Дейността на Мозес Остин и другите „пионери“ на американската колонизация не бива да бъде разглеждана като тяхна частна инициатива. Тя е била тясно свързана с позицията на такива видни представители на управляващите кръгове на САЩ като държавния секретар Хенри Клей, члена на Камарата на представителите Джоел Роберт Пойнсет и бъдещия президент Ендрю Джексън (1828-1837 г.). Не трябва да се забравя, че доктрината „Монро“, насочена против намесата на европейските държави в делата на Американския континент, е била пред всичко продиктувана и обусловена от експанзионистичните намерения на САЩ по отношение на младите държави, образувани върху територията на Испанска Америка. Непосредствено за Мексико това означава напълно реална заплаха за териториална експанзия. Робовладелците от Юга виждат в доктрината „Монро“ санкция за завладяването на мексиканска територия с цел да разпространят там робовладелското стопанство. Заселването на Тексас от американски колонисти се явява не просто стихиен процес, а до голяма степен планирана политика на влиятелни сили в Съединените щати.
Плановете на управляващите кръгове в САЩ и опасността, надвиснала над Мексико, разбира се, не са били тайна за мексиканското правителство. Разтревожено от растящата опасност от север, то нееднократно предлага да се пристъпи към уточняване и определяне на границата в съответствие с линията, установена от американо-испанския договор от 1819 г. Но тези предложения оставали без отговор. Същевременно САЩ се опитват по дипломатичен път да се сдобият с целия или с част от Тексас. Джоел Р. Пойнсет, който в 1825 г. заема поста посланик на САЩ в Мексико, по инструкция на президента Джон Куинси Адамс и държавния секретар Хенри Клей, по неофициален път настойчиво предлага на правителството на Мексико да продаде на Съединените щати територията до Рио Гранде или поне до река Колорадо. Но тези опити нямат успех. В 1828 г. САЩ са принудени да сключат с Мексико договор за границата (ратифициран от тях едва в 1832 г.), потвърждаващ положенията в Трансконтиненталия договор от 1819 г., а в края на 1829 г. Джоел Пойнсет, по искане на мексиканските власти, е бил отзован. Също толкова безуспешни се оказват и усилията на неговия приемник А. Бътлър.
Същевременно числеността на американските колонисти в Тексас бързо расте, докато те не стават повече отколкото мексиканците, населяващи преди тази територия. Към края на 1829 г. били сключени договори за оземляване на около 7 000 семейства на американски преселници. Много от тях довеждали роби негри. Макар че имигрантите се занимавали предимно с плантационно стопанство, мнозинството от тях, за да получат по-големи участъци, обявявали намерение да се занимават със скотовъдство. Техните владения, като правило, много пъти превишавали минималния размер, като максималният размер, предвиден според колонизационния закон от 1924 г., достигал почти 196 000 декара. Скоро американците фактически установили пълен контрол над Тексас. Считайки мексиканците за нисша раса, подобно на негрите и индианците, те се отнасяли към тях с пълно презрение и игнорирали законите на Мексико.
През декември 1826 г., група колонисти вдига метеж в района Накогдочес, привличайки на своя страна част от племето чероки и провъзгласява създаването на „Република Фредония“. Наистина още през януари следващата година мексиканската войска разгромява метежниците, но в пресата на САЩ открито се изявява симпатия и съчувствие, което силно разтревожва правителството на Мексико. През следващата година за запознаване с положението в Тексас бил изпратен генерал Мер-и-Теран, който в отчета, представен в средата на 1828 г., нарисува много тревожна картина и настойчиво препоръчва на президента Гуадалупа Виктория да приеме срочни мерки.
Поради изострянето на вътрешнополитическата борба в Мексико реакцията на официалните власти донякъде се забавя, но на 6 април 1830 г. , по инициатива на министъра на вътрешните работи Аламана, озадачен от проникването на североамериканците в Тексас, мексиканският конгрес забранява по-нататъшната емиграция от съседни държави в пограничните с тях щати на Мексико, т.е. от САЩ в Тексас.
Новият закон предписва също поощряване на преселването в неусвоените райони на мексиканци и европейци, да бъдат строени върху колонизираните земи укрепления и да бъдат размествани там воински гарнизони, и да не се допуска вноса на роби.
Въпреки забраната, американската емиграция в Тексас продължава. Но действията на мексиканските власти (увеличаване на числеността на войските на тексаска територия, подготовка за събирането на данъците и заплащането на земята във връзка с изтичането през 1830 г. на предоставената отсрочка, ограничението през 1832 г. на продължителността на договорите с довежданите в Тексас „наемни слуги“ на 10 години и т.н.) предизвикват раздразнение сред колонистите. През юни 1832 г. то избухва във въоръжено стълкновение с правителствените сили в селището Анауак, на крайбрежието на залива Галвестон. Вследствие на това, за да бъде разредена обстановката, мексиканските гарнизони са изведени от източните части на Тексас.
Събралите се през октомври 1832 г. в Сан Фелипе 58 представители на тексаските колонисти поискват отмяна на закона от 1830 г. и отделянето на Тексас от Коауила и преобразуването му в самостоятелен щат. За да бъде осигурено удовлетворяването на тези искания, през април 1833 г. в Мексико пристига Стивън Остин. Той успява да постигне анулиране на забраната за емигриране в Тексас от САЩ и някои други отстъпки (гаранция за верска търпимост, разрещението за употреба на английски език в официални документи и т.н.), но правителството на мексиканската република категорично отказва да даде на Тексас статут на щат. Когато от заловено писмо става ясно, че Стивън Остин посъветвал тексасците да действат по този въпрос сами, без да се съобразяват с позициите на федералните власти, вицепрезидентът В. Гомес Фариас (в ръцете на когото се намират по това време пълномощията за държавно управление), заповядва С. Остин да бъде арестуван.
По време на диктатурата на Санта Ана (1834-1835 г.) федералната конституция от 1824 г. е отменена и е установена централизирана форма на управление. Предишните щати, ползващи се с широка автономия, са превърнати в департаменти, губернаторите на които се назначават от президента. В началото на 1835 г. в Тексас са изпратени допълнителни воински контингенти, за да бъде осигурено събирането на митнически такси. Тези действия още повече нажежават обстановката сред колонистите. Все по-силно звучат призивите на тези, които призовават да се грабне оръжието, за да се осъществи отделянето от Мексико. Това са най-вече новопристигналите заселници (притокът на които чувствително се увеличава), които още не са успели да получат земя или да си намерят работа. Общият брой на тексаските колонисти към средата на 30-те години достига 30 хиляди (без да бъдат броени 5 хиляди роби негри), докато мексиканското население е около 3,5 хиляди.
През юни 1835 г. отряд американци под командването на У. Трейвис завзема Анауак, чийто гарнизон капитулира. Но скоро крупни мексикански сили, преминали през Рио Гранде, се приближават към Сан Антонио. Тяхното по-нататъшно придвижване на изток на 2 октомври обаче е спряно близо до селището Гонсалес. След като принуждават мексиканците да отстъпят, тексаските доброволци, от своя страна, започват да се придвижват в западна посока.
Междувременно в Сан Феликс се събира конвент на представителите на общините в Тексас, който на 7 ноември приема декларация за създаване на временно правителство, основано върху „принципите на федералната конституция на Мексико от 1824 г.“. Заявявайки на думи своята пълна лоялност „към народа на Тексас“ и мексиканската федерация, конвентът подчертал своята решимост да води въоръжена борба против намиращите се в Тексас войски на „незаконния режим на Санта Ана“. За тази цел се предвиждало да бъде създадена армия, а за командващ бил назначен личният приятел и протеже на президента Ендрю Джексън, бившият член на Конгреса и губернатор на Тексас Сам Хюстън. Опитният Мозес Остин и двама други депутати от конвента на Тексас се отправят за помощ в САЩ, откъдето веднага започват да пристигат пари, оръжие и боеприпаси. През границата преминават многобройни доброволци. В САЩ са закупени няколо военни кораба, които да възпрепятстват приближаването на мексиканските кораби към крайбрежието на Тексас. Но тексаските пратеници бързо установяват, че необходимо условие за широка и ефективна подкрепа на Тексас от север се явява пълният разрив на всички връзки с Мексико.
Подобно решение било ускорено от самия ход на събитията. След почти месец и половина обсада на 9 декември метежниците завладяват Сан Антонио. Но само след два месеца там се появява 6-хилядна армия под командването на самия Санта Ана. Като извършва дълъг преход през пустинна местност, тя на 23 февруари 1836 г. приближава Сан Антонио и, блокирайки мисията Аламо, където се били укрили метежниците, я завладява. Всички, които се намират в нея, били избити.
Няколко дена преди това във Вашингтон-на-Бразос бил открит конвентът на „представителите на народа на Тексас“, между които преобладавали заселници от Юга на САЩ. Като се позовават на това, че в резултат на политиката на Санта Ана „англо-американското население на Тексас“ се оказало под гнета на „най-нетърпима тирания“, посягаща на неговата свобода, права, интереси и имущество, конвентът на 2 март провъзгласява отделянето от Мексико и образуването на независима република. Конституцията на „Република Тексас“, съставена по образец на североамериканската, узаконила робството и доставянето на роби. Било прието тексаското знаме с изобразена петоъгълна златна звезда на син фон. Всички здрави мъже на възраст от 17 до 50 години били призовани в армията. Конвентът се обръща към правителството на САЩ да помогне с хора, пари и снаряжение. Президент става Дейвид Бърнет, а вицепрезидент – един от малкото мексиканци, подкрепили метежа, крупният тексаски земевладелец Лоренцо де Савала, който бил считан в Мексико за изменник.
През март 1836 г. мексиканските войски очистват от метежниците крайбрежието на Мексиканския залив до р. Колорадо и, изтласквайки ги, не им оставят избор, освен да отстъпват по-нататък на изток. Обхванати от паника, колонистите, заедно със своите семейства, побягват към границата. Разтревожен от това отстъпление, командващият на въоръжените сили на САЩ в щата Луизиана генерал Гейнс, по указание на военния министър, издава заповед да бъдат заети позиции покрай пограничната река Сабин, мотивирайки тази стъпка с мнима опасност от навлизане на тексаски индианци.
Преследвайки метежниците, Антонио Лопес де Санта Ана с авангарда на своята армия достига устието на река Сан Хасинто, където безгрижно се установява на почивка, без да вземе елементарни предохранителни мерки. Като се възползват от това, колонистите, начело със Сам Хюстън, окуражени от това, че в тила им се намират редовни части на американската армия, на 21 април внезапно атакуват мексиканците и напълно ги разгромяват. Санта Ана, изоставяйки бойното поле, се опитва да се спаси с бягство, но попада в ръцете на победителите.
В плен, той, без да има каквито и да било пълномощия за това, на 14 май 1836 г. сключва съглашение за прекратяване на военните действия и за оттеглянето на мексиканските войски от тексаска територия, а също се задължава да осигури признаването от страна на Мексико на независимостта на Тексас и установяване на граница между тях по Рио Гранде. Това означавало по същество съгласие да бъде отдаден не само Тексас, южната граница на който отдавна била смятана река Нуесес, но и част от Коауила и Тамаулипаса, разположени в междуречието на Рио Гранде и Нуесес. По-нататък, Санта Ана, доставен във Вашингтон, водил разговори по този въпрос с президента Ендрю Джексън (януари 1837 г.), но те не довели до нищо.
Причина за това било обстоятелството, че правителството на А. Бустаманте, което дошло на власт след поражението при Сан Хасинто, побързало да дезaвоалира действията на Санта Ана. Мексиканският конгрес на 20 май, а после на 29 юли, обявява, че всички съглашения, сключени от Санта Ана по време на неговото пребиваване в плен, и дадените при това обещания, нямат законна сила. Това обаче не попречва, наистина, на конгреса на „Република Тексас“ на 19 декември 1936 г. да заяви, че нейната южна и западна граници минават по Рио Гранде. Правителството на САЩ, отчитайки, че бившият диктатор на Мексико няма никакви официални пълномощия и не представлява никого, не могло да сключи с него съглашения. Той скоро бил освободен и на американски корвет изпратен до родината си.
Предпазливостта, проявена от администрацията на президента Ендрю Джексън, произтича от нейната противоречива и сложна позиция спрямо Тексас. Избухналият там метеж на американските колонисти, провъзглaсяването на независимостта, победата над мексиканските войски и тяхното изгонване от територията на Тексас предизвикват бурна реакция. В цялата страна, особено към Юга от река Охайо, общественото мнение и пресата излизат с нападки срещу правителството на Мексико и открито изразяват съчувствие и симпатии към метежниците. В градовете и селищата за тях събират пари, банките предоставят земи, в Ню Орлеан, Луисвил, Синсинати, Ню Йорк се извършва вербуване на доброволци.
Хиляди хора в Алабама, Тенеси, Кентъки и други щати, привлечени от перспективата да получат земя, постъпват в образуваните подразделения, които се насочват към местата за преминаване през река Сабин или Ню Орлеан, откъдето по море се упътвали към Тексас. Само няколко месеца след битката при Сан Хасинто, по непълни данни, 39 роти на тексаската армия били окомплектовани от доброволци, които са пристигнали след това сражение, и само 14 роти – от коренни тексасци. От САЩ пристигат, главно през Ню Орлеан, въоръжение, боеприпаси, снаряжение.
През 1836 г. редовните войски на генерал Гейнс, със знанието на правителството, преминават границата и завладяват Накогдочес, на 50 мили от нея. Мексиканският посланик във Вашингтон М. де Хоростис заявява решителен протест, но не получава от Държавния департамент удовлетворителен отговор. Неутралитетът на САЩ „съществува само на думи и ни причинява хиляди пъти по-голяма вреда от явната враждебност“ донася той на 4 октомври на мексиканското правителство. През същия месец Хоростис напуска Вашингтон.
В продължение на цялата 1836 година нараства потокът от петиции за признаване на „Република Тексас“, адресирани до президента и Конгреса на САЩ. Към същата цел усилено се стремят чрез своите пратеници и самите ръководители на метежа. Нещо повече, те искат незабавното включване на Тексас в състава на федерацията. В хода на плебисцита, проведен на 5 септември 1836 г., за присъединяване се изказва преобладаващото мнозинство от гласувалите.
Но президентът Ендрю Джексън не бързал с формалното признаване на тексаската „република“. Разбирайки прекрасно фиктивния характер на нейната независимост, той не се съмнявал в това, че стига само вашингтонското правителство да признае „Република Тексас“, то пред него неминуемо ще възникне въпроса с нейната анексия. По принцип това било точно това, за което мечтаели предшествениците на Е. Джексън в Белия дом, това, което желаели и той самия и неговото обкръжение. Но във Вашингтон не без основание се опасявали, че такава стъпка може да предзвика сериозни между-народни усложнения: въоръжен конфликт с Мексико, противодействие на европейските държави, особено Англия, която имала свои възгледи за Тексас. Освен това американският президент не можел да не се съобразява с позицията на влиятелни кръгове от Североизтока на страната, които решително възразявали срещу възможното присъединяване на робовладелския Тексас към САЩ.
Като изхождал от указаните съображения, Белият дом отлагал решението, чиито последствия биха могли да създaдат значителни трудности. През юни 1836 г. Е. Джексън поръчва на служителя от Държавния департамент Морфит да се запознае с положението в Тексас. След като получава неговия доклад, президентът изпраща на Конгреса послание, в което, по съвета на държавния секретар Форсит и отново избрания за държавен глава Ван Бюрен, препоръчва да бъде отложено дипломатическото признаване на „Република Тексас“, като се позовава, в частност, на неяснотата по отношение на намеренията на Мексико. Обаче под засилващия се натиск на конгресмените-експанзионисти, на поземлените спекуланти и другите вдъхновители на тексаското „лоби“, на 3 март 1837 г., в последния ден на пребиваването си на президентския пост, Ендрю Джексън подписва накрая приетата по-рано резолюция на Сената и на Камарата на представителите за признаване на независимостта на Тексас и назначава упълномощен представител на САЩ към тексаското правителство.
Междувременно влиятелни сили в САЩ, разглеждайки отделянето на Тексас от Мексико само като промеждутъчен етап по пътя на неговото пълно поглъщане от Съединените щати, настойчиво действали в тази посока. Тяхната позиция произлизала не само от отдавнашните експанзионистични тенденции в политиката на официален Вашингтон и специфичните интереси на робовладелците от Юга, но и от конкретни материални мотиви. Притокът в Тексас на хора, капитали и товари от север се засилва с всяка измината година. За сметка на наплива от емигранти от САЩ числеността на американското население на „републиката“ през втората половина на 30-те години на XIX в. почти се удвоява. Северноамериканските предприемачи с желание купували акции на разположилите се в Тексас компании, влагали пари в облигации, издавани от тексаското правителство, участвали в спекулации със земя. В 1839 г. Банката на Съединените щати (Пенсилвания) предоставя на Тексас заем в размер на 400 000 щат. долара.
Бързо се развивала търговията, важен център на която става Ню Орлеан. За периода 1837-1839 г. размерът на американския износ за Тексас нараства от 1 007 928 щ. дол. до 1 687 086 щ. дол., а вносът – от 163 284 до 318 116 щ. дол. През 1838-1840 г. от пристанищата на САЩ пристигат осем бойни кораби, които, под командването на кадрови офицери от американския военноморски флот, курсират покрай бреговата линия на Мексико и стигат чак до Юкатан, като нападат крайбрежните селища на мексиканците и завладяват техните плавателни съдове.
Като изразяват настроенията на кръговете, по различни причини заинтересовани в присъединяването на Тексас, такива видни американски обществени деятели като Джон Килхун, президентът на Банката на Съединените щати (Пенсилвания) Никлъс Бидъл, сенаторът Роберт Уокър, бившият губернатор на Виржиния Томас Гилмър, видният издател Даф Грийн и други издигат решителни искания в средствата за масова информация и от трибуната на Конгреса за незабавни действия. Твърде благоприятно разположеното към тези искания правителство на Ван Бюрен, било принудено, обаче, да се вслушва и в доводите на противниците на анексията. Техен рупор, заедно с другите, се явява престарелият Джон К. Адамс и известният теолог и проповедник Ч. Е. Чанинг. Последният, в открито писмо до Хенри Клей (1837 г.) заявява, че отделянето на Тексас е обусловено не от притеснения на колонистите от страна на мексиканците, а от спекулации със земя и стремеж за разпространение на робството. Анексията, писал той, непременно ще въвлече САЩ във война с Мексико и Англия, ще доведе до ерозиране на американските институции и разпадането на Съюза. В създалата се ситуация държавният секретар Форсит на 25 август 1837 г. отклонява официалното обръщение на „Република Тексас“ за нейното присъединяване към Съединените щати.
През 1839-1840 г. независимостта на Тексас е призната от Англия, Франция, Нидерландия, Белгия, които предполагали, че новата „република“ ще стане бариера по пътя на по-нататъшната експанзия на САЩ на юг. Европейските държави били заинтересовани в това, тъй като самите те преследвали користни цели в дадения регион. Но мексиканското правителство категорично отказвало да признае „Република Тексас“ и всички усилия на тексаските пратеници в периода 1839-1840 г., нееднократно посетили Мексико и предлагали компенсация в размер на 5 млн. щат. долара, оставали напразни.
Наистина, във връзка с нестабилността на политическото положение, изостряне на социалните противоречия, непрекъснатата война за власт, както и френската агресия, Мексико тогава не било в състояние да насочи крупни сили за възстановяване на своя суверенитет над Тексас. Но в 1842 г. неговите войски на два пъти овладявали Сан Антонио. Тексасците, предприели през декември същата година ответни походи през реката, били незабавно отхвърлени на левия бряг.
След временно затишие, предизвикано в значителна степен от аболиционистката пропаганда, т.е. от действията на противниците на робството и от вътрешнополитическата борба, от началото на 40-те години и особено с идването в Белия дом на Джон Тейлър (1841-1845 г.), който открито симпатизирал на плановете за анексия, САЩ били обхванати от нов пристъп на „тексаската треска“. Формулирайки официалната позиция, държавният секретар Д. Уебстър на 8 юли 1842 г. пише на американския посланик в Мексико: „От времето на сражението при Сан Хасинто през април 1836 г. до настоящия момент Тексас притежава тези външни признаци на национална независимост, както и самото Мексико, и неговото правителство е също толкова стабилно. Практически той е свободен и независим, неговият политически суверенитет е признат от главните държави в света, върху неговата територия в продължение на шест или седем години не е стъпвал крак на неприятел, а самото Мексико в продължение на целия този период се въздържа от всякакви по-нататъшни опити да възстанови своята власт на тази територия“. За поредното вдъхновяване на анексионните тенденции способствали разпространените през 1843 г. слухове за усилията на британската дипломация да урегулира конфликта между Мексико и Тексас и намерението на Англия да подчини на своето влияние новообразуваната държава.
Разтревожено от възобновяването на пропагандната кампания в полза на анексията и съобщенията за предстоящи действия в това направление, мексиканското правителство енергично протестирало. На 23 август 1843 г., посредством официално изявление на министъра на външните работи Боканегра, то заявява, че „приемането на акт за присъединяването на Тексас към територията на Съединените щати ще бъде считано за равносилно на обявяването на война на Мексиканската република“. На 3 ноември с. г. за същото предупреждава държавният секретар на САЩ – и пълномощният министър на Мексико в САЩ Алмонте. Въпреки всичко политическата и дипломатическата подготовка на анексията продължават. В отговор на заявлението на мексиканското правителство президентът Джон Тейлър в своето годишно послание до Конгреса през декември 1843 г., оперирайки със същите доводи, с които оперира половин година по-рано Д. Уебстър, публично потвърждава решимостта на Белия дом да разглежда Тексас като суверенна държава.
На 12 април 1844 г. държавният секретар Джон Калхун и упълномощените представители на „Република Тексас“ подписват във Вашингтон договор за присъединяването на така образуваната държава към САЩ. Като изразява протест по този повод, правителството на Мексико на 30 май отново се противопоставя на посегателството на неговата територия и повтаря предишните предупреждения. Същевременно, вследствие на съпротивата на аболиционистки настроените буржоазни кръгове от Севера, оценяващи анексионните планове на южняците като начинание с цел да бъде разпространено робството, Сенатът отказва да ратифицира договора.
Експанзионистично настроените кръгове в САЩ обаче не се отказват от своите намерения и в хода на предизборната кампания проблемът за анексията заема централно място. Още на 27 април 1844 г. най-вероятните кандидати за президент Хенри Клей и Ван Бюрен едновременно заявяват в пресата, че макар и по принцип да не възразяват срещу присъединяването на Тексас, считат такава акция за невъзможна без съгласието на Мексико. След това състоялият се през май конгрес на вигите единодушно издига кандидатурата на Хенри Клей, докато Ван Бюрен, който отблъсква със своето изявление мнозина представители на Юга и Запада, не успява да събере необходимите му 2/3 от гласовете на участниците на конгреса на Демократическата партия. В резултат кандидат на демократите за стопанин на Белия дом неочаквано става един относително слабоизвестен човек, бившият спикер на Камарата на представителите и губернатор на Тенеси Джеймс Полк – ярък поддръжник на експанзионистичната политика, ползващ се с поддръжката на президента Джон Тейлър и екс-президента Ендрю Джексън.
Победата на Джеймс Полк на изборите през ноември 1844 г. била възприета от правителството като мандат за незабавна анексия на Тексас. По препоръка на Дж. Тейлър Камарата на представителите и Сенатът приемат съответно на 25 януари и 27 февруари 1845 г. съвместна резолюция, предлагаща на Тексас да влезе в състава на САЩ с правата на щат. На 1 март, преди да напусне президентския пост, Джон Тейлър я подписва. Неговият приемник Джеймс Полк заявява на 4 март, че анексията на Тексас следва да бъде разглеждана „като мирно придобиване на територия, която по-рано е принадлежала на САЩ“.
В отговор Мексико веднага прекъсва дипломатическите си отношения със САЩ. Едновременно с това новото правителство на Ерера, като прави по-трезва оценка на финансово-икономическото състояние и военния потенциал на страната си, е склонно на компромис. На 19 май 1845 г. то изразява готовност да признае независимостта на „Република Тексас“ при условие, че тя се задължава да не се присъедини към САЩ. Тази отчаяна стъпка подсказала британската дипломация, която разчитала на това, че Англия, като заема заедно с Франция ролята на посредник и гарант на „независимостта“ на Тексас, би могла фактически да установи контрол над него. Но вече било късно.
Без да дочака докато населението и правителството на Тексас изразят своето отношение към предложението на САЩ, както предвиждала съвместната резолюция на Конгреса, правителството на Джеймс Полк на 15 юни 1845 г. се разпорежда корпусът на генерал З. Тейлър, разположен източно от река Сабин, да встъпи на тексаска територия и да заеме позиции по река Рио Гранде. След месец войските на САЩ наближават река Нуесес и в пълна бойна готовност се съсредоточават близо до нейното устие, в района на Корпус Кристи – най-южния населен пункт на Тексас. Към есента нейната численост, заедно с пристигналите допълнителни контингенти достига 4 хиляди души, което представлявало почти половината от цялата регулярна армия на САЩ.
Инструкциите на военния департамент (министерство) предписвали на генерал З. Тейлър да се приближи колкото се може по-близо до Рио Гранде и ако мексиканците се прехвърлят през нея, да започне военни операции на южния бряг. Той получил указания, в случай на необходимост, да поиска подкрепления от Тексас, а също и от Луизиана, Алабама, Мисисипи, Тенеси, Кентъки. Ескадрата на комадор Конър, базирана в Галвърстоун, била длъжна, в случай на преминаване на мексиканците през Рио Гранде, веднага да блокира крайбрежието на Мексиканския залив, а командващият на тихоокеанската ескадра комадор Слоут през юни получава заповед веднага щом започне войната с Мексико да завладее Сан Франциско и другите пристанища на Калифорния.
На 21 юни 1845 г. тексаският конгрес единодушно отхвърля идеята за съглашение с Мексико, а после се изказва за присъединяване към САЩ. На 4 юли в Остин това решение одобрява конвентът на представителите на населението на Тексас, чийто състав бил почти изключително от колонисти, родени в САЩ. В полза на анексията било подаденото мнозинство от гласовете в хода на всенародния референдум на 13 октомври, в който участвали около 4,5 хиляди души. На 29 октомври президентът Джеймс Полк подписва одобрения от Конгреса закон за включването на Тексас в състава на САЩ с права на щат, конституцията на който юридически санкционирала робството и вкарването на роби в тексаската територия.
Последният стадий на протяжния процес за поглъщането на Тексас преминава бързо и напълно гладко, тъй като дългогодишната съпротива на неговите противници от северните и западните щати била парализирана. В този момент те не могли да противодействат на робовладелците от Юга по тексаския въпрос, тъй като много силно се нуждаели от тяхната подкрепа за завладяването на Орегон.
(По материали от чуждестранни източници.)
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.